Легенда

28.

Шестстотин дренайски воини мълчаливо гледаха как надирите се събраха около тялото на Дръс и внимателно го повдигнаха, а после го понесоха през портите, които се беше борил да защити. Улрик беше последният, който мина през портала. Той се обърна в сянката на счупените греди, а виолетовите му очи оглеждаха мъжете край стената и накрая се спряха върху една бронзова фигура. Улрик вдигна ръка, сякаш за поздрав, а после бавно посочи Рек. Посланието беше съвсем ясно.

Първо Легендата, а сега графът.

Рек не отвърна, а само гледаше как надирският военачалник пое към сенките на портата и се изгуби от поглед.

— Умря в мъки — каза Хогън, когато Рек се обърна и се облегна на укрепленията, като повдигна забралото на шлема си.

— А ти какво очакваше? — попита Рек и потърка уморените си очи с немощните си пръсти. — И животът му не беше лек.

— Скоро и ние ще го последваме — каза Хогън. — Няма да можем да се бием и ден повече с хората, които ни останаха. Градът вече е безлюден: дори и гарнизонният пекар си замина.

— Ами Съветът? — попита Рек.

— Заминаха, до един. Бриклин би трябвало да се върне до ден-два с новини от Абалайн. Мисля, че ще предаде посланието му директно на Улрик — дотогава той ще се е разположил в централната кула.

Рек не отговори — нямаше нужда. Така беше — битката беше приключила. Оставаше само кръвопролитието.

Сербитар, Винтар и Менахем наближиха безмълвно, а белите им пелерини бяха опърпани и окървавени. Ала по тях нямаше следи от рани. Сербитар се поклони.

— Краят настъпи — каза той. — Какво ще наредиш?

Рек сви рамене.

— Какво бих могъл да кажа?

— Бихме могли да се оттеглим в централната кула — предложи Сербитар, — но не разполагаме с достатъчно хора, за да удържим дори и нея.

— Тогава ще умрем тук — каза Рек. — Мястото няма значение.

— Така е — каза тихо Сербитар. — Но мисля, че имаме няколко часа отсрочка.

— Защо? — попита Хогън, като разкопча бронзовата брошка на рамото си и си свали пелерината.

— Мисля, че надирите няма да нападнат отново днес. Те убиха един велик мъж, легенда дори и за тях самите. Ще пируват, за да го отпразнуват. А утре, когато и ние умрем, отново ще вдигнат пир.

Рек си свали шлема, наслаждавайки се на прохладния вятър върху пропитата му с пот глава. Небето отгоре беше ясно и синьо, а слънцето блестеше като злато. Той вдиша дълбоко от чистия планински въздух и усети как силата му прониква в уморените му крайници. Мислите му полетяха назад, към радостните дни с Хореб в дренайския хан — отдавна отминали дни, които никога нямаше да се върнат. Той изруга на глас, а после се засмя.

— Щом няма да ни нападнат, и ние трябва да си организираме празненство — каза той. — За бога, човек умира само веднъж в живота! Нима не си струва да се отпразнува? — Хогън се усмихна и поклати глава, но Боуман, който беше дошъл незабелязано, потупа Рек по рамото.

— Ето това е приказка — каза той. — Но защо не го направим както трябва, да стигнем докрай?

— „Докрай“ ли? — попита Рек.

— Бихме могли да отидем на празненството на надирите — каза Боуман. — Тогава те ще трябва да ни почерпят.

— В това има нещо вярно, Бронзов графе — каза Сербитар. — Ще отидем ли при тях?

— Да не сте полудели? — каза Рек, като гледаше ту единия, ту другия.

— Както каза, Рек, само веднъж се умира — предложи Боуман. — Нямаме какво да губим. Все пак, надирските закони за гостоприемство би трябвало да ни защитят.

— Това е безумие! — каза Рек. — Не говориш сериозно, нали?

— Напротив — каза Боуман. — Бих искал да отдам последна почит на Дръс. А и това ще се превърне във величествена смърт, която надирските поети да възпяват години по-късно. Почти съм сигурен, че и дренайските поети ще се включат. Идеята ми допада — в нея има известна поетическа красота. Пир в леговището на дракона.

— По дяволите, тогава ще участвам — каза Рек. — Макар че сигурно съм откачил. Кога тръгваме?

Абаносовият трон на Улрик беше поставен пред шатрата му и надирският военачалник седеше върху него, облечен в източни одежди от коприна със златни нишки. На главата му стоеше украсената с козя кожа корона на Вълчите глави, а черната му коса беше сплетена по обичая на вентрийските крале. Около него, в огромен кръг, наброяващ хиляди, седяха неговите командири; зад тях имаше още много кръгове с войници. В центъра на всеки кръг надирски жени танцуваха с неистови движения, в унисон с неравния ритъм на сто барабана. В кръга на командирите жените танцуваха около триметрова погребална клада, върху която лежеше Легендата Дръс, със скръстени ръце и брадва, положена на гърдите му. Извън кръговете горяха безброй огньове и миризмата на горящо месо изпълваше въздуха. Жените от лагера разнасяха кобилици с кофи, пълни с лърд, алкохолна напитка от козе мляко. Самият Улрик пиеше червено лентрийско вино в чест на Дръс. Тази напитка не му харесваше; беше твърде рядка и водниста за мъж, отраснал с по-силния алкохол на северните степи. Но все пак я пиеше. Би било неучтиво да не го направи, защото духът на Дръс бе призован сред тях: още една чаша беше напълнена догоре редом с тази на Улрик, а вдясно от надирския военачалник беше издигнат втори трон.

Улрик се взираше мрачно над ръба на чашата си, вперил поглед в тялото върху кладата.

— Умря в подходящ момент, старче — изрече тихо. — Паметта ти ще живее в нашите песни, а хората от бъдните поколения ще говорят за теб около лагерните огньове.

Луната светеше ярко в безоблачното небе, а звездите искряха като далечни свещи. Улрик се облегна и впери очи в безкрая. Защо беше в такова мрачно настроение? Какво му тежеше на душата? Рядко се беше чувствал така, и никога в навечерието на такава победа.

Защо?

Погледът му се върна към тялото на брадвоносеца.

— Ти си виновен, Побратиме на смъртта — каза. — Защото твоите героични песни ме превърнаха в черна сянка.

Улрик знаеше, че във всички легенди има ярки герои и много черни злодеи. Така беше устроено всяко предание.

— Аз не съм злодей — каза той. — Аз съм роден воин, който да защитава народа си и да изгради нация — той пийна още глътка лентрийско и отново си напълни чашата.

— Господарю, станало ли е нещо? — попита началникът на охраната Огаси — най-дебелият степен ездач, който беше убил Вире.

— Той ме обвинява — каза Улрик, сочейки тялото.

— Да запалим ли кладата?

Улрик поклати глава.

— Не преди полунощ. Портите трябва да са отворени, когато пристигне.

— Оказвате му голяма чест, господарю. Тогава защо ви обвинява?

— Със смъртта си. Ногуша е носил отровен меч — неговият прислужник ми го разказа.

— Това не е било по ваша заповед, господарю. Аз бях там.

— Има ли значение? Нима вече не нося отговорност за хората, които ми служат? Опетних своята легенда, за да сложа край на неговата. Извършил си черно деяние, Улрик Вълчата глава.

— Той бездруго щеше да умре утре — каза Огаси. — Изгубил е само ден.

— Задай си въпроса, Огаси, какво е означавал този ден. Мъже като Побратима на смъртта се раждат може би веднъж на двайсет поколения. Те са рядкост. И колко струва един негов ден за обикновените хора? Година? Десет години? Цял живот? Видя ли как умря?

— Да, господарю.

— И ще го забравиш ли?

— Не, господарю.

— Защо не? И преди си виждал храбри мъже да умират.

— Той беше особен — каза Огаси. — Дори когато падна за последен път, помислих, че ще се изправи. Дори сега някои хора хвърлят уплашени погледи към кладата му, очаквайки да видят как ще стане отново.

— Как е могъл да се изправи срещу нас? — попита Улрик. — Лицето му беше посиняло от гангрена. Сърцето му трябваше да е спряло отдавна. А болката…

Огаси сви рамене.

— Докато хората участват във войни, ще има и воини. Докато има воини, сред тях ще има и принцове. Сред принцовете ще има крале, а някой от тези крале ще е император. Сам го казахте, господарю. Хора като него се раждат веднъж на двайсет поколения. Нима сте очаквали да умре в леглото?

— Не. Бях решил да оставя името му да потъне в забвение. Скоро ще управлявам най-могъщата империя в света. Аз ще пиша историята.

— Бих могъл да залича името му от паметта на хората или още по-лошо — да го опетня и да очерня легендарната му слава. Но няма да го направя. Ще наредя да напишат книга за живота му и хората ще разберат как се е опълчил срещу мен.

— Не съм очаквал по-малко от Улрик — каза Огаси, а тъмните му очи проблеснаха на светлината от огъня.

— О, но ти ме познаваш, приятелю. Сред дренайците има хора, които очакват да изтръгна и изям сърцето на великия Дръс. Убиец на деца, Северна чума, Варваринът от Гулготир.

— Струва ми се, че вие сам измислихте тези имена, господарю.

— Така е. Но военачалникът трябва да познава всички оръжия на войната. А много от тях нямат нищо общо с копието и меча, лъка или прашката. Словото ограбва душите на хората, докато мечът убива само телата им. Хората ме виждат и изпитват страх — това е силно оръжие.

— Някои оръжия се обръщат срещу своите повелители, господарю. Аз… — мъжът внезапно се запъна и замълча.

— Говори, Огаси! Какво ти става?

— Дренайците, господарю! Те са в лагера! — каза Огаси, невярващо ококорил очи.

Улрик се завъртя в стола си. Навсякъде кръговете се разваляха, докато хората ставаха да видят как Бронзовия граф крачи към господаря на надирите.

Зад него под строй вървяха шестнайсет мъже в сребърни брони, а зад тях ганът на легиона вървеше до русокос воин с дълъг лък.

Барабаните млъкнаха и всички погледи се преместиха от групата дренайци към седящия военачалник. Улрик присви очи, когато видя, че мъжете са въоръжени. В гърдите му се надигна паника, ала той я потисна, а мислите му препускаха. Нима просто щяха да дойдат и да го убият? Той чу как мечът на Огаси изсвистя, докато го изваждаше от ножницата и вдигна ръка.

— Не, приятелю. Нека се приближат.

— Това е лудост, господарю — прошепна Огаси, докато дренайците наближаваха.

— Налейте вино на нашите гости. Ще ги убием след празненството. Бъдете готови.

От високия си трон Улрик се взираше в синьо-сивите очи на Бронзовия граф. Мъжът беше оставил шлема си, но иначе беше в пълно бойно снаряжение, а огромният меч на Егел висеше до тялото му. Неговите спътници стояха отзад, очаквайки развоя на събитията. Нямаше признаци на напрежение, макар че командирът на легиона, когото Улрик познаваше като Хогън, докосваше леко с ръка дръжката на меча и не изпускаше Огаси от очи.

— Защо сте дошли тук? — попита Улрик. — Не сте желани в лагера ми.

Графът бавно се огледа наоколо, а после отвърна на погледа на надирския военачалник.

— Странно как една битка може да промени гледната точка на човека — каза. — Първо, аз не съм в твоя лагер, намирам се на делнохска земя, която ми се полага по право — ти си този, който е на моя територия. Както и да е, добре дошъл си за тази вечер. А защо съм тук? Дойдохме с приятелите ми да се сбогуваме с Легендата Дръс — Побратима на смъртта. Нима надирите са толкова негостоприемни, че не ни предлагат нищо за пиене?

Ръката на Огаси отново се спусна към меча му. Бронзовия граф не помръдна.

— Ако извади меча си — каза тихо, — ще го обезглавя.

Улрик даде знак на Огаси да се отдръпне.

— Нима смяташ да си тръгнеш жив оттук? — попита той Рек.

— Ако реша — да — отвърна графът.

— И аз нямам думата?

— Не.

— Наистина ли? Вече ме заинтригува. Обграден си от надирски стрелци. Ако им дам знак, лъскавата ти броня ще се покрие с черни стрели. И ти твърдиш, че не мога?

— Щом можеш, направи го — настоя графът. Улрик погледна стрелците. Стрелите бяха заредени и много лъкове вече бяха извити, а железните им върхове проблясваха на светлината на огъня.

— Защо да не мога да издам такава заповед? — попита той.

— А защо не го направи? — отвърна графът.

— Любопитен съм. Каква е същинската цел на твоето посещение? Да не си дошъл да ме убиеш?

— Не. Ако исках, можех да те убия, както убих шамана ти: тихомълком и незабелязано. В главата ти вече щяха да пълзят червеи. В това няма нищо двулично — дойдох да почета приятеля си. Ще ми предложиш ли своето гостоприемство, или да се върна в крепостта си?

— Огаси! — извика Улрик.

— Господарю?

— Донеси напитки за графа и неговите спътници. Нареди на стрелците да се върнат при огньовете си и нека забавленията продължат.

— Да, господарю — изрече колебливо Огаси.

Улрик даде знак на графа да седне в трона до него. Рек кимна и се обърна към Хогън:

— Вървете да се забавлявате. Елате да ме вземете след час.

Хогън отдаде чест и Рек гледаше как неговата малка група се отправя към лагера. Усмихна се, когато Боуман се надвеси над един седящ надирец и взе чаша лърд. Мъжът зяпна, когато видя как напитката му изчезва, а после се засмя, щом Боуман я пресуши, без да разлее и капка.

— Много е хубаво, а? — каза воинът. — По-добро е от онзи червен оцет от юга.

Боуман кимна и извади едно шише от кесията на бедрото си, а после го поднесе на мъжа. Той го пое с видимо подозрение, но приятелите му гледаха.

Бавно махна капачката и отпи колебливо, а после гаврътна цяла глътка.

— Това също е много добро — каза. — Какво е?

— Казва се „Лентрийски огън“. Щом веднъж го опиташ, никога не можеш да го забравиш!

Мъжът кимна, а после се премести, за да направи място на Боуман.

— Ела при нас, стрелецо. Тази нощ няма да воюваме. Ще си говорим, нали?

— Много мило от твоя страна, старо магаре. Струва ми се, че ще дойда.

Седнал на трона, Рек вдигна чашата на Дръс с червено лентрийско вино и я поднесе към кладата. Улрик също взе чашата си и двамата мъже вдигнаха мълчалив тост за мъртвия брадвоносец.

— Той беше велик — каза Улрик. — Баща ми ми разказваше истории за него и неговата дама. Ровена, нали така?

— Да, той много я обичаше.

— На такъв мъж подобава да познае голямата любов — каза Улрик. — Съжалявам, че умря. Щеше да бъде чудесно, ако войната можеше да се води като игра, в която никой не умира. В края на битката съперниците можеха да се срещат — както правим ние сега, — да пият и разговарят.

— Дръс не би постъпил така — каза графът. — Ако това беше игра, в която шансът има значение, Дрос Делнох вече щеше да бъде ваш. Но Дръс беше човек, който може да промени съдбата и да опровергае логиката.

— До известна степен — защото е мъртъв. Ами ти? Що за човек си ти, граф Регнак?

— Просто човек, лорд Улрик — като теб.

Улрик се наведе напред, подпрял брадата си с ръка.

— Но аз не съм обикновен човек. Никога не съм губил битка.

— Нито пък аз.

— Ти възбуждаш любопитството ми. Появяваш се отникъде, без минало, и се жениш за дъщерята на умиращия граф. Никой не е чувал за теб и не може да ми разкаже за подвизите ти. И все пак хората умират заради теб, както биха направили за любимия си крал. Кой си ти?

— Аз съм Бронзовия граф.

— Не. Не приемам този отговор.

— Тогава какво искаш да кажа?

— Много добре, ти си Бронзовия граф. Няма значение. Утре можеш да се върнеш в гроба си — ти и всички твои последователи. Започна тази битка с десет хиляди души; сега са ти останали около седемстотин. Възлагаш големи надежди на Магнус Уаундуийвър, но той не може да дойде навреме — а дори и да можеше, това нямаше да има значение. Огледай се наоколо. Тази армия е изградена с победи. И се разраства. Имам четири армии като нея — нима някой може да ме спре?

— Не е важно някой да те спре — каза графът. — Никога не е било.

— Тогава какво правите?

— Опитваме се да те спрем.

— Да не би това да е някаква загадка, която трябва да разбера?

— Не е важно дали ще разбереш. Може би ти е писано да успееш. Може би една надирска империя ще се окаже много полезна за света. Но си задай следния въпрос: ако тук нямаше армия, когато пристигна, а беше само Дръс, дали щеше да ти отвори портата?

— Не. Щеше да се бие и да умре — каза Улрик.

— Но нямаше да очаква да победи. Тогава защо би го направил?

— Вече разбирам загадката ти, графе. Но се натъжавам от това, че толкова много хора трябва да умрат, когато е безполезно да се съпротивляват. Въпреки това те уважавам. Ще се постарая твоята клада да е висока колкото тази на Дръс.

— Благодаря ти, но няма нужда. Ако наистина ме убиеш, положи тялото ми в една градина зад кулата. Там вече има гроб, покрит с цветя, и в него лежи моята съпруга. Положи тялото ми до нейното.

Улрик се умълча за кратко, докато бавно пълнеше чашите.

— Ще бъде така, както желаеш, Бронзов графе — каза накрая. — А сега заповядай в моята шатра. Ще хапнем малко месо, ще пийнем вино и ще бъдем приятели. Ще ти разкажа за живота и мечтите си, а ти можеш да поговориш за миналите си радости.

— Защо само за миналото, лорд Улрик?

— Защото само то ти остана, приятелю.