Легенда

5.

Районът на манастира беше разделен на тренировъчни площадки, някои покрити с камъни, други с трева, а трети с пясък или коварни кални плочки. Самото абатство се издигаше по средата, преобразувана кула от сив камък и с назъбени парапети. Около него имаше ров и четири стени — един по-късен и не така войнствен придатък от мек, златист пясъчник. Край западната стена, покрити със стъкло и цъфнали извън сезона, растяха цветя с трийсет различни цвята. Всички те бяха рози. Албиносът Сербитар коленичи пред своето растение, а умът му се сля с него. Тринайсет години се беше борил заедно с розата и я разбираше. Помежду им цареше съчувствие и хармония.

Ароматът ѝ струеше само за Сербитар. Листните въшки върху растението се сгърчиха и умряха, когато Сербитар се втренчи в тях, а меката копринена красота на цветовете изпълваше сетивата му като опиат. Розата беше бяла.

Сербитар се отпусна назад със затворени очи, а мислено следеше прилива на нов живот в растението. Носеше пълно бойно снаряжение: сребриста ризница, меч и ножница, кожени гамаши, обточени със сребърни халки; до него имаше нов сребърен шлем с цифрата 1, изписана със старинни руни. Бялата му коса беше сплетена. Очите му бяха зелени — с цвета на листата на розата.

Слабото му лице, с прозрачна кожа над високите скули, притежаваше загадъчната красота на човек, болен от туберкулоза.

Той се сбогува, нежно успокоявайки едва доловимата паника на растението. То го познаваше още от разцъфването на първия си лист.

А сега той щеше да умре.

В съзнанието му изникна едно усмихнато лице и сетивата на Сербитар познаха Арбедарк. Очакваме те, завибрира вътрешното послание.

„Идвам“, отвърна той.

В голямата зала имаше подредена маса, с кана вода и ечемичена питка пред всяко от трийсетте места. Трийсет мъже в пълно бойно снаряжение седяха безмълвно, когато Сербитар влезе, зае мястото си начело на масата и се поклони на абата Винтар, който сега седеше от дясната му страна.

Компанията се хранеше мълчаливо, всеки си мислеше за свои неща и анализираше чувствата си около кулминацията на тринайсетгодишното обучение.

Накрая Сербитар проговори, спазвайки ритуала на ордена.

— Братя, търсенето наближава. Ние, които търсехме, трябва да се сдобием с онова, към което се стремим. Един пратеник идва от Дрос Делнох с молба да умрем. Какво мисли по този въпрос Сърцето на Трийсетте?

Всички очи се извърнаха към чернобрадия Арбедарк. Той успокои мислите си, оставяйки емоциите да го завладеят, като подбираше идеите, анализираше ги и ги оформяше в едно обединяващо понятие, прието от всички.

После заговори с дълбок, звучен глас.

— Същността на проблема е, че децата на Дренай са на път да изчезнат. Улрик е събрал надирските племена под своя флаг. Първото нападение над Дренайската империя ще бъде в Дрос Делнох, а на граф Делнар е наредено да го удържи до есента. На Абалайн му трябва време да събере и обучи армия.

— Изправени сме пред повратен момент в съдбата на континента. Според Сърцето трябва да търсим истината в Дрос Делнох.

Сербитар се обърна към Менахем, мургав млад мъж с орлов нос, чиято коса беше събрана в конска опашка и омотана със сребърна нишка.

— А как гледат на това Очите на Трийсетте?

— Ако отидем в Дрос, градът ще падне — каза Менахем. — Ако откажем, пак ще падне. Присъствието ни там просто ще забави неизбежното. Ако пратеникът е достоен да иска от нас да дадем живота си, значи трябва да отидем.

Сербитар се обърна към абата.

— Винтар, какво казва Душата на Трийсетте?

Възрастният мъж прокара тънката си ръка през оредяващата си сива коса, а после стана и се поклони на Сербитар. Изглеждаше нелепо в своята броня от сребро и бронз.

— Ще поискат от нас да убиваме хора от друга раса — каза той с тих, даже тъжен глас. — Ще поискат да ги убием не защото са лоши, а просто защото техните предводители искат да направят това, което самите дренайци са сторили преди шест столетия. Ще се окажем между морето и планината. Морето ще ни разбие в планината и така ще умрем. Планината ще ни задържи срещу морето, за да може да бъдем унищожени. Пак ще умрем.

— Всички ние боравим добре с оръжия. Стремим се към съвършената смърт, за да увенчаем с нея безупречния си живот. Вярно е, че надирската агресия не е ново историческо понятие. Ала тяхното нападение ще всее неописуем страх сред дренайския народ. Може да се каже, че защитавайки тези хора, поддържаме ценностите на нашия орден. Това, че защитата ни няма да издържи, не е причина да избягваме битката. Защото мотивът е възвишен, а не изходът от сражението.

— За жалост Душата казва, че трябва да заминем за Дрос Делнох.

— Е — каза Сербитар, — единодушни сме. Аз също много се вълнувам от този въпрос. Дойдохме в този храм като изгнаници от света. Докато ни избягваха и се бояха от нас, ние се обединихме и създадохме основното противоречие. Телата ни ще се превърнат в живи оръжия, за да заредят умовете ни с краен пацифизъм. Ние сме свещеници-воини, каквито древните никога не са били. Сърцата ни няма да ликуват, докато убиваме врага, защото обичаме всички живи същества.

— Когато умрем, душите ни ще се възнесат, преодолявайки светските окови. Всякаква дребна завист, интриги и омраза ще останат зад гърба ни, докато пътуваме към Източника. Гласът казва да тръгнем.

Лунният сърп беше надвиснал в безоблачното нощно небе, хвърляйки бледи сенки от дърветата около лагерния огън на Рек. Един злочест заек, изкормен и обвит с глина, лежеше върху въглените, когато Вире се върна от потока и избърса голото си тяло с една от резервните ризи на Рек.

— Само ако знаеше колко много платих за нея! — каза той, когато тя седна на един камък край огъня, а тялото ѝ светеше в златисто от танца на пламъците.

— Никога не е била използвана с по-добра цел — каза тя. — Кога ще е готов заекът?

— Скоро. Ще умреш от студ, ако стоиш полугола в това време. Кръвта ми се смразява само като те гледам.

— Странно! — каза тя. — Едва тази сутрин ми казваше как кръвта ти кипи само като ме погледнеш.

— Тогава бяхме в топла колиба и удобно легло. Никога не съм обичал да правя любов в снега. Вземи, затоплих едно одеяло.

— Когато бях малка — каза тя, като взе одеялото и го наметна около раменете си, — бягахме по три мили из хълмовете посред зима, облечени само в туники и сандали. Беше освежаващо. И ужасно студено.

— Щом си толкова издръжлива, защо посиня, докато намерим колибата? — попита той, а широката му усмивка направи въпроса незлоблив.

— Заради бронята — отвърна тя. — В нея има твърде много стомана и недостатъчно вълна отдолу. Обърни внимание, че ако пътувах отпред, нямаше да се отегча толкова и да заспя. Кога каза, че ще е готов този заек? Умирам от глад.

— Скоро. Така мисля…

— Някога готвил ли си заек по този начин? — попита го тя.

— Не точно. Но се прави така — виждал съм го. Цялата козина се смъква, когато строшиш глината. Лесно е.

Вире не беше убедена.

— Дебнах дребното животинче цяла вечност — каза тя, припомняйки си с удоволствие единствения изстрел от четиридесет крачки, който го бе повалил. — Лъкът не е лош, макар и да е малко лекичък. Това е стар кавалерийски лък, нали? В Делнох имаме няколко такива. Съвременните вече са от сребърна стомана — с по-добра далекобойност и по-тежки. Умирам от глад.

— Търпението е полезно за апетита — каза ѝ той.

— Внимавай да не съсипеш този заек. Бездруго не обичам да ги убивам. Но поне има смисъл, ако човек може да ги изяде.

— Не съм сигурен как би реагирал заекът на тази логика — каза той.

— Те могат ли да разсъждават? — попита Вире.

— Не знам, не го казах буквално.

— Тогава защо го казваш? Ти си странен човек.

— Беше просто абстрактна идея. Някога хрумват ли ти абстрактни идеи? Никога ли не се питаш как цветето разбира, че е време да порасне? Или как сьомгата намира обратния път към мястото за хвърляне на хайвер?

— Не — каза тя. — Готов ли е заекът?

— А за какво мислиш, когато не планираш убийства на хора?

— За храна — отвърна тя. — Какво става със заека?

Рек издърпа от въглените кълбото от глина с една пръчка, и гледаше как цвърти на снега.

— Е, какво ще правиш сега? — попита го тя. Той не ѝ отговори, а взе един камък, голям колкото юмрук, после силно го удари в глината, която се разцепи и отвътре изскочи един полусготвен и полуодран заек.

— Изглежда добре — каза тя. — А сега какво?

Той разрови димящото месо с пръчка.

— Ще можеш ли да ядеш от това? — попита я.

— Естествено. Може ли да ползвам ножа ти? Кое парче искаш?

— Имам малко овесена питка в раницата. Мисля, че ще се задоволя с нея. Няма ли да се облечеш!

Бяха разположили лагера си в плитката падина под една скала — не достатъчно дълбока, за да е пещера, но достатъчно голяма, за да отразява топлината от огъня и да спира най-силните пориви на вятъра. Рек дъвчеше овесената си питка и гледаше как момичето поглъща заека. Гледката не беше поучителна. Тя захвърли остатъците от трупа сред дърветата.

— Язовците ще са доволни — каза. — Този начин за приготвяне на заек не е лош.

— Радвам се, че ти хареса — отвърна той.

— Ти не си много опитен ловец, нали? — попита тя.

— Справям се някак.

— Дори не можа да го изкормиш. Изглеждаше блед, когато вътрешностите изскочиха.

Рек захвърли остатъка от овесената си питка към злощастния заек.

— Язовците сигурно ще харесат десерта — каза. Вире се изсмя доволно.

— Невероятен си, Рек. Не приличаш на нито един от мъжете, които някога съм срещала.

— Съмнявам се, че това, което предстои, ще ми хареса — каза той. — Защо просто не си легнем?

— Не. Чуй ме. Говоря сериозно. Цял живот си мечтая да намеря подходящия мъж — висок, мил, силен, разбиращ. Любящ. Никога не съм мислила, че съществува. Повечето мъже, които познавам, са войници — груби, много сериозни и романтични като разгонени бикове. Срещала съм и поети, сладкодумни и нежни. Когато бях с войниците, копнеех за поети, а когато бях с поети — за войници. Бях започнала да вярвам, че мъжът, когото искам, не съществува. Разбираш ли?

— Цял живот си търсила мъж, който не може да готви зайци? Как да не те разбирам.

— Наистина ли? — попита нежно тя.

— Да. Но все пак ми обясни.

— Ти си това, което винаги съм искала — каза тя и се изчерви. — Ти си моят „страхлив герой“ — моята любов.

— Знаех си, че ще има нещо, което няма да ми хареса — каза той.

Докато тя слагаше дънери в огъня, той протегна ръка.

— Седни до мен — каза. — Ще се стоплиш.

— Можеш да ползваш одеялото ми — каза му тя, обиколи огъня и се настани в обятията му, облягайки глава на рамото му. — Нали нямаш нищо против да те наричам моя „страхлив герой“?

— Можеш да ме наричаш, както пожелаеш — каза той, — стига да си винаги до мен.

— Винаги?

Вятърът наклони пламъците и тя потрепери.

— За нас „винаги“ не е много дълго време, нали? Имаме време само докато Дрос Делнох не падне. Все пак, може да ти омръзна и да ме отпратиш.

— Никога! — каза тя.

— „Никога“ и „винаги“. Досега не бях се замислял особено за тези думи. Защо не те срещнах преди десет години? Тогава думите може би щяха да имат някакво значение.

— Съмнявам се, тогава щях да съм едва на девет.

— Нямах предвид буквално, а в поетичния смисъл.

— Баща ми е писал на Дръс — каза тя. — Това писмо и мисията са единствените неща, които го държат жив.

— Дръс? Дори и да е жив, вече ще е стар; ще бъде жалко. Скелн беше преди петнайсет години, а той беше стар тогава — ще се наложи да го внесат в Дрос.

— Може би. Но баща ми много цени този мъж. Благоговее пред него. Смята го за непобедим. Безсмъртен. Веднъж ми го описа като най-великия воин на века. Каза, че Скелнският проход е бил победа на Дръс, а той и останалите само са поддържали числеността. Разказваше ми тази история, когато бях малка. Седяхме край огън като този и печахме хляб върху пламъците. После той ми разказваше за Скелн. Чудни времена. — Тя се умълча и се втренчи във въглените.

— Разкажи ми тази история — каза той и я придърпа по-близо до себе си, а с дясната си ръка отмести назад косата, която беше паднала на лицето ѝ.

— Сигурно я знаеш. Всички знаят за Скелн.

— Вярно е. Но никога не съм я чувал от човек, който е бил там. Гледал съм само пиесите и съм слушал поемите за тази легенда.

— Кажи ми какво си чувал, а аз ще допълня подробностите.

— Добре. Неколкостотин дренайски воини отбранявали Скелнския проход, докато главната дренайска войска била струпана другаде. Страхували се от вентрийския крал Горбен. Знаели, че е поел на поход, но не и къде ще атакува. Нападнал Скелн. На всеки дренаец се падали по петдесет вентрийци, но те удържали до пристигането на подкрепленията. Това е.

— Не съвсем — каза Вире. — Горбен имал вътрешна армия от 10 000 души, наречени Безсмъртните. Те не били побеждавани никога, но Дръс ги разгромил.

— О, стига — каза Рек. — Един човек не може да разгроми армия. Това са неща от поемите.

— Не, чуй ме. Баща ми каза, че в последния ден, когато най-накрая изпратили Безсмъртните, редиците на дренайците започнали да отслабват. Баща ми е бил воин през целия си живот. Той разбира от битки, а и от повратите между кураж и паника. Дренайците са били готови да се огънат. Ала тогава, точно когато редиците започнали да поддават, Дръс надал боен вик и се втурнал напред, размахвайки брадвата си. Вентрийците отстъпвали пред него. А после изведнъж онези, които били най-близо до него, побягнали. Паниката се разпространила като горски пожар и целият вентрийски строй рухнал. Дръс променил хода на събитията. Баща ми твърди, че онзи ден бил като великан. С нечовешки вид. Като бог на войната.

— Това е било тогава — каза Рек. — Не разбирам с какво може да помогне един беззъб старец. Няма човек, който да устои на възрастта.

— Съгласна съм. Но не разбираш ли как ще повдигне бойния дух самото му присъствие там? Хората ще се съберат под знамето. Да се сражаваш редом с Легендарния Дръс — в това има безсмъртие.

— Виждала ли си го някога? — попита Рек.

— Не. Баща ми никога няма да ми го каже, но между тях е станало нещо. Дръс никога не би дошъл в Дрос Делнох. Мисля, че е било нещо, свързано с майка ми.

— Не го е харесвала?

— Не. Свързано е с един от приятелите на Дръс. Мисля, че се казваше Сибен.

Старецът смачка писмото и го хвърли.

Не възрастта потискаше Дръс. Той се наслаждаваше на мъдростта на своите шейсет години, на натрупаните знания и спечеленото уважение. Ала физическите опустошения на времето бяха съвсем друго нещо. Раменете му все още бяха силни над широката гръд, ала мускулите бяха придобили отпуснат вид — жилести линии, които кръстосваха гърба му. И талията му се беше увеличила забележимо през последната зима. И почти изведнъж, осъзна той, черната му брада с бели нишки се беше превърнала в бяла брада с черни нишки. Ала пронизващите очи, които се взираха в отражението си в сребърното огледало, не бяха помътнели. Техният взор беше смайвал армии; беше карал безстрашните противници да отстъпят крачка назад, пламнали и засрамени; беше грабнал въображението на един народ, който се нуждаеше от герои.

Той беше Легендарния Дръс. Непобедимия Дръс, Владетел на брадвата. Легендите за живота му се разказваха на децата надлъж и нашир — и повечето бяха легенди, мислеше си Дръс. Дръс героя, безсмъртния, божествения.

Миналите му победи биха могли да му осигурят богат палат и безброй наложници. Преди петнайсет години самият Абалайн го беше отрупал със скъпоценности, след подвизите му в Скелнския проход.

Но на следващата сутрин Дръс се беше върнал в Скодските планини, високо сред уединената местност, граничеща с облаците. Прошареният стар воин се беше прибрал в леговището си, сред боровете и снежните леопарди, за да усети отново вкуса на самотата. Трийсетгодишната му жена беше погребана тук. Беше решил да умре тук — макар да знаеше, че няма да има кой да го погребе.

През последните петнайсет години Дръс не бездействаше. Беше пребродил различни земи, оглавявайки бойните роти на дребни принцове. Миналата зима се беше оттеглил в убежището си високо в планината, където да размишлява и да умре. Отдавна знаеше, че ще умре на шейсет години — още преди предсказанието на пророка преди толкова много десетилетия. Можеше да си се представи на шейсет — но не и след това. Когато се опитваше да обмисли възможността да стане на шейсет и една, виждаше само мрак. Възлестите му ръце стиснаха една дървена чаша и я поднесоха към устните под посивялата брада. Виното беше силно, приготвено лично от него преди пет години; беше остаряло добре — за разлика от него. Ала беше привършило, а той оставаше… поне за известно време.

Топлината в оскъдно обзаведената му хижа ставаше непоносима, когато младото пролетно слънце затоплеше дървения покрив. Той бавно свали палтото от овча кожа, което беше носил цяла зима, и жилетката от конски косъм. Едрото му тяло, покрито с белези, издаваше възрастта му. Оглеждаше белезите, припомняйки си ясно мъжете, чиито мечове ги бяха оставили: мъже, които никога нямаше да остареят като него; мъже, които бяха загинали в разцвета на силите си от неговата свистяща брадва. Сините му очи се стрелнаха към стената до малката дървена врата. Тя висеше там — Снага, което на древния език означаваше „Посланик“. С елегантна дръжка от черна стомана, обвита с тайнствени сребристи руни, и двойно острие, оформено по такъв начин, че пееше при удар.

Дори сега чуваше сладката ѝ песен. „За последен път, посестримо моя“, подвикна ѝ. Още един, последен ден, преди слънцето да залезе. Мислите му се върнаха към писмото на Делнар. Беше написано до спомена за него, а не до самия човек. Дръс се надигна от дървения стол и изруга, когато ставите му изскърцаха.

— Слънцето залезе — прошепна старият воин, говорейки на брадвата. — Сега само смъртта се спотайва, а тя е търпелива, по дяволите.

Той излезе от хижата и впери очи към далечните планини. Огромната му фигура и прошарената коса бяха миниатюрно отражение на планините, които гледаше. Горди, силни, неостаряващи и заснежени, те се съпротивляваха срещу пролетното слънце, което се мъчеше да разтопи девствения сняг по зимните им върхове. Дръс се потопи в грубото им великолепие, вдишвайки хладния вятър и вкусвайки живота, сякаш за последен път.

— Къде си, Смърт? — извика. — Къде се криеш в този хубав ден? — Ехото отекна из долините… СМЪРТ, СМЪРТ, Смърт, Смърт… ДЕН, ДЕН, Ден, Ден…

— Аз съм Дръс! И те предизвиквам!

Някаква сянка се спусна над очите на Дръс, слънцето се скри в небето, а планините потънаха в мъгла. Огромните гърди на Дръс се свиха от болка, до дълбините на душата му, и той едва не падна.

— Горделив смъртнико! — прошепна един съскащ глас през булото на агонията. — Никога не съм те търсила. Ти ме преследваше през онези дълги самотни години. Ако останеш в тази планина, мога да ти гарантирам още четиридесет години. Мускулите ти ще атрофират, мозъкът ти ще потъне в старческо слабоумие. Ще подпухнеш, старче, а аз ще дойда чак когато ме помолиш.

— Или ловецът ще може да половува още веднъж?

— Потърси ме, ако желаеш, стар боецо. Ще бъда край стените на Дрос Делнох.

Болката изчезна от сърцето на стария мъж. Той се олюля веднъж, пое облекчаващ планински въздух с парещите си дробове и се огледа наоколо. Птиците все така пееха в боровете, никакви облаци не закриваха слънцето, а планините се извисяваха високи и горди както винаги.

Дръс се върна в хижата и отиде до един дъбов скрин, заключен с катинар в началото на зимата. Ключът бе някъде на дъното на долината отдолу. Той улови ключалката с огромните си ръце и започна да натиска. Мускулите на ръцете му се свиха; вените по врата и раменете му изпъкнаха; а металът се огъна, деформира се — и се счупи! Дръс захвърли катинара и отвори скрина. Вътре имаше палто от черна кожа, а раменете му бяха покрити с лъскава стомана, и черна кожена шапка, на чийто фон се открояваше само една сребърна брадва с два сребърни черепа отстрани. Появиха се и чифт дълги черни ръкавици, обшити със сребриста кожа до пръстите. Той се облече бързо и най-сетне стигна до дългите кожени ботуши — подарени му от самия Абалайн преди толкова много години. Накрая посегна към Снага, която сякаш скочи от стената в чакащата му ръка.

— За последен път, посестримо моя — каза ѝ. — Преди слънцето да залезе.