Легенда

7.

След два дни и на двайсет и седем левги от Скода, Дръс наближаваше тучните долини в края на гората в Скълтик с бърза войнишка походка. Намираше се на три дни път от Дрос Делнох и навсякъде пред погледа му изникваха доказателства за предстоящата война. Безлюдни домове, занемарени ниви, а хората, които все пак срещаше, бяха предпазливи и недоверчиви към непознати. „Поражението ги е обгърнало като мантия“, мислеше си Дръс. Когато превали едно малко възвишение, той се озова над село с около трийсет къщи, някои построени немарливо, а други — с наченки на по-старателно строителство. В центъра на селцето имаше площад, хан и конюшня.

Дръс разтри бедрото си, опитвайки се да облекчи ревматичната болка в подутото си ляво коляно. Дясното рамо го болеше, ала това беше тъпо пулсиране, което можеше да понесе — спомен за миналите битки, когато едно вентрийско копие се беше забило под лопатката му. Но коляното! С него нямаше да издържи още много левги без почивка и компрес с лед.

Той се прокашля и се изплю, като избърса с грамадната си ръка брадясалото си лице. Вече си старец, каза си. Няма смисъл да се преструваш, че не е така. Закуцука по хълма към хана, и за пореден път се запита дали не трябва да си купи кон. Разумът му казваше „да“, а сърцето — „не“. Той беше Легендарния Дръс и никога не яздеше. Можеше да върви неуморно цяла нощ и да се бие цял ден. Щеше да се отрази добре на бойния дух, ако Дръс влезеше пеша в Дрос Делнох. Хората щяха да си кажат: „Господи, старецът е вървял от Скода.“ А другите щяха да им отвърнат: „Разбира се. Това е Дръс. Той никога не язди.“

Ала разумът му говореше да си купи кон и да го остави в края на гората, само на десет мили от Дрос. А кой би могъл да измисли нещо по-умно?

Ханът беше претъпкан, ала ханджията имаше свободни стаи. Повечето клиенти просто минаваха оттам на път за юг или запад, към неутралната Вагрия. Дръс си плати, занесе една платнена торбичка с лед в стаята си и като седна на твърдото легло, я притисна към подутото си коляно. Не беше стоял дълго в главното помещение, но все пак достатъчно дълго, за да чуе част от разговорите и да познае, че много от мъжете са войници. Дезертьори.

Знаеше, че по време на война винаги има хора, които предпочитат да яздят, вместо да умрат. Ала много от младежите долу му се бяха сторили по-скоро деморализирани, отколкото уплашени. Толкова лошо ли беше положението в Делнох?

Той махна леда и разнесе течността от ставата, като натискаше и опипваше с дебелите си пръсти, стиснал здраво зъби заради болката. Най-сетне удовлетворен, отвори малката си раница и извади парче здрав памучен бинт, омота го плътно около коляното си и затъкна края му в гънката. После размота вълнените гамаши и нахлузи черния ботуш върху крака си, сумтейки, когато контузеното коляно се напрегна. Стана, отиде до прозореца и го отвори. Коляното му беше по-добре — не много, но достатъчно. Небето беше безоблачно и синьо, а ласкавият ветрец разроши брадата му. Високо горе кръжеше орел.

Дръс се върна при раницата си и извади смачканото писмо от Делнар. Отиде до прозореца на по-светло, разтвори пергамента и го приглади. Текстът беше написан с големи букви и Дръс отново се засмя. Не го биваше много в четенето и Делнар го знаеше.

Дръс сгъна писмото и го пъхна в дълбокия джоб на коженото си палто.

— Старец с подуто коляно и гръб, скован от артрит. Щом се надяваш на чудо, приятелю, трябва да търсиш другаде.

До мивката, върху един дъбов скрин имаше посребрено огледало и Дръс се втренчи напрегнато в отражението си. Очите му бяха пронизващи и сини, брадата му беше подрязана във формата на квадрат, а челюстта под нея беше решителна. Той свали кожения шлем от главата си и почеса гъстата и сплъстена посивяла коса. Обзеха го мрачни мисли, когато отново си сложи шлема и слезе долу. Поръча си бира на дългия бар и се заслуша в разговорите около него.

— Казват, че Улрик разполага с един милион души — каза един висок младеж. — И чухте какво е направил в Гулготир. Когато градът отказал да капитулира и той го завзел, накарал да обесят и разсекат на четири всеки втори бранител. Шест хиляди души. Казват, че въздухът почернял от гарвани. Представяте ли си! Шест хиляди!

— Знаеш ли защо го е направил? — попита Дръс, намесвайки се в разговора. Мъжете се спогледаха, а после погледнаха Дръс.

— Естествено, че знам. Защото е кръвожаден варварин.

— Ни най-малко — отвърна Дръс. — Ще пийнете ли с мен? — Той повика ханджията и поръча още бира. — Направил го е, за да могат хора като теб да разпространят новината в другите градове. Чакай! Не ме разбирай погрешно — каза Дръс, когато лицето на мъжа пламна от гняв. — Не те упреквам, че разказваш това. Съвсем естествено е подобни истории да се предават от уста на уста. Но Улрик е хитър воин. Да речем, че завземе града и се отнесе към бранителите като с герои. Другите градове ще се отбраняват със същата сила. Ала така изпраща страха преди себе си. А той е велик съюзник.

— Говориш като негов почитател — каза някакъв друг мъж, по-нисък и с къдрав рус мустак.

— Та аз съм такъв — изрече с усмивка Дръс. — Улрик е един от най-великите пълководци на епохата. Кой друг е обединявал надирите от хиляда години насам? И то с такава лекота. По този начин надирите се бият с всички, които не принадлежат към тяхното племе. Когато хиляда племена разсъждават така, никога не могат да бъдат нация. Улрик оглави собственото си племе, Вълчите глави, и промени надирския стил на воюване. На всяко завладяно племе предлагаше избор: да го последват или да умрат. Мнозина предпочетоха да умрат, ала още повече избраха да живеят. И армията му се разрасна. Всяко племе спазва своите обичаи и те се почитат. Не можеш да не приемаш на сериозно такъв човек.

— Този човек е долен предател — заяви един мъж от друга група разговарящи. — Подписа договор с нас, а сега е на път да го наруши.

— Не защитавам морала му — изрече спокойно Дръс. — Просто казвам, че е добър пълководец. Армията му го боготвори.

— Думите ти не ми харесват, старче — каза най-високият от слушателите.

— Така ли? — отвърна Дръс. — А войник ли си?

Мъжът се поколеба, погледна другарите си и сви рамене.

— Няма значение — каза. — Забрави за това.

— Да не би да си дезертьор?

— Казах да забравиш, старче — изрече разпалено младежът.

— Всички ли сте дезертьори? — попита Дръс, облегна се на бара и огледа трийсетината мъже, събрали се там.

— Не всички — изрече един млад мъж, появил се от тълпата. Беше висок и слаб, а тъмната му коса беше сплетена под бронзовия шлем. — Но не можете да вините тези, които са.

— Не се тревожи за това, Пинар — каза някой. — Обсъдихме го вече.

— Знам — отвърна Пинар. — Но това не променя положението. Ганът е свиня. И което е по-лошо, е некомпетентен. Но като си тръгвате, просто със сигурност оставяте другарите си без никакъв шанс.

— Те бездруго нямат шанс — каза ниският с русия мустак. — Ако имаха капка разум, щяха да си тръгнат с нас.

— Дориан, постъпваш егоистично — изрече нежно Пинар. — Когато битката започне, ган Орин ще трябва да забрави идиотските си правила. А всички ние ще бъдем твърде заети, за да се тревожим за тях.

— Е, вече ми дойде до гуша — каза Дориан. — Лъскава броня. Утринни паради. Задължителни маршове. Среднощни прегледи. Наказания за немарливо отдадена чест, несресана коса, говорене, след като лампите са загасени. Този човек е полудял.

— Ако ви заловят, ще ви обесят — каза Пинар.

— Страх го е да изпрати хора след нас, защото и те ще дезертират. Дойдох в Дрос Делнох да се бия срещу надирите. Оставих ферма, жена и две дъщери. Не съм дошъл тук заради тъпата лъскава броня.

— Тогава си върви, приятелю — каза Пинар. — Надявам се да не съжаляваш за това до края на дните си.

— Аз вече съжалявам. Но решението ми е взето — каза Дориан. — Отивам на юг, за да се присъединя към Уаундуийвър. Това се казва войник!

— Граф Делнар жив ли е още? — попита Дръс. Младият воин кимна разсеяно. — Колко хора все още са разположени там?

— Моля? — каза Пинар, осъзнавайки, че Дръс говори на него.

— С колко души разполагате в Делнох?

— Какво ти влиза в работата?

— Поел съм нататък.

— Защо?

— Защото ме помолиха, момчето ми — отвърна Дръс. — А от незапомнени времена не съм отказвал на молба от приятел.

— И този приятел те е помолил да се присъединиш към нас в Дрос Делнох? Да не би да е луд? Трябват ни войници, стрелци, копиеносци, воини. Нямам време за любезности, старче. Но трябва да си вървиш у дома — нямаме нужда от белобради старци.

Дръс се усмихна мрачно.

— Не си мериш приказките, момче. Но умът ти не е на мястото си. Боравил съм с брадва два пъти повече, отколкото ти си живял. Всичките ми врагове са мъртви или им се ще да бъдат. — Очите му пламнаха и той пристъпи по-близо до младия мъж. — Когато четиридесет и пет години от живота ти са преминали във война, трябва да си доста умел, за да оцелееш. А ти, момчето ми — който още имаш мляко по устата, — за мен си просто голобрад хлапак. Мечът ти стои добре до тялото. Но ако реша, мога да те убия без особено усилие.

В стаята беше настъпило мълчание и наблюдателите забелязаха яркия блясък по челото на Пинар.

— Кой те покани в Дрос Делнох? — каза той накрая.

— Граф Делнар.

— Разбирам. Е, графът е болен, сър. Навярно все още сте велик воин. А аз със сигурност ви изглеждам голобрад хлапак. Но нека ви кажа едно: ган Орин командва в Дрос Делнох и няма да ви позволи да останете, със или без граф Делнар. Сигурен съм, че имате добро сърце, и съжалявам, ако думите ми са прозвучали непочтително. Но сте твърде стар за война.

— Мнението на младите! — каза Дръс. — То рядко има някаква стойност. Добре, колкото и да ми е неприятно, разбирам, че все пак трябва да се докажа. Постави ми задача, момче!

— Не те разбирам — каза Пинар.

— Постави ми задача. Нещо, което никой от тук присъстващите не може да направи. И ще видим как ще се справи „старецът“.

— Нямам време за такива игри. Трябва да се връщам в Дрос — той понечи да тръгне, но думите на Дръс го застигнаха като удар и смразиха кръвта му.

— Не разбираш, момче. Ако не ми поставиш задача, ще се наложи да те убия. Защото няма да позволя да ме засрамват.

Младият мъж се извърна отново.

— Както кажеш. Много добре, да се преместим на пазара?

Ханът се изпразни, а тълпата образува кръг около двамата мъже на безлюдния селски площад. Слънцето печеше безмилостно и Дръс дълбоко си пое въздух, радвайки се на топлината на пролетта.

— Би било безсмислено да ти дам изпитание за сила — каза Пинар, — защото си здрав като бик. Но войната, както знаеш, е изпитание за издръжливост. Можеш ли да се бориш?

— Случвало се е — отвърна Дръс и си съблече палтото.

— Хубаво! Значи можеш да изпробваш уменията си последователно срещу трима мъже, които аз избера. Съгласен ли си?

— Твърде елементарно е срещу тези мекушави, дебели дезертьори — отвърна Дръс. От тълпата долетя гневен ропот, но Пинар им даде знак да замълчат с вдигната ръка.

— Дориан. Хагир. Сомин. Ще пробвате ли силите си с този старец?

Това бяха първите трима мъже, които Дръс беше срещнал в бара. Дориан си свали пелерината и завърза с кожена каишка дългата си до рамото коса зад врата. Без да го забележат, Дръс изпробва коляното си: не беше силно.

— Готови ли сте? — попита Пинар.

Двамата мъже кимнаха и Дориан незабавно се втурна към възрастния мъж. Дръс се нахвърли върху него, сграбчи другия за гърлото, а после се наведе, пъхна дясната си ръка между краката на мъжа и го повдигна. Издигайки го, сумтейки, той го захвърли на три метра във въздуха и го стовари като чувал върху спеклата се земя. Дориан понечи да се изправи, а после се отпусна назад, клатейки глава. Тълпата се смееше гръмко.

— Кой е следващият? — попита Дръс.

Пинар кимна на един друг младеж; после, забелязал страха по лицето на момъка, пристъпи напред.

— Вече се доказа, старче. Силен си, а аз съм сгрешил. Но ган Орин няма да ти позволи да се биеш.

— Момчето ми, той няма да ме спре. Ако се опита, ще го завържа за някой бърз кон и ще го изпратя при чичо му. — Всички очи се извърнаха, когато един дрезгав вик разцепи въздуха.

— Ах ти, стар негодник! — Дориан беше взел дългия си меч и напредваше към Дръс, който стоеше и чакаше със скръстени ръце.

— Недей — каза Пинар. — Прибери меча, Дориан.

— Отдръпни се или извади меча си — отвърна му Дориан. — Омръзна ми от тези игри. Мислиш се за воин ли, старче? Тогава нека видим как използваш брадвата си. В противен случай ще напълня корема ти с въздух.

— Момче — каза Дръс с леден поглед, — обмисли добре тази авантюра. И не си прави илюзии, не можеш да се изправиш срещу мен и да останеш жив. Досега не се е случвало на никого — думите бяха изречени тихо, но никой не се усъмни в стареца.

С изключение на Дориан.

— Е, ще видим. Извади меча си!

Дръс измъкна Снага от ножницата и обви широката си ръка около черната му дръжка. Дориан атакува!

И намери смъртта си.

Лежеше на земята, а главата му беше наполовина отсечена от врата. Дръс заби Снага дълбоко в земята и почисти острието му от кръвта, докато Пинар мълчеше смаяно. Дориан не беше голям фехтовач, но несъмнено имаше умения. Ала старецът беше отклонил разсичащия меч и с едно плавно движение беше отвърнал на атаката — без изобщо да помръдне краката си. Пинар погледна тялото на бившия си другар. „Трябваше да останеш в Дрос“, помисли си.

— Не исках да става така — каза Дръс, — но го предупредих. Изборът беше негов.

— Да — каза Пинар. — Съжалявам, че ти говорих по този начин. Мисля, че ще ни бъдеш от голяма полза. Извини ме, но трябва да им помогна да преместят трупа. Ще пийнеш ли с мен?

— Ще се видим на дългия бар — каза Дръс.

Високият тъмнокос младеж, с когото Дръс трябваше да се бори, дойде при него, докато се движеше из тълпата.

— Извинете ме, сър — каза той. — Съжалявам за Дориан. Той е избухлив. Винаги е бил такъв.

— Вече не — отвърна Дръс.

— Няма да има вендета — каза мъжът.

— Хубаво. Мъж, който има жена и дъщери не бива да изпуска нервите си. Този мъж беше глупак. Приятел ли сте на семейството?

— Да. Казвам се Хагир. Фермите ни са близо една до друга. Ние сме… бяхме… съседи.

— В такъв случай, Хагир, когато се прибереш у дома, се надявам да се погрижиш за съпругата му.

— Няма да се прибирам у дома. Ще се върна в Дрос.

— Какво те накара да промениш решението си?

— С цялото ми уважение, сър, вие го направихте. Мисля, че знам кой сте.

— Сам вземай решенията си, не ги стоварвай на плещите ми. В Дрос Делнох ми трябват добри войници, но и мъже, които ще отстояват позициите си.

— Не си тръгнах от страх. Просто ми омръзна от откачените правила. Но ако мъже като вас са готови да бъдат там, ще ги понеса.

— Хубаво. Ела да пийнем по нещо по-късно. Сега отивам да си взема гореща вана.

Дръс си проправи път покрай мъжете на вратата и влезе вътре.

— Наистина ли ще се върнеш, Хагир? — попита един от мъжете.

— Да, наистина.

— Но защо? — настоя друг. — Нищо не се е променило. Освен това, че всички ще бъдем докладвани и най-вероятно ще ни накажат с бой с пръчки.

— Това е той — и отива там. Владетелят на брадвата.

— Дръс! Това е бил Дръс?

— Да, сигурен съм.

— Колко неприятно! — каза другият.

— За какво говориш, Сомин? — попита Хагир.

— За Дориан — Дръс беше героят на Дориан. Не помниш ли как говореше за него? Дръс това, Дръс онова. Това е една от причините да постъпи в армията — за да бъде като Дръс, а може би дори да се срещне с него.

— Е, срещна го — изрече мрачно Хагир.

Дръс, тъмнокосият Пинар, високият Хагир и Сомин, с грубоватите черти на лицето, седяха на една ъглова маса в дългото помещение на хана. Около тях се събра тълпа, привлечена от легендата за прошарения старец.

— Малко над девет хиляди, казваш. Колко стрелци?

Дън Пинар махна с ръка.

— Не повече от шестстотин, Дръс. Другите са остатъци от кавалерията, пехотата, копиеносци и инженери. По-голямата част от бойния състав е от фермери доброволци от Сентранската равнина. Те са достатъчно смели.

— Ако не ме лъже паметта — каза Дръс, — първата стена е дълга четиристотин крачки и двайсет широка. За нея ще ви трябват хиляда стрелци. И нямам предвид просто хиляда лъка. Трябват ни хора, които могат да улучат мишена от сто крачки.

— Не разполагаме с такива — каза Пинар. — Но пък имаме почти хиляда ездачи от легиона.

— Поне това е добра новина. Кой ги предвожда?

— Ган Хогън.

— Същият Хогън, който разгроми сатулите в Кортсуейн?

— Да — изрече Пинар, а в гласа му прозвуча гордост. — Опитен воин, строг по отношение на дисциплината и въпреки това обожаван от хората си. Ган Орин не го обича много.

— Нормално е — каза Дръс. — Но за този въпрос ще се погрижим в Делнох. А боеприпасите?

— С тях имаме някои проблеми. Има достатъчно храна за една година, а открихме и още три кладенеца, единият от които е чак при централната кула. Имаме почти шестстотин хиляди стрели, много копия и неколкостотин резервни ризници. Но най-големият проблем е самият град. Той се простира от Трета до Шеста стена, със стотици постройки помежду им. Няма смъртоносни места, Дръс. Когато превземе Шеста стена, врагът ще има укрития през целия път до централната кула.

— Ще се заемем и с това, когато пристигна. В Скълтик още ли има разбойници?

— Разбира се. Та кога не е имало? — отвърна Пинар.

— Колко?

— Невъзможно е да се каже. Може би пет-шестстотин.

— Главатарят им известен ли е?

— Отново е трудно да се каже — отвърна Пинар. — Според слуховете, някакъв млад благородник оглавява най-голямата банда. Но знаеш как се зараждат тези слухове. Всеки главатар на разбойници е бивш благородник или принц. Какво мислиш?

— Мисля, че са стрелци — каза Дръс.

— Но сега не можеш да влезеш в Скълтик, Дръс. Всичко може да се случи. Може да те убият.

— Така е. Всичко е възможно. Сърцето ми може да спре, черният ми дроб да откаже. Възможно е да се разболея. Човек не може да прекара живота си, тревожейки се за неочакваното. Трябват ми стрелци. В Скълтик има такива. Толкова е просто, момче.

— Всъщност не е така. Изпрати някого другиго. Твърде ценен си, за да те загубим по този начин — каза Пинар и стисна ръката на стареца.

— Вече съм твърде стар, за да се променям. Преките действия си струват, Пинар. Повярвай ми. И това не е всичко, но ще ти разкажа за него някой друг път. Е — каза той, като се облегна назад и се обърна към множеството, — вече знаете кой съм и накъде съм поел. Ще говоря открито с вас; много от вас са дезертьори, някои са уплашени, други са деморализирани. Разберете едно: когато Улрик превземе Дрос Делнох, дренайските земи ще станат надирски. Фермите, към които бягате, ще принадлежат на надирите. Съпругите ви ще станат жени на надирите. Знам, че има неща, от които никой не може да избяга.

— В Дрос Делнох ще рискувате да умрете. Но всички хора умират.

— Дори Дръс. Дори Едноокия Карнак. Дори Бронзовия граф.

— Човек има нужда от много неща в живота си, за да го направи поносим. Добра жена. Синове и дъщери. Другари. Топлина. Храна и подслон. Ала преди всичко, той има нужда да знае, че е мъж.

— А какво означава мъж? Това е човек, който се изправя, след като животът го е повалил. Това е човек, който вдига юмрук към небето, когато някоя буря е унищожила реколтата му — а после сади отново. И отново. Мъжът остава несломен от жестоките обрати на съдбата. Този мъж може би никога няма да победи. Но когато се погледне в огледалото, може да бъде горд от видяното. Защото, колкото и ниско да се намира според великия Божи замисъл: селянин, крепостник или прокуден, той си остава непобедим.

— А какво е смъртта? Край на грижите. Край на борбата и страха.

— Участвал съм в много битки. Виждал съм да умират много мъже. И жени. Преди всичко, те умряха достойно.

— Не забравяйте това, когато решавате бъдещето си.

Пламенните сини очи на стареца огледаха лицата в тълпата, преценявайки реакцията им. Той знаеше, че ги е завладял. Беше време да си върви.

Сбогува се с Пинар и останалите, плати сметката си въпреки протестите на ханджията и потегли за Скълтик.

Беше ядосан, докато вървеше, усещайки погледите по гърба си, докато ханът се опразваше, за да видят хората как си отива. Беше ядосан, защото знаеше, че речта му е била лъжлива, а той обичаше истината. Знаеше, че животът сломява много хора. Някои от тях, силни като дъбове, линеят, когато жените им умрат, или ги напуснат, когато децата им страдат или гладуват. Други силни мъже рухват, ако загубят някой крайник; или по-лошо, краката или зрението вече не им служат. Всеки човек се пречупва в определен момент, колкото и силен да е духът му.

Някъде дълбоко в него има слабо място, което може да бъде открито само от капризната и жестока съдба. Дръс знаеше, че в крайна сметка силата на мъжа се ражда от познаването на собствените му слабости.

Неговите страхове бяха старческото слабоумие и сенилността. Мисълта за това го разтреперваше. Наистина ли чу глас в Скода, или това беше просто собственият му страх, който бумтеше в сърцето му?

Легендарния Дръс. Най-великият мъж на епохата. Машина за убиване, воин. И защо?

„Защото така и не ми достигна кураж да бъда фермер“, каза си Дръс.

После се засмя, пропъждайки всички мрачни мисли и съмнения. Притежаваше тази дарба.

Днес имаше хубаво предчувствие. Усещаше, че късметът е на негова страна. Ако се придържаше към познатите пътеки, със сигурност щеше да срещне разбойници. Един самотен старец беше плячка, която не бива да се изпуска. Те щяха да се окажат крайно неспособни, ако минеше незабелязано през гората — и без да му обърнат внимание.

Гората вече се сгъстяваше, когато наближи покрайнините на Скълтик. Огромни, чепати дъбове, грациозни върби и стройни брястове сплитаха клони, докъдето поглед стига — и много след това, знаеше Дръс.

Обедното слънце разпращаше снопове блещукаща, светлина сред клоните, а вятърът донасяше звуците на миниатюрни водопади от скритите потоци. Това беше място с омайваща красота.

Вляво от него една катерица преустанови търсенето на храна и уморено се втренчи в стареца, докато минаваше покрай нея. Една лисица се приведе в шубраците, а някаква змия изпълзя под един повален дънер, когато той наближи. Над главата му пееха птици — хор, пълен със звуците на живота.

Дръс продължи да върви през целия дълъг следобед, като от време на време запяваше пълните, ободрителни версии на бойни химни от десетки националности.

На здрачаване осъзна, че го наблюдават.

Не можеше да си обясни как го е разбрал. Някакво изопване на кожата по врата му, нарастващата увереност, че гърбът му се е превърнал в обширна мишена. Каквото и да беше, той се беше научил да се доверява на сетивата си по този въпрос. Разхлаби Снага в ножницата. Няколко секунди по-късно навлезе в малко сечище сред гора от брези, тънки като пръчки на фона на дъбовете наоколо.

В средата на сечището, върху един повален дънер седеше млад мъж, облечен в домашно тъкани дрехи: зелена туника и кафяви кожени гамаши. На краката му лежеше дълъг меч, а до него — голям лък и колчан стрели с гъши пера.

— Добър ден, старче — каза той, когато Дръс се появи. „Силен и гъвкав е“, помисли си Дръс, а окото му на воин забеляза котешката грациозност на мъжа, когато се изправи с меч в ръка.

— Добър ден, момче — отвърна Дръс, забелязвайки някакво движение в храстите отляво. От дясната му страна долетя още едно шумолене на клони върху дрехи.

— Какво те води в нашата прелестна гора? — попита младият мъж. Дръс небрежно отиде до един бук наблизо и седна, опирайки гръб в кората му.

— Желанието за усамотение — каза.

— А, да. Усамотение! А сега имаш компания. Може би това не е най-щастливият ти миг.

— Не можем да знаем кой миг е по-щастлив от другия — каза Дръс, отвръщайки на усмивката на младежа. — Защо не помолиш приятелите си да дойдат при нас? Сигурно ще се намокрят, докато се спотайват в храстите.

— Разбира се, колко невъзпитано от моя страна. Елдред, Ринг, елате да се запознаете с нашия гост.

Други двама младежи срамежливо си проправиха път през храстите и застанаха до първия. И двамата носеха същите дрехи: зелена туника и кожени гамаши.

— Сега всички сме тук — каза първият.

— Всички, освен брадатия с големия лък — каза Дръс.

Младежът се разсмя.

— Излез, Йорак. Изглежда, старецът тук не пропуска нищо. — Четвъртият мъж излезе на открито. Беше едър — една глава по-висок от Дръс и як като бик, а лъкът се губеше в огромните му ръце.

— Сега, уважаеми господине, всички сме тук. Бъдете така добър да свалите всичките си скъпоценности, защото бързаме. В лагера се пече елен и сладки пресни картофи, гарнирани с джоджен. Не искам да закъснявам — той се усмихна почти извинително.

Дръс сви силните си крака под тялото и се изправи, а сините му очи проблясваха от бойна радост.

— Щом искате кесията ми, ще трябва да я заслужите — каза той.

— О, господи! — каза младежът, усмихна се и седна отново. — Казах ти, Йорак, че този старец има вид на воин.

— А аз ти казах, че трябваше просто да го застреляме и после да вземем кесията му — отвърна Йорак.

— Това е неспортсменско — каза първият и се обърна към Дръс. — Слушай, старче, щеше да бъде грубо от наша страна да те застреляме от разстояние, а това ни създаде голям проблем. Трябва да вземем кесията ти, не разбираш ли? Иначе защо сме крадци? — Той замълча, потънал в мисли, а после пак заговори. — Очевидно не си богаташ, така че, каквото и да вземем, няма да си струва усилията. Какво ще кажеш да хвърлим монета? Ако спечелиш, ще задържиш парите си, ако изгубиш — ние ги взимаме. А аз ще добавя безплатно ястие. Печен елен! Как ти звучи?

— А ако аз спечеля, какво ще кажеш да взема кесиите ви и да получа храна? — попита Дръс.

— Хайде, хайде, старо магаре! Не бива да си позволяваш своеволия, когато се стараем да бъдем мили. Добре! Какво ще кажеш за това? Честта трябва да се почита. Съгласен ли си на кратка схватка с нашия Йорак? Изглеждаш доста силен, а той е майстор в борбата с голи ръце.

— Дадено! — каза Дръс. — Какви са правилата?

— Правила? Който остане прав, печели. Независимо дали ще победиш, или ще изгубиш, ще те нахраним. Много си ми симпатичен — напомняш ми за дядо ми.

Дръс се усмихна широко, бръкна в раницата си и си сложи черните ръкавици.

— Нали не възразяваш, Йорак? — попита. — Заради старата кожа на ръцете ми — нацепва се.

— Да приключваме с това — каза Йорак, наближавайки.

Дръс пристъпи към него, за да го пресрещне, оглеждайки страховито широките рамене на мъжа. Йорак се втурна напред и нанесе десен удар. Дръс се наведе и стовари юмрук в корема на противника си. От устата на великана шумно излезе въздух. Отстъпвайки назад, Дръс стовари къс десен удар в челюстта на Йорак и той падна на земята по очи. Помръдна веднъж, а после остана да лежи неподвижно.

— Днешните младежи — каза тъжно Дръс — не са издръжливи!

Младият предводител се изсмя.

— Печелиш, старче. Но слушай, в името на бързо отслабващия ми престиж, дай ми шанс да те победя в нещо. Ще се обзаложим: залагам кесията си срещу твоята, че съм по-добър стрелец.

— Това едва ли е справедлив облог, момчето ми. Така да бъде. Но да се обзаложим за следното: ако улучиш дънера на дървото зад мен с една стрела, ще платя.

— Стига, уважаеми господине, що за умение изисква това? По-малко от петнайсет крачки, а стволът е широк три педи.

— Опитай, и ще видим — предложи Дръс.

Младият разбойник сви рамене, взе лъка и измъкна дълга стрела от колчана от еленова кожа. С ловко движение, силните му пръсти опънаха тетивата и пуснаха стрелата. Когато разбойникът наклони лъка, Дръс извади Снага и брадвата изсвистя във въздуха, описвайки бляскава дъга от бяла светлина, когато замахна с острието вдясно. Стрелата на разбойника се разцепи под удара на брадвата. Младият мъж премигна с очи и преглътна.

— Бих платил, за да видя това — каза.

— Вече го направи! — отвърна Дръс. — Къде е кесията ти?

— За жалост — каза младежът, изваждайки кесията от пояса си — е празна. Но е за теб, както се договорихме. Къде научи този номер?

— Във Вентрия, преди години.

— В миналото съм виждал някои изпълнения с брадва. Но това беше почти невероятно. Казвам се Боуман1.

— Аз съм Дръс.

— Знам, старче. Делата говорят повече от думите.