Легенда

12.

Рек се беше опрял на парапета на десния борд, прегърнал Вире с една ръка, и се взираше в морето. „Странно, мислеше си, как нощта променя нрава на океана.“ Необятно полутвърдо огледало, в което звездите се отразяваха, докато двойникът на луната се носеше на около миля оттам, откъслечен и безплътен. И неизменно на миля от тях. Лекият бриз изду триъгълното платно, докато „Уейстръл“ проправяше бяла пътека сред вълните и леко се накланяше и издигаше от вълнението. На кърмата, зад щурвала стоеше помощник-капитанът, а сребристата превръзка на окото му проблясваше на лунната светлина. Отпред един млад моряк хвърляше лота във водата и на висок глас съобщаваше промените в дълбочината, докато минаваха над скрития риф.

Навсякъде цареше спокойствие, мир и хармония. Постоянното плискане на вълните усилваше усещането за изолация, което обземаше Рек, докато се взираше в морето. С тези звезди отгоре и отдолу, сякаш се носеха по галактическите приливи, далече от чисто човешката битка, която им предстоеше.

„Това определено е наслада“, мислеше си Рек.

— За какво мислиш? — попита Вире и плъзна ръка около кръста му.

— Обичам те — каза той. Един делфин изплува отдолу и им отправи музикален поздрав, преди отново да се устреми към дълбините. Рек гледаше как гъвкавото му тяло плува сред звездите.

— Знам, че ме обичаш — отвърна Вире, — но те попитах за какво мислиш?

— Точно това мислех. Доволен съм. В покой.

— И още как. Намираме се на кораб и нощта е прекрасна.

— Ти нямаш душа, жено — каза той и я целуна по челото.

Тя го погледна и се усмихна.

— Щом мислиш така, си глупак! Просто не съм толкова опитна в говоренето на красиви лъжи, колкото ти.

— Тежки думи, милейди. Нима бих те излъгал? Ти ще ми прережеш гърлото.

— Така е. На колко жени си казвал, че ги обичаш?

— Стотици — отвърна Рек, докато я гледаше в очите и видя как усмивката им помръкна.

— Тогава защо да ти вярвам?

— Защото трябва.

— Това не е отговор.

— Естествено, че е. Ти не си някоя глупава доячка, която може да се подлъже с мила усмивка. Знаеш кога ти говорят истината. Защо изведнъж се усъмни в нея?

— Не се съмнявам в теб, идиот такъв! Просто исках да разбера колко жени си обичал.

— Тоест, с колко съм спал?

— Щом искаш да бъдеш вулгарен.

— Не знам — излъга той. — Нямам навик да ги броя. А ако следващият ти въпрос ще е: „Коя е най-добра?“, ще останеш сама, защото ще сляза долу.

Така беше. Но той не слезе долу.

Помощник-капитанът зад щурвала ги наблюдаваше, слушаше безгрижния им смях и се усмихваше с тях, макар да не можеше да чуе на какво се смеят. Той имаше жена и седем деца у дома и му правеше удоволствие да ги гледа — този млад мъж и неговата жена. Помаха им, когато слязоха долу, ала те не го забелязаха.

— Хубаво е да си млад и влюбен — каза капитанът и безшумно излезе от сянката до вратата на каютата си, за да застане до своя помощник.

— Да си стар и влюбен също не е зле — отвърна с усмивка помощник-капитанът.

— Нощта е спокойна, но вятърът се усилва. Не ми харесват облаците на запад.

— Ще ни отминат — отвърна помощник-капитанът. — Но времето със сигурност ще се развали. Ще бъде зад нас и ще ни тласка напред. Може би ще спечелим няколко дни. Знаеше ли, че пътуват за Делнох?

— Да — каза капитанът, почеса рижата си брада и провери курса им по звездите.

— Жалко — изрече помощник-капитанът с искрено съчувствие. — Казват, че Улрик се е заканил да го срине със земята. Чу ли какво е направил в Гулготир? Убил всеки втори защитник и всяка трета жена и дете. Просто ги строил и заповядал на войниците си да ги съсекат.

— Чух, но това не е моя работа. От години търгуваме с надирите; те не са лоши хора — същите, като всички останали.

— Съгласен съм. Някога бях женен за надирка. Голяма палавница — избяга с един калайджия. По-късно чух, че му прерязала гърлото и му откраднала каруцата.

— Може би ѝ е трябвал само конят — каза капитанът. — С хубав кон е могла да си купи истински надирски мъж. — Двамата мъже се разсмяха, а после постояха мълчаливо известно време, наслаждавайки се на нощния въздух.

— Защо отиват в Делнох? — попита помощник-капитанът.

— Тя е дъщеря на графа. За него не знам. Ако беше моя дъщеря, щях да се погрижа да не се връща. Щях да я изпратя в най-южната точка на империята.

— Скоро надирите ще стигнат дотам — че и по-далече. Въпрос на време.

— Е, дотогава могат да се случат много неща. Дренайците със сигурност ще капитулират много преди това. Виж! Онзи проклет албинос и неговият приятел. Настръхвам от тях.

Помощник-капитанът погледна към палубата, където Сербитар и Винтар стояха до парапета.

— Знам какво имаш предвид — те никога не говорят. Бих се радвал да видя как си отиват — каза помощникът и направи знака на Нокътя над сърцето си.

— Това не би прогонило демони като тях — отвърна капитанът.

Сербитар се усмихна, когато Винтар му предаде:

— Никак не ни харесват, момчето ми.

— Да. Винаги е така. Трудно е да сдържиш презрението.

— Но трябва.

— Казах, че е трудно — не невъзможно.

— Това е игра на думи. Дори когато отбелязваш, че е трудно, се признаваш за победен — каза Винтар.

— Никога не спираш да наставляваш, абате.

— И няма да спра, докато на този свят има ученици, отче.

Сербитар се усмихна, а това се случваше рядко. Някаква чайка кръжеше над кораба; албиносът небрежно докосна съзнанието ѝ, когато прелетя над мачтата.

В ума ѝ нямаше радост, скръб или надежда. Само глад и нужда. И разочарование, че корабът не предлага храна.

Внезапно младият свещеник изпита бурен възторг, а съзнанието му пулсираше с невероятна сила и из тялото му се разля усещане за екстаз и удовлетворение. Той сграбчи здраво парапета и проследи пътя на този импулс, като прекрати проучването си, щом наближи вратата на каютата на Рек.

— Емоциите им са много силни — предаде му Винтар.

— Непристойно е да проникваме в това — отвърна педантично Сербитар и дори на лунната светлина пролича, че се е изчервил.

— Не е вярно, приятелю Сербитар. Малко неща могат да спасят този свят и едно от тях е способността на хората в него да се обичат с огромна и неугасваща страст. Радвам се, когато се любят. За тях това е нещо прекрасно.

— Ти си воайор, абате — каза Сербитар, вече с усмивка. Винтар се разсмя на глас.

— Така е. Младите имат такава енергия.

Внезапно в умовете на двамата мъже се появи слабото, сериозно лице на Арбедарк, а чертите му бяха сурови.

— Съжалявам — съобщи той. — Лоши новини от Дрос Делнох.

— Говори — каза Сербитар.

— Графът е мъртъв. А в Дрос има предатели. Улрик е наредил да убият Дръс.

— Подредете се в кръг около мен — извика Дръс, докато изтощените мъже се олюляваха откъм стената. — А сега седнете, преди да сте паднали.

Сините му очи огледаха кръга, а после той изсумтя презрително.

— Нищожества! И се наричате войници? Грохвате след няколко обиколки. Според вас как ще се чувствате след денонощни тридневни сражения срещу надирската армия, която е петдесет пъти по-многобройна от вас? А?

Отговор не последва. Беше твърде очевидно, че въпросът е реторичен. Всъщност на повечето мъже им харесваше да ги мъмрят така — това им осигуряваше кратка почивка от безкрайните тренировки.

Дръс посочи Гилад.

— Ти! Кои четири групи са представени тук?

Гилад се обърна да огледа лицата на хората.

— „Карнак“, „Билд“ и „Горбадак“… ъ-ъ-ъ… не знам коя е другата.

— Е! — изрева старецът. — Никой от вас ли няма да си признае, негодници? Коя е проклетата група?

— „Сокол“ — изрече един писклив глас отзад.

— Добре! Командирите да излязат напред — каза Дръс. — Останалите — кратка почивка.

Той се отдалечи на известно разстояние от мъжете, като даде знак на командирите да го последват.

— Е, преди да ви кажа какво искам, може ли командирът на група „Сокол“ да се представи?

— Аз съм, сър. Дън Хедес — каза един млад мъж, който беше нисък, но добре сложен.

— Тогава защо не обяви групата си, когато попитах. Защо го направи някакъв пъпчив фермер?

— Аз съм полуглух, сър, и когато съм уморен и кръвта бучи в ушите ми, не чувам почти нищо.

— В такъв случай, дън Хедес, се считайте за освободен от група „Сокол“.

— Не можете да ми причините това! Винаги съм служил добре. Не можете да ме позорите! — изрече младежът, повишавайки тон.

— Чуй ме, млади глупако. Няма нищо позорно в това да си глух. А ако искаш, можеш да вървиш с мен по стената, когато пристигнат надирите. Но как би могъл да служиш като водач, ако не чуваш проклетите ми заповеди?

— Ще се справя — отвърна дън Хедес.

— А как ще се справят хората ти, когато се опитат да ти поискат съвет? Какво ще стане, ако бием отбой, а ти не чуеш? Не! Решено е. Оттегли се.

— Искам да се срещна с ган Орин!

— Както желаеш. Но до края на деня група „Сокол“ ще има нов дън. А сега да се залавяме за работа. Искам всеки от вас — в това число и ти, Хедес — да избере двамата си най-силни мъже. Най-добрите в ръкопашния бой, борбата с голи ръце и така нататък. Ще им дам възможност да ме повалят на земята. Това ще разведри настроението. Заемете се!

Дън Мендар извика Гилад при себе си, когато се върна в своята група, а след това седна при хората си, за да им разясни идеята на Дръс. Някои войници се подсмихнаха, когато различни мъже побързаха да предложат услугите си. Стана все по-шумно, докато мъжете спореха за правото да повалят стария воин, а Дръс се смееше на глас, докато седеше встрани от войниците и си белеше портокал. Накрая двойките бяха избрани и той стана.

— Това кратко упражнение има своята цел, но по-късно ще обясня каква е. Засега го възприемайте като безгрижно забавление — каза Дръс, сложил ръце на кръста си. — Но съм забелязал, че публиката винаги е по-оживена, когато има награда, затова ще предложа свободен следобед на всяка група, чиито бойци ме повалят — тези думи бяха посрещнати с радостни възгласи и той продължи: — Обърнете внимание, че тези, които не успеят да ме повалят, ще пробягат още две мили — Дръс отново се усмихна, когато се разнесоха стонове.

— Не бъдете такива страхливци. Пред кого сте изправени? Някакъв стар, дебел мъж. Ще започнем с двойката от „Билд“.

Мъжете бяха като близнаци; и двамата бяха огромни, чернобради, с мускулести ръце и рамене. Без броните си изглеждаха най-страховитите двама воини от всички групи.

— И така, момчета — каза Дръс, — можете да се борите, удряте с юмруци, ритате или налагате. Започнете, когато сте готови — старецът съблече палтото си, докато говореше, а двамата от „Билд“ обикаляха бавно, спокойни и усмихнати. Когато се озоваха от двете му страни, нападнаха. Дръс падна на едно коляно, за да избегне един силен десен удар, а после заби ръката си в слабините на мъжа, сграбчи го за ризата с другата си ръка и го запрати при другаря му. Двамата мъже се стовариха на земята с преплетени ръце. Чуха се ругатни от членовете на група „Билд“, седнали в кръг наоколо, но те бяха заглушени от подигравките на останалите групи.

— Следват „Горбадак“! — обяви Дръс. Двамата мъже приближиха по-предпазливо от своите предшественици, а после по-високият се втурна към корема на Дръс с разперени ръце. Брадвоносецът го посрещна с вдигнато коляно и той падна на тревата. Вторият атакува почти незабавно само за да получи презрителен удар по бузата с опакото на ръката. Препъна се в поваления си другар и се стовари тежко. Първият мъж беше в несвяст и се наложи да го занесат в задната част на кръга.

— А сега — „Сокол“! — каза Дръс. Този път гледаше как наближават, а после изрева с все сила и се втурна напред. Първият мъж зяпна учудено, а вторият отстъпи назад и се спъна. Дръс удари първия с ляв прав; той падна и остана да лежи неподвижно.

— „Карнак“? — каза Дръс. Гилад и Бреган влязоха в кръга. Дръс беше виждал мургавия мъж и преди и видът му му харесваше. Ето един роден воин, беше си помислил. Беше му приятно да вижда омразния поглед, който момчето му хвърляше всеки път щом му се присмееше, а му хареса и това, че се върна да помогне на Орин. Погледът на Дръс се стрелна към втория мъж. Сигурно имаше някаква грешка? Този дебелак не беше боец, нито някога щеше да бъде — беше добродушен и издръжлив, но не и воин.

Гилад се хвърли напред и спря, когато Дръс вдигна юмруци. Дръс се завъртя, за да го държи под око; после чу някакъв шум отзад, обърна се и видя как дебелият атакува, спъна се и се просна в краката му. Той се изсмя и отново се извърна към Гилад — и към него полетя светкавичен ритник, който се заби в гърдите му. Отстъпи крачка назад, за да се съвземе, но дебелият се беше търкулнал зад него и Дръс падна на земята, сумтейки.

Двеста гърла нададоха силен вик. Дръс се усмихна и ловко се изправи, като им даде знак с ръка да замълчат.

— Искам да помислите за това, което видяхте днес, момчета — каза Дръс, — защото то не беше само забавление. Видяхте на какво е способен един човек, а също и какво може да се постигне с най-обикновена отборна работа.

— И така, когато надирите заприиждат над стените, всички вие ще бъдете принудени да се отбранявате — но ще се наложи да направите нещо повече от това. Ще трябва да защитавате другарите си, когато можете, защото нито един воин не може да се предпази от меч в гърба. Искам всеки от вас да си намери брат по оръжие. Не е необходимо да сте приятели — това ще стане по-късно. Но трябва да се разбирате и да полагате усилия за това. Ще пазите гърбовете си, когато атаката започне, затова избирайте внимателно. Тези от вас, които изгубят своя брат по оръжие след началото на битката, да си намерят друг. Ако не успеете, направете каквото можете за хората около вас.

— Повече от четиридесет години съм воин — два пъти повече, отколкото голяма част от вас са живели. Не го забравяйте. Това, което говоря, е ценно — защото съм оцелял.

— Има само един начин да оцелееш във войната и той е: да си готов да умреш. Скоро ще разберете, че отличните фехтовачи могат да бъдат победени от необучени диваци, които биха си отрязали пръстите, ако ги помолят да нарежат месо. И защо? Защото дивакът е готов да умре. И което е по-зле, той може да е берсерк.

— Човек, който отстъпва пред надирски воин, отива в небитието. Посрещнете ги очи в очи, дивак срещу дивак.

— Чували сте да казват, че това е изгубена кауза, и ще го чувате пак. Аз самият съм го чувал хиляди пъти в стотици земи.

— Ще го чувате най-вече от страхливците и можете да не им обръщате внимание. Но често ще го чувате от опитни ветерани. В основата си подобни предсказания нямат стойност.

— Надирските воини наброяват половин милион. Страховито число! То вцепенява ума. Ала дължината и широчината на стените е само толкова. Те не могат да минат през тях едновременно. Ние ще ги убиваме, когато преминат, а също и докато се катерят. И от ден на ден ще ги омаломощаваме.

— Ще изгубите приятели, другари, братя. Ще изгубите и съня си. Ще изгубите кръв. Нищо през следващите няколко месеца няма да е лесно.

Няма да ви говоря за патриотизъм, дълг, независимост и за отбраняването на свободата — защото всичко това са безсмислици за един войник.

— Искам да мислите за оцеляването. А най-добрият начин, по който това може да стане, е да погледнете към надирите, когато пристигнат, и да си кажете: „Там долу има петдесет души само за мен. И с Божията помощ ще ги съсека един по един“.

— Колкото до мен… аз съм опитен воин. Ще убия сто — Дръс дълбоко пое въздух, за да може думите му да достигнат до съзнанието им.

— Сега — каза накрая — можете да се заемете със задълженията си, с изключение на група „Карнак“. — Когато се обърна, видя Хогън и докато мъжете ставаха на крака, той пое към столовата на Първа стена с младия генерал.

— Хубава реч — каза Хогън. — Звучеше почти като тази, която изнесе сутринта при Трета стена.

— Не си слушал много внимателно, момчето ми — каза Дръс. — От вчера насам изнесох тази реч шест пъти. И три пъти ме поваляха на земята. Пресъхнал съм като корема на пустинен гущер.

— В столовата ще те почерпя една бутилка вагрийско вино — каза Хогън. — В тази част на Дрос не сервират лентрийско — твърде скъпо е.

— Ще свърши работа. Виждам, че си възвърнал доброто си настроение.

— Да. Беше прав за погребението на графа. Просто прекалено избърза с правотата си, това е — каза Хогън.

— Какво ще рече това?

— Каквото чуваш. Дръс, ти си способен да включваш и изключваш емоциите си. Повечето хора не го умеят. Това те кара да изглеждаш безсърдечен — както те нарече Мендар.

— Този израз не ми харесва — но е уместен — отвърна Дръс, докато отваряше вратата на столовата. — Скърбях за Делнар, докато беше на смъртното си ложе. Но след като умря, вече го няма. А аз още съм тук. И ми предстои да извървя дяволски дълъг път.

Двамата мъже седнаха до прозореца и поръчаха питиета на сервитьора. Той се върна с голяма бутилка и две чаши; те поседяха мълчаливо известно време, наблюдавайки обучението.

Дръс беше потънал в мисли. През живота си беше губил много приятели, но никой не му беше по-скъп от Сибен и Ровена — неговият брат по оръжие и съпругата му. Мисълта за тях двамата беше болезнена като отворена рана. „Когато умра, — мислеше си, — всички ще скърбят за Легендарния Дръс.“

„А кой ще скърби за мен?“