Кръвта на мага

1.Терзанията на император Констант (първа част)

Гървон Гейл вдигна качулката на наметалото си като разкаял се монах: поредният анонимен посветен в корианството. Обърна се към спътника си — елегантен мъж със сребристи коси, който приглаждаше замислено брадата си, вгледал се през решетките на прозореца. Играещите отблясъци светлина попадаха върху лицето му и заличаваха следите от годините.

— Забравил си да си свалиш губернаторския пръстен, Бел — отбеляза Гейл.

Мъжът се сепна от унеса си и прибра лесно разпознаваемия пръстен в джоба си.

— Заслушай се в звука на тълпите, Гървон — в гласа му не се усещаше възхищение, но определено се долавяше нотка на интерес, което беше рядко явление. — Само на площада сигурно има повече от сто хиляди души.

— Чух, че повече от триста хиляди ще присъстват на церемонията — отвърна Гейл, — но не всички ще останат за парадното шествие. Вдигни си качулката.

Белоний Вълт, губернатор на Норос, покри главата си с хладна усмивка и въздъхна едва забележимо. Гървон Гейл беше свикнал цял живот да бъде в сенките, но Вълт ненавиждаше тази потайност. Днешното събитие обаче не предполагаше да се демонстрира показност.

Поканен след леко почукване на вратата, още един мъж се вмъкна в тясната стаичка. Беше строен, с мургава кожа и къдрава, черна коса на лантрианец, облечен в изящни одежди от червено кадифе, а в ръката си носеше жезъл. Лицето му беше овално, с меки черти, плътни женствени устни и тесни очи. Тръпки полазиха Гейл само от близостта до този човек, с която го връхлетя и парливото усещане на гностични защити. Параноя цареше навсякъде и най-вече в магьосническите среди на Църквата. Свещеникът отметна сплъстен кичур от черните си къдрици и размаха ръка, на която проблясваше пръстен.

— Скъпи господа от Норос, готови ли сте за Светото събитие?

Вълт целуна ръката му.

— Преизпълнени сме с нетърпение, милорд Крозиа — всички свещенослужители в корианството се отричаха от семейните си корени и приемаха фамилията Крозиа, но този човек беше кръвен роднина на графа на Болиу и бе смятан за една от изгряващите звезди на Църквата.

— Моля, наричайте ме Адамус, господа — свещеникът подпря жезъла си на стената и докато нахлузваше на главата си качулката на подобна сива мантия като на останалите, се подсмихна като дете, предрешено в костюм за забавление. — Да тръгваме.

Поведе ги по тъмен коридор и рушащи се стълби. С всяка стъпка шумовете отвън ставаха все по-силни: боботенето и оживлението на хорската реч, тръбенето на тромпети и тътенът на барабани, песнопенията на свещениците и виковете на войниците, тропотът на хиляди тежки стъпки. Усещаха се дори през дебелите каменни стени; вибрациите сякаш се носеха по въздуха и пъплеха по кожата. На върха на стълбите се озоваха върху тясна вдадена тераса, от която се откриваше гледка към Площад д’Акорд. Оглушителният тътен блокираше като стена всички техни сетива.

— Велики Кор! — изкрещя Гейл на Вълт, който се усмихваше учудено.

Нито един от двамата не беше вече млад и зелен, но това, което се разкри пред тях, беше несравнима, невиждана за тях гледка. Те стояха пред Площад д’Акорд — сърцето на град Палас, който се намираше в сърцевината на Ронделмар — сърцето на Юрос, на Империята. Това могъщо място беше театралната сцена, на която пред очите на тълпа с внушителни размери се разиграваха безкрайните пиеси на политиката и властта. Огромни скулптори от мрамор и злато се извисяваха над насъбралите се под и върху тях хора, нищожно малки пред тези гиганти, неизменни наблюдатели на тържественото шествие. Колоните от войници преминаваха една след друга, тропотът от стъпките им бе техният ритъм, пулсът на тяхната мощ. Въздушни кораби кръжаха над тях, огромни птици-предвестници на войната, носещи се противно на гравитацията, хвърляйки плътни сенки под жаркото пладнешко слънце. Аленочервени флагове с изображенията на лъва на Палас, скиптъра и звездата на кралската фамилия Сакрекьор се развяваха от леките северни ветрове.

Погледът на Гейл се плъзна към кралската ложа, на двеста метра вляво от тях, по посока на която и легионерите вдигаха изпънати ръце за поздрав, докато преминаваха в марш. Отвисоко наблюдаваха Негово Величество императорът Констант Сакрекьор и болнавите му деца: дребни фигури в алени одежди и позлата. Отбрани херцози и владетели на тукашни и далечни земи, прелати и дори магове, всички бяха дошли да присъстват на това невиждано досега събитие.

На този ден жив човек щеше да бъде провъзгласен за светец. Гейл си подсвиркваше тихо, все още изумен как някой би могъл да си позволи подобно светотатство, но ако трябваше да съди по по-голямата част от тълпата — весела и тържествуваща, деянието явно бе сметнато за напълно нормално и уместно.

Кавалерийски отряд премина с бърза крачка покрай тях, последван от дузина слонове, заловени при последния Поход. След тях вървяха карнийски ездачи, водейки огромните си бойни гущери през стените от хора, без да обръщат внимание на общите ахвания на тълпата. Страховитите влечуги щракаха със зъби и съскаха, а ездачите с желязна дисциплина гледаха право напред, с изключение на случаите, в които трябваше да се извъртят, за да поздравят императора.

Гейл си спомни усещането при срещата с подобна сила по време на битка и леко потрепери. Бунтът в Норос: пълен погром, превърнал се в страшен човешки кошмар. Той го бе превърнал в това, което е сега: отне му както невинността, така и усещането за морал, и то за какво? Норос отново беше част от имперското семейство на нациите, за добро или за лошо. За империята бунтът беше като премигването на око — кратковременно протакане на завоевателните ѝ действия, но за Норос раните все още бяха открити.

Гейл бързо прогони тези мисли. Никой извън Норос не го бе грижа вече, а още по-малко тези хора тук. Той проследи с поглед сочещия пръст на свещеника и като по команда на лицето му се изписа удивление от прелитащия над Площад д’Акорд Хвъркат корпус; десетки летящи влечуги се задаваха в стегнати редици над покрива на Свещената катедрала „Сърце“, с бойни магове, възседнали ги зад ездачите им; спираха за поздрав пред кралската ложа сред овациите на изпълнената с възхищение, но и с не по-малко страх тълпа. Челюсти по-дълги от човешки ръст щракаха, а зъби с дължината на мечове скърцаха злокобно, докато крилатите създания надаваха рев и бълваха огън: невъзможни същества, поддържани живи от магията.

Как въобще си и помислихме, че ще успеем да ги победим?

Последваха тромпети, а след тях настъпи внезапна тишина, докато бели знамена се издигаха от кралската ложа — недвусмислен знак към масите да замълчат, тъй като следваше речта на императора. Покорен на един човек, народът притихна, а дребната крехка фигура на трона се изправи на крака и пристъпи към кралската трибуна.

— Народе мой! — поде император Констант, пискливият му глас, усилен от гностични сили, отекна из целия площад. — Мой народе, днес съм преизпълнен с гордост и благоговение. Гордост от величието на всички нас, събрали се днес — хората на Ронделмар! С право са ни нарекли и най-великата нация на цял Урте! С право сме познати като децата на Кор! С право ние отсъждаме съдбата на останалото човечество! С право и вие, мои деца, сте много по-стойностни пред Бога, отколкото който и да е друг народ! Слава нам, за всичко което сме постигнали, изправени пред всякакви несгоди. Слава Кор, за гдето тъкмо на нас отреди своята мисия!

Констант продължи да величае хората си, а по този начин и самия себе си, изреждайки безбройните им подвизи от победата над Римонската империя и завладяването на Юрос до Походите през Моста на приливите и отливите и разгромяването на неверниците от Антиопия.

Мислите на Гейл се отнесоха в различна посока от тази на развълнуваната историческа реч на императора. Смяташе се за щастливец, един от малкото, получил от образованието си по-истинни знания. Арканумът, в който учеше, бе изразено светски и много по-малко сектантски от останалите. Според историята, която той бе учил, преди около петстотин години Юрос бил разпокъсан и най-влиятелната тогава Римонска империя властвала на по-малко от четвърт от континента като в териториите ѝ влизали земите на Римони, Силация, Верелон, цял Норос, Аргънди и Ронделмар. Войните не стихвали; династии плетели своите интриги и се сражавали помежду си в столицата Рома. Много вероизповедания, считани днес за езически, се борели за превъзходство. Разразявали се епидемии и глад. Моретата се бунтували непристъпни. Никой дори не подозирал, че отвъд източните морета съществува друг континент.

И така преди петстотин години всичко се променило: като лумнала в пламъци падаща звезда се появил Кориний и възпламенил всичко по пътя си. Бил наречен Кориний Спасителят, ала бил роден като Йохан Корин, син в благородническо семейство от провинция в покрайнините на Ронделмар. Той напуснал жестоките знатни дворове, за да се отдаде на по-скромен и обикновен живот на пътя. Йохан Корин странствал и проповядвал за свободната любов и други свои идилични идеи като привлякъл група последователи, която с времето бързо се разраствала и достигнала до близо хиляда млади души. Изгубени и запленени от думите му се рояли около него и обещанията му за избавление в следващия живот и безкрайно блудство в настоящия. Те се спускали на тълпи в малките градчета, от където били отлъчвани като нарушители на реда, докато така не достигнали определена провинция, която, в пристъп на тревога, потърсила помощта на разположен наблизо легионерски лагер. Войските се съгласили, че вече е време да се сложи край на безчинствата на Йохан Корин и поддръжниците му. Същата вечер цял легион войници обградили лагера на противника и в полунощ се спуснали към тях, за да ги задържат.

Последвалите събития се превърнали в легенда и част от Свещеното писание: разнесли се гласове и светлини и целият легион загинал от ръката на един мъж по много и най-различни начини. Намерили смъртта си и много от последователите на Корин, както и самият той, погубен от собствената си сестра и любовница Селена. Имало обаче и оцелели, които претърпели преображения: всеки от тях вече притежавал силите на полубожество, контролирал огъня и бурите, повдигал без усилия огромни скали или владеел мълниите и светкавиците. Те се превърнали в Благословените Триста, първите магове на света.

Изоставили проповедите на Корин за любов и разбирателство, те се впуснали в отмъщение към дръзналото да ги нападне градче (запомнено днес като „прокълнатото място“) в разрушителна вълна. Тогава, осъзнали променената си същност, те обединили сили с един римонски сенатор в армия, способна да разгроми цели легиони, без да даде нито една жертва от своя страна. Заедно те унищожили Римонската империя, сринали до основи Рома и претворили света наново. Създали Рондийската империя.

Благословените Триста вярвали, че са получили силите си благодарение на Йохан Корин и заявили, че той е Посланика на Бога, който е отдал собствения си живот в замяна на магическите сили на последователите си. Не след дълго те се обявили за владетели на света на смъртните. Млади и всемогъщи, те преспивали с когото си пожелаят по земи навред и нашир. Отначало за тях не било от значение, че магическите сили на децата им намалявали с всяко едно кръвосмешение с простосмъртни, но с разрастването на потомството им из цял Юрос, което предявявало права над феодални владения, с нарастването на познанието за собствените им сили, те създали учебни заведения, където предавали знанията си един на друг, и учредили църква, в която проповядвали за своята божественост и пред останалото население.

Сега, пет века по-късно, хиляди носят кръвта на Благословените Триста: те са маговете. Тяхната власт, въплътена в императорската династия, във всички потомци на Съртейн, поел ролята на водач след преображението, сега се олицетворяваше от император Констант Сакрекьор. Самият Гейл можеше да проследи родословието си и да открие пряка връзка с един от Благословените Триста. Аз съм един от тях, мислеше си той. Аз съм маг, макар че също така съм и от Норос. Той извърна поглед към Белоний Вълт и след това към Адамус Крозиа, и двамата магове, и двамата — властници на Урте.

Адамус посочи към долния край на площада, сякаш се вживяваше в ролята на церемониалмайстор. Там се издигаше масивна статуя на Кориний с широко разперени ръце, точно както го бяха открили в утрото след Преображението: мъртъв, с кинжала на сестра си, забит в сърцето му. Всеки от Благословените Триста уверяваше, че е разговарял и получил наставления лично от Корин след смъртта му. Някои твърдяха, че в съзнанието им се е явила сестра му Селена, крещейки непристойни думи, макар че когато дошли на себе си на зазоряване, сред телата на легионерите от нея нямало и следа. Техните истории за случилото се се превърнали в Писанието: Йохан ги бе повел към преображението, а след това бил убит от покварената си сестра Селена. Той беше Божият син, а тя бе Погибелната вещица-блудница. Той се превърна в Кориний, Спасителят, почитан навред; тя се превърна в Кориния, Прокълнатата.

От гръдта на внушителната статуя започна слабо да струи искра с цвят на розово злато и мъждукайки се увеличаваше. Тълпата затаи дъх в очакване и благоговение, а светлината ставаше все по-ярка и по-ярка, хвърляйки отблясъка си на целия площад. Гейл забеляза сълзи в очите на много от присъстващите.

В розовеещата светлина започна да се оформя образ: жена в бяла рокля, на пръв поглед лъжовно семпла, докато Адамус не прошепна, че е изцяло направена от диаманти и перли. Бавно, тя се изкачи на площадката, образувана от огромния златен кинжал, забит в сърцето на статуята: жена, която скоро щеше да бъде обявена за светица. От тълпата се отрони общо, изпълнено с благоговение ридание, сякаш залагаха всяка надежда и всяка мечта в тази единствена жена. Тя пристъпи от кинжала и се понесе във въздуха, реейки се към площада, на около десетина метра над главите на ахналата маса, и се насочи към кралската ложа. Хората крещяха и ликуваха пред тази простичка демонстрация, която всеки, дори обучаващ се маг, можеше да направи с лекота.

Адамус Крозиа смигна сякаш искаше да каже „само вижте сега театъра“. Гейл запази бдителност.

Жената премина носейки се покрай тях, с длани, притиснати една в друга в смирена молитва, а море от лица зорко следеше движенията ѝ, докато кръжеше над главите им. Добре ще е да си е сложила от хубавото бельо, замисли се Гейл, но бързо се опомни и даде покой на мислите си. Да се подиграваш на такива хора, дори и в уединението на собственото си съзнание, беше доста опасно начинание. Мислите не бяха неприкосновени.

Жената се насочи към императорския трон, където висшият прелат Уъртър, Баща на Църквата, се изправи сковано, за да я посрещне, а придружаващите го служители го обкръжиха. Тя присви колене и се приземи с все така сключени ръце в безмълвна молитва. От събралия се народ се разнесоха одобрителни викове, които стихнаха отново, щом висшият прелат вдигна ръка.

Адамус Крозиа подръпна Гейл за ръкава:

— Още ли искаш да гледаш? — прошепна той.

Гейл погледна Вълт и след това поклати леко глава.

— Много добре — отвърна Адамус. — Долу ни очаква бутилка отлично скарло, а и имаме доста за обсъждане.

Преди да тръгнат, Гейл хвърли последен поглед, дълъг и проницателен, към лицето на императора — младия мъж, с когото щяха да се срещнат лично на следващия ден. С добре тренираното магическо зрение той приближи образа му и внимателно разгледа човека, който сега управляваше милионна нация. По лицето на Констант се четяха гордост, завист и страх, лошо прикрити зад маската на благочестивост. Магът почти почувства съжаление към владетеля си.

А и все пак, какво поведение да очакваш от някого, чиято все още жива майка току-що се бе превърнала в светица?

Последните няколко минути преди аудиенцията си на последвалия ден, Гейл прекара в изящните градини на императорския дворец. Както винаги, той беше чудакът, натрапникът в рая. Почувства ситен ръмеж и повдигна яката си, като закрачи бавно по една усамотена пътечка, а умът му блуждаеше някъде. Беше останал навън, защото не носеше изискано облекло и накити. Модата за сезона бяха ярките цветове и вдъхновението от Изтока, а постоянно из градините се срещаха благородници, демонстриращи бойното си облекло. Наближаваше Третият поход и отново беше актуално да изглеждаш като мъж на война, но износените кожени дрехи на Гейл по-скоро му придаваха вид на врабче в клетка на папагали. Имаше си меч, но острието на неговия режеше като бръснач, а дръжката му беше протрита от честото използване. Грубите черти на лицето му, почерняло до тъмнокафяво от пустинното слънце, добавяха една застрашителна нотка във вида му сред останалите бледи северняци. И въпреки изнежеността и превзетите им маниери, той все пак се стараеше да не пресрещне пътя на някой от тези млади мъже или жени: хората в тези градини до един бяха чистокръвни наследници с магьосническа кръв и можеха да унищожат цял войнишки взвод само с мисълта си. Гейл, разбира се, при необходимост можеше да стори същото, но в момента нямаше да спечели нищо от кавга с млад благороднически маг в императорските градини.

Белоний Вълт се появи на входа на градините и помаха неспокойно.

Е, добре. Големите неща започват с малки крачки.

Ясните линии по лицето на губернатора се сбърчиха в леко раздразнение при вида на недодяланото облекло на Гейл. Самият Вълт носеше копринена сребристосиня мантия, символ на добър подбор на облекло за един маг. Гейл го познаваше от години и не помнеше и един момент, в който той да не е бил великолепно безупречен. В името на Негово императорско Величество, това беше Белоний Вълт, губернатор на Норос. Известен сред някои като предателя от Локхазан, единственият генерал от Бунта в Норос, който служеше на висока позиция в империята.

— Не можеше ли поне да си сложиш една чиста туника, Гървон? — попита Белоний — Изправяме се пред не кой да е, а императора — и още по-важно пред неговата наскоро превърнала се в светица майка.

— Чиста е — отвърна в своя защита Гейл. — Е, изпрана поне. Мръсотията се е впила в самата тъкан. Това и очакват от мен: да съм недодялан южняк, прясно излязъл от дивото.

— Тогава добре се вписваш в картината. Да вървим, очакват ни — ако Вълт изпитваше някакви притеснения, всички бяха изкусно прикрити.

Гейл не помнеше магистър Белоний Вълт да се впечатлява често, дори и при капитулацията на Локхазан.

Двамата преминаха през плетеница от мраморни дворове и арки, облицовани с палисандрово дърво, покрай статуи на императори и светци, покланяйки се на лордове и знатни дами докато навлизаха в императорския дворец през врати, които малцина имаха правото да прекрачват. Странни същества се разхождаха из залите без ничий надзор: хибридни създания от императорските бестиарии, пресъздадени благодарение на гносиса. Някои бяха направени по подобие на създания от легендите, като грифони и пегаси, докато други бяха безименен плод на фантазията на своите създатели.

Последната врата, през която преминаха, ги доведе до зала, в която мъжете от имперската стража стояха изопнати като статуи с крилати шлемове на главите. Дворцовият управник им нареди да оставят своите амулети — скъпоценни камъни, които провеждаха и усилваха силата на използвания гносис. Амулетът на Белоний беше кристал, поставен на върха на изкусния му жезъл от сребро и черна акация; при Гейл той представляваше обикновен оникс, който висеше на кожена каишка под блузата му. Гейл подпря меча си на стената и закачи скъпоценния камък на дръжката му. След това се спогледа за последно с Вълт. Готов?

Вълт кимна и заедно двамата норосийци прекрачиха прага към вътрешните части на светилището на своите завоеватели.

Помещението разкриваше огромна кръгла зала, стените ѝ бяха от изчистен бял мрамор, а върху тях се наблюдаваха картини на Благословените Триста, изобразени в релеф. Статуя на изкачващия се към рая Кориний се надвесваше над масата като леко се въртеше без видима чужда намеса. Погледът на Спасителя беше насочен право нагоре, а по лицето му бе изписан дълбокият унес в момента на смъртта. В ръцете му горяха фенери, които осветяваха стаята. Около кръгла масивна маса от дъб, полирана до огледален отблясък, имаше девет стола, както традициите на севера повеляваха: както разказваше и легендата от Шлесен за крал Албрет и неговите рицари. Император Констант обаче беше решил да се подиграе с този легендарен пример за равноправие и се бе разположил на повдигнат на отделна площадка инкрустиран трон, от където гледаше отвисоко останалите. Тронът беше украсен със злато от Кеш и камилска кост, и око Гейл не грешеше, всичко бе част от плячката от последния Поход.

Вратарят съобщи:

— Ваше Величество, представям ви магистър-генерал Белоний Вълт, губернатор на Норос, и Волсай-магистър Гървон Гейл от Норос.

Негово Величество Констант Сакрекьор ги погледна изпод гъстите си вежди и свъси чело.

— Та те са норосийци — измърмори той с писклив глас. — Майко, не си споменавала, че са норосийци.

Той се размърда неловко в тежките си поръбени с хермелинова кожа пурпурночервени одежди. Беше слаб мъж, към края на двайсетте си години, но се държеше като по-млад, а лицето му постоянно беше намръщено, в израз на капризно недоверие. Брадата му беше нервно намотана и безформена, а косата му — дълга и сплъстена. Всичко в него създаваше усещането, че би предпочел да е на съвсем друго място или поне да го заинтригуват по-добре.

— Разбира се, че ти казах — отвърна лъчезарно майка му. Святата Императрица майка Лучия Фастерий не се изправи, но за изненада на Гейл, който очакваше някоя по-студена жена, им се усмихна приветливо. Около очите ѝ се очертаваха бръчици, а устните ѝ нямаше да се понравят на повечето жени магове и присъщата им суетност. Беше облечена със семпла небесносиня рокля, а единственият ѝ накит бе златна диадема-венец, придържаща назад русите ѝ коси. Изглеждаше като някоя любима леля.

— И днес сте все така сияйна като вчера, Ваше Светейшество — изрече Белоний Вълт с дълбок поклон.

Думите му бяха така очевидно престорени, че Императрицата майка повдигна въпросително вежда.

— Направата на вчерашната рокля ми отне време, колкото за организацията на цял един Поход — отбеляза сухо тя. — Надявам се, губернатор Вълт, че не искате да кажете, че щеше да е по-добре да навлека някоя селска дрипа?

— Това, което имах предвид, пресвята лейди, бе, че дори и най-скъпата премяна не може да се сравни със сиянието на вашия лик — отвърна Белоний подобаващо. Умееше да ласкае изключително добре.

Лучия го изгледа преценяващо и посочи към две от местата срещу нея. На масата имаше четирима мъже и всеки един от тях беше вперил поглед в новодошлите: от изпълнен с безразличие до открито враждебен.

— Позволете да поднеса поздравленията си за прославянето ви в святост, Ваше Светейшество — продължи Вълт. — Никой друг така достоен не е получавал такова справедливо признание.

Лучия се усмихна чаровно, като че ли беше младо момиче, получило комплимент за външния си вид, а не светица с кралско потекло. Но Гейл бе дочул слуховете какво прави тя с онези, които не ѝ се понравеха, и дори той, изпечен боец, бе потреперил при мисълта — та какво въобще можеше да знае той за светците, за това как изглеждат и как се държат?

— Добре дошли във Вътрешния съвет на Ронделмар — Лучия махна грациозно с ръка. — Познавате ли и останалите господа? Позволете ми да ви ги представя — тя посочи към висок, оплешивяващ мъж, които изглеждаше на около четиридесет години, но може би беше на осемдесет. — Това е граф Кейлан Дубрейл, императорският ковчежник — Дубрейл кимна отчетливо, погледът в старите му очи някак далечен.

Мъжът до него имаше сребристи коси, но младежко изражение и внушителна фигура.

— Аз съм Калтъс Корион — заяви той хладно. — Помня те, Вълт — изглеждаше сякаш иска да се изплюе. Обърна се към Лучия. — Не разбирам защо тези трябва да са тук — та това е Вътрешният съвет, не някое кафене на пазара, където пътниците обменят идеи. Прочетох плана. И не ми е притрябвало те да ми го продават.

— Планът, който ще следваме, е изготвен от тези двама господа, скъпи ми Калтъс. Дръж се по-мило.

— Мил съм като към норосийци — по време на бунта им — усмихна се той самодоволно на Белоний. — Мечът ти все още е в стаята ми, Вълт.

— Можеш спокойно да го задържиш — отвърна Вълт с равен тон. — Имам много по-силни оръжия, неделима част от мен.

В името на Кор, дръж си езика зад зъбите, Белоний!, мислеше си Гейл. Та това е проклетият Корион!

Калтъс Корион се намръщи, невъодушевен, и погледна Гейл.

— И това ли било прословутият Гървон Гейл? Прекалено късно ли е вече да отменим императорското му помилване и да го обесим?

— Бунтът беше много отдавна — отбеляза Гейл спокойно, срещайки погледа на рондийския генерал. Всъщност вече бяха минали седемнайсет години откакто народът на Норос бе въстанал срещу императорските си господари, и дори бе на път да победи, докато Локхазан не бе предаден без бой от Белоний Вълт и нещата се обърнаха. Тогава Гейл бе много по-млад, нехаен към опасностите, в своя разцвет и изпълнен с идеали. А сега, какво бе той, похабен стар шпионин? Подъл измамник, с една последна схема, чрез която да си подсигури спокойно пенсиониране? Нещо в този дух.

— Точно така. Бунтът беше прекалено отдавна, че да може да ни тревожи сега — потвърди пълен мъж в богато украсени свещенически одежди, толкова натежали от позлата и скъпоценни камъни, че беше истинско чудо, че въобще можеше да се движи. Висшият прелат Доминий Уъртър от близо изглеждаше още по-затлъстял, отколкото когато го наблюдаваха през Площада д’Акорд вчера. — Беше много отдавна и ние отново приветстваме братята си от земите на Норос в сърцето на Империята. Очаквам с нетърпение предстоящата ни дискусия — той се ухили мазно, а челюстите му се тресяха. — Надявам се, че младият Адамус се е отнесъл подобаващо с вас вчера?

Останалите трима мъже в стаята се спогледаха. Ако Крозиа приемаше за гости норосийци, то какво говореше това за ролята на Църквата в тяхното настоящо предложение, за естеството на скритите мотиви в него?

Гейл полагаше големи усилия да остане равнодушен. Нека да си мислят каквото искат.

Мъжът, седнал отляво на императора, се извъртя леко.

— Аз съм Бетилон — съобщи той, сякаш само това бе достатъчно. И беше, разбира се: норосийците все още наричаха Томас Бетилон „бясното куче“, заради това, което бе направил в Кнеб по време на Бунта. Лицето му бе сиво и грубовато, мустаците — избуяли, а големите му клепачи скриваха голяма част от очите.

— Необходима ли е наистина тази среща? — Корион натърти отново раздразнено. — Добре, Вълт ни е измислил план — дайте му някакво злато и го оставете да си върви по пътя — той се усмихна самодоволно. — Това поне му бе достатъчно в Локхазан.

Лучия тропна по масата и всички се сепнаха и се обърнаха към нея.

— Достатъчно, край на опознаването, господа — спряла хладен поглед върху Корион, вече не изглеждаше като добрата леля. — Тези гости са изключително важни за плановете ни и са добре дошли тук. Участват в срещата ни с моята — с нашата покана. Измислили са начин на действие, който ни удовлетворява много, и са жизненоважни за неговото изпълнение — тя махна към меките кожени столове. — А сега, моля, седнете.

Изглежда императорът искаше да каже нещо на страната на Корион, но в крайна сметка не продума. Вместо това се намуси.

Лучия стовари пред тях купчина с хартии.

— Запознати сте с документите и всеки от вас е участвал в отделни дискусии относно плана на магистър Вълт за Похода, но това е първият път, когато се сбираме всички заедно. Позволете да наблегна, господа, на това, че тук ще решим съдбата на милиони хора — съдбата на цели народи. Ходът на Третия поход ще се определи от нас, не на бойното поле, а тук тъкмо в тази стая, от тези хора, събрани днес по моята воля — тя погледна сина си, настоящия император, и добави: — по нашата воля.

Гейл се чудеше дали след като я обявиха за светица, вече превъзхождаше владетеля им. Обзалагам се, че и той се пита абсолютно същото.

Лучия огледа хората на масата.

— Ще разясня още веднъж ситуацията, така че да няма място за недоразумения. След това ще продължим с обсъжданията си — тя се изправи и започна да обикаля около масата.

Гласът ѝ бе отчетлив и равнодушен: по-скоро ангел на възмездието, отколкото светица.

— Господа, вярвам, че сте забелязали, че Златният век за Ронделмар е към своя край — императорът се намръщи, но не я прекъсна. — Въпреки че на пръв поглед изглежда, сякаш никога не сме били по-силни, чистотата на неизменната власт на Ронделмар над света започва да губи блясъка си. Нечистото бе допуснато в нашето кралство от мъже, поставили златото над любовта си към Кор. Търговските заговорничества преуспяват, а ние, отдадените на обичта си към Кор, и нашият император, трябва да се борим ежедневно за това, което преди ни се полагаше по право. Огромно зло бе сторено и сега то трябва да бъде разрушено. Това зло, разбира се, е „мостът Левиатан“ — това проклето творение на Антонин Мийрос и неговите неверни приятелчета — тя удари по масата ядосано. — Когато Кор е създал тези земи, той ги разделил на два големи континента, отделени от безбрежен океан, и заповядал на сестра си Луна да направи тези води непроходими, така че Изтокът никога да не се срещне със Запада. Образованият, благороднически и просветен Запад и долният, покварен, идолопоклоннически Изток никога не ще се срещнат, под Слънцето или под Месечината — така било писано. Но Мийрос, един от Първонаследниците ни, прекалено страхлив, за да се включи в борбата за освобождение на Юрос от римонското робство, напуснал задругата на Благословените Триста и построил онзи прокълнат мост, източник на всички наши злочестини! Понякога се чудя, дали Антонин Мийрос въобще осъзнава какво е сторил?

На мен поне ми изглеждаше напълно убеден последния път, когато го видях, мислеше си Гейл. Питаше се дали Лучия Фастерий наистина вярва в тази фанатична доктрина, която проповядваше. Изглеждаше интелигентна, образована — дори и някак мила. Но в погледа ѝ като отровна змия се прокрадваше някаква маниакална нотка.

Изведнъж тя се спря зад стола си и хвана здраво дървената облегалка с ръце.

— Вече в продължение на век ставаме свидетели как мостът се спуска на всеки дванайсет години, когато отливът е достатъчно нисък и позволява прекосяването на океана. Виждаме как търговците се изсипват на талази през него и след това се завръщат с всякакви стоки от Изтока, причиняващи пристрастяване — опиум и хашиш, кафе и чай, дори и коприна и други луксозни продукти, които омайват нашия народ. На практика могат сами да определят цената на всяка стока. Банките предоставят кредити на търговците и по този начин изстискват напълно благородниците, защитници на маговете, които са превърнали Ронделмар в това, което е сега. Знаете ли кои са най-богатите в Ронделмар? Търговците и банкерите! Дебели, сервилни подлизурковци като Жан Беноа със своите търговски интриги. И какво мислите купиха те с нечестната си печалба? Нашите домове — нашата собственост — нашето изкуство, и нещо още по-лошо: изтъргуваха нашите синове и дъщери, нашата собствена кръв! — Лучия крещеше и слюнка лъщеше на устните ѝ. — Тази измет откупува децата ни за съпрузи, за да може грешното им потомство да притежава всичко — злато и гносис, и така се ражда един нов вид — магьосническо-търговските, отвратителни, ламтящи за всичко мелези. Знайте от мен, господа, назрява война между хората на кесията и чистокръвните. Замислете се само: долните амбулантни търговци купуват нашите дъщери, за да създадат свои синове и дъщери, владеещи гносиса. А ние, маговете, какво правим в това време? Ние. Превръщаме. В курви. Нашите. Деца.

Лучия присви очи с мъст.

— Но властта не стои със скръстени ръце, приятели мои. Преди два лунни отлива ние нанесохме удар. Покойният ми съпруг император Магнус Сакрекьор се изправи неустрашимо пред отцепника Мийрос, който отстъпи пред силата му. Той знаеше, че Мийрос няма да посмее да разруши собственото си творение и нашите войски нахлуха в Антиопия, наказаха неверниците. Завоювахме Дхаса, Джавон и Кеш и установихме там своята власт, която да управлява от нашето име, и да обърне езичниците към корианството. Но най-важното от всичко, успяхме да унищожим търговците: разрушихме доверието, изградено между Изтока и измамниците на Беноа. Въпреки известните страдания, които и нашите хора понесоха, ние съумяхме да отслабим позициите на търговците и банкерите.

„Известни страдания“ ли?, помисли си възмутено Гейл. След вас последваха бедност, немотия и размирици, но пък вие поне успяхте да свалите с няколко процента печалбите на търговците, нали?

Лучия кимна към Бетилон.

— Томас и хората му защитават Йебусалим и се подготвят за следващия Поход, но предишните два опразниха сериозно хазната ни. Нашият народ ни даваше, и то наистина щедро, и при все това ние все още дължим милиони на онези проклети търговци и банкери — а те продължават да преуспяват, да увеличават влиянието си — и все още купуват нашите деца.

Ако четири пети от богатствата, задигнати в Похода, не бяха попаднали в личните съкровищници на някои определени кралски личности, може би хазната ни щеше да е в много по-добро състояние сега, размишляваше Гейл и хвърли поглед към Кейлан Дубрейл, който сякаш се опитваше да удържи същата мисъл.

Императрицата майка седна, лицето ѝ бе все още румено от вълнение, но гласът ѝ стана по-хладен:

— Нека съм напълно откровена с вас, господа: императорският трон никога не е бил така отслабен — разбира се, не е поради каквато и да е слабост на императора ни — побърза да добави тя, когато Констант се размърда недоволно, — макар и само още дете по онова време, Констант бе проницателен и предприемчив, поведе Втория поход и затегна властта ни над долината Хеб. Но търговците, те купуват душите ни и превръщат избраните от Кор в пасмина от дюкянджии. Друг наш враг остава и херцог Екор от Аргънди, брат на покойния император — повече от ясно е сега, че той отчаяно желае трона и цял Аргънди изпълнява безропотно заповедите му. Кръвта ми кипва, когато се замисля, че единственият чичо на сина ми крои подобен заговор срещу нас. Той трябва да бъде унищожен. Освен това — погнусата бе изписана на лицето ѝ, — още една зараза се прокрадва в кралството ни: роби от Антиопия, доведени тук, за да вършат работата на почтеното население на Юрос. Нямам никакви възражения срещу продаването в робство — в крайна сметка само за роби ги бива онези сидийци — но да допуснем тези мътнокожи сред нас е прекалено — трябва да ги изтребим до крак!

Гейл забеляза как Дубрейл потисна тежка въздишка. Разбира се, ковчежникът изкарваше състояние от таксите върху търговията с роби. Обзалагам се, че не би ти се харесало, ако тези сделки се прекратят…

Лучия вече изобщо не приличаше на светица.

— Това са нашите врагове, господа: търговците, херцог Екор, мътнокожите и Мийрос. Той преди всички — тя пое дълбоко дъх. — Всички те трябва да умрат.

Тя замълча и лицето ѝ помръкна. Мъжете на масата закимаха одобрително и Гейл сметна за благоразумно да стори същото. Ето как разсъждавали светците.

Лучия се обърна към Белоний.

— Нашият приятел магистър Вълт е открил разрешение на всички тези проблеми. Сега давам думата на него, за да чуем всички от първо лице плана, с който ще спасим кралството си.

На момента Вълт се изправи и се поклони.

— Пресвята лейди, не бих и могъл да обобщя настоящата ни ситуация по-добре. Позволете ми да започна с подобаващото представяне на приятеля ми и колега Гървон Гейл — благодарение на неговата мрежа от информатори, ние успяхме да изготвим този план. Очите и ушите на този мъж са навсякъде, по всяко време: Гървон е може би най-добре осведоменият мъж на Урте.

Гейл се сдържа да не му отправи един от своите самодоволни погледи.

Вълт продължи грациозно:

— Планът ми обхваща трите основни въпроса, които Императрицата майка постави: проблемите с търговците, с херцог Екор и с езичниците от Кеш. Най-просто казано, ще ги унищожим до един и ще започнем, както Майка Лучия потвърди, с разрушаването на моста. Левиатан се простира от Понтус и достига отдалеченото на повече от петстотин километра крайбрежие на Дхаса, без да се отклони нито за миг. Това е една удивителна постройка.

— Изобретение на дявола — промърмори Бетилон.

Да, на дявола, но пък е и изобретение, от което си припечелил доста сериозно, помисли си Гейл.

Вълт продължи невъзмутимо:

— Преди двадесет и три години, през 904-та, император Магнус премина по моста с четирите си легиона. Антонин Мийрос можеше да ни спре, да посече десетки хиляди рондийски войници и цивилни — разбира се, щеше да погуби и собственото си творение. Всеки присъстващ щеше да загине, а и самият император щеше да падне в последвалата суматоха. Но Мийрос и Ордо Коструо не предприеха действие, като така допуснаха император Магнус да превземе моста, както и Йебусалим. Надявахме се, че сме сторили всичко по силите си, когато мостът се вдигна отново. Търговските гилдии бяха претърпели значителни загуби, а много от тях бяха напълно разорени. Въздушната ни флота обаче разполагаше с недостатъчен ресурс и в крайна сметка гарнизонът ни в Йебусалим бе масово изклан от многобройните племена на езичниците — най-тежкото ни военно поражение. През 916-та, Ваше Величество — изрече той с поклон към Констант, — отмъсти за тези загуба и затвърди властта ни в Йебусалим като направи милорд Бетилон тамошен управник и изстиска до стотинка тъмнокожите варвари.

Бетилон и Корион се подсмихнаха злорадо на думите му, а Гейл трябваше да признае, знаеш отлично какво да кажеш, приятелю.

— Сега сме изправени пред Третия поход: след една година мостът Левиатан ще се появи от морските дълбини и ние ще преминем по него за пореден път. Цял Кеш ни очаква. Съборът на Амтех в Гатиох неотдавна се обяви за шихад, свещена война, която задължава всеки последовател на вярата в Амтех да грабне оръжието и да се изправи срещу нас. Третият поход ще бъде нещо невиждано досега, ще е историческо събитие, необятно и епохално. Трябва да приемем факта, че досега сме имали определени поражения. В Джавон, кралство от ключова значимост, династията Доробон, която поставихме да управлява, беше свалена от власт и изместена от рода Нести, по произход стар сенаторски род от Римони. Джавон, населен от римонци и родственици на народите от Кеш, наречени джафи, се простира на североизток от Йебусалим и контролира подстъпите към долината Джаси. Успеем ли да завземем Джавон, пътят ни до Йебусалим и Кеш е открит. За да подсигурим успеха си, трябва първо да овладеем Джавон. Земите му са сложни за преход, но моят колега ги познава много добре. Сега Гървон ще ви разкрие плана ни за Джавон.

Гейл се огледа и облиза изведнъж пресъхналите си устни. Император Констант изглеждаше отегчен, но Лучия се бе навела напред, погледът ѝ бе закован в него. Корион и Бетилон имаха сърдит, отбранително настроен вид, а Дубрейл изглеждаше сякаш е седнал на нещо бодливо. Единствено висшият прелат Уъртър като че ли се чувстваше удобно. Ех, тази религия: балсам за душата.

Гейл се прокашля и заговори:

— Ваши Величества, когато преди шест години джавонийците свалиха от власт Доробон, Олфъс Нести бе избран за новия крал. Забележете, казвам „избран“, защото в Джавон се следва старата римонска традиция за избор на владетеля, но в този случай имаше и малка уловка. Може би ще се изненадате, като разберете, че там човек не може да се възкачи на трона, ако кръвта му не е смесена — както римонска, така и джафи. Това условие е прието като мярка за предотвратяване на гражданска война, още когато римонците се заселват по земите на Джавон. Олфъс е от смесено потекло, а жена му, майка на двама сина и две дъщери, е джафи. Миналата година скроих злополука, с която убих по-големия му син и наследник. Сега дъщерите му са на по седемнайсет и шестнайсет години, а по-малкият син на седем. И повече деца няма да му се родят. Ако Олфъс умре, най-голямата дъщеря ще поеме регентството, докато седемгодишният ѝ брат не навърши пълнолетие.

— Син и наследник? — попита учудено Лучия — Не избират ли нов крал?

Гейл поклати глава.

— Както вече казах, нещата в Джавон са малко по-странни. Ако избраният крал загине насилствено, само някой с неговата кръв наследява трона — мярка, въведена, за да се предотврати убийството на владетеля.

Корион и Бетилон се подсмихнаха, а императорът ги последва — Констант се бе възкачил на трона след загадъчната смърт на баща си и по-голямата си сестра.

Гейл притихна, докато вниманието им отново се съсредоточи върху него.

— След няколко месеца Салим, султанът на Кеш, ще постави на Олфъс ултиматума Джавон да се включи в свещения шихад. Олфъс, разбира се, ще се подчини на условията му: все пак е наполовина римонец и наполовина джафи, и тези му две половини мразят Ронделмар от дъното на душата си. Затова и ние трябва да организираме преврат в Джавон и да възстановим властта на Доробон.

— Каква подкрепа има Доробон в Джавон? — попита Калтъс Корион.

— Семейство Горгио е вторият по големина род от Римони и е един от основните нарушители на реда по време на управлението на Доробон. След преврата на Нести те бяха отлъчени от обществото. Заможни са, но кръвта им почти не е смесвана с тази на джафите и затова от тях никога не е бил, а и никога няма да бъде избран крал. Те ще са и основният ни съюзник във възстановяването на Доробон на трона.

— Кой е наследникът на Доробон? — попита Кейлан Дубрейл.

— Наследникът се казва Франсис Доробон: в момента всъщност се обучава в Норос и е съученик на вашия син Сет, генерал Корион. Майка му и сестра му живеят в двореца на губернатора в Йебусалим.

— Премахнете само онази дърта вещица вдовицата и имате пълната ми подкрепа — измърмори Томас Бетилон.

— Колко от вашите магове се намират в Джавон, магистър Гейл? — попита Лучия.

— Ваше Светейшество, управлявам охранителна компания, която наема магове като телохранители на видни хора. Служителите ни действат успешно от десет години насам в Норос, Брича и Лантрис и в Джавон от четири, или откакто крал Олфъс Нести потърси услугите ни. Трима от моите магове са разположени в двореца му, за да „защитават“ семейството; намират се в идеалната позиция да се погрижат за всички Нести щом ръкавицата е хвърлена — моята ръкавица, която ще падне при вашата заповед.

— Колко интересно — подсмихна се Уъртър. — Управляваме движението на норосийска ръкавица.

— Може ли да се разчита напълно, че подчинените ви ще убият Олфъс и семейството му? Кои са те? — попита Лучия, а погледът ѝ блестеше.

— Рът Сордел е личен пазач на краля; Самир Тагуейн е охрана на кралицата, а…

— Тагуейн ли? — прекъсна го Корион — Самият Инферно? — генералът изглеждаше впечатлен.

— Същият. А Елена Анборн отговаря за децата на Олфъс.

— Някаква жена? — намуси се Томас Бетилон. — Ще може ли да убие заръчаните ѝ жертви?

— Не можеш ли да повярваш, че ние жените сме способни да извършим повелята на Кор, каквато и да е тя, Томас? — Лучия го смъмри тихо. — Убедена съм, че магистър Гейл подбира подчинените си с необходимата съобразителност за техните качества, нали е така, сър? — тя погледна открито Гейл с очите на граблива птица. — Тази жена ще убие децата, нали магистър Гейл?

— Тя е една безсърдечна кучка, ако простите цинизма ми, Ваше Светейшество — отвърна той с равен тон. Ето, Елена, Императрицата майка узна името ти по възможно най-добрия начин. Най-накрая слава!

Лучия се усмихна победоносно.

— Чудесно, вече я харесвам много… — изведнъж се сепна, а челото ѝ се сбърчи — Я, почакай, Анборн ли каза? Не се ли продаваха и Анборн на търговците?

Гейл сведе примирено глава.

— Разбира се, напълно права сте. Сестра ѝ Тесла е омъжена за търговец, но в момента е просто една развалина. Елена не е разговаряла с нея от години. Елена бе една от доверените ми Сиви лисици по време на Бунта. Сърцето ѝ е от камък, Ваше Светейшество. Тя е родена за убиец.

— Осведомен сам, че споделяте постелята си с нея — отбеляза Кейлан Дубрейл.

— Това беше преди доста време, милорд. Така я държах лоялна.

— Така, както един мъж не трябва да мисли с пениса си, така и една жена не трябва да се доверява единствено на вагината си — заяви Лучия, очевидно развеселена от начина, по който мъжете се смутиха от цинизма ѝ.

— Е, Гейл, ако пенисът ви вече няма власт над нея, то тогава как я контролирате? — поинтересува се Бетилон, практичен както винаги. — Или въобще който и да е друг от подчинените ти, ако просто решат, че им е дошло до гуша от убийства и притежават вече достатъчно злато, за да изкарат до края на живота си?

— Милорд, наемните ми убийци добре съзнават, че няма връщане назад. Няма достатъчно безопасно убежище; никой не е недосегаем. Неподчинението им към мен е равносилно на подписването на собствената им смъртна присъда. А също така управлявам и спестяванията им: и за секунда да остана недоволен от тях, ще загубят всичко спечелено досега.

Бетилон се ухили иронично.

— Така по̀ бива — той сръбна от виното си. — И кога ще нанесем удара? Колкото по-скоро, толкова по-добре — и един ден не минава в Йебусалим, без онази дърта чанта Доробон да не мрънка за Джавон.

— Определянето на точния момент е от жизненоважно значение. Убийствата ще дестабилизират кралството и Доробон ще има нужда от достатъчно време да установи ред и да вземе властта преди Похода. Затова и планът ни предвижда да нападнем до три месеца, през октен, като така ще разполагаме с точно девет месеца до Лунния отлив. Ще елиминираме едната от дъщерите и ще омъжим другата в семейство Горгио, като по този начин ще придадем своеобразна достоверност на новия режим и Доробон ще успее по-лесно да получи властта — Гейл се огледа, всички наоколо кимаха леко с глава. — Когато мостът Левиатан се спусне идната година, Джавон вече ще е в наши ръце.

— А какви мерки в случай на непредвидени обстоятелства сте взели? — попита Дубрейл — Много малко планове сработват без никакви грешки.

Твоите може и да не сработват, но моите успяват. Гейл едва се сдържа да не го изрече на глас.

— Имам връзка с много други магове, които могат да се включат, сред които и ненадминати майстори на формата — той погледна Императрицата майка, когато нещо трепна в погледа ѝ. Да, много добре знаеш, кого имам предвид. — В случай, че нещо се обърка, грешката ще бъде поправена незабавно.

В стаята се възцари тишина. Гейл сръбна внимателно от виното си. Беше от сорта Огенхайм Солвин, много добра реколта. Прекалено добро, неразредено с вода. Неохотно бутна настрани чашата си.

След около минута мълчание, Лучия плесна с ръце:

— Благодаря ви, магистър Гейл. Отлично. Първата фаза на плана звучи обещаващо — огледа хората около масата. — Всички вече сигурно сте прочели детайлите в документите, които ви изпратих. Има ли възражения към считането на въпроса с Джавон за решен?

Гейл затаи дъх, но никой не се обади.

— Отлично — каза доволно Лучия. Бръкна под масата и удари някакъв звънец.

Вратарят се появи.

— Хюго, донеси, моля те, кафе за всички. Ще се насладим на даровете от завоеванията си докато все още можем — тя отново се усмихна на всички, отново беше грижовната майка на своя народ.

Докато всички изправени изпъваха крайници и сърбаха черното си кафе на малки глътки, Императрицата майка се приближи към Гейл. Той се поклони почтено, но тя сърдечно отмахна с ръка жеста му.

— Разкажете ми повече за тази жена, Елена Анборн. По-трудно е за една жена да убива, от мен да знаете — отбеляза тя с нотка на извинение, сякаш не беше тя жената, за която се говореше, че е убила съпруга си, за да може доведеният ѝ син да вземе властта; че е ликвидирала двама любовници по време на безвластието и още трима оттогава насам; че е заръчала организирането на двата Похода, всеки от които бе завършил с милиони жертви.

— Като цяло, Елена е едно егоистично същество, Ваше Светейшество. Задвижва я единствено личната облага. Няма и да се поколебае.

Не ме разочаровай, Елена. Сега и въпреки всичко, не ме разочаровай.

Майката на народа, Светицата на империята се усмихна великодушно.

— Дано да сте прав, магистър Гейл, или в противен случай ще ѝ начукам меч с широко острие в задника. Както и във вашия — тя плесна енергично с ръце, очевидно освежена от кафето. — А сега, господа, обратно на масата. Магистър Вълт ще ни разясни и втората част от плана си.