Легенда

21.

До полунощ беше известен броят на жертвите от битката през първия ден. Четиристотин и седем души бяха загинали. Сто шейсет и осем бяха ранени и половината от тях нямаше да се бият повече.

Лекарите още работеха и окончателният брой непрекъснато се уточняваше. Много дренайски войници бяха паднали от укрепленията по време на боя и само цялостната проверка можеше да определи точния им брой.

Рек беше ужасѐн, макар че се стараеше да не го показва по време на съвещанието с Хогън и Орин в кабинета над голямата зала. На срещата присъстваха седем души: Хогън и Орин представляваха войните; Бриклин беше представител на гражданите; а също и Сербитар, Винтар и Вире. Рек беше успял да открадне четири часа сън и се чувстваше по-свеж; албиносът изобщо не беше спал, но не изглеждаше по-различно.

— Това са тежки загуби за един ден сражения — каза Бриклин. — С тези темпове няма да можем да издържим повече от две седмици. — Побеляващата му коса беше оформена в стила на дренайския съд, затъкната зад ушите и със ситни къдрици на тила. Лицето му, макар и месесто, беше красиво и той умело ползваше чара си. „Този мъж е политик и следователно на него не може да се разчита“, мислеше си Рек.

Сербитар отговори на Бриклин:

— Статистиката не означава нищо на първия ден. Сега зърното се отделя от плявата.

— Какво ще рече това, принце на Дрос Сегрил? — попита еснафът, а въпросът прозвуча по-рязко без обичайната му усмивка.

— Не исках да проявя неуважение към мъртвите — отвърна Сербитар. — Просто реалността във войната е такава, че мъжете с най-малко умения загиват първи. Загубите винаги са по-големи в началото. Хората се биха добре, но на много от загиналите им липсваха умения — затова са мъртви. Загубите ще намалеят, но пак ще бъдат високи.

— Не е ли редно да сме загрижени за това колко можем да понесем? — попита гражданинът, обръщайки се към Рек. — Все пак, ако сме убедени, че надирите в крайна сметка ще проникнат през стените, какъв е смисълът да продължим да се отбраняваме? Или човешкият живот няма никаква стойност?

— Нима предлагате да се предадем? — попита Вире.

— Не, милейди — отвърна спокойно Бриклин. — Воините трябва да решат това, а аз ще подкрепя всяко тяхно решение. Но смятам, че трябва да проучим възможностите. Днес загинаха четиристотин души, които трябва да бъдат почетени за своята саможертва. Но какво ще стане утре? И вдругиден? Трябва да внимаваме и да не поставяме гордостта преди реалността.

— За какво говори той? — попита Вире Рек. — Не разбирам нищо.

— За какви възможности говорите? — каза Рек. — По мое мнение, има само две. Или се бием и побеждаваме, или се бием и губим.

— На този етап това са най-важните планове — каза Бриклин. — Но трябва да мислим за бъдещето. Вярваме ли, че можем да удържим крепостта? Ако е така, трябва да продължим да се бием на всяка цена. Но ако не, трябва да се стремим към почетен мир, както направиха другите народи.

— Какво е това „почетен мир“? — попита тихо Хогън.

— При него враговете стават приятели и враждите се забравят. Тогава трябва да посрещнем в града владетеля Улрик като съюзник на Дренан, след като получим от него обещанието, че няма да навреди на гражданите. В крайна сметка всички войни приключват по този начин — както свидетелства присъствието тук на Сербитар, вагрийския принц. Преди трийсет години воювахме с Вагрия. Сега сме приятели. След още трийсет години може би ще провеждаме подобни срещи с надирските принцове. Днес трябва да очертаем перспективите.

— Разбирам гледната ви точка — каза Рек, — и тя е добра…

— Според теб може и да е. Но не и според останалите! — сопна се Вире.

— Добра е — продължи спокойно Рек. — На тези срещи няма място за високопарни речи. Както казахте, трябва да проучим реалните възможности. Първата реалност е следната: ние сме добре обучени, добре оборудвани и се намираме на най-могъщата крепост, която някога е била строена. Втората реалност е, че Магнус Уаундуийвър се нуждае от време, за да обучи и изгради армия, която да устои на надирите, дори и ако Делнох падне. На този етап няма смисъл да говорим за отстъпление, но ще го имаме предвид при следващите срещи. А сега, имаме ли да обсъждаме други градски дела, защото е късно и ви задържахме твърде дълго, уважаеми Бриклин?

— Не, милорд, мисля, че си свършихме работата — отвърна гражданинът.

— В такъв случай, нека ви благодаря за помощта — и за мъдрите ви съвети — и да ви пожелая лека нощ.

Гражданинът стана, поклони се на Рек и Вире и излезе от стаята. Няколко секунди слушаха шума от отдалечаващите му се стъпки. Пламнала и разгневена, Вире се канеше да заговори, когато Сербитар наруши тишината.

— Добре казано, графе, но той няма да ни остави на мира.

— Той е политическо животно — каза Рек. — Не го е грижа за морал, чест или гордост. Но има своето място и ползи. Какво ще кажеш за утре, Сербитар?

— Надирите ще започнат с поне три часа бомбардировки с балисти. Тъй като не могат да настъпват, докато извършват подобно нападение, предлагам да оставим само петдесет души на Мусиф един час преди разсъмване. Когато огънят престане, ще продължим напред.

— Ами ако втората им атака започне на зазоряване? — каза Орин. — Ще прехвърлят стените, преди войската ни да успее да стигне до укрепленията.

— Те не планират такъв ход — изрече просто албиносът.

Орин не беше убеден, но се чувстваше неловко в присъствието на Сербитар. Рек забеляза смущението му.

— Повярвай ми, приятелю, способностите на Трийсетте са непонятни за обикновените хора. Щом той го казва, значи е така.

— Ще видим, милорд — изрече скептично Орин.

— Как е Дръс? — попита Вире. — Изглеждаше съвсем изтощен, когато го видях на свечеряване.

— Онази жена Каеса се погрижи за него — каза Хогън — и твърди, че ще се оправи. Почива си в болницата.

Рек отиде до прозореца, отвори го и пое хладния нощен въздух. Оттук виждаше долината, където горяха надирските огньове. Очите му се спряха на болницата в Елдибар, където лампите още светеха.

— Кой ли е лекар? — каза той.

На Елдибар Калвар Син, завързал на кръста си окървавена кожена престилка, вървеше като сомнамбул. Умората разяждаше костите му, докато се движеше от легло на легло и раздаваше лекарства.

Денят беше повече от кошмарен за плешивия едноок лекар. За трийсет години неведнъж беше виждал смъртта. Беше виждал да умират мъже, които би трябвало да оцелеят, а други да оживяват след рани, които биха ги убили на място. А често неговите специални умения бяха предотвратявали смъртта там, където другите не можеха дори да спрат кръвта от раната. Но днес беше най-лошият ден в живота му. Четиристотин силни, млади мъже, които тази сутрин бяха здрави и в разцвета на силите си, сега се бяха превърнали в разлагащо се месо. Много други бяха загубили крайници или пръсти. Тежко ранените бяха прехвърлени на Мусиф. Мъртвите бяха закарани зад Шеста стена, за да бъдат погребани зад портите.

Около уморения лекар санитарите изливаха кофи със солена вода по окървавения под, за да заличат следите от страданията.

Калвар Син влезе тихо в стаята на Дръс и се втренчи в спящата фигура. До леглото му висеше Снага, сребърният убиец.

— Още колко, касапин такъв? — каза Калвар. Старецът се размърда, но не се събуди.

Лекарят се запрепъва из коридора и пое към стаята си. Там захвърли престилката на един стол и се отпусна в леглото, като нямаше сили дори да се завие с одеяло. Сънят не идваше. Кошмарните картини на ужасни страдания се превъртаха в ума му и той се разплака. В съзнанието му нахлу благо старческо лице. То стана по-голямо и погълна болката му, излъчвайки хармония. Ставаше все по-голямо, докато обгърна болката му като топло одеяло. И той потъна в дълбок, безпаметен сън.

— Сега си почива — каза Винтар, когато Рек се извърна от прозореца в кулата.

— Хубаво — отвърна Рек. — Утре няма да може да си почива. Сербитар, имаш ли някакви нови идеи за нашия предател?

Албиносът поклати глава.

— Не зная какво можем да направим. Наблюдаваме храната и кладенците. Той не може да ни засегне по друг начин. Охраняват те, както и Дръс и Вире.

— Трябва да го открием — каза Рек. — Не можеш ли да влезеш в ума на всеки човек на крепостта?

— Разбира се! Със сигурност ще ти дадем отговор до три месеца.

— Разбрах — каза Рек и се усмихна мрачно.

Китан стоеше и безмълвно наблюдаваше дима, който се вдигаше от кулите му. Лицето му беше безизразно, а очите му — мрачни и замъглени. Улрик дойде при него и постави ръка на рамото му.

— Това беше просто дърво, приятелю.

— Да, милорд. Мислех си, че в бъдеще ще ни трябва фалшива преграда от мокри кожи. Това няма да е много трудно, макар че увеличеното тегло може да се окаже проблем за стабилността.

Улрик се засмя.

— Мислех, че ще бъдеш съкрушен от мъка. А ти вече правиш планове.

— Да, чувствам се глупаво — отвърна Китан. — Трябваше да предвидя, че ще използват газ. Знаех, че дървото няма да изгори само от огнени стрели и не помислих за други запалителни вещества. Повече никой няма да ни победи по този начин.

— Не се съмнявам, господин архитект — каза Улрик и се поклони.

Китан се подсмихна.

— С годините съм се възгордял, милорд. Побратима на смъртта се представи добре днес. Той е достоен противник.

— Така е — но не мисля, че днешният план е бил негов. Сред тях има бели монаси, които убиха учениците на Носта Кан.

— Предположих, че това е дяволска работа — промърмори Китан. — Как ще постъпите със защитниците, когато превземем крепостта?

— Вече казах, че ще ги убия.

— Зная. Питах се дали не сте променили решението си. Те са безстрашни.

— И аз ги уважавам. Но дренайците трябва да разберат какво се случва с тези, които ми се противопоставят.

— Е, милорд, какво ще направите?

— Ще ги изгоря на една огромна погребална клада — всички, освен един, който трябва да живее, за да разказва историята.

Час преди разсъмване, Каеса се промъкна безшумно в стаята на Дръс и отиде до леглото му. Воинът спеше дълбоко, легнал по корем и обвил глава с огромните си ръце. Докато тя го гледаше, Дръс помръдна. Отвори очи и ги впери в тънките ѝ крака, обути във високи ботуши от еленова кожа. После погледът му се насочи нагоре. Тя носеше плътно прилепнала зелена туника и дебел кожен колан със сребърни гвоздеи, който подчертаваше тънката ѝ талия. До тялото ѝ висеше къс меч с абаносова дръжка. Той се обърна и срещна погледа ѝ — в светлокафявите ѝ очи се четеше гняв.

— Приключи ли с огледа? — сопна се тя.

— Какво те безпокои, момиче?

Лицето ѝ стана съвсем безизразно и тя се отдръпна като котка в сенките.

— Нищо. Обърни се, искам да видя гърба ти.

Тя ловко започна да разтрива мускулите около лопатката му, а пръстите ѝ бяха като стоманени игли и от време на време го караха да стене през стиснати зъби.

— Обърни се отново.

Когато Дръс отново легна по гръб, тя вдигна дясната му ръка, стисна я с две ръце, дръпна я рязко и я завъртя. Чу се силно пукане и за част от секундата Дръс си помисли, че му е счупила рамото. Тя пусна ръката му и я сложи на лявото му рамо, а после постави на кръст лявата му ръка върху дясното рамо. Навеждайки се напред, за да го обърне настрани, тя постави стиснатия си юмрук под гръбнака му и между лопатките, а после го претърколи обратно. Внезапно стовари цялата си тежест върху гърдите му, притискайки гръбнака му към юмрука си. Той изохка отново, когато във въздуха се разнесоха обезпокоителни звуци, които му се сториха като хрущене и счупване. По челото му изби пот.

— По-силна си, отколкото изглеждаш, момиче.

— Замълчи и седни с лице към стената.

Този път тя едва не му счупи врата, като постави ръце под брадичката и над ухото му и го изви първо наляво, а после надясно. Звукът беше като от счупване на сух клон.

— Утре трябва да си почиваш — каза му на тръгване.

Той се протегна и размърда контузеното си рамо. От седмици не се беше чувствал толкова добре.

— Какви бяха тези пукащи звуци? — попита той и я спря на вратата.

— Имаш артрит. Първите три гръбначни прешлена бяха блокирани и кръвта не можеше да тече както трябва. Освен това мускулът под лопатката се беше схванал, причинявайки спазми, които отслабваха силата в дясната ти ръка. Но ме послушай, старче, утре трябва да си почиваш. Или ще умреш.

— Всички ще умрем — каза той.

— Вярно е. Но хората имат нужда от теб.

— Само мене ли не харесваш — или всички мъже? — попита той, когато ръката ѝ докосна дръжката на вратата.

Тя се обърна да го погледне, усмихна се, затвори вратата и се върна в стаята, като спря на сантиметри от едрото му голо тяло.

— Искаш ли да спиш с мен, Дръс? — попита го нежно и обгърна рамото му с лявата си ръка.

— Не — изрече той тихо, взирайки се в очите ѝ. Зениците ѝ бяха неестествено малки.

— Повечето мъже искат — прошепна тя и се приближи.

— Аз не съм повечето мъже.

— Значи си престарял? — попита тя.

— Може би.

— Или си падаш по момчета? В нашата банда имаме няколко такива.

— Не, не мога да кажа, че някога съм харесвал мъж. Но навремето имах истинска жена и оттогава никога не съм имал нужда от друга.

Тя се отдръпна от него.

— Поръчах да ти донесат гореща вана и искам да останеш в нея, докато водата изстине. Това ще помогне на кръвта да потече през онези изтощени мускули. — При тези думи тя се обърна и излезе. Дръс се взира във вратата няколко секунди, после седна на леглото и се почеса по брадата.

Това момиче го безпокоеше. Имаше нещо в очите ѝ. Дръс никога не беше разбирал жените, нямаше интуицията на някои други мъже. За него жените бяха от друга раса, далечни и страшни. Ала в това момиче имаше нещо друго — в очите ѝ се четеше лудост и страх. Той сви рамене и постъпи така, както правеше винаги, щом някой проблем не беше по силите му: забрави го.

След ваната той се облече бързо, среса косата и брадата си, а после закуси набързо в столовата на Елдибар и отиде при петдесетте доброволци на укрепленията, докато ранното слънце пробиваше утринната мъгла. Утрото беше хладно и свежо и обещаваше дъжд. Долу надирите се събираха, а каруците, натоварени с камъни, бавно поемаха към катапултите. Около него не се водеха почти никакви разговори — в дни като този човек обръщаше мислите си навътре. Ще умра ли днес? Какво прави жена ми сега? Защо съм тук?

По-надолу по стената Орин и Хогън вървяха сред хората. Орин говореше малко и остави командира на легиона да се шегува и да задава въпроси. Той негодуваше срещу непринуденото държане на Хогън с редовия състав, но не чак толкова; може би съжалението надделяваше над негодуванието.

Някакъв млад къл — Бреган, може би? — го накара да се почувства по-добре, когато минаха покрай малката група мъже край кулата при портата.

— Днес ще се биете ли с „Карнак“, сър? — попита той.

— Да.

— Благодаря ви, сър. Това е голяма чест — за всички нас.

— Много мило, че го казваш — отвърна Орин.

— Не, наистина е така — каза Бреган. — Снощи си говорихме за това.

Смутен и доволен, Орин се усмихна и продължи.

— Това е по-голяма отговорност, отколкото да контролираш снабдяването — каза Хогън.

— В какъв смисъл?

— Те те уважават. А онзи мъж те боготвори. Не е лесно да отговориш на очакванията им. Ще останат до теб, когато всички избягат. Или ще избягат с теб, докато всички останали стоят.

— Няма да избягам, Хогън — каза Орин.

— Зная, не исках да кажа това. Понякога на човек му се иска да легне, да се предаде или да избяга. Обикновено това се решава от самия човек, но в този случай ти вече не си един човек. Вие сте петдесет. Вие сте „Карнак“. Това е голяма отговорност.

— Ами ти? — попита Орин.

— Аз съм легионът — отвърна той просто.

— Да, предполагам, че е така. Днес уплашен ли си?

— Разбира се.

— Радвам се — каза Орин и се усмихна. — Не бих искал да съм единственият.

Както бе обещал Дръс, денят предизвика нов ужас: летящи камъни заличаваха цели участъци от укрепленията, последвани от страховитите бойни викове и стремителната атака със стълби на стената, след което една ревяща орда се изкачи по гранитната защита, за да се изправи срещу дренайските мечове от сребърна стомана. Днес беше ред на трите хиляди души от Мусиф, Втора стена, да сменят воините, които се бяха сражавали дълго и неуморно предишния ден.

Мечовете дрънчаха, а мъжете крещяха и падаха; този хаос продължи дълги часове. Дръс крачеше из стените като свиреп великан, опръскан с кръв и мрачен, а брадвата му съсичаше надирските редици, докато ругатните и грубите му обиди караха надирите да се съсредоточат върху него. Рек се сражаваше редом със Сербитар, както предишния ден, но сега с тях бяха и Менахем и Антахейм, Вире и Арбедарк.

До следобед широките шест метра укрепления се хлъзгаха от кръв и бяха осеяни с трупове; ала все пак битката беше в разгара си. Край кулата на портата Орин се биеше като обезумял, рамо до рамо с воините от група „Карнак“. Бреган, чийто меч се беше счупил, беше взел една надирска брадва, двуостра и с дълга дръжка, и я използваше невероятно умело.

— Истинско фермерско оръжие! — извика Гилад по време на едно кратко затишие.

— Кажи го на Дръс! — провикна се Орин и потупа Бреган по гърба.

Привечер надирите отново се оттеглиха, съпроводени от подигравки и дюдюкания. Ала жертвите бяха много. Облян в кръв, Дръс прескачаше труповете и куцукаше към мястото, където Рек и Сербитар почистваха оръжията си.

— Стената е твърде широка, за да издържи дълго — измърмори той и се наведе да почисти Снага с палтото на един мъртъв надирец.

— Това е самата истина — каза Рек и избърса потта от лицето си с ръба на пелерината. — Но си прав, още не можем да им я дадем просто така.

— В момента — каза Сербитар — ги избиваме в съотношение три към едно, което не е достатъчно. Ще ни сломят.

— Трябват ни още хора — каза Дръс, облегна се на укрепленията и се почеса по брадата.

— Снощи изпратих човек при баща ми в Дрос Сегрил — каза Сербитар. — До десет дни трябва да получим подкрепления.

— Драда мрази дренайците — каза Дръс. — Защо да изпраща хора?

— Трябва да изпрати личната ми гвардия. Такъв е законът във Вагрия. И макар че с баща ми не си говорим от дванайсет години, все още съм първородният му син. Това е мое право. Триста мъже с мечове ще дойдат при мен — не повече, но ще са от полза.

— За какво се скарахте? — попита Рек.

— Да сме се карали? — попита албиносът.

— Ти и баща ти.

— Не сме се карали. Той възприемаше уменията ми като „мрачни дарове“ и се опита да ме убие. Аз не го позволих. Винтар ме спаси. — Сербитар си свали шлема, развърза възела, който стягаше бялата му коса и тръсна глава. Вечерният вятър разроши косата му. Рек погледна Дръс и смени темата.

— Улрик вече трябва да е разбрал, че му предстои тежка битка.

— Той бездруго го е знаел — отвърна Дръс. — Това още не го тревожи.

— Не разбирам защо — аз съм разтревожен — каза Рек и стана, когато Вире дойде при тях с Менахем и Антахейм. Тримата членове на Трийсетте си тръгнаха безмълвно и Вире седна до Рек, прегърна го през кръста и опря глава на рамото му.

— Денят не беше лесен — каза Рек и нежно помилва косата ѝ.

— Те се грижеха за мен — прошепна тя. — Точно както си им казал, предполагам.

— Сърдита ли си?

— Не.

— Хубаво. Току-що се срещнахме и не искам да те загубя.

— Вие двамата трябва да ядете — каза Дръс. — Знам, че не ви е до това, но послушайте съвета на един стар воин. — Старецът стана, хвърли един поглед към надирския лагер и бавно пое към столовата. Беше уморен. Ужасно уморен. Пренебрегвайки собствения си съвет, той заобиколи столовата и се отправи към болничната си стая. Спря се в дългата сграда, за да се вслуша в стоновете от отделенията. Миризмата на смърт беше навсякъде. Носачите, които минаваха покрай него, носеха окървавени трупове, санитарите изливаха кофи с вода на пода, а част от тях носеха бърсалки или кофи с пясък, за да подготвят мястото за утре. Той не разговаря с тях.

Отвори вратата на стаята си и спря на място. Каеса седеше вътре.

— Донесох ти храна — каза тя, без да го поглежда в очите. Той мълчаливо пое подноса с говеждо, червен боб и дебел комат черен хляб и започна да яде.

— В съседната стая има вана за теб — каза тя, когато той приключи. Той кимна и си свали дрехите.

Дръс седна в ниската вана и почисти кръвта от косата и брадата си. Когато усети по мокрия си гръб студен въздух, разбра, че е влязла. Тя коленичи до ваната и наля ароматна течност в ръцете си, а после започна да мие косата му. Той затвори очи, наслаждавайки се на усещането от пръстите ѝ върху скалпа му. След като изплакна косата му с чиста топла вода, тя я подсуши с чиста кърпа.

Отново в стаята си, Дръс видя, че тя е наредила чиста долна риза и черни вълнени панталони и е почистила коженото му палто и ботушите. Тя му наля чаша лентрийско вино, преди да излезе. Дръс го изпи и легна в леглото, подпрял глава на ръката си. След Ровена, друга жена не се беше грижила за него така и той се размекна.

Ровена, неговата невръстна булка, отведена от търговци на роби скоро след сватбата при големия дъб. Дръс беше тръгнал след тях, като не спря дори за да погребе родителите си. Пътува месеци наред, докато накрая, в компанията на поета Сибен, откри лагера на търговците на роби. След като узна от тях, че Ровена е била продадена на търговец, който пътува на изток, той уби водача им в шатрата му и отново пое на път. Пет години се скита из континента като наемник и си спечели славата на най-страховития воин на своето време, а накрая стана защитник на Бога-крал на Вентрия, Горбен.

В крайна сметка откри жена си в един източен дворец и се разплака. Без нея винаги се беше чувствал половин човек. Само тя го правеше човек и за миг укротяваше тъмната страна на неговата природа, караше го да се чувства цял и му разкриваше красотата на поляна с цветя, докато той търсеше съвършенството в стоманения меч.

Тя миеше косата му и под нейните пръсти напрежението във врата му и гневът в сърцето му изчезваха.

Сега я нямаше и светът беше пуст — на мястото на ослепително ярките цветове беше останала само мъждукаща сивота.

Навън заваля леко. Известно време Дръс слуша трополенето на дъжда по покрива, а после заспа.

Каеса седеше навън, обгърнала коленете си. Ако някой дойдеше при нея, нямаше да може да разбере къде свършва дъждът и започват сълзите.