Легенда

19.

Рек, Сербитар, Вире и Винтар седяха около малък лагерен огън един час преди разсъмване. Бяха направили лагера късно предишната вечер в една уединена пещера на южния склон на един горист хълм.

— Времето е малко — каза Винтар. — Конете са уморени, а до крепостта има поне пет часа път. Може и да пристигнем, преди да извадят водата от кладенеца, а може и да не успеем. Всъщност навярно е твърде късно. Но имаме и още една възможност.

— И каква е тя? — попита Рек.

— Ти трябва да вземеш решение, Рек. Никой друг не може да го направи.

— Просто кажи, абате. Твърде уморен съм, за да мисля.

Винтар и албиносът се спогледаха.

— Ние, Трийсетте, можем да обединим силите си и да се опитаме да пробием бариерата около крепостта.

— Тогава се опитайте — каза Рек. — Какъв е проблемът?

— Това ще отнеме всичките ни сили, а е възможно да не успеем. В такъв случай нямаме да имаме сили да продължим. А дори да успеем, ще трябва да си почиваме почти цял ден.

— Мислите ли, че ще успеете да пробиете бариерата? — каза Вире.

— Не зная. Можем само да пробваме.

— Да не забравяме какво се случи, когато Сербитар се опита — каза Рек. — Възможно е всички да бъдете запратени… незнайно къде. Тогава какво?

— Ще умрем — отвърна тихо Сербитар.

— И казваш, че аз трябва да реша?

— Да — отвърна Винтар, — защото законът на Трийсетте е съвсем прост. Дали сме обет да служим на господаря на Делнох; този господар си ти.

Рек мълча няколко минути, а умореният му мозък беше вцепенен от тежестта на това решение. Улови се, че мисли за толкова други проблеми в живота си, които навремето му се бяха стрували важни. Никога не му се беше налагало да прави такъв избор. Умът му се замъгли от умора и не можеше да се съсредоточи.

— Направете го! — каза. — Пробийте бариерата. — Той се изправи и се отдалечи от огъня, засрамен, че му налагат такава заповед в момент, когато не може да разсъждава трезво.

Вире отиде при него и обви ръка около кръста му.

— Съжалявам — каза.

— За какво?

— За това, което казах, когато сподели за писмото.

— Няма нищо. Защо трябва да имаш високо мнение за мен?

— Защото си мъж и се държиш като такъв — каза тя. — Сега е твой ред.

— Мой ред?

— Да се извиниш, глупако! Удари ме.

Той я придърпа към себе си, вдигна я във въздуха и я целуна.

— Това не беше извинение — каза тя. — И ожули лицето ми с брадата си.

— Ако се извиня, ще ми позволиш ли да го направя отново?

— Какво, да ме удариш ли?

— Не, да те целуна!

В пещерата Трийсетте образуваха кръг около огъня, извадиха мечовете си и ги забиха в земята в краката си.

Общуването помежду им започна и мислите им се устремиха към Винтар. Той приветства всеки по име в дебрите на подсъзнанието си.

И те се сляха. Обединената им сила го разтърси и той се мъчеше да запази спомена за себе си. Извиси се като призрачен великан — някакво ново създание с невероятна сила. Дребното същество Винтар остана във вътрешността на новия колос, подчинявайки обединената същност на двайсет и девет индивидуалности.

Вече се бяха слели в едно.

То се наричаше Храм и беше родено под делнохските звезди.

Храм се издигна високо под облаците и разпери ефирните си ръце над делнохските зъбери.

Рееше се и ликуваше, а новите му очи попиваха гледките във вселената. В гърдите му се надигна смях. Винтар се олюляваше в центъра, навлизайки по-дълбоко в сърцето му. Накрая Храм долови присъствието на абата, по-скоро като миниатюрна идея, кръжаща на ръба на новата му реалност.

— Към Дрос Делнох. На запад.

Храм полетя на запад, високо над зъберите. Крепостта стоеше безмълвно под него, сива и призрачна на лунната светлина. Той се спусна към нея и долови бариерата.

Бариера?

Пред него?

Той се удари в нея — и беше захвърлен в нощта, ядосан и наранен. Очите му пламнаха и той позна гнева: бариерата го беше докоснала болезнено.

Храм отново и отново се спускаше към Дрос, нанасяйки удари със страшна сила. Бариерата потрепери и се промени.

Храм се отдръпна назад, гледайки объркано.

Бариерата се разтегли като виеща се мъгла и промени формата си. После се превърна в гъст облак, по-черен от нощта. Появиха се ръце, образуваха се крака и една рогата глава изникна със седем скосени червени очи.

Храм беше научил много за своите няколко минути живот.

Първо се бяха появили радостта, свободата и познанието за живота. След това болката и гневът.

Сега той позна страха и придоби знания за злото.

Врагът му се нахвърли срещу него, а извитите му черни нокти разпориха небето. Храм го посрещна очи в очи и обви ръце около гърба му. Острите зъби разкъсаха лицето му, а ноктите се забиха в раменете му. Огромните му юмруци се сключиха на гърба на съществото и се опитаха да го смачкат.

Долу, на Мусиф, Втората стена, три хиляди души заемаха позиции. Въпреки всички доводи, Дръс беше отказал да отстъпи Първа стена без бой и чакаше там с шест хиляди души. Орин гневно му беше казал, че е глупаво да предприема такива действия; широчината на стената правеше задачата невъзможна. Дръс продължаваше да упорства, въпреки че Хогън подкрепяше Орин.

— Доверете ми се — настоя Дръс, ала не можеше да намери думи, за да ги убеди. Опита се да обясни, че хората се нуждаят от малка победа в първия ден, за да повдигнат бойния си дух.

— Но помисли за риска, Дръс! — каза Орин. — Възможно е да загубим в първия ден. Не го ли разбираш?

— Ти си ганът — сопна се Дръс тогава. — Можеш да отхвърлиш решението ми, ако желаеш.

— Но няма да го направя, Дръс. Ще застана до теб на Елдибар.

— Аз също — каза Хогън.

— Ще видите, че съм прав — каза Дръс. — Уверявам ви.

Двамата мъже кимнаха и се усмихнаха, за да прикрият отчаянието си.

Сега дежурните кълове се редяха около кладенците, взимаха кофите с вода и поемаха по укрепленията, като прескачаха краката и телата на все още спящите мъже.

На Първа стена Дръс натопи един меден съд в една кофа и го изпи. Не беше сигурен, че надирите ще нападнат днес. Интуицията му подсказваше, че Улрик ще остави още един ден, изпълнен с убийствено напрежение, за да може гледката на неговата армия, подготвяща се за битка, да обезкуражи защитниците и да ги обезвери. Въпреки това Дръс нямаше кой знае какъв избор. Улрик беше на ход: налагаше се дренайците да чакат.

Над тях Храм изпита гнева на звяра, раменете и гърбът му бяха разкъсани, а силата му отслабваше. Рогатото същество също линееше. Смъртта дебнеше и двамата.

Храм не искаше да умре — не и след като за кратко беше усетил сладко-горчивия вкус на живота. Искаше да види отблизо всички онези неща, които бе зърнал отдалече, цветните светлини на нарастващите звезди, тишината в центъра на далечните слънца.

Хватката му се усили. Нямаше да се радва на светлините, нито да се вълнува от тишината, ако това същество остане живо зад него. Внезапно съществото изпищя — със силен и ужасен звук, зловещ и смразяващ. Гърбът му се счупи и то изчезна като мъгла.

Останал в полусъзнание в душата на Храм, Винтар извика.

Храм погледна надолу към хората, дребните крехки създания, готвещи се да закусят с черен хляб и вода. Винтар извика отново и челото на Храм се сбърчи.

Той посочи стената с пръст.

Хората започнаха да пищят и хвърляха чаши с вода и кофи от укрепленията на Мусиф. Във всички съдове плуваха и се гърчеха черни червеи. Сега още хора се вдигнаха на крака, кръжаха наоколо и крещяха.

— Какво става горе, по дяволите? — попита Дръс, когато шумът достигна до него. Погледна надолу към надирите и видя, че хората се връщат от обсадните машини към града от шатри. — Не знам какво става. Но дори и надирите си отиват. Връщам се на Мусиф.

В града с шатрите Улрик беше не по-малко ядосан, докато си проправяше път към широката шатра на Носта Кан. Запази ледено спокойствие, когато се изправи срещу часовоя отпред.

Новината се разпространяваше из войската като пожар в степта: по изгрев-слънце от шатрите на шейсетте ученици на Носта Кан се бяха разнесли сърцераздирателни писъци. Стражите бяха нахълтали вътре и бяха заварили мъжете да се гърчат със счупени гърбове по пръстените подове, а телата им бяха извити като опънати лъкове.

Улрик знаеше, че Носта Кан е събрал своите последователи, за да почерпи от обединената им сила и да попречи на белите монаси, ала изобщо не беше разбрал какви ужасяващи опасности крие това.

— Е? — попита той часовоя.

— Носта Кан е жив — отговори му мъжът.

Улрик повдигна платнището и се озова сред вонята в дома на Носта Кан. Старецът лежеше върху тесен сламеник, лицето му беше сиво от изтощение, а кожата му плуваше в пот. Улрик придърпа един стол и седна до него.

— Моите ученици? — прошепна Носта Кан.

— Всички са мъртви.

— Те бяха твърде силни, Улрик — каза старецът. — Аз те провалих.

— И преди са ме проваляли — каза Улрик. — Няма значение.

— Но за мен има! — извика шаманът и трепна, когато гърбът му се опъна от усилието.

— Това е гордост — каза Улрик. — Не си изгубил нищо, просто си бил победен от по-силен враг. Това няма да им помогне много, защото моята армия все пак ще превземе Дрос. Не могат да удържат. Почини си — и не поемай никакви рискове, шамане. Заповядвам ти!

— Ще се подчиня.

— Зная. Не искам да умираш. Ще дойдат ли да те нападнат?

— Не. Белите монаси държат на честта. Щом си почивам, ще ме оставят на мира.

— Тогава си почивай. А когато укрепнеш, ще ги накараме да си платят за страданията ти.

Носта Кан се усмихна.

— Да.

Далече на юг Храм се носеше към звездите. Винтар не можеше да го спре и се стараеше да запази спокойствие, докато паниката на Храм го изпълваше, мъчейки се да го прогони. След смъртта на врага, Винтар се беше опитал да призове Трийсетте от дълбините на новото съзнание на колоса. В този миг Храм се вгледа в себе си и откри Винтар.

Винтар се беше опитал да обясни присъствието си и необходимостта Храм да се откаже от своята самоличност, но той възприе истината и побягна от нея като комета, устремена към небето.

Абатът отново се опита да призове Сербитар, търсейки нишата, в която го беше поставил в дебрите на своето подсъзнание. Искрата живот, която беше албиносът, проблесна от търсенето на абата и Храм потрепери, чувствайки се така, сякаш бяха откъснали част от него. Той забави летенето си.

— Защо ми причиняваш това? — попита той Винтар.

— Защото така трябва.

— Но аз ще умра!

— Няма. Ще живееш във всеки един от нас.

— Защо трябва да ме убиеш?

— Много съжалявам — изрече нежно Винтар. С помощта на Сербитар потърси Арбедарк и Менахем. Храм се смали и сърцето на Винтар се сви от мъка пред силното отчаяние. Четиримата воини призоваха останалите членове на Трийсетте и с натежали сърца се върнаха в пещерата.

Рек забърза към Винтар, когато абатът отвори очи и помръдна.

— Навреме ли пристигнахте? — попита той.

— Да — промърмори уморено Винтар. — А сега ме остави да си почина.

Час преди мръкване Рек, Вире и Трийсетте минаха под огромната порта с решетка на кулата в Делнох. Конете им бяха уморени, покрити с пяна и с влажни хълбоци. Хората се втурнаха да поздравят Вире, войниците сваляха шлемовете, а гражданите питаха за новини от Дренан. Рек остана в сянка, докато влязат в кулата. Един млад офицер придружи Трийсетте до казармата, докато Рек и Вире се отправиха към стаите най-горе. Рек беше изтощен. Съблече се, изкъпа се със студена вода, а после обръсна четиридневната си брада и изруга, когато острият бръснач — подарък от Хореб — го поряза. Изтърси праха от дрехите си и отново се облече. Вире беше отишла в покоите си, а той нямаше представа къде се намират. Като пристегна ремъка на меча си, той се запъти към главната зала и на два пъти спря, за да попита слугите за пътя. Когато пристигна, седна сам, взирайки се в мраморните статуи на древни герои. Чувстваше се безпомощен: незначителен и подчинен.

Когато пристигнаха, научиха новината, че надирската орда е пред стените. Гражданите бяха обзети от видима паника и те видяха как много бежанци заминават, натоварили каруците си догоре — дълга и жалка процесия, поела на юг.

Рек не беше сигурен кое надделява в този момент — умората или гладът. Изправи се на крака, залитна леко, а после изруга на глас. До вратата имаше голямо овално огледало. Когато застана пред него, мъжът, който го гледаше оттам изглеждаше висок, широкоплещест и силен. Синьо-сивите му очи гледаха целеустремено, брадичката му беше волева, а тялото — слабо. Синята пелерина, макар и износена от пътуването, все още му стоеше добре, а високите ботуши от еленова кожа му придаваха вид на кавалерийски офицер.

Докато се взираше в графа на Дрос Делнох, Рек се видя така, както биха го възприели другите. Те не биваше да узнаят за вътрешните му съмнения и щяха да видят само образа, който беше изградил.

Така да бъде.

Излезе от залата и спря първия срещнат войник, за да го попита къде може да намери Дръс.

— На Първа стена — отговори му той и обясни къде се намират задните порти. Високият млад граф пое към Елдибар, докато слънцето залязваше; минавайки през града, той спря да си купи малка меденка и я изяде в движение. Стъмваше се, когато стигна до задните порти на Втора стена, но един часовой му показа пътя и най-сетне се озова на смъртоносното място зад Първа стена. Облаците закриха луната и той едва не падна в огнената яма, пресичаща пътя. Някакъв млад войник го поздрави и му показа първия дървен мост.

— Ти от стрелците на Боуман ли си? — попита войникът, който не познаваше високия минувач.

— Не. Къде е Дръс?

— Нямам представа. Може да е на укрепленията или провери в столовата. Пратеник ли си?

— Не. Къде е столовата?

— Виждаш ли светлините отсреща? Това е болницата. До нея е складът; продължавай да вървиш, докато усетиш миризмата от тоалетните, а после завий надясно. Няма как да я пропуснеш.

— Благодаря ти.

— Няма защо. Новобранец ли си?

— Да — каза Рек. — Нещо такова.

— Ами, по-добре да те придружа.

— Няма нужда.

— Напротив, има — каза мъжът и Рек усети нещо остро на кръста си. — Това е вентрийски кинжал и те съветвам просто да вървиш с мен известно време.

— Какъв е смисълът от всичко това?

— Първо, някой се опита да убие Дръс онзи ден, и второ, не те познавам — каза мъжът. — Така че, върви с мен и заедно ще го намерим.

Двамата мъже продължиха към столовата. Когато наближиха, чуха шумовете от сградите пред тях. Един часовой ги поздрави от укрепленията; войникът отвърна на поздрава, а после попита за Дръс.

— Той е на стената до кулата над портата — отговориха му.

— Насам — каза войникът и Рек изкачи малкото стъпала до стените на укрепленията. После застина на място. Хиляди факли и малки огньове осветяваха надирската армия в равнината. Обсадните кули заграждаха прохода като дървени великани, от едната страна на планината до другата. Цялата долина беше осветена, докъдето поглед стига — беше като изглед от недрата на самия ад.

— Гледката не е много приятна, нали? — каза войникът.

— Едва ли ще изглежда по-добре на дневна светлина — каза Рек.

— Имаш право — съгласи се другият. — Да вървим.

Пред тях, Дръс седеше на укрепленията и говореше с малка група войници. Разказваше невероятно разкрасена измислена история, която Рек беше чувал преди. Финалът предизвика желания ефект и нощната тишина бе нарушена от звучен смях.

Дръс се смееше от сърце с войниците, а после забеляза новодошлите. Обърна се и огледа високия мъж със синя пелерина.

— Какво има? — попита той войника.

— Той търсеше вас, командире, затова го доведох.

— За да бъдем по-точни — каза Рек, — той ме помисли за убиец. Затова и опря кинжал в гърба ми.

Дръс вдигна вежда.

— Е, убиец ли си?

— Напоследък, не. Може ли да поговорим?

— Очевидно правим точно това.

— Насаме.

— Започни да говориш, а аз ще реша дали трябва да е насаме — каза Дръс.

— Казвам се Регнак. Току-що пристигнах с войните от Храма на Трийсетте и Вире, дъщерята на Делнар.

— Ще говорим насаме — реши Дръс. Мъжете се отдалечиха, за да не ги чуват. — Е, говори — каза Дръс, вперил студените си сиви очи в лицето на Рек.

Рек седна върху крепостната стена и се втренчи в пламтящата долина.

— Доста е голяма, нали?

— Плаши те, а?

— Толкова, че сърцето ми отива в петите. Но очевидно вие не сте в настроение да улесните срещата, затова просто ще изясня положението. За добро или лошо, аз съм графът. Не съм глупак, нито командир — макар че често двете са синоними. Засега няма да правя промени. Но запомнете едно… Няма да отстъпя пред никого, когато трябва да се взимат решения.

— Мислиш, че имаш това право, защото спиш с дъщерята на графа? — попита Дръс.

— Знаете, че е така! Но това не е най-важното. Участвал съм в сражения и разбирам от стратегия не по-малко от всеки друг тук. Освен това имам и Трийсетте, а техните знания не отстъпват на никого. И което е още по-важно: ако трябва да умра на това забравено от бога място, няма да го направя като страничен наблюдател. Сам ще контролирам съдбата си.

— Искаш да се нагърбиш с много неща, момче.

— Не повече, отколкото мога да поема.

— Наистина ли вярваш в това?

— Не — отвърна искрено Рек.

— Така си и мислех — изрече с усмивка Дръс. — Кой дявол те доведе тук?

— Струва ми се, че съдбата е склонна да се шегува.

— По мое време винаги беше така. Но ти ми се струваш разумен момък. Трябваше да заведеш момичето в Лентрия и там да създадете дом.

— Дръс, никой не може да заведе Вире на място, където тя не желае да отиде. Възпитана е във воински дух и сред разговори за война; знае наизуст всички легенди за теб и фактите за всяка кампания, която си водил. Тя е амазонка — и това е мястото, където иска да бъде.

— Как се запознахте?

Рек му разказа за пътуването от Дренан през Скълтик, както и за смъртта на Рейнард, Храма на Трийсетте, сватбата на кораба и битката със сатулите. Старецът слушаше откровения му разказ без всякакви забележки.

— … и ето ни тук — каза накрая Рек.

— Значи си берсерк — каза Дръс.

— Не съм казал това! — отвърна Рек.

— Напротив, момче — но не с думи. Няма значение. Бил съм се с много такива. Само съм изненадан, че сатулите са те пуснали; те не са познати като почтен народ.

— Мисля, че техният предводител — Джоаким — прави изключение. Слушай, Дръс, ще ти бъда задължен, ако не споменаваш това за берсерка.

Дръс се засмя.

— Не ставай глупав, момче! Според теб колко дълго ще го запазиш в тайна, когато надирите нахлуят на стените? Стой до мен и аз ще се погрижа да не удариш някой от нашите.

— Много мило от твоя страна — но ми се струва, че можеше да бъдеш малко по-гостоприемен. Адски съм жаден.

— Без съмнение разговорите причиняват повече жажда от боя — каза Дръс. — Хайде, да намерим Хогън и Орин. Това е последната нощ преди битката и трябва да се отпразнува.