Легенда

6.

Докато Винтар стоеше до него, Сербитар гледаше от високия балкон как двамата ездачи наближават манастира, галопирайки с конете си към северната порта. Тревата се показваше на места по заснежените полета, докато топлият пролетен вятър нахлуваше от запад.

— Сега не е време за любов — изрече на глас Сербитар.

— Винаги е време за любов, синко. Най-вече по време на война — каза Винтар. — Проникна ли в ума на мъжа?

— Да. Той е странен. Опитът му го е направил циник, по душа е романтик, а сега и герой, по необходимост.

— Как ще изпита пратеника Менахем? — попита Винтар.

— Със страх — отвърна албиносът.

Рек се чувстваше добре. Въздухът, който вдишваше, беше свеж и чист, а топлият западен вятър обещаваше да сложи край на най-суровата зима от години. Жената, която обичаше, беше до него, а небето беше синьо и ясно.

— Колко е хубаво да си жив в такъв прекрасен ден! — каза той.

— Какво толкова специално има в днешния ден? — попита Вире.

— Прекрасен е. Не го ли усещаш? Небето, вятърът, топящият се сняг?

— Някой идва да ни посрещне. Прилича на воин — каза тя.

Ездачът ги приближи и слезе от коня. Лицето му беше покрито със сребристочерен шлем, украсен с кичур конски косми. Рек и Вире слязоха от конете и пристъпиха към него.

— Добро утро — каза Рек. Мъжът не му обърна внимание; тъмните му очи, които се виждаха през процепите в шлема, се впериха във Вире.

— Ти ли си пратеникът? — попита я.

— Да. Искам да се срещна с абат Винтар.

— Най-напред трябва да минеш през мен — каза той, отстъпи назад и измъкна един дълъг меч от сребърна стомана.

— Чакай малко — каза Рек. — Какво става? Обикновено човек не трябва да влиза с бой в манастир. — Мъжът отново не му обърна внимание и Вире извади рапирата си.

— Престанете! — нареди Рек. — Това е лудост.

— Не се меси, Рек — каза Вире. — Ще нарежа на парчета този сребърен бръмбар.

— Не, няма — отвърна той и сграбчи ръката ѝ. — Тази рапира не върши работа срещу мъж в доспехи. Така или иначе всичко това е безсмислено. Не си дошла тук да се биеш с когото и да било. Просто трябва да предадеш послание, това е. Сигурно има някаква грешка. Почакай малко.

Рек тръгна към воина, докато мислите му препускаха, а очите му търсеха слаби места в бронираната защита. Мъжът носеше отлят нагръдник над ризница от сребърна стомана. Шията му беше защитена от сребърна халка. Краката му бяха покрити до бедрото с кожени панталони, обвити със сребърни пръстени, а на пищялите му имаше кожени наколенници. Само коленете, ръцете и брадата му бяха открити за нападение.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита го Рек. — Струва ми се, че си объркал пратеника. Тук сме, за да се видим с абата.

— Готова ли си, жено? — попита Менахем.

— Да — отвърна Вире, а рапирата ѝ описа осморка в утринния въздух, когато раздвижи китката си.

Мечът на Рек проблесна в ръката му.

— Отбранявай се — извика той.

— Не, Рек, той е мой — извика Вире. — Няма нужда да се биеш заради мен. Отдръпни се!

— Ти можеш да продължиш след това — каза Рек и отново насочи вниманието си към Менахем.

— Хайде тогава. Да видим дали се биеш толкова добре, колкото изглеждаш.

Менахем извърна черните си очи към високата фигура пред него. Стомахът на Рек се преобърна на мига: това беше смъртта! Студена, окончателна, с червеи в очните орбити — смърт. Това съревнование беше безнадеждно. В гърдите на Рек се надигна паника, а краката му се разтрепериха. Той отново беше дете, заключено в тъмна стая, и знаеше, че в черните сенки се спотайват демони. Страхът се качи в гърлото му под формата на жлъч и тялото му се разтърси от спазми на гадене. Искаше да избяга… трябваше да избяга. Вместо това Рек нададе вик и се втурна в атака, а мечът му свистеше към сребристочерния шлем. Менахем стреснато го парира, а вторият удар едва не го прониза. Войнът отстъпи назад в отчаян опит да си възвърне инициативата, ала яростната атака на Рек го беше сварила неподготвен. Менахем парира и се премести, опитвайки се да заобиколи.

Вире наблюдаваше с вцепенено мълчание продължаващата яростна атака на Рек. Мечовете на двамата мъже проблясваха на утринното слънце в заслепяваща плетеница от бяла светлина, демонстрирайки удивителните си умения. Вире усети прилив на гордост. Щеше ѝ се да окуражи Рек, но устоя на импулса, осъзнавайки, че и най-малкото отвличане на вниманието му би повлияло на изхода от съревнованието.

— Помогни ми — обърна се мислено Менахем към Сербитар, — иначе ще се наложи да го убия. — Той парира един удар само на сантиметри от гърлото си. — Ако мога — добави.

— Как да прекъснем сражението? — попита Сербитар Винтар. — Този мъж е берсерк. Не мога да достигна до него. Съвсем скоро ще убие Менахем.

— Момичето! — каза Винтар. — Да обединим усилията си.

Вире потрепери, докато гледаше как силата на Рек расте. Берсерк! Баща ѝ ѝ беше разказвал за тези мъже, ала никога не би причислила Рек към тях. Това бяха безумни убийци, които губеха цялото си чувство за разум и страх по време на битка, превръщайки се в най-смъртоносните противници. Всички фехтовачи редуват отбраната с нападение, защото въпреки желанието да победиш, съществува и не по-малкото желание да не загубиш. Ала берсеркът не изпитва никакъв страх; бори се с всички сили и неизменно повлича противника си със себе си, дори и да бъде повален. Някаква мисъл я порази силно и тя внезапно разбра, че воинът не се опитва да убие Рек — схватката беше само изпитание.

— Оставете мечовете — извика тя. — Престанете!

Двамата мъже продължаваха да се бият.

— Рек, чуй ме! — извика му. — Това е просто изпитание. Той не се опитва да те убие.

Гласът ѝ достигна до Рек, сякаш от огромно разстояние, и проби червената мъгла пред очите му. Когато отстъпи назад, той по-скоро почувства, вместо да види облекчението на другия мъж; после дълбоко си пое въздух и се успокои, а ръцете и краката му трепереха.

— Ти проникна в съзнанието ми — обвини той воина, взирайки се в тъмните му очи с хладен поглед. — Не знам как успя, но ако още веднъж го направиш, ще те убия. Разбра ли ме?

— Разбрах — каза тихо Менахем, а гласът му беше приглушен иззад шлема. Рек прибра меча в ножницата от втория опит и се извърна към Вире, която го гледаше странно.

— Не бях на себе си — каза. — Не ме гледай така, Вире.

— О, Рек, съжалявам — каза тя с насълзени очи. — Наистина съжалявам.

Обзе го някакъв нов страх, когато тя извърна лице.

— Не ме напускай — каза. — Това се случва рядко, а и никога не бих те нападнал. Никога! Повярвай ми. — Тя се обърна към него и обви ръце около шията му.

— Да те напусна? За какво говориш? За мен това не е важно, глупчо. Просто ми беше жал за теб. О, Рек — какъв глупак си. Аз не съм някоя ханджийка, която пищи, щом види мишка. Аз съм жена, израснала сред мъже. Войници. Сражаващи се мъже. Воини. Нима си мислиш, че ще те изоставя, защото си берсерк?

— Мога да се владея — каза той и силно я притисна към себе си.

— Там, където отиваме, Рек, няма да ти се наложи — отвърна тя.

Сербитар напусна балкона на манастира и си наля чаша изворна вода от една каменна кана.

— Как го направи?

Винтар се отпусна в едно кожено кресло.

— В него има извор на смелост, подхранван от много източници, за които можем само да гадаем. Ала когато Менахем му вдъхна страх, той отвърна с насилие. Защото той не можа да разбере, че мъжът се страхува от самия страх. Забеляза ли онзи детски спомен, докато Менахем го проучваше?

— За тунелите ли говориш?

— Да. Какво ще кажеш за дете, което се страхува от тъмното и въпреки това търси мрачни тунели, през които да пътува?

— Опитал се е да сложи край на страховете си, като се изправи срещу тях — отвърна Сербитар.

— И все още го прави. Ето защо Менахем едва не умря.

— Ще бъде от полза в Дрос Делнох — изрече с усмивка Сербитар.

— Повече, отколкото си мислиш — каза Винтар. — Повече…

— Да — каза Сербитар на Рек, докато седяха в кабинета с дъбова ламперия и изглед към двора. — Да, можем да четем мисли. Но те уверявам, че повече няма да се опитваме да четем твоите — или тези на твоята спътница.

— Защо той ми причини това? — попита Рек.

— Менахем е Очите на Трийсетте. Трябваше да се увери, че сте достойни да ни молите за тази… услуга. Очаквате от нас да се бием с вашата войска, да анализираме тактиката на врага и да използваме уменията си, за да отбраняваме крепост, за която не ни е грижа. Пратеникът трябва да бъде достоен.

— Но аз не съм пратеник, а само спътник.

— Ще видим… Откога знаеш за своето… страдание?

Рек извърна очи към прозореца и балкона зад него. Едно орехче кацна на парапета, подостри човката си в камъка и отлетя. Образуваха се леки облаци, като пухкави острови насред ясносиньото небе.

— Случвало се е само два пъти. И двата бяха във войните със сатулите. Веднъж, когато бяхме обградени след утринно нападение над едно село, а втория път, когато участвах в охранителен отряд на керван с подправки.

— Това е често явление при воините — каза Сербитар. — Страховита дарба.

— Тя ми спаси живота два пъти, но ме плаши — каза Рек. — Сякаш някой друг завладява ума и тялото ми.

— Ала не е така, уверявам те. Това си самият ти.

— Не се страхувай от това, което си, Рек — мога ли да те наричам Рек?

— Разбира се.

— Не исках да бъда прекалено фамилиарен. Това е прякор, нали?

— Съкратено от Регнак. Моят приемен баща, Хореб, го измисли, когато бях малък. Беше нещо като шега. Не обичах буйните игри и никак не исках да изследвам нови места или да се катеря по високи дървета. Той казваше, че това не е и наполовина безразсъдно, затова съкрати името ми наполовина и започна да ме нарича Рек. Както казах, шегата не беше много сполучлива, но името си остана.

— Смяташ ли — попита Сербитар, — че ще бъдеш спокоен в Дрос Делнох?

Рек се усмихна.

— Питаш ме дали ще ми достигне смелост?

— Честно казано? Да, така мисля.

— Не знам. А на теб?

Върху бледото, безплътно лице на албиноса заигра призрачна усмивка, докато обмисляше въпроса. Тънките му пръсти леко потропаха по бюрото.

— Това е добър въпрос. Да, аз съм достатъчно смел. Страховете ми не са свързани със смъртта.

— Прочел си мислите ми — каза Рек. — Кажи ми дали ще ми достигне смелост. Говоря сериозно. Не знам дали ще издържа на дълга обсада; казват, че хората се провалят при такова напрежение.

— Не мога да ти кажа — отвърна Сербитар — дали ще издържиш, или не. Способен си и на двете. Не мога да анализирам всички промени в една обсада. Задай си този въпрос: Ами ако Вире умре? Би ли останал?

— Не — изрече веднага Рек. — Бих оседлал някой бърз кон, за да замина. Не ме е грижа за Дрос Делнох. Или за Дренайската империя.

— С дренайците е свършено — каза Сербитар. — Звездата им е залязла.

— Значи според теб Дрос ще падне?

— В крайна сметка, да. Но още не мога да виждам толкова далече в бъдещето. Неведом е Пътят на Мъглата. Често показва предстоящи събития, но още по-често такива, които никога няма да се случат. Това е опасен път, по който само истинският мистик върви уверено.

— Пътят на Мъглата? — попита Рек.

— Извинявай, откъде би могъл да знаеш? Това е път в друга равнина… в четвъртото измерение? Пътуване на духа, подобно на съня. Само че ти насочваш съня и виждаш онова, което искаш. Това понятие трудно може да се обясни на човек, който не е пророк.

— Нима твърдиш, че душата ти може да пътува извън тялото? — попита Рек.

— О, да, това е най-лесното. Ние те видяхме в грейвънската гора пред колибата. Тогава ти помогнахме, като повлияхме на брадвоносеца Грусин.

— Накарали сте го да убие Рейнард?

— Не. Нямаме толкова големи способности. Просто го насочихме в посока, която вече обмисляше.

— Не съм сигурен, че съм съвсем спокоен, след като знам, че имате такива способности — каза Рек, като отбягваше зелените очи на албиноса.

Сербитар се засмя, а очите му заискряха, докато радостта му се отразяваше върху бледото му лице.

— Приятелю Рек, аз съм човек, който държи на думата си. Обещах никога да не използвам дарбата си да чета мислите ти и няма да го направя. Нито пък някой друг от Трийсетте. Мислиш ли, че щяхме да бъдем свещеници, отрекли се от света, ако желаехме злото на околните? Аз съм син на граф, но ако исках, можех да бъда крал, император, по-могъщ от Улрик. Не се чувствай застрашен. Не бива да се притесняваме един от друг. Нещо повече — трябва да бъдем приятели.

— Защо? — попита Рек.

— Защото ни предстои да изживеем заедно момент, който настъпва само веднъж в живота — каза Сербитар. — Да умрем.

— Говори за себе си — каза Рек. — Аз не възприемам отиването в Дрос Делнох като поредния начин да се самоубиеш. Това е просто битка. Нищо повече. Една стена може да бъде защитена. По-малката армия може да спре по-голямата. Историята е пълна с такива примери: като Скелнския проход.

— Така е — отвърна Сербитар. — Но те се помнят, защото са изключения. Нека боравим с факти. Дрос се отбранява от армия, наброяваща по-малко от една трета от пълния състав. Бойният дух е нисък, а страхът — повсеместен. Армията на Улрик наброява повече от половин милион воини и всички са готови — дори копнеят — да умрат в бой заради него. Аз владея майсторски оръжията и изучавам военно дело. Дрос Делнох ще падне. Избий от главата си всякакви други заключения.

— Тогава защо идвате с нас? Какво ще спечелите от това?

— Ще умрем — каза Сербитар, — а после ще се съживим. Но засега няма да казвам повече. Не желая да те потискам, Рек. Ако това щеше да е от полза, щях да ти вдъхна надежда. Но цялата ми бойна стратегия ще се гради около това да забавя неизбежното. Само така мога да функционирам — и да служа на каузата ви.

— Надявам се да запазиш мнението си за себе си — каза Рек. — Вире вярва, че можем да удържим. Знам достатъчно за войната и бойния дух, за да ти кажа откровено, че ако теорията ти се разпространи сред хората, ще последва масово дезертиране; ще загубим битката още първия ден.

— Не съм глупак, Рек. Казвам ти го, защото трябва да бъде казано. Ще бъда твой съветник в Делнох и ще трябва да говоря истината. Няма да имам реални отношения с войниците, нито с Трийсетте. Мъжете бездруго ще ни отбягват, когато разберат какви сме.

— Може би. Защо казваш, че ще си мой съветник? Граф Делнар е командир; дори няма да бъда офицер там.

— Да кажем — отвърна Сербитар, — че ще бъда съветник на вашата кауза. Времето ще обясни всичко, много по-добре от мен. Притесних ли те?

— Ни най-малко. Каза ми, че всичко е безнадеждно, че всички ще умрем и че с дренайците е свършено. Да съм потиснат ли? Изобщо!

Сербитар се засмя и плесна с ръце.

— Харесвам те, Рек — каза му. — Според мен ще се държиш твърдо.

— Наистина ще се държа твърдо — рече с усмивка Рек. — Защото ще знам, че при последната стена ще ме чакат два оседлани коня. Впрочем, нямаш ли нещо по-силно от вода за пиене?

— За жалост не — отвърна Сербитар. — Алкохолът пречи на силата ни. Но ако имаш нужда от спиртна напитка, наблизо има село и мога да накарам някого да отиде да ти купи.

— Не пиете. Тук няма жени. Не ядете месо. Как се забавлявате?

— Учим — отвърна Сербитар. — И тренираме, садим цветя и отглеждаме коне. Времето ни е доста запълнено, уверявам те.

— Нищо чудно, че искате да заминете някъде и да умрете — изрече съчувствено Рек.

Вире седеше с Винтар в малък и оскъдно обзаведен кабинет, пълен с ръкописи и томове с кожени подвързии. Имаше малко бюро, отрупано със счупени пера и надраскани пергаменти. Тя сподави усмивката си, когато възрастният мъж започна да се бори с връзката на нагръдника си. Видът му съвсем не беше на воин.

— Да ви помогна ли? — попита, като се изправи и се надвеси над бюрото.

— Благодаря ти, скъпа — отвърна той. — Много тежи.

Той подпря бронята на бюрото и си наля вода, поднасяйки каната на Вире, която поклати глава.

— Съжалявам, че в стаята цари такъв безпорядък, но бързах да довърша дневника си. Имам да кажа толкова много, за толкова малко време.

— Вземете го със себе си — каза тя.

— Едва ли. Ще трябва да се борим с много други проблеми, когато потеглим. Променила си се, откакто те видях за последно, Вире.

— Две години са много време, абате — отвърна предпазливо тя.

— Мисля, че е заради младия мъж с теб — каза усмихнато той. — Той ти влияе много.

— Глупости. Същата съм си.

— Походката ти е по-уверена. Не си толкова непохватна, колкото те помня. Струва ми се, че ти е дал нещо.

— Да оставим това. Какво ще кажете за Дрос? — отвърна рязко тя и се изчерви.

— Съжалявам, скъпа. Не исках да те притеснявам.

— Не сте ме притеснили — излъга тя. — А сега, за Дрос Делнох. Как можете да ни помогнете?

— Както казах на баща ти преди две години, можем да ви помогнем с организацията и планирането. Ще научим вражеските планове. Можем да ви помогнем да ги осуетите. Тактически можем да организираме отбраната, а от военна гледна точка можем да се сражаваме като сто души. Но цената ни е висока.

— Баща ми е вложил 10 000 златни рака във Вентрия — каза тя. — При търговеца Асбидар.

— Хубаво. Значи е уредено. Потегляме сутринта.

— Може ли да попитам нещо? — каза Вире. Той разпери ръце и зачака. — Защо са ви пари?

— За следващия храм на Трийсетте. Всеки храм се финансира от смъртта на предходния.

— О, а какво ще стане, ако не умрете? Тоест, ако победим? — Очите му огледаха лицето ѝ за секунди.

— Тогава ще върнем парите — каза той.

— Разбирам — отвърна тя.

— Не си убедена?

— Няма значение. Какво мислите за Рек?

— В какъв смисъл? — попита Винтар.

— Да не си играем игрички, абате. Знам, че можете да четете мисли. Искам да науча мнението ви за Рек.

— Въпросът не е достатъчно прецизен — не, остави ме да довърша — каза той, виждайки как гневът ѝ расте. — Какво имаш предвид: като мъж, като воин или като бъдещ съпруг на графска дъщеря?

— И трите, ако щете. Не знам. Просто ми кажете.

— Много добре. Вярваш ли в съдбата?

— Да — каза тя, припомняйки си, че беше задала същия въпрос на Рек. — Да, вярвам.

— Тогава повярвай в това. Било ви е писано да се срещнете. Вие сте идеалната двойка. Ти поощряваш силните му страни и обуздаваш слабостите му. Вече знаеш какво той прави за теб. Като мъж не е уникален, нито дори специален. Няма големи таланти, не е поет, писател или философ. Като воин — е, от време на време проявява кураж, който прикрива големи страхове. Ала той е влюбен мъж. И това ще увеличи силата му, както и способността му да се бори със страховете си. Като съпруг? Струва ми се, че в дни на мир и охолство ще бъде вятърничав. Но засега… той те обича и е готов да умре за теб. Не можеш да искаш повече от един мъж.

— Защо го срещнах точно сега? — попита тя, а сълзите пареха очите ѝ. — Не искам да умре. Струва ми се, че ще се самоубия.

— Не, скъпа моя. Не мисля, че би го направила, макар да съм съгласен, че ще се чувстваш така. Защо сега? А защо не? Дали ще живеят или ще умрат, мъжът и жената имат нужда от любов. Тази потребност е заложена у хората. Имаме нужда да споделяме. Да си принадлежим. Навярно ще умреш преди края на годината. Но запомни едно: могат да ти отнемат това, което имаш, но това, което си имала — никога. Много по-добре е да си изпитала любовта преди смъртта, отколкото да умреш самотна.

— Сигурно е така. Но бих искала да имам деца и дом. Бих искала да заведа Рек в Дренан и малко да се поперча с него. Ще ми се някои от онези придворни кучки да видят, че мога да бъда обичана от мъж. — Тя прехапа устни, мъчейки се да удържи сълзите си.

— Те не са важни. Независимо дали ще те видят с мъж, или не, това няма да промени факта, че са сгрешили. А е малко рано да се отчайваш. Пролет е и ще изминат много седмици, преди да пристигнем в Дрос. Дотогава може да се случи какво ли не. Улрик може да получи инфаркт или да падне от коня си и да си счупи главата. Абалайн може да сключи още един договор. Нападението може да бъде при друга крепост. Кой знае?

— Знам. Имате право. Не зная защо изведнъж ме обзе такова самосъжаление. За мен срещата с Рек беше невероятна. Трябваше да видите как се изправи срещу разбойниците на Рейнард. Чували ли сте за Рейнард?

— Да.

— Е, вече няма защо да се тревожите за него. Мъртъв е. Както и да е, Рек се опълчи срещу двайсет от тях, защото щяха да ме убият. Двайсет! Щеше да се пребори с всички. По дяволите, ще се разплача!

— А защо не? Влюбена си в мъж, който те обожава, а бъдещето изглежда мрачно и безнадеждно. — Той отиде до нея, взе ръката ѝ и я изправи на крака. — Вире, за младите винаги е по-трудно.

Тя опря глава на гърдите му, докато сълзите ѝ течаха. Той я прегърна и я потупа по гърба.

— Ще устои ли Дрос Делнох? — попита го.

— Всичко е възможно. Знаеше ли, че Дръс пътува нататък?

— Значи се е съгласил? Това е добра новина. — Тя подсмръкна и избърса очи в ръкава на ризата си. После си припомни думите на Рек. — Нали не е остарял?

Винтар се засмя гръмко.

— Дръс! Остарял? Определено не е. Ама че странна идея! Той е стар мъж, който никога няма да остарее. Това би означавало да отстъпи пред нещо. Навремето вярвах, че ако Дръс пожелае нощта да продължи по-дълго, просто ще вдигне ръка и ще свали слънцето над хоризонта.

— Познавали сте го?

— Да. И жена му, Ровена. Прекрасно дете. Пророк с рядък талант. Дори по-надарена от Сербитар.

— Винаги съм си мислела, че Ровена е просто част от легендата — каза Вире. — Наистина ли е пребродил света, за да я намери?

— Да — каза Винтар, като пусна Вире и се върна на бюрото си. — Взели я за заложница скоро след сватбата, когато селото било нападнато от търговци на роби. Търсил я години наред. Двамата били безкрайно щастлива двойка. Като теб и Рек, което не бива да ме учудва.

— Какво е станало с нея?

— Умряла. Скоро след Скелнския проход. Слабо сърце.

— Горкият Дръс — каза тя. — Но казваш, че още е силен?

— Когато погледне, долините се разтърсват — цитира Винтар, — когато върви, зверовете притихват, когато заговори, планините рухват, а когато се бие, армиите се предават.

— Но още ли може да се бие? — продължи да упорства тя.

— Мисля, че ще успее да удържи една-две схватки — каза Винтар, смеейки се гръмогласно.