Легенда

14.

Женитбата беше скромна — венча ги Абатът на мечовете, Винтар, а свидетели бяха капитанът и помощник-капитанът на „Уейстръл“. Морето беше спокойно, а нощното небе — безоблачно. Над главите им кръжаха и се спускаха чайки — сигурен знак за наближаващата суша.

Антахейм, един от Трийсетте, висок и слаб мъж, чието мургаво лице издаваше вагрийския му произход, подаде пръстена: златна халка без украшения.

Сега, когато изгревът наближаваше, а другите спяха, Рек стоеше сам на носа, звездната светлина проблясваше върху сребърната му диадема, а вятърът развяваше косата му като черно знаме.

Жребият беше хвърлен. Беше се обвързал собственоръчно с каузата на Делнох. Водните пръски пареха очите му и той отстъпи назад, седна с гръб към парапета и плътно се загърна с пелерината. През целия си живот беше търсил посока и избавление от страха, което да сложи край на треперещите ръце и неспокойното сърце. Сега страховете му се бяха стопили като восък на огън.

Граф Регнак от Дрос Делнох, Владетел на Севера. В началото Вире беше отказала на предложението му, но той знаеше, че в крайна сметка ще бъде принудена да приеме. Ако не се омъжеше за него, Абалайн много бързо щеше да ѝ изпрати съпруг. Беше немислимо Делнох да остане без предводител и също толкова немислимо жена да поеме тази длъжност.

Капитанът беше поръсил главите им с морска вода според ритуала, но Винтар, който обичаше истината, беше пропуснал благословията за плодовитост и я бе заменил с по-скромното: „Бъдете щастливи, деца мои, сега и до края на дните си.“

Дръс се беше спасил от опита за покушение срещу него, ган Орин беше открил силата си, а Трийсетте се намираха само на два дни път от Дрос Пурдол и последния етап от пътуването си. Вятърът беше попътен и „Уейстръл“ щеше да пристигне два или три дни по-рано.

Рек се вгледа в звездите и си припомни незрящия пророк и неговия стих: „Графът и легендата ще бъдат заедно край стената. И мъже ще мечтаят и ще умират, но дали крепостта ще падне?“.

Рек си представи Вире така, както я беше оставил преди около час — светлата ѝ коса се беше оплела върху възглавницата, очите ѝ бяха затворени, а на лицето ѝ се четеше спокойствие. Прииска му се да я докосне, да я притисне към себе си и да усети ръцете ѝ около тялото си. Вместо това нежно я покри с едно одеяло, облече се и тихо се качи на палубата. Откъм десния борд се чуваше призрачната песен на делфините. Сега той се изправи и се върна в каютата. Вире отново беше изритала одеялото. Рек се съблече бавно и се отпусна до нея.

И този път я докосна.

В средата на кораба, предводителите на Трийсетте довършиха молитвите си и заедно разчупиха хляб, който Винтар благослови. Хранеха се мълчаливо, прекъсвайки обединяващата ги връзка, за да се насладят на собствените си мисли. Накрая Сербитар се облегна назад и даде знак да започнат. Умовете им се сляха.

— Старецът е страховит воин — каза Менахем.

— Но не е стратег — отвърна Сербитар. — Той смята да удържи Дрос, като постави хора по стените и се сражава до последно.

— Няма кой знае какъв избор — каза Менахем. — И ние няма да предложим друга възможност.

— Така е. Искам да кажа, че Дръс просто ще струпа хора по стените, а това не е добра идея. Той разполага с десет хиляди души, а за да отбранява ефективно, ще може да използва едва седем хиляди наведнъж. И по другите стени трябва да се разположат хора, да се снабдяват с боеприпаси и да се определят пратеници. Освен това трябва да има и свободна войска, готова да окаже незабавна помощ на всяко слабо място.

— За да сме силни, трябва да постигнем максимална ефективност с възможно най-малко усилия. Изтеглянията трябва да се планират щателно. Всеки офицер трябва не само да знае, но и да е напълно сигурен в ролята си.

— Също така — каза Арбедарк, — трябва да подходим агресивно към отбраната. С очите си сме виждали как Улрик изсича цели гори, за да построи своите балисти3 и обсадни кули. Трябва да имаме запалителни вещества, а и съдове, в които да ги държим.

Предводителите уточняваха своите планове повече от час, когато слънцето започна да се изкачва по хоризонта на изток: отхвърляха някои идеи, усъвършенстваха и обогатяваха други.

Накрая Сербитар ги призова да се хванат за ръце. Арбедарк, Менахем и Винтар свалиха преградите си и се понесоха в мрака, докато Сербитар приемаше силата им.

— Дръс! Дръс! — зовеше го той, а умът му се зарея над океана, покрай Дрос Пурдол, пристанищната крепост, и из района на Делнох, покрай сатулските селища, над необятната Сентранска равнина — летейки все по-бързо.

Дръс се събуди стреснато, сините му очи огледаха стаята, а ноздрите му се разшириха и доловиха опасност във въздуха. Той поклати глава. Някой изричаше името му, но без звук. Той бързо направи знака на Нокътя над сърцето си. Някой продължаваше да го вика.

По челото му изби студена пот.

Той се пресегна над леглото и грабна Снага от стола до стената.

— Чуй ме, Дръс — помоли го гласът.

— Махай се от главата ми, кучи сине! — изрева старецът и се измъкна от леглото.

— Аз съм от Трийсетте. Ние пътуваме към Дрос Делнох, за да ви помогнем. Чуй ме!

— Махай се от главата ми!

Сербитар нямаше избор, защото болката беше невероятна. Освободи стария воин и се върна на кораба.

Дръс се изправи залитайки, падна и стана отново. Вратата се отвори и Калвар Син бързо дойде при него.

— Казах ти да не ставаш преди обяд — сопна се той.

— Гласове — каза Дръс. — Имам гласове… в главата си!

— Легни. А сега ме чуй. Ти си пълководец и очакваш хората да ти се подчиняват. В това се състои дисциплината. Аз съм лекар и очаквам пациентите да ме слушат. А сега ми разкажи за гласовете.

Дръс положи глава на възглавницата и затвори очи. Имаше ужасно главоболие и все още усещаше неразположение в стомаха си.

— Имаше само един глас, който изрече името ми. После каза, че е от Трийсетте и че идват да ни помогнат.

— Това ли е всичко?

— Да. Какво ми става, Калвар? Никога досега не ми се е случвало след удар по главата.

— Възможно е да е от удара; мозъчното сътресение може да предизвика някои много странни последствия — включително поява на видения и чуване на гласове. Но те рядко са трайни. Послушай съвета ми, Дръс. В момента най-лошото нещо, което можеш да направиш, е да се развълнуваш прекомерно. Би могъл да припаднеш… или нещо по-лошо. Ударите по главата могат да бъдат фатални, дори след неколкодневен период. Искам да си почиваш и да се успокоиш, а ако гласът се появи отново, послушай го — дори му отговори. Но не се тревожи. Разбра ли?

— Естествено, че разбрах — каза Дръс. — Обикновено не се паникьосвам, докторе, но има неща, които не ми харесват.

— Знам, Дръс. А сега имаш ли нужда от нещо, което ще ти помогне да заспиш?

— Не. Събуди ме на обед. Трябва да съдийствам на турнир по фехтовка. И не се тревожи — добави той, забелязвайки блясъка на раздразнението в единственото здраво око на доктора, — няма да се вълнувам, а след това веднага ще си легна.

Пред стаята чакаха Хогън и Орин. Калвар Син отиде при тях, даде им знак да мълчат и ги подкани към близкия кабинет.

— Не съм доволен — каза им. — Той чува гласове и, повярвайте ми, това не е добър знак. Но е здрав като бик.

— В опасност ли е? — попита Хогън.

— Трудно е да се каже. Тази сутрин не мислех така. Но напоследък е бил подложен на много напрежение и вероятно това няма да се отрази добре на състоянието му. А и вече не е млад, макар че това лесно се забравя.

— Ами тези гласове? — каза Орин. — Възможно ли е да е полудял?

— Едва ли — отвърна Калвар. — Каза, че било послание от Трийсетте. Граф Делнар ми каза, че е изпратил по Вире писмо за тях, и е възможно сред тях да има пророк. Или да е някой от тези на Улрик; сред неговите шамани също има пророци. Казах на Дръс да се успокои и да се ослушва за други гласове, а после да ми разкаже.

— Този старец е изключително важен за нас — изрече тихо Орин.

— Направи всичко възможно, Калвар. Бойният дух ще понесе тежък удар, ако нещо се случи с него.

— Мислите ли, че не го знам? — сопна се лекарят.

Банкетът в чест на Откритите мечове беше много шумен. Бяха поканили всички, които стигнаха до последната стотица; офицерите и редовите войници седяха едни до други, шегуваха се и си разказваха големи небивалици.

Гилад, седеше между бар Британ, който го беше разгромил напълно, и дън Пинар, който на свой ред беше победил Британ. Чернобрадият бар добродушно ругаеше Пинар и се оплакваше, че дървеният му меч не притежава баланса на собствената му кавалерийска сабя.

— Изненадан съм, че не поиска разрешение да се биеш на кон — каза Пинар.

— Направих го — възнегодува Британ — и ми предложиха прицелното пони. — Тримата мъже избухнаха в смях, към който се присъединиха и останалите, когато шегата се разпространи около масата. Прицелното пони беше седло, завързано за подвижни релси и теглено с въжета. Използваха го за упражнения по стрелба и в турнири.

Докато виното се лееше, Гилад се отпусна. Сериозно беше решил да пропусне банкета, опасявайки се, че произходът му ще го накара да се чувства неловко сред офицерите. Беше се съгласил да дойде едва когато хората от неговата група го склониха, изтъквайки, че той е единственият член на „Карнак“, стигнал до последните сто. Сега се радваше, че са го убедили. Бар Британ беше сдържан и остроумен събеседник, а Пинар, въпреки своето възпитание — или може би точно заради него — накара Гилад да се почувства сред приятели.

В далечния край на масата седеше Дръс, заобиколен от Хогън и Орин, а до тях беше предводителят на стрелците от Скълтик. Гилад не знаеше нищо за мъжа, освен че беше довел 600 стрелци в Дрос.

Хогън, облечен в парадната униформа на легиона — със сребърен нагръдник, обточен с абанос и сребристочерна ризница, се взираше в сребърния меч, положен на масата пред Дръс.

Финалът беше наблюдаван от над пет хиляди войници, когато Хогън и Орин заеха местата си. Първият удар беше нанесен от Хогън, ловко париране и рипост след четириминутен дуел. Вторият дойде от Орин, след лъжлив удар по главата. Хогън го беше блокирал бързо, но едно леко извиване на китката наклони надолу меча на опонента му и той докосна хълбока на Хогън. След около двайсет минути Хогън водеше с два на един удара — само един го делеше от победата.

По време на първата почивка Дръс отиде при Хогън и секундантите му, които седяха и пиеха разредено вино в сянката на Първа стена.

— Добра работа — каза Дръс. — Но и той е добър.

— Да — отвърна Хогън и избърса потта от челото си с бяла кърпа. — Но не е толкова силен отдясно.

— Така е. Но ти си бавен в ниските удари.

— Това е основният недостатък на улана. Дължи се на твърде многото битки от седлото — отвърна Хогън. — Той е по-нисък от мен, което му дава предимство в това отношение.

— Вярно е. За Орин беше добре, че стигна до финала. Струва ми се, че го подкрепят повече от теб?

— Да, но това не ме притеснява — каза Хогън.

— Надявам се, че е така — каза Дръс. — Все пак, нищо не може да повдигне повече бойния дух от гледката на гана на крепостта, който се справя толкова добре.

Хогън вдигна очи, задържа погледа на Дръс, а после старият воин се усмихна и се върна на съдийското място.

— Какво беше това? — попита Еликас, докато вървеше зад Хогън и разтриваше мускулите на врата и раменете му. — Окуражителни думи?

— Да — каза Хогън. — Би ли разтрил и ръцете ми? Мускулите им са се схванали.

Младият генерал изсумтя, когато Еликас опипа кожата му със силните си пръсти. Нима Дръс го молеше да загуби? Не, разбира се. И все пак…

На Орин нямаше да му се отрази зле, ако спечелеше Сребърния меч, и това със сигурност щеше да увеличи нарастващия му авторитет сред войската.

— За какво мислиш? — попита Еликас.

— Мисля си, че е слаб в десните удари.

— Ще го победиш, Хогън — каза младият офицер. — Пробвай онзи жесток париращ удар, който използва срещу мен.

Когато ударите станаха два на два, дори дървеният меч на Хогън се счупи. Орин отстъпи назад, за да му даде възможност да го смени, и предостави на опонента си шанс да изпробва набързо новото си оръжие. Хогън не беше доволен от баланса и отново смени меча. Трябваше му време да помисли. Дали Дръс беше намекнал да изгуби?

— Не си концентриран — изрече строго Еликас. — Какво ти става? Хората от легиона са заложили много пари на този турнир.

— Знам.

Умът му се проясни. Независимо от причината, не можеше да се бие, за да загуби. Даде всичко от себе си в последната атака, блокира един обратен удар и се хвърли напред. Ала точно преди острието да се забие в корема на Орин, мечът на гана докосна врата му. Орин бе разгадал хода му и го беше подмамил. В истинска битка и двамата щяха да са мъртви, но тази не беше такава и Орин бе победил. Двамата мъже си стиснаха ръце, докато ликуващите войници се тълпяха напред.

— Изгубих парите си — каза Еликас. — Но това си има и добра страна.

— И каква е тя? — каза Хогън, докато разтриваше възпалената си ръка.

— Не мога да си позволя да платя за нашия облог. Ти ще трябва да купиш виното. Това е най-малкото, което можеш да направиш, Хогън, след като разочарова легиона!

Банкетът повдигна настроението на Хогън, а речите на бар Британ от името на войниците и дън Пинар от името на офицерите бяха остроумни и кратки; храната беше хубава, виното и бирата се лееха в изобилие, а другарският дух вдъхваше увереност. „Дрос не е същият“, мислеше си Хогън.

Отвън, при портите на крепостта, Бреган стоеше на пост с един висок, млад къл от група „Огън“. Той не му знаеше името и не можеше да го попита, защото на часовоите беше забранено да разговарят по време на наряд. Странно правило, мислеше си Бреган, но трябваше да се спазва. Нощта беше хладна, но той почти не го забелязваше. Мислите му го върнаха на село при Лотис и децата. Сибад беше получил писмо същия ден и всичко беше наред. В него се споменаваше Леган, петгодишният син на Бреган, който се покатерил на един висок бряст и не могъл да слезе, а после се разплакал и повикал баща си. Бреган беше помолил Сибад да му напише няколко думи в следващото писмо до вкъщи. Щеше му се да каже колко много обича всички и му е мъчно за тях, но не можеше да помоли Сибад да напише такива нежни думи. Вместо това го накара да каже на Леган да бъде добро момче и да слуша майка си. Сибад си записваше думите на всички селяни и прекара ранната вечер, съставяйки писмото, а после го запечата с восък и го предаде в пощата. Един конник щеше да го занесе на юг, заедно с останалите писма и военните депеши до Дренан.

Лотис вече трябва да е затрупала огъня и да е угасила лампите, мислеше си Бреган. Сигурно лежеше в тръстиковото им легло и спеше. Знаеше, че Леган спи до нея, защото на Лотис винаги ѝ беше трудно да спи сама, когато Бреган го няма.

— Нали ще спреш варварите, татко? — бе го попитал Леган.

— Да — беше му казал Бреган. — Но те сигурно няма да дойдат. Политиците ще се разберат, както винаги.

— Скоро ли ще се върнеш?

— Ще се прибера за вечерята по жътва.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Когато банкетът свърши, Дръс покани Орин, Хогън, Еликас и Боуман в кабинета на графа над голямата зала. Прислужникът Аршин им донесе вино и Дръс представи разбойника на предводителите на крепостта. Орин се здрависа хладно, а в очите му се четеше антипатия. Цели две години беше изпращал патрули в Скълтик със заповед да заловят и обесят вожда на разбойниците.

Хогън не се интересуваше толкова от произхода на Боуман, а повече го вълнуваха уменията на разбойника, с които можеше да им бъде полезен. Еликас нямаше предубеждения, но инстинктивно харесваше русокосия стрелец.

Когато седнаха, Боуман се прокашля и им съобщи размера на надирската орда, струпана в Гулготир.

— Откъде получи тази информация? — попита Орин.

— Преди три дни… срещнахме… няколко пътешественици в Скълтик. Те пътуваха от Дрос Пурдол за Сегрил и бяха прекосили северната пустиня.

Устроили им засада край Гулготир и ги отвели в града, където прекарали четири дни. Понеже бяха вагрийски търговци, с тях се държали любезно, но били разпитани от надирски офицер на име Сурип. Един от тях бе бивш вагрийски офицер и той направи преценка за числеността им.

— Но половин милион? — каза Орин. — Мислех, че цифрата е преувеличена.

— По-скоро е намалена — отвърна Боуман. — По-отдалечените племена все още прииждали, когато си тръгнал. Бих казал, че ви предстои тежка битка.

— Не желая да бъда педантичен — каза Хогън, — но не е ли по-точно да кажеш, че ни предстои тежка битка?

Боуман погледна Дръс.

— Не си ли им казал, старо магаре? Не? О, това несъмнено е адски смущаващ момент.

— Какво да ни е казал? — попита Орин.

— Че те са наемници — отвърна смутено Дръс. — Ще останат само до падането на Трета стена. Такава е уговорката.

— И за тази… тази жалка помощ очакват да бъдат помилвани! — извика Орин и се изправи. — По-скоро бих ги обесил.

— След Трета стена ще ни трябват по-малко стрелци — отвърна спокойно Хогън. — Нямаме смъртоносно място.

— Трябват ни стрелци, Орин — каза Дръс. — Много ни трябват. А този човек разполага с 600 от най-добрите. Знаем, че стените ще падат и ще ни трябва всяка една стрела. Задните врати ще са затворени дотогава. И на мен не ми харесва това положение, но нуждата го налага… По-добре да имаме някакво прикритие за първите три стени, отколкото да останат без никакво. Съгласни ли сте?

— А ако аз не съм? — каза ганът, все още ядосан.

— Тогава ще ги отпратя — отвърна Дръс. Хогън понечи да избухне, но Дръс махна с ръка и го накара да замълчи. — Ти си ганът, Орин. Ти решаваш.

Орин седна, дишайки тежко. Беше направил много грешки преди пристигането на Дръс — вече го знаеше. Тази ситуация силно го разгневяваше, но нямаше друг избор, освен да подкрепи брадвоносеца, а и Дръс го знаеше. Двамата мъже се спогледаха и се усмихнаха.

— Остават — каза Орин.

— Мъдро решение — каза Боуман. — Според вас кога ще пристигнат надирите?

— Твърде скоро, по дяволите — измърмори Дръс. — Някъде през следващите три седмици, според нашите разузнавачи. Един от синовете на Улрик е мъртъв и това ни осигури още няколко дни. Но пак не е достатъчно.

Известно време мъжете обсъждаха множеството проблеми пред защитниците. Накрая Боуман проговори, този път колебливо.

— Слушай, Дръс, има нещо, което трябва да спомена, но не искам да ме помислите за… странен. Обмислях идеята да не го споделям, но…

— Говори, момче. Тук си сред приятели… повечето.

— Снощи сънувах странен сън, в който се появи и ти. Щях да го пренебрегна — но когато те видях днес, отново си го припомних. Сънувах, че воин в сребърна броня ме пробужда от дълбок сън. Виждах през него, сякаш беше призрак. Каза ми, че се опитва да се свърже с теб, но не успява. Докато говореше, в главата ми сякаш звучеше глас. Каза, че името му е Сербитар и че пътува с приятелите си и с жена на име Вире.

— Каза, че било важно да ти предам да набавиш запалителни вещества и съдове, защото Улрик е издигнал големи обсадни кули. Освен това предложи да изкопаем запалителни канали в пространствата между стените. Показа ми картина, в която те нападат. Спомена и едно име — Мусар. Откриваш ли някаква логика във всичко това?

Известно време никой не проговори, макар че Дръс изглеждаше силно облекчен.

— Всъщност, да, момче. Всъщност, да!

Хогън наля още една чаша лентрийско вино и я подаде на Боуман.

— Как изглеждаше този воин? — попита.

— Висок, слаб. Мисля, че косата му беше бяла, макар че беше млад.

— Това е Сербитар — каза Хогън. — Видението е истинско.

— Познаваш ли го? — попита Дръс.

— Само съм чувал за него. Син е на граф Драда от Дрос Сегрил. Казват, че момчето имало ясновидска дарба и било обладано от демон; можело да чете мисли. Албинос е, а, както знаете, вагрийците считат това за лоша поличба. Изпратили го в Храма на Трийсетте, южно от Дренан, когато бил на тринайсет. Казват също, че баща му се опитал да го удуши, когато бил малък, но детето усетило, че идва, и се скрило пред прозореца на спалнята си. Разбира се, това са само слухове.

— Е, очевидно е доразвил уменията си — каза Дръс. — Но за мене е все едно. Тук ще бъде полезен — особено ако може да прочете мислите на Улрик.