Легенда

22.

За първи път всички членове на Трийсетте застанаха на Елдибар, когато надирите се събраха за нападението. Сербитар беше предупредил Рек и Дръс, че днешният ден ще е различен: нямаше да има обстрел с балисти, а само безкрайна поредица от нападения, които да омаломощят защитниците. Дръс беше отхвърлил всички съвети да си почива този ден и стоеше по средата на стената. Около него бяха Трийсетте в своите брони от сребърна стомана и бели пелерини. С тях беше Хогън, а Рек и Вире стояха при хората от група „Огън“, четиридесет крачки вляво. Орин остана при „Карнак“ отдясно. Пет хиляди души чакаха с мечове в ръце, с вдигнати щитове и спуснати шлемове.

Небето беше мрачно и навъсено, а на север се събираха огромни облаци. Над стените, едно късче синьо небе очакваше бурята. Рек се усмихна внезапно, поразен от поезията на мига.

Надирите заприиждаха напред в огромна, разгневена тълпа, а тропотът на краката им отекваше като гръм.

Дръс скочи върху назъбените укрепления над тях.

— Хайде, негодници! — изрева той. — Побратима на смъртта ви очаква! — Гласът му отекна над долината, повторен от високите гранитни стени. В този миг една светкавица проряза небето, като назъбено копие над Дрос. Последва гръм.

И кръвопролитието започна.

Както беше предсказал Сербитар, централната редица понесе най-ожесточените нападения, а надирите прииждаха на талази и се изкачваха по стените, за да намерят смъртта си под стоманената защита на Трийсетте. Уменията им бяха ненадминати. Една дървена тояга събори Дръс и някакъв едър надирски воин замахна с брадва към главата му. Сербитар скочи напред, за да блокира удара, докато Менахем уби мъжа, прерязвайки гърлото му. Изтощеният Дръс се препъна в едно повалено тяло и политна в краката на трима нападатели. Арбедарк и Хогън му се притекоха на помощ, докато той търсеше брадвата си.

Надирите пробиха редицата отдясно и отблъснаха Орин и група „Карнак“ далече от укрепленията, към тревата на смъртоносното място. Докато надирските подкрепления проникваха през стената, без да срещнат съпротива, Дръс пръв забеляза опасността и извика предупреждаващо. Съсече двама души и хукна сам, за да запълни пробива. Хогън отчаяно се опитваше да го последва, но пътят му беше препречен.

Трима млади кълове от „Карнак“ се присъединиха към стареца, докато той си проправяше път към стените с удари, ала скоро ги обградиха. Орин — останал без шлем и със счупен щит — отстояваше позициите си с това, което беше останало от групата му. Той блокира един широк, свистящ удар от някакъв брадат надир и в отговор прониза корема на мъжа. После видя Дръс. И разбра, че е обречен, ако не стане чудо.

— „Карнак“, към мен! — извика той и се хвърли срещу настъпващата тълпа. Зад него, Бреган, Гилад и още двайсет души се втурнаха напред, придружени от бар Британ и група носачи. Сербитар и петнайсет от Трийсетте си проправяха път из стените.

Последният от младите другари на Дръс падна със счупен череп и старият воин остана сам, докато кръгът на надирите се стесняваше около него. Той се наведе под един свистящ меч, сграбчи мъжа за палтото и разби носа му с глава. Използвайки зашеметения надир като щит, Дръс заотстъпва назад към укрепленията, ала една брадва се заби в гърба на нападателя и го изтръгна от хватката на Дръс. Тъй като нямаше избор, Дръс се оттласна от укрепленията и се втурна към тълпата; огромната му тежест ги понесе назад и неколцина паднаха на земята заедно с него. Той изпусна Снага, сграбчи врата на воина над него и прекърши гръкляна му, а после притисна тялото му към себе си и зачака неизбежния смъртоносен удар. Когато някой изрита тялото, Дръс се нахвърли върху крака до него и събори мъжа на земята.

— Чакай, Дръс! Това съм аз — Хогън.

Старецът се претърколи и видя Снага на няколко метра от него. Стана и сграбчи брадвата.

— Беше на косъм — каза ганът на легиона.

— Да — каза Дръс. — Благодаря ти! Свърши добра работа!

— С радост бих си приписал заслугата, но това беше дело на Орин и хората от „Карнак“. Те си проправиха път до теб, макар че не знам как.

Беше започнало да вали и Дръс се зарадва, а после извърна лице към небето с отворена уста и затворени очи.

— Те идват отново! — извика някой. Дръс и Хогън отидоха до укрепленията и наблюдаваха нападението на надирите. Беше им трудно да ги видят в дъжда. Вляво Сербитар отвеждаше Трийсетте от стената и те мълчаливо вървяха към Мусиф.

— Къде отиват, по дяволите? — промърмори Хогън.

— Няма време да се безпокоим за това — изкрещя Дръс и изруга наум, когато рамото му пламна от нова болка.

Надирската орда настъпваше. След това отекна гръм и в центъра на надирските редици избухна силна експлозия. Настана хаос и нападението секна.

— Какво стана? — попита Дръс.

— Удари ги мълния — каза Хогън, като свали шлема и разкопча нагръдника си. — Може да се случи и тук — заради проклетия метал.

Някъде в далечината изсвири тръба и надирите поеха обратно към шатрите си. В центъра на равнината имаше огромен кратер, заобиколен от овъглени тела. От ямата излизаше дим.

Дръс се обърна и видя как Трийсетте влизат през задната порта на Мусиф.

— Те знаеха — изрече тихо. — Що за хора са?

— Не знам — отвърна Хогън. — Но се бият дяволски добре и в момента това е единственото, което ме интересува.

— Те знаеха — повтори Дръс, клатейки глава.

— Е, и?

— Колко ли още знаят?

— Предсказваш ли съдби? — попита мъжът Антахейм, докато се бяха свили заедно под импровизирания брезентов покрив е още петима от група „Огън“. Дъждът плющеше по брезента и капеше върху камъните отдолу. Набързо построеният покрив беше прикрепен за укрепленията зад тях и подпрян с копия от двете страни отпред. Вътре мъжете се бяха сгушили един до друг. Бяха видели Антахейм да върви сам под дъжда и един от мъжете, къл Рабил, го повика, въпреки предупрежденията на другарите си. Сега под платнения навес атмосферата беше неловка.

— Е, предсказваш ли? — попита Рабил.

— Не — каза Антахейм, като свали шлема си и разпусна дългата си коса. После се усмихна. — Не съм магьосник, а човек като всички вас. Просто съм обучен по различен начин.

— Но можеш да говориш без думи — каза друг мъж. — Това не е естествено.

— За мене е.

— Можеш ли да виждаш в бъдещето? — попита един слаб воин и направи знака на Защитния рог под пелерината си.

— Бъдещето има много измерения. Мога да видя някои от тях, но не знам кое ще се случи.

— Как така има много различни варианти на „бъдещето“? — попита Рабил.

— Не е много лесно за обяснение, но ще се опитам. Утре някой стрелец ще изстреля една стрела. Ако вятърът стихне, тя ще уцели един човек, а ако се усили — друг. Следователно бъдещето на всеки от мъжете зависи от вятъра. Не мога да предвидя в коя посока ще духа вятърът, защото и това зависи от много неща. Мога да погледна в утрешния ден и да видя как и двамата мъже умират, а всъщност само единият да бъде убит.

— Тогава какъв е смисълът от всичко това? Имам предвид дарбата ти? — попита Рабил.

— Това е чудесен въпрос, над който размишлявам от много години.

— Ние ще умрем ли утре? — попита друг.

— Откъде да знам? — отвърна Антахейм. — Но в крайна сметка всички хора умират. Животът не ни е дарен завинаги.

— Казваш, че е „дарен“ — каза Рабил. — Значи някой го дава?

— Да, така е.

— На кой бог се кланяш?

— Ние почитаме Източника на всички същества. Как се чувстваш след днешната битка?

— В какъв смисъл? — попита Рабил и се загърна по-плътно с пелерината.

— Какви чувства изпита, когато надирите се оттеглиха?

— Трудно е да се опише. Почувствах се силен — той сви рамене. — Изпълнен с власт. Радвах се, че съм жив.

Другите мъже кимнаха при тези думи.

— Ликуваше ли? — попита Антахейм.

— Предполагам. Защо питаш?

Антахейм се усмихна.

— Това е Елдибар, Първа стена. Знаеш ли какво означава думата „Елдибар“?

— Не е ли просто дума?

— Не, тя е много повече от това. Егел, който е построил тази крепост, издълбал имена на всяка стена. „Елдибар“ означава „ликуване“, там врагът се посреща най-напред. Там се проявява мъжество. Във вените на защитниците тече сила. Врагът отстъпва под тежестта на нашите мечове и силата на оръжията ни. Както подобава на герои, ние изпитваме вълнението от битката и усещаме зова на предците си. Ликуваме! Егел е познавал човешкото сърце. Питам се дали е знаел бъдещето?

— Какво означават другите имена?

Антахейм сви рамене.

— Ще го оставим за друг път. Не е хубаво да говорим за Мусиф, докато сме се подслонили на Елдибар. — Антахейм се облегна на стената и затвори очи, вслушвайки се в дъжда и ревящия вятър.

Мусиф. Стената на отчаянието! След като силите не ни достигнаха да удържим Елдибар, как ще удържим Мусиф? Щом не успяхме да удържим Елдибар, няма да удържим и Мусиф. Страхът ще разяжда вътрешностите ни. Много от нашите приятели ще са загинали на Елдибар и още веднъж ще си представим усмихнатите им лица. Но няма да пожелаем да ги последваме. Мусиф е изпитанието.

И ние няма да го издържим. Ще се оттеглим на Кания, Стената на обновената надежда. Не умряхме на Мусиф, а Кания е по-тясна от него. Но така или иначе нали има още три стени? Надирите не могат повече да използват балистите си, така че и това е нещо, нали? Във всеки случай, нима винаги не сме знаели, че ще изгубим няколко стени?

Следващата е Сумитос, Стената на безизходицата. Ние сме уморени до смърт. Вече се бием инстинктивно, механично и добре. Само най-добрите ще останат, за да препречат пътя на варварите.

Валтери, Пета стена, е Стената на покоя. Вече сме се примирили с това, че сме смъртни. Приемаме неизбежността на смъртта и откриваме в себе си такава смелост, каквато не сме вярвали, че съществува. Отново ще се развеселим и всички ще станем братя. Ще се изправим заедно срещу общия враг, щит до щит, и ще го накараме да страда. Времето на тази стена ще тече по-бавно. Ние ще се наслаждаваме на сетивата си, сякаш ги преоткриваме. Звездите ще се превърнат в красиви бижута, които не сме виждали никога преди, а приятелството ще придобие сладост, неизпитвана досега.

И накрая Гедон, Стената на смъртта…

„Няма да видя Гедон“, помисли си Антахейм.

И заспа.

— Изпитания! Непрекъснато чуваме, че истинското изпитание ще бъде утре. Колко изпитания ще има, по дяволите? — извика Еликас. Рек вдигна ръка, когато младият воин прекъсна Сербитар.

— Успокой се! — каза. — Остави го да довърши. Разполагаме само с още няколко минути, преди да дойдат градските старейшини.

Еликас гневно изгледа Рек, но замълча, след като погледна Хогън, за да го подкрепи и видя как той кимна с глава почти незабележимо. Дръс потърка очи и прие чаша вино от Орин.

— Съжалявам — каза меко Сербитар. — Знам колко досадни са тези приказки. Вече осем дни успяваме да задържим надирите и е вярно, че продължавам да говоря за нови изпитания. Но разбирате ли, Улрик е невероятен стратег. Вижте армията му — тя се състои от двайсет хиляди бойци. През тази първа седмица те проляха кръвта си на нашите стени. Това не е най-добрата му войска. Както ние обучихме новобранците си, така е направил и той. Той не бърза; през тези дни той отделяше слабите от редиците си, защото знае, че предстоят още битки, когато — и ако — превземе Дрос. Ние се справихме добре — невероятно добре. Но платихме скъпо. Хиляда и четиристотин души са мъртви, а други четиристотин няма да се сражават повече. Казвам ви — утре ще дойдат ветераните.

— И откъде получаваш тези сведения? — сопна се Еликас.

— Стига, момче! — изрева Дръс. — Достатъчно е, че досега беше прав. Когато сгреши, ще ти дадем думата.

— Какво предлагаш, Сербитар? — попита Рек.

— Да им дадем стената — отвърна албиносът.

— Моля? — изрече Вире. — След толкова сражения и смърт? Това е безумие.

— Не е, милейди — каза Боуман, проговаряйки за първи път. Всички очи се извърнаха към младия стрелец, който се беше отказал от обичайната си униформа със зелена туника и тесен панталон. Сега носеше прекрасно палто от еленова кожа, отрупано с ресни и украсено с орел от дребни мъниста на гърба. Дългата му руса коса беше прибрана с лента от еленова кожа, а на хълбока му висеше сребърен кинжал с абаносова дръжка във формата на сокол, чиито разперени криле образуваха ефеса. Той се изправи. — Това е много разумно. Знаехме, че ще губим стени. Елдибар е най-дългата и следователно най-трудната за защита. Едва успяваме да я покрием. На Мусиф ще ни трябват по-малко хора и така ще загубим по-малко. А разполагаме и със смъртоносното място между стените. Моите стрелци могат да устроят страшна касапница на ветераните на Улрик, преди да са успели да нанесат и един удар.

— Има и още нещо — каза Рек, — не по-маловажно. Рано или късно ще ни отблъснат от стената и въпреки огнените канали, загубите ни ще бъдат огромни. Ако се оттеглим през нощта, ще спасим човешки животи.

— А да не забравяме и бойния дух — изтъкна Хогън. — Загубата на стената ще се отрази зле на Дрос. Но ако я отстъпим като стратегическа маневра, ще обърнем ситуацията в наша полза.

— Ами ти, Орин? Какво мислиш за това? — попита Рек.

— Разполагаме с около пет часа. Да започваме — отговори ганът.

Накрая Рек се обърна към Дръс.

— А ти?

Старецът сви рамене.

— Звучи добре — каза.

— Значи е решено — каза Рек. — Оставям ви да започнете изтеглянето. А сега трябва да се срещна със Съвета.

Отстъплението продължи през цялата дълга нощ. Пренасяха ранените на носилки, натовариха медицинските принадлежности в ръчни колички, а личните вещи събраха набързо в мешките. По-тежко ранените отдавна бяха преместени в полевата болница на Мусиф, а казармите на Елдибар не се използваха много, откакто започна обсадата.

До първите призрачни лъчи на изгрева последните мъже влязоха през задните порти на Мусиф и се изкачиха по дългите вити стълби до укрепленията. После започнаха да търкалят камъни и отломки по стълбите, за да блокират входовете. Хората работеха неуморно, докато светлината ставаше все по-силна. Накрая изсипаха чували с хоросан върху отломките, а после запълниха плътно пролуките. Други мъже изляха кофи с вода върху сместа.

— След един ден — каза строителят Мари — тази купчина ще бъде почти непоклатима.

— Няма непоклатими неща — отвърна неговият спътник. — Но ще им трябват седмици, за да преминат през нея, а дори и тогава ще се отбраняваме от стълбите.

— Така или иначе, аз няма да го видя — каза Мари. — Днес си тръгвам.

— Не си ли подранил? — попита приятелят му. — Ние с Мариса също смятаме да си тръгнем, но не и преди падането на четвъртата стена.

— Първа стена, четвърта стена, какво значение има? Само ще удължи оттеглянето ми от тази война. Вентрия има нужда от строители. А тяхната армия е достатъчно силна, за да държи надирите настрана години наред.

— Може би, но аз ще изчакам.

— Не чакай много дълго, приятелю — каза Мари.

В кулата Рек лежеше и се взираше в богато украсения таван. Леглото беше удобно, а Вире беше притиснала голото си тяло към него, опряла глава на рамото му. Умът му беше изпълнен с планове, контрапланове и с многобройните проблеми на обсадения град. Дебатът беше ожесточен, а да надвиеш някой от онези политици, беше все едно да вденеш игла под вода. Единодушното мнение беше, че Делнох трябва да се предаде.

Само червендалестият лентриец, Малфар, беше подкрепил Рек. Онази хитра лисица, Шинел, беше предложил лично да оглави делегация до Улрик. А какво да кажем за Берик, който се чувстваше изигран от съдбата, защото неговият род беше управлявал Делнох столетия наред, а той не можеше, защото се беше родил втори син? Той беше дълбоко огорчен. Адвокатът Бакда не беше говорил много, но когато го направи, думите му бяха резки.

— Искате да спрете морето с продънена кофа.

Рек се помъчи да сдържи гнева си. Не беше видял нито един от тях да стои на укрепленията с меч в ръка, нито пък щеше да види. Хореб имаше подходяща поговорка за хора като тях: „Във всяка супа, мръсотията винаги плува отгоре“.

Беше им благодарил за съветите и прие да се срещнат след пет дни, за да отговори на предложенията им.

Вире помръдна до него. Ръката ѝ отмести завивката и разкри заоблената ѝ гръд. Рек се усмихна и за пръв път от дни насам си помисли за нещо, различно от войната.

Боуман и хиляда стрелци стояха на укрепленията на Елдибар и гледаха как надирите се събират за нападение. Стрелите им бяха небрежно затъкнати в тетивата, а шапките им бяха килнати наперено, за да скриват дясното им око от изгряващото слънце.

Ордата нададе омразен вик и се втурна напред.

Боуман чакаше, облизвайки пресъхналите си устни.

— Сега! — извика той и ловко опъна тетивата, опирайки я в дясната си буза. Стрелата изхвърча заедно с още хиляда и изчезна в нахлуващата тълпа отдолу. Те продължаваха да стрелят, докато изпразниха колчаните. Накрая Каеса скочи на укрепленията и изстреля последната си стрела право в един мъж, който подпираше стълба в стената. Стрелата се заби в горната част на рамото му и прониза коженото му палто, премина през белия му дроб и заседна в корема му. Той падна, без да издаде звук.

Из укрепленията дрънчаха абордажни куки.

— Назад! — изкрещя Боуман и започна да бяга из откритото пространство, прекосявайки мостовете с огнени канали и окопите с клонки, залети с газ. Спуснаха въжета и стрелците бързо се изкатериха по тях. На Елдибар първите надири се бяха добрали до стената. Те обикаляха смутено известно време, преди да забележат стрелците, които се катереха към безопасната втора стена. След няколко минути нападателите вече наброяваха няколко хиляди. Те прехвърлиха стълбите си през Елдибар и поеха към Мусиф. Тогава огнените стрели прелетяха над откритото пространство и изчезнаха в храстите, залети с газ. От каналите веднага се издигна гъст дим, последван от буйни пламъци, високи колкото два човешки боя.

Надирите отстъпиха, а дренайците нададоха бурни викове.

Храстите горяха повече от час и четирите хиляди воини, разположени на Мусиф, успяха да си отдъхнат. Някои лежаха на групи върху тревата; други отидоха в трите столови, за да закусят отново. Мнозина седяха на сянка под кулите на укрепленията. Дръс вървеше сред хората и се шегуваше с някои; приемаше къшей хляб от един или портокал от друг. Той видя, че Рик и Вире седят сами до източната скала и отиде при тях.

— Дотук добре! — каза и отпусна огромното си тяло на тревата. — Вече не са сигурни какво да правят. Било им е заповядано да превземат стената и го направиха.

— Според теб какво ще последва? — попита Рек.

— Самият главатар — отговори Дръс. — Той ще дойде и ще иска да поговорим.

— Да сляза ли долу? — попита Рек.

— По-добре аз да отида. Надирите ме познават. „Побратима на смъртта“. Аз съм част от техните легенди. Мислят ме за древен бог на смъртта, който броди по света.

— Питам се дали грешат? — каза с усмивка Рек.

— Може би не. Знаеш ли, изобщо не съм го искал. Исках само да си върна жената. Ако търговците на роби не я бяха отвели, щях да съм земеделец. Сигурен съм в това — макар че Ровена се съмняваше. Понякога не харесвам особено това, което съм.

— Съжалявам, Дръс. Беше шега — каза Рек. — Аз не те възприемам като бог на смъртта. Ти си човек и воин. Но преди всичко, човек.

— Вината не е в теб, момче; думите ти само повтарят това, което чувствам. Скоро ще умра… Тук, в Дрос. И какво ще съм постигнал в живота си? Нямам синове или дъщери. Никакви живи роднини… Малко приятели. Хората ще кажат: „Тук почива Дръс. Той уби много хора, а не създаде нито един.“

— Хората няма да кажат само това — каза внезапно Вире. — Ще кажат още: „Тук почива Легендата Дръс, който никога не е бил подъл, дребнав или ненужно жесток. Това беше човек, който никога не се предаде, никога не измени на идеалите си, никога не предаде приятел, не ограби жена и никога не използва силата си срещу слабите.“ Те ще кажат: „Той нямаше синове, но много жени спяха спокойно до своите рожби, знаейки, че Дръс защитава дренайците.“ Те ще говорят много за теб, белобради. Много поколения ще разказват тези легенди и слабите хора ще се сдобият със сила, когато ги чуят.

— Това би било приятно — изрече с усмивка старецът.

Утрото преваляше и Дрос блестеше под топлото слънце. Един от войниците извади флейта и започна да свири ободряваща пролетна мелодия, която отекна из долината — радостна песен във време на смърт.

По обед повикаха Рек и Дръс на укрепленията. Надирите се бяха оттеглили на Елдибар, но в центъра на смъртоносното място имаше мъж, седнал на огромен морав килим. Той ядеше фурми и сирене и пиеше вино от златна чаша. На земята зад него беше забито знаме с нарисувана вълча глава.

— Несъмнено притежава стил — каза Рек и веднага се възхити на мъжа.

— Трябва да сляза долу, преди да се е нахранил — каза Дръс. — Ще изгубим авторитета си, докато чакаме.

— Внимавай! — настоя Рек.

— Те са само няколко хиляди — отвърна Дръс и му намигна. После бързо слезе долу на Елдибар и пое към обядващия човек.

— Аз съм външен човек в твоя лагер — каза му.

Мъжът вдигна очи. Лицето му беше широко и гладко обръснато, с решителна челюст. Очите му бяха виолетови и скосени под тъмните вежди; това бяха властни очи.

— Добре дошъл, страннико. Яж с мен — каза мъжът. Дръс седна по турски срещу него. Мъжът бавно разкопча нагръдника си от черен лак и го свали, като внимателно го положи отстрани. После свали черните си наколенници и лентите на ръцете си. Дръс забеляза силните мускули по ръцете на мъжа и плавните му котешки движения. „Роден воин“, помисли си старецът.

— Аз съм Улрик от Вълчите глави.

— Аз съм Дръс Брадвоносеца.

— Добра среща! Яж.

Дръс взе шепа фурми от сребърния поднос пред него и започна да яде бавно. След това хапна козе сирене и го прокара с глътка червено вино. Веждите му се повдигнаха учудено.

— Лентрийско червено — каза Улрик. — Без отрова.

Дръс се усмихна.

— Не е толкова лесно да ме убие човек. Имам такава дарба.

— Справи се добре. Радвам се за теб.

— Новината за смъртта на сина ти ме натъжи. Аз нямам синове, но знам колко е трудно да изгубиш любим човек.

— Беше жесток удар — каза Улрик. — Той беше добро момче. Но целият живот е жесток, нали? Човек трябва да се издигне над мъката.

Дръс замълча и си взе още фурми.

— Ти си велик мъж, Дръс. Съжалявам, че ще умреш тук.

— Да, би било прекрасно да се живее вечно. От друга страна, започвам да ставам по-бавен. Някои от твоите хора за малко да ме уцелят — това ме притеснява.

— Има награда за този, който те убие. Сто коня, избрани от личната ми конюшня.

— И как ще ти докаже, че ме е убил?

— Трябва да ми донесе главата ти, заедно с двама свидетели на изстрела.

— Не позволявай тази информация да стигне до моите хора. Те биха го направили за петдесет коня.

— Едва ли! Ти се би добре. Как се справя новият граф?

— Би предпочел по-скромно посрещане, но ми се струва, че се забавлява. Бие се добре.

— Както всички вас. Но това няма да е достатъчно.

— Ще видим — каза Дръс. — Тези фурми са много хубави.

— Вярваш ли, че можеш да ме спреш? Кажи ми истината, Побратиме на смъртта.

— Бих искал да служа при теб — каза Дръс. — От години ти се възхищавам. Служил съм на много крале. Някои бяха слаби, други своенравни. Много от тях бяха добри хора, но ти… ти си предопределен да бъдеш велик. Мисля, че в крайна сметка ще получиш това, което искаш. Но не и докато аз съм жив.

— Ти няма да живееш дълго, Дръс — изрече благо Улрик. — Имаме шаман, който знае тези неща. Той ми каза, че те е видял да стоиш на портите на Четвърта стена — мисля, че се казваше Сумитос, а ухиленият череп на смъртта е витаел над раменете ти.

Дръс се разсмя на глас.

— Смъртта винаги витае около мен, Улрик! Аз съм Побратима на смъртта. Нима твоят шаман не знае собствените ви легенди? Мога да реша да умра на Сумитос или на Мусиф. Но където и да стане това, помни едно: докато слизам в Долината на сенките ще взема със себе си много надири, за да ми правят компания по пътя.

— За тях ще е чест да те придружат. Върви си с мир.