Легенда

29.

В полунощ, докато пламъците от погребалната клада блестяха на фона на нощното небе, надирските воини извадиха оръжията си и ги вдигнаха високо, отдавайки мълчалива почит на воина, чиято душа според техните вярвания се намираше пред райските порти.

Рек и дренайската група последваха примера им, а после той се обърна и се поклони на Улрик. Улрик отвърна на поклона и групата потегли, за да се върне при задните порти на Пета стена. Обратният път премина в мълчание, защото всеки беше потънал в собствените си мисли.

Боуман си мислеше за Каеса и за това как беше умряла до Дръс. Той я обичаше посвоему, макар че никога не говореше за това. Да я обича, означаваше да се прости с живота си.

Главата на Хогън беше замаяна от страховитата картина на надирската армия, видяна отблизо; беше многочислена и могъща. Неудържима!

Сербитар си мислеше за пътуването, на което щеше да се отправи утре по изгрев-слънце с останалите членове на Трийсетте. Само Арбедарк щеше да отсъства, защото предишната нощ го бяха провъзгласили за Абат на събранието. Той щеше да отпътува сам от Делнох, за да основе нов храм във Вентрия.

Рек се бореше с отчаянието. Последните думи на Улрик отново и отново отекваха в съзнанието му: „Утре ще видите надирите в цялата им сила. Ние уважавахме смелостта ви и ви нападахме само денем, като ви оставяхме да си почивате през нощта. Сега трябва да превзема вашата крепост и няма да има почивка, докато тя не падне. Ще ви нападаме денем и нощем, докато не остане нито един жив воин.“

Групата мълчаливо се изкачи по стълбите и се отправи към столовата. Рек знаеше, че тази нощ няма да може да спи. Това беше последната му нощ на тази земя и умореното му тяло черпеше от новите си запаси, за да може да усети вкуса на живота и да изпита сладостта от дишането.

Групата седна около една импровизирана маса и Рек наля вино. От Трийсетте бяха останали само Сербитар и Винтар. Дълго време петимата мъже почти не разговаряха, докато накрая Хогън наруши неловкото мълчание.

— Знаехме, че ще стигнем дотук, нали? Нямаше как да удържим вечно.

— Много си прав, старо магаре — каза Боуман. — И все пак е малко разочароващо, не мислиш ли? Трябва да призная, че постоянно таях известна надежда, че ще успеем. И сега, когато изчезна, усещам лек пристъп на паника — той се усмихна леко и допи чашата си наведнъж.

— Не си давал обет да останеш — каза Хогън.

— Така е. Може би сутринта ще си тръгна.

— Не мисля, че ще го направиш — макар че не зная защо — каза Хогън.

— Е, ако трябва да бъда искрен, обещах на онзи надирски воин, Каска, че ще пийнем по още едно, когато превземат крепостта. Приятен младеж — макар и малко сантиментален, когато пийне. Има шест жени и двайсет и три деца. Цяло чудо е, че е намерил време да дойде да воюва.

— Или пък сили! — добави с усмивка Хогън. — Ами ти, Рек. Защо ще останеш?

— Заради наследствена глупост — отвърна Рек.

— Това не е достатъчно — каза Боуман. — Хайде, Рек — истината, ако обичаш.

Рек бързо огледа групата, забеляза умората по лицата им и за пръв път осъзна, че ги обича.

Очите му срещнаха тези на Винтар и между тях се появи разбиране. Възрастният мъж се усмихна.

— Струва ми се — отвърна Рек, — че само Абатът на мечовете може да отговори на този въпрос — за всички нас.

Винтар кимна и затвори очи за няколко минути. Всеки от тях знаеше, че той изследва сърцата и умовете им, но не изпитваха страх, нито смущение или желание да останат сами.

— Всички живи същества трябва да умрат — каза Винтар. — Само животът на човека преминава със съзнанието за смъртта. И все пак животът не е просто очакване на смъртта. За да има смисъл, животът трябва да има цел. Човек трябва да остави нещо след себе си — иначе е непотребен.

— За повечето хора тази цел е свързана с брака и децата, които да продължат потомството. За други е идеал, мечта, ако щете. Всеки от нас вярва в честта: в това, че човек е длъжен да постъпва правилно и справедливо; че само силата не стига. Всички сме грешили. Крали сме, лъгали сме, мамили сме — дори сме убивали — заради собствените си цели. Но в крайна сметка се връщаме към своите убеждения. Не позволяваме на надирите да преминат безпрепятствено, защото не можем. Съдим себе си по-строго, отколкото другите биха могли. Знаем, че смъртта е за предпочитане пред това да предадем нещата, за които милеем.

— Хогън, ти си войник и вярваш в дренайската кауза. Наредено ти е да устоиш и ще го направиш, без да задаваш въпроси. Не би ти хрумнало, че има други възможности, освен да се подчиниш. И все пак разбираш, когато останалите са на друго мнение. Ти си изключителен мъж.

— Боуман, ти си романтик, но и циник. Присмиваш се на човешкото благородство, защото си виждал как твърде често то отстъпва пред по-низки страсти. Но тайно си си поставил изисквания, които останалите никога няма да разберат. На тебе ти се живее повече, отколкото на всички останали. Изпитваш силно желание да избягаш. Но няма да го направиш — не и докато не остане и един човек, който да отбранява тези стени. Много си смел.

— Рек, за теб ми е най-трудно да отговоря. Подобно на Боуман и ти си романтик, но дори не съм се опитвал да проникна в твоите дълбини. Ти си интуитивен и интелигентен, но интуицията ти те води. Знаеш, че е редно да останеш — но и безсмислено. Разумът ти казва, че това е безумна кауза, но интуицията те принуждава да пренебрегнеш разума. Ти си от онази рядка порода — роден лидер. И не можеш да си тръгнеш.

— Всички вие сте свързани с окови, много по-здрави от стоманата.

— И накрая има един — който идва сега, — за когото важи всичко, което казах. Той е по-малък от всички вас и в същото време по-велик, защото страховете му са по-големи от вашите, но въпреки това ще остане непоколебим и ще умре с вас.

Вратата се отвори и влезе Орин, а бронята му беше току-що смазана и блестеше ярко. Той мълчаливо седна при тях и пое чаша вино.

— Надявам се, че Улрик е бил в добро здраве — каза.

— Никога не е изглеждал по-добре, старо магаре — отвърна Боуман.

— Значи утре ще го разгромим — каза командирът, а тъмните му очи проблеснаха.

Утринното небе беше чисто и ярко, докато дренайските воини закусваха хляб и сирене и пиеха вода, подсладена с мед. Всички, които можеха да се държат на крака, бяха заели местата си по стените и държаха мечовете си в готовност. Докато надирите се готвеха да нападнат, Рек скочи на укрепленията и се обърна към защитниците.

— Днес няма да има дълги речи — извика. — Всички знаем в какво положение сме. Но искам да кажа, че се гордея — повече, отколкото някога бих могъл да си представя. Ще ми се да можех да намеря подходящите думи… — той заекна и замълча, а после извади меча от ножницата и го вдигна високо.

— Кълна се в името на всички богове, че вие сте най-прекрасните хора, които някога съм познавал. И ако можех да избера края на тази история и да я населя с герои от миналото, нямаше да променя нищо. Защото никой не може да ви даде повече от това, което вече имате.

— И ви благодаря.

— Но ако някой от вас желае да си тръгне сега, може да го направи. Много от вас имат жени, деца и други хора, които зависят от вас. Ако това е така, можете да си тръгнете с моята благословия. Защото днешните ни действия няма да повлияят на изхода от войната.

Той с лекота скочи от укрепленията, за да отиде при Орин и Хогън.

Някъде в строя един млад къл извика:

— А вие, Бронзов графе. Ще останете ли?

Рек отново се качи на стената.

— Трябва да остана, но ви разрешавам да си отидете.

Никой не помръдна, макар че мнозина се замислиха.

Надарите нададоха бойния си вик и битката започна.

През целия дълъг ден надирите не успяха да се закрепят на стената и настана ужасна касапница.

Огромният меч на Егел удряше и съсичаше, разцепвайки брони, плът и кости, а дренайците се биеха като демони, нападайки безжалостно. Защото това, както Сербитар беше предрекъл преди толкова много седмици, бяха най-добрите бойци, и в мислите им нямаше място за смъртта и страха от нея. Окървавени и замаяни, надирите политаха назад отново и отново.

Ала с настъпването на вечерта нападението срещу портите се усили и голямата бариера от бронз и дъб започна да поддава. Сербитар поведе последните членове на Трийсетте към сянката на портата, както беше направил Дръс. Рек хукна към тях, ала Сербитар му нареди да се върне на стената със смразяващо мисловно послание. Той се канеше да се противопостави, когато надирските воини се прехвърлиха през укрепленията зад него. Мечът на Егел проблесна, обезглавявайки първия воин, и Рек отново попадна в разгара на битката.

На портата към Сербитар се присъедини Субоден, командирът на неговата вагрийска гвардия. Само шейсет души бяха оцелели от войската, която беше пристигнала в началото.

— Върни се на стената — нареди Сербитар.

Русокосият вагриец поклати глава.

— Не мога. Дошли сме, за да ви охраняваме, и ще умрем заедно с вас.

— Ти не ме обичаш, Субоден — даде ми да го разбера.

— Любовта няма нищо общо с моя дълг, господарю Сербитар. Все пак се надявам да ми простиш. Мислех, че притежаваш дяволски умения, но ако беше обладан от зли духове, нямаше да се бориш както сега.

— Няма какво да ти прощавам, но приеми моята благословия — каза Сербитар на русокосия командир.

Внезапно портите рухнаха и надирите нахлуха с победоносен вик, нахвърляйки се върху защитниците, водени от белокосия монах. Сербитар извади тънък вентрийски кинжал и започна да се бие с две ръце, като отблъскваше и нанасяше удари, парираше и съсичаше. Хората пред него падаха повалени, но винаги изникваха още, които да запълнят създалата се празнина. Слабият вагрийски командир до него безпощадно съсичаше прииждащите варвари. Една брадва разцепи щита му, но той захвърли останките и хвана меча си с две ръце, а после изрева предизвикателно и се втурна напред. Друга брадва счупи ребрата му, а в бедрото му се заби копие. Той падна в многолюдната тълпа, като раздаваше удари наляво-надясно. Един ритник го просна по гръб и в гърдите му се забиха три копия. Той немощно се опита да вдигне меча за последен път, ала един ботуш, подкован с железни гвоздеи, стъпи върху ръката му и ударът с дървена тояга сложи край на живота му.

Винтар се сражаваше хладнокръвно, редом с албиноса, и очакваше стрелата, която щеше да полети всеки момент. Навеждайки се под един свистящ меч, той изкорми противника си и се обърна.

В сянката на разбитите порти един стрелец опъна тетивата си, опирайки пръсти в бузата си. Стрелата полетя от лъка и попадна в дясното око на Винтар, а той падна върху надирските копия.

Останалите защитници се сражаваха във все по-тесен кръг, докато здрачът преминаваше в нощ. Надирските викове вече бяха стихнали и битката се водеше сред напрегнато мълчание, нарушавано само от ударите на стомана в стомана, пронизваща плът.

Менахем беше повдигнат във въздуха от едно пронизващо копие, което се заби в дробовете му. Мечът му изсвистя към врата на коленичилия улан — и застина.

Той леко опря острието в рамото на мъжа. Воинът не можеше да повярва в късмета си, а после извади копието и още веднъж го заби в гърдите на свещеника.

Сега Сербитар остана сам.

Надирите отстъпиха за миг, взирайки се в окървавения албинос. Почти цялата кръв беше негова. Пелерината му беше разкъсана, бронята — разцепена и нащърбена, а шлемът отдавна беше паднал от главата му.

Той разтреперано пое въздух три пъти, вгледа се в себе си и разбра, че умира. Насочи разума си в пространството и потърси Винтар и останалите.

Последва тишина.

Ужасна тишина.

„Значи всичко е било напразно“, помисли си, докато надирите се готвеха да го убият. Усмихна се мрачно.

Нямаше Източник.

Нямаше център на вселената.

В последните секунди, които му оставаха, той се питаше дали животът му не е минал напразно.

Знаеше, че не е така. Защото дори да нямаше Източник, трябваше да си го измисли. Защото Източникът беше красив.

Един надирски воин се втурна напред. Сербитар отби удара му и заби кинжала си в гърдите на мъжа, ала нападателите нахлуха и двайсет остри меча пронизаха крехкото му тяло. От устата му бликна кръв и той падна.

В далечината прозвуча глас:

— Хвани ръката ми, братко. Пътешествието започва.

Беше Винтар!

Надирите се втурнаха към безлюдните делнохски сгради и множеството улици, които водеха към Гедон и кулата зад нея. Огаси вдигна меча си в първата редица, крещейки надирската победна песен. Той се затича, а после спря.

В откритото пространство пред сградите отпред стоеше висок мъж с брада като тризъбец, облечен в белите одежди на сатулите. Той носеше две извити и смъртоносни саби. Объркан, Огаси приближи бавно.

Сатули в дренайската крепост?

— Какво правиш тук? — извика Огаси.

— Помагам на приятел — отвърна мъжът. — Върни се! Няма да те пусна.

Огаси се усмихна. Мъжът беше луд. Той вдигна меча си и нареди на надирите да тръгнат напред. Фигурата в бели дрехи пое към тях.

— Сатули! — извика той.

От сградите долетя мощен ответен вик, когато три хиляди сатулски воини, чиито бели дрехи светеха призрачно в падащия мрак, се втурнаха в атака. Надирите бяха смаяни и Огаси не вярваше на очите си. Сатулите и дренайците бяха смъртни врагове. Той виждаше какво се случва, но умът му не го побираше. Подобно на бял прилив върху черен бряг, сатулските редици се сблъскаха с надирските.

Джоаким потърси Огаси, ала едрият надирски воин се изгуби в хаоса. Безмилостният обрат на събитията — от сигурна победа към сигурна смърт, смая надирите. Настъпи паника и бавното отстъпление се превърна в стремглаво бягство. Тъпчейки другарите си, надирите се обърнаха и побягнаха, а бялата армия ги следваше по петите, тормозейки ги с животинските си викове, подобни на тези от надирските степи.

На стената горе Рек кървеше от раните в ръцете си, а темето на Хогън беше прорязано с меч и кръвта се лееше от раната, а кожата се развяваше, когато се нахвърли срещу нападателите си.

Сега на укрепленията се появиха сатулски воини и надирите отново побягнаха от страховитите им саби, отстъпвайки към стените и опитвайки се да се спасят, като се спуснат по въжетата.

Всичко приключи за минути. На различни места из откритото пространство малките групи надирски воини бяха обградени и избити.

Джоаким Сатули, чиито бели одежди бяха обагрени в червено, бавно се изкачи по стъпалата на укрепленията, следван от своите седем помощници. Отиде при Рек и се поклони. После се обърна и подаде окървавените си саби на един чернобрад воин. Друг мъж му подаде ароматизирана кърпа. Той избърса лицето си бавно и старателно, а след това и ръцете си. Накрая проговори:

— Каква приятна среща — изрече. Лицето му беше сериозно, но очите му се смееха.

— Наистина — каза Рек. — Добре че другите гости трябваше да си тръгнат, иначе нямаше да има място.

— Изненадан ли си, че ме виждаш?

— Не, не съм. По-скоро съм учуден.

Джоаким се засмя.

— Нима паметта ти е толкова къса, Делнох? Каза, че трябва да се разделим като приятели и аз се съгласих. Къде да бъда, когато приятелят ми има нужда от мен?

— Сигурно ти е било дяволски трудно да убедиш своите воини да те последват.

— Ни най-малко — отвърна Джоаким, а в очите му проблесна игрив пламък. — Почти през целия си живот те са копнеели да се сражават зад тези стени.

Високият сатулски воин стоеше на стената Гедон и се взираше в надирския лагер зад безлюдните укрепления на Валтери. Рек спеше и брадатият принц се разхождаше сам по стената. Наоколо имаше часовои и войници от двете раси, но Джоаким остана сам.

Седмици наред сатулските разузнавачи в Делнохската планина бяха гледали как битката долу бушува. Често самият Джоаким се беше качвал на върха, за да наблюдава сражението. После един нападателен надирски отряд беше атакувал сатулско село и Джоаким убеди хората си да го последват в Делнох. Освен това той знаеше за предателя, който работеше за надирите, защото беше станал свидетел на една среща между него и надирския командир Огаси в един висок и тесен проход.

Два дни по-късно надирите се бяха опитали да изпратят отряд в планината, но сатулите го отблъснаха.

Джоаким се натъжи, когато научи новината за загубата на Рек. Тъй като самият той беше фаталист, можеше да разбере какво изпитва мъж, чиято жена е починала. Неговата беше умряла при раждане преди две години и раната беше още прясна.

Джоаким поклати глава. Войната беше жестока любовница, но и властна жена. Тя можеше да нанесе повече поражения в душата на човек, отколкото времето.

Сатулите дойдоха навреме, но си платиха за това. Четиристотин от хората му бяха мъртви — трудно преодолима загуба за планински народ, наброяващ едва трийсет хиляди, много от които бяха деца и старци.

Ала дългът си беше дълг.

Джоаким знаеше, че онзи мъж, Хогън, го мрази. Ала това беше разбираемо, защото Хогън беше от легиона, а сатулите години наред бяха проливали легионерска кръв. Те пазеха най-изтънчените си мъчения за пленените Ездачи. Това беше чест, но Джоаким знаеше, че дренайците никога нямаше да го разберат. Когато човек умираше, се подлагаше на изпитание — колкото по-тежка беше смъртта, толкова повече му се отплащаха в Рая. Мъчението извисяваше човешката душа, а сатулите не можеха да дадат по-голяма награда на пленения враг.

Той седна на укрепленията и се втренчи в кулата. Колко години беше копнял да превземе тази крепост? Колко от мечтите му бяха изпълнени с картини на горящата кула?

А сега я отбраняваше с цената на живота на своите хора.

Той сви рамене. Човек, който гледа в небето, не вижда скорпиона в краката си. Човек, който гледа в земята, не вижда дракона във въздуха.

Закрачи из укрепленията и най-сетне стигна до кулата при портата и надписа, издълбан върху камъка там: ГЕДОН.

Стената на смъртта.

Във въздуха се носеше миризмата на смърт, а на сутринта гарваните щяха да долетят за пиршеството. Трябваше да убие Рек в гората. Обещанието към един неверник не струваше нищо, тогава защо го беше спазил? Той се изсмя внезапно, приемайки отговора; защото този мъж не даваше пет пари.

И Джоаким го беше харесал.

Той мина покрай един дренайски часовой, който му отдаде чест, и се усмихна. Джоаким кимна, забелязал неуверената му усмивка.

Беше казал на Бронзовия граф, че той и хората му ще останат още един ден, а после ще се върнат в планината. Очакваше да го помолят да остане — с предложения, обещания, споразумения. Ала Рек просто се беше усмихнал.

— Не бих могъл да искам повече — каза.

Джоаким беше смаян, но не можа да каже нищо.

Разказа на Рек за предателя и за опита на надирите да прекосят планината.

— Пак ли ще препречите пътя?

— Разбира се. Това е земя на сатулите.

— Чудесно! Ще хапнеш ли с мен?

— Не, но благодаря за предложението.

Нито един сатули не можеше да сподели трапезата на един неверник.

Рек кимна.

— Сега мисля да си почина — каза. — Ще се видим на зазоряване.

Рек спеше в своята стая високо в кулата и сънуваше Вире, винаги Вире. Събуди се часове преди да съмне и протегна ръка към нея. Ала чаршафите до него бяха студени, както винаги напоследък, и той отново усети загубата. Тази нощ плака, дълго и безшумно. Накрая стана, облече се и слезе по стълбите в малката зала. Прислужникът, Аршин, му поднесе закуска от студен бекон и сирене и шише студена вода с медовина. Той се хранеше механично, когато един млад офицер дойде с новината, че Бриклин се е върнал с депеши от Дренан. Гражданинът влезе в залата, поклони се леко и дойде до масата, като постави пред Рек няколко пакета и голям запечатан свитък. После седна срещу Рек и попита дали може да си налее питие. Рек кимна, докато отваряше свитъка. Прочете го веднъж, усмихна се, а после го остави настрани и погледна мъжа. Беше по-слаб, а може би и по-посърнал, откакто Рек го видя за пръв път. Все още носеше костюм за езда, а зелената му пелерина беше прашна. Бриклин пресуши водата в чашата на два пъти и отново я напълни; после забеляза, че Рек го гледа.

— Прочетохте ли писмото от Абалайн? — попита.

— Да. Благодаря ви, че го донесохте. Ще останете ли?

— Но, разбира се. Трябва да се подготвим за капитулацията и да посрещнем Улрик в крепостта.

— Той обеща да не пощади никого — изрече тихо Рек.

Бриклин махна с ръка.

— Глупости! Това са били приказки по време на война. Сега ще бъде великодушен.

— А Уаундуийвър?

— Отзоваха го в Дренан и разпуснаха армията му.

— Доволен ли сте?

— Че войната свърши? Разбира се. Макар че, естествено, ми е мъчно, че трябваше да умрат толкова много хора. Чух, че Дръс е загинал в Сумитос. Много жалко. Беше прекрасен човек и невероятен воин. Но съм сигурен, че си е отишъл така, както би желал. Кога искате да се срещна с лорд Улрик?

— Когато пожелаете.

— Ще ме придружите ли?

— Не.

— Тогава кой ще го направи? — попита Бриклин, с удоволствие забелязал примирението по лицето на Рек.

— Никой.

— Никой ли? Но това е нередно, милорд. Трябва да изпратим делегация.

— Ще пътувате сам.

— Много добре. Какви условия да договоря?

— Нищо няма да договаряте. Просто ще отидете при Улрик и ще кажете, че аз ви изпращам.

— Не разбирам, милорд. Какво искате да му кажа?

— Ще кажете, че сте се провалили.

— Да съм се провалил? В какво? Говорите с недомлъвки. Да не сте полудели?

— Не, просто съм уморен. Вие ни предадохте, Бриклин, но не очаквам нещо различно от човек като вас. Затова и не съм ядосан. Нито имам желание за мъст. Взехте парите на Улрик и сега можете да вървите при него. Писмото от Абалайн е подправено и Уаундуийвър ще бъде тук след пет дни с повече от петдесет хиляди души. Отвън има три хиляди сатули и можем да удържим стената. А сега се махайте! Хогън знае, че сте предател, и ми каза, че ще ви убие, ако ви види. Вървете.

Бриклин остана зашеметен няколко минути, а после поклати глава.

— Това е безумие! Не можете да удържите! Сега е времето на Улрик, нима не го разбирате? С дренайците е свършено, а звездата на Улрик изгрява. Какво се надявате да постигнете?

Рек бавно измъкна един дълъг и тънък кинжал и го постави на масата пред себе си.

— Вървете си — повтори тихо.

Бриклин стана и се втурна към вратата. На прага се обърна.

— Глупак! — просъска. — Прободи себе си с кинжала, защото това, което надирите ще ти сторят, щом те пленят, ще бъде радост за очите. — А после излезе.

Хогън се подаде иззад една ниша, покрита с гоблен, и отиде до масата. Главата му беше превързана и беше пребледнял. В ръката си държеше меч.

— Как можа да го пуснеш, Рек? Как?

Рек се усмихна.

— Не си струваше труда да го убивам.