Легенда

18.

Дръс прие радушно пристигането на конниците от Дрос Пурдол — не толкова заради тяхната численост, а по-скоро защото то доказваше, че Дрос не бил забравен от външния свят.

И все пак знаеше, че защитниците ще бъдат разгромени. Първата битка при Елдибар, Първата стена, щеше или да окуражи хората, или да ги сломи. Бойната сила на Делнох беше достатъчно голяма, но бойният дух бе нещо различно. Човек можеше да превърне най-здравата стомана в меч с небивало съвършенство, но понякога потапянето от огън във вода го пропукваше на места, докато мечове от по-некачествен метал издържаха. Дръс знаеше, че и с армията е така. Беше виждал отлично обучени мъже да бягат панически, а фермери да се бранят докрай, въоръжени с кирки и мотики.

Боуман и неговите стрелци ежедневно тренираха на Кания, Третата стена, която заемаше най-дългото пространство между планините. Уменията им бяха невероятни. Шестстотинте стрелци можеха да запратят 3 000 стрели във въздуха, на всеки десет удара на сърцето. При първата атака надирите щяха да са под прицел почти две минути преди да опрат обсадните стълби на стените. Нападащите войници щяха да понесат тежки загуби в откритото пространство. Щеше да настане кървава касапница. Но щеше ли да е достатъчно? Предстоеше им да се изправят пред най-великата армия, съществувала някога, орда, която за двайсет години бе построила империя, простираща се из десетки земи и стотици градове. Улрик се готвеше да създаде най-голямата империя в историята — огромно постижение за човек, който още нямаше петдесет години.

Дръс се разхождаше из стените на Елдибар, говореше с някои от войниците, шегуваше се с тях, смееше се. През последните дни омразата им към него беше изчезнала като утринна мъгла. Вече го възприемаха такъв, какъвто е: суров старец, воин от миналото, жив спомен за старата слава.

После всички си спомниха, че той беше решил да ги подкрепи. И знаеха защо. Това беше единственото място в целия свят за последния от героите на миналото — Легендарния Дръс, застанал с последната надежда на дренайците върху укрепленията на най-великата крепост, строена някога, в очакване на най-голямата армия на света. Къде другаде би могъл да бъде?

Постепенно около него се събра тълпа, докато още мъже прииждаха към Елдибар. Не след дълго Дръс си проправяше път сред гъстите редици върху укрепленията, докато на откритото пространство зад тях се събраха още войници. Той се покатери върху назъбената бойна стена и се обърна към тях. Гласът му проехтя силно и ги накара да замълчат.

— Огледайте се наоколо! — извика той, а слънцето се отразяваше в сребърните нараменници на черното му кожено палто и побелялата му брада блестеше. — Незабавно се огледайте. Хората, които виждате, са ваши другари, ваши братя. Те ще живеят с вас и ще умрат заради вас. Ще ви защитават и ще пролеят кръвта си. Никога в живота си няма да познаете такава дружба. А ако доживеете до моите години, винаги ще си спомняте този ден и следващите дни. Ще ги помните толкова ясно, колкото никога не сте предполагали. Всеки ден ще бъде като кристал, светещ в съзнанието ви. Да, ще има кръв и опустошение, болка и мъчение, и вие ще помните и тях. Ала над всичко това ще витае сладкият вкус на живота. А той не може да се сравни с нищо, момчета.

— Можете да вярвате на мен, стареца. Сега може би си мислите, че животът е сладък, но когато смъртта е на ръка разстояние, животът става непоносимо привлекателен. А когато оцелеете, всичко, което правите, ще ви носи още по-голяма радост: слънцето, вятърът, хубавото вино, женските устни, детският смях.

— Не можеш да се насладиш на живота, докато не си победил смъртта.

— В идните дни хората ще казват: „Ще ми се да съм бил там, с тях.“ Ала тогава нашата кауза няма да има същия смисъл.

— Намирате се в повратен момент на историята. Светът ще се промени след края на тази битка — или дренайците ще се издигнат отново, или ще се постави началото на нова империя.

— Сега вие също сте част от историята — Дръс вече се потеше и беше необичайно уморен, но знаеше, че трябва да продължи. Отчаяно се мъчеше да си спомни сагата на Сибен от миналото и вълнуващите думи на един стар пълководец. Но не успяваше. Вдиша дълбоко и усети ароматния планински въздух.

— Навярно някои от вас си мислят, че ще побегнат панически — няма да го направите! Други се притесняват, че ще умрат. Някои от вас — да. Но всички хора умират. Никой не е безсмъртен.

— Бил съм се в Скелнския проход, където всички твърдяха, че с нас е свършено. Казваха, че врагът е много по-силен, но аз им отговарях да вървят по дяволите! Защото аз съм Дръс и никога не съм бил побеждаван от надири, сатули, вентрийци, вагрийци или дренайци.

— В името на всички богове и дяволи на света ви казвам: Нямам намерение да бъда победен и тук! — Дръс изрева с пълно гърло, когато размаха Снага във въздуха. Слънцето се отрази в острието на брадвата и виковете започнаха:

— ЛЕГЕНДАТА ДРЪС! ЛЕГЕНДАТА ДРЪС! — мъжете от другите стени не можеха да чуят думите на Дръс, но чуха скандирането и се включиха. Дрос Делнох се огласи от този шум, невероятна какофония от звуци, които отекваха из върховете и подгонваха птичите ята… и те политаха в небето, пърхайки ужасено с криле. Накрая Дръс вдигна ръце, за да ги усмири, и постепенно виковете утихнаха, макар че от Втора стена прииждаха още мъже, за да чуят думите му. Сега около него се бяха събрали почти пет хиляди души.

— Ние сме рицарите на Дрос Делнох, обсадения град. Тук ще сътворим нова легенда, която да засенчи Скелнския проход. И ще накажем със смърт хилядите надири. Да, стотиците хиляди надири. КОИ СМЕ НИЕ?

— РИЦАРИТЕ НА ДРОС ДЕЛНОХ! — извикаха мъжете.

— И какво носим?

— СМЪРТ ЗА НАДИРИТЕ!

Дръс се готвеше да продължи, когато видя, че мъжете извръщат глави и поглеждат към долината. Стълбовете от прах в далечината образуваха облаци, които се издигаха високо в небето като надигаща се буря. Като началото на всички бури. А след това сред праха можеха да се видят проблясващите копия на надирите, изпълващи долината от всички страни, носещи се напред като огромна черна вихрушка от сражаващи се мъже, а след тях идваха още. Те прииждаха на вълни. Огромни обсадни кули, теглени от стотици коне; гигантски катапулти, тарани, покрити с кожа; хиляди каруци и десетки хиляди коне; огромни стада добитък и повече хора, отколкото умът можеше да побере. При тази гледка сърцата на почти всички от наблюдателите се свиха. Отчаянието беше видимо и Дръс изруга тихо. Нямаше какво повече да каже и усещаше, че ги е изгубил. Обърна се да погледне надирските конници, носещи знамената от конски косъм на своите племена. Лицата им вече се виждаха, мрачни и жестоки. Дръс вдигна Снага във въздуха и застана с разтворени крака като въплъщение на непокорството. Вече ядосан, той се втренчи в надирските ездачи.

Щом го видяха, те задържаха конете и се втренчиха в отговор. Внезапно ездачите се разделиха, за да направят път на един вестоносец. Той галопираше със степното си пони към портите и зави под стената, където стоеше Дръс. Дръпна юздите и конят спря с плъзгане, изправи се на задните си крака и изпръхтя.

— Нося заповед от господаря Улрик — извика той. — Ако отворите портите, той ще пощади всички вътре, освен белобрадия, който го оскърби.

— О, пак ли ти, дебелако — каза Дръс. — Предаде ли му посланието ми?

— Предадох го, Побратиме на смъртта. Дословно.

— И той му се присмя, нали?

— Да. И се закле да те обезглави. А моят господар Улрик е човек, който винаги осъществява желанията си.

— Значи сме си лика-прилика. А моето желание е той да танцува, воден на верига, като дресирана мечка. И ще го постигна, дори и да се наложи да вляза в лагера ви и сам да го окова.

— Думите ти са като лед върху огъня, старче — шумни и без никаква стойност — каза вестоносецът. — Знаем колко наброявате — може би около 11 000 души, предимно фермери. Знаем всичко необходимо. Погледнете надирската армия! Как ще удържите? Какъв смисъл има? Предайте се. Поискайте милост от моя господар.

— Момче, виждал съм колко голяма е вашата армия и не съм впечатлен. Решил съм да върна половината си хора във фермите им. Кои сте вие? Група кривокраки северняци с шкембета. Чух какво каза. Но не ми разказвай какво можете да направите. Покажете ми! И стига толкова приказки. Отсега нататък това ще говори вместо мен. — Той размаха Снага пред себе си, а слънцето се отрази в острието ѝ.

Гилад побутна Бреган в строя на защитниците.

— Легендата Дръс! — провикна се и Бреган го последва с още дузина други. Шумът започна да се усилва отново, когато вестоносецът обърна коня и препусна назад. Виковете отекнаха след него:

— ЛЕГЕНДАТА ДРЪС! ЛЕГЕНДАТА ДРЪС!

Дръс наблюдаваше мълчаливо как огромните обсадни машини настъпват към стената — грамадни дървени кули, достигащи двайсет метра височина и шест широчина; стотици балисти, тромави катапулти върху огромни дървени колела. Безброй мъже усилено теглеха хиляди въжета, придвижвайки машините, които бяха завладели Гулготир.

Старият воин се взираше в сцената долу, търсейки легендарния военачалник Китан. Не след дълго го откри. Той беше неподвижният център на кипящата долу дейност, затишието насред бурята. Където и да отидеше, работата преставаше, докато даде своите нареждания, а след това продължаваше с подновена сила.

Китан вдигна поглед към високите стени. Не виждаше Побратима на смъртта, но долови присъствието му и се усмихна.

— Не можеш да спреш работата ми с една брадва — прошепна той.

Лениво почеса белязания остатък в края на ръката си. Странно как, след всичките тези години все още усещаше пръстите си. Боговете са били милостиви в онзи ден, когато бирниците от Гулготир опустошили селото му. Той бил едва на дванайсет и избили семейството му. В опит да защити майка си, се втурнал напред с кинжала на баща си. Някакъв меч отрязал ръката му и я запратил във въздуха, а после тя паднала до трупа на брат му. Същият меч се забил в гърдите му. И до ден-днешен той не можеше да си обясни защо не е умрял заедно с другите селяни, нито защо Улрик беше прекарал толкова време, опитвайки се да го спаси. Нападателите на Улрик бяха изненадали убийците и ги бяха разгромили, вземайки двама пленници. После един воин, който оглеждал труповете, беше намерил полумъртвия Китан. Бяха го завели в степта и го бяха положили в шатрата на Улрик. Там бяха запечатили мократа рана с вряща смола, а раната в хълбока му бяха превързали с дървесен мъх. Имаше само един спомен от онзи ужасен момент и щеше да го запази до последния си ден.

Беше отворил очи и бе видял едно силно и неустоимо лице. Очите му бяха виолетови и той долови силата им.

— Няма да умреш, малкия. Чу ли ме? — гласът беше тих, но когато отново потъна в кошмарите и делириума, разбра, че думите му не бяха обещание. Бяха заповед.

А заповедите на Улрик трябваше да се спазват.

От този ден Китан беше прекарал всеки съзнателен миг, служейки на надирския си господар. Тъй като беше безполезен в сраженията, се беше научил да използва ума си, за да намира средствата, с които господарят му да построи империята си.

Двайсет години война и опустошения. Двайсет години на дива радост.

С малкия си антураж от помощници, Китан си проправи път сред тълпящите се войници и влезе в първата от двайсетте обсадни кули. С тях се гордееше най-много. Техният замисъл поразяваше със своята простота. Правиш дървена кутия с три стени, висока четири метра. Вътре поставяш дървени стъпала до стените, които водят към покрива. После взимаш втора кутия и я поставяш върху първата. Закрепваш я с железни болтове. Добавяш още една, и ето ти кула. Беше сравнително лесно за сглобяване и разглобяване, а съставните части можеха да се натоварят в каруци и да се превозят там, където генералът има нужда от тях.

Ала ако замисълът им беше прост, то практическите аспекти бяха съпътствани с усложнения. Таваните рухваха под тежестта на въоръжените мъже, стените поддаваха, колелата се чупеха и, което беше най-лошо, когато надвишаваше девет метра, конструкцията ставаше нестабилна и готова да се катурне.

Китан си припомни как повече от година беше работил по-усилено от своите роби и спеше по-малко от три часа на нощ. Беше укрепил таваните, ала това просто беше утежнило цялата конструкция и я беше направило по-нестабилна. Отчаян, беше докладвал на Улрик. Надирският военачалник го беше изпратил във Вентрия, за да учи в университета „Тертул“. Той се почувства опозорен и унизен, ала въпреки това се подчини. Би понесъл всякакви несгоди, за да угоди на Улрик.

Ала той грешеше, защото годината, която прекара, обучавайки се при Ребоу, вентрийския преподавател, се оказа най-прекрасният период в живота му.

Научи за центъра на масата, успоредните вектори и необходимостта от равновесие между външните и вътрешните сили. Жаждата му за знания беше ненаситна и Ребоу усети, че започва да се привързва към уродливия надирски туземец. Не след дълго слабият вентриец покани Китан да живее в дома му, където можеше да го обучава до късно през нощта. Надирецът беше неуморим. Ребоу често заспиваше в стола си само за да се събуди след няколко часа и да види, че дребният, еднорък Китан все още разучава упражненията, които му беше дал. Ребоу беше възхитен. Рядко някой студент бе проявявал такива наклонности и никога не беше попадал на човек с такава работоспособност.

Китан научи, че всяка сила има равна по големина и противоположна по посока сила на противодействие, така че, ако например някое корабно платно оказва натиск в горния си край, то трябва да оказва равен по сила и противоположен по посока натиск в долния край на своята подпора. Така той се запозна с познанията за създаване на стабилност, а именно чрез разбиране на естеството на натиска.

За него университетът в Тертул беше нещо като рай.

В деня, когато трябваше да си замине у дома, дребният Китан се разплака, докато прегръщаше смаяния вентриец. Ребоу го беше молил да размисли; да приеме пост в университета, ала на Китан не му достигна смелост да му каже, че това никак не го изкушава. Дължеше живота си на един човек и не мечтаеше за нищо друго, освен да му служи.

Когато отново се върна у дома, се залови за работа. Кулите, които строяха, щяха да бъдат на няколко нива и да образуват изкуствена основа, пет пъти по-голяма от самата конструкция. Докато ги придвижваха, само на първите две нива щеше да има хора, за да може центърът на тежестта да е по-близо до земята. Когато ги разположеха до някоя стена, от центъра на кулата щяха да хвърлят въжета и да забият железни пирони в земята, създавайки стабилност. Колелата щяха да са с железни спици и рамки, и всяка кула щеше да има по осем, за да се разпредели тежестта.

Използвайки новите си познания, той проектира катапулти и балисти. Улрик беше много доволен, а Китан изпадна в екстаз.

Сега, връщайки мислите си обратно в настоящето, Китан се изкачи на върха на кулата и нареди на мъжете да спуснат платформата с панти отпред. Втренчи се в стените, намиращи се на триста крачки от тях, и видя, че облеченият в черно Побратим на смъртта се е опрял на парапета.

Стените бяха по-високи от онези в Гулготир и Китан беше добавил по една секция във всяка кула. Нареди отново да издигнат платформата, изпробва напрежението в опорните въжета и заслиза по петте етажа, като спираше тук-там, за да провери подпорите или връзките.

Тази нощ неговите четиристотин роби щяха да работят под стените, подкопавайки каменистото дъно на Прохода и поставяйки огромни скрипци през четиридесет крачки.

Бяха му нужни месеци да проектира скрипците, високи метър и осемдесет и с добре смазани опори, и години да ги построи според изискванията си. Накрая ги довършиха в чугунолеярния завод в лентрийската столица, хиляда мили на юг. Струваха цяло състояние и дори Улрик беше пребледнял, когато изчислиха окончателната сума, но през годините бяха оправдали цената си.

Хиляда души щяха да теглят една кула на двайсет метра от стената. След това редицата щеше да се смали, докато разстоянието се запълни; щяха да омотаят въжета с диаметър осем метра около скрипците, да ги прокарат под кулите и да ги изтеглят отзад.

Робите, които копаеха неуморно, за да изградят гнездата за скрипците, бяха защитавани от стрелци с преносими прегради от опъната волска кожа. Ала мнозина бяха убити от камъни, хвърляни от стените отгоре. Това не занимаваше Китан. Той беше загрижен за евентуалните повреди на скрипците, а те не бяха предпазени от железни кутии.

След като хвърли един последен, продължителен поглед към стените, той се запъти към квартирата си, за да даде наставления на инженерите. Дръс го гледа, докато влезе в града от шатри, който вече изпълваше долината в продължение на две мили.

Толкова много шатри. Толкова много войници. Дръс нареди на защитниците да слязат долу и да си починат, докато могат, съзирайки по лицата им изтерзан страх, а в ококорените им очи — едва сдържана паника. Самата численост на врага беше подкопала бойния дух. Той изруга тихо, съблече черното си кожено палто, отдръпна се от стената и положи огромното си тяло върху приятната трева зад нея. След секунди заспа. Мъжете се побутваха и го сочеха; тези, които бяха най-близо до него, захихикаха, когато започна да хърка. Те нямаше как да знаят, че спи за първи път от два дни насам, нито че беше легнал там от страх, че краката му няма да издържат до квартирата му. Знаеха само, че той е Дръс: Владетелят на брадвата.

И че презира надирите.

Боуман, Хогън, Орин и Каеса също си тръгнаха от стените и поеха към сянката на столовата, а стрелецът в зелена униформа посочи спящия великан.

— Има ли друг като него? — каза той.

— На мен просто ми се струва стар и уморен — отвърна Каеса. — Не разбирам защо се отнасяш към него с такава почит.

— О, напротив, разбираш — каза Боуман. — Просто ме провокираш, както обикновено, скъпа. Но пък това е присъщо за вашия пол.

— Не е вярно — каза с усмивка Каеса. — Какъв е той в крайна сметка? Воин. Нито повече, нито по-малко. Какво е направил, за да стане такъв герой? Размахвал е брадвата си? Убивал е хора? И аз съм убивала. Не е нещо особено. Но никой не е написал сага за мен.

— И това ще стане, мила — отвърна Боуман. — Само им дай време.

— Дръс не е просто воин — изрече тихо Хогън. — Мисля, че винаги е било така. Той е мерило, пример за подражание, ако щете…

— За това как се убиват хора? — предположи Каеса.

— Не, нямах предвид това. Дръс е като всеки човек, отказал да си отиде; да се предаде, когато животът не дава надежда; да стои настрана, когато има вероятност да умре. Той е човек, показал на другите хора, че няма такова нещо като сигурно поражение. Той повдига духа само с това, че е Дръс и че го възприемат като Дръс.

— Просто думи! — каза Каеса. — Всички мъже са еднакви. Винаги говорите високопарно. Би ли възхвалявал някой фермер, който години наред се е борил с унищожената реколта и наводненията?

— Не — призна Хогън. — Но именно животът на човек като Дръс вдъхновява фермерите да продължат да се борят.

— Глупости! — изсмя се подигравателно Каеса. — Нагли безсмислици! Фермерите не ги е грижа за бойците и войните.

— Никога няма да я надвиеш, Хогън — каза Боуман, докато държеше отворена вратата на столовата. — Откажи се сега, докато още можеш.

— Правиш фундаментална грешка в своите разсъждения, Каеса — каза внезапно Орин, когато групата се настани около една импровизирана маса. — Пренебрегваш простия факт, че по-голямата част от войската ни се състои от фермери. Те са постъпили в армията само докато трае войната — той се усмихна благо и махна с ръка на прислужника в столовата.

— Толкова по-глупаво от тяхна страна — каза Каеса.

— Всички ние сме глупаци — съгласи се Орин. — Войната е абсурдна и глупава и ти си права: мъжете обичат да се доказват в битки. Не зная защо, защото аз самият никога не съм го искал. Но твърде често съм го виждал у другите. Ала дори и за мен Дръс е пример, както каза Хогън.

— Защо? — попита тя.

— Боя се, че не мога да го изразя с думи.

— Естествено, че можеш.

Орин се усмихна и поклати глава. Напълни чашите им с бяло вино, а после разчупи хляба и го подаде на останалите. Известно време се хранеха мълчаливо, а после Орин отново проговори.

— Има едно растение, наречено нептис. Когато се дъвче, облекчава зъбобола или главоболието. Никой не знае защо, просто е така. Предполагам, че и с Дръс е така. Когато е наблизо, страхът сякаш изчезва. Това е най-доброто обяснение, което мога да дам.

— Той не оказва същото действие върху мен — каза Каеса.

На укрепленията в кулата, Бреган и Гилад наблюдаваха приготовленията на надирите. Дън Пинар ръководеше разполагането на назъбени прътове по стената, които да отблъснат обсадните стълби, докато бар Британ надзираваше поставянето на множество глинени гърнета с газ. След като ги напълниха и запушиха, гърнетата бяха поставени в плетени кошници на различни места по стените. Настроението беше мрачно. Мъжете почти не разговаряха, докато проверяваха оръжията си, остреха вече наточените си мечове, смазваха броните или проверяваха всяка стрела в колчаните си.

Хогън и Боуман излязоха заедно от столовата, оставяйки Орин и Каеса потънали в задълбочен разговор. Седнаха на тревата на около двайсет крачки от брадвоносеца, а Боуман легна настрани, подпирайки се на лакът.

— Веднъж четох откъси от „Книгата на старейшините“ — каза стрелецът. — Сега се сещам за един ред от нея. „Дойде ли моментът, идва и човекът.“ Никога не е имало по-отчаяна нужда от подходящ човек, както в този момент. И Дръс дойде. Мислиш ли, че е провидение?

— За бога, Боуман! Нали не ставаш суеверен? — попита с усмивка Хогън.

— Не, разбира се. Просто се питам дали съществува нещо като съдба, която изпраща такъв човек в такъв момент.

Хогън откъсна стрък трева и го постави между зъбите си.

— Добре, нека го обсъдим. Можем ли да издържим три месеца, докато Уаундуийвър събере и обучи своя армия?

— Не. Не и с толкова малко хора.

— Тогава няма значение дали пристигането на Дръс е било съвпадение или нещо друго. Може би ще издържим още няколко дни благодарение на неговото обучение, но това не е достатъчно.

— Бойният дух е висок, старо магаре, затова най-добре не повтаряй мнението си пред хората.

— За глупак ли ме мислиш? Ще застана до Дръс и ще умра, когато му дойде времето, както и останалите мъже. Споделям мислите си с теб, защото ще ги разбереш. Ти си реалист — и нещо повече, ще останеш само до падането на трета стена. Мога да бъда откровен с теб, нали?

— Дръс е удържал Скелнския проход, когато всички останали са казвали, че ще падне — каза Боуман.

— Единайсет дни — не три месеца. И тогава е бил петнайсет години по-млад. Не омаловажавам това, което е направил; достоен е да бъде легенда. Рицарите на Дрос Делнох! Някога виждал ли си такива рицари? Фермери, селяни и новобранци. Единствено легионът е участвал в реални сражения и те са обучени за изненадващи нападения на кон. Възможно е да се провалим при първата атака.

— Но няма, нали така! — каза Боуман, смеейки се. — Ние сме Рицарите на Дръс и сме част от една нова легенда — смехът му звънтеше, силен и изпълнен с добро настроение. — Рицарите на Дрос Делнох! Ти и аз, Хогън. Ще ни възпяват в бъдните дни. Добрият стар Боуман, той се притече на помощ на една бедстваща крепост от любов към свободата, независимостта и рицарството…

— … и златото. Не забравяй златото — каза Хогън.

— Това не е важно, старо магаре. Да не разваляме духа на историята.

— Няма, разбира се, съжалявам. Но нали трябва да умреш като герой, преди да те обезсмъртят в песни и саги?

— Това е спорен въпрос — призна Боуман. — Но съм сигурен, че ще намеря начин да го заобиколя.

Над тях, на Мусиф, Втората стена, няколко млади кълове получиха заповед да помогнат в носенето на кофи за кладенеца на кулата. Мърморейки, те напуснаха укрепленията и се присъединиха към редицата войници, чакащи до складовете.

Въоръжили се с по четири кофи, мъжете излизаха по двама от сградата и поемаха към плитката пещера, зад която кладенецът Мусиф се беше сгушил сред студените сенки. Закачайки кофите в сложна система от скрипци, те бавно ги спускаха в тъмната вода отдолу.

— Кога за последно е било използвано това нещо? — попита един войник, когато първата кофа се появи отново, обвита в паяжини.

— Може би преди десет години — отвърна офицерът, дън Гарта. — Хората, чиито домове били тук, използвали централния кладенец. Веднъж едно дете умряло тук и кладенецът бил замърсен повече от три месеца. Това, както и плъховете, държало настрана повечето хора.

— Извадили ли са тялото? — попита кълът.

— Не, доколкото разбрах. Но не се тревожи, момче. Вече са останали само кости и няма да се отразят на вкуса. Хайде, пробвай я.

— Колкото и да е странно, не изпитвам голяма жажда.

Гарта се засмя и потопи ръце в кофата, като поднесе водата към устата си.

— Овкусена е с миши изпражнения и гарнирана с умрели паяци! — каза той. — Сигурни ли сте, че не искате да си пийнете?

Мъжете се усмихнаха, но никой не излезе напред.

— Добре, забавлението свърши — каза Гарта. — Скрипците работят, кофите са готови и бих казал, че задачата е изпълнена. Така че да заключим портата и да се връщаме на работа.

Гарта се събуди през нощта, а болката го разкъсваше като разгневен плъх, затворен в стомаха му. Когато се изтърколи от леглото и се помъчи да стане, стоновете му събудиха другите трима мъже в стаята. Един от тях се втурна към него.

— Какво има, Гарта? — каза той и обърна по гръб гърчещия се мъж. Гарта вдигна колене, а лицето му беше почервеняло. Протегна ръка и сграбчи ризата на другия.

— Водата… Водата! — той започна да се задушава.

— Иска вода! — извика мъжът, който го държеше.

Гарта поклати глава. Внезапно гърбът му се изви, когато болката го прониза.

— Боже мой! Той е мъртъв — каза другарят му, когато Гарта се отпусна в ръцете му.