Легенда

4.

Абатът постави ръце на главата на младия албинос, коленичил пред него, и затвори очи. Мислено заговори с тона на ордена.

— Готов ли си?

— Как да разбера? — отвърна албиносът.

— Освободи съзнанието си за мен — каза абатът. Младият мъж намали самоконтрола си; в съзнанието му образът на благото лице на абата се припокри с мислите му. Те се понесоха, преплитайки се със спомените за възрастния мъж. Силната индивидуалност на абата покри неговата като топло одеяло и той заспа. Избавлението беше болезнено и страховете му се завърнаха, когато абатът го събуди. Отново беше Сербитар, със собствените си мисли.

— Готов ли съм? — попита.

— Ще бъдеш. Пратеникът идва.

— Достоен ли е?

— Прецени сам. Последвай ме до Грейвън.

Духовете им се извисиха и се преплетоха високо над манастира, свободни като зимния вятър. Под тях лежаха заснежените полета в края на гората. Абатът ги тласна напред, над дърветата. На някакво сечище до една земеделска колиба имаше група мъже, извърнати към една врата, пред която стоеше висок млад мъж, а зад него — жена с меч в ръка.

— Кой е пратеникът? — попита албиносът.

— Наблюдавай — отвърна абатът.

На Рейнард напоследък не му вървеше. Нападението над един керван беше отблъснато с тежки загуби, а после още трима от хората му бяха намерени мъртви по здрач — сред тях беше и брат му Ерлик. Пленникът, който беше взел преди два дни, беше умрял от страх много преди да започне същинското забавление, а времето се беше развалило. Лошият късмет го преследваше и той не можеше да разбере защо.

Проклет да е онзи пророк, мислеше си гневно, докато водеше хората си към колибата. Ако не беше потънал в едно от тридневните си спанета, можеха да избегнат нападението над кервана. Рейнард се беше позабавлявал с идеята да му отреже краката, докато спи, но здравият разум и алчността бяха надделели. Пророкът беше безценен. Беше излязъл от своя транс, когато Рейнард донесе тялото на Ерлик в лагера.

— Видя ли какво стана, докато спеше? — беше извикал гневно Рейнард.

— Изгубил си осем души при неуспешно нападение, а една жена е убила Ерлик и още един от хората ти, след като са убили коня ѝ — отвърна пророкът. Рейнард се втренчи напрегнато в стареца, взирайки се в незрящите очни орбити.

— Жена, казваш?

— Да.

— Имаше още един убит. Ами той?

— Пронизан със стрела в челото.

— Кой я е изстрелял?

— Мъж на име Регнак. Скитникът, който от време на време идва тук.

Рейнард поклати глава. Една жена му донесе чаша загрято вино и той седна на голям камък до горящия огън.

— Не може да бъде, не би посмял! Сигурен ли си, че е бил той?

— Да — каза пророкът. — А сега трябва да си почивам.

— Почакай! Къде са те сега?

— Ще разбера — каза старецът, връщайки се в колибата си. Рейнард нареди да му донесат храна и повика Грусин. Брадвоносецът коленичи на земята пред него.

— Чу ли? — попита го.

— Да. Вярваш ли му? — попита Грусин.

— Нелепо е. Но кога е грешил старецът? Остарявам ли? Щом страхливец като Рек може да нападне хората ми, сигурно бъркам някъде. Ще го пека на бавен огън заради това.

— Храната ни привършва — каза Грусин.

— Моля?

— Нямаме храна. Зимата беше дълга и имахме нужда от онзи проклет керван.

— Ще има и други. Най-напред ще намерим Рек.

— Струва ли си? — попита Грусин.

— Дали си струва? Помогнал е на някаква жена да убие брат ми. Искам да завържа тази жена за кол и всички мъже да се забавляват с нея. Искам да нарежа плътта ѝ на тънки ивици, от главата до петите. И тогава ще я дам на кучетата.

— Както кажеш.

— Не звучиш много въодушевен — каза Рейнард и захвърли празната си чиния над огъня.

— Така ли? Е, може би остарявам. Когато дойдохме тук, имаше причина. Започвам да забравям каква беше.

— Дойдохме тук, защото Абалайн и неговата долна пасмина опустошиха фермата ми и убиха семейството ми. И не съм го забравил. Нали не се размекваш?

Грусин забеляза блясъка в очите на Рейнард.

— Не, разбира се. Ти си водачът и каквото и да кажеш, ще го приема. Ще намерим Рек и жената. Защо не си починеш малко?

— По дяволите почивката — измърмори Рейнард. — Ти поспи, ако трябва. Ще тръгнем, когато старецът ни даде напътствия.

Грусин влезе в колибата си и се хвърли на покритото с папрат легло.

— Угрижен ли си? — попита жена му Мела, като коленичи до него и му предложи вино.

— Какво ще кажеш, ако заминем? — попита я и постави огромната си ръка на рамото ѝ. Тя се приведе напред и го целуна.

— Където и да отидеш, ще те последвам — каза.

— Омръзна ми всичко това — каза той. — Омръзна ми да убивам. От ден на ден става все по-безсмислено. Сигурно е полудял.

— Тихо! — прошепна тя, вече предпазливо. Надвеси се над брадатото му лице и прошепна в ухото му: — Не изричай на глас страховете си. Можем да си тръгнем тихомълком през пролетта. Дотогава бъди спокоен и изпълнявай заповедите му.

Той кимна, усмихна се и целуна косата ѝ.

— Права си — каза. — Поспи малко. — Тя се сви до него и той я покри с одеялото. — Не те заслужавам — изрече, докато очите ѝ се затваряха.

Какво се беше объркало? Когато бяха млади и изпълнени с плам, жестокостта на Рейнард беше рядкост — начин да създаде легенда. Или поне така твърдеше. Щяха да бъдат трън в очите на Абалайн, докато постигнат справедливост. Вече бяха минали десет години. Десет презрени кървави години.

А дали каузата изобщо беше справедлива?

Грусин се надяваше да е така.

— Е, идваш ли? — попита Рейнард от вратата. — Те са в старата колиба.

Походът беше дълъг, а студът хапеше, но Рейнард почти не го усети. Гневът му го изпълваше с топлина, а възможността за отмъщение подсилваше мускулите му и километрите се стопяваха бързо.

Съзнанието му се изпълваше с картини на сладко отмъщение и музика от писъци. Първо щеше да улови жената и да я пореже с нагорещен нож. Слабините му се затоплиха от възбуда. А колкото до Рек… Знаеше какво ще бъде изражението му, когато види, че идват.

Ужас! Сковаващ ума и разхлабващ стомаха ужас!

Ала грешеше.

Рек излезе крадешком от колибата, треперейки гневно. Трудно му беше да понесе презрението по лицето на Вире. Само гневът можеше да го засенчи. А и той едва успя. Та нали не можеше да се промени? Някои мъже бяха родени да бъдат герои. Други — страхливци. Какво право имаше да го съди?

— За бога, Регнак! Наистина ли вътре има жена?

Рек огледа групата. Повече от двайсет мъже стояха в полукръг зад високия, широкоплещест водач на разбойниците. Зад него беше Грусин Брадвоносеца, огромен и силен, с двуострата брадва в ръка.

— Добро утро, Рейн — каза Рек. — Какво те води насам?

— Чух, че имаш страстна другарка в леглото и си помислих: „Добрият стар Рек няма да има нищо против да я подели с мен.“ И бих искал да ви поканя в лагера си. Къде е тя?

— Тя не е за теб, Рейн. Но ще се спазарим. Един керван пътува…

— Забрави за кервана! — извика Рейнард. — Просто доведи жената.

— Подправки, бижута, кожи. Голям е — продължи Рек.

— Можеш да ни разкажеш за него по пътя. Вече губя търпение. Доведи я!

Рек пламна от гняв и измъкна меча от ножницата.

— Елате да си я вземете, негодници!

Вире се подаде през вратата и застана до него със сабя в ръка, а разбойниците извадиха оръжията си и настъпиха напред.

— Почакайте! — нареди Рейнард и вдигна ръка. Пристъпи напред и се усмихна принудено. — А сега ме чуй, Рек. Това е глупаво. Нямаме нищо против теб. Ти си ни приятел. Е, каква ти е тази жена? Тя е убила брат ми, така че разбираш, че става въпрос за лично достойнство. Прибери меча си и можеш да продължиш по пътя си. Но тя ми трябва жива. — „Ти също“, помисли си.

— Щом ти трябва — вземи я! — каза Рек. — Мен също. Хайде, Рейн. Все още помниш за какво служи мечът, нали? Или ще постъпиш както обикновено и ще избягаш сред дърветата, докато други хора умират вместо теб? Бягай, червей такъв! — Рек се втурна напред, а Рейнард бързо отстъпи назад и се препъна в Грусин.

— Убийте го — но без жената — каза той. — Тя ми трябва.

Грусин пое напред, размахвайки брадвата. Вире се приближи и застана до Рек. Брадвоносецът спря на десет крачки от двамата и погледът му срещна този на Рек: беше неотстъпчив. Извърна очи към жената. Беше млада, решителна — не красавица, но приятна девойка.

— Какво чакаш, говедо такова! — извика Рейнард. — Хвани я!

Грусин се извърна и пое обратно към групата. Обзе го някакво нереално усещане. Отново видя себе си като младеж, спестяващ за първия си имот; имаше рало, което беше на баща му, а съседите бяха готови да му помогнат да си построи къща до брястовата горичка. Какво беше направил през годините?

— Предател! — извика Рейнард и измъкна меча си във въздуха.

Грусин парира удара с лекота.

— Остави, Рейн. Да си вървим у дома.

— Убийте го! — нареди Рейнард. Мъжете се спогледаха, някои се втурнаха напред, а други се поколебаха. — Негодник! Продажна измет! — крещеше Рейнард и отново вдигна меча си. Грусин пое дълбоко въздух, сграбчи брадвата с две ръце и разби меча на парчета, а острието на брадвата изхвръкна от счупената ѝ дръжка и се заби в хълбока на водача на разбойниците. Той падна на колене и се преви надве. После Грусин пристъпи напред; брадвата се вдигна, замахна и главата на Рейнард се търкулна в снега. Грусин пусна оръжието, а после се върна при Рек.

— Невинаги е бил такъв, какъвто го познаваш — каза.

— Защо? — попита Рек и свали меча. — Защо го направи?

— Знам ли? Не беше само заради теб или нея. Може би някъде в мен последната капка преля. Къде е онзи керван?

— Лъжех — излъга Рек.

— Добре. Повече няма да се видим. Напускам Грейвън. Тя жена ли ти е?

— Не.

— Можеше да е и по-зле.

— Да.

Грусин се обърна и отиде при трупа, за да извади брадвата си.

— Бяхме приятели дълго време — каза. — Твърде дълго.

Без да поглежда назад, той поведе групата обратно в гората.

— Просто не мога да повярвам — каза Рек. — Това беше истинско чудо.

— А сега да довършим закуската — каза Вире. — Ще приготвя чай.

В колибата Рек започна да трепери. Седна, а мечът му издрънча на пода.

— Какво има? — попита Вире.

— Просто ми е студено — отвърна той с тракащи зъби. Тя коленичи до него и разтри ръцете му, без да говори.

— Чаят ще ти помогне — каза. — Носиш ли захар?

— В раницата ми е, загъната в червена хартия. Хореб знае, че обичам сладкото. Обикновено студът не ми действа така — съжалявам!

— Няма нищо. Баща ми все казва, че сладкият чай е чудесен за… студа.

— Как ли са ни открили? — каза той. — Снощният сняг трябва да е затрупал следите ни. Странно.

— Не знам. Ето, изпий това.

Той отпи от чая, държейки с две ръце облицованата с кожа чаша. Горещата течност се разля по пръстите му. Вире се зае да раздигне масата и да пренареди дисагите му. После изгреба пепелта от огнището и стъкми огън за следващия пътник, който щеше да използва колибата.

— С какво се занимаваш в Дрос Делнох? — попита Рек, а топлият сладък чай го успокои.

— Аз съм дъщеря на граф Делнар — отвърна тя. — Живея там.

— Да не би да те е отпратил заради предстоящата война?

— Не. Донесох послание за Абалайн, а сега имам послание за друг човек. Когато го занеса, ще се прибера вкъщи. По-добре ли се чувстваш?

— Да — каза Рек. — Много по-добре. — Той се поколеба и задържа погледа ѝ. — Не беше само студът — каза.

— Знам: все едно. Всеки трепери след битка. Важно е какво се случва преди това. Баща ми ми каза, че след Скелнския проход цял месец не е могъл да спи, без да сънува кошмари.

— Ти не трепериш — каза той.

— Защото си намирам занимания. Искаш ли още чай?

— Да. Благодаря. Помислих, че ще умрем. И за миг ми беше все едно — чувството беше невероятно. — Искаше да ѝ каже колко хубаво е било, че е била до него — но не можа. Искаше да прекоси стаята и да я прегърне — и знаеше, че няма да го направи. Просто я гледаше, докато пълнеше чашата му и разбъркваше захарта.

— Къде си служил? — попита тя, доловила погледа му, без да е сигурна какво означава.

— В Дрос Кортсуейн. При ган Джави.

— Той вече е мъртъв — каза тя.

— Да, от удар. Беше прекрасен пълководец. Предвиди предстоящата война. Сигурен съм, че на Абалайн му се ще да го беше послушал.

— Джави не беше единственият, който го предупреди — каза Вире. — Всички командири от Севера му изпратиха доклади. Баща ми от години има шпиони сред надирите. Беше очевидно, че се готвят да ни нападнат. Абалайн е глупак — дори сега изпраща послания на Улрик с нови договори. Не иска да приеме, че войната е неизбежна. Знаеш ли, че в Делнох имаме едва 10 000 души?

— Бях чул, че са по-малко — каза Рек.

— Трябва да отбраняваме шест крепостни стени и един град. Личният състав във военно време трябва да е четири пъти по-многоброен. А и дисциплината не е както преди.

— Защо?

— Защото всички чакат да умрат — каза тя с гневен тон. — Защото баща ми е болен и умира. И защото сърцето на ган Орин е като гнил домат.

— Орин? Не съм го чувал.

— Племенник е на Абалайн. Командва войската, но е безполезен. Ако бях мъж…

— Радвам се, че не си — каза той.

— Защо?

— Не знам — изрече плахо той. — Просто го казвам… Радвам се, че не си, и това е.

— Все едно, ако бях мъж, щях да командвам войската. Щях да се справя много по-добре от Орин. Защо ме зяпаш?

— Не те зяпам. Слушам те, дявол го взел! Защо все ме притискаш?

— Искаш ли да запаля огъня?

— Какво? Толкова дълго ли ще останем?

— Ако искаш.

— Ти реши — каза той.

— Да останем за днес. Само толкова. Така ще имаме време да… се опознаем по-добре. Все пак започнахме доста зле. А ти ми спаси живота три пъти.

— Веднъж — каза той. — Едва ли щеше да умреш от студ, твърде издръжлива си. А Грусин спаси и двама ни. Но, да, бих искал да остана само днес. Само че имай предвид, че не смятам да спя отново на пода.

— Няма да се наложи — отвърна тя.

Абатът се усмихна, когато забеляза притеснението на албиноса. Отмести ръце, откъсна се от онова особено състояние на ума и се върна на бюрото си.

— Последвай ме, Сербитар — изрече на глас. — Съжаляваш ли, че си дал обет за безбрачие?

— Понякога — каза младият мъж и стана от пода. Изтупа праха от бялото си расо и седна срещу абата.

— Момичето е почтено — отвърна Сербитар. — Мъжът е загадка. Дали силата им ще намалее, ако се любят?

— Ще нарасне — каза абатът. — Нуждаят се един от друг. Заедно са завършени, като в Светата книга. Разкажи ми за нея.

— Какво да кажа?

— Ти влезе в съзнанието ѝ. Разкажи ми.

— Тя е дъщеря на граф. Няма самочувствие като жена и е жертва на противоречиви желания.

— Защо?

— И тя не знае защо — каза уклончиво той.

— Това ми е известно. Знаеш ли причината?

— Не.

— Ами мъжът?

— Не съм влизал в съзнанието му.

— Така е. Но какво ще кажеш за него?

— Има големи страхове. Страх го е от смъртта.

— Това недостатък ли е? — попита абатът.

— Ще бъде в Дрос Делнох. Там смъртта е почти сигурна.

— Да. А може ли да се окаже качество?

— Не виждам как — каза Сербитар.

— Какво казват философите за страхливците и героите?

— Пророкът казва: „По своята същност само страхливецът е способен на най-висш героизъм.“

— Трябва да свикаш Трийсетте, Сербитар.

— Трябва ли да ги водя?

— Да. Ти ще бъдеш Гласът на Трийсетте.

— А кои ще са моите събратя?

Абатът се отпусна в стола си.

— Арбедарк ще бъде Сърцето. Той е силен, безстрашен и предан; никой друг не би могъл да го замени. Менахем ще бъде Очите, защото е надарен. Аз ще бъда Душата.

— Не! — каза албиносът. — Невъзможно е, господарю. Аз не мога да ви водя.

— Но трябва. Ти ще решиш за останалите номера. Ще очаквам решението ти.

— Защо аз? Защо трябва да водя? Би трябвало аз да съм Очите, а Арбедарк да води.

— Довери ми се. Всичко ще се изясни.

— Отраснах в Дрос Делнох — каза Вире на Рек, докато лежаха пред горящия огън. Главата му беше подпряна върху сгънатата пелерина, а нейната беше сгушена върху гърдите му. Той я помилва по косата, без да говори. — Това е величествено място. Бил ли си там?

— Не. Разкажи ми — всъщност не искаше да я слуша, но и не му се говореше.

— Има шест външни стени, всяка с дебелина шест метра. Първите три са били издигнати от Егел, Бронзовия граф. Но после градът се разраснал и постепенно издигнали още три. Цялата крепост обхваща прохода Делнох. Като изключим Дрос Пурдол на запад и Кортсуейн на изток, това е единственият път, по който една армия може да превали планините. Баща ми приспособи старата кула на крепостта и я превърна в свой дом. От горните кули се разкрива прекрасна гледка. През лятото цялата Сентранска равнина на юг е златна от житото. А на север гледката е необятна. Слушаш ли ме?

— Да. Златни изгледи. Гледката е необятна — каза той нежно.

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш това?

— Да. Разкажи ми отново за стените.

— Какво?

— Колко са дебели?

— Достигат до осемнайсет метра височина, а през петдесет стъпки има стърчащи кули. Всяка армия, която нападне Дрос, ще понесе страшни загуби.

— Ами портите? — попита той. — Силата на една стена се измерва по портата, която отбранява.

— Бронзовия граф е помислил за това. Всяка порта е разположена зад желязна решетка и е построена от слоеве бронз, желязо и дъб. Зад портите има тунели, които се стесняват в центъра, преди да се отворят към пространството между стените. Тунелите могат да удържат на огромен брой хора. Целият Дрос е прекрасно проектиран; само градът го опропастява.

— По какъв начин? — каза той.

— Първоначалният замисъл на Егел бил празнината между стените да бъде смъртоносно, открито място. Щяло да се издига до следващата стена и така да забави врага. При наличието на достатъчно стрелци, можело да стане касапница. И от психологична гледна точка било подходящо: докато се наканели да превземат следващата стена — ако изобщо са можели да знаят, че предстоят още смъртоносни места.

— И как го е провалил градът?

— Просто се е разраснал. Сега има сгради чак до шестата стена. Смъртоносното място го няма. Всъщност тъкмо обратното — сега цялото е покрито.

Той се обърна и я целуна по челото.

— Защо го направи? — попита тя.

— Трябва ли да има причина?

— Всяко нещо си има причина — отвърна тя.

Той я целуна отново.

— Това беше за Бронзовия граф — каза. — Или за настъпването на пролетта. Или за една изчезнала снежинка.

— Говориш несвързано — каза му тя.

— Защо ми позволи да те любя? — попита той.

— Що за въпрос е това?

— Защо?

— Не е твоя работа! — каза тя.

Той се засмя и отново я целуна.

— Да, милейди. Напълно сте права. Не е моя работа.

— Подиграваш ми се — каза тя и се помъчи да се изправи.

— Глупости — каза той и я задържа. — Красива си.

— Не съм. Никога не съм била. Подиграваш ми се.

— Никога не бих ти се подиграл. И си красива. И колкото повече те гледам, толкова си по-красива.

— Ти си глупак. Остави ме да стана.

Той я целуна отново, притискайки тялото си към нейното. Целувката се проточи и тя ѝ отвърна.

— Разкажи ми отново за Дрос — каза той накрая.

— Сега не ми се говори за това. Дразниш ме, Рек; няма да го допусна. Тази вечер не искам да мисля за него, вече не. Вярваш ли в съдбата?

— Вече вярвам. Почти.

— Говоря сериозно. Вчера нямах нищо против да се прибера у дома и да се изправя срещу надирите. Вярвах в дренайската кауза и исках да умра за нея.

— А днес? — попита той.

— Днес, ако питаш мен, не бих се прибрала у дома. — Тя лъжеше, без да знае защо. Обзе я прилив на страх, когато Рек затвори очи и се облегна назад.

— Напротив, ще се прибереш — каза той. — Така трябва.

— Ами ти?

— Това е неразумно — каза той.

— Кое?

— Не вярвам в това, което чувствам. Никога не съм вярвал. Почти на трийсет съм и познавам света.

— За какво говориш?

— За съдбата. За провидението. Някакъв старец в опърпана синя роба и без очи. Говоря за любов.

— Любов?

Той отвори очи, протегна ръка и помилва лицето ѝ.

— Не мога да ти опиша как се почувствах, когато застана до мен тази сутрин. Това беше най-значимият миг в живота ми. Нищо друго нямаше значение. Виждах небето — беше по-синьо от всякога. Всичко придоби ясни очертания. Чувствах се по-жив откогато и да било. Има ли някаква логика в това?

— Не — изрече тя нежно. — Не особено. Наистина ли мислиш, че съм красива?

— Ти си най-красивата жена, някога носила броня — каза той с усмивка.

— Това не е отговор. Защо съм красива?

— Защото те обичам — отвърна той, изненадан от лекотата, с която го изрече.

— Това означава ли, че ще дойдеш с мен в Дрос Делнох?

— Разкажи ми пак за онези прекрасни високи стени — каза той.