Легенда

27.

Каеса седеше до леглото, мълчалива, но бдителна, без да изпуска от очи спящия Дръс. Трийсет шева покриваха раната върху широкия гръб на брадвоносеца, а линията криволичеше по лопатката и върху самото рамо, където разрезът беше най-дълбок. Старецът спеше, упоен с вино от мак. Загубата на кръв от раната беше огромна и той беше припаднал на път за болницата. Каеса стоеше до Калвар Син, докато правеше шевовете. Не каза нищо. А сега просто седеше.

Не можеше да разбере възхищението си от воина. Определено не го желаеше — мъжете никога не бяха възбуждали желание в нея. Любов? Дали беше любов? Нямаше как да разбере, липсваха ѝ критерии, по които да оцени чувствата си. Родителите ѝ бяха загинали от ужасна смърт, когато беше на седем години. Баща ѝ, кротък и тих фермер, се беше опитал да попречи на някакви нападатели да ограбят хамбара му и те го бяха съсекли без колебание. Майка ѝ я беше хванала за ръка и двете бяха хукнали към гората над скалата. Ала ги видяха и скоро ги настигнаха. Жената не можеше да носи детето си, защото беше бременна. А и не искаше да я изостави. Беше се борила като дива котка, но я надвиха, а после я изнасилиха и убиха. През цялото време детето седеше под един дъб, вцепенено от ужас, без да може дори да извика. Накрая някакъв брадат мъж с лош дъх беше дошъл при нея, повдигна я грубо за косата, отведе я до ръба на скалата и я хвърли в морето. Тя не падна върху камъните, макар че главата ѝ се разцепи, а десният ѝ крак беше счупен. Един рибар беше видял как пада и я извади на брега. От този ден нататък се промени.

Някогашното засмяно момиче вече не се смееше, не танцуваше и не пееше. Беше мрачна и стана зла. Другите деца не искаха да играят с нея и докато растеше, ставаше все по-самотна. На петнайсет години за пръв път уби човек — някакъв пътешественик, който я беше заговорил край реката и я попита за пътя. Тя се промъкна в лагера му и му преряза гърлото, докато спеше, а после седна до него, за да гледа как умира.

Той беше първият от многото.

Смъртта на мъжа я накара да заплаче. Сълзите ѝ я правеха жива. За Каеса най-важната и едничка цел в живота беше да живее. И мъжете умираха.

По-късно, след като стана на двайсет, Каеса започна да избира жертвите си по нов начин: сред тези, които бяха привлечени от нея. Позволяваше им да спят с нея, но след това, докато спяха — навярно сънувайки преживените удоволствия — тя внимателно им прерязваше гърлото с остър нож. Не беше убивала никого, откакто постъпи при Боуман преди около шест месеца, защото Скълтик се беше превърнал в нейно последно убежище.

А сега седеше до леглото на един ранен мъж и искаше той да оживее. Защо? Извади кинжала си и си представи как го прокарва по гърлото на стареца. Обикновено тази фантазия я изпълваше със страст, ала сега предизвика паника. В мислите си видя как Дръс седи до нея в тъмна стая, а в огнището гори огън. Беше я прегърнал през рамо, а тя се беше сгушила в гърдите му. Беше си представяла тази картина много пъти, но сега я видя отново, защото Дръс беше толкова голям — направо великан във фантазиите ѝ. И тя знаеше защо.

Виждаше го през очите на седемгодишно момиче.

Орин безшумно влезе в стаята. Сега беше по-слаб, изпит и измъчен, но някак по-силен. Лицето му бе придобило някакво неопределимо изражение. Бръчките от умората го бяха състарили, но промяната беше по-дълбока и идваше от очите. Преди беше войник, който копнееше да стане воин; а сега беше воин, копнеещ да бъде нещо друго. Беше видял война и жестокост, смърт и унищожение. Беше гледал как острите клюнове на гарваните кълват очите на мъртвите и как червеите пълзят в гноясалите очни кухини. Беше открил себе си и вече не задаваше въпроси.

— Как е той? — Орин попита Каеса.

— Ще се оправи. Но няма да се бие седмици наред.

— Значи няма да се бие повече, защото разполагаме само с дни. Подготви го за преместване.

— Не може да се мести — каза тя и за пръв път се обърна да го погледне.

— Трябва. Отстъпваме стената и довечера ще се оттеглим. Днес изгубихме над четиристотин души. Четвърта стена е дълга едва сто метра — ще успеем да я удържим няколко дни. Подготви го.

Тя кимна и стана.

— И вие сте уморен, командире — каза му. — Трябва да си починете.

— Скоро ще го направя — отвърна с усмивка той и Каеса усети ледени тръпки. — Мисля, че скоро всички ще си починем.

Носачите прехвърлиха Дръс на носилка, повдигнаха го внимателно и го покриха с бели одеяла срещу нощния студ. Заедно с други ранени образуваха конвой до Четвърта стена, където спуснаха въжета и безмълвно повдигнаха носилките. Не бяха запалили факли и само светлината на звездите огряваше тази сцена. Орин се изкачи по последното въже и се прехвърли през укрепленията. Една ръка се протегна и го изтегли — беше Гилад.

— Ти винаги си наблизо, за да ми помогнеш, Гилад. Не че се оплаквам.

Гилад се усмихна.

— След като сте отслабнали толкова, генерале, сега щяхте да спечелите надбягването.

— О, надбягването! Сякаш беше през миналия век. Какво стана с приятеля ти — онзи с брадвата?

— Отиде си у дома.

— Мъдър човек. А ти защо остана?

Гилад сви рамене. Беше му омръзнало от този въпрос.

— Нощта е хубава, най-хубавата досега — каза Орин. — Странно, някога нощем лежах в леглото и гледах звездите. Те винаги ме приспиваха. Сега нямам нужда от сън. Имам чувството, че пропилявам живота си. А ти?

— Не, сър. Аз спя като новородено.

— Хубаво. Е, лека нощ тогава.

— Лека нощ, сър.

Орин бавно се отдалечи, а после се обърна.

— Не се представихме много зле, нали? — каза.

— Не, сър — отвърна Гилад. — Мисля, че надирите няма да ни запомнят с топли чувства.

— Да. Лека нощ — той беше започнал да слиза по късите стъпала на укрепленията, когато Гилад пристъпи напред.

— Сър!

— Да?

— Аз… исках да кажа… Е, за мен беше чест да служа под вашето командване. Това е, сър.

— Благодаря ти, Гилад. Но аз съм този, който трябва да се гордее с вас. Лека нощ.

Тоги не каза нищо, когато Гилад се върна на стената, но младият офицер усещаше погледа на Ездача върху себе си.

— Е, кажи го — каза Гилад. — Да приключваме.

— Какво да кажа?

Гилад се вгледа в безизразното лице на приятеля си и потърси в очите му следи от насмешка или презрение, но не откри нищо.

— Реших, че ще си помислиш… не зная — изрече той неуверено.

— Този мъж прояви качества и смелост и ти му го каза. В това няма нищо лошо, макар че не беше твоя работа. В мирно време щях да си помисля, че се подмазваш с подобни коментари. Но не и тук. Няма какво да спечелиш и той го знаеше, така че беше добре казано.

— Благодаря ти — каза Гилад.

— За какво?

— За разбирането. Знаеш ли, според мен той е велик човек — може би по-велик и от Дръс. Защото той не притежава нито куража на Дръс, нито уменията на Хогън, но все пак е тук и полага усилия.

— Няма да издържи дълго.

— Както и всички ние — каза Гилад.

— Да, но той няма да доживее последния ден. Прекалено е уморен — ето тук. — И Тоги докосна слепоочието си.

— Мисля, че грешиш.

— Не, напротив. Затова му говори по този начин. И ти си го усетил.

Дръс се носеше в океан от болка, който изгаряше тялото му. Челюстта му беше здраво стисната и скърцаше със зъби срещу упоритата болка, която пълзеше като киселина по гърба му. Беше почти невъзможно да говори през стиснати зъби и лицата на хората около леглото му плуваха и трептяха, замъглени до неузнаваемост.

Той изгуби съзнание, ала болката го последва чак до дълбините на сънищата му, където беше заобиколен от мрачни, призрачни картини и назъбени планини, които се чернееха на фона на сивото, мрачно небе. Дръс лежеше в планината, неспособен да помръдне от болка, вперил очи в малка горичка от дървета, пронизвани от светкавици, намираща се на около двайсет крачки от него. Пред тях стоеше мъж, облечен в черно. Беше слаб, а очите му бяха тъмни. Пристъпи напред и седна върху един камък, взирайки се в брадвоносеца.

— Е, това е — каза той. Гласът му прозвуча глухо, сякаш вятър свистеше в пещера.

— Ще оздравея — прошепна Дръс и примигна, за да отстрани потта, която се стичаше в очите му.

— Не и от това — каза мъжът. — Вече трябваше да си мъртъв.

— И преди са ме ранявали.

— О, но по острието имаше отрова — зелен сок от северните покрайнини. Сега имаш гангрена.

— Не! Ще умра с брадва в ръка.

— Така ли мислиш? Чаках те, Дръс, толкова много години. Гледах как легионите с пътници прекосяват Черната река по твоя воля. И те наблюдавах. Твоята гордост и твоето самомнение са безгранични. Усети вкуса на славата и ценеше силата си повече от всичко. А сега ще умреш. Без брадва. Без слава. Никога няма да прекосиш Черната река към Вечността. Това ме радва, разбираш ли? Можеш ли да го проумееш?

— Не. Защо ме мразиш?

— Защо ли? Защото побеждаваш страха. И защото животът ти е подигравка с мене. Не е достатъчно да умреш. Всички хора умират, селяни и крале — всички идват при мене, когато настъпи краят. Но ти, Дръс, си специален. Ако умреш, както желаеш, отново ще ми се присмееш. Затова създадох за теб това изтънчено мъчение.

— Вече трябваше да си умрял от раната си. Но още не съм те повикала. А сега болката ще се усили. Ти ще се гърчиш… Ще пищиш… Накрая умът ти няма да издържи и ще започнеш да се молиш. Ще се молиш да дойда. И аз ще дойда, ще те уловя за ръката и ще бъдеш мой. Последните спомени на хората за теб ще са от една скимтяща, плачеща развалина. Те ще те презрат и легендата за теб най-сетне ще бъде опетнена.

Дръс подложи огромните си ръце под тялото си и се помъчи да стане. Ала болката отново го повали и през стиснатите му зъби се изтръгна стон.

— Точно така, брадвоносецо. Продължавай да се мъчиш. Опитай пак. Трябваше да си останеш в планината и да се наслаждаваш на старостта си. Суетен човек! Не можа да устоиш на зова на кръвта. Страдай и ме дари с радост.

В импровизираната болница Калвар Син вдигна горещите кърпи от голия гръб на Дръс и бързо ги смени, а в стаята се разнесе смрад. Сербитар пристъпи напред и също огледа раната.

— Безнадеждно е — каза Калвар Син и потри с ръка лъсналото си теме. — Как така още е жив?

— Не зная — изрече тихо албиносът. — Каеса, той каза ли нещо?

Момичето вдигна очи от стола си до леглото, а те бяха помътнели от умора. После поклати глава. Вратата се отвори и Рек влезе безшумно. Той въпросително вдигна вежди към лекаря, ала Калвар Син поклати глава.

— Защо? — попита Рек. — Раната не беше по-лоша от предишните.

— Има гангрена. Раната няма да се затвори, а отровата се разпространява из тялото му. Не можем да го спасим. Целият ми четиридесетгодишен опит сочи, че вече трябваше да е мъртъв. Тялото му се разлага с изумителна бързина.

— Той е жилав старец. Колко дълго може да издържи?

— Няма да доживее до утре — отвърна лекарят.

— Как е положението на стената? — попита Сербитар. Рек сви рамене. Бронята му беше окървавена, а в очите му се четеше умора.

— Засега удържаме, но те са в тунела под нас и портата няма да издържи. Колко жалко, че нямахме време да запълним тунела при портата. Мисля, че ще проникнат, преди да се стъмни. Вече нахлуха през една от задните порти, но Хогън и още няколко души отбраняват стълбите.

— Затова дойдох, докторе. Боя се, че отново трябва да се подготвите за евакуация. Отсега нататък болницата ще се помещава в централната кула. Кога можете да се преместите?

— Как бих могъл да кажа? Непрекъснато носят хора.

— Все едно, започнете приготовленията. Тези, които са твърде тежко ранени, за да се местят, трябва да бъдат ликвидирани.

— Моля? — извика лекарят. — Искате да кажете, убити?

— Точно така. Преместете онези, които могат да се движат. Останалите… според вас как ще постъпят надирите с тях?

— Въпреки това ще преместя всички. Дори да умрат по време на евакуацията, пак ще е по-добре, отколкото да ги заколим в леглата им.

— Тогава започнете незабавно. Губим време — каза Рек.

На стената, Гилад и Тоги се присъединиха към Хогън при задните стълби. Те бяха осеяни с трупове, но иззад спираловидния завой се появиха още надирски воини, които прескачаха телата. Хогън пристъпи напред, отблъсна един удар и изкорми водача им. Той падна и препъна воина зад него. Тоги съсече с две ръце врата на втория мъж, когато и той падна. Още двама воини пристъпиха напред, държейки кръгли щитове от волска кожа пред себе си. Отзад настъпваха останалите.

— Все едно да удържиш морето с кофа — извика Тоги.

Над тях надирите се добраха до укрепленията и забиха клин в дренайските редици. Орин забеляза опасността и се втурна напред с петдесет души от новата група „Карнак“. Долу вдясно таранът удряше огромните порти от дъб и бронз. Засега те удържаха, но под кръстосаните централни греди се бяха появили застрашителни пукнатини и дървесината стенеше под ударите.

Орин си проправи път до надирския клин, използвайки меча с две ръце, като режеше и съсичаше, без да прави опити да се защитава. До него падна един надирски воин с прерязано гърло. Орин нанесе обратен удар в лицето на нападателя, а после отблъсна един удар отляво.

Оставаха три часа до свечеряване.

Боуман беше коленичил на тревата зад укрепленията, а на земята пред него имаше три колчана със стрели. Той хладнокръвно зареди една в лъка си, опъна тетивата и я изстреля. Един мъж вляво от Орин падна, а стрелата прониза слепоочието му. После още един надирец падна под меча на Орин, преди друга стрела да повали трети. Клинът се разпадаше, докато дренайците си пробиваха път с мечовете.

На стълбите Тоги превързваше дългата прорезна рана в ръката си, докато един нов отряд легионери пазеше входа. Гилад се опря на един камък, бършейки потта от челото си.

— Дълъг ден — каза той.

— Ще се проточи още — промърмори Тоги. — Те усещат колко са близо до превземането на стената.

— Да. Как е ръката ти?

— Добре — отговори Тоги. — А сега накъде?

— Хогън каза да отидем там, където имат нужда от нас.

— Това би могло да е навсякъде. Аз съм към портата — идваш ли?

— Защо не? — отвърна Гилад с усмивка.

Рек и Сербитар прочистиха един участък от укрепленията, а после хукнаха да помогнат на Орин и неговата група. Отбранителната линия по цялата стена се огъваше, но удържаше.

— Ако успеем да издържим, докато се прегрупират за ново нападение, може би ще имаме време да изтеглим всички зад Валтери — извика Орин, докато Рек си проправяше път към него.

Битката бушува още един час, а после огромната бронзова глава на тарана проби гредите на портата. Голямата греда в центъра поддаде, когато в нея се появи пукнатина, а после се изхлузи от гнездото с оглушителен стон. Таранът беше отместен бавно, за да направи път на воините зад него.

Гилад изпрати бързоходец на укрепленията, за да съобщи на Рек или на някого от гановете, а после извади меча си и зачака с другите петдесет души, за да опазят входа.

Докато въртеше глава в двете посоки, за да облекчи болката в мускулите на раменете си, той зърна Тоги. Мъжът се усмихваше.

— Кое е толкова смешно?

— Собствената ми глупост — отвърна Тоги. — Предложих да дойдем на портите, за да си отдъхнем малко. А сега ще намеря смъртта си.

Гилад не каза нищо. Смърт! Приятелят му беше прав — хората при портата нямаше как да избягат на Пета стена. Изпита желание да се обърне и да побегне, но устоя на този порив. Какво значение имаше? През последните няколко седмици беше видял достатъчно смърт. А ако оцелееше, какво щеше да прави, къде би могъл да отиде? Да се върне във фермата при досадната си жена? Да остарее някъде, беззъб и изкуфял, и да разказва безкрайни отегчителни истории за своята безстрашна младост.

— Велики боже! — каза внезапно Тоги. — Виж това!

Гилад се обърна. По тревата към тях бавно вървеше Дръс, подкрепян от онова момиче, Каеса. Той се олюля и едва не падна, но тя го задържа. Докато наближаваха, Гилад сподави ужаса, който изпитваше. Лицето на стареца беше изпито, бледо и посиняло като на труп. Хората се отдръпваха, докато Каеса водеше Дръс към центъра на строя, а после тя извади един къс меч и застана до него.

Портите се отвориха и през тях нахлуха надирите. С огромно усилие, Дръс извади Снага. Едва виждаше през булото на болката и всяка крачка беше ново мъчение, докато момичето го водеше напред. Беше го облякла старателно, плачейки през цялото време, а после му помогна да стане. Той също се разплака, защото болката беше непоносима.

— Няма да успея — изхленчи.

— Ще успееш — каза му тя. — Трябва.

— Болката…

— И преди си изпитвал болка. Преодолей я.

— Не мога. Свършено е с мен.

— Чуй ме, по дяволите! Ти си Легендата Дръс, а навън умират хора. За последен път, Дръс. Моля те. Не бива да се предаваш като обикновен човек. Ти си Дръс. Можеш да го направиш. Спри ги. Трябва да ги спреш. Майка ми е отвън!

Зрението му се проясни за миг и той видя, че е обезумяла. Не можеше да го разбере, защото не знаеше нищо за живота ѝ, но усети нуждата ѝ. С усилие, което го накара да нададе болезнен писък, той подви крака под тялото си и стана, като вкопчи огромната си ръка в една полица на стената, за да се задържи прав. Болката се усили, но той вече беше ядосан и я използва като стимул.

Дръс дълбоко пое въздух.

— Хайде, малка Каеса, да намерим майка ти — каза. — Но ще трябва да ми помогнеш; малко съм нестабилен.

Надирите нахлуха през портите и се отправиха към чакащите мечове на дренайците. Над тях Рек бе известен за наближаващата катастрофа. Нападението над стената бе прекратено за миг, докато хората долу се трупаха в тунела при портата.

— Назад! — извика той. — Вървете на Пета стена. — Хората хукнаха из тревата, по безлюдните улици в покрайнините на Делнох, които Дръс беше опразнил преди толкова много дни. Между стените вече нямаше да има смъртоносно място, защото сградите още стояха — празни и призрачни.

Воините се втурнаха към временната сигурност на Пета стена, без да се замислят за ариергарда при разбитата порта. Гилад не ги винеше и, странно, но нямаше желание да се присъедини към тях.

Само Орин забеляза ариергарда, докато бягаше. Понечи да отиде при тях, но Сербитар беше до него и сграбчи ръката му.

— Не — каза. — Безполезно е.

Те продължиха да бягат. Зад тях надирите прехвърлиха стената и хукнаха по петите им.

При портата кръвопролитията продължаваха. Дръс, който се биеше по памет, съсичаше настъпващите воини. Тоги загина, когато едно късо копие се заби в гърдите му; Гилад не видя как падна. При Каеса положението беше различно: имаше десет нападатели и Дръс се сражаваше срещу всички тях. Всеки път, когато убиеше някого, тя се усмихваше. Осем… Девет…

Последният нападател — когото тя никога нямаше да забрави, защото беше убил майка ѝ — пристъпи напред. Носеше златна обица и имаше белег от веждата до брадата. Тя вдигна меча си и се хвърли напред, като заби острието в корема му. Набитият надир политна назад и повлече момичето със себе си. Някакъв нож се заби между лопатките ѝ, ала тя не го усети. Всички нападатели бяха мъртви и за пръв път от детските си години тя беше в безопасност. Сега майка ѝ щеше да излезе от гората и да я заведе у дома, където щедро да нагостят Дръс и да се посмеят. А тя щеше да му попее. Щеше…

Около Дръс стояха само седем мъже и надирите ги обградиха. Внезапно едно копие се протегна напред, счупи ребрата на Дръс и прониза единия му дроб. Снага му отвърна със смъртоносен удар и отряза ръката на улана от рамото. Щом падна, Гилад му преряза гърлото. След това и Гилад падна, пронизан в гърба, и Дръс остана сам. Надирите се отдръпнаха, когато един от командирите им пристъпи напред.

— Помниш ли ме, Побратиме на смъртта? — каза той.

Дръс изтръгна копието от хълбока си и го захвърли надалече.

— Помня те, дебелако. Вестоносецът!

— Каза, че ще вземеш душата ми, но ето че аз стоя тук, а ти ще умреш. Какво мислиш за това?

Дръс внезапно вдигна ръка и запрати Снага напред, а острието ѝ разцепи главата на вестоносеца като тиква.

— Мисля, че твърде много говориш — каза Дръс, а после падна на колене, за да види как кръвта му изтича. До него Гилад умираше, но очите му бяха отворени. — Беше хубаво да си жив, нали, момче?

Наоколо стояха надири, но не предприеха нищо срещу тях. Дръс погледна нагоре и посочи един воин.

— Ти, момче — изрече с гърлен диалект, — донеси брадвата ми. — За миг воинът не помръдна, но после сви рамене и измъкна Снага от главата на вестоносеца. — Донеси я тук — нареди Дръс. Докато младият мъж наближаваше, Дръс разбра, че възнамерява да го убие със собственото му оръжие, но един глас издаде гръмка заповед и воинът се вцепени. После подаде брадвата на Дръс и се оттегли.

Очите на Дръс вече бяха замъглени и той не можа да види фигурата, издигаща се пред него.

— Справи се добре, Побратиме на смъртта — каза Улрик. — Сега можеш да си починеш.

— Ако имах още съвсем малко сила, щях да те поваля — промърмори Дръс, борейки се с брадвата. Ала тя беше твърде тежка.

— Да, така е. Не знаех, че върху меча на Ногуша има отрова. Ще ми повярваш ли?

Главата на Дръс клюмна и той политна напред.

Легендата Дръс беше мъртъв.