Кръвта на мага

10.Воин на шихада

Казим съжаляваше за всичко, което бе казал, за всяка обида, която запрати по Хурия, която бе толкова очевидно доволна, че заминава на север с Рамита, за всичко, което изкрещя по адрес на Рамита и нейната охота да се омъжи за друг.

Не бях прав: Рамита няма друг избор. Не е виновна тя — а Хурия сигурно вече ще ѝ е изпяла всичко, което казах, и тя ще си помисли, че не ме е грижа за нея. Ще си помисли, че я мразя — не говорих сериозно, когато казах, че я искам мъртва. Врачката беше предсказала, че моята съдба е тя, защо тогава се случва всичко това?

Той бе изрекъл онези думи, но по-скоро в тях бе излял тъгата и гнева си върху самодоволната си по-малка сестра. Щеше и да я удари, ако Харун не го бе спрял и отвел обратно в храма Дом ал-Ахм. Беше останал с него, докато се успокои.

Сега бе пладне, а Рамита сигурно стоеше в двора, заобиколена от семейството си, в очакване на сватбеното празненство тази вечер. Дали той ѝ липсваше? Не го мислех наистина, когато казах на Хурия, че ще е по-добре да прережеш гърлото си, отколкото да позволиш на онзи мъж да те докосне. Моля те, повярвай ми!

Но вътрешно го чувстваше. Калистам бе пълен с истории за жени, които, намерили смелостта, предпочитаха да сложат край на живота си, отколкото да бъдат опозорени — един скриптуалист им ги бе разказал, когато Харун му обясни за неволите на Казим. Но за него дори само мисълта Рамита да поеме по подобен път бе непоносима.

Алчността на Испал я подтикна към това — а Хурия е още по-лоша! Заминавала била на север. Гледа само собствената си изгода. А освен това знае кой е кандидатът и не иска да ми каже, неблагодарната повлекана!

Беше решен да спре сватбата, въпреки че Харун се опитваше да го разубеди. От уважение чу доводите на новия си приятел, но в момента, в който той обърна гръб, се измъкна. Не мога да стоя и да не правя нищо, мислеше си той. Съзнанието му го измъчваше с видения — очите на Рамита, широко отворени в агония и страх, докато онзи феранг се навежда над нея и ѝ отнема това, което се полагаше на Казим.

Открадна една бамбукова пръчка от някакъв търговец на добитък и закрачи по улиците, спирайки да отмъкне манерката на някакъв пияница, легнал в канавката. Евтин мазен алкохол се изля в гърлото му, неприятно гориво за гнева му. Тъкмо преминаваше през околностите на дома им, когато огромна маса от хора препречи пътя му към къщата на Анкшаран — улицата бе затлачена от съседи, стремящи се да зърнат част от развиващите се странни събития.

Един от шайката на Чандра-бай го разпозна и му се изсмя.

— Някакъв друг тип се омъжва за малката ти уличница.

Казим изрева като бик, замахна с пръчката, плесна мъжа право през лицето и го срита в корема, щом се срина на земята.

— Рамита! — крещеше той, повтаряше името ѝ отново и отново, докато се бореше да си проправи път през тълпата, замахвайки грубо напосоки с пръчката си. Събори някаква възрастна лелка, избута няколко деца в стените и продължи да крещи: — Идвам, Рамита!

Олюля се на едно отворено пространство, но на пътя му застана един огромен феранг. Казим замахна към него, но онзи спря пръчката в металната броня на ръката си. Лицето му бе противно — буца плът с крив нос и тесни очи изпод стоманен шлем. Огромен юмрук замахна към главата на Казим.

Той изви гръб, изплъзна се и нанесе удар право в корема на огромната фигура пред себе си. Юмрукът му попадна върху метал и освен че не стори нищо на противника му, със сигурност си счупи кокалчетата на ръката. Силен удар по рамото го повали на земята. Хората наоколо се разбучаха и се струпаха около двамата, оставяйки Казим с прекалено малко място, за да отклони атаката. Огромният рондиец приклекна и разпери ръце. Казим грабна тиган за готвене от един мангал наблизо, разпръсвайки печащото се в него кашу, и замахна, а ударът отзвуча в шлема на противника му. Падна ли ми! Удари го отново, но огромният мъж отказваше да падне и вместо това замахна с юмрук в корема на Казим. Ударът изби въздуха от дробовете му и той се сви на две, а зрението му се замъгли. Хората го окуражиха и бутнаха отново към рондиеца, тропайки силно по земята с крака. Всеки обичаше сбиванията. Рондиецът се ухили и го прикани с разтворени ръце.

Казим нанесе няколко удара, но това не беше като сбиванията със Санджай. А като да удряш на камък. Онзи го подхвана и захвърли на земята, след което се стовари върху му като срутила се сграда. Казим се опита да го оттласне, но рондиецът тежеше прекалено много. Първият удар смачка ухото му и той усети как звуковете наоколо се изкривяват до неузнаваемост, а вторият изхрущя отвратително върху лицето му. Усети как носът му се чупи. Третият удар почти го докара до безсъзнание.

Рондиецът слезе от него, а Казим продължаваше да лежи, подсмърчайки като някое дете. Тълпата бе притихнала. Болката и унижението го изгаряха. Онези огромни ръце се пресегнаха и го повдигнаха от земята.

— Не се връщай тук, момче — каза рондиецът спокойно на кеши, — или ще те смеля. Разбрано?

Казим кимна безмълвно, едва не му прималя от движението.

— Хубаво. А сега се разкарай оттук, дребен пикльо. И не се връщай.

Изтика го в стената и заби отново юмрук в корема му, захвърляйки го да повръща в канавката. Тежките му стъпки се отдалечиха в тълпата.

Когато рондиецът изчезна, съчувстващи лица наобиколиха Казим и добри ръце му помогнаха. Един мъж поизправи носа му, който се бе подул като бухалката за каликити, а други измиха раните, които металните ръкавици бяха оставили по лицето му. Казим едва не зарида от срам и подтисната ярост, докато всички го потупваха и му казваха колко смел е бил да се изправи пред мръсния феранг. Никой от вас обаче не ме защити, мислеше си навъсено той, дори ме хвърлихте в ръцете му! Но не изрече нищо на глас. Подпрели го под рамо, две момчета го отведоха обратно в Дом ал-Ахм през навалицата на пазара.

Навсякъде бе пълно с поклонници, събиращи се за вечерните молитви. Някак вече се смрачаваше. Дори сега, Рамита все още… Не, дори не си го помисляй!

След края на молитвите, Харун дойде при него.

— Казим, приятелю, какво ти се е случило? Къде беше?

Главата на Казим се олюля.

— Отидох на сватба.

Харун веднага се досети.

— О, глупави приятелю. Виждам, не са били много дружелюбни с непоканените гости — той поклати състрадателно глава. — Ще ти донеса вода. Изглеждаш ужасно.

— Ще убия копелето, което ми причини това — закани се Казим.

— Кой беше?

— Едно едро рондийско прасе, мощно като бик, но с лице като сбръчкан задник.

Харун се засмя мрачно.

— Повечето са такива — отвърна той. — Поначало са необикновено грозна порода.

И двамата се засмяха, подправен и горчив смях, който не удържа над възцарилата се помежду им тишина.

На сутринта в деня след сватбата на Рамита Казим седеше до гроба на баща си, загледан в изгрева. Нощта се бе размила сред манерки с арак, които поделиха със скриптуалистите, и сега Харун дремеше като дете до него. Рамита, къде ли си сега? Нарани ли те той? Възпротиви ли му се ти? Опетни ли с кръв красивото ти тяло, докато го опозоряваше?

След като отмъкнаха малко храна, двамата се върнаха в храма за обедните си уроци. Джай се появи и коленичи до Казим, тъкмо когато проповедникът започваше да говори за шихада:

— Всички способни мъже са отзовани — започна той. — Трябва да избием неверниците и да си върнем Йебусалим. Призовавам ви, мои деца, всички вас. И амтехиани и омалисти. В победа или в смърт, славата ни очаква. Ахм е подготвил сто девственици за всеки воин, мъченик в битка. И призовава всички ви.

По-късно Джай разказа на Казим, как Испал им търси нов дом и как скоро щяха да напуснат старата си къща, която бяха съградили сами, която бе дом за рода им в продължение на поколения, в която те двамата бяха родени. Светът се бе обърнал наопаки.

— Ами Рамита?

— Отиде си — отвърна Джай. — Татко и мама я изпратиха тази сутрин. Вече са заминали.

Сърцето му се сви. Какво друго ме задържа тук?

Неговият дом вече бе Дом ал-Ахм. Зад него се разполагаха готварници, които осигуряваха на всички посетители оскъдна, но питателна храна. Хранеше се там два пъти на ден и спеше на завет в спалните помещения на скриптуалистите. Новият му живот се възраждаше от пепелта на стария.

Възрастен войник на име Али ги обучаваше да се бият с меч на едни поляни извън града, далеч от очите на стражата на принца. Дори Джай се присъединяваше, когато може.

— Умение, което си заслужава да имаш — казваше той, един от малкото омалисти сред десетките млади амтехиани.

Не беше много добър, но Казим не позволяваше да му се подиграват. Харун, като скриптуалист, не се включваше, но ги наблюдаваше с интерес.

Казим се отличаваше в атлетическите начинания и с отминаващите дни успя да надвие всички, дори Али. Харун му каза, че ветераните го наблюдават. Казим почувства някакво мрачно задоволство, когато по-късно той добави:

— Впечатлени са от теб, приятелю.

Първата му мисъл сутрин и последната вечер бяха за Рамита, тя присъстваше във всички негови молитви, в стремежите да бяга по-бързо, да се бие по-смело. В спомените му тя ставаше още по-красива.

Последният ден от месеца Джай не се прибра вкъщи. Тримата се събраха, заклеха се като кръвни братя и отдадоха волята си на шихада. Джай се отказа от омалистката си вяра и прие амтехианската. Харун го взе под опеката си, Казим го подкрепяше и той дори не се завърна да се сбогува със семейството си.

— Те са покварени от алчността — казваше той. — Вече не са моето семейство. Ахм е моят баща, а вие сте моите братя.

На следващия ден тримата увиха във вързопи малкото, което притежаваха, и се включиха към малка колона, отправила се на север през утринната мъгла, за да се присъедини към шихада.