Легенда

25.

Рек седеше и гледаше звездите, които светеха високо над кулата и случайните облаци, които преминаваха и чернееха на фона на огряваното от луната небе. Облаците бяха като скали в небето, назъбени и застрашителни, неумолими и надарени с разум. Рек откъсна погледа си от прозореца и потърка очи. И преди беше изпитвал умора, но не и такова вцепеняващо изтощение, потискащо духа. В стаята вече беше тъмно. Беше забравил да запали свещите, толкова беше погълнат от притъмняващото небе. Огледа се наоколо. Толкова светла и приветлива през деня, сега стаята тънеше в сенки и беше безжизнена. Той беше натрапник. Загърна се в пелерината.

Вире му липсваше, но тя работеше в полевата болница с изтощения Калвар Син. Въпреки това изпита голяма потребност и стана, за да отиде при нея. Ала вместо това просто остана на място. Изруга и запали свещите. Цепениците бяха приготвени в огнището и той запали огъня — макар че не беше студено — и седна в твърдия кожен стол да погледа как малките пламъци се разрастват и поглъщат по-едрите дънери над тях. Вятърът разпали огъня, сенките затанцуваха и Рек започна да се отпуска.

— Глупак — каза си, когато огънят запращя и той започна да се поти. Свали пелерината и ботушите и отдръпна стола от огъня.

Леко почукване по вратата извади Рек от мислите му. Той извика и Сербитар влезе в стаята. За миг Рек не го позна; беше без бронята, облечен в зелена туника, а дългата му бяла коса беше завързана на тила.

— Преча ли, Рек? — каза той.

— Ни най-малко. Седни при мен.

— Благодаря. Студено ли ти е?

— Не. Просто обичам да гледам как гори огънят.

— Аз също. Това ми помага да мисля. Вероятно е някакъв първобитен спомен за топла пещера, предпазваща от хищни животни? — каза Сербитар.

— Не съм живял тогава — въпреки измъчения ми вид.

— Напротив. Атомите, които изграждат тялото ти, са стари колкото вселената.

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш, макар че не се съмнявам, че е истина — каза Рек.

Настъпи неловко мълчание, а после двамата мъже заговориха едновременно и Рек се засмя. Сербитар се усмихна и сви рамене.

— Не съм свикнал да водя безгрижни разговори. Нямам опит.

— Повечето хора не го умеят. Това е изкуство — каза Рек. — Трябва да се отпуснеш и да се наслаждаваш на тишината. Затова са приятелите — те са хора, с които можеш да помълчиш.

— Наистина ли?

— Имаш честната ми дума на граф.

— Радвам се да видя, че си запазил доброто си настроение. Бих си помислил, че е невъзможно при тези обстоятелства.

— Трябва да се приспособяваш, драги ми Сербитар. Можеш да прекараш много време в размисли за смъртта — и после се отегчаваш. Установил съм, че най-много се страхувам не да умра, а да бъда досаден.

— Ти рядко си досаден, приятелю.

— Рядко ли? Надявах се да кажеш „никога“.

— Моля за извинение. Разбира се, че исках да кажа „никога“.

— Какво ще стане утре?

— Не мога да кажа — побърза да отговори Сербитар. — Къде е лейди Вире?

— При Калвар Син. Половината цивилни сестри избягаха на юг.

— Не можеш да ги виниш — каза Сербитар, а после стана и отиде до прозореца. — Тази нощ звездите са ярки — каза. — Макар че би било по-точно да кажа, че ъгълът на земята повишава видимостта.

— Струва ми се, че предпочитам „тази нощ звездите са ярки“ — каза Рек, който беше застанал до Сербитар при прозореца.

Долу Вире вървеше бавно, загърнала раменете си с бяла пелерина, докато дългата ѝ коса се развяваше на нощния вятър.

— Мисля, че ще отида при нея, ако ме извиниш — каза Рек.

Сербитар се усмихна.

— Разбира се. Ще седя до огъня и ще размишлявам, с твое позволение!

— Чувствай се като у дома си — каза Рек, докато си обуваше ботушите.

Малко след като Рек излезе, влезе Винтар. Той също се беше отказал от бронята и носеше обикновена туника от бяла вълна, дебела и с качулка.

— За теб е било мъчително, Сербитар. Трябваше да ми позволиш да дойда — каза той и потупа по рамото по-младия мъж.

— Не можах да му кажа истината.

— Но не го излъга — прошепна Винтар.

— Кога спестяването на истината се превръща в лъжа?

— Не зная. Но ти ги събра и това беше целта ти. Тази нощ е тяхна.

— Трябваше ли да му кажа?

— Не. Той щеше да се опита да промени нещо, което не може да бъде променено.

— Не може или не бива? — попита Сербитар.

— Не може. Той би могъл да ѝ нареди да не се бие утре, но тя щеше да откаже. Не може да я заключи — тя е дъщеря на граф.

— А ако ние ѝ кажем?

— Ще откаже да го приеме или ще се опълчи срещу съдбата.

— Значи е обречена.

— Не. Просто ще умре.

— Ще направя всичко по силите си да я предпазя, Винтар. Знаеш го.

— Аз също. Но няма да успеем. Утре вечер трябва да покажеш на графа тайната на Егел.

— Той няма да бъде в настроение да я види.

Рек я прегърна, наведе се и я целуна по бузата.

— Обичам те — прошепна.

Тя се усмихна и се притисна към него, но не каза нищо.

— Просто не мога да го кажа — каза Вире и извърна към него големите си очи.

— Няма нищо. Изпитваш ли го?

— Знаеш, че е така. Просто ми е трудно да го кажа. Романтичните думи звучат… странно… и непохватно, когато аз ги използвам. Сякаш гърлото ми не е създадено за такива звуци. Чувствам се глупаво. Разбираш ли какво се опитвам да кажа? — Той кимна и я целуна отново. — А и нямам твоя опит.

— Така е — каза той.

— Какво ще рече това? — сопна се тя.

— Просто се съгласих с теб.

— Е, не и аз. Нямам настроение за шеги. На теб ти е лесно — ти си оратор, разказвач. Твоето самомнение ти помага. Аз искам да изрека всички неща, които изпитвам, но не мога. А после, когато ти първи ги кажеш, гърлото ми се свива и знам, че трябва да кажа нещо, но пак не мога.

— Чуй ме, прекрасна моя, това няма значение! Това са просто думи, както каза. Аз съм добър в думите, а ти — в делата. Зная, че ме обичаш; не очаквам да повтаряш след мен всеки път, когато ти кажа как се чувствам. Просто по-рано си мислех за нещо, което Хореб ми каза преди години. Каза, че за всеки мъж има само една жена и че аз ще позная своята, когато я видя. И е така.

— Когато те видях — каза тя, като се притисна в него и го прегърна през кръста, — те помислих за надут глупак. — После се засмя. — Трябваше да се видиш отстрани, когато онзи разбойник те нападна!

— Концентрирах се. Вече ти казах, че никога не съм бил точен стрелец.

— Беше се вцепенил.

— Така е.

— Но все пак ме спаси?

— Да. Аз съм истински герой.

— Не, не си — и затова те обичам. Ти си просто човек, който дава всичко от себе си и се старае да бъде почтен. Това се среща рядко.

— Въпреки самомнението си — и може би трудно ще го повярваш, — аз много се смущавам, когато ми правят комплименти.

— Но аз искам да кажа какво чувствам, за мен е важно. Ти си първият мъж, с когото се чувствам наистина добре като жена. Ти ми вдъхна живот. Може и да умра по време на тази обсада, но искам да знаеш, че си е струвало.

— Не говори за смърт. Погледни звездите. Почувствай нощта. Не е ли красиво?

— Да, така е. Защо не ме заведеш в кулата, за да ти покажа, че делата са по-важни от думите?

— Защо ли не го направя!

Те се любиха страстно, но нежно и с любов, а после заспаха, докато гледаха звездите през прозореца на спалнята.

Надирският капитан Огаси поведе хората си напред, като гръмко запя бойната песен на племето на Улрик, Вълчите глави, и заби брадвата си в лицето на един висок защитник. Мъжът закри раната с ръце, докато отстъпваше назад. Ужасната бойна песен ги поведе напред, те разцепиха редиците и се установиха на тревата зад тях.

Но, както винаги, Побратима на смъртта и белите монаси възвърнаха бойния дух на защитниците. Омразата на Огаси му даваше сила, докато нанасяше удари наляво и надясно, опитвайки се да си проправи път към стареца. Някакъв меч проряза челото му и той се олюля за миг, но после се съвзе и прободе война. Отляво редиците отстъпваха назад, но отдясно връхлитаха като бичи рог.

Могъщият надир искаше да извика победоносно до небето.

Най-сетне ги бяха надвили!

Ала дренайците отново се окопитиха. Изоставайки малко назад, за да избърше кръвта от очите си, Огаси видя как онзи висок дренаец и неговата другарка спират рога, докато се извиваше. Повел около двайсет война, високият мъж със сребърен нагръдник и синя пелерина сякаш беше обезумял. Смехът му отекваше над надирската песен и хората се отдръпваха пред него.

Гневът му на берсерк го поведе навътре сред надирите, без да се отбранява. Пропитият му с кръв меч съсичаше, удряше и се врязваше в редиците им. Жената до него се навеждаше и парираше, защитавайки го отляво, а нейният тънък меч не беше по-малко опасен.

Рогът постепенно се разпадаше и Огаси осъзна, че го теглят към укрепленията. Препъна се в тялото на един дренайски стрелец, който все още стискаше своя лък. Огаси коленичи, измъкна го от безжизнената му ръка и извади една черна стрела от колчана. После с лекота скочи на стената и се помъчи да види Побратима на смъртта, но старецът беше в средата, закриван от надирски тела. Но не и високият берсерк — хората се разпръсваха пред него. Огаси постави стрелата върху тетивата, опъна я, прицели се и я пусна, ругаейки шепнешком.

Стрелата одраска ръката на Рек — и продължи да лети.

Вире се обърна, търсейки Рек, и стрелата проби ризницата ѝ и попадна под дясната ѝ гърда. Тя ахна при удара, олюля се и почти падна. Един надирски воин проби редиците и хукна към нея.

Стискайки зъби, тя се изправи, отблъсна свирепата му атака и сряза вената на врата му с обратен удар.

— Рек! — извика и я обзе паника, когато дробовете ѝ започнаха да клокочат, поглъщайки артериалната кръв. Ала той не я чу. Болката я прониза и тя падна, извивайки тялото си далече от стрелата, за да не се забие по-надълбоко.

Сербитар изтича при нея и вдигна главата ѝ.

— По дяволите! — каза тя. — Умирам!

Той докосна ръката ѝ и болката мигновено изчезна.

— Благодаря ти, приятелю! Къде е Рек?

— Той е берсерк, Вире. В момента не мога да го открия.

— О, господи! Чуй ме — не го оставяй сам известно време след… нали се сещаш. Той е голям романтик и мисля, че може да направи нещо глупаво. Разбра ли?

— Разбрах. Ще остана при него.

— Не, не ти. Изпрати Дръс — той е по-стар и Рек го боготвори. — Тя извърна очи към небето. Там се носеше един самотен буреносен облак — заблуден и гневен. — Рек ме предупреди да нося нагръдник, но той е дяволски тежък. — Облакът вече изглеждаше по-голям — тя се опита да го каже на Сербитар, ала той се спусна над нея и мракът я погълна.

Рек стоеше до прозореца на балкона, стискайки парапета, а сълзите се стичаха от очите му и през стиснатите му зъби излизаха неконтролируеми ридания. Зад него лежеше Вире — неподвижна, студена и намерила покой. Лицето ѝ беше бяло, а гърдите — червени от стрелата, която я беше пронизала. Кръвта вече бе спряла да тече.

Дробовете на Рек се изпълниха с разтърсващи ридания, докато се мъчеше да овладее мъката си. От една забравена рана в ръката му капеше кръв. Той потърка очи и се извърна към леглото; седна до нея, вдигна ръката ѝ и провери за пулс, но нямаше нищо.

— Вире! — изрече тихо. — Върни се. Върни се. Чуй ме. Обичам те! Ти си единствената — той се надвеси над нея, вгледан в лицето ѝ. Върху него се появи една сълза, после друга… Ала те бяха негови. Той повдигна главата ѝ и я обгърна с ръце. — Чакай ме — прошепна. — Идвам. — После докосна пояса си, извади лентрийския кинжал от ножницата и го поднесе към китката си.

— Остави го, момче — каза Дръс от вратата. — Няма смисъл.

— Излез! — извика Рек. — Остави ме.

— Тя е мъртва, момче. Покрий я.

— Да я покрия? Да покрия моята Вире! Не! Не, не мога. О, богове на Мисаел, не мога просто да покрия лицето ѝ.

— Някога и аз трябваше да го направя — каза старецът, когато Рек се отпусна напред, а сълзите пареха очите му и тялото му се тресеше от безмълвни ридания. — Жена ми почина. Не си единственият, изправил се пред смъртта.

Дръс дълго време стоя безмълвно на вратата, със свито сърце. После я затвори и влезе в стаята.

— Остави я за малко и поговори с мен, момче — каза той и улови Рек за ръката. — Тук, до прозореца. Разкажи ми отново как се запознахте.

И Рек му разказа за нападението в гората, убийството на Рейнард, пътуването до Храма и после до Делнох.

— Дръс!

— Да.

— Не мисля, че ще мога да преживея това.

— Познавам мъже, които не успяха. Но няма нужда да си режеш вените. Отвън има цяла орда надири, които с радост ще го направят вместо теб.

— Вече не ме е грижа за тях — могат да завладеят това проклето място. Ще ми се никога да не бях идвал тук.

— Зная — изрече нежно Дръс. — Вчера говорих с Вире в болницата. Каза ми, че те обича. Каза…

— Не искам да го чуя.

— Напротив, искаш, защото това е спомен, който можеш да запазиш. И тя ще остане жива в мислите ти. Тя каза, че ако умре, няма да е живяла напразно, защото те е срещнала. Тя те боготвореше, Рек. Разказа ми за деня, в който си я защитил от Рейнард и хората му — беше толкова горда с теб. Аз също, когато чух това. Момче, ти си имал нещо, което малцина някога са притежавали.

— И сега го загубих.

— Но си го имал! То никога не може да ти бъде отнето. Тя съжаляваше само, че никога не е могла да ти каже как се чувства.

— О, каза ми — не бяха нужни думи. Какво стана с теб, когато жена ти почина? Как се чувстваше?

— Мисля, че не е нужно да ти казвам. Знаеш как съм се чувствал. И недей да си мислиш, че след трийсет години е по-лесно. Дори става по-трудно. А сега Сербитар чака да те види в Залата. Твърди, че е важно.

— Вече нищо не е важно. Дръс, ще покриеш ли лицето ѝ? Не бих могъл да го понеса.

— Да. А после трябва да се видиш с албиноса. Той има нещо за теб.

Сербитар чакаше в дъното на стълбите, докато Рек бавно слизаше към главната зала. Албиносът носеше пълно бойно снаряжение и шлем с гребен от бял конски косъм. Забралото беше спуснато и скриваше очите му. Рек си помисли, че прилича на сребърна статуя. Само ръцете му бяха голи и бели като полирана слонова кост.

— Искал си да ме видиш? — каза Рек.

— Последвай ме — отвърна Сербитар. Завъртайки се кръгом, той тръгна от залата към спираловидното каменно стълбище, водещо към тъмниците под кулата. Рек се беше подготвил да откаже всякакви молби, ала сега беше принуден да го следва и гневът му растеше. Албиносът спря в горния край на стълбите и свали една горяща факла от медна подпора на стената.

— Къде отиваме? — попита Рек.

— Следвай ме — повтори Сербитар.

Двамата мъже бавно и предпазливо слизаха по напуканите, изтъркани стъпала, докато накрая стигнаха до първия етаж на тъмниците. В отдавна неизползвания коридор проблясваха подгизнали паяжини и влажни сводове, покрити с мъх. Сербитар продължи нататък, докато стигнаха до една дъбова врата, затворена с ръждясало резе. Той се бори с него известно време и накрая го освободи, а после двамата мъже трябваше да дърпат вратата, докато тя изскърца, изстена и се отвори. Зад нея имаше друго стълбище, което зейна в мрака пред тях.

Сербитар отново пое надолу. Стъпалата свършваха в дълъг коридор, пълен с вода до глезена. Те я прегазиха до последната врата с форма на дъбов лист, на която имаше златна табела, гравирана с надпис на езика на древните.

— Какво пише? — попита Рек.

— „На достойните — добре дошли. Тук лежи тайната на Егел и душата на Бронзовия граф.“

— Какво означава това?

Сербитар пробва дръжката на вратата, но очевидно беше заключена отвътре, защото не се виждаха никакви резета, вериги или ключалки.

— Да я разбием ли? — каза Рек.

— Не. Ти я отвори.

— Заключена е. Това някаква игра ли е?

— Пробвай.

Рек леко завъртя ръчката и вратата се отвори безшумно. В стаята се появиха приглушени светлини, светещи стъклени глобуси, поставени в нишите по стените. Помещението беше сухо, макар че сега водата от коридора нахлу вътре и се разля по пищния килим на пода.

В средата на стаята, върху дървена поставка имаше броня, каквато Рек не беше виждал досега. Тя беше прекрасно изработена от бронз, с криле, които се разперваха над гърдите и стигаха до раменете. Отгоре имаше шлем с крила и гребен с глава на орел. Имаше и ръкавици с плочки и панти, а също и наколенници. На масата пред бронята лежеше ризница с бронзови пръстени, обточена с най-меката кожа, и гамаши с бронзови наколенници. Ала преди всичко, Рек беше привлечен от меча, поставен в куб от твърд кристал. Острието беше златно и дълго повече от шейсет сантиметра; дръжката беше двуръка, а ефесът представляваше чифт разперени криле.

— Това е бронята на Егел, първият Бронзов граф — каза Сербитар.

— Защо са допуснали да лежи тук?

— Никой не е могъл да отвори вратата — отвърна албиносът.

— Тя не беше заключена — каза Рек.

— Не и за теб.

— Какво означава това?

— Смисълът е ясен: само на теб е писано да отвориш вратата.

— Не мога да повярвам.

— Да ти донеса ли меча? — попита Сербитар.

— Ако искаш.

Сербитар отиде до кристалния куб, извади меча си и удари по него. Нищо не се случи. Острието иззвънтя във въздуха, без да остави следи върху кристала.

— Опитай ти — каза Сербитар.

— Може ли да използвам меча ти?

— Просто посегни към дръжката.

Рек пристъпи напред и спусна ръката си към кристала, очаквайки хладния допир на стъклото, който така и не последва. Ръката му потъна в куба и пръстите му обвиха дръжката. Той измъкна острието без усилие.

— Това някакъв фокус ли е? — попита.

— Навярно. Но аз нямам нищо общо. Виж! — Албиносът постави ръцете си върху вече празния кристал и се издигна над него. — Пъхни ръцете си под мен — каза той. — Рек го направи — за него кристалът не съществуваше.

— Какво означава това?

— Не зная, приятелю. Наистина не зная.

— Тогава откъде разбра, че е тук?

— Това е още по-трудно за обяснение. Помниш ли онзи ден в гората, когато не можех да се събудя?

— Да.

— Е, тогава пътувах из цялата планета, дори и отвъд нея, ала в това време се носех по течението на времето и посетих Делнох. Беше нощ и видях как те водя по коридора към тази стая. Видях как взимаш меча и чух да задаваш въпроса, който току-що зададе. А след това чух своя отговор.

— Значи в този момент се носиш над нас и слушаш?

— Да.

— Познавам те достатъчно добре, за да ти вярвам, но ми кажи едно: това може да обяснява твоето присъствие тук с мен, но откъде „онзи“ Сербитар е разбрал, че бронята е тук?

— Наистина не мога да го обясня, Рек. Това е все едно гледаш отражение в огледало и виждаш как продължава в безкрая. Но в своите научни занимания съм установил, че животът често е нещо повече от това, за което го мислим.

— В смисъл?

— В него цари властта на Източника.

— Не съм в настроение за религия.

— Тогава нека кажем, че преди толкова много столетия Егел е погледнал в бъдещето и е видял това нашествие, затова е оставил бронята си тук, пазена с магия, която само ти — като граф — успя да развалиш.

— Твоят духовен образ още ли ни наблюдава?

— Да.

— Знае ли за моята загуба?

— Да.

— Значи си знаел, че тя ще умре?

— Да.

— Защо не ми каза?

— За да не помрача радостта ви.

— Какво ще рече това? — каза Рек, а гневът се надигаше в него и изместваше мъката.

— Ще рече, че ако беше фермер, комуто предстои дълъг живот, може би щях да те предупредя — за да те подготвя. Но не си; ти се бориш със свирепа орда и животът ти е в опасност всеки ден. Както и този на Вире. Ти знаеше, че е възможно да умре. Ако ти бях казал, че това със сигурност ще се случи, не само нямаше да спечелиш нищо, но и щях да те лиша от радостта, която изпитваше.

— Можех да я спася.

— Не, не можеше.

— Не го вярвам.

— Защо да те лъжа? Защо да желая смъртта ѝ?

Рек не отговори. Думата „смърт“ нахлу в сърцето му и сломи душата му. Сълзите отново напираха към очите му, но той ги преглътна и се съсредоточи върху бронята.

— Утре ще я облека — каза през стиснати зъби. — Ще бъда с нея и ще умра.

— Може би — отвърна албиносът.