Легенда

26.

Утрото беше ясно, а въздухът — свеж и благоуханен, когато две хиляди дренайски воини се готвеха за нападението срещу Кания. Под тях, надирските шамани вървяха сред редиците на войската и ръсеха с овча и пилешка кръв оголените остриета, които воините държаха пред себе си.

После надирите се събраха и хилядите гърла запяха гръмко, докато ордата пристъпваше напред, понесла стълби, въжета и куки. Рек наблюдаваше от центъра на строя. Той взе бронзовия шлем и го постави на главата си, като го закопча под брадата си. Вляво от него беше Сербитар, а вдясно — Менахем. Останалите членове на Трийсетте бяха разположени покрай стената.

И касапницата започна.

Три атаки бяха отблъснати, преди надирите да нахлуят на укрепленията. И това не продължи много. Около четиридесет воини пробиха защитата само за да се озоват срещу някакъв безумец в бронзови доспехи и два сребристи призрака, които вървяха сред тях и сееха смърт. Нямаше как да се защитят срещу тези мъже, а мечът на бронзовия дявол можеше да среже всеки щит или броня; хората умираха под това ужасно острие и надаваха писъци, сякаш душите им изгаряха. Същата вечер надирските командири отидоха да докладват в шатрата на Улрик и говореха само за новата сила на укрепленията. Дори легендарният Дръс имаше по-човешки вид, докато се смееше пред надирските мечове, от тази златна унищожителна машина.

— Бяхме като кучета, които той прогонва от пътя си с пръчка — промърмори един мъж. — Или като невъоръжени хлапета, отблъснати от възрастен човек.

Улрик се разтревожи и макар че накрая повдигна духа им, като многократно изтъкна, че това е просто човек в бронзова броня, след като командирите си отидоха, повика в шатрата си стария шаман Носта Кан. Коленичил пред едно пламтящо огнище с въглени, старецът слушаше господаря си и кимаше. Накрая се поклони и затвори очи.

Рек спеше, изтощен от боя и мъката. Кошмарът настъпваше бавно и го обгръщаше като черен дим. Очите му в съня се отвориха и пред него зейна изходът на черна и страшна пещера. Страхът струеше от нея като осезаема сила. Зад него имаше яма, достигаща до огнените недра на земята, от която долитаха странни звуци, стенания и писъци. В ръката му нямаше меч, не носеше броня. От ямата се разнесе шум от плъзгане; Рек се обърна и видя, че от нея излиза гигантски червей, покрит с воняща слуз. Миризмата го накара да се отдръпне. Устата на червея беше огромна и той с лекота можеше да погълне човек; около нея имаше три реда остри зъби, а от един от тях се подаваше човешка ръка, счупена и окървавена. Рек заотстъпва назад към изхода на пещерата, но някакво съскане го накара да се обърне. От мрака се появи паяк, от чиято огромна паст капеше отрова. В устата му проблесна нечие зелено лице, а от неговата уста се лееха могъщи думи. С всяка изречена дума Рек отслабваше, докато едва успяваше да стои на краката си.

— Нима просто ще стоиш там цял ден? — каза един глас.

Рек се обърна и видя Вире. Беше до него, облечена в надиплена бяла рокля. Усмихна му се.

— Ти се върна! — каза той и протегна ръка към нея.

— Няма време за това, глупчо! Ето! Вземи меча си — тя протегна ръце към него и бронзовият меч на Егел се появи в тях. Някаква сянка се спусна над тях, когато Рек грабна меча и се обърна към червея, който се извисяваше отгоре им. Острието прониза около метър от врата на чудовището, а устата му зейна и от раната бликна зелена кръв. Рек удряше отново и отново, докато съществото, съсечено почти наполовина, се сгромоляса в ямата.

— Паякът! — извика Вире и той отново се обърна. Звярът беше по петите му, а огромната му уста беше само на крачки разстояние. Рек хвърли меча си в зейналата паст и той полетя като стрела, за да разсече като пъпеш зеленото лице. Паякът се издигна във въздуха и се катурна назад. Подухна вятър и звярът се превърна в черен дим, който се понесе във въздуха и изчезна.

— Сигурно щеше да си стоиш там, ако не бях дошла? — каза Вире.

— Вероятно — отвърна Рек.

— Глупак — изрече с усмивка тя и той неуверено пристъпи напред, протегнал ръце.

— Може ли да те докосна? — попита я.

— Странен въпрос от съпруг.

— И няма да изчезнеш?

Усмивката ѝ изчезна.

— Още не, любов моя.

Той я притисна в обятията си, а от очите му се лееха сълзи.

— Мислех, че си си отишла завинаги. Мислех, че никога вече няма да те видя.

Известно време не казаха нищо, а просто стояха прегърнати. Накрая тя нежно го отблъсна.

— Трябва да се връщаш — каза му.

— Обратно?

— В Делнох. Там имат нужда от теб.

— Ти си ми нужна повече от Делнох. Не можем ли да останем тук? Заедно?

— Не. Няма „тук“. Не съществува. Само ти и аз сме истински. А сега трябва да се върнеш.

— Нали ще те видя отново?

— Обичам те, Рек. Винаги ще те обичам.

Той се събуди стреснато, вперил очи в звездите пред прозореца. Лицето ѝ още се виждаше, докато изчезваше в нощното небе.

— Вире! — извика той. — Вире! — Вратата се отвори и Сербитар се втурна към леглото.

— Рек, ти сънуваш. Събуди се!

— Буден съм. Видях я. Тя дойде при мен в съня ми и ме спаси.

— Добре, но вече я няма. Погледни ме. — Рек се втренчи в зелените очи на Сербитар. Там видя загриженост, но тя скоро изчезна и албиносът се усмихна.

— Всичко е наред — каза Сербитар. — Разкажи ми съня.

После Сербитар го разпита за лицето. Искаше да узнае всяка подробност, която можеше да си спомни. Накрая се усмихна.

— Мисля, че си станал жертва на Носта Кан — каза. — Но си успял да го отблъснеш — това е забележително постижение, Рек.

— Вире дойде при мен. Това не беше сън?

— Мисля, че не. Източникът я е освободил за малко.

— Ще ми се да вярвам в това, наистина.

— Струва ми се, че трябва. Потърси ли меча си?

Рек стана от леглото и отиде до масата, където лежеше бронята му. Мечът го нямаше.

— Как е изчезнал? — прошепна. Сербитар сви рамене.

— Ще се появи. Не бой се!

Сербитар запали свещите и запали огъня. Когато приключи, на вратата се почука леко.

— Влез — извика Рек.

Един млад офицер влезе, носейки меча на Егел.

— Извинете, че ви безпокоя, сър, но видях светлината. Един от часовоите е намерил меча ви на укрепленията при Кания, затова го донесох. Но първо избърсах кръвта, сър.

— Кръв?

— Да, сър. Беше покрит с кръв. Странно, но още беше мокър.

— Благодаря отново — Рек се извърна към Сербитар. — Не разбирам.

В шатрата на Улрик мъждукаха свещи. Военачалникът седеше като прикован и се взираше в обезглавеното тяло на пода пред него. Тази гледка щеше да го преследва до края на дните му. В един миг шаманът седеше в транс пред огнището, а в следващия на врата му се появи червена ивица и главата му падна в огъня.

Накрая Улрик повика стражите да изнесат трупа, като най-напред натопи собствения си меч в кръвта по шията му.

— Ядоса ме — каза на стражите.

Надирският вожд излезе от шатрата и пое под звездите. Първо легендарният брадвоносец, а след това воините в сребристи доспехи. А сега някакъв бронзов дявол, чиято магия беше по-силна от тази на Носта Кан. Защо усещаше този хлад в душата си? Дрос беше просто поредната крепост. Нима не беше превзел сто такива? След като веднъж беше минал през портите на Делнох, Дренайската империя беше негова. „Как биха могли да удържат? Отговорът беше лесен — не можеха! Един мъж — или дявол — в бронзови доспехи не можеше да спре надирските племена. Ала какви нови изненади криеше Дрос?“, запита се той.

Погледна високите стени на Кания.

— Ще паднеш! — извика. Гласът му отекна из долината. — Ще те поваля!

В призрачната светлина преди изгрева Гилад излезе от столовата с купа горещ бульон и комат черен хляб с дебела кора. Бавно си проправи път през редиците мъже покрай стените, докато стигна до поста си над препречения тунел при задните порти. Тоги вече беше там и седеше с прегърбени рамене, опрял гръб в стената. Той кимна, когато Гилад приклекна до него, а после се изплю върху точилото в закоравялата си ръка и продължи да остри дългата си кавалерийска сабя.

— Изглежда ще вали — каза Гилад.

— Да. Ще се катерят по-бавно.

Тоги никога не подемаше разговор, но винаги откриваше аргументи, които останалите пропускаха. Тяхната дружба беше странна: Тоги беше мълчалив Черен ездач с петнайсетгодишна служба, а Гилад — фермер доброволец от Сентранската равнина. Гилад не можеше да си спомни как точно се бяха запознали, защото лицето на Тоги не се помнеше лесно. Просто беше свикнал с присъствието му. Легионерите вече бяха разположени покрай стената и се присъединяваха към другите групи. Никой не беше казал защо, но за Гилад беше ясно: това беше военният елит, който усилваше защитата. Тоги беше ожесточен воин, който се сражаваше мълчаливо. Нямаше писъци или бойни викове, само безпощадни пестеливи движения и превъзходни умения, от които надирите падаха мъртви или разчленени.

Самият Тоги не знаеше на колко години е, а само, че като юноша беше постъпил при Ездачите като коняр, а по-късно беше извоювал черната си пелерина във войните със сатулите. Преди години беше имал жена, но тя го бе изоставила и бе отвела сина им със себе си. Той нямаше представа къде са отишли и твърдеше, че не го е грижа. Не споменаваше, че има приятели, и не зачиташе много началниците си. Веднъж Гилад го беше попитал какво мисли за офицерите от легиона.

— Бият се не по-зле от всички нас — каза той. — Но това е единственото, което някога ще правим заедно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гилад.

— Те са аристократи. Можеш да се биеш или да умреш за тях, но никога няма да бъдеш един от тях. За тях ние не съществуваме като хора.

— Приемат Дръс — изтъкна Гилад.

— Да. Аз също — отвърна Тоги, а в тъмните му очи се появи свиреп пламък. — Той е човек. Но това не променя нищо. Погледни хората в сребърни доспехи, които се бият под командването на албиноса — нито един от тях не е от село. Предвожда ги син на граф; всички са аристократи.

— Защо се биеш за тях, щом ги мразиш толкова?

— Да ги мразя ли? Не ги мразя. Просто животът е устроен така. Не мразя никого, нито пък те мен. Разбираме се, това е всичко. За мен офицерите не се различават от надирите; и едните, и другите са различна класа. А се бия, защото това ми е работата — войник съм.

— Винаги ли си искал да бъдеш войник?

— А какъв да бъда?

Гилад разпери ръце.

— Какъвто пожелаеш.

— Бих искал да съм крал.

— Какъв крал?

— Кървав тиранин! — отвърна Тоги и намигна, но не се усмихна. Той се усмихваше рядко, а когато го правеше, около очите му просто се появяваше леко трепване.

Предишния ден, когато Бронзовият граф се бе появил драматично на стената, Гилад побутна Тоги и го посочи.

— Нова броня — подхожда му — каза Ездачът.

— Изглежда стара — отвърна Гилад.

Тоги само сви рамене.

— Стига да върши работа…

Този ден сабята на Тоги се беше счупила петнайсет сантиметра над дръжката. Той се нахвърли срещу водещия надирец и заби счупеното острие във врата му, като грабна късия меч на мъжа и започна да го размахва свирепо. Бързата му мисъл и светкавичните движения удивиха Гилад. По-късно, по време на едно затишие между нападенията, той взе още една сабя от някакъв мъртъв войник.

— Биеш се добре — каза Гилад.

— Жив съм — отвърна Тоги.

— Това едно и също ли е?

— На тези стени — да, макар че много добри воини умряха. Но това е въпрос на късмет. На слабите и непохватните не им трябва лош късмет, за да умрат, а и добрият късмет не би ги спасил твърде дълго.

Сега Тоги прибра точилото в кесията си и избърса извитото острие с намазнен парцал. Стоманата проблесна в синьо-бяло сред усилващата се светлина.

По-нататък в строя Дръс разговаряше с войниците и ги окуражаваше с шеги. Той се отправи към тях и Гилад стана, но Тоги остана на мястото си. Дръс, чиято бяла брада се развяваше от вятъра, спря и тихо заговори на Гилад.

— Радвам се, че остана — каза му.

— Нямаше къде да отида — отвърна Гилад.

— Не. Малцина разбират това — каза старият воин. После погледна приведения Ездач. — Виждам, че си тук, Тоги, хлапако. Значи още си жив?

— Засега — каза той и вдигна очи.

— Продължавай в същия дух — каза Дръс, като обхождаше строя.

— Това е велик мъж — каза Тоги. — Мъж, за когото да умреш.

— Познавал си го и преди това?

— Да — Тоги не пожела да каже повече и Гилад се канеше да го притисне, когато смразяващата кръвта бойна песен на надирите оповести началото на поредния кървав ден.

Под стените, сред надирите имаше великан на име Ногуша. Провъзгласен за най-добрия воин на Улрик вече десет години, той беше изпратен напред с първата вълна, придружаван от двайсет членове на Вълчите глави като лична охрана. Тяхното задължение беше да го защитават, докато срещне и убие Побратима на смъртта. На гърба му висеше еднометров меч, чието острие беше широко петнайсет сантиметра; от едната му страна имаше два кинжала в двойни ножници. Със своите близо метър и деветдесет, Ногуша беше най-високият воин в редиците на надирите и най-смъртоносният: ветеран от триста турнира по ръкопашен бой.

Ордата пристигна пред стените. Над укрепленията се извиваха въжета, а по сивите камъни дрънчаха стълби. Ногуша издаваше гръмки заповеди на мъжете наоколо и трима воини се качиха над него, а останалите се събраха наблизо. Телата на първите двама отгоре паднаха върху камъните, но третият проправи място на Ногуша, преди да го съсекат. Ногуша се улови за укрепленията с огромната си ръка, а мечът му проблесна във въздуха, докато телохранителите му го обградиха от двете страни. Грамадният меч проправяше път, докато групата образува клин и се насочи към Дръс, който беше само на двайсет крачки от тях. Въпреки че дренайците обградиха шайката на Ногуша и препречиха стената, никой не можеше да доближи великана. Мъжете умираха под свистящия му меч. Телохранителите от двете му страни не се справяха толкова добре: те падаха един по един, докато накрая остана само Ногуша. Ала сега той беше едва на няколко крачки от Дръс, който се обърна и го видя да се бие сам, обречен на смърт. Погледите им се срещнаха и в тях веднага се появи разбиране. Дръс нямаше как да не познае този мъж: Фехтовача Ногуша, екзекуторът на Улрик, чиито подвизи бяха в основата на новите надирски легенди — жизнен, по-млад, достоен съперник на самия Дръс.

Старецът скочи с лекота от укрепленията на тревата и зачака. Не направи опит да спре атаката на надирския воин. Ногуша видя, че Дръс го чака, проправи си път и подскочи към него. Няколко дренайски воини понечиха да го последват, но Дръс им даде знак да се оттеглят.

— Добра среща, Ногуша — каза старецът.

— Добра среща, Побратиме на смъртта.

— Няма да доживееш наградата на Улрик — каза Дръс. — Няма път назад.

— Всички хора умират. А за мен този миг е толкова близък до райското блаженство, че едва ли мога да искам повече. През целия ми живот си бил пред мене, засенчвайки подвизите ми.

Дръс кимна тържествено.

— И аз си мислех за теб.

Ногуша нападна с изумителна бързина. Дръс отблъсна меча, пристъпи напред и нанесе удар със страшна сила с левия си юмрук. Ногуша се олюля, ала бързо се съвзе и блокира брадвата на Дръс, която замахваше надолу. Последвалата схватка беше кратка и свирепа. Независимо от високите им умения, състезанието между брадвоносец и фехтовач не можеше да продължи дълго. Ногуша направи лъжлива маневра вляво и прокара меча си през защитата на Дръс. Без да има време да мисли, Дръс се хвърли под извитото острие и заби рамото си в корема на Ногуша. Когато надирът полетя назад, острието на меча му проряза палтото на Дръс и разпори кожата на гърба му. Старецът пренебрегна внезапната болка и се хвърли върху тялото на поваления фехтовач. Лявата му ръка стисна дясната китка на противника му и Ногуша направи същото.

Битката вече беше титанична, докато всеки един от мъжете се опитваше да се измъкне от хватката на другия. Силите им бяха почти равни и ако Дръс имаше предимството да се намира над поваления воин и да използва тежестта си, за да го надвие, то Ногуша беше по-млад и беше наранил дълбоко Дръс. Кръвта се стичаше по гърба му и се събираше над дебелия кожен колан на палтото му.

— Не… можеш… да издържиш… срещу мен — просъска Ногуша през стиснати зъби.

Дръс, чието лице беше почервеняло от усилието, не отговори. Мъжът беше прав — той усещаше как силата му намалява. Дясната ръка на Ногуша започна да се повдига, а острието на меча проблесна на утринното слънце. Лявата ръка на Дръс започваше да трепери от напрежение и всеки момент щеше да поддаде. Старецът внезапно вдигна глава и заби челото си в безпомощното лице на Ногуша. Носът на мъжа се разцепи, когато ръбът на сребърния шлем се стовари отгоре му. Дръс нанесе още три удара и Ногуша бе обзет от паника. Носът и една от скулите му бяха счупени. Той се изви, пусна ръката на Дръс и отправи силен удар в брадата му, ала Дръс го понесе стоически и заби Снага във врата на мъжа. От раната бликна кръв и Ногуша престана да се бори. Очите му срещнаха тези на стареца, ала никой не проговори: на Дръс не му достигаше въздух, а Ногуша нямаше гласни струни. Фехтовачът впери очи в небето и издъхна. Дръс бавно се изправи; после хвана Ногуша за краката и го помъкна по късите стъпала до укрепленията. В това време надирите бяха отстъпили и се готвеха за второ нападение. Дръс повика двама мъже и им нареди да повдигнат тялото на Ногуша, а после се качи върху укрепленията.

— Дръжте краката ми, но така, че да не ви видят — прошепна Дръс на войниците зад него. Пред погледите на събралите се отдолу надири, той здраво прегърна тялото на Ногуша и го изправи, улови го за врата и слабините и с огромно усилие го вдигна над главата си. След това го изтласка с писък и хвърли тялото от стената. Ако мъжете не го държаха, щеше да падне. Те му помогнаха да слезе, а по лицата им се четеше тревога.

— Заведете ме в болницата, преди кръвта ми да изтече — прошепна той.