Легенда

23.

Кървавите дни се нижеха един след друг: безкрайна поредица от клане, убийства и смърт; по време на схватките групи надирски воини излизаха на смъртоносното място пред Мусиф и заплашваха да блокират дренайската армия на стените. Ала всеки път ги отблъскваха и редиците устояваха. Постепенно, както беше предсказал Сербитар, силните се отделяха от слабите. Лесно можеха да се различат. До шестата седмица оцеляха само силните. Три хиляди дренайски воини бяха или мъртви, или отпаднаха от сраженията с ужасни наранявания.

Ден след ден Дръс вървеше из укрепленията като великан, отхвърляйки всички съвети да си почива, като предизвикваше умореното си тяло да го предаде и черпеше от скритите запаси от сила във воинската си душа. Рек също печелеше слава, макар че това не го вълнуваше. Неговите атаки на берсерк на два пъти бяха ужасили надирите, разбивайки редиците им. Орин все още се биеше заедно с останките от група „Карнак“, които сега бяха едва осемнайсет души. От дясната му страна се сражаваше Гилад, а от лявата — Бреган, който все още използваше пленената брадва. Хогън беше събрал петдесет души от легиона и стоеше в дъното на укрепленията, готов да запълни всяка новообразувала се празнина.

Дните бяха изпълнени със страдания и с виковете на умиращите. А с всеки нов изгрев списъкът в Залата на мъртвите ставаше по-дълъг. Дън Пинар загина, а гърлото му беше разкъсано от назъбен кинжал. Намериха бар Британ под купчина надирски тела, а от гърдите му стърчеше счупено копие. Високият Антахейм от трийсетте беше пронизан с копие в гърба. Еликас от легиона беше заклещен при кулите на укрепленията, когато с предизвикателни викове се нахвърли срещу надирите, и загина под ударите на десетки мечове. Мозъкът на Йорак, огромния разбойник, изтече от удар с тояга и, умирайки, той сграбчи двама надирски воини от укрепленията и ги повлече към камъните отдолу, за да намерят смъртта си с викове.

Сред хаоса от свистящи мечове много героични постъпки останаха незабелязани. Един млад войник, който се биеше гръб в гръб с Дръс, видя как едно вражеско копие връхлита стареца. Без да се замисля, той се хвърли пред проблесналото стоманено острие и умря, гърчейки се заедно с другите унищожени тела на укрепленията. Друг войник, офицер на име Портитак, скочи в пролуката до кулата на портата и се качи върху укрепленията, където сграбчи горния край на една стълба и се хвърли напред, събаряйки стълбата от стената. Двайсет надири, наближили върха, загинаха с него на камъните, а други петима си счупиха крайници. Имаше много такива примери за смелост.

А битката беше в разгара си. Рек вече имаше полегат белег от челото до брадата, който се червенееше, докато той се сражаваше. Орин беше изгубил три пръста от лявата си ръка, но след като прекара само два дни извън строя, отново се върна при хората си на стената. От столицата Дренан непрекъснато пристигаха съобщения:

А защитниците знаеха, че не могат да издържат.

Но въпреки това продължаваха да се бият.

Надирите на два пъти се опитаха да атакуват през нощта, но и двата пъти Сербитар предупреди защитниците и нападателите платиха скъпо за опитите си. Нощем беше трудно да се намери опора и дългото катерене към укрепленията беше изпълнено с опасности. Стотици надири умряха напразно, покосени от дренайските мечове или черни стрели.

Сега нощите бяха тихи, и в известен смисъл не по-леки от дните. Защото спокойствието и тишината на лунния мрак бяха като загадъчен контрапункт на кървавите страдания през деня. Хората имаха време да мислят: да мечтаят за жените, децата, фермите и, още по-силно — за едно неосъществено бъдеще.

Хогън и Боуман започнаха да се разхождат заедно по стените нощем — мрачният командир на легиона и веселият, духовит разбойник. Хогън установи, че в компанията на Боуман успяваше да забрави за загубата на Еликас; дори можеше да се смее отново. Боуман, от своя страна, се чувстваше близък с гана, защото и той имаше сериозна страна, макар че добре я прикриваше.

Ала точно тази нощ Боуман беше в по-меланхолично настроение и очите му се рееха надалече.

— Какво има? — попита Хогън.

— Спомени — отвърна стрелецът и се надвеси над укрепленията, за да види надирските лагерни огньове отдолу.

— Трябва да са или много лоши, или много хубави, за да те развълнуват така.

— Тези са много лоши, приятелю. Вярваш ли в богове?

— Понякога. Най-често, когато гърбът ми е опрян в стената и съм обграден от врагове — каза Хогън.

— Аз вярвам в Двете сили: на прогреса и злобата. Вярвам, че понякога всяка от тези сили си избира някой човек и го унищожава по различни начини.

— И тези сили са повлияли и на теб, Боуман? — попита благо Хогън.

— Може би. Припомни си скорошните събития и ще откриеш примери.

— Няма нужда. Знам накъде води тази история — каза Хогън.

— Какво знаеш? — попита стрелецът и се обърна към офицера в черна пелерина.

Хогън се усмихна леко, макар че забеляза как пръстите на Боуман стиснаха дръжката на кинжала му.

— Зная, че си човек, чийто живот е бил помрачен от някаква тайна трагедия: мъртва жена, убит баща… или нещо такова. Навярно има и някаква лоша постъпка, която си извършил и не можеш да забравиш. Но дори и да е така, самият факт, че споменът за нея е толкова болезнен, означава, че не е била в природата ти. Забрави я, човече! Кой от нас може да промени миналото?

— Ще ми се да можех да ти разкажа — каза Боуман. — Но не мога. Съжалявам, тази вечер не ставам за компания. Ти върви. Аз ще остана тук за малко.

Хогън искаше да потупа по рамото другаря си и да каже нещо остроумно, за да разведри атмосферата, както Боуман беше правил с него много често. Но не можеше. Имаше моменти, когато мрачният воин се чувстваше необходим, дори обичан, ала този не беше такъв, затова той се прокле наум и тихо си тръгна.

Повече от час Боуман стоя на укрепленията и се взира в долината, слушайки как тихите песни на надирските жени долитат от далечния лагер.

— Проблеми ли имаш? — каза един глас.

Боуман се извърна и видя Рек. Младият граф носеше дрехите, с които беше дошъл — високи ботуши от еленова кожа, туника с висока яка и златни бродерии и обърнато на обратно палто от овча кожа. От едната му страна висеше дълъг меч.

— Просто съм уморен — каза Боуман.

— Аз също. Белегът ми избледнява ли?

Боуман огледа внимателно неравната червена линия от челото до брадата му.

— Имаш късмет, че не си останал без око — отбеляза.

— Заради безполезната надирска стомана — каза Рек. — Направих перфектна блокада, а проклетият му меч се счупи и проряза лицето ми. За бога, човече, имаш ли представа колко дълго си пазих лицето?

— Вече е твърде късно да се тревожиш за това — каза Боуман с усмивка.

— Някои хора се раждат грозни — каза Рек. — Вината не е тяхна и аз самият никога не съм имал нещо против грозните хора. Но други — сред които съм и аз — се раждат с красиви лица. Това е дар, който не бива да се отнема с лекота.

— Доколкото разбирам, си накарал виновника да плати за стореното?

— Естествено! И знаеш ли, струва ми се, че се усмихваше, докато го убивах. Но той беше грозен. Наистина грозен. Не е честно.

— Животът може да бъде толкова несправедлив — съгласи се Боуман. — Но трябва да гледаш от веселата страна, графе. За разлика от мен, ти никога не си бил ослепително красив, а само симпатичен. Веждите ти бяха твърде гъсти, устата ти — възширока. А сега и косата ти оредява. Е, ако беше благословен с почти неземната красота на хора като мен, наистина щеше да имаш за какво да скърбиш.

— Има известна истина в думите ти — каза Рек. — Ти наистина си бил благословен. Вероятно така природата компенсира ниския ти ръст.

— Нисък ли? Висок съм почти колкото теб.

— О, зависи какво разбираш под „почти“. Може ли човек да е почти жив? Почти прав? Когато става дума за ръст, приятелю, не боравим с едва доловими нюанси. Аз съм по-висок, а ти си по-нисък. Но съм съгласен, че на крепостта няма по-красив нисък мъж.

— Жените винаги са намирали, че ръстът ми е съвършен — каза Боуман. — Поне когато танцувам с тях, мога да нашепвам любовни думи в ушите им. С твоите дълги крака, главите им ще опират в подмишницата ти.

— В гората отделяте много време за танци, нали? — попита дружелюбно Рек.

— Невинаги съм живял в гората. Семейството ми… — Боуман заекна и замълча.

— Знам историята на семейството ти — каза Рек. — Но е крайно време да говориш за това — твърде дълго си го носил в себе си.

— Откъде знаеш?

— Сербитар ми каза. Както знаеш, той е прониквал в съзнанието ти… Когато пренасяше посланията му до Дръс.

— Сигурно цялата проклета крепост знае? — каза Боуман. — На разсъмване си отивам.

— Само Сербитар и аз знаем историята — и истината за нея. Но си върви, щом искаш.

— Истината е, че убих баща си и брат си — Боуман беше пребледнял и напрегнат.

— При нещастен случай — много добре знаеш! — каза Рек. — Защо трябва да се измъчваш?

— Защо ли? Защото ме учудват злополуките в живота. Питам се колко от тях са предизвикани от собствените ни тайни желания. Някога имаше един бегач — най-добрия, когото някога бях виждал. Той се подготвяше за Големите игри, където за пръв път щеше да се състезава с най-бързите мъже от много нации. В деня преди състезанието падна и си изкълчи глезена. Дали наистина беше злополука — или се страхуваше да се изправи пред голямото изпитание?

— Това знае само той — каза Рек. — Но в това се състои тайната. Той знае, както и ти. Сербитар ми каза, че си бил на лов с баща си и брат си. Баща ти е бил отляво, а брат ти — отдясно, когато сте последвали един елен в гъсталака. Някакъв храст пред теб изшумолил, ти си се прицелил и си пуснал стрелата. Ала това бил баща ти, който дошъл ненадейно. Откъде би могъл да знаеш, че ще постъпи така?

— Работата е там, че той ни учеше никога да не стреляме, докато не видим целта.

— Значи си допуснал грешка. Кажи ми кой не греши?

— А брат ми?

— Видял е какво си направил, разбрал го погрешно и те нападнал от гняв. Отблъснал си го и той паднал, удряйки главата си в камък. Никой не би могъл да понесе такова бреме. Но ти си го таил дълго и вече е време да се избавиш от него.

— Никога не съм обичал баща си и брат си — каза Боуман. — Баща ми уби майка ми. Оставяше я сама с месеци и имаше много любовници. Когато майка ми си намери любовник, той заповяда да го ослепят, а нея да убият… по особено жесток начин.

— Знам. Не мисли за това.

— А брат ми беше негово копие.

— Знам и това.

— А знаеш ли как се почувствах, когато и двамата лежаха мъртви в краката ми?

— Да, ликувал си.

— Това не е ли ужасно?

— Не знам дали си се замислял за това, Боуман… Обвиняваш боговете, че са ти изпратили проклятие — а всъщност то се е стоварило върху двамата мъже, които го заслужават.

— Още не знам дали вярвам в съдбата, но в живота на човек се случват някои неща, които той не може да си обясни. Моето присъствие тук, например. Убедеността на Дръс, че ще умре тук, защото е сключил договор със смъртта. И ти… Но аз съм убеден, че ти си бил просто оръжие на… кой знае… закона за световната справедливост, навярно. Каквото и да мислиш за себе си, знай едно: Сербитар надникна в сърцето ти и не откри злоба там. А той разбира от тези неща.

— Може би — каза Боуман, а после внезапно се усмихна. — Забелязал ли си, че когато Сербитар свали онзи шлем с конски косми, е по-нисък от мен?

Стаята беше спартански обзаведена: килим, възглавница и един стол, натрупани под малкия прозорец, до който албиносът стоеше сам и гол. Лунната светлина озаряваше бледата му кожа, а нощният вятър разроши косата му. Раменете му бяха приведени, а очите — затворени. Умората го беше налегнала така, както никога досега през целия му младежки живот. Защото тя бе породена от духа на истината.

Философите често казваха, че лъжите под езика имат вкус на солен мед. Сербитар знаеше, че това донякъде е така. Ала по-често скритата истина беше по-лоша. Далеч по-лоша. Тя засядаше в корема и растеше, докато погълне душата.

Под него бяха разположени вагрийските квартири, подслонили Субоден и тристата воини, които бяха дошли от Дрос Сегрил. Вече няколко дни се сражаваше с личната си гвардия и отново беше станал принцът на Дрос Сегрил, син на граф Драда. Ала това преживяване беше болезнено, защото неговите хора бяха направили знака на Защитния рог, когато той отиде при тях. Те рядко говореха с него, и то само за да отговорят набързо на някой въпрос. Субоден, прям както винаги, беше помолил албиноса да се върне при другарите си.

— Ние сме тук, защото това е наш дълг, принц Сербитар. Ще го изпълним най-добре, ако не сте край нас.

Ала още по-мъчителен беше дългият разговор, който беше провел с Абата на мечовете — мъжът, когото почиташе и обичаше като баща, ментор и приятел.

Сербитар затвори очи и отвори съзнанието си, освобождавайки се от затвора на тялото си, като отметна завесите на времето.

Понесе се назад и все по-назад. Край него преминаха тринайсет дълги, уморителни и изпълнени с радост години и той отново видя кервана, който го беше довел при Абата на мечовете. Начело на десетте воини яздеше огромният червенобрад Драда, младият граф на Сегрил — кален в битките, жизнен, безмилостен враг, но верен приятел. Зад него бяха десет от най-доверените му воини, мъже, които биха умрели за него без колебание, защото го обичаха повече от живота си. Отзад се движи каруца, в която на сламен дюшек, постлан с копринени чаршафи лежи младият принц, а един платнен параван предпазва призрачно бялото му лице от слънцето.

Драда обръща черния си кон и препуска в галоп към каруцата. Обляга се на седлото и поглежда момчето. То вдига очи; но на фона на ясното небе вижда само ослепителните крила на бойния шлем на баща си.

Каруцата отново потегля към сянката на богато украсените черни порти. Те се отварят и пред тях застава един мъж.

— Добре дошъл, Драда — казва той, а гласът му е в разрез със сребърната му броня, защото е нежен — глас на поет.

— Водя ти сина си — отвръща графът с груб войнишки глас.

Винтар отива при каруцата и поглежда момчето. Поставя ръка на бледото му чело, усмихва се и го милва по главата.

— Ела да се поразходиш с мен, момче — казва.

— Той не може да ходи — казва Драда.

— Напротив — отвръща Винтар.

Момчето извръща въпросително червените си очи към Винтар и за пръв път в своя самотен живот усеща съприкосновение с друг ум. Няма думи. Нежното, поетично лице на Винтар нахлува, обещавайки сила и приятелство. Крехките мускули по мършавото тяло на Сербитар започват да треперят, докато нахлуващата сила възстановява изтощените клетки.

— Какво става с момчето? — гласът на Драда се изпълва с тревога.

— Нищо. Сбогувай се със сина си.

Червенобрадият воин обръща главата на коня на север и поглежда белокосото дете.

— Прави, каквото ти казват. Бъди послушен — той се поколебава… преструва се, че конят се е уплашил. Опитва се да намери думи за последно сбогом, но не успява. Винаги му е било трудно с това червенооко дете. — Бъди послушен — казва отново; после вдига ръка и повежда хората си на север, по дългия път към дома.

Когато каруцата потегля, върху сламеника нахлува ярка слънчева светлина и момчето реагира така, сякаш са го пронизали с копие. По лицето му се изписва болка и то стиска очи. Винтар внимателно влиза в съзнанието му и му предава: „Стани и следвай картините, които ще ти покажа.“

Болката мигновено секва и момчето проглежда по-ясно от всякога. А мускулите му най-сетне го повдигат — усещане, което е забравил, откакто преди година се строполи в снега на делнохските планини. От този момент нататък лежеше парализиран и безмълвен.

Сега става и с плътно затворени очи вижда по-ясно. Без да изпитва вина осъзнава, че е забравил баща си и това го прави щастлив.

Духът на по-възрастния Сербитар отново изпитва върховната радост, която изпълни младежа в онзи ден, когато вървеше под ръка с Винтар Душата из двора, докато накрая, в един ярко осветен ъгъл видяха малка присадена роза, сгушена до една висока стена.

— Това е твоята роза, Сербитар. Обичай я. Грижи се за нея и растете заедно. Някой ден това миниатюрно растение ще се превърне в цвете. И неговият аромат ще бъде само за теб.

— Това бяла роза ли е?

— Ще бъде такава, каквато пожелаеш.

И през последвалите години Сербитар намери покой и радост в дружбата, ала никога повече не изпита по-истинско задоволство, отколкото с Винтар Душата през онзи първи ден.

Винтар го научи да разпознава билката лорасий и да яде листата ѝ. В началото от тях му се доспиваше, а съзнанието му се изпълваше с цветове. Ала с течение на времето силният му младежки ум преодоля виденията и зелените сокове укрепиха слабата му кръв. Дори очите му промениха цвета си, отразявайки силата на растението.

И той отново се научи да бяга, наслаждавайки се на вятъра по лицето си, да се катери и да се бори, да се смее и да живее.

Научи се да говори без думи, да върви, без да се движи, и да вижда със затворени очи.

През всички тези блажени години розата на Сербитар цъфтеше и растеше.

Бяла роза…

А сега всичко беше стигнало дотук! Един поглед в бъдещето беше унищожил тринайсет години на вяра и обучение. Един мимолетен образ, видян през мъглата на времето, бе променил съдбата му.

Сербитар се бе втренчил ужасѐн в гледката под него, по белязаните от битката стени на Дрос. Умът му се беше отвратил от насилието, което видя там, и побягна като комета към едно отдалечено кътче на вселената, изгубил себе си и своя здрав разум сред изригващите звезди и раждащите се нови слънца.

И все пак Винтар го беше намерил.

— Трябва да се върнеш.

— Не мога. Видях.

— Аз също.

— Тогава знаеш, че по-скоро бих умрял, отколкото да го видя отново.

— Но трябва, защото съдбата ти е такава.

— Тогава се отказвам от нея.

— А приятелите ти? И от тях ли се отказваш?

— Не мога отново да видя как умираш, Винтар.

— Защо не? Самият аз съм го виждал сто пъти. Дори съм написал стихотворение за това.

— Ще бъдем ли същите след смъртта? Свободни души?

— Не знам, но бих искал да е така. А сега се заеми със задълженията си. Свързах се с Трийсетте. Ще поддържат тялото ти живо, докогато успеят.

— Винаги са успявали. Защо аз трябва да умра последен?

— Защото такава е нашата воля. Ние те обичаме, Сербитар. Винаги сме те обичали. Ти беше свенливо дете, което никога не беше познало приятелството. Беше подозрителен към всяко докосване или прегръдка — една душа, плачеща сама в пустошта на космоса. Дори и сега си сам.

— Но аз обичам всички ви.

— Защото се нуждаеш от любовта ни.

— Не е вярно, Винтар!

— Обичаш ли Рек и Вире?

— Те не са част от Трийсетте.

— И ти не беше, докато ние не те направихме.

И Сербитар се беше върнал на крепостта, чувствайки се засрамен. Ала срамът, който изпитваше по-рано, беше нищожен в сравнение с чувството, което го беше обзело сега.

Нима едва преди час беше вървял из укрепленията с Винтар, оплаквайки се от толкова много неща и изповядвайки много грехове?

— Не си прав, Сербитар. Никак не си прав. Аз също изпитвам жажда за кръв в боя. Та кой не го прави? Попитай Арбедарк или Менахем. Докато все още сме хора, ще се чувстваме като хората.

— Значи това, че сме духовници, не означава нищо? — извика Сербитар. — Прекарали сме години от живота си, изучавайки безумието на войната, на човешката жажда за власт, на необходимостта от кръвопролития. Издигнали сме се над обикновения човек с почти богоравните си способности. И в крайна сметка сме стигнали дотук — да копнеем за битки и смърт. Всичко е било напразно!

— Ужасно си самонадеян, Сербитар — каза Винтар с напрегнат глас, а в очите му се долавяше едва забележим гняв. — Говориш за „богоравни“. За „обикновения човек“. Къде е смиреността, към която се стремим?

— Когато за пръв път дойде в храма, беше слаб и самотен и няколко години по-млад от другите. Но се учеше бързо. И беше избран за Гласа. Нима си усвоил само дисциплините, пренебрегвайки философията?

— Така изглежда — отвърна Сербитар.

— Отново грешиш. Защото мъдростта носи страдания. Ти страдаш не заради липса на вяра, а защото вярваш. Да се върнем в началото. Защо се отправихме на тази далечна война?

— За да умрем.

— Защо избрахме този начин? Защо просто не умряхме от глад?

— Защото по време на война волята за живот у човека е най-силна. Той ще се бие докрай, за да оцелее. И отново ще се научи да обича живота.

— А с какво ще трябва да се борим НИЕ?

— С нашите съмнения — прошепна Сербитар.

— Но ти дори и не си помисли, че можеш да изпиташ такова съмнение, толкова беше уверен в божествените си способности?

— Да, така беше. Но сега не съм. Нима това е толкова голям грях?

— Знаеш, че не е. Защо съм жив, момчето ми? Защо не умрях с Трийсетте на Магнар преди двайсет години?

— Ти си бил Избран да основеш новия храм.

— Защо са ме избрали?

— Бил си най-съвършеният. Навярно заради това.

— Тогава защо аз не съм водачът?

— Не те разбирам.

— Как се избира водачът?

— Не знам. Никога не си ми казвал.

— Тогава отгатни, Сербитар.

— Трябва да е най-добрият. Най…

— Съвършеният?

— Щях да го кажа, но виждам накъде биеш. Ако ти си бил най-съвършеният, защо Магнар е застанал начело? Е, каква е причината?

— Видял си бъдещето, значи трябва да си чул този разговор. Ти ми кажи.

— Знаеш, че не съм — каза Сербитар. — Нямаше време да изучавам подробностите.

— О, Сербитар, пак не си разбрал! Онова, което си видял и проучил, са били безсмислени и тривиални подробности. Какво значение има за историята на тази планета падането на Дрос? Колко други крепости са падали през годините? И какво значение за вселената има тяхното унищожение? Или нашата смърт?

— Тогава ми кажи, абате, как се избира водачът?

— Не се ли досети, синко?

— Така мисля.

— Тогава кажи.

— Той е най-несъвършеният от учениците — каза тихо Сербитар, а зелените му очи се взираха в лицето на Винтар и се молеха да отрече.

— Той е най-несъвършеният — повтори тъжно Винтар.

— Но защо? — попита Сербитар.

— За да може задачата му да е по-трудна. Да му се даде шанс да се издигне до висотата на поста, който заема.

— И аз се провалих?

— Още не, Сербитар. Още не.