Кръвта на мага

34.Разкрит

Глухо тропане извади Аларон от унеса му и след няколко секунди капакът се отвори и Рамон се зададе забързано по стълбите с разтревожено изражение в синия отблясък от гностичната светлина на Аларон.

— Изгаси я, идиот такъв! — сопна се силацианецът.

Аларон разсея светлината, при което Ким се зададе раздразнено с думите:

— Ей, кой изгаси светлината?

Аларон извъртя очи с досада и запали свещите с демонстративен жест.

Рамон сбърчи нос:

— В името на Сол и Луна, как смърди тук!

Аларон се намръщи:

— А защо не пробваш да поживееш тук — изсъска той и вдигна поглед към Ким, която слезе по стълбите и се огледа отегчено. — Колко време мина вече? Колко седмици?

— Не ставай глупав, Аларон, минали са само няколко дни — а и не е като да си затворен в клетка — тя подръпна Рамон за ръкава и двамата се размърдаха виновно. — Ам, трябва да ти кажем нещо.

— Какво? — попита той подозрително, а приятелите му си размениха смутени погледи. — Какво?

Ким пристъпи напред.

— Ами, ние такова… трябваше да кажем на някого за малкия ни проблем…

— Какво?!

— Стига си повтарял „какво“ и вземи се успокой. За наше добро е. И без това нямахме друг избор.

— Какво сте направили?! Все пак тайната е на трима ни, да ме вземе Кор!

— О, много умно казано от глупака, който си остави ръцете по документите на Вълт, за да го открият по-лесно — сопна се Рамон. — Искаш ли помощ да се измъкнеш, или предпочиташ да живееш тук до края на живота си?

Аларон се опули насреща им, чувствайки как земята под краката му се изплъзва.

— На кого казахте? — попита той с усилие.

Приятелите му се спогледаха неспокойно.

— За наше добро е — повтори Ким.

Тя вдигна поглед към капака и Аларон осъзна, че го бяха оставили отворен.

— Можете да влезете — провикна се тя плахо и по стълбите се появиха нечии ботуши и след тях мъж в мантия, който бавно свали качулката си, под която се разкриха руси кичури коса, спускащи се по правилно изваяно лице.

— Мьорин?! — разфуча се Аларон. — Казали сте на Джерис Мьорин — какво си мислехте, по дяволите? Той работи за Вълт, идиоти такива…

Капитанът на Стражата вдигна ръка, затвори капака и отвърна спокойно:

— Всъщност, не работя за него. Служа на закона и на града си Норостийн.

— Да бе! Всеки знае, че Стражата се гуши в джоба на губернатора! — Аларон изгледа кръвнишки приятелите си. — Не мога да повярвам, че сте го направили.

Ким се опита да го хване за ръката, но той се отдръпна ядно.

— Аларон, той дойде в къщата ти, когато двете с майка ти бяхме сами. Защити Тесла и ни покри пред Вълт. Сега той му е бесен…

— Откъде пък си толкова сигурна?

Тя се намръщи.

— Ох, Аларон…

— Няма как да си, нали? Имаш неговата дума, да, но най-вероятно двамата с Вълт работят заедно и той вече знае точно къде се намираме. Предполагам, че си му изпяла всичко вече…

Думите му не достигнаха до Мьорин. В ръката му искреше фунийка гностична светлина и окъпваше лицето на Яриус Ленгстрит.

— В името на Кор, истина е! Намерили сте го…

Той падна на колене и хвана ръката на генерала. Ленгстрит го гледаше с празно изражение.

— Генерал Ленгстрит, слушам вашите заповеди, сър, как мога да ви служа?

Тримата погледнаха слисано, когато капитанът се просълзи, но Ленгстрит продължаваше да го наблюдава с безразличие и напълно пусто изражение.

— Не ме ли помните, сър? Мьорин, боен специалист, трети отряд на Девети…

Възрастният мъж така и не помръдна и най-сетне Мьорин погледна Аларон.

— Той да не е…?

— Казах ви вече, не помни нищо — обади се Ким леко раздразнено. — Мъжете никога не слушат.

Мьорин се поклони и се изправи, а погледът му не се откъсваше от Ленгстрит.

— Не бихте разбрали какво означава това за мен, но ще ви кажа едно: по време на Бунта генерал Ленгстрит ни спасяваше толкова много пъти. Двамата с Роблър бяха нашите предводители, творци на чудеса. Почти винаги врагът ни превъзхождаше с десет или повече пъти, но ние винаги успявахме да оцелеем. Знаеха имената дори на най-нисшите войници, особено старият Яри. Обожавахме го — все още го обожаваме. Изминаха осемнайсет години, а сякаш беше вчера… — той замига усилено. — Мислехме го за мъртъв, а вие сте го открили! — той погледна Ким. — Признавам, не повярвах на думите ти.

Рамон извърна поглед настрани.

— Яриус? — повика го той и генералът се обърна към него. — Разпознава името си, когато някой го повика — обясни той на Мьорин. — Вградено е в това, което си е причинил.

Докато Рамон разказа спокойно за предположенията им относно Ленгстрит, Ким сложи ръка на рамото на Аларон.

— Виж, знам, че не ти харесва, но в крайна сметка трябваше да избираме — Вълт или Мьорин. Майка ти каза, че можем да му вярваме. Без него със сигурност ще ни хванат. Вълт се върна и вече успя да обискира кервана на татко. Капитанът единствен може да ни защити.

Аларон седна и зарови глава в ръцете си.

— Това си беше нашето издирване — нашето! Ние открихме генерала. Нуждаеше се от помощ и ние му помогнахме. Дори да предположим, че сте прави за Мьорин и че не е наистина довереното куче на Вълт, току-що издадохте информацията ни за всичко — той посочи грубо към Мьорин. — Какво ще направи той, ако намерим знаеш-какво? Ще ни остави да си го вземем? Не мисля…

— А Ленгстрит би ли ни оставил? — отвърна Рамон и въздъхна тежко. — Разбери, Ал, все някой ще се опита да ни го вземе. А поне капитанът се е доказал като свестен човек.

— Той разбра, че в дипломната ми работа казвам истината и оттогава ме следи — изръмжа Аларон и извърна поглед към Мьорин. — Шпионирате ме с надеждата, че ще ви отведа до проклетата Сцитала, за да може после да се вдигнете отново на бунт.

Мьорин вдигна отбранително ръка.

— Достатъчно! Остави ме да обясня, преди да отприщиш върху мен всеизвестния гняв на Анборн, господин Мърсър — той огледа лицата на трима им. — Да, знам какво търсите. Но предполагам, че и вие знаете нещо за мен: получистокръвен съм и се сражавах в Походите, както и в Бунта. Верен съм на краля и на страната си. Живеехме си добре известно време, но тогава императорът назначи Калтъс Корион да ни управлява, а той взе на прицел обикновените хора, защото знаеше, че няма как да защитим всички. Първо бяха засегнати земевладенията в покрайнините, а след това селата и градовете: започнаха кланета, грабежи, отвличания и всичко, за което се сетите — отравяне на кладенците, измъчвания и принудителен глад. Обещаната подкрепа така и не дойде. Биехме се с врага и все пак побеждавахме, но те ни превишаваха значително по численост и везните се накланяха в тяхна полза. Накрая загубихме, но също така изградихме една връзка. Всички, които се бихме в Бунта, сме свързани до живот от страданието. Може би сте достатъчно големи и помните последвалите години? Опашките за хляб и недоимъка, разменяхме всичко за храна, защото нямахме монети; а и шествията на победените — оковаваха ни с вериги, а собственият ни крал ни повеждаше. И аз бях сред извадените на показ: мога да ви покажа белезите си от камшика. Император Констант искаше да послужим за пример. Така че въпросът е уместен: Искам ли да започнем нова война? Отговорът е сложен: искам ли Норос да е свободен и независим? Разбира се, че да. Мразя ли рондийската власт и искам ли да видя сломяването на трона в Палас? Разбира се. Но бих ли хвърлил отново в битка собствените си земи и то само след осемнайсет години, когато народът ни все още е слаб, а земите и търговията ни едва са започнали да се възстановяват? Не. Определено не.

Той погледна към генерала.

— Ако някой ми връчи Сциталата на Кориний, какво бих направил с нея? Откакто чух разработката на Аларон все се питам за това. Иска ми се да вярвам, че бих я скрил отново за известно време докато земите ни укрепнат и докато събера верни мъже, мъже на честта и ценностите, с които да се хвърлим в собствения си Поход за освобождение от рондийското потисничество, за независимостта си, извоювана от Палас. Но не и с открити сражения. Ще действаме като Мийрос и Строителите на моста. Те останали настрана, събрали необходимата сила и дали на хората време и енергия — каквото опитвам да направя и аз и по този си свой начин да запазя мира. Но Палас не търпи съперници. Когато случайно оттам съзрат сила, която може да им се противопостави, те я стъпкват, без значение дали е чуждоземна или родна. Палас е врагът на свободата. А аз съм врагът на Палас. Свалянето на Палас няма да стане без кръв. Палас никога няма да се предаде. Така че, в крайна сметка, кръв ще се пролее. Разбира се, вие мислите за доброто на генерала, но можете ли да ми кажете, че не сте си мечтали поне веднъж да притежавате силите на Първонаследник? Можете ли да потвърдите, че Палас би го одобрил? Ако работех за Вълт, той щеше да е тук сега, щеше да изтръгне информацията, до която сте достигнали от съзнанията ви и да продължи с издирването сам. Ако бях такъв човек, и аз щях да направя същото — но не съм. С Вълт не сме съюзници, никога не сме били. Той мрази всеки човек, когото не може да подчини на волята си или да унищожи, и най-вече мрази онези, които помнят какво направи по време на Бунта при Локхазан.

Тримата се втренчиха в капитана, после се спогледаха помежду си.

— Е, какво предлагате? — попита Рамон.

Мьорин се замисли за кратко и отговори:

— Ето и предложението ми: ще ви предпазя от Вълт. Ще ви помогна да възстановим генерала, но ако успеем и все пак не сме намерили Сциталата, ще оставим нещата така. Възстановяването на любимия ми генерал би било достатъчно. Може би той дори ще се върне на публичната сцена, ще свали Вълт и всичките му поддръжници, и ако това стане, аз ще застана плътно зад него. Ако открием Сциталата обаче, се заклевам, че няма да се опитам да я взема за себе си. Даже напротив, ще ви помоля да я предадете на генерала и да приемете неговото възнаграждение за делото си. Познавам го и знам, че е честен и почтен човек. Ако можем да се споразумеем за това, ще се закълна в каквото пожелаете — в честта си, в амулета си или в някоя свещена книга, в каквото кажете. Но моля ви, позволете ми да ви помогна.

Замълчаха за известно време. Ленгстрит наблюдаваше Мьорин, сякаш в него имаше нещо смътно интересно, но така и не го разпозна. Рамон потри замислено глава с безучастно изражение. Ким срещна кротко погледа му, очевидно съгласна с капитана на Стражата.

— А ако не ви? — попита Аларон.

Мьорин вдигна поглед към него.

— Ако не желаете помощта ми и сте готови да се изправите сами срещу Вълт, не мога да ви спра. Не съм човекът, който би ви принудил. Но ви моля, не го правете. Белоний Вълт не е като никого, с когото сте се сблъсквали досега. Като генерал беше посредствен и себичен, но когато стане дума за интриги, се превръща в истинска змия и обича да се съревновава на живот и смърт. Има свои хора и на най-висшите позиции в обществото, дори в Палас — така е, всъщност губернаторът ни е дясната ръка на Палас в Норос. Не прощава, ако някой го обиди, а враговете му не оцеляват за дълго — сега и аз съм сред тях. Щом службата ми приключи, ще си отида бързо и болезнено. Ако разбере какво търсите, ще ви намери веднага. Ще си го постави като най-важна цел. Тръгна си от мисията си в Йебусалим, за да дойде тук. Добре знае какви са залозите този път.

Той замлъкна, за да могат тримата да осъзнаят добре предупрежденията му, и продължи:

— Баща ти и майка ти ме познават, Аларон, както и бащата на Кимбели. Познавам леля ти Елена, дори бях влюбен в нея известно време. Затова умолявам те: довери ми се.

Аларон усети как всички погледи се съсредоточиха върху него, дори този на Ленгстрит. Защо пък аз да решавам?, помисли си сърдито той. Потри ръце в немитата кожа на лицето си, грапаво от наболата му брада. Какъв избор имаме въобще? Вече сме си сложили главите в торбата. Играем си на ловци на съкровище, но тъкмо то ще ни унищожи. А не мога да се крия тук до края на живота си.

Той си спомни за унижението, което понесе при представянето на дипломната си работа. Сам си надявах примката около врата, а той се опита да ме предупреди. А и Джина каза, че е писал писма в моя защита… Той наведе примирено глава, изправи се на крака и подаде ръка на капитана.

— Ще се опитам да ви дам шанс — измънка той под носа си.

Мьорин се изправи и стисна здраво ръката му.

— Няма да те разочаровам, Аларон Мърсър — той погледна другите. — Давам думата си да ви предпазя и да си върнем генерала: заклевам се в гносиса си.

Аларон, Рамон и Ким се спогледаха, а Рамон кимна решително и се обърна към Мьорин:

— Е, тогава по-добре да ви въведем в ситуацията…

Разказаха му всичко, превеждайки го през целия им път до различните открития, но когато дойде време да разкажат за случилото се в гробницата на Де Савиок, Аларон внезапно се спря. Достигнал до този момент на разказа, той замлъкна и потърси внимателно съзнанието на Рамон.

<Е, какво ще му кажем? Ако е честен с нас, веднага ще разберем дали сме чак такива глупаци, или не.>

<Ти винаги си си бил глупак, Ал>, смигна му Рамон. <Май нямаме друг избор. Или му се доверяваме, или не. Няма средно положение.>

Аларон изрече на глас:

— Последната следа, която открихме, беше в една гробница, в която призракът на кучето му ни заведе. Мислим, че става дума за името на някакъв даемон и че ако го призовем, той ще ни даде кристала със спомени, който Ленгстрит сам е създал и скрил. Но преди да ви разкрием за каква следа става дума, ще трябва да се съгласите да я използваме всички заедно тук.

Мьорин се усмихна леко.

— Все още не ми вярвате достатъчно, а? Добре, съгласен съм — той посочи към кръга на пода. — Предполагам това там не е само за украса — той го обиколи и разгледа внимателно. — Много добре е нарисуван този кръг.

— Компетентен ли сте във вещерството, капитане? — попита предпазливо Рамон.

— Една от силните ми способности е — отвърна той.

— Аз ще извърша призоваването — намеси се Аларон.

Мьорин смръщи чело:

— Сигурен ли си, момче? — той вдигна въпросително вежда, след което хвърли поглед към Ким. — Разбирам, че имаш амулет, но това призоваване едва ли ще е лесно. Не знаеш какво създание е избрал Яри.

Аларон се изправи. Събери увереност. Стегни се.

— Ще го направя — той се огледа предизвикателно.

Мьорин наклони глава с интерес.

— Много добре. Но ще ти трябва още един външен кръг, с който да предотвратиш достигането на енергийните вълни, които призоваването ще създаде, до Вълт или някой друг маг. Мога аз да го начертая, но след час трябва да поема нощната си смяна. Нека да се съберем отново утре вечер, когато съм приключил работа и съм се наспал. Ще направя заглушителния кръг, а след това господин Мърсър ще пристъпи към призоваването. Съгласни ли сте?

Звучеше приемливо, а и Аларон не беше готов да се захване с призоваване сега, не и след тази нова изненада.

— Ако можете да донесете и някаква топла храна, ще е още по-добре — отвърна дръзко Аларон. — С генерала не сме хапвали нормална готвена храна от дни. Трябват ни и още одеяла. А можете ли да изхвърлите отходната кофа?

Мьорин повдигна вежди.

— Богове, добре изпробваш търпението ми, момче.

Ким пристъпи между двамата.

— Дразни така всички ни, капитане. Част от чара му е.

Беше късен следобед, когато Аларон се разбуди първо при пристигането на Ким, а след това и на Рамон. Сготвиха с огнен гносис храната, която бяха донесли, нахраниха генерала и се настаниха угрижено, докато изчакат да пристигне Джерис Мьорин. Или Белоний Вълт.

— Вярвате ли на Мьорин? — попита Рамон, премлясквайки парче меден кекс.

— Опитвам се — Аларон попи челото си, потеше се, въпреки хладнината в мазето. — Мисля, че би направил всичко за генерала. Не съм убеден обаче колко би направил за нас, ако стане напечено.

— В Силация обичаме да казваме: „Покани приятелите си на вечеря, а враговете си на закуска“. Означава, че трябва да си много бдителен. Нека и ние направим така, какво ще кажете?

Мьорин пристигна скоро след това, загърнат в тъмна вълнена дреха. Пристъпи първо към генерала и го огледа разтревожено.

— Грижили сте се добре за него — призна той и се присъедини към тях около кръга за призоваване. — Вълт, разбира се, си има доносници и сред моите подчинени, но аз знам кои са. Беше лесно да ги заблудя — той погледна Аларон. — Е, все още ли си решен да го направиш?

— Разбира се — отвърна раздразнено Аларон.

— Тогава да започваме? Сега ще начертая и заглушителния кръг.

Тримата млади магове наблюдаваха с интерес как капитанът се справя със задачата. Бяха учили техниката на изработка, но Рамон така и не я усвои, а Аларон я беше забравил — никога не се бе замислял, че ще има нужда от подобна потайност. След един мъчителен час, Мьорин сля сребристия прах с енергийна искра и заяви, че е готов.

— Господин Мърсър, сцената е ваша.

Аларон пое дълбоко дъх, хвърли поглед към Рамон за кураж и изрече:

— Добре, ето какво открихме. На един надгробен камък видяхме инициалите Я. Л., а под тях имаше надпис: „Voco Arbendesai“. Мислим, че е заклинание за призоваване на даемон.

— А какво означава „Арбендесай“? — попита Ким.

— Не е нужно да означава каквото и да било — отвърна Аларон. — Смятаме, че е име — вещерите дават имена на даемоните и ги обвързват с тях, за да могат да ги призовават когато поискат. Файръл ни учеше как става. Веднъж нарекох един „Заешката шапчица“ — той се изчерви леко от детинското име, което бе избрал.

— Моят пък се казваше Кимбели — подсмихна се Рамон. — Какъв беше грозен само!

Ким направи неприличен жест с ръка към него.

Мьорин се намеси изсумтявайки:

— „Voco“, последвано от някакво име, е обичайната фраза за призоваване на даемони. Съгласен съм с идеята ви. Но имайте предвид, че е много вероятно този „Арбендесай“ да е по-силен от даемоните, с които сте се свързвали в колежа — той се обърна сериозно към Аларон. — Предпочитам да оставиш аз да го направя.

Аларон знаеше, че предложението му е разумно, но поклати глава:

— Аз ще го направя.

Вътрешно се бореше със себе си, за да се успокои: Изчисти мислите си, освободи се от страничните неща, които те разсейват, от страховете и гнева. Бъди уверен. Целеустремен. Съсредоточи се.

Подобни думи биха могли да се насочат към всеки един гносис, но бяха изключително необходими за вещерството, защото при него неувереността можеше да бъде смъртоносна.

Той пристъпи в заглушителния кръг на Мьорин и го активира, след това премина защитния втори кръг и задейства и него. Въпреки че той можеше да премине отвъд него, ако реши, душите не можеха да го пристъпват. Щеше да е заключен вътре с каквото и да призовеше. Той се обърна към вътрешния кръг и произнесе:

— Енгей.

Руната на началото. Надписите и линиите пред него пламнаха със сребрист блясък. Сноп светлина се издигна пред него, извисявайки се малко над главата му. Въздухът се изпълни с мирис на изгоряло и нажежено. Мога да се справя.

Извън кръговете за призоваване приятелите му го бяха наобиколили в готовност да се намесят при нужда. Дори генералът наблюдаваше. Грубоватото му лице беше ведро, но светлината се улавяше обезпокоително в очите му.

Аларон се извърна обратно към вътрешния кръг. В центъра му, където трябваше да се появи и призоваваният дух, той постави купа вода, в която сложи няколко капки от собствената си кръв, за да създаде връзка, по която да пропусне гносиса си. В нея лежеше и тялото на мъртъв гарван, в което даемонът щеше да се всели. Държеше дълга дървена пръчка в лявата си ръка, с която да насочва енергията си. В дясната му ръка стоеше амулетът, който Ким му беше дала. Издиша продължително. Да се залавяме за работа.

Аларон вдигна пръчката, постави върха ѝ в купичката със сместа и остави гностичната си енергията да се излее от него. Издърпа я и течността обгори върха ѝ и остана да тлее по тънкото дърво.

— Арбендесай — призова той спокойно, примесвайки гласа си с гносис, за да го разпространи из света на привиденията.

Продължи да повтаря името отново и отново с меко нашепване:

— Арбендесай… Арбендесай…

Няколко минути не се случи нищо. Аларон усети как останалите пристъпваха неспокойно от крак на крак. По дяволите, бях сигурен…

Нещо в кръга изсъска.

Аларон едва не отскочи назад, когато от кървавата вода започна да се издига пара, която се вля в тялото на гарвана. Птицата се изправи внезапно, размаха криле и изви предизвикателно крака и гръбнак. След това се съсредоточи върху него.

Кор да ми е на помощ… Той усети как и останалите се приведоха напред.

— Арбендесай!

Безплътен смях зазвуча в съзнанието му.

<Кой пък си ти, глупако? Не си Ленгстрит.>

Аларон се подготви за неизбежното нападение. Невидими нокти се вкопчиха в мозъка му и сякаш целият свят се разлюля, като лодка, подмятана от океанските вълни. Лице с жилава кожа и огромни щръкнали зъби изсъска срещу него и той едва не загуби равновесие. Илюзия е, напомни си той, стоиш прав в кръга. Но тясното мазе се изпари и изведнъж Аларон се озова в обширната зала за приеми на двореца. Беше се върнал към церемонията по дипломиране. Кралят го зяпаше оглупяло от високо. Подпухналият и враждебен Люсиен Гавий огласи гръмко присъдата му: ПРОВАЛ!

Зад Гавий изникваха ред след ред стотици Малворн-Андеварионовци, Франсис-Доробоновци, Сет-Корионовци и Борон-Фънтовци, които напяваха, извисявайки в кресчендо:

— Провал, провал, провал, провал…

Пристъпваха към него и го сочеха заклеймяващо.

Опита се да ги заглуши, но крясъците им пронизваха черепа му като ножове, все по-високо и по-силно.

— Провал, провал, провал, провал, провал!

Присъединиха се още хора — баща му, майка му, а от прогорените ѝ очни орбити се стичаха сълзи. Рамон напяваше безгрижно. Дори Ким беше там — отъркваше се в един от Малворновците и го целуваше, докато той награбил я, ѝ бъркаше в блузата.

Провал, провал, провал…

Но аз не се провалих на изпита — скъсаха ме заради Вълт. Ще трябва да се постараеш повече. Той запрати син огън по даемона и от него се отрони пронизителен писък.

— Подчини се, Арбендесай! — изрева Аларон.

Но даемонът не се сплаши така лесно — продължи да изпраща образи: побоищата, които понасяше от Малворн; развратни сцени на съвкупление между Ким и Малворн; Рамон, провисен на куки за месо и крещящ до смърт — всякакви картини, които да извадят Аларон от концентрацията му. Той се отбраняваше, запращаше по даемона вълни от болка, огън и лед. Създанието виеше и пищеше, кълнеше и ревеше гръмко и продължаваше да го залива с образи: очите на Тесла избухваха в пламъци, а тялото на Ван лежеше мъртво в канавка във Верелон, докато накрая Аларон не избухна в неудържим гняв и засипа даемона с камшичести удари от гностичен огън.

Ненадейно нечия ръка докосна рамото му и той едва не подскочи уплашено. Беше Мьорин. Ръката му блещукаше, а гласът му трепереше от болката при проникването в защитния кръг.

— Успокой се момче. Спечели. Не го убивай сега.

Аларон погледна надолу, където гарванът се гърчеше безсилно, изпоцапан в сместа за призоваване, а от опърлените му пера се вдигаше пушек.

— О! Опа… — той спря гностичните си удари. — Ам, Арбендесай, подчиняваш ли се?

— Дда — изкряка изнемощяло птицата. — Казах го вече три пъти, по дяволите! На вашите заповеди, преентусиазирани слабоумнико!

Рамон се засмя с глас.

Аларон хвърли смразяващ поглед към приятеля си.

— Трябва да… — той замълча и се огледа. Не беше очаквал да стигне до тук. — Ам, хора, какво точно искаме да направи за нас?

Рамон се изкикоти отново:

— В името на Сол и Луна, такъв си аматьор! Искаме да ни даде кристала със спомени или следващата следа.

— Точно така, искаме да ни…

— Не съм глух — сопна се раздразнено гарванът. — Това ли са вашите заповеди?

— Ам, да.

Гарванът се поклони леко и скочи на ръба на купичката.

— Слушам, господарю — заяви той иронично.

Аларон погледна въпросително Мьорин, който му кимна в отговор. Внимателно Аларон свали защитата на кръговете и отстъпи назад. Понякога на духовете им щукваше да се опитат да убият заклинателя, дори на този етап. Но гарванът едва се издигна във въздуха и замаха несръчно с криле из стаята, като изскимтяваше всеки път, щом се удареше в някоя стена.

— Какво правиш? — попита го Аларон най-сетне.

— Уча се да летя, очевидно. Да не мислиш, че съм гарван в отвъдния свят? Или пък че съм бил приживе?

— Че какъв си бил? — попита любопитно Аларон.

— Прецакан, доколкото си спомням — птицата кацна на един стол близо до генерал Ленгстрит. — Това дърто копеле ме призова преди осемнайсет години и ми даде име. Щом му върна скритото съкровище, мога най-сетне да съм свободен от тази проклета връзка с него и да продължа напред. Така че, ако нямате нищо против, смятам да се залавям за работа.

Аларон го изгледа подозрително.

— Ще те наблюдавам — предупреди го той.

— Да, да — отвърна изморено гарванът. — В интерес и на двама ни е да свърша каквото ми е наредено. Просто ме остави да се захващам вече, а?

Изстреля се във въздуха и право към капака, отметна го със собствения си гносис и изчезна в нощта.

Аларон се олюля, замаял се внезапно. Мьорин го потупа по рамото:

— Добра работа, момче. Сега трябва да го следиш в съзнанието си, за да се увериш, че никой няма да се намеси и да му даваш енергия, ако се нуждае. Ние ще пазим.

Седна да се подготви, а Рамон се изправи пред него и му стисна ръката:

— Добра работа, Ал! — ухили се той — Интересно подсъзнание имаш. Ясни и ярки образи.

— М?

— Не осъзна ли, Ал? Виждахме всичко, с което те нападаше онзи даемон.

Аларон прехвърли отново менталната им битка в ума си. Дипломирането… Ким и Малворн… О, Пресвети Кор…

Рамон се изкикоти.

— Интересна гледка беше, само това ще кажа.

Аларон погледна бегло Ким, която повдигна вежда и го изгледа в отговор.

— Мога да ви обясня — не е като да си мисля подобни неща… той просто се опитваше да ме разконцентрира…

Ким го погледна вледеняващо:

— Е, кой беше онзи хубавец от дипломирането ви? Сигурно ще можеш да ни уредиш някоя среща, щом мислиш, че онези неща, които правехме с него, ще ми харесат? — гласът ѝ можеше да издълбае и метал.

— Оставете го на мира — обади се Мьорин. — Даемоните използват срещу теб всичко, за което могат да се хванат. Когато аз самият трябваше да призова един даемон видях такива неща, от които ще ви побелеят косите, а си мислех, че съзнанието ми като цяло е чисто. Така че трябва да признаем, че Аларон устоя геройски. Видяхме по-малко от половината битка, а той я спечели.

Аларон погледна с благодарност капитана. След това затвори очи и изпрати съзнанието си след даемонския гарван, който се носеше в нощното небе над града.

Арбендесай се върна за по-малко от два часа, перчейки се надуто. В ноктите си държеше малка кожена кесийка, покрита с петна от влага и стара мръсотия.

— Ха! Намерих я без проблем — постави кесийката в ръцете на Аларон и зачака развълнувано наградата си. — Искрено бих се зарадвал на малко сиренце — заяви многозначително птицата. — Не съм хапвал сиренце откакто видях за последно стария проклетник в ъгъла. А така го обичам!

Мьорин извади едрия кварцов кристал от торбичката и го разгледа, потвърждавайки, че съдържа правилната гностична енергия преди Аларон да даде щедър резен твърдо сирене от собствената си дажба на птицата. Когато животното го изяде и примлясна с човка, Аларон освободи духа му, а тялото на току-що издъхналия гарван остана в кръга за призоваване. След това тримата загледаха Мьорин с равни дози боязън и нетърпеливо очакване. Той единствен сред тях бе виждал кристал със спомени преди това.

— За да се освободи енергията на кристала обаче, е необходимо да се установи определена връзка — обясни им той. — Ще отнеме известно време и усилия.

Поставиха генерала да седне удобно и Мьорин преряза дланта му. Ленгстрит не помръдна, стоеше и наблюдаваше кристала с любопитство, сякаш знаеше какво представлява. Мьорин притисна кървавите му пръсти в него и докато установяваше гностичното съединяване между кръвта и кристала, от него бликна светлина, а капитанът започна бавно да захранва връзката. От стареца се отрони внезапна въздишка и той се сви назад изпъвайки гръб.

Ким едва сподави писъка си.

— Добре ли е? — прошепна тя.

Мьорин провери пулса и дишането на Ленгстрит.

— Нищо му няма — потвърди той. — Ще отнеме часове — добави след това, — а аз трябва да се връщам на служба, преди да забележат отсъствието ми. Ще трябва тримата да захранвате на смени внимателно кристала с лек, но постоянен поток от гносис. Светлината, която се излъчва от него, не трябва да надвишава светлината на една свещ. Ще се справите ли? Госпожице Кимбели, искаш ли да започнеш?

Както винаги, Ким се учеше бързо. Мьорин се удиви от дарбата и силите ѝ.

— Коя, казваше, е майка ти, Кимбели? — попита той.

Ким не го погледна и промълви:

— Семейна тайна — отвърна тя, както винаги.

Мьорин изсумтя, но се обърна към Аларон:

— Изискването за доверие е двустранно, господин Мърсър. Очаквам отново да ви намеря тук, когато се върна по изгрев-слънце.

— Тук ще сме — отвърна изморено Аларон. — Както и генералът.

— Тогава аз отивам да проверя какво се случва в града. Вълт едва ли е стоял мирно — изрече Мьорин и излезе.

Генералът вдигна глава и го проследи с поглед. Блясъкът на кристала в ръцете му се отразяваше в очите му и сякаш пъплеше по вените му.

Фригтък вечер се проточваше бавно, докато тримата се въртяха около кристала и спяха на смени. Не знаеха какво се случва над главите им, дали Вълт стигаше все по-близо до тях, или нямаше представа къде са, но страховете им се уталожиха, а съзнанията им оставаха заети с изнурителната задача и неизменната нужда от почивка след всяка смяна. Незначително за възприятията им, времето вече се измерваше само със сърдечния ритъм на генерала и грижите за него.

Когато Мьорин се завърна доста преди изгрев, Рамон стоеше при Ленгстрит, докато Аларон и Ким почиваха. Римонското момиче изглеждаше беззащитно в съня си. За Аларон тя беше като богиня: от обичайната суровост в очите ѝ нямаше и помен.

Ким се разбуди, когато капакът се отвори, видя, че Аларон я гледа и мислено изрече намръщено:

<Какво?>

Докосването на съзнанието ѝ беше като това на ръката ѝ — чевръсто и твърдо.

<Просто си мислех колко си хубава, докато спиш> отвърна Аларон с необичайна дързост.

<Идиот.>

Тя се извърна настрани, а бузите ѝ поруменяха леко.

Направих ѝ комплимент и тя не ме удуши?! Сърцето му сякаш се зарея из облаците.

Рамон даде на генерала да пийне вода и загледа измършавялото му тяло.

— Само го виж — загубил е поне двайсет години от живота си. Като се събуди сигурно ще изпадне в адски шок.

— Така е — съгласи се Мьорин. — Ще го поема аз, ти си почини, момче.

Моментът настъпи малко по-късно: генералът издаде лек писък и всички се струпаха около него. Старецът си мърмореше нещо, а лицето му потрепваше странно и в следващия миг извика отново сякаш от болка и отвори рязко очи.

— Пресвети Кор! — изкрещя той и се огледа наоколо с див и ужасѐн от страх поглед.

Мьорин се пресегна и го хвана за раменете.

— Генерал Ленгстрит, сър, всичко е наред — сред приятели сте.

Генералът го зяпна и видимо се олюля на място.

— Джерис Мьорин, това ти ли си? Къде съм?

— Скъпи генерале, върнахте се! Наистина сте тук — не мога да повярвам! — той издърпа стареца в обятията си, а Ленгстрит отвърна неохотно на прегръдката, преди да съзре в приглушената светлина останалите лица около него.

— Мьорин, какви са тези деца?

Аларон се поклони, изпълнен с прилив на гордост:

— Аз съм Мърсър, сър. Аларон Мърсър. Баща ми е Ванатон Мърсър, а майка ми Тесла Анборн.

— Тесла имала момче ли? Разбира се, роди се във втората година на войната! Пресвети Кор, колко време е минало? — изведнъж той се хвана за гърдите и сведе поглед към полуголото си тяло. По лицето му премина осезаемо изумление. — Колко време е минало?

— Сега сме 928-ма, сър — отговори предпазливо Мьорин. — Около осемнайсет години.

Краката на Ленгстрит поддадоха и само силният хват на Мьорин го задържа изправен.

— Осемнайсет години… — прошепна той. — Не си и представях, че ще бъде толкова дълго. Мислех си най-много три години може би… но осемнайсет… Бога ми, Свети Кор… — той погледна Аларон. — Познавам баща ти, момче. И леля ти.

— Знам, сър — отвърна гордо Аларон. — Баща ми често ми е говорил за вас.

— Аз съм Рамон Сенсини — намеси се Рамон. — А това е Кимбели ди Реджия. Ние намерихме следите и ви върнахме в съзнание — с помощта на капитана, разбира се — добави той.

Ленгстрит ги загледа, очевидно все още разтърсен.

— Тогава ви благодаря, на всички ви — благодаря, с цялото си сърце, благодаря ви.

Той отново се вгледа в собственото си тяло и потрепери. Ким го наметна с едно одеяло и той се загърна. Прие предложената му храна и вода и положи големи усилия, за да се успокои. Най-накрая изрече:

— По-добре да чуя цялата история, Джерис. Най-добре е да зная и най-лошото. Кажете ми всичко.

Наближаваше призори, когато Ленгстрит вече бе чул отговорите на най-неотложните си въпроси. Мьорин взе думата през повечето време, въвеждайки го в скорошната ситуация и настоящите събития, но и децата се включваха, за да му разкажат за търсенията си, с които възстановиха разсъдъка му. Докато ги слушаше, генералът се поуспокои, дори се засмя едни-два пъти, когато му обясниха как са открили и разгадали следите му.

— Вярвах, че някой като леля ти Елена ще последва следите ми, млади Аларон. Плетеницата от руни, която оставих, беше предвидена за очите само на определени хора. Добавих единствено наследниците на конкретните имена, които изрекох наум в една допълнителна мисъл — сполучлива мисъл, както се и оказа — той се усмихна широко на Аларон, който наведе глава с усмивка.

Сега, когато най-сетне характерът му се разкри, всички се влюбиха в генерала — преливащата му жизненост и грубият му хумор бяха очарователни. Мьорин очевидно му бе напълно отдаден и сега те разбраха защо: генерал Ленгстрит излъчваше авторитет и отдаваше уважение така, както очакваше да го получи от другите.

Накрая обяви, че е доволен от разказа им, макар и присъствието на Вълт да го тревожеше все по-осезаемо. Аларон опита да се извини, че ги е разкрил, като е откраднал и собственото си досие, но Ленгстрит махна непринудено с ръка:

— Всички правим грешки момче, такъв е животът. Учим се, поправяме се — той се извърна към Мьорин. — Вълт без съмнение подозира, че си въвлечен в това, Джерис — след това огледа цялата група. — Така, стигнахме до Сциталата и какво да правим с нея.

Той отпи от тъмната бира, която Мьорин му бе донесъл — любимата му.

— Първо, за Сциталата. Аларон е прав: Фълчий, норосийският каноник, я открадна и донесе в Норос през годината, в която избухна Бунтът. Фълчий имаше разправии с Императрицата майка Лучия за Похода, затова открадна Сциталата и избяга в Норос с намерението да основе тук съперник на Палас. Роблър въведе мен и още няколко норосийски ветерани от Похода. Модин и аз се издигнахме до Първонаследници, но другите умряха. Фълчий се надяваше, че самият факт, че е създал амброзията, и сериозните ни намерения ще са достатъчни да принудят рондийците към преговори, не вярваше, че Лучия ще допусне една открита война. Но я бе подценил.

— С последната им победа Фълчий и останалите каноници бяха убити и от вътрешния ни кръг останахме само Роблър и аз. Когато падението ни стана неизбежно, двамата решихме, че ще е най-добре да скрием Сциталата, и с това се заех изцяло аз, за да остане Роблър в пълно неведение какво се е случило с нея. Когато ни обсадиха тук, в Норостийн, вече бяхме решили да скрием Сциталата, така че аз направих основните приготовления. Постарах се да прикрия всички следи и да ги забуля в загадка, която само някой приятел би могъл да разреши. Знаех, че ще попадна във вражески ръце, когато се предадем накрая — предполагах, че ще ме отведат в Палас, но очевидно Вълт е успял да ме задържи и да ме скрие от Лучия. По това време вече бях изтрил собствената си памет.

Замислиха се над думите му. Аларон се запита дали някога би намерил смелостта да направи същото.

Ленгстрит продължи:

— Всичко това ни отвежда до един важен въпрос: какво да правим със Сциталата, когато си я върнем? Имаме два варианта: да я унищожим или да я използваме. Смятам, че ще е погрешно да я унищожим — въпреки всичкото зло, което е посял гносисът, тя ни е донесла и много добро. Тя е ключ към противопоставянето на неправдите в света ни. Палас никога няма да падне сам — трябва да възникне сила, достатъчно могъща, за да го засенчи. Унищожим ли Сциталата, се обричаме на вечното господство на Палас.

— Велики неща започват с малки стъпки. Точно както маговете възникват от неколцина късметлии, така и ние заедно можем да създадем нещо специално, нещо жизненоважно. Трябва да използваме Сциталата разумно, да подбираме маговете, които споделят нашите стремежи. Аз опитах от откритата война и разбрах, че тя не е изход. Трябва да изпробваме нещо друго. Ще ни отнеме години, но с търпение можем да изградим мрежа от съюзници, за да сломим властта на Палас.

— Можем да я дадем на Ордо Коструо — предложи Ким, както бе споменала веднъж на Аларон.

Ленгстрит поклати глава:

— Могат и да се окажат сред съюзниците ни в крайна сметка, но да не забравяме, че се посрамиха с Походите и сега са под контрола на Палас. Как можем да сме сигурни, че Антонин Мийрос ще ни помогне? За сега трябва да мислим за себе си и за онези, на които можем да се доверим.

Ким се намръщи, сякаш искаше да се възпротиви.

— Как ще запазим контрола си над Сциталата, ако започнем да приемаме и други хора? — попита Рамон.

— Одобрявам, например, вашето съглашение. Нека петима ни тук да станем новите Пазители на Сциталата. Повярвайте ми, не обмислям как да ви подмамя или как да въвлека земите ни отново във война. Не целя да отварям стари рани. Искам единствено да се възползвам от възможностите на Сциталата, за да се противопоставим на несправедливостите, които Палас поражда всеки ден в света.

Мьорин кимаше одобрително на думите му, но Аларон се нуждаеше да погледне към Рамон за увереност преди да се съгласи. Ким даде съгласието си последна, борейки се видимо със съмненията си.

Ленгстрит ги подкани да съберат ръце заедно в кръг.

— Нека от днес бъдем Ордо Пацифика: Орден на мира. Ние, петимата ще сме Вътрешният кръг, равни помежду си и отдадени на целта си да установим мира в Юрос. Мирът ще е нашият флаг. Войната е нашият враг. Приемаме ли всички?

Аларон не можеше да повярва какво му се случва — подобни клетви сключваха само легендарните магове, а не разнородни групи от хора като тях. Изглеждаше му превзето. Аз съм провален маг, замисли се той. Ким е римонка, а Рамон е силацианец. Беше невъобразимо. Но ето, че сме тук и изглежда постъпваме правилно. Той огледа лицата в кръга им. Всяко едно му се стори изпълнено с решителност и това му даваше смелост.

Отпуснаха ръце и отново се разположиха наоколо. След няколко секунди, Ленгстрит проговори отново:

— Сега трябва да си върнем Сциталата, преди да ни обвинят, че броим пилетата си преди да са се излюпили. Ще се изправим пред няколко трудности: зарових я надълбоко, а все още имам малко проблеми с използването на гносиса си.

Той вдигна ръка и с напрегнато изражение успя да възпроизведе много скромно количество гностичен огън.

— Първо — не съм във форма, и второ — Вълт ми е поставил оковаваща руна. За щастие, след превръщането ми в Първонаследник силата ми превишава неговата и това явно ми е позволило да използвам инстинктивно гносиса в определени моменти, както ми разказахте. Както виждате, все още мога да възпроизведа нещо дребно, когато се опитам. Но за да съм полезен, руната трябва да се премахне напълно — мога да го направя и сам, но така Вълт ще разбере къде съм.

— Има ли нужда въобще да разваляме руната? — попита Рамон. — Не можем ли да вземем Сциталата без вас?

Ленгстрит се замисли.

— Вероятно да — ще ви са необходими известна доза земен и воден гносис и познанието къде да търсите. Не знаех кой ще се заеме да го търси, затова не съм го обградил с прекалено силни защити, които само един Първонаследник може да свали. Стремях се следите да насочват правилните хора към него, но и да държат погрешните настрана.

— Можем да свалим оковаващата руна по всяко време — отбеляза Мьорин. — Но не можем да си позволим да ни открият — той присви устни замислено. — Самата Сцитала не притежава ли сила, която можем да използваме, щом я намерим?

Генералът поклати глава:

— За жалост не. Фълчий казваше, че Сциталата не е някакъв артефакт с осезаема сила, а съкровищница на знание: как да приготвим амброзията по такъв начин, че да отговаря напълно на качествата на приемника. Безполезна е в битка.

— Е, къде е тогава? — Аларон най-сетне успя да зададе изгарящия го отвътре въпрос.

Ленгстрит го погледна:

— Ха! Разбира се, все още не съм ви казал, нали? Под водите на езерото в подводната част на Стария град. И по-точно се намира в постамента на счупена стара статуя на краля. Прибрана е в метален цилиндър с диаметър около двадесет сантиметра, дълъг шестдесет сантиметра и покрит с олово, за да изолира влагата — той вдигна поглед към всички. — Трябва да стигнем незабелязано до центъра на града и един или повече от нас ще влязат във водата, за да я открият — хубаво е един от тях да съм аз, защото знам точно какво да търся.

Центърът се намираше на около километър и половина на север от тях сега и се простираше около бреговете на езерото. Оттам ги деляха двайсетминутна разходка по улици с нощна охрана. Ленгстрит им даде подробни разяснения за пътя и местоположението на статуята в случай, че се наложеше да се разделят.

— Какви са шансовете да ни хванат по пътя? — попита Аларон.

— Почти никакви, ако си стоиш тук — отвърна Рамон.

— А?

— Замисли се, Аларон — Вълт разпознава твоето лице и име. Не може да открие генерала, Мьорин може да го блокира, а мен и Ким дори не познава — по-безопасно е, ако не си с нас.

— Но… — Аларон се опули в недоумение.

— Знам, amici, но така е по-разумно. Ти си като гръмоотвод, по който гръмовете могат да връхлетят всички ни — той вдигна безпомощно ръце. — Съжалявам.

— Той е прав, Аларон — каза Мьорин. — Виж, няма никакво значение кой от нас ще я вземе, след това ще е на всички ни. Ще излезем само за около час, а след това ще помислим как да изнесем Сциталата извън Норостийн.

Аларон се свлече и обгърна коленете си с ръце. Прави са… но не е честно. Седеше като вцепенен, докато другите се подготвяха, събираха оръжията си и се загръщаха отново в наметалата си. Облечен в някакви стари дрехи на Ван, които Ким му беше донесла, Ленгстрит изглеждаше много по-самоуверено сега, примирил се със стечението на обстоятелствата и решен да оползотвори напълно възвръщането на паметта си. Втъкна меча в колана си, а по лицето му се изписаха хиляди спомени.

Рамон потупа Аларон по рамото:

— Няма да се бавим, amici, обещавам.

Аларон стоеше и наблюдаваше как Рамон повежда останалите по стълбите, Мьорин вървеше след него. Ким му махна леко и му смигна.

<Връщаме се след минутка, Аларон.>

Рамон бутна капака да се отвори, когато нещо изсвистя, силацианецът изстена, преви се на две и стиснал корема си се стовари назад върху Мьорин. Аларон извика от ужас, когато съзря перата на края на стрела, стърчаща от корема на Рамон. Мьорин го улови, извъртя се и преви тяло, за да го предпази от пламъците, които се изсипаха надолу по стълбите.