Легенда

24.

От ден на ден все повече хора напускаха обсадения град, товареха имуществото си в каруци, фургони или на мулета и образуваха конвои, които криволичеха към вътрешността на страната и относителната безопасност на Скодските планини и столицата зад тях.

Всяко заминаване създаваше нови проблеми за защитниците. Бойците трябваше да поемат други задължения, като почистване на тоалетните, снабдяване с боеприпаси и приготвяне на храна. Сега изтичането на кадри ставаше на два фронта.

Дръс се разгневи и настоя да затворят портите и евакуацията да спре. Рек изтъкна, че тогава ще им трябват още повече войници, които да охраняват южния път.

И тогава защитниците понесоха първия удар в кампанията.

В разгара на лятото — десет седмици след началото на битката — Мусиф падна и настана хаос. Надирите проникнаха през средата на стената и се вклиниха в смъртоносното място зад нея. Изправени пред заплахата да ги обкръжат, мъжете отстъпиха и хукнаха към огнените канали. Дисциплината се разпадна и започнаха постоянни схватки, а два моста рухнаха под тежестта на събралите се войници.

На Кания, Трета стена, Рек чака до последната минута, преди да нареди да подпалят каналите с огнени стрели. Дръс, Орин и Хогън се спасиха точно когато огънят лумна. Ала зад канала, повече от осемстотин дренайски войници продължаваха да се бият безнадеждно в тесни защитни кръгове, които ставаха все по-малки с всеки изминал миг. Много от хората на Кания извърнаха очи, неспособни да понесат гледката с безполезната битка на другарите им. Рек стоеше със стиснати юмруци и гледаше отчаяно, но битката не продължи дълго. Дренайците бяха погълнати от отчайващо превъзхождащите ги врагове и бойната песен на победата бе подета от хиляди надири.

Те се събраха, пеейки, пред огньовете и размахваха във въздуха окървавени мечове и брадви. Малцина на стените разбираха думите, но и не беше нужно. Посланието беше най-важно, а смисълът му беше ясен. То порази душите и сърцата им с болезнената си яснота.

— Какво пеят? — попита Рек Дръс, когато старецът възстанови дишането си след дългото катерене по въже до укрепленията.

— Това е Славната им песен:

От другата страна на огъня надирите нахлуха в полевата болница, убиваха хора в леглата им, а други изведоха на слънце, за да могат да ги видят другарите им на стената. След това ги обсипаха със стрели или бавно ги разчлениха, а един дори беше прикован за капаците на прозорците на казармата, където остана да виси и пищи два часа, преди да го изкормят и обезглавят.

Мъртвите дренайци, без оръжия и брони, бяха хвърлени в огнените канали и миризмата на горяща плът изпълваше въздуха и пареше очите.

Евакуацията при южните порти се превърна в потоп, докато градът се опразваше. В нея се включиха и войници, които захвърлиха оръжията и се сляха с тълпата. Никой не се опита да ги спре, по изрична заповед на Рек.

В една малка къща, близо до улицата на мелничарите, Мери се опитваше да успокои разплаканото дете в обятията си. Шумът на улицата отвън я плашеше, докато семействата товареха имуществото си в каруци и фургони, теглени от волове или млечни крави. Беше настанал пълен хаос.

Мери прегърна детето, пеейки му приспивна песен, и целуна гъстите му къдрици.

— Трябва да се върна на стената — каза съпругът ѝ, висок млад мъж с тъмна коса и големи нежни сини очи. Изглеждаше много уморен, изпит и с хлътнали очи.

— Не отивай, Карин — каза тя, докато той закопчаваше портупея на кръста си.

— Как така да не ходя? Трябва.

— Да напуснем Делнох. Имаме приятели в Пурдол и можеш да си намериш работа там.

Той нямаше силно развита интуиция и не усети нотката на отчаяние в гласа ѝ, нито забеляза растящата паника в очите ѝ.

— Не позволявай тези глупаци да те уплашат, Мери. Дръс все още е с нас и ще удържим Кания. Обещавам ти.

Плачещото дете стисна роклята на майка си, успокоено от нежната сила в гласа на баща си. Беше твърде малко, за да разбере думите, но се успокои от тона му. Шумът отвън утихна и то заспа на рамото на майка си. Ала Мери беше по-голяма и по-мъдра и за нея думите си оставаха просто думи.

— Чуй ме, Карин. Искам да замина. Днес!

— Сега не мога да говоря. Трябва да се връщам. Ще се видим по-късно. Всичко ще бъде наред. — Той се наведе и я целуна, а после излезе сред хаоса на улицата.

Тя се огледа наоколо, потънала в спомени: скринът до вратата беше подарък от родителите на Карин. Столовете бяха направени от нейния чичо, Дамус; бяха изработени старателно, както всяко негово произведение. Бяха донесли столовете и скрина преди две години.

Дали това време беше минало добре?

Карин беше мил, грижлив и любящ съпруг. В него имаше толкова доброта. Тя остави детето в креватчето, отиде в малката спалня и затвори прозореца, за да не влиза шум. Скоро надирите щяха да дойдат. Вратата щеше да бъде разбита и някакви противни варвари щяха да ѝ се нахвърлят, да разкъсат дрехите ѝ…

Тя затвори очи.

Дръс още е тук, беше ѝ казал Карин.

Този глупав Карин! Милият, любящ, грижовен и глупав Карин! Мелничарят Карин.

Тя никога не бе била истински щастлива с него, макар че, ако не беше войната, едва ли някога щеше да го разбере. Беше изпитвала почти пълно задоволство. После той се беше присъединил към защитниците и се прибра у дома с онзи смешен нагръдник и огромен шлем.

Глупавият Карин. Милият Карин.

Вратата се отвори и тя видя своята приятелка Делис, покрила русата си коса с шал за пътуване и наметнала тежка пелерина на раменете си.

— Идваш ли? — попита я.

— Да.

— Карин ще дойде ли с теб?

— Не.

Тя бързо събра вещите си и ги напъха в една платнена чанта на Карин. Делис занесе чантата във фургона отвън, а Мери взе сина си от креватчето и го уви във второ одеяло. После се наведе, отвори малкия скрин, отмести бельото и измъкна малката сребърна чанта, която Карин бе скрил там.

Не си направи труда да затвори вратата.

В централната кула Дръс се гневеше на Рек, кълнейки се да убие всеки дезертьор, когото познае.

— Вече е твърде късно — каза Рек.

— Дяволите да те вземат, момче! — измърмори Дръс. — Имаме по-малко от три хиляди души. Според теб колко време ще издържим, ако им позволим да дезертират?

— А колко ще издържим, ако им забраним? — сопна се Рек. — Така или иначе, с нас е свършено! Сербитар казва, че Кания може да издържи още около два дни, Сумитос — три, Валтери също, а Гедон по-малко. Общо десет дни. Десет мизерни дни! — Младият граф се облегна на парапета на балкона над портите, гледайки как конвоите поемат на юг. — Погледни ги, Дръс! Фермери, пекари, търговци. С какво право можем да искаме от тях да умрат? Какво значение има за тях, ако се провалим? Надирите няма да убият всеки пекар в Дренан — това просто ще означава смяна на управниците.

— Твърде лесно се предаваш — озъби се Дръс.

— Реалист съм. И не ми изнасяй лекции за Скелнския проход. Няма да ходя никъде.

— А би могъл — каза Дръс и се отпусна в един кожен стол. — Вече си изгубил надежда.

Рек се извърна от прозореца с пламнали очи.

— Що за хора сте вие, войните? Разбираемо е да говорите с клишета, но е непростимо да разсъждавате така. Да съм изгубил надежда! Та аз никога не съм таил надежди. Това начинание беше обречено от самото начало, но ние правим каквото можем и каквото трябва. Значи един млад фермер с жена и деца решава да си отиде у дома. Хубаво! Той проявява чувство, което хора като теб и мен никога няма да разберат. За нас ще се пеят песни, но той ще се погрижи да има хора, които да ги пеят. Той гради. Ние разрушаваме.

— В крайна сметка той е изиграл ролята си и се е бил като мъж. Престъпно е да се налага да бяга опозорен.

— Защо не дадем възможност на всички да си отидат у дома? — попита Дръс. — Тогава двамата с теб можем да застанем на стените и да поканим надирите да идват при нас един по един, като благородни противници.

Внезапно Рек се усмихна, а гневът и напрежението го напуснаха.

— Няма да споря с теб, Дръс — каза кротко. — Ти си човек, към когото изпитвам огромно възхищение. Но мисля, че тук грешиш. Пийни си вино — аз ще се върна след малко.

След по-малко от час съобщението на графа се четеше във всички отделения.

Бреган съобщи новината на Гилад, докато той се хранеше в сянката на полевата болница, под високата скална фасада на Западна Кания.

— Можем да си вървим у дома — каза Бреган с пламнало лице. — Можем да се приберем за празника на жътвата!

— Не разбирам — каза Гилад. — Предаваме ли се?

— Не. Графът казва, че всеки, който иска да си тръгне, може да го направи сега. Казва, че можем да си отидем с чест, че сме се били като мъже — и като такива трябва да получим правото да си отидем у дома.

— Ще се предадем ли? — попита озадачен Гилад.

— Не мисля — отвърна Бреган.

— Тогава аз няма да си ходя.

— Но графът казва, че може!

— Не ме е грижа какво казва.

— Не го разбирам, Гил. Много от другите си отиват. И е вярно, че ние изпълнихме ролята си. Не е ли така? Искам да кажа, че дадохме всичко от себе си.

— Сигурно е така. — Гилад потърка уморените си очи и се обърна да види как димът от огнените канали се носи лениво към небето. — И те дадоха всичко от себе си — прошепна.

— Кои?

— Тези, които умряха. И тези, които тепърва ще умрат.

— Но графът казва, че може. Казва, че можем да си отидем с високо вдигнати глави. С гордост.

— Така ли казва?

— Да.

— Е, аз няма да вдигна високо глава.

— Не те разбирам, наистина. През цялото време твърдеше, че няма да можем да удържим тази крепост. Сега имаме възможност да си отидем. Защо просто не приемеш очевидното и не дойдеш с нас?

— Защото съм глупак. Предай моите поздрави на всички у дома.

— Знаеш, че няма да тръгна, ако и ти не дойдеш.

— Не ставай глупав, Брег! Ти имаш за какво да живееш. Просто си представи как малкият Леган върви към теб и всички истории, които ще можеш да разкажеш. Върви си. Тръгвай!

— Не. Не знам защо оставаш, но и аз ще остана.

— Не бива да го правиш — изрече кротко Гилад. — Искам да се върнеш, наистина. Ако не го направиш, няма да има кой да им разкаже какъв герой съм. Сериозно, Брег, ще се чувствам много по-добре, ако зная, че си далече от всичко това. Графът е прав. Хората като теб са изиграли своята роля. Блестящо.

— А колкото до мен… аз просто искам да остана тук. Научих толкова много за себе си и за другите хора. Никъде другаде нямат нужда от мен, освен тук. Не съм нужен. Никога няма да бъда фермер, а нямам пари, за да стана търговец, нито потекло, за да бъда принц. Не се вписвам никъде. Моето място е тук… при всички останали неприобщени хора. Моля те, Бреган. Моля те, върви!

Бреган се просълзи и двамата мъже се прегърнаха. После къдрокосият млад фермер стана.

— Надявам се всичко с теб да бъде наред, Гил. Ще разкажа на всички — обещавам. Успех!

— И на теб, земеделецо. Вземи си брадвата. Може да я окачат в селския съвет.

Гилад го гледаше как върви към задните порти и кулата зад тях. Бреган се извърна веднъж и помаха. После изчезна.

Общо шестстотин и петдесет души решиха да заминат. Останаха две хиляди и четиридесет. Към тях се включиха Боуман, Каеса и петдесет стрелци. Останалите стрелци, които бяха изпълнили обещанието си, се върнаха в Скълтик.

— Вече сме твърде малко, по дяволите — промърмори Дръс, когато срещата приключи.

— Бездруго никога не съм обичал тълпите — каза безгрижно Боуман.

Хогън, Орин, Рек и Сербитар останаха по местата си, а Дръс и Боуман излязоха в нощта.

— Не се отчайвай, старче — каза Боуман и потупа Дръс по гърба. — Можеше да е и по-зле.

— Наистина ли? Как така?

— Ами, можеше да останем без вино.

— Ние останахме без вино.

— Така ли? Това е ужасно. Никога нямаше да остана, ако знаех. Но за щастие случайно съм скътал няколко бутилки червено лентрийско в новата си квартира. Така че поне можем да се позабавляваме тази вечер. Навярно дори ще успеем да запазим малко за утре.

— Това е добра идея — каза Дръс. — Можем да го бутилираме и да го оставим да отлежи няколко месеца. Лентрийско червено, как не! Приготвено е в Скълтик от сапун, картофи и миши черва. Някоя кофа с надирска помия ще е по-вкусна.

— Ти си в по-изгодно положение, старо магаре, защото аз никога не съм опитвал надирска помия. Но моето вино наистина е много сладко.

— По-скоро бих пил потта от подмишницата на някой надирец — промърмори Дръс.

— Чудесно! Ще го изпия сам — сопна се Боуман.

— Няма защо да се обиждаш, момче. С теб съм. Винаги съм вярвал, че приятелите трябва да са заедно в страданията.

Артерията се извиваше под пръстите на Вире като змия и пръскаше кръв в стомашната кухина.

— По-здраво! — нареди Калвар Син, пъхнал ръце дълбоко в раната, отмествайки сините, хлъзгави вътрешности, докато френетично се опитваше да спре вътрешното кървене. Беше безполезно, знаеше, че е така, но заради човека отдолу беше длъжен да използва всичките си умения. Въпреки всичките си усилия усещаше как животът изтича между пръстите му. Още един шев, още една малка пирова победа.

Мъжът почина, когато единадесетият шев затвори стомашната стена.

— Мъртъв ли е? — попита Вире. Калвар кимна и изправи гърба си. — Но кръвта продължава да тече — каза тя.

— Ще продължи още няколко секунди.

— Наистина мислех, че ще оживее — прошепна тя. Калвар избърса окървавените си ръце с ленена кърпа и отиде при нея. Сложи ръце на раменете ѝ и я обърна към себе си.

— Шансовете му бяха едно на хиляда, дори и да бях спрял кървенето. Копието беше пронизало далака му и гангрената беше почти сигурна.

Очите ѝ бяха зачервени, а лицето ѝ — бледо. Тя примигна и тялото ѝ се разтресе, ала нямаше сълзи, докато гледаше безжизненото лице.

— Мислех, че има брада — каза смутено.

— Това беше предишният.

— О, да. И той умря.

— Трябва да си починеш — прегръщайки я, той я изведе от стаята и я поведе към отделението, покрай койките на три нива. Санитарите се движеха безшумно между редиците. Навсякъде миришеше на смърт и сладникавата, отблъскваща миризма на загнило се смесваше с антисептичната острота на сок от лорасий и гореща вода, ароматизирани с лимонена трева.

Навярно се дължеше на неприятната миризма, но тя с учудване установи, че кладенецът не е пресъхнал и все още може да плаче.

Той я заведе в една задна стаичка, напълни един леген с топла вода и изми кръвта от ръцете и лицето ѝ, а после внимателно я избърса, сякаш беше дете.

— Той ми каза, че обичам войната — каза тя. — Но не е така. Може би някога е било вярно. Вече не знам.

— Само глупак може да обича войната — каза Калвар — или човек, който никога не я е преживявал. Проблемът е, че оцелелите забравят за ужасите и помнят само жаждата за битката. Те споделят този спомен и другите хора също жадуват за това. Сложи си пелерината и излез на въздух. Ще се почувстваш по-добре.

— Утре едва ли ще мога да дойда, Калвар. Ще остана при Рек на стената.

— Разбирам.

— Чувствам се толкова безпомощна, като гледам как хората тук умират. — Тя се усмихна. — Не обичам да се чувствам безпомощна. Не съм свикнала с това.

Той я гледаше от вратата, загърнала високата си фигура в бяла пелерина, докато нощният вятър развяваше косата ѝ.

— И аз се чувствам безпомощен — изрече тихо.

Последният смъртен случай го беше трогнал по-дълбоко от необходимото, ала той познаваше мъжа, докато останалите бяха просто безименни непознати.

Карин, бившият мелничар. Калвар си спомни, че човекът имаше жена и син в Делнох.

— Е, поне някой ще скърби за теб, Карин — прошепна той към звездите.