Легенда

15.

Работата продължаваше вече десет дни. В откритото пространство между Първа и Втора стена изкопаха запалителни канали с широчина десет метра и дълбочина метър и двайсет, а също и между Трета и Четвърта стена. Напълниха ги с клонки и дребни дървета, а във всеки канал поставиха бъчви, готови да залеят с газ сухата дървесина.

Стрелците на Боуман забиха бели колове на различни места из откритото пространство между стените, а също и на полето пред крепостта. Всяка редица колове отговаряше на шейсет крачки и хората му се упражняваха по няколко часа всеки ден. Във въздуха над всяка редица след зададена команда политаха черни облаци от стрели.

По полето бяха наредени чучела за мишени, които биваха разцепени от множеството стрели, дори и от 120 крачки. Уменията на стрелците от Скълтик бяха внушителни.

Хогън тренираше отстъпление, засичайки времето на войниците с биене на барабан, докато те се втурваха от стените, прекосяваха огнените канали по дъсчените мостове и се катереха по въжета до следващата стена. От ден на ден ставаха все по-бързи.

Незначителните въпроси започваха да отнемат повече време, докато цялостната способност и готовност на войската растеше.

— Кога да налеем газта? — Хогън попита Дръс, докато войниците бяха в обедна почивка.

— Между Първа и Втора стена трябва да се излее в деня на първото нападение. До първия ден няма да имаме реална представа как ще се справят хората с нападението.

— Остава проблемът — добави Орин, — кой да подпали каналите и кога. Ако например пробият стената, има вероятност надирските племена да бягат рамо до рамо с нашите хора. Няма да е лесно да хвърлиш по тях запалена факла.

— А ако назначим хора за тази цел — каза Хогън, какво ще стане, ако ги убият на стената?

— Ще се наложи да разположим пост с факли — отвърна Дръс. — А решението ще бъде предадено от тръбач на Втора стена. Щом тръбата изсвири, каналът се взривява — без значение кой е останал там.

Подобни въпроси все повече ангажираха вниманието на Дръс, докато главата му се замая от планове, идеи, стратегии и тактики. На няколко пъти по време на такива дискусии старецът избухваше и удряше с огромните си юмруци по масата, а иначе крачеше из стаята като мечок в клетка.

— Аз съм воин — не плановик, по дяволите — заявяваше той и събранието се отлагаше с един час.

От далечните села с каруци пристигаха горивни материали, а от Дренан и обезумялото правителство на Абалайн идваха сякаш безброй съобщения, а множеството дребни проблеми — със закъсняла поща, новобранци, лични тревоги и спречквания между групите — заплашително затрупваха тримата мъже.

Един офицер се оплака, че има опасност отходното място на Първа стена да създаде риск за здравето, защото не беше с установената дълбочина и не разполагаше със съответната помийна яма. Дръс назначи работна бригада, която да го направи по-голямо.

Самият Абалайн настояваше за пълна стратегическа оценка на всички отбранителни съоръжения в Дрос Делнох, а Дръс отказваше да я предостави, защото информацията можеше да изтече към симпатизантите на надирите. Това предизвика незабавно порицание от Дренан и строга заповед за извинение. Орин го написа, твърдейки, че така политиците ще ги оставят на мира.

После Уаундуийвър нареди да се реквизират конете на легиона, заявявайки, че тъй като заповедта била да се държат до последния човек, конете нямало да бъдат от особена полза в Делнох. Позволяваше да задържат двайсет за куриерски цели. Това така разгневи Хогън, че няколко дни не можеше да се говори с него.

Освен това, гражданите бяха започнали да се оплакват от буйното поведение на войската в цивилните квартали. Общо взето, Дръс започваше да се чувства на края на силите си и заяви открито желанието си надирите да дойдат, а последствията да вървят по дяволите!

Три дни по-късно желанието му отчасти се сбъдна.

Един надирски отряд под мирен флаг пристигна в галоп от север. Новината се разпространи мълниеносно и докато достигне до Дръс в главната зала на кулата, из целия град цареше паника.

Надирите слязоха от конете в сянката на големите порти и зачакаха, без да говорят. Извадиха сушено месо и мехове с вода от самарите и седнаха заедно, като ядяха и чакаха.

Когато Дръс дойде с Орин и Хогън, те се бяха нахранили. Дръс се провикна от стените.

— Какво послание носите?

— Отворете портите! — извика в отговор един надирски офицер, нисък мъж с изпъкнали гърди, кривокрак и силен. — Ти ли си Побратима на смъртта? — извика мъжът.

— Да.

— Стар и дебел си. Това ме радва.

— Хубаво! Запомни го при следващата ни среща, защото съм те белязал, Гръмогласния, и моята брадва знае името на душата ти. Е, какво послание носиш?

— Господарят Улрик, Принцът на Севера, ми нареди да ти кажа, че ще пътува за Дренан, за да обсъди съюзничество с Абалайн, Владетеля на дренайците. Той желае да ви уведоми, че ще очаква портите на Дрос Делнох да бъдат отворени за него; при това положение той гарантира, че нито един мъж, жена, дете или войник в града няма да пострадат. Желанието на господаря Улрик е дренайците и надирите да станат един народ. Той ви предлага своето приятелство.

— Кажи на господаря Улрик — каза Дръс, — че е добре дошъл в Дренан по всяко време. Дори ще му предоставим ескорт от 100 воини, както подобава на принц на Севера.

— Господарят Улрик не позволява да му се поставят условия — отвърна офицерът.

— Това са моите условия — и няма да се променят — заяви Дръс.

— Тогава имам още едно съобщение. Ако по стените има съпротива, а портите са затворени, господарят Улрик желае да ви уведоми, че всеки втори бранител, когото заловим жив, ще бъде убит, всички жени ще бъдат продадени в робство, а всеки трети гражданин ще загуби дясната си ръка.

— Преди това да стане, момчето ми, господарят Улрик трябва да превземе Дрос. А сега му предай следното съобщение от Дръс, Побратима на смъртта: Може би на север планините се тресат, когато пуска газове, но това е земята на Дренай и ако питаш мен, той е един дебел варварин, който не може да намери и носа си без карта на Дренай. Ще го запомниш ли, момче, или да го издълбая с големи букви на задника ти?

— Макар че думите ти бяха вдъхновяващи, Дръс — каза Орин, — трябва да ти призная, че стомахът ми се преобърна, докато ги изричаше. Улрик ще се вбеси.

— Де да беше така — изрече огорчено Дръс, докато надирският отряд пое в галоп на север. — Ако беше така, той наистина щеше да е просто един дебел варварин. Не! Той ще се разсмее… силно и продължително.

— Защо? — попита Хогън.

— Защото няма избор. Понесъл е обида и ще изгуби престижа си. Когато се засмее, и хората му ще се присъединят.

— Направи добро предложение — каза Орин, докато тримата мъже изминаваха дългия път към кулата. — Ще се разчуе. Преговори с Абалайн… Една империя на дренайците и надирите… Хитро!

— Хитро и вярно — каза Хогън. — Той има славата на искрен мъж. Ако се предадем, ще мине през града, без да навреди на никого. Заплахите за смърт могат да се приемат и отблъснат — но предложенията за живот са друго нещо. Питам се кога гражданите ще поискат ново заседание.

— Преди мръкване — предрече Дръс.

Горе, на стената, Гилад и Бреган гледаха как прахът от надирските коне изчезва в далечината.

— Гил, какво искаше да каже с това, че ще пътува до Дренан, за да разговаря с Абалайн?

— Че иска да пропуснем армията му.

— О! Не изглеждаха ужасно свирепи, нали? Искам да кажа, че всъщност изглеждат съвсем обикновени, освен че носят кожи.

— Да, обикновени са — отвърна Гилад, свали си шлема и разреса косата си с пръсти, а хладният бриз помилва главата му. — Съвсем обикновени. С изключение на това, че живеят, за да воюват. Воюването им се удава толкова добре, колкото земеделието на теб. Или на мен — добави той след известно време, осъзнавайки, че не е вярно.

— А защо? — попита Бреган. — Никога не ми се е струвало нормално. В смисъл, разбирам защо някои мъже стават войници: да пазят нацията и така нататък. Но цял един народ да живее, за да воюва, ми се струва… нездравословно? Прав ли съм?

Гилад се засмя.

— Прав си, наистина. Но северните степи не стават за обработване. Основният им поминък е да отглеждат кози и понита. Ако искат нещо по-луксозно, трябва да го откраднат. На банкета дън Пинар ми каза, че на надирски думата за „непознат“ съвпада с думата за „враг“. Всеки човек извън племето просто трябва да бъде убит или ограбен. Това е начинът им на живот. По-малките племена се унищожават от по-големите. Улрик промени това; обединявайки победените племена в едно, той ставаше все по-силен. Сега контролира всички северни кралства и много от тези на изток. Преди две години завладя Манеа, морското кралство.

— Чух за това — каза Бреган. — Но си мислех, че се е оттеглил, след като е сключил договор с краля.

— Дън Пинар твърди, че кралят се е съгласил да бъде васал на Улрик, а Улрик държи за заложник кралския син. Нацията е негова.

— Сигурно е много умен мъж — каза Бреган. — Но какво ще прави, ако някога завладее целия свят? Имам предвид, каква полза ще има от това? Аз бих искал да имам по-голяма ферма и къща на няколко етажа. Разбирам това. Но какво бих правил с десет ферми? Или сто?

— Щеше да бъдеш богат и властен. Щеше да можеш да заповядваш на своите арендатори какво да правят и всички щяха да ти се кланят, когато минаваш с прекрасната си карета.

— Това никак не ми харесва — каза Бреган.

— А на мен — да — отвърна Гилад. — Никога не съм обичал да се кланям пред някой благородник, минаващ на кон. Ненавиждам презрителния начин, по който те гледат, защото си дребен фермер; те плащат повече за ръчно изработените си ботуши, отколкото мога да изкарам с едногодишен робски труд. Не, нямам нищо против да съм богат — толкова богат, че никой вече да не ме гледа отвисоко.

Гилад се извърна и впери очи в равнините — гневът му беше неудържим, почти осезаем.

— А ти ще гледаш ли отвисоко хората, Гил? Ще ме презираш ли, защото искам да си остана фермер?

— Не, разбира се. Човек трябва да бъде свободен да прави това, което иска, стига да не вреди на останалите.

— Може би затова Улрик иска да контролира всичко. Може би му е омръзнало всички да гледат отвисоко на надирите.

Гилад се обърна към Бреган и потисна гнева си.

— Знаеш ли, Брег, точно това каза и Пинар, когато го попитах дали мрази Улрик, задето иска да унищожи дренайците. Отвърна ми: „Улрик не се опитва да унищожи дренайците, а да издигне надирите.“ Мисля, че Пинар му се възхищава.

— А аз се възхищавам на Орин — каза Бреган. — Сигурно му е трябвала голяма смелост да дойде и да тренира с войниците, както направи той. Особено след като беше толкова непопулярен. Толкова се зарадвах, когато спечели „Мечовете“.

— Само защото спечели пет сребърника от него — изтъкна Гилад.

— Не е честно, Гил! Заложих на него, защото беше от „Карнак“; заложих и на теб.

— На мен си заложил меден грош, а на него — половин сребърник, според Дребус, който е приел залога ти.

Бреган с усмивка докосна носа си.

— О, та човек не плаща еднакво за козел и за кон. Но идеята е важна. Все пак знаех, че не можеш да победиш.

— Почти надвих онзи бар Британ, по дяволите. Съдията имаше последната дума.

— Така е — отвърна Бреган. — Но никога нямаше да победиш Пинар или онзи мъж с обицата от легиона. И което е още по-важно, никога не би победил Орин. Виждал съм как се фехтува всеки от вас.

— Ама че преценка! — каза Гилад. — Чудно как самият ти не участва в турнира с твоите големи познания.

— Не е нужно да мога да летя, за да знам, че небето е синьо — отвърна Бреган. — Все пак, ти на кого заложи?

— На ган Хогън.

— И на кого другиго? Дребус каза, че си направил два залога — изрече невинно Бреган.

— Много добре знаеш. Дребус сигурно ти е казал.

— Не се сетих да го попитам.

— Лъжец! Е, все ми е едно. Заложих на себе си, че ще стигна до последните петдесет.

— И беше толкова близо — каза Бреган. — Само на един удар.

— Един точен удар и щях да спечеля месечната надница.

— Такъв е животът — отвърна Бреган. — Може би следващата година ще се върнеш и ще се опиташ отново?

— А може би по гърбовете на камилите ще започне да расте царевица! — каза Гилад.

В централната кула Дръс се стараеше да сдържи гнева си, докато градските старейшини надълго и нашироко обсъждаха предложението на надирите. Новината беше достигнала до тях със смайваща бързина и Дръс едва бе успял да изяде комат хляб със сирене, когато един пратеник на Орин му съобщи, че старейшините са свикали събрание.

Едно отдавна установено дренайско правило гласеше, че старейшините имат демократичното право да се срещат с градоначалника и да обсъждат с него важни въпроси, освен по време на битка. Нито Орин, нито Дръс можеха да откажат. Никой не можеше да заяви, че ултиматумът на Улрик е маловажен.

Градските старейшини бяха шестима мъже, определяни чрез избор, които ефективно ръководеха цялата търговия в рамките на града. Начело на гилдията и главен старейшина беше Бриклин, който така добре беше забавлявал Дръс в нощта на опита за покушение срещу него. Малфар, Бакда, Шинел и Алфус бяха търговци, а Берик беше благородник, далечен братовчед на граф Делнар и с високо положение в градския живот. Единствено липсата на голямо богатство го задържаше в Делнох и далече от Дренан, който той обожаваше.

Дебелият, мазен търговец на коприна Шинел беше главната причина за гнева на Дръс.

— Но нали ние имаме правото да обсъдим условията на Улрик и трябва да имаме право на глас относно тяхното приемане или отхвърляне — каза отново той. — Все пак, това е жизненоважно за града, и според закона нашият глас трябва да се чува.

— Много добре знаете, драги Шинел — изрече спокойно Орин, — че градските старейшини имат пълното право да обсъждат всякакви граждански въпроси. Тази ситуация едва ли спада към същата категория. Въпреки това, вашето мнение ще се вземе под внимание.

Малфар, червендалест търговец на лентрийско вино, прекъсна протестите на Шинел.

— Няма да стигнем доникъде с тези приказки за правила и прецеденти. Факт е, че ние на практика сме във война. Дали това е война, която можем да спечелим? — зелените му очи оглеждаха лицата наоколо, а Дръс барабанеше с пръсти по масата — единственият външен признак за неговата напрегнатост. — Дали е война, която можем да водим достатъчно дълго, за да постигнем достоен мир? Не мисля, че е така — продължи Малфар. — Всичко това е безсмислено. Абалайн е съкратил армията дотам, че наброява едва една десета от това, което е била преди години. Флотът е намален наполовина. Тази крепост за последно е била под обсада преди две столетия и тогава едва не е паднала. При това в летописите се споменава, че сме имали четиридесет хиляди воина на бойното поле.

— Побързай, човече! Давай по същество — каза Дръс.

— Ще го направя, но ми спести суровите си погледи, Дръс. Не съм страхливец. Ето какво се опитвам да кажа: ако не можем да удържим и не можем да победим, какъв е смисълът от тази отбрана?

Орин погледна Дръс и старият воин се приведе напред.

— Смисълът е — каза той, — че човек не знае дали е загубил, докато не загуби. Всичко може да се случи: Улрик може да получи удар; сред надирската армия може да плъзне чума. Трябва да се опитаме да удържим.

— Ами жените и децата? — попита Бакда, адвокат и имотен човек, чието лице имаше вид на череп.

— Какво за тях? — каза Дръс. — Могат да си тръгнат по всяко време.

— И къде да отидат, моля ви? И с какви средства?

— О, господи! — изкрещя Дръс и рязко се изправи. — Какво още искате да направя? Къде ще отидат, ако изобщо… и как ще отидат — е тяхна и ваша грижа. Аз съм войник и моята работа е да се бия и да убивам. И, повярвайте ми, правя го много добре. Наредено ни е да се бием до последно, и ще го направим.

— И така, може и да не разбирам много от закони и от всичките дребни тънкости на градската политика, но знам едно: всеки, който говори за отстъпление по време на предстоящата обсада, е предател.

— И мястото му е на бесилото.

— Добре казано, Дръс — заяви Берик, висок мъж на средна възраст с дълга до раменете побеляла коса. — Аз самият не бих могъл да се изразя по-добре. Много вълнуващо — той се усмихна, когато Дръс седна на мястото си. — Но ето какво. Казвате, че ви е било наредено да се биете докрай. Тази заповед винаги може да бъде променена; политиката е такава, че винаги поставя въпроса за целесъобразността. В момента е целесъобразно Абалайн да иска от нас да се готвим за война. Може би смята, че това му дава повече възможности за уговорки с Улрик. Но в крайна сметка може би обмисля и отстъплението. Фактите са си факти: племената са завладели всеки народ, който са нападнали, а Улрик е несравним пълководец.

— Предлагам да пишем на Абалайн и да настояваме да преразгледа тази война.

Орин хвърли предупредителен поглед на Дръс.

— Много добре казано, Берик — каза той. — Очевидно е, че Дръс и аз, като почтени военни мъже, трябва да гласуваме против; но вие пишете свободно, а аз ще се погрижа молбата ви да бъде изпратена по първия свободен конник.

— Благодаря, Орин. Много мило от ваша страна — отвърна Берик. — А сега може ли да преминем към въпроса с разрушените домове?

Улрик седеше пред огнището, загърнал голото си тяло с пелерина от овча кожа. Пред него беше приклекнал слабият като скелет негов шаман Носта Кан.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Улрик.

— Както казах, вече не мога да летя над крепостта. Поставили са преграда пред моите способности. Снощи, докато кръжах над Побратима на смъртта, усетих сила, подобна на бурен вятър. Тя ме изтласка зад външната стена.

— И не видя нищо?

— Не. Но усетих… почувствах…

— Говори!

— Трудно е. Мислено усетих морето и един лек кораб. Беше само фрагмент. Имаше и загадъчен мъж с бяла коса. Дълго мислих над това. Предполагам, че Побратима на смъртта е повикал на помощ Белия храм.

— И тяхната сила е по-голяма от твоята? — каза Улрик.

— Просто е по-различна — изрече уклончиво шаманът.

— Щом идват по море, ще отидат в Дрос Пурдол — каза Улрик, взирайки се в блестящите въглени. — Потърси ги.

Шаманът затвори очи, освободи духа си от оковите и се зарея над тялото си. Безплътният му дух се понесе високо над равнината, над хълмове и реки, планини и потоци, движейки се над Делнохската планина, докато накрая морето се ширна под него, проблясвайки под звездите. Скита се дълго, преди да зърне „Уейстръл“, долавяйки слабата светлина на фенера върху кърмата.

Той бързо се спусна от небето и закръжи около мачтата. До парапета стояха мъж и жена. Нежно проникна в умовете им, а после пое надолу през дървената палуба, покрай трюма и към каютите. Само че не успя да влезе там. Съвсем леко, като шепота на морски бриз, докосна единия край на невидимата преграда. Тя се втвърди пред него и той се отдръпна. Полетя към палубата, докосна моряка на кърмата, усмихна се, а после се понесе обратно към очакващия го надирски военачалник. Тялото на Носта Кан потрепери и очите му се отвориха.

— Е? — попита Улрик.

— Намерих ги.

— Можеш ли да ги унищожиш?

— Така мисля. Трябва да събера помощниците си.

На „Уейстръл“, Винтар стана от леглото — в очите му се четеше тревога, а умът му беше неспокоен. Протегна се.

— И ти си го усетил — предаде му Сербитар и свали дългите си крака от второто легло.

— Да. Трябва да внимаваме.

— Той не се опита да преодолее преградата — каза Сербитар. — Това признак на слабост ли беше, или на увереност?

— Не знам — отвърна абатът.

На кърмата над тях вторият помощник-капитан потърка уморените си очи, нахлузи едно въже на руля и впери очи в звездите. Тези проблясващи в далечината светлинки винаги го бяха очаровали. Тази нощ бяха по-ярки от обикновено, като бисери, разпилени върху кадифена наметка. Веднъж един свещеник му беше казал, че това са дупки във вселената, през които ярките очи на боговете се взират в хората на земята. Това беше доста глупаво, но му беше приятно да го слуша.

Изведнъж потрепери. Обърна се, взе пелерината от парапета на кърмата и я метна на раменете си. После потри ръце.

Витаейки зад него, духът на Носта Кан вдигна ръце, концентрирайки силата си в дългите си пръсти. Ноктите му се удължиха, проблясвайки като стомана, назъбени и остри. Доволен от резултата, той се доближи до моряка и заби ръце в главата му.

Пареща болка скова мозъка на мъжа, той се олюля и падна, а от устата и ушите му се лееше кръв и се процеждаше през очите му. Той издъхна безшумно. Носта Кан освободи хватката си. Черпейки от силата на своите помощници, той накара тялото да се изправи, шепнейки неприлични думи на някакъв език, отдавна заличен от съзнанието на обикновените хора. Трупът бе обгърнат от мрак, който се виеше като черен дим, за да бъде погълнат през окървавената уста. Тялото потрепери. И се изправи.

Тъй като не можеше да спи, Вире се облече безшумно, качи се на палубата и отиде до парапета. Нощта беше прохладна, а лекият бриз я помилва нежно. Тя се втренчи над вълните към далечната ивица земя, очертана на фона на яркото, огрявано от луната небе.

Гледката на море, сливащо се със сушата, винаги я успокояваше. Като малка, в училището на Дрос Пурдол обичаше да плава, особено нощем, когато земната маса сякаш се носеше като спящо чудовище от дълбините — мрачно, загадъчно и невероятно завладяващо.

Тя внезапно присви очи. Нима земята се движеше? Вляво от нея планините сякаш се отдалечаваха, докато отдясно брегът изглеждаше по-близо. Не, не изглеждаше. Така беше. Тя погледна звездите. Корабът се беше отклонил на северозапад; а до Пурдол оставаха още няколко дни път.

Озадачена, тя тръгна назад към втория помощник-капитан, който стоеше с ръце на руля.

— Къде отиваме? — попита го, като изкачи четирите стъпала до кърмата и се облегна на парапета.

Главата му се извърна към нея. Празните, кървавочервени очи се впиха в нейните, а ръцете му пуснаха руля и се протегнаха към нея.

Страхът прободе сърцето ѝ като копие, но скоро беше изместен от растящ гняв. Тя не беше някоя дренайска доячка, за да се плаши така — беше Вире, и във вените ѝ течеше воинска кръв.

С отпуснато рамо, тя го удари по челюстта с дясната си ръка. Главата му се килна назад, но въпреки това идваше към нея. Заставайки пред търсещите му ръце, тя го сграбчи за косата и нанесе удар с глава в лицето му. Той го пое, без да издаде звук, и обви с ръце гърлото ѝ. Гърчейки се отчаяно пред усилващата се хватка, тя го повали със силен удар в хълбока и той се стовари тежко на палубата по гръб. Вире се олюля. Той се изправи бавно и отново тръгна към нея.

Бягайки напред, тя подскочи във въздуха и се изви, като го удари в лицето с два крака. Той отново падна.

И стана.

Вече в паника, Вире потърси оръжие, но не намери нищо. Плавно прескочи парапета около руля и се приземи на палубата. Той я последва.

— Бягай от него! — извика Сербитар и се втурна напред с изваден меч. Вире хукна към него.

— Дай ми го! — каза тя и изтръгна меча от ръката му. Увереността ѝ се възвърна, когато ръката ѝ стисна абаносовата дръжка. — Хайде сега, кучи сине! — извика тя и пое към моряка.

Той не си направи труда да избяга от нея и мечът проблесна на лунната светлина, съсичайки оголения му врат. Тя нанесе още два удара и ухилената глава падна от тялото. Но не и трупът.

От отсечения врат се издигна мазен дим, който образува втора глава, безформена и неясна. Сред дима проблясваха очи, червени като нажежени въглени.

— Отдръпни се! — извика Сербитар. — Махни се от него!

Този път тя го послуша и пое назад към албиноса.

— Дай ми меча.

Винтар и Рек също бяха дошли.

— Какво е това, за бога? — прошепна Рек.

— Не е създадено от Бог — отвърна Винтар.

Съществото стоеше на мястото си, скръстило ръце на гърдите си.

— Корабът се движи към скалите — каза Вире и Сербитар кимна.

— Той ни пречи да стигнем до руля. Какво ще кажеш, абате?

— Заклинанието е поставено в главата и трябва да я изхвърлим през борда. Чудовището ще я последва — отвърна Винтар. — Нападнете го.

Сербитар тръгна напред, подкрепян от Рек. Трупът се наведе, а дясната му ръка сграбчи косата на отрязаната глава. Притиснал главата към гърдите си, той чакаше нападението.

Рек се втурна напред и проряза ръката. Трупът се олюля. Сербитар изтича и сряза сухожилията зад коляното. Докато падаше, Рек заби меча с две ръце в ръката му. Тя падна встрани и пръстите пуснаха главата, която се търкулна по палубата. Рек пусна меча си и се втурна към нея. Потискайки отвращението си, той я вдигна за косата и я хвърли през борда. Когато падна сред вълните, трупът на палубата потрепери. Сякаш изтръгнат от силен вятър, димът се разнесе от шията и изчезна под парапета към мрачните дълбини.

Капитанът излезе от сенките край мачтата.

— Какво беше това? — попита.

Винтар отиде при него и нежно постави ръка на рамото на мъжа.

— Имаме много врагове — каза. — Тяхната власт е голяма. Ала не се тревожи, ние не сме безсилни и повече нищо лошо няма да сполети кораба. Обещавам ти.

— Ами душата му? — попита капитанът и отиде до парапета. — Взели ли са я?

— Тя е свободна — отвърна Винтар. — Повярвай ми.

— Всички ще бъдем свободни — каза Рек, — ако някой не отклони кораба от онези скали.

В затъмнената шатра на Носта Кан, помощниците безмълвно излязоха заднешком и го оставиха да седи в центъра на кръга, очертан с тебешир върху пръстения под. Потънал в мисли, Носта Кан не им обърна внимание — беше изтощен и ядосан.

Бяха го победили, а той не беше свикнал с пораженията. Това остави горчив вкус в устата му.

Той се усмихна.

Щеше да има и втори път…