Кръвта на мага

7.Скрити причини

Най-сетне дойде и първият ден от изпитите: кулминацията на последните седем години от живота на Аларон. Момчето гледаше с празен поглед стената пред себе си в очакване камбаната от старата кула на колежа им да удари. Според графика на всеки се полагаше по един час, като бяха подредени по азбучен ред и започваха с Андеварион; Аларон щеше да е предпоследен, в късния следобед.

Първият изпит беше по история — предмет, който му харесваше, макар и баща му да смяташе по-голямата част от нещата, на които ги учеше преподавателят, за недостоверни — понякога мнителността на Ван и саркастичните реинтерпретации на Рамон го объркваха, но все пак му беше интересно.

Най-сетне камбаната зазвъня, вратата се отвори и Сет Корион се появи като застана на място с изцъклени очи.

Трудничко ли ти беше, Сет?, мислеше си Аларон. Може би трябваше да внимаваш повече в час, вместо да дремеш като умрял, спокоен, че никой няма да ти зададе някакъв труден въпрос.

Сет се извърна бавно и забеляза Аларон, който се подготви да получи някаква обида или насмешка, но за своя изненада от устните на Корион се отрони само:

— Успех, Мърсър.

Беше толкова непредвидимо учтиво от негова страна, че Аларон го зяпна и измърмори нещо под носа си, докато той вече се отдалечаваше.

След няколко минути, дълги като часове, внушителният магистър Хаут подаде глава откъм ръба на вратата.

— Мърсър. Заповядай — гласът му бе надменен, както винаги.

Аларон се изправи замаяно на крака, закрачи по неравния под и влезе в стаята. Пред него беше нареден цял отряд от познати и непознати лица; сякаш зорко го наблюдаваха редици лешояди и гарвани, дебнещи го, за да му изкълват очите. Най-отпред седеше директорът Люсиен Гавий, а учителите се бяха наредили около него. С мрачното си изражение, Файръл изглеждаше свирепо в мъждивата светлина. Аларон се вгледа в лицата по-назад и се стъписа. Там стоеше губернатор Белоний Вълт — защо за бога? Но пък и защо не? Все пак ние сме бъдещето на Норос, нали? Разпозна и други предимно по униформите, отколкото по физиономиите им: велик магистър от ордена Къркгард с плоско лице; брадат центурион от легионите; корианския духовник Крозиа. Аларон се почувства ужасно уязвим.

Директорът се изправи.

— Ученикът се казва Аларон Мърсър, син на Тесла Анборн от рода Бериъл. Бащата е немаг. Ученикът е с четвърт магьосническа кръв, роден в Норостийн.

Аларон забеляза, че губернатор Вълт наостри уши, когато споменаха името на майка му. Може би я познаваше или познаваше леля му Елена.

— Готов ли си, Мърсър? — попита Гавий.

Устата на Аларон пресъхна, редиците от лица пред него го замайваха. И всички тези погледи… Той преглътна.

— Готов съм, господин директор.

— Много добре. Разкажи ни първо тогава за римонските завоевания. Помисли си спокойно…

Аларон пое дълбоко дъх и започна да говори. Първоначално му беше ужасно притеснено, но не след дълго започна да се отпуска и остави думите да се леят. Отговаряше на въпроси за Римонската империя, за разпространението на корианството из Сидия. Разказваше уверено за моста и за Първия поход. Обърка някои факти около Втория поход, но нищо толкова пагубно.

Когато изпитът приключи, той почти се разочарова, но скромното одобрително ръкопляскане приповдигна неизмеримо духа му. Беше приключил. Когато излезе, видя Рамон, който чакаше отпред и буквално трепереше целия. Успя единствено да го поздрави набързо с усмивка и да му пожелае:

— Buona fortuna, Рамон!

Всичко, изглежда, бе започнало добре.

В тирник беше математиката, пълен кошмар. Цял ден трябваше да създават и разрешават формули в поредица от писмени тестове. Единствено Малворн беше самоуверен, всички останали, дори и Доробон бяха неспокойни. Аларон смяташе, че се е справил приемливо, но нищо повече от това. След края на изпита Сет Корион повърна навън. Беше се превърнало в ритуал на изпитната седмица да гледат как на Корион му прилошава. Първоначално им беше неприятно, след това — забавно, докато най-накрая на Аларон му стана жал за горкия син на генерала.

В одиняда ги очакваше и рондийският, едно добре дошло облекчение. Поне за мен е майчин език, мислеше си Аларон. Бедния Рамон! Изпитът се състоеше главно в рецитирането на стара поезия и сказания — пълна загуба на време, ако питаш Аларон. Тъжно, но може би и оценяващите си мислят абсолютно същото, размишляваше той, докато се измъкваше от аудиторията.

В торстък беше теологията. Аларон мърмори смутено пред множество лица, които едва успя да зърне, и излезе от стаята, изпълнен с омраза към Файръл, който явно бе решил да го изкара еретик и да го изгори жив пред всички. Това беше и най-гадният ден досега. Но Аларон бързо го прогони от мислите си. Следващият ден бе фригтък — денят за защитата на дипломните им; решителният ден за успех или провал, или поне така им бяха казали.

Залата беше пълна. Пред Аларон се открояваха най-различни лица: губернатор Белоний Вълт, дошъл отново да хвърли строг поглед на учениците; Джерис Мьорин, герой от Бунта, сегашен капитан на Стражата в Норостийн; представители на всички войскови части, от редовната армия, командири на въздушни кораби, дори надзиратели от Волсай и Къркгард. Множество служители на Църквата се навъртаха около изтощения на вид Крозиа, а учени от Арканума се носеха като облаци в сивите си мантии. Всички изглеждаха отегчени — а Аларон, разбира се, бе шести поред. Момчето преглътна притеснено.

Не мисли за хората. Не е по-страшно от предишните дни. Можеш да се справиш…

Гавий вдигна поглед към него, намръщи се и се обърна към всички в залата:

— Изпитваният е Аларон Мърсър — съобщи той и продължи с представянето на родословието на Аларон за хората, които присъстваха за първи път. След това се обърна към него. — Думата е ваша, господин Мърсър. Имате един час, трийсет минути от който са предназначени за въпроси. Можете да започнете.

Аларон се поклони, разпръсна купчината от бележки пред себе си и заговори. Съсредоточен, постепенно се отърси от предишното смущение и напълно забрави за хората пред себе си.

— Високопочитаеми магове, темата на разработката ми носи заглавието „Скритите причини за Бунта в Норос“ — забеляза, че упоменаването ѝ предизвика известен интерес. Много добре! Аларон изпъна високо ръце и пред него се издигна облак от предварително подготвен светлинно зареден прах, който се разстла в постеля от лъчение на височината на кръста му. Беше разпространена гностична техника.

— Историците твърдят, че Бунтът в Норос е пряко следствие от съчетанието на прекомерно завишени имперски данъци, слаба реколта и отцепнически военни части. Това, което искам да ви представя, е една четвърта причина за бунта, която предлага разтърсващи из основи — повтарям: разтърсващи — открития.

Вдигна поглед към събралите се хора и едва доловимо им смигна. По лицата на присъстващите магове се четеше напрежение. Беше успял да грабне пълното им внимание. Дори и губернаторът и свещеникът слушаха с изненадваща съсредоточеност. Всякакви следи от предишното им отегчение бяха изчезнали.

— Преди да разкрия тази скрита причина обаче бих искал да обърна внимание на обичайно отбелязваните до този момент основания за Бунта. Вярно е, че данъците са били повишени, но както можем да видим тук — той изложи данъчни регистри във визуална математическа техника, наречена „графика“, — нарастването им не ги прави напълно непосилни, а и скоро е омаловажено от постъпилите търговски приходи и заграбеното от Първия поход. На практика Норос притежава по-добро състояние и от преди Похода. Този факт е парадоксално потвърден и при провеждането на разговори с местни жители и държавни служители.

Аларон се осмели да надзърне към публиката си и бе изумен от намръщените и умислени физиономии. Губернаторът поглаждаше брадата си, а капитанът на Стражата прехапваше долната си устна. Ако не друго, поне те слушат…

— А сега, за реколтата: силозите не са били празни и за миг, а даже са били използвани, за да облекчат затрудненията на дребните производители — той добави още източници, доразвивайки визуалната си схема. — На трето място, някои твърдят, че норосийските легиони са се завърнали от Похода възнегодували — докато всъщност много от чиновниците са се прибрали с несметни богатства. Всички те заговорили публично срещу поголовния данък, но искали мирно разрешение на ситуацията. В мемоарите си, написани след Бунта, и генерал Роблър, и губернатор Вълт цитират антибутновническите си речи, които изнасят през 907-ма, 908-ма и ранната 909-та — Аларон вдигна поглед към губернатора, готов да представи и точните пасажи от текста, ако е необходимо, но Вълт кимна отнесено. — През фебрю всъщност, военното ръководство все още е настроено антибунтовнически, но изведнъж става доктринерски про-бунтовническо преди въвеждането на поголовния данък през мартроа. В мемоарите на губернатор Вълт се споменава за „необяснимо, и въпреки това, неустоимо залитане към неподчинението“ през фебрю 909-та.

Аларон разтвори широко ръце.

— Възможно е да са се извършвали задкулисни действия и тайно набиране на войска, но за мен фактите много добре илюстрират, че у възгледите на много генерали е настъпила мистериозна промяна през фебрю 909-та. Тъкмо тази промяна на мнения бих искал да разгледам.

Сега определено бе грабнал изцяло вниманието им. Капитан Мьорин сякаш искаше да се обади. Вълт се усмихваше леко и бе наострил уши. Аларон усети прилив на задоволство.

— А сега, бих искал да обърна внимание на четири често пренебрегвани факта, които, мисля, че никой до този момент не е обвързвал помежду им — оформи във въздуха изцяло триизмерни образи на три мраморни бюста и ги завъртя. Бе прекарал доста време в оттренирането на това действие и беше страшно доволен колко добре му се получи сега. — Едно време всяко дете в Норос разпознавало облика на тези трима мъже. Техни статуи имало навсякъде, а имената им се появявали във всеки катехизис; молили сме се за тяхната благословия. Тримата каноници — все още непровъзгласени светци — са единствените каноници в историята, родени в Норос: Фълчий, Кеплан и Рийтър. И тримата били превърнати в Първонаследници, дарени с амброзия от императора за тяхната доблест и вярна служба. Преди Бунта живеели в Палас като герои на империята. И при все това след края на Бунта в Норос, всяка една тяхна статуя била разрушена, а катехизисите, съдържащи техните дела, били иззети и не се появили отново. Казва се, че са починали от старост в годините на Бунта. Църквата обявява норосийските катехизиси за остарели и ги иззема, а като наказание за въставането на народа постановява образите на тези трима каноници да не се излагат публично никога повече. Всичко това звучи правдоподобно, но все пак странно. Как е възможно трима Първонаследници на Норос да умрат до един през не повече от година, когато един Първонаследник може да живее с векове? И защо ще ги заличават от паметта на народа?

Аларон едва не се вцепени от настоятелността в погледа на Вълт и от напрежението у прехапващия устни Мьорин. За момент се запъна, но бързо прогони мисълта за тях и продължи:

— Второто нещо, към което искам да обърна вниманието ви, е продължителната окупация на Норос. Шлесен и Аргънди са въставали многократно; а Норос само веднъж, и то с много по-малко кръвопролития. И въпреки това окупационните войски тук се състоят от осем легиона. Осем! Та това е повече от цялата войска на Норос в Бунта! И защо? Повечето норосийци приемат погрома си и сега мислят Бунта за необмислен и глупав. Никой не демонстрира неподчинение — и въпреки това сме принудени да търпим по-затегнат и по-скъпоструващ контрол дори и от Аргънди, където хората са въставали пет пъти само за последните сто години! И какво мислите правят тези чужди войски? Осем легиона — това са 40 000 души… Отговорът е — копаят! Разровили са из основи владенията на всеки един генерал от войната. Съборили са кралския дворец камък по камък и след това са го построили отново. И все още продължават да копаят. Човек ще си каже, че рондийците сякаш търсят нещо.

Пълното мълчание, възцарило се в залата, връхлетя Аларон. Погледът му се спря на капитан Мьорин, който го гледаше и леко клатеше глава. Предупреждаваше ли го? Какво искаше да каже с това? Аларон отърси глава и възвърна решителността си. Оставаше още малко.

— Трето, искам да повдигна въпроса за участта на генерал Яриус Ленгстрит и да ви разкрия факт, който, предполагам, е известен на малцина. Ленгстрит е генералът ни с най-много отличия след великия Роблър и остава една от легендарните личности след Бунта — но къде е той сега, мъртъв ли е, или жив? Представях си го пенсиониран, във владенията си на родна земя, но когато ги посетих, за да се срещна с него, имението му пустееше празно. Един от четиримата ни велики генерали е изчезнал безследно — Аларон поднесе образа на известна картина на опърпан, но непоколебим генерал, предаващ меча си на покорилия го рондийски главнокомандващ. — Сигурен съм, че всички познавате тази картина: генерал Роблър се предава на Калтъс Корион сред склоновете на планината Тайболд. Всеки войник обаче би потвърдил, че Роблър е бил прекалено горд и неумолим, за да се предаде, за това „Големият Яри“ го е направил вместо него. Но ако питате хората от долните пазари, ще ви кажат, че Ленгстрит е бил забелязан да се скита сам и замаян на площада пред тях на точно следващия ден, сто и шестдесет километра по-далеч. Как генерал Ленгстрит се е озовал на пазара в Норостийн, след като е дал честната си дума да остане в лагера на Алпите?

— Четвъртото ми наблюдение: как така Роблър и войските му побеждават многократно и неотклонно рондийците, като най-силните сред тях са получистокръвни и не могат и да се мерят с рондийските Първонаследници? А освен това, преди края на Бунта, осем рондийски Първонаследници не просто се включват в Похода, а се сражават в Норос, и някак нашите магове само с една втора магьосническа кръв успяват да убият четирима от тях!

Аларон вдигна четири пръста.

— Нека да обобщя: първо, трима норосийски каноници изчезват, когато Бунтът избухва, а сега са изличени от историята ни. Второ, рондийски войски все още окупират Норос и ожесточено търсят нещо. Трето, генерал нарушава думата си, за да се озове зашеметен и объркан в Норостийн, а след това да се изпари. И четвърто, норосийски магове с наполовина чиста кръв побеждават рондийски Първонаследници — той махна с ръка. — Вярвам, че тези факти са обвързани помежду си и са напълно обясними.

Започва се…

— Моята хипотеза е следната: тримата норосийски каноници: Фълчий, Кеплан и Рийтър всъщност не са умрели в Палас, както се говори. Те са участвали в Бунта, нещо повече — те са започнали Бунта. По моите предположения, тримата са откраднали нещо много ценно от Палас — защо иначе осем Първонаследници, които дори не се вълнуват от Свещения Поход, ще пожелаят изведнъж да се включат в потискането на норосийските сили? И защо след капитулацията ни един многоуважаван генерал нарушава честната си дума — и въобще къде е той сега? Рондийците разрушават кралството ни камък по камък в търсенето на нещо — какво търсят те?

Аларон остави въпроса си да увисне във въздуха, обзет от чувство на опиянение от общия смут, който думите му бяха породили. Ще мина с отлична оценка!

Аларон представи огромен образ на резбовано със спирали изделие.

— Така изглежда прокламацията за издигане в канонизация. Забележете следното: „Издигнат в Първонаследник“. Всеки жив светец бил превръщан в Първонаследник — до избухването на Бунта в Норос. Всеки кандидат бил отвеждан във вътрешността на катедралата в Палас, където се пази Сциталата на Кориний, и излизал оттам или като Първонаследник, или като мъртвец. От потушаването на Бунта насам са били миропомазани един каноник и един жив светец, но в нито една от прокламациите им не се появяват думите „Издигнат в Първонаследник“, дори и в тази на любимата ни Императрица майка Лучия!

Из залата се разнесе шепот.

— Просто неволен пропуск? Забравиха ли да превърнат императрицата майка в Първонаследник?

Тук му се наложи да млъкне, да остави назряващия брътвеж да се разгорещи и да утихне отново. Да грабнеш така публиката беше толкова вълнуващо! Усетил невероятен прилив на сила, Аларон направи знак с ръка за внимание и залата замлъкна.

— Ами ако има друго обяснение? Ами ако нещото, което Фълчий и останалите двама са откраднали тогава, нещото, което направило нашите норосийски генерали толкова могъщи е същото това нещо, което рондийците все още търсят? Ако е средството, с което се дарява първонаследничеството? Ами ако Фълчий е откраднал самата Сцитала на Кориний?

Надигна се стена от гласове, а две лица се откроиха сред останалите: капитан Мьорин, пребледнял и разгневен, можеше да накара Аларон почти да вдигне ръка, за да се защити от взора му. Ако можеше да убива с поглед, Аларон отдавна да е мъртвец. Губернатор Вълт беше напълно притихнал, с усмивка на лице.

Късно, но Аларон си спомни думите на Рамон: „Опасно е да говориш за подобно нещо, amici.“ Но пък определено бе впечатлил всички в залата, нали? Повечето сигурно и не знаеха за задържането на Ленгстрит в Норостийн — то не бе отразено в историческите архиви на легионите. Самият Аларон трябваше да разговаря с десетки ветерани от бунта, за да построи изказването си. А и в библиотеката на майка му имаше книги, които най-вероятно повечето ученици, или дори преподаватели, не притежаваха.

— Изводът ми съответства на фактите — продължи Аларон в заключение. — Канониците на Норос открадват Сциталата и запалват искрата на вълненията. Слабите по кръв норосийски магове изведнъж придобиват неочаквана сила. Бунтът приключва при мистериозни обстоятелства, а рондийците още оттогава издирват нещо. Изводът ми съответства на фактите и дава обяснение за много неща, неизяснени от общоприетите теории.

Залата гръмна. Директор Гавий направи знак с ръка:

— Тишина, моля ви, господа. Това ли е краят на презентацията ви, господин Мърсър?

Аларон кимна утвърдително. Зави му се свят и изведнъж бе обзет от вътрешно ликуване. Беше успял да грабне вниманието им и да го задържи докрай. Не беше оплескал нито зрителните ефекти, нито речта си. Чувстваше се като изстискан.

Магистър Файръл вдигна ръка за въпрос:

— С какво можете да докажете, че властите в Палас просто не са решили да променят формулировката на текста върху прокламацията? Може би цялата ви аргументация всъщност се основава на една техническа грешка, а, Мърсър?

Аларон овладя яда си.

— Прокламациите се изготвят от Светия отец в Палас, магистър Файръл. Те са словото на Кор и не могат да бъдат измамни. Затова и пропускът следва да е умишлен.

След това ръка вдигна губернатор Вълт и Аларон усети как го побиват нервни тръпки.

— Ако норосийските генерали изведнъж са станали толкова силни, млади господине, то тогава как и аз не съм станал Първонаследник? — поддръжниците му чинно се разсмяха.

Аларон се опита да прецени уловката във въпроса, стъпвайки по несигурна почва.

— Милорд, напълно възможно е никой от генералите да не е бил превърнат в Първонаследник, а демонстрираните свръхестествени сили сред норосийците да се дължат единствено на Фълчий, Кеплан и Рийтър. Но това не обяснява продължителното търсене. Вероятно — и с цялото ми уважение, сър — тайната не е напуснала редиците от приближени на генерал Роблър.

А всички знаем какво Роблър мислеше за вас, Ваше Превъзходство.

Вълт сбърчи вежди с хладен, преценяващ поглед в очите. Добре ще ме запомни, мислеше си Аларон неспокойно.

Капитан Мьорин се изправи.

— Господа — обърна се той към всички в залата, — бих искал да изясня едно нещо. Тази дипломна работа, несъмнено изготвена със старание и почтеност, е от такава историческа значимост, колкото може да бъде и една купчина конски фъшкии — Аларон усети как нещо в него се срива. Капитанът продължи с рязък тон. — Аз лично се сражавах в Бунта и в редиците ни не са се промъквали никакви първонаследнически каноници — бях сред елитните бойни магове, със сигурност щях да ги видя! Извоювахме победите си чрез стратегия и смелост. Войната не е някаква настолна игра! Могъщи магове могат да паднат от една-единствена стрела или удар с меч. Не се съмнявам ни най-малко, че Сциталата на Кориний е точно там, където трябва да бъде, и пази нашата империя: в банките на Катедралата в Палас — той погледна Аларон хладно. — Победите на генерал Роблър се дължаха на храбростта на войниците ни — той се огледа и седна обратно.

Подбудени от тези му думи, хората замърмориха с негодувание.

Аларон се хвана, че отваря и затваря уста като риба на сухо. Щипеше му на очите, обливаха го топли и студени вълни. Костваше му страшни усилия да остане изправен.

Тирадата на капитан Мьорин сложи край на въпросите. Аларон хвърли крадешком поглед към губернатора, който си шепнеше нещо с мъжа до себе си. Сребристите му очи като че ли пронизваха Аларон, който изведнъж бе обзет от чувството, че зад това кадифено изражение се крие желязна ръка.

Гавий изрече, привеждайки се напред:

— Благодаря ви, господин Мърсър. Комисията ще преразгледа разработката ви, като всички останали писмени работи. Свободен сте.

Аларон излезе олюлявайки се от стаята, подмина чакащия Рамон и се изстреля към близките тоалетни, където повърна. На излизане от зловонното помещение имаше сили само да дотътри крака до някой тих кът на двора, където да приседне и зарови глава в ръцете си.

Отне му дълго време да се прибере у дома, където завари, че всички записки по проучването му бяха откраднати.

— Как върви, младежи? — попита ги Ван на вечеря в саббота в навечерието на втората изпитна седмица.

— Пълен кошмар е, сър — простена Рамон. — Комисията ни мрази. Пробождат ни с въпросите си като с ножове.

Ван погледна въпросително към Аларон.

— Да, както казва Рамон е, тате — отвърна той, с жест към приятеля си.

Не беше разказвал на баща си за дипломната, не и с подробности, не и за кражбата — беше прекалено болезнено. Ван многократно го бе предупреждавал да пази важните си вещи на безопасно място. Разбира се, бе разкрил за случилото се на Рамон, който му предложи най-различни теории, но какво можеше да се направи? Можеше единствено да се надява, че ако някой бе взел така насериозно работата му, може би поне ще успее да си докара прилична оценка. Междувременно изпитите продължаваха.

През втората седмица тестваха бойните им способности. Когато Аларон пристигна в минасделник, завари Сет Корион, присвил се на една от седалките извън арената, а трябваше все още да е вътре на изпит. На Аларон му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че Сет всъщност плачеше. Окото му бе насинено, а от носа му се стичаха кръв и сополи. Зяпна Аларон сякаш не беше сигурен дали наистина стои пред него. Панталоните му бяха подгизнали отпред. Сет се беше напикал по време на изпита.

— Rukka mio! Какво са ти направили? — възкликна Аларон.

Какво, по дяволите, ще направят с мен?

Сет го погледна отчаяно. Явно учителите го бяха разглезили с прекалено доброто си отношение и сега той бе напълно неподготвен за изпита им. Щеше да се провали — немислимо за когото и да е, особено за някой Корион.

— Не мога — пъшкаше Сет. — Не спряха да ме удрят. Не мога да издържа.

— Какво стана? — попита Аларон колебливо. Да се подиграе с Корион сега щеше да е като да удави малко котенце.

По лицето на Сет се стичаха сълзи.

— Карат те да се биеш с един, след това с двама, а после и с трима наведнъж — обикновени войници, но е толкова трудно да следиш всички и после започват да те удрят и става още по-ужасно. Говореха ми под носа си, така че изпитващите да не чуят, какво ще ми направят — колко много ще ме боли — какъв противен женчо съм… Не можах да издържа. Не мога повече…

— Трябва да се върнеш обратно там — каза тихо Аларон, — а ако те ударят, ще се изправиш отново — скара му се той. — Когато Малворн ме размазваше от бой, на теб ти харесваше да гледаш — стисна го за яката и го издърпа на крака. — Стегни се, Корион — връщай се обратно там!

— Не мога — прошепна Сет. — Не мога…

— Ставай, страхливецо!

Отзвукът на тази дума разтърси Корион като удар от гръм и той целият пребледня, а погледът му се премрежи. За момент Аларон си помисли, че момчето ще припадне, но вместо това той тръгна несигурно и сковано обратно към арената. През вратите слабо се долавяше тракането на дървени мечове и несекващи викове и пъхтене.

Десет минути по-късно, двама мъже изнесоха Корион на носилка. Беше в безсъзнание.

Аларон се загледа след тях, а след това към вратите на арената.

Пресвети Кор…

Час по-късно, изкуцука отново навън. Сет не беше излъгал: насреща му се изправиха обучени стражари, а броят им постоянно нарастваше. Мечовете им можеше и да са затъпени, но и с тях можеха да нанесат сериозни щети, ако те хванеха натясно. Беше разрешено да се използва гносиса, но не и за нападение, а само за защита. Парираше, отбраняваше се, скачаше, нанасяше удари дори — нелека задача, но той се справи, само с два попаднали в него удара, които получи съвсем към края, когато вече бе на предела на силите си. А беше нанесъл двадесет и два. Представи се доста добре, без съмнение! А колкото до подигравките им, от Малворн беше понасял и по-лоши. Пусна ги покрай ушите си без много усилия.

Сет обаче не бе стигнал до последната част от изпита, в която се изправяш срещу боен маг. Изтощен от битката със стражарите, Аларон нямаше почти никакви сили, когато магът се появи в последния тур. Беше доста унизително и здравата бе натупан. Добре че поне в медицинското отделение лечителят бе свестен и отзивчив.

Втирник ги очакваше стрелбата, мъчителна и изискваща прецизност, но не и безкрайно изнурителна. Използването на гносис не бе позволено. Няколко попаднаха в мишената, други не успяха; най-вероятно беше минал. В одиняда имаха езда на конните писти; мина добре: Аларон бе добър ездач и познаваше добре всички коне там. Тук нямаше как да го скъсат.

В торстък беше снаряжението: разглобяване и сглобяване на броня за време; поставяне на доспехи и сбруя на кон — все общи и скучни неща.

Фригтък беше най-зле, защото трябваше да се върнат обратно на арената за изпит по бойни стратегии. Предната нощ Аларон сънува кошмар, че го питат какво е трябвал да направи Вълт при Локхазан, а самият губернатор оценява отговора му. Не се стигна до там, но Аларон пак се запъна, когато трябваше да разкаже за тактиката на Роблър при Гайзен.

— Той беше най-добрият — измърмори той глуповато. — Разбира се, че ще успее да победи.

Поне бе достатъчно разумен да не повдига отново темата на разработката си.

— Като цяло мисля, че седмицата мина добре — отсъди колебливо той на вечеря в саббота, когато Ван ги разпитваше.

— Със сигурност по-добре от първата — съгласи се Рамон, кимайки настойчиво.

— Следващата седмица обаче ни чака сериозната работа: управлението на гносиса. В сравнение с него, всичко друго е просто незначително — отбеляза Аларон. — Следващите две седмици ще падне истинското изпитване.

— Така ли мислиш? — подхвърли Ван с отличителния си замислен и въпросителен тон: — Аз си мислех, че е точно обратното.

— Как така обратното, тате? — попита Аларон.

— Да, очевидно гносисът ви е важен, но съм убеден, че най-важно всъщност е отношението ви. Готови ли сте да следвате заповеди? Да убивате по команда? Имате ли смелостта да се изправите пред смъртта? За такива неща бих следил аз, ако набирах нови кадри.

Двете момчета се спогледаха неловко. Нито един от тях не бе напълно убеден.

Графикът се промени през третата седмица. Вече имаха по два изпита на ден, един сутрин и един следобед, така че трябваше да се навъртат в училище по цял ден. На сутринта на първия ден чистокръвните се настаниха в общото помещение, така че Аларон и Рамон се оттеглиха в градината. Не разговаряха много. По-рано бе минал изпитът по основни магически умения — приложение на гносиса в битка: образуване на защити и отбраняване, унищожаване на мишени с помощта на маги-огън. Бяха им раздадени кехлибарени амулети за изпълнението и двамата се съгласиха, че е страхотно, когато ти е позволено да взривяваш разни неща. Носеше някакво облекчение.

Седнаха да обядват в градината, за да не се сблъскват с чистокръвните, но самонадеяният им смях отекваше през отворените прозорци. Изпитът следобед беше още по-вълнуващ. Трябваше да покажат познанията си за руните, дребни образувания от енергия, които имаха най-различно приложение. Комисията от учители и учени поиска от Аларон да ѝ представи всяка една руна, на която са го учили, от руни за чародейство, до такива за неутрализирането на чуждата магия, от тези за укриване и търсене до използваните за заключване и отключване, както и за изграждането на защитни кръгове: всички дребни приложения на гносиса, които учениците ще се наложи да използват в ежедневието си още щом завършат колежа. Когато изпитът приключи, Аларон беше леко замаян, кожата му гореше, а въздухът около него пращеше от енергия.

— Малко грубо изпълнение. Личи си, че е просто един меха-маг — отбеляза Файръл.

Аларон трепна раздразнено. Меха-маг беше пренебрежителното название за маг, който управлява гносиса нескопосано и на много елементарно ниво — а той не беше чак толкова зле.

Остатъкът от седмицата бе отреден за херметическа магия и теургия. Трябваше да представят усвоените си умения във всяко от двете учения, от най-дребните магийки до най-сложните заклинания. Всеки от учениците бе естествено предразположен към някое от четирите проявления на гносиса. За Аларон това беше магьосничеството, а Рамон предпочиташе херметизма. Тъй като херметическият гносис беше пълната противоположност на магьосничеството, Аларон се поизмъчи с него, но с теургията се справи доста прилично. Макар че бе някак плашещо да вършат неща, които крият доста опасности, така изваждаха на показ най-доброто от себе си. На изпита демонстрираха постижения, с чието изпълнение неведнъж се бяха измъчвали в клас. Аларон подчини на волята си вълк, пуснат срещу него в арената, тъкмо преди да го нападне — нещо, което никога до сега не бе успял да направи. Тези изпити бяха своеобразното възмездие за седем години мъчителни уроци при надменни учители, които считаха за под достойнството им да се занимават с един син на търговец с четвърт магьосническа кръв.

Спаха до късно в саббота и Ван им разреши да пропуснат ходенето на църква след като го убедиха, че се нуждаят повече от почивка, отколкото от божествена благословия. На вечеря същия ден вдигнаха тост за последния рунд от състезанието, както Рамон се изрази.

Последната седмица от изпитите ги посрещна с поройна ледена суграшица из целия град — зимата протягаше ледени пръсти и постепенно разпростираше хвата си от заснежените върхове на Алпите, та чак на юг. Добре че поне огненото чародейство затопляше ръцете им! Учението за елементите беше сравнително лесно възприемчиво, но за отличаващия се в магьосничеството Аларон изискваше голямо усилие. Владееше прилично Огъня и се справяше някак със Земята, но беше слаб с Въздуха и кръгла нула с Водата.

Главният му проблем обаче беше самото магьосничество. Още според приемните му изпити то беше най-силната му страна, но и четирите му измерения — некромантия, вещерство, ясновидство и пророкуване — му създаваха проблеми, тъй като се сковаваше от страх при мисълта за духове. Можеше да рецитира наизуст теорията, но когато на практика използваше вещерския гносис, не успяваше да призове абсолютно нищо. Подобно беше и с некромантията, когато не успяваше да призове духа на наскоро починал млад мъж, защото се смущаваше ужасно от вида на трупа пред себе си. Всички преподаватели си шушукаха помежду си, когато си тръгна от арената с наведена глава. Опитите му в ясновидството бяха просто жалки, за свое голямо разочарование не успя нито да установи, нито да открие и един от скритите предмети. При пророкуването също се оплеска. Трябваше да предскаже собственото си бъдеще, което се оказа не толкова светло: очерта хаотично видение за откраднати записки и скрити змии, докато някой заговорничеше срещу него. Отвори очи и срещна скептичните погледи на всички до един, сбърчили въпросително чело.

Директорът отхвърли снизходително недомисленото му бръщолевене:

— Да не би да твърдиш, че персоналът на „Турм Заубърин“ крои някакъв заговор срещу теб, момче? Плащат ни, за да възпитаваме магове — и всеки провал ощетява нас, така както ощетява и обществото, затова ще сме ти благодарни да не забравяш годините на обучение, които сме ти посветили — той затръска глава. — Уверявам те, момче, желаем ти единствено доброто.

— А и мисля, че достатъчно добре си се проваляш и без нашата помощ — отбеляза жлъчно Файръл. — А сега, ако нямаш да добавиш още конспиративни теории към тазследобедната си програма, си свободен.

Аларон затвори очи и пожела земята да го погълне цял.

— Е, как беше пророкуването? — попита го Рамон отвън. Той не ходеше на тези часове, така че и двамата най-сетне бяха приключили с изпитите.

Аларон изпъшка:

— Не ми се говори за това. Да си отиваме вкъщи.

Рамон размаха портмонето си.

— Не, приятелю, тази вечер ще се напием, аз плащам.

— Имаш пари? — зяпна Аларон.

Рамон се ухили.

— Все пак съм римонец.

— Открадна ли ги?

— Ох, това заболя. Направо разби сърцето ми. Може би не искам вече да пием заедно — Рамон погледна Аларон закачливо, а очите му блестяха.

Аларон вдиша дълбоко. Отнякъде долетя стон на цигулка. Слънцето преваляше над западните хълмове, хвърляйки червеникави отблясъци над снега по високите алпийски върхове. Въздухът беше свеж, а студът хапеше. Взети или невзети, изпитите бяха приключили.

— Аларон, успокой се — сръчка го Рамон в ребрата. — Каквото станало, станало; взел си изпитите, а дали ще ти дадат злато, сребро или бронз е без значение. Каквото ще става, да става, amici. Да вървим да си вземем по една бира!

Аларон бавно въздъхна.

— Добре, прав си — просто… Не, напълно прав си!

— Разбира се, че сам прав — Рамон се огледа и демонстративно се заслуша с ръце зад ушите. — Май музиката идва от „Воденичния вир“, amici. Да тръгваме!