Легенда

31.

Ревящите надири прииждаха на вълни и се катереха по въжета и стълби цяла сутрин само за да намерят студената си, ужасна смърт под покосяващите мечове и саби на защитниците. Мъжете падаха с писъци на камъните под стените или умираха, стъпкани под краката на сражаващите се воини на укрепленията. Рамо до рамо, сатулите и дренайците сееха смърт сред надирите.

Рек се сражаваше с две ръце, а мечът на Егел съсичаше надирските редици като коса жито. До него Джоаким се биеше с два къси меча, въртеше се в кръг и убиваше.

Долу хората на Орин бавно отстъпваха към по-широката част на тунела, макар че надирите плащаха скъпо за всеки сантиметър земя.

Отблъсквайки удара на едно копие, Орин съсече лицето на един воин. Мъжът изчезна в огромното множество и мястото му бе заето от друг нападател.

— Няма да удържим! — извика един млад офицер вдясно от Орин.

Орин нямаше време за отговор.

Внезапно предводителят на надирите изпищя ужасено и отстъпи назад към другарите си. Останалите проследиха погледа му до изхода на тунела зад дренайците.

Между надирите и дренайците зейна пролука, която се разшири, щом нападателите се обърнаха и побягнаха към откритото пространство между Валтери и Гедон.

— Велики богове на Мисаел! — изрече офицерът. — Какво става? — Орин се обърна и видя какво беше предизвикало ужаса на надирите.

Зад тях, в тъмния тунел стояха Легендата Дръс, Сербитар и Трийсетте. С тях бяха много от загиналите воини. Дръс държеше брадвата си в ръка, а в очите му се четеше радостта от битката. Орин преглътна, а после облиза устни. Успя да прибере меча си в ножницата едва от третия опит.

— Мисля, че трябва да ги оставим да отбраняват тунела — каза. Останалите мъже се събраха зад него, докато вървеше към Дръс.

Призрачните защитници сякаш не ги забелязваха, вперили очи в тунела зад тях. Орин понечи да заговори Дръс, но старецът просто се взираше напред. Когато Орин протегна треперещата си ръка и се опита да докосне брадвоносеца, не усети нищо — само студен въздух.

— Да се връщаме на стената — каза той. После затвори очи и пое слепешком сред призрачните редици. Когато стигна до изхода на тунела, трепереше. Мъжете с него не казаха нищо.

Никой не погледна назад.

Той се присъедини към Рек на стената и битката продължи. Секунди по-късно, по време на едно кратко затишие, Рек извика:

— Какво става в тунела?

— Дръс е там — отвърна Орин. Рек само кимна и отново се извърна, когато още надирски воини се качиха на укрепленията.

Боуман се биеше до Хогън с къс меч и щит в ръка. Макар че не беше толкова ловък с меча, колкото с лъка, той беше добър воин.

Хогън парира един удар с брадва и мечът му се счупи. Острието на брадвата счупи рамото му и потъна в гърдите му. Той заби счупения меч в корема на брадвоносеца и падна на земята заедно с него.

Нечие копие прониза гърба на командира на легиона, докато се мъчеше да се изправи. Боуман изкорми улана с късия меч, но още надири прииждаха напред и тялото на Хогън изчезна в тълпата.

Край портата на кулата Джоаким Сатули падна, пронизан в хълбока от хвърлено копие. Рек почти го занесе зад укрепленията, но се наложи да го остави, защото надирите нахлуваха. Джоаким сграбчи копието с две ръце, при което по челото му изби пот, и огледа раната. Острието беше преминало точно над десния му хълбок, прорязвайки кожата на гърба му. Знаеше, че главата му е с шип и няма да може да се извади. Стисна копието по-силно, търкулна се настрани, а после го заби по-дълбоко в раната, докато цялата му глава прониза гърба му. Изпадна в несвяст за няколко минути, ала нежният допир на една ръка го събуди. До него стоеше един сатулски воин на име Андисим.

— Извади главата на копието — просъска Джоаким. — Бързо!

Мъжът безмълвно взе кинжала си и съвсем леко повдигна главата на копието от дръжката. Накрая успя.

— А сега — прошепна Джоаким — издърпай дръжката. Застанал над него, мъжът бавно издърпа копието, докато Джоаким пъшкаше от болка. Бликна кръв, но Джоаким разкъса дрехата си и запуши раната, като остави Андисим да направи същото с дупката в гърба му.

— Помогни ми да се изправя — нареди му той — и ми донеси сабя.

Зад стените на Елдибар, в своята шатра, Улрик гледаше как пясъкът пада в огромния часовник. До него беше свитъкът, който беше получил от север тази сутрин. Неговият племенник Джахингир се беше провъзгласил за хан — повелител на севера. Беше убил брат му, Цубоди, и беше взел за заложница любовницата на Улрик, Хасита.

Улрик не можеше да го вини и не беше ядосан. Семейството му беше родено да ръководи и не можеше да се противи на зова на кръвта.

Ала той не можеше да си губи времето тук и затова беше взел часовника. Ако стената не паднеше, докато пясъкът изтече, щеше да поведе армията си отново на север, да си върне кралството и да дойде да завладее Дрос Делнох друг път.

Бяха му предали, че Дръс защитава тунела, и той беше свил рамене. А когато остана сам, се усмихна.

„Значи дори и раят не може да те държи настрана от битката, старче!“

Пред шатрата му стояха трима мъже с овчи рога и чакаха да им даде сигнал. А пясъкът продължаваше да тече.

На Гедон, надирите проникнаха отдясно. Рек извика на Орин да го последва и си проправи път из укрепленията. Вляво още надири се добраха до укрепленията и дренайците отстъпиха, скочиха на тревата и се прегрупираха.

Надирите се втурнаха напред.

Бяха загубили битката.

Сатулите и дренайците чакаха, вдигнали мечовете си в готовност, докато надирите се тълпяха пред тях.

Боуман и Орин стояха до Рек, а Джоаким Сатули закуцука към тях.

— Радвам се, че ви обещахме само един ден — изпъшка Джоаким и стисна окървавената превръзка на хълбока си.

Пред тях надирите се разгърнаха и атакуваха.

Рек се облегна на меча си, като дишаше тежко, пестейки остатъка от силите си. Вече не усещаше енергията, която да предизвика гнева му на берсерк, нито имаше воля за това.

Цял живот се беше страхувал от този миг, и сега, когато той настъпи, беше безсмислен като прах, разпръснат над океана. Той уморено впери очи в нападащите воини.

— Слушай, старо магаре — промърмори Боуман, — как мислиш, дали е твърде късно да се предадем?

Рек се усмихна.

— Съвсем малко — каза. Ръцете му обвиха дръжката на меча, той изви китката си и острието изсвистя във въздуха.

Първите редици на надирите бяха на по-малко от двайсет крачки от тях, когато от долината долетя далечният звук от овчи рогове.

Атаката се забави…

И спря. Застанали на по-малко от десет крачки едни от други, двете страни стояха и слушаха настойчивия вой.

Огаси изруга и се изплю, а после прибра меча в ножницата. Втренчи се мрачно в учудените очи на Бронзовия граф. Рек си свали шлема и заби меча си в земята пред него, когато Огаси пристъпи напред.

— Свърши се! — каза той, а после вдигна ръка и даде знак на надирите да отстъпят към стената. След това се обърна. — Знаеш ли, кръглоок негоднико, аз, Огаси, убих жена ти.

На Рек му трябваха няколко секунди да възприеме думите, а после дълбоко пое въздух и си свали ръкавиците.

— Нима мислиш, че на фона на всичко това за мен има значение кой е изстрелял една стрела? — каза Рек. — Искаш да те запомня? Добре. Искаш да те намразя? Не мога. Може би утре. Или следващата година. А може би никога.

Огаси мълча известно време, а после сви рамене.

— Стрелата беше предназначена за теб — каза той, а умората го обгърна като черно наметало.

Той се обърна кръгом и последва оттеглящите се войници. Те мълчаливо слязоха по стълбите и въжетата — никой не мина през тунела при портата.

Рек разкопча нагръдника си и бавно пое към изхода на тунела. Към него идваха Дръс и Трийсетте. Той вдигна ръка за поздрав, ала задуха вятър и воините се превърнаха в мъгла и изчезнаха.

— Сбогом, Дръс — изрече той тихо.

По-късно вечерта Рек се сбогува със сатулите и спа няколко часа, надявайки се отново да срещне Вире. Събуди се отпочинал, но разочарован. Аршин му донесе храна и той вечеря с Боуман и Орин. Почти не говориха. Калвар Син и санитарите му бяха открили тялото на Хогън, и лекарят се бореше да спаси стотиците ранени, които донасяха в болницата на Гедон.

Към полунощ Рек отиде в стаята си и си свали бронята; после си спомни за подаръка на Сербитар. Беше твърде уморен, за да отиде да го търси, но не можеше да заспи, затова стана и се облече, взе една факла от стената и бавно пое към недрата на кулата. Вратата за стаята на Егел отново беше затворена, но се отвори пред него както преди.

Мястото се озари от светлина, когато Рек постави факлата си на стената и влезе вътре. Дъхът му секна, когато погледна кристалния куб. В него лежеше Вире! По тялото ѝ нямаше и следа от раняване със стрела; тя лежеше гола и спокойна и сякаш спеше, носейки се из прозрачния кристал. Той отиде до куба, протегна ръка и я докосна. Тя не помръдна, а тялото ѝ беше студено. Той се наведе, повдигна я и я положи на близката маса. После свали пелерината си, загърна я в нея и отново я повдигна. Взе факлата и бавно пое към стаята си над залата в кулата.

Повика Аршин и старият прислужник пребледня, когато видя неподвижното тяло на съпругата на графа. Погледна Рек, а после заби очи в пода.

— Съжалявам, милорд. Не знам защо белокосият е поставил тялото ѝ във вълшебния кристал.

— Какво е станало? — попита Рек.

— Принц Сербитар и неговият приятел, абатът, дойдоха при мен в деня, когато тя умря. Абатът каза, че е сънувал нещо. Не пожела да ми обясни какво, но каза, че е много важно да положат тялото на милейди в кристала. Спомена нещо за Източника… Не го разбрах. И все още не го разбирам, милорд. Тя жива ли е, или мъртва? И как я открихте? Положихме я върху онзи кристален куб и тя плавно потъна в него. Ала когато го докоснах, беше твърд. Вече не разбирам нищо — очите на стареца се насълзиха и Рек отиде до него и постави ръка върху кокалестото му рамо.

— Трудно е да се обясни. Доведи Калвар Син, а аз ще чакам тук с Вире.

Сънят на Винтар — какво би могъл да означава? Албиносът беше казал, че има различни варианти на бъдещето и никой не може да каже кой ще се случи. Но очевидно беше видял един, в който Вире оживява, и беше наредил да запазят тялото ѝ. И по някакъв начин раната ѝ беше заздравяла в кристала. Но това означаваше ли, че ще оживее?

Вире жива!

Главата му се завъртя. Не можеше нито да мисли, нито да чувства и тялото му беше като вцепенено. Смъртта ѝ едва не го бе погубила, а сега, когато тя отново беше тук, се страхуваше да се надява. Едно от нещата, на които го беше научил животът, беше, че всеки човек може да бъде сломен. Знаеше, че за него този миг е настъпил. Седна до леглото и повдигна студената ѝ ръка, докато неговата трепереше от напрежение, и провери за пулс. Нищо. Прекоси стаята и донесе още едно одеяло, зави я, а после се зае да стъкми огън в камината.

Измина почти час, преди да чуе как Калвар Син слиза по стълбите отвън. Мъжът силно ругаеше Аршин. Облечен в изцапана синя туника и окървавена кожена престилка, лекарят влезе в стаята.

— Що за глупости са това, графе? — изрева той. — Там има хора, които умират без моята помощ? Какво… — той се запъна и замълча, когато видя момичето на леглото. — Значи старецът не е излъгал. Защо, Рек? Защо си донесъл тялото ѝ?

— Не зная. Наистина. Сербитар ми се яви насън и каза, че ми е оставил подарък. Ето какво открих. Не зная какво става — тя мъртва ли е?

— Разбира се, че е мъртва. Стрелата прониза белия ѝ дроб.

— Би ли я погледнал? Няма никаква рана.

Лекарят отметна чаршафа и повдигна китката ѝ.

Няколко секунди изминаха в мълчание.

— Има пулс — прошепна той, — но е слаб и много, много бавен. Не мога да чакам с вас — там умират хора, но ще се върна на сутринта. Дръж я на топло — това е всичко, което можеш да направиш.

Рек приседна до леглото, държейки ръката ѝ. По някое време, макар че не разбра кога, заспа до нея. Съмна се, а ярките лъчи на изгряващото слънце нахлуха през източния прозорец и окъпаха леглото в златиста светлина. При техния допир бузите на Вире възвърнаха цвета си и дишането ѝ се усили. От устните ѝ се изтръгна тих стон и Рек се събуди на мига.

— Вире? Вире, чуваш ли ме? — тя отвори очи и отново ги затвори, пърхайки с мигли.

— Вире! — очите ѝ отново се отвориха и тя се усмихна.

— Сербитар ме върна — каза. — Толкова съм уморена… Трябва да поспя — тя се обърна, прегърна възглавницата и заспа точно когато вратата се отвори и през нея влезе Боуман.

— Господи, значи е вярно — каза той.

Рек го изведе в коридора.

— Да. Сербитар някак си е успял да я спаси, но не мога да си го обясня. Дори не ме е грижа как е станало. Какво става отвън?

— Заминаха си! Всички до един, старо магаре. Лагерът е пуст; двамата с Орин бяхме там. Останали са само едно знаме на Вълчите глави и трупът на онзи еснаф Бриклин. Разбираш ли нещо от това?

— Не — каза Рек. — Знамето означава, че Улрик ще се върне. А трупът? Не мога да кажа. Изпратих го при тях — той беше предател и очевидно повече не им е бил нужен.

Един млад офицер дотича по спираловидното стълбище.

— Милорд! Един надирски конник чака при Елдибар.

Рек и Боуман отидоха заедно на Първа стена. Долу върху едно сиво степно пони седеше Улрик, Владетелят на надирите, с обточен с кожа шлем, вълнено палто и ботуши от козя кожа. Той погледна нагоре, когато Рек се надвеси над укрепленията.

— Би се добре, Бронзов графе — провикна се. — Дойдох да се сбогуваме. В моето кралство има гражданска война и трябва да ви оставя за малко. Исках да знаеш, че ще се върна.

— Ще бъда тук — каза Рек. — И следващия път ще ти окажа още по-топъл прием. Кажи ми, защо хората ти се оттеглиха, когато ни бяхте победили?

— Вярваш ли в съдбата? — попита Улрик.

— Да.

— Тогава да го наречем игра на съдбата. А може би е било вселенска шега — шега на боговете. Не ме е грижа. Ти си смел мъж. И хората ти са смели. И вие победихте. Мога да го преживея, Бронзов графе — щях да бъда жалък, ако не можех. Но засега, сбогом! Ще се видим отново през пролетта.

Улрик помаха, обърна коня си и препусна в галоп на север.

— Знаеш ли — каза Боуман, — може да прозвучи нелепо, но мисля, че го харесвам.

— Днес бих могъл да харесам всекиго — отвърна Рек с усмивка. — Небето е ясно, духа свеж вятър и животът е прекрасен. Какво ще правиш сега?

— Мисля, че ще стана монах и ще посветя целия си живот на молитви и добри дела.

— Не — каза Рек. — Питах какво ще правиш днес.

— А, днес ще се напия и ще ходя по жени.

През целия дълъг ден Рек периодично навестяваше спящата Вире. Цветът на кожата ѝ беше здрав, а дишането — дълбоко и равномерно. Късно вечерта, докато седеше сам в малката зала пред гаснещия огън, тя дойде при него, облечена в светлозелена вълнена туника. Той стана и я пое в обятията си, целуна я, а после седна в кожения стол и я придърпа в скута си.

— Наистина ли надирите са си отишли? — попита тя.

— Наистина.

— Рек, наистина ли съм умряла? Сега ми се струва като сън. Всичко е в мъгла. Смътно си спомням как Сербитар ме донася тук и полага тялото ми в стъклен куб под кулата.

— Не е било сън — каза Рек. — Помниш ли как дойде при мен, докато се биех с гигантски червей и огромен паяк?

— Смътно. И става още по-неясно, докато се опитвам да си го спомня.

— Не се тревожи за това. През следващите петдесет години ще ти разкажа всичко.

— Само петдесет ли? — каза тя. — Значи ще ме изоставиш, когато остарея и побелея?

Кулата се огласи от смеха им.