Легенда

2.

Рек мълчаливо наблюдаваше как конярят оседлава дорестия кон. Животното не му харесваше — гледаше лошо, а ушите му бяха плътно прилепнали към черепа. Конярят, младо стройно момче, му пееше тихо, докато треперещите му пръсти затягаха ремъка.

— Защо не можа да намериш сив? — попита Рек. Хореб се засмя.

— Защото щеше да е твърде комично. Трябва да си скромен, Рек. Вече изглеждаш като пуяк, и така всеки лентрийски моряк ще е по петите ти. Не, трябва ти дорест — после добави по-сериозно: — А може би в Грейвън ще искаш да бъдеш по-незабележим. Високият бял кон се забелязва лесно.

— Не мисля, че ме харесва. Виждаш ли как ме гледа?

— Баща му беше един от най-бързите коне в Дренан; майка му беше боен кон от уланите на Уаундуийвър. Не би могъл да намериш по-породист.

— Как се казва? — попита Рек, като все още изпитваше съмнения.

— Улан — отвърна Хореб.

— Звучи добре. Улан… Е, може би… може би.

— Нарцис е готов, сър — каза конярят и се отдръпна от дорестия кон. Животното завъртя глава и понечи да ухапе отдалечаващото се момче, което се препъна и падна на калдъръма.

— Нарцис? — каза Рек. — Купил си ми кон, който се казва Нарцис?

— Какво значение има името, Рек? — отвърна невинно Хореб. — Наричай го както искаш — трябва да признаеш, че е прекрасно животно.

— Ако нямах чувство за хумор, щях да му сложа намордник. Къде са момичетата?

— Твърде заети са, за да се сбогуват с лентяите, които рядко си плащат сметките. А сега се махай.

Рек предпазливо пристъпи към коня, говорейки му нежно. Той го изгледа злобно, но му позволи да се метне на седлото с висока облегалка. Взе юздите, спусна синята си пелерина под подходящия ъгъл над гърба на коня и подкара животното към портата.

— Рек, за малко да забравя… — извика Хореб, докато вървеше към къщата. — Почакай малко! — Едрият ханджия се скри от погледа и се появи секунди по-късно, носейки къс лък, изработен от рог и бряст, и един колчан със стрели с черни дръжки. — Ето. Един клиент го остави, за да плати частично преди няколко месеца. Изглежда силно оръжие.

— Чудесно — каза Рек. — Някога бях отличен стрелец.

— Да — каза Хореб. — Само не забравяй, когато го използваш, острият край да не е насочен към теб. Сега тръгвай, и се пази.

— Благодаря, Хореб. Ти също. И не забравяй какво ти казах за свещите.

— Няма. Върви, момче. Желая ти успех.

Рек излезе през южната порта, докато стражите подрязваха фитилите на фенерите. Утринните сенки се смаляваха по улиците на Дренан, а под решетката на крепостната врата играеха малки деца. Беше избрал южния маршрут поради съвсем очевидна причина. Надирите настъпваха от север и най-бързият изход от някоя битка беше по права линия в противоположната посока.

Удряйки с токовете си, той пришпори коня на юг. Вляво, изгряващото слънце катереше сините върхове на източните планини. Небето беше синьо, птиците пееха, а зад него долитаха звуците от пробуждащия се град. Ала Рек знаеше, че слънцето изгрява за надирите. За дренайците последният ден тънеше в мрак. Когато превали един хълм, той погледна към гората Грейвън, бяла и девствена под зимния сняг. И все пак това беше място на зловещи легенди, което обикновено би избягвал. Фактът, че вместо това реши да влезе, показваше, че знае две неща: първо, легендите се основаваха на действията на жив човек; второ, той познаваше този човек.

Рейнард.

Той и неговите кръвожадни главорези се бяха разположили в Грейвън и бяха отворена гнояща рана по тялото на търговията. Керваните биваха ограбвани, поклонниците — убивани, а жените — изнасилвани. Ала една армия не можеше да ги открие, толкова необятна беше гората.

Рейнард. Роден в семейството на владетел на преизподнята и аристократка от Улалия. Или поне така твърдеше той. Рек беше чувал, че майка му била лентрийска уличница, а баща му — неизвестен моряк. Никога не беше повторил тази информация — както се казваше, не му достигаше смелост. „Дори и да не беше така — размишляваше той, — нямаше да издържи дълго, след като веднъж се опита.“ Едно от любимите развлечения на Рейнард с пленниците беше да пече части от тях на горещи въглища и да поднася месото на онези клети нещастници, пленени заедно с тях. Ако срещнеше Рейнард, щеше да е най-добре да го въздигне до небесата. А ако и това не помогнеше, да му съобщи последните новини, да го изпрати към най-близкия керван и бързо да се оттегли от владенията му.

Рек се беше погрижил да научи подробностите за всички кервани, минаващи през Грейвън, и вероятните им маршрути. Коприна, бижута, подправки, роби, добитък. Наистина нямаше желание да споделя тази информация. Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от това да премине безшумно през Грейвън, знаейки, че участта на керванджиите е в Божиите ръце.

Копитата на дорестия кон не вдигаха шум по снега и Рек поддържаше темпото на лека разходка, да не би някои скрити корени да препънат животното. Студът започна да прониква през топлите му дрехи и скоро краката му бяха замръзнали в ботушите от еленова кожа. Бръкна в торбата си и извади чифт ръкавици от овча кожа.

Конят продължи нататък. По обяд Рек спря да хапне набързо от студената храна и спъна животното край един замръзнал поток. С един дебел вагрийски кинжал проби леда, за да може да пие, а после му даде шепа овес. Помилва дългия му врат и главата на коня се вдигна рязко, с оголени зъби. Рек отскочи назад и падна в дълбока пряспа. Полежа там за кратко, а после се усмихна.

— Знаех си, че не ме харесваш — каза. Конят се извърна да го погледне и изпръхтя.

Готвейки се да го възседне, Рек погледна задницата на коня. Около опашката личаха дълбоки белези от пръчка. Ръката му леко се спусна към тях.

— Е — каза, — някой те е налагал с камшик, а, Нарцис? Но не са сломили духа ти, нали, момче? — Той се метна на седлото. С малко късмет, помисли си, щеше да излезе от гората за пет дни.

Чворести дъбове с извити корени хвърляха зловещи, мрачни сенки по пътя, а нощният вятър зашумоля в клоните, когато Рек поведе коня по-навътре в гората. Луната изгряваше над дърветата, хвърляйки призрачна светлина над пътеката. С тракащи зъби, той започна да се оглежда за подходящо място за лагер и час по-късно откри едно в малка пещера до един заледен вир. Издигна преграда в някакви храсти, за да предпази коня от най-силния вятър, нахрани го, а после стъкна малък огън до един повален дъб и голям камък. Скрил се от вятъра, докато топлината се отразяваше от камъка, Рек свари чай, за да прокара сушеното говеждо; после загърна раменете си с одеялото, облегна се на дъба и загледа как пламъците танцуват.

Една изпосталяла лисица промуши муцуната си през един храст, надничайки към огъня. Съвсем импулсивно, Рек ѝ подхвърли парче говеждо. Животното местеше очи от мъжа към мръвката, преди да се втурне да грабне месото от замръзналата земя. После изчезна в нощта. Рек протегна ръце към огъня и си помисли за Хореб. Едрият ханджия го беше отгледал, след като бащата на Рек беше убит в Северните войни срещу сатулите. Честен, предан, силен и надежден — ето какъв беше Хореб. А също и добър, най-големият човек.

Рек беше успял да му се отплати в една незабравима нощ, когато трима вагрийски дезертьори го бяха нападнали в една уличка близо до хана.

За щастие Рек пиеше и когато за пръв път чу шума от удряща се стомана, се втурна напред. Хореб водеше губеща битка в уличката, защото кухненският му нож не можеше да се мери с мечовете на тримата. Ала старецът беше воин и се движеше добре. Рек замръзна на място, забравил своя меч. Понечи да пристъпи напред, но краката му не го послушаха. Тогава един меч прониза Хореб, отваряйки огромна рана в крака му.

Рек изкрещя и това го избави от ужаса.

Кървавата схватка приключи за секунди. Рек повали първия нападател с удар в гърлото, парира атаката на втория и избута с рамо третия към една стена. Хореб сграбчи третия мъж от земята, повали го долу и го намушка с кухненския си нож. Вторият мъж избяга в нощта.

— Беше чудесен, Рек — каза Хореб. — Повярвай ми, биеш се като ветеран.

„Ветераните не се смразяват от страх“, помисли си Рек.

Той сложи няколко клонки в огъня. Един облак закри луната, бухал нададе вик. Треперещата ръка на Рек стисна кинжала.

„Проклет мрак“, помисли си. И по дяволите всички герои!

Известно време беше войник, разквартируван в Дрос Кортсуейн, и му беше харесало. Ала след това престрелките със сатулите бяха прераснали в погранична война и забавлението приключи. Беше се справил добре, повишиха го; старшите офицери му бяха казали, че има прекрасно чувство за тактика. Ала те не знаеха за безсънните нощи. Другарите му го уважаваха, мислеше си, но защото беше внимателен — дори предпазлив. Беше си тръгнал, преди нервите да го издадат.

— Луд ли си, Рек? — беше попитал ган Джави, когато подаде оставка. — Войната се разраства. Пристигат още войски, а блестящ офицер като теб със сигурност ще получи повишение. След шест месеца ще командваш над сто души. Навярно ще те предложат за Гански орел.

— Знам всичко това, сър — и, повярвайте ми, много съжалявам, че ще пропусна бойните действия. Но става въпрос за семейни дела. По дяволите, бих отрязал дясната си ръка, за да остана, знаете го.

— Така е, момчето ми. И ще ни липсваш, кълна се в Мисаел. Другарите ти ще се разстроят. Ако размислиш, за теб винаги ще има място тук. По всяко време. Ти си роден воин.

— Ще го запомня, сър. Благодаря ви за цялата помощ и поощрение.

— И още нещо, Рек — каза ган Джави, облягайки се в резбования си стол. — Нали си чувал слуховете, че надирите готвят поход на юг?

— Винаги има такива слухове, сър — отвърна Рек.

— Зная, от години се носят. Но този Улрик е хитър. Вече е завладял повечето племена и според мен е почти готов.

— Но Абалайн току-що сключи договор с него — каза Рек. — Общ мир в замяна на търговски отстъпки и финансиране на строителната му програма.

— За това говоря, момче. Няма да кажа нищо срещу Абалайн, той управлява дренайците вече двайсет години. Ала не можеш да спреш вълка, като го нахраниш — повярвай ми! Както и да е, искам да кажа, че скоро ще има нужда от мъже като теб, така че бъди във форма.

Последното нещо, от което дренайците се нуждаеха сега, беше човек, който се страхува от тъмното. Трябваше им още един Карнак Едноокия — цял куп такива. Бронзов граф. Стотици като Легендарния Дръс. И дори ако това се случеше, по някакво чудо, дали и те самите щяха да спрат половин милионна племенна войска?

Кой би могъл да си представи такова число?

Рек знаеше, че щяха да залеят Дрос Делнох като бурно море.

„Дори да мислех, че имаме шанс, пак нямаше да отида. Погледни истината в очите“, каза си той. Дори победата да беше сигурна, пак щеше да избегне битката.

Кой ще го е грижа след сто години дали дренайците са оцелели? Щеше да бъде като битката в Скелнския проход, обгърната в легенди и възхвалявана до неузнаваемост.

Война!

Мухи, кацнали като черно петно върху вътрешностите на някой мъж, докато той плаче от болка и държи тялото си с кървави пръсти, надявайки се на чудо. Глад, студ, страх, болести, гангрена, смърт!

Война за войници.

В деня, когато напусна Дрос Кортсуейн, при него дойде един от къловете и притеснено му подаде здраво омотан вързоп.

— От взвода, сър — каза.

Той го отвори, смутен и останал без думи, и видя синя пелерина със закопчалка във формата на бронзов орел.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— Хората искат да ви кажа… че съжаляваме, че си тръгвате. Това е, сър.

— И аз съжалявам, Корвак. Семейни дела, нали разбираш?

Мъжът кимна, навярно мечтаейки си и той да има семейни дела, които да му позволят да напусне Дрос. Ала къловете не можеха да подават оставки — само класата на дуновете можеше да напуска крепостта във военно време.

— Е, успех, сър. Доскоро, надявам се… всички се надяваме.

— Да! Доскоро.

Това беше преди две години. Ган Джави беше умрял от удар, а няколко от колегите офицери на Рек бяха убити в битките със сатулите. Не беше получил новини за нито един от къловете.

Дните минаваха — студени и мрачни, но за щастие без инциденти до сутринта на петия ден, когато на високия път около една брястова гора той чу звука, който ненавиждаше най-много от всичко — на стомана, удряща се в стомана. Трябваше да продължи нататък, знаеше си. Ала незнайно защо, любопитството донякъде надделя над страха му. Спъна коня, метна колчана на рамо и опъна роговия лък. После внимателно си проправи път сред дърветата и слезе към заснежената долчинка. Движейки се предпазливо като котка, той стигна до едно сечище. Из поляната отекваха звуци от битка.

Млада жена с бронзово-сребърна броня стоеше с гръб към едно дърво и отчаяно се отбраняваше от едновременната атака на трима разбойници, едри, брадати мъже, въоръжени с мечове и кинжали. Жената държеше тънко острие — проблясваща и танцуваща рапира, която нападаше със смайваща бързина.

Тримата непохватни фехтовачи си пречеха взаимно. Ала момичето бързо губеше сили.

Рек разбра, че това са хора на Рейнард, и прокле любопитството си. Единият извика, когато рапирата прониза ръката му.

— Ето ти, бръмбар такъв — извика момичето.

Рек се усмихна. Не беше красавица, но можеше да се фехтува.

Той зареди стрела в лъка си и зачака подходящия момент да я изстреля. Момичето се наведе, за да избегне един ожесточен удар, и заби острието си в окото на фехтовача. Когато изпищя и падна, другите двама се отдръпнаха, вече по-предпазливи; раздалечиха се, готови да нападнат от двете страни. Момичето се страхуваше от този момент, защото единствената ѝ защита беше бягството. Погледът ѝ се местеше от единия мъж на другия. Най-напред да нападне високия, да забрави за другия и да се надява, че първият му удар няма да е смъртоносен. Навярно можеше да повали и двамата.

Високият пое наляво, а другарят му — надясно. В този миг Рек изстреля една стрела в гърба на високия разбойник и тя прониза левия му прасец. Той бързо зареди втора стрела, докато учуденият мъж се завъртя, видя Рек и закуцука към него, крещейки от омраза.

Рек опъна тетивата, докато докосна бузата му, напрегна лявата си ръка и запрати стрелата.

Този път попадението беше малко по-точно. Целеше се в гърдите — най-голямата мишена, — но стрелата полетя нависоко и сега разбойникът лежеше по гръб, а черната дръжка стърчеше от челото му и кръвта бликаше върху снега.

— Късно се намесихте — изрече хладно момичето, прескачайки тялото на третия разбойник, като избърса тънкото си острие в ризата му.

Рек откъсна очи от лицето на мъжа, когото беше убил.

— Току-що ви спасих живота — каза той, сдържайки гнева си.

Тя беше висока и добре сложена — почти като мъж, помисли си Рек; косата ѝ беше дълга и пепеляворуса, но несресана. Имаше сини очи, хлътнали под дебелите тъмни вежди, което говореше за неуверен нрав. Фигурата ѝ се криеше под ризницата от сребриста стомана и бронзовите подплънки на раменете; краката ѝ бяха обвити в безформени гети от зелена вълна, привързани към бедрото с кожени каиши.

— Е, какво зяпаш? — попита тя. — Никога ли не си виждал жена?

— Е, това отговаря на първия ми въпрос — каза той.

— В какъв смисъл?

— Ти си жена.

— О, колко остроумно! — тя измъкна едно палто от овча кожа изпод дървото, изтупа го от снега и го облече.

„Това с нищо не подобри вида ѝ“, помисли си Рек.

— Нападнаха ме — каза тя. — Убиха коня ми, негодниците! Къде е твоят?

— Поразен съм от твоята благодарност — каза Рек, а в гласа му прозвуча гневна нотка. — Това са хора на Рейнард.

— Така ли? Той приятел ли ти е?

— Не съвсем. Но ако разбере какво съм направил, ще изпече очите ми на огън и ще ми ги поднесе като предястие.

— Добре, оценявам го. Много съм благодарна. Е, къде е конят ти?

Рек не ѝ обърна внимание и гневно скръцна със зъби. Отиде до мъртвия разбойник и извади стрелите от него, като ги избърса в палтото му. После старателно претърси джобовете и на тримата. След като се сдоби със седем сребърни монети и няколко златни пръстена, той се върна при момичето.

— Конят ми има едно седло и аз пътувам с него — изрече хладно. — Направих за теб всичко по силите си. Сега се оправяй сама.

— Много благородно от твоя страна — каза тя.

— Благородството не е сред достойнствата ми — каза той и се извърна.

— Както и точната стрелба — отвърна тя.

— Моля?

— Целеше се в гърба му от двайсет крачки, а го уцели в крака. Защото затвори едното си око и развали перспективата.

— Благодаря за този урок по стрелба. Всичко хубаво!

— Почакай! — каза тя. Той се обърна. — Трябва ми коня ти.

— На мен също.

— Ще ти платя.

— Не се продава.

— Добре. Тогава ще ти платя да ме заведеш до място, откъдето мога да си купя кон.

— Колко? — попита той.

— Един златен рак.

— Пет — каза той.

— С тези пари мога да си купя три коня — разгорещи се тя.

— Продавачът диктува пазара — отвърна той.

— Два — и това е окончателно.

— Три.

— Добре, три. Е, къде е конят ти?

— Първо парите, милейди — той протегна ръка. Сините ѝ очи бяха ледени, когато извади монетите от една кожена кесия и ги сложи в дланта му. — Казвам се Регнак, за приятелите — Рек — каза той.

— Това не ме интересува — увери го тя.