Легенда

20.

Когато утринното небе просветна на сутринта на третия ден, първите апокалиптични картини се очертаха по стените на Дрос Делнох. Хиляди запотени воини дърпаха ръчките на стотици балисти. С изпъкнали възлести мускули, надирите дърпаха огромните ръчки, докато плетените кошове отпред не застанаха почти хоризонтално над земята. Във всеки кош имаше по един назъбен гранитен блок.

Защитниците гледаха, сковани от ужас, как един надирски командир вдигна ръка. После я отпусна и въздухът се изпълни със смъртоносен дъжд, който се сипеше с грохот над тях. Укрепленията се разтърсиха, докато камъните падаха върху тях. До кулата на портата трима мъже бяха смазани, когато един участък от назъбената стена рухна под напора на огромен камък. Мъжете се снишаваха на стената и се просваха по очи, закривайки главите си с ръце. Шумът беше страшен, а последвалата тишина всяваше ужас. Когато първата бурна атака приключи и войниците вдигнаха глави, за да погледнат надолу, видяха само, че същият процес се повтаря отново. Огромните дървени ръчки отиваха все по-назад. Ръката на командира се вдигна. После се спусна.

И смъртоносният дъжд се изсипа.

Рек, Дръс и Сербитар стояха над кулата при портата и изпитаха първоначалния ужас на войната заедно с войниците. Рек не беше позволил на стария воин да остане сам, макар че Орин ги беше предупредил, че е лудост и двамата предводители да стоят заедно. Дръс се беше засмял.

— Ти и лейди Вире ще гледате от Втора стена, приятелю. И ще видите, че нито един надирски камък не може да ме повали.

Разгневена, Вире бе настояла да ѝ позволят да чака на първата стена с останалите, ала Рек ѝ беше отказал лаконично. Спорът беше прекратен набързо от Дръс:

— Слушай съпруга си, жено! — изкрещя той. Рек се стресна при тези думи и затвори очи, очаквайки тя да избухне. Странно, но Вире просто кимна с глава и се върна на Мусиф, Втора стена, за да застане до Хогън и Орин.

Сега Рек приклекна до Дръс и се огледа в двете посоки. Въоръжени с мечове и копия, мъжете от Дрос Делнох неумолимо чакаха смъртоносната буря да спре.

По време на второто презареждане, Дръс нареди на половината мъже да застанат под втората стена, извън обсега на катапултите. Там те се присъединиха към стрелците на Боуман.

Атаката продължи три часа, унищожавайки отделни участъци от стената, като убиваше хора и събори една надвиснала кула, която рухна под титаничния натиск и бавно се срина в долината под нея. Повечето войници отскочиха встрани и само четирима бяха повлечени с писъци към ръба, за да се разбият върху скалите отдолу.

Хора с носилки излязоха смело под артилерийския огън, за да отнесат ранените в полевата болница в Елдибар. Няколко камъка бяха ударили сградата, ала тя беше солидна и засега нито един не беше успял да проникне вътре. Чернобрадият и властен бар Британ тичаше редом с носачите с меч в ръка и ги подканваше да продължат.

— Господи, ама че смелост! — каза Рек и побутна Дръс, сочейки с пръст. Той кимна, забелязал явната гордост на Рек от храбростта на мъжа. Рек от сърце се възхити на Британ, който пренебрегваше смъртоносната буря.

Поне петдесет души бяха отнесени в болницата. По-малко, отколкото очакваше Дръс. Той се изправи и погледна над укрепленията.

— Скоро — каза. — Те се събират зад обсадните кули.

Един камък се разби в стената на десет крачки от него и разпръсна хората като пясък на вятъра. Като по чудо само един не стана, а останалите се върнаха при другарите си. Дръс вдигна ръка, за да даде знак на Орин. Изсвири тръба и Боуман и останалите се втурнаха напред. Всеки стрелец носеше пет колчана с двайсет стрели, докато бягаха из откритото пространство, по мостовете с огнени канали и нататък към укрепленията.

Надавайки рев на омраза, който защитниците доловиха почти осезаемо, надирите се втурнаха към стената в огромна черна маса, мрачно море, решено да помете крепостта отпред. Хиляди варвари започнаха да теглят напред огромните обсадни кули, докато другите бягаха със стълби и въжета. Полето пред стените сякаш оживя, докато надирите се стичаха напред, крещейки бойните си викове.

Останал без дъх, Боуман дойде и застана до Дръс, Рек и Сербитар. Разбойниците се разположиха по протежението на стената.

— Когато сте готови, стреляйте — каза Дръс.

Разбойникът в зелени дрехи прокара слабата си ръка през русата си коса и се усмихна.

— Няма начин да не уцелим — каза той. — Но това е като да плюеш срещу буря.

— И най-малкото нещо ще е от полза — отвърна брадвоносецът.

Боуман опъна тисовия си лък и постави стрела. Това движение се повтори хиляда пъти от двете му страни. Боуман се прицели в един предводител и пусна тетивата, а стрелата проряза въздуха и се заби в коженото палто на мъжа. Когато той се олюля и падна, из стената се разнесе дрезгав възглас. Последваха хиляда стрели, а след това още два пъти по толкова. Много надирски воини носеха щитове, но други — не. Стотици бяха повалени под ударите на стрелите, а мъжете отзад се препъваха в тях. Ала черната маса продължаваше да приижда, прегазвайки ранените и мъртвите.

Въоръжен с вагрийски лък, Рек изстрелваше стрела след стрела към ордата, а това, че не беше добър стрелец нямаше значение, защото човек трудно можеше да пропусне, както беше казал Боуман. Стрелите бяха като подигравка в сравнение с тромавата атака с балисти, която толкова скоро бяха използвали срещу тях. Ала те взимаха повече жертви.

Надирите вече бяха достатъчно близо и лицата им се виждаха ясно. „Груби на вид мъже“, помисли си Рек, но издръжливи и смели — възпитавани да воюват и да проливат кръв. Много от тях нямаха брони, други носеха ризници, но повечето бяха облечени с черни нагръдници от лакирана кожа и дърво. Пронизителните им бойни викове бяха почти животински; не се чуваха думи, усещаше се само омразата им. „Като гневния вик на някакво огромно, първобитно чудовище“, помисли си Рек, когато познатото чувство на страх скова вътрешностите му.

Сербитар вдигна забралото на шлема си и се надвеси над укрепленията, пренебрегвайки няколкото стрели, които прелетяха край него.

— Мъжете със стълбите са стигнали до стените — каза тихо той.

Дръс се обърна към Рек.

— Последния път, когато се сражавах редом с графа на Дрос Делнох, създадохме легенда — каза той.

— Най-странното нещо в сагите — заяви Рек — е, че в тях много рядко се говори за пресъхнали усти и пълни мехури.

Една желязна кука изсвистя над стената.

— Някакви последни съвети? — попита Рек и измъкна меча си от ножницата.

Дръс се усмихна и извади Снага.

— Да останеш жив! — каза той.

По стените затрополиха още железни куки, които веднага се опънаха и се забиха в камъка, под натиска на стотиците ръце отдолу. Защитниците като обезумели размахаха острите си мечове към плетените от лоза въжета, докато Дръс не им извика да спрат.

— Изчакайте, докато се катерят! — изкрещя той. — Не убивайте въжета, а хора!

Сербитар, който изучаваше военното дело от тринайсетгодишен, наблюдаваше придвижването на обсадните кули с безпристрастно възхищение. Очевидно идеята беше на стените да се качат възможно най-много мъже с помощта на въжета и стълби, а след това да изтеглят кулите. Долу, сред мъжете, теглещи въжетата на кулите, бе настанала ужасна касапница, докато Боуман и неговите стрелци ги обсипваха със стрели. Ала постоянно прииждаха други, които да заемат местата на мъртвите и умиращите.

На стените, въпреки яростно плющящите въжета, многобройните куки и метателни апарати бяха помогнали на първите надирски воини да се качат на укрепленията.

Хогън, който стоеше с пет хиляди души на Мусиф, Втората стена, ужасно се изкушаваше да забрави заповедите и да хукне към убежището на Първа стена. Ала той беше професионален войник, обучен да се подчинява, и остана на мястото си.

Цубодай чакаше в долния край на въжето, докато членовете на племето бавно се катереха над него. Едно тяло прелетя край него и се разби върху назъбените камъни, а кръвта опръска нагръдника му от лакирана кожа. Той се усмихна, разпознал разкривените черти на Несцан, знаменития бегач.

— Така му било писано — каза той на мъжа до него. — Ако можех да бягам толкова бързо, колкото той падна, нямаше да изгубя толкова много пари!

Над тях мъжете вече бяха престанали да се катерят, докато дренайските защитници отблъсваха нападателите назад към укрепленията. Цубодай погледна мъжа пред себе си.

— Колко време ще висиш там, Накраш? — извика му. Мъжът изви тялото си и погледна надолу.

— Заради онези негодници от зелената степ е — отвърна той. — Те не биха могли да удържат и кравешко лайно.

Цубодай се засмя весело и се отдръпна от въжето, за да види как се движат останалите катерачи. Положението беше еднакво по цялата стена: катеренето беше престанало, а отгоре отекваха шумовете от битката. Докато телата се разбиваха върху камъните около него, той се пъхна под навеса на стената.

— Ще останем тук цял ден — каза той. — Ханът трябваше най-напред да изпрати Вълчите глави. От зелените нямаше никаква полза в Гулготир, а тук са още по-зле.

Другарят му се усмихна и сви рамене.

— Въжето отново се движи — каза той.

Цубодай сграбчи възлестото въже и се изтегли нагоре под Накраш. Имаше добро предчувствие за днешния ден — може би той щеше да спечели конете, които Улрик бе обещал на воина, който съсече белобрадия старец, за когото всички говореха. „Побратима на смъртта“. Старец с шкембе и без щит.

— Цубодай — извика Накраш. — Нали няма да умреш днес? Не и докато си ми длъжник за онова надбягване.

— Видя ли как падна Несцан? — отвърна му Цубодай. — Като стрела. Трябваше да видиш как размахваше ръце. Сякаш искаше да отблъсне земята от себе си.

— Ще те наглеждам. Недей да умираш, чуваш ли ме?

— Наглеждай себе си. Ще ти платя с конете за Побратима на смъртта.

Когато мъжете се изкатериха по-високо, въжето под него се изпълни с още хора. Цубодай погледна надолу.

— Ей, ти! — извика. — Нали не си някой въшлив зелен?

— Съдейки по миризмата, ти трябва да си от Вълчите глави — отвърна катерачът с усмивка.

Накраш се изкачи на укрепленията, измъкна меча си и се обърна да изтегли Цубодай. Нападателите се бяха вклинили в дренайските редици, но нито Цубодай, нито Накраш успяваха да се включат в бойните действия.

— Отдръпнете се! Направете място! — извика мъжът зад тях.

— Почакай малко, козел такъв — каза Цубодай. — Ще помоля кръглооките да ти помогнат. Хей, Накраш, поразтъпчи дългите си крака и ми кажи къде е Побратима на смъртта.

Накраш посочи надясно.

— Струва ми се, че скоро ще имаш възможност да спечелиш онези коне. Изглежда, че той е по-близо отпреди — Цубодай с лекота скочи на укрепленията, мъчейки се да види стареца в битката.

— Онези зелени се приближават и направо се подлагат на брадвата му, глупаци такива — каза той, но никой не го чу сред шума.

Плътният клин от мъже пред тях бързо оредяваше, а Накраш скочи в една дупка и разпори гърлото на един дренайски войник, който отчаяно се опитваше да измъкне меча си от корема на един надирец. Скоро Цубодай дойде при него, като колеше и съсичаше високите кръглооки южняци.

Обзе го кървава похот, каквато беше изпитвал през десетте години сражения под знамето на Улрик. Беше младеж, когато започна първата битка, грижеше се за козите на баща си в гранитните степи далече на север. По онова време Улрик беше военачалник едва от няколко години. Беше покорил племето на Дългата маймуна и беше предложил на членовете му да се присъединят към войската му под свой флаг. Те му отказаха и бяха избити до крак. Цубодай помнеше онзи ден: Улрик лично беше завързал вожда им за два коня и нареди да го разкъсат. Обезглавиха осемстотин мъже, а броните им преминаха в ръцете на младежи като Цубодай.

При следващата атака той участва в първото нападение. Братът на Улрик, Гатсън, го похвали и му даде щит от опъната волска кожа с месинг по краищата. Той го изгуби в игра на ашици същата вечер, но още си спомняше с умиление за подаръка. Горкият Гатсън! Улрик заповяда да го екзекутират на следващата година, защото се опита да оглави бунт. Цубодай беше участвал в потушаването на бунта и беше един от тези, които викаха най-силно, когато главата му падна. Сега, със седем жени и четиридесет коня, Цубодай беше богат човек по всеобщо мнение. А още нямаше трийсет години.

Несъмнено боговете го обичаха?

Едно копие ожули рамото му. Мечът му се изви и почти преряза ръката на мъжа. О, как го обичаха боговете! Той парира един силен удар с щита си.

Накраш му се притече на помощ и изкорми нападателя, който падна с писъци на земята и се изгуби под краката на войните, напиращи отзад.

Вдясно от него надирският строй отстъпваше и той беше изблъскан, докато Накраш бе пронизан от копие в хълбока. Мечът на Цубодай проряза въздуха и прободе улана високо във врата; бликна кръв и мъжът падна. Цубодай погледна Накраш, който се гърчеше в краката му, а ръцете му стискаха хлъзгавата дръжка на копието.

Той се наведе и издърпа другаря си настрани. Не можеше да направи нищо повече, защото Накраш умираше. Това беше жалко и помрачи деня на дребния воин. Накраш му беше добър другар през последните две години.

Когато вдигна очи, той видя една облечена в черно фигура с бяла брада да си проправя път напред, носейки страховита брадва от сребърна стомана в окървавените си ръце.

Цубодай веднага забрави за Накраш. Виждаше само конете на Улрик. Тръгна напред, за да пресрещне брадвоносеца, наблюдавайки неговите движения и техника. Движеше се добре за толкова стар човек, помисли си Цубодай, когато старецът парира един смъртоносен удар и запрати опакото на брадвата в лицето на един туземец, който полетя с викове над парапета.

Цубодай се втурна напред, целейки се право в корема на стареца. От този момент нататък му се струваше, че сцената се разиграва под вода. Белобрадият воин впери сините си очи в Цубодай и кръвта му се смръзна от страх. Брадвата сякаш плаваше към острието на меча му и отблъсна удара му, а после острието се обърна и мъчително бавно разцепи гърдите на Цубодай.

Тялото му се удари в укрепленията, свлече се и падна до Накраш. Той погледна надолу и видя ярка кръв, която бе заменена от тъмни артериални съсиреци. Постави ръка в раната и трепна, когато едно счупено ребро се изви под юмрука му.

— Цубодай? — изрече тихо Накраш, а звукът някак достигна до него. Той преви тялото си над своя другар и опря глава на гърдите му.

— Чувам те, Накраш.

— За малко да спечелиш конете. Беше много близо.

— Онзи старец е дяволски добър, а? — каза Цубодай.

Шумът от битката отслабна. Цубодай осъзна, че е бил заменен от някакво бучене в ушите му, като морски вълни, шумолящи по пясъка.

Припомни си подаръка, който му беше дал Гатсън, и как се беше изплюл в окото на Улрик в деня на екзекуцията си.

Цубодай се усмихна. Харесваше Гатсън.

Щеше му се да не беше аплодирал толкова силно.

Щеше му се…

Дръс сряза едно въже, обърна се и видя един надирски воин, който се катереше над стената. Отблъсквайки удара на един меч, той разцепи черепа на мъжа, после прескочи трупа и се зае с втори воин, когото изкорми с един обратен удар. Възрастта вече нямаше значение. Той беше там, където винаги е трябвало да бъде — в разгара на жестока битка. Зад него Рек и Сербитар се биеха заедно, тънката рапира на албиноса и тежкият меч на Рек режеха и съсичаха.

Сега към Дръс се присъединиха няколко дренайски воини, които прочистиха своя участък от стената. От двете страни на стената се повтаряха едни и същи движения, докато петте хиляди войници удържаха крепостта. И надирите го усещаха, докато дренайците постепенно ги отблъскваха. Туземците се биеха с обновена решителност, като колеха и убиваха с варварска ловкост. Трябваше да удържат само докато ръбовете на обсадните кули допрат стените и тогава хиляди техни другари щяха да нахлуят и да ги подкрепят. А те се намираха само на няколко метра.

Дръс погледна назад. Боуман и неговите стрелци бяха на петдесет крачки зад него, скрити зад малките огньове, които бяха запалили набързо. Дръс вдигна ръка и помаха на Хогън, който нареди тръбата да изсвири.

Край стената, неколкостотин мъже се оттеглиха от бойните действия, за да вземат запечатани с восък глинени гърнета и да ги хвърлят срещу наближаващите обсадни кули.

Глинените съдове се разбиха в дървените рамки и опръскаха дървесината с тъмна течност.

Гилад, с меч в едната ръка и глинено гърне в другата, отблъсна един удар на мургав брадвоносец, заби меча си в лицето му и хвърли гърнето. Едва успя да види как се разбива в отворената врата на върха на кулата, където се бяха събрали надирски воини, когато други двама нападатели пристъпиха напред и се нахвърлиха върху него. Той изкорми първия с пронизващ удар, ала мечът му заседна дълбоко в корема на умиращия мъж. Вторият нападател извика и замахна към Гилад, който пусна дръжката на меча и отскочи назад. В този миг друг дренайски воин пресрещна надиреца, отблъсна атаката му и едва не го обезглави с обратен удар. Гилад измъкна меча си от трупа на надиреца и се усмихна с благодарност на Бреган.

— Не е зле за фермер! — извика Гилад, връщайки се в боя, като проби защитата на един брадат воин, понесъл тояга, покрита с желязо.

— Сега, Боуман! — извика Дръс.

Разбойниците заредиха стрелите, чиито върхове бяха покрити с плат, натопен в газ, и ги задържаха над пламъците на огъня. Когато се запалиха, те ги изстреляха над укрепленията към стените на обсадните кули. Веднага лумнаха огньове и гъстият, задушаващ черен дим плъзна нагоре, носен от утринния вятър. Една пламтяща стрела премина през отворената врата на кулата, където беше попаднало гърнето с газ на Гилад, и прониза крака на един надирски воин, чиито дрехи бяха пропити с газ. Мъжът за секунди се превърна в гърчеща се, крещяща човешка факла, която се блъсна в другарите си и ги подпали.

Още глинени гърнета полетяха из въздуха, за да захранят огньовете на двайсетте кули, и ужасната миризма на горяща плът се разнесе над стените от вятъра.

Докато димът изгаряше очите му, Сербитар се движеше сред надирите, а мечът му описваше във въздуха зловещо заклинание. Той убиваше без усилие — като смъртоносна машина със страховита сила. Един надир изскочи зад него с вдигнат нож, но Сербитар се извъртя и разпори гърлото на мъжа с едно плавно движение.

— Благодаря ти, братко — предаде той на Арбедарк, който се намираше на Втора стена.

Макар да не притежаваше грациозността и убийствената бързина на Сербитар, Рек използваше меча си със същия ефект, като го стискаше с две ръце, за да си проправи път към победата, редом с Дръс. Един летящ нож отскочи от нагръдника му и сряза кожата над бицепса му. Той изруга и пренебрегна болката, както и другите дребни наранявания, получени този ден: срязаното бедро и ребрата, контузени от едно надирско копие, което беше отблъснато от нагръдника и ризницата му.

Петима надири пробиха защитата и се втурнаха към безпомощните носачи на ранени. Боуман прониза първия от четиридесет крачки, Каеса уцели втория, а бар Британ хукна да ги пресрещне с двама от хората си. Битката беше кратка и ожесточена, а кръвта на надирските трупове обагри земята.

Бавно, почти незабележимо, сражението претърпяваше обрат. Все по-малко нападатели се добираха до стените, защото другарите им бяха отблъснати към парапетите и за тях не оставаше място. Надирите вече се биеха не за да завладяват, а за да оцелеят. Променливият прилив на войната се беше обърнал, превръщайки ги в защитници.

Ала надирите бяха сурови и смели мъже. Те не викаха, нито опитваха да се предадат, а отстояваха позициите си и умираха в боя.

Те падаха един по един, докато и последният воин не беше повален от укрепленията, за да се разбие върху камъните отдолу.

Сега надирските воини се оттегляха мълчаливо от бойното поле, спряха далече от обсега на стрелите, отпуснаха се на земята и се втренчиха в Дрос с мрачна, неумолима омраза. От димящите кули се издигаха черни кълба дим и ноздрите им се изпълниха с вонята на смъртта.

Рек се облегна на парапета и потърка лице с окървавената си ръка. Дръс пое напред и избърса Снага с парче скъсан плат. Стоманеносивата брада на стареца беше опръскана с кръв и той се усмихна на новия граф.

— Значи си послушал съвета ми, момче?

— Донякъде — отвърна Рек. — Но днес не се представихме твърде зле, нали?

— Това беше само едно нападение. Истинското изпитание ще бъде утре.

Дръс грешеше. Този ден надирите ги атакуваха още три пъти преди мракът да ги принуди да се върнат при лагерните си огньове, унили и временно разгромени. На укрепленията уморените мъже се отпуснаха върху окървавената земя, захвърлили настрани шлемовете и щитовете. Носачите пренасяха ранени от полесражението, а труповете оставаха да лежат засега; те вече нямаха спешни нужди. Три екипа бяха изпратени да огледат телата на надирските воини; мъртвите бяха изхвърлени от укрепленията, а живите бяха убити набързо, а телата им бяха пуснати в равнината отдолу.

Дръс потърка уморените си очи. Раменете му изгаряха от умора, коляното му беше подуто, а ръцете и краката му тежаха като олово. Ала денят за него беше минал по-добре, отколкото се надяваше. Огледа се наоколо. Някои мъже спяха проснати върху камъните. Други просто седяха подпрени на стените, с изцъклени очи и блуждаещи умове. Те почти не разговаряха. По-надолу по стената младият граф разговаряше с албиноса. И двамата се бяха сражавали добре и албиносът изглеждаше свеж; единствено кръвта, опръскала бялата му пелерина, и нагръдникът свидетелстваха за заниманията му от изминалия ден. Ала Регнак изглеждаше уморен и за двамата. Лицето му, посивяло от изтощение, изглеждаше по-старо, а бръчките му бяха по-дълбоки. Прахът, кръвта и потта се сливаха, а от нескопосаната превръзка на челото му започваше да капе кръв върху камъните.

— Ще се справиш, момче — изрече нежно Дръс.

— Дръс, старо магаре, как се чувстваш? — попита Боуман.

— Бил съм и по-добре — изръмжа старецът, изправи се, залитайки, и стисна зъби от болката в коляното. Младият стрелец едва не направи грешката да подаде ръка на Дръс, за да се опре на нея, ала навреме се удържа.

— Да идем да видим Каеса — каза той.

— Последното, което ми трябва сега, е жена. Ще поспя — отвърна Дръс. — Ето тук. — Подпрян на стената, той плавно се спусна на земята, като държеше изправено раненото си коляно.

Боуман се извърна и отиде в столовата, където намери Каеса и ѝ обясни какъв е проблемът. След кратък спор тя взе парче платно, докато Боуман търсеше кана с вода, и двамата се върнаха при укрепленията сред падащия мрак. Дръс спеше, но се събуди когато го наближиха.

Момичето беше красиво, нямаше спор. Косата ѝ беше кестенява, но със златист оттенък на лунната светлина, който подхождаше на светлокафявите петънца в очите ѝ. Малко жени вече можеха да разпалват страстта му така, както тя. Но в нея имаше още нещо: нещо недостижимо. Тя приклекна до него, а тънките ѝ пръсти нежно опипваха подутото коляно. Дръс изсумтя, когато натисна по-силно. После тя свали ботуша му и нави крачола на панталона му. Коляното беше потъмняло и подпухнало, а вените на прасеца отдолу бяха подути и болезнени.

— Легни назад — каза му тя. Като се промъкна покрай него, уловила бедрото му с лявата си ръка, тя повдигна крака и задържа глезена с дясната. После бавно изви ставата.

— В коляното има вода — каза, като пусна крака му и започна да масажира ставата. Дръс затвори очи. Острата болка премина в тъпа. Минутите минаваха и той задряма. Тя го събуди с леко потупване по прасеца и той видя, че коляното му е здраво превързано.

— Какви други проблеми имаш? — попита тя хладнокръвно.

— Никакви — отвърна той.

— Не ме лъжи, старче. Животът ти зависи от това.

— Рамото ми гори — призна той.

— Вече можеш да вървиш. Ела с мен в болницата и ще облекча болката. — Тя даде знак на Боуман, който се наведе напред и помогна на брадвоносеца да стане. Коляното му беше по-добре от седмици насам.

— Ти имаш истинска дарба, жено — каза той. — Истинска дарба.

— Зная. Върви бавно — ще те заболи малко, докато стигнем там.

В една странична стаичка в болницата тя му каза да свали дрехите си. Боуман се усмихна и се облегна на вратата със скръстени ръце.

— Всичките ли? — попита Дръс.

— Да. Това притеснява ли те?

— Не, ако не притеснява теб — отвърна Дръс и изхлузи палтото и ризата, а после седна на леглото, за да свали панталона и ботушите.

— А сега какво? — попита.

Каеса застана пред него, огледа го критично, а после прокара ръце по широките му рамене, опипвайки мускулите.

— Стани и се завърти — каза му. Той го направи и тя огледа гърба му. — Вдигни дясната си ръка над главата, бавно.

Докато прегледът продължаваше, Боуман гледаше стария воин, учудвайки се на многото белези, които имаше. Те бяха навсякъде: отпред и отзад; някои дълги и прави, други криволичещи; някои зашити, а други петнисти и застъпващи се. По краката му също имаше следи от множество леки наранявания. Но най-много бяха тези отпред. Боуман се усмихна. „Винаги си заставал очи в очи с врага, Дръс“, помисли си.

Каеса каза на воина да легне на леглото по корем и започна да третира мускулите по гърба му, като отпускаше възлите и разбиваше кристалите под лопатките му.

— Донеси ми малко олио — помоли тя Боуман, без да го поглежда. Той донесе масло от склада и остави момичето да работи. Тя масажира стареца повече от час, докато накрая ръцете ѝ пламнаха от умора. Дръс беше заспал отдавна и тя го зави с одеяло и тихо излезе от стаята. Постоя малко в коридора отвън, вслушвайки се във виковете на ранените в импровизираните отделения, като гледаше как санитарите асистират на хирурзите. Миризмата на смърт се долавяше силно тук и тя се отправи навън в нощта.

Звездите светеха ярко, като замръзнали снежинки върху кадифено одеяло, а луната беше лъскава сребърна монета по средата. Тя потрепери. Пред нея един висок мъж в сребристочерна броня вървеше към столовата. Беше Хогън. Той я видя и ѝ помаха, после смени посоката и дойде при нея. Тя изруга тихо; беше уморена и нямаше настроение за мъжка компания.

— Как е той? — попита Хогън.

— Здрав като бик! — отвърна тя.

— Знам това, Каеса. Целият свят го знае. Но как се чувства?

— Той е стар и уморен — изтощен е. И всичко това само след един ден. Не възлагайте прекалени надежди на него. Коляното му може да откаже всеки момент, гърбът му е зле и ще се влошава, а в много от ставите си има кристали.

— Нарисувахте песимистична картина — каза генералът.

— Казвам как стоят нещата. Цяло чудо е, че тази вечер е жив. Не разбирам как мъж на неговата възраст, с неговите физически поражения, е могъл да се бие цял ден и да оцелее.

— При това участва в разгара на битката — каза Хогън. — Както ще направи и утре.

— Ако искате да остане жив, погрижете се да си почива вдругиден.

— Никога няма да се съгласи — каза Хогън.

— Напротив, ще го направи. Може би ще се справи утре, макар че се съмнявам. Но до вечерта едва ли ще може да движи ръката си. Ще му помогна, но трябва да си почива веднъж на три дена. А утре, един час преди съмване искам да приготвят в стаята му гореща вана. Ще го масажирам отново, преди да започне битката.

— Прекарвате много време с човек, когото описахте като „стар и уморен“, и на чиито дела се присмивахте до неотдавна?

— Не ставайте глупав, Хогън. Прекарвам това време с него, защото е стар и уморен, и макар че не благоговея пред него, както вие, виждам, че хората имат нужда от него. Стотици малки момченца, които си играят на войници, за да впечатлят един старец, който живее от войната.

— Ще се погрижа да си почива вдругиден — каза Хогън.

— Ако оцелее — добави мрачно Каеса.