Кръвта на мага

9.Забогатял

Въпреки че смърт и разединение разкъсваха семейството на Рамита, а Мийрос никак не изпълняваше наложените му от традицията задължения по една лакхска сватба, Испал и Танува нямаше да позволят най-голямата им оцеляла дъщеря да напусне дома без да се извършат необходимите дарения, ритуали и молитви. А и в противен случай само биха си навлекли гнева на боговете над един съюз, който и без това криеше много опасности. Отзоваха проповедник Дев и пандит Арън, кокалест свещеник, който сякаш бе изваян от сухи съчки и коса, за да изготвят заедно план за духовното пречистване на Рамита, тъй като бракосъчетанието с езичник изискваше получаването на особен вид изкупление. Викаш Нурадин предаваше съобщения между годеника на Рамита и семейството ѝ, докладваше какво той приема и какво отхвърля категорично. За щастие, старият феранг не можа да се противопостави на един изпечен в преговорите търговец от пазара на Аруна Нагар и крайният резултат не бе голямо отклонение от традициите, но пък щеше да изисква много пости и молитви.

Рамита стоеше затворена в стаята си, често сам-сама, тъй като Хурия се грижеше за умиращия си баща. Постеше между изгрев и залез, подобно на амтехианите по време на свещения им месец, и изнемощяваше от глад, тъй като за да пречисти тялото си, ѝ даваха да яде единствено извара и чапати питки преди зори и след като се мръкне. Един ден, най-сетне я повикаха на долния етаж, за да чуе плана на двамата мъдреци относно сватбените си приготовления: огромен списък със задачи, който доколкото тя разбра, включваше предоставянето на дарове на почти всяко омалистко божество в рая.

С очистването ѝ се захванаха сериозно една седмица преди церемонията. На сутринта на първия ден, преди изгрев, начело с най-добрата приятелка на майка ѝ, леля Пашинта, пристигна група от съседски жени, пременени в ярки шафраненожълти сарита, и я отведе към гхатовете. С чаршафи направиха груб параван около нея, за да свали бялата си премяна на спокойствие, след което се потопи в зимните ледени води на Имуна шест пъти: един път за Бараман Създателя и втори за съпругата му Сариса. Още веднъж за Вишнараян Защитника и четвърти за неговата съпруга Лаксими, богинята на богатството. Веднъж за Сивраман, Господар на разрухата и прераждането, и последен път, най-вече за вярната му съпруга Парваси, която щеше да е неин модел за подражание оттук насетне. Изпълни ме, Пресвета Кралице: направи ме съдина за твоето търпение и целомъдрие. Влей в мен подчинението и верността си. Рамита се удиви на страстта, с която се молеше, като че ли постенето страхът и самотата от последните няколко дни бяха събудили у нея вътрешна същност, за която дори не подозираше, че притежава. Смайваше се пред това превъзбудено същество, в което се бе превърнала, и което се молеше с тъй разпален глас, докато жените наоколо подхващаха повторно думите ѝ. Тълпата бавно изчезваше от съзнанието ѝ, а тя потъваше в търсенето на куража да продължи напред.

След като се изкъпа, увита само с чаршаф, Рамита пое на разходка по бреговете на Имуна, нареждайки на глас призиви за защита от демони, молитви за късмет и благословия. Жените повтаряха виковете ѝ и напяваха молитви към Аъм, вездесъщия Бог, докато тя несъзнателно се препъваше босонога през вода и кал, гниещи боклуци и кравешки нечистотии. Така достигнаха гхатовете за кремиране, където ги очакваха проповедник Дев и пандит Арън, с шафранени препаски и обрисувани с бели пастелни окраски лица — за защита от злото. Двамата свещени мъже изсипаха шепи пепел върху мокрите ѝ коси и я разнесоха по лицето ѝ — пепел от дървесината на погребалните клади — и призоваха Сивраман да пази „окъснялото момиче“. Жените оплитаха пепеливите ѝ коси в дебели възли и разтриваха с пепел гърдите и корема ѝ с мазолестите си ръце, за да бъде голяма плодовитостта ѝ. Рамита падна на колене и нехаеща за зрелището, в което се превръща, с крясък засипа Аъм с молитвите си. Чувстваше се празна и замаяна, повече от леко умопобъркана. Крещеше страховете си и се освобождаваше от съмненията и тъгата, докато не усети как у нея се влива нова сила, която я изправи на крака и я накара да затанцува на музиката в съзнанието ѝ. Не я беше грижа за мръсния чаршаф, който едва покриваше тялото ѝ, защото духът в нея задвижваше крайниците ѝ. Чувстваше се истинска, първобитна, усещаше погледите на божествата върху себе си.

Накрая се свлече в очакващите ръце на Пашинта. Жените се струпаха около нея, с широко отворени очи, напрегнати. И те го усещат, помисли си тя.

Когато се поуспокои, проповедник Дев изрисува свещен тилак на челото ѝ. Пандит Арън обяви танца ѝ за добро предзнаменование. Пазете се демони, това момиче е силно, заяви той пред групата им. Рамита се чувстваше необуздана и недосегаема. Трепери от страх, Антонин Мийрос!

Останалите дни от седмицата преминаха в поклоннически пътувания до седемдесет и трите храма на Баранаси, а обкръжението на Рамита растеше, докато и други бъдещи съпруги се присъединяваха към нея за късмет. Момичето се превърна в известна личност, като някои от лудите, които живееха покрай гхатовете — Баранаси сякаш привличаше такива хора. Поклонници докосваха мръсното ѝ покривало до челата си: свещената лудост се смяташе за силна магия. Духовниците в храмовете додаваха одобрителни възгласи, отброяваха тълпата и разпитваха за дарения. Улични продавачи се тълпяха в покрайнините и предлагаха стоката си.

След мръкване Рамита се тъпчеше като прегладнял тигър и заспиваше като умряла, а на сутринта се събуждаше полужива и намираше прояснение единствено в прохладния допир с водите на някоя река. Чувстваше се опразнена, като разцепен кокосов орех, с изцедено мляко и издълбана вътрешност, и готова да бъде преизпълнена с нещо ново и по-силно. Всичко това ми дава сили, усещам го. А Казим сякаш вече не бе действителен.

Когато я отведоха вкъщи два дни преди сватбата, мокра и трепереща в хапливия студ, майка ѝ бе там да я посрещне.

— Тези възрастни мъже те пречистиха — прошепна Танува, — а ние сега ще те направим булка, но първо ще започнем с храна и вода. Виж се само! Броят ти се ребрата!

Майка ѝ я нахрани и отпрати да поспи, а през това време къщата кипеше от работа.

Събуди се рано на следващата сутрин и се включи в приготовленията. Толкова много трябваше да се свърши. Дворът трябваше да се украси, да се изрисуват ранголи шарки с боя от оризов прах върху камъните. Рамита помогна на Джай да подготвят пири столчетата — ниски табуретки, предназначени за брачната двойка. Идваха и си отиваха разни хора, донасяха храна, подправки и гърнета с бои. Всеки ѝ предлагаше думи на състрадание, но залисана в работа, обща суетня и крехка радост, тя се чувстваше някак странно нереално. Едва когато се поспря и замисли, усети парещите сълзи в очите си. Тези добри хора така щяха да ѝ липсват!

На същата сутрин Испал и Джай отидоха да погребат Раз Макани. Завърнаха се заедно с Хурия. Испал заведе хлипащото кеши момиче направо при Рамита със заръката:

— Успокой сестра си.

Хурия погледна Испал с искра в очите — беше я нарекъл сестра на Рамита, а с това и заявил мястото ѝ в тази къща завинаги — не беше неочаквано, но сбъдваше молитвите ѝ.

— Сестричке — прошепна Рамита в ухото на Хурия, докато момичето хлипаше на рамото ѝ.

Хурия я хвана за раменете:

— Отведи ме с теб на север — промълви тя.

Гърлото на Рамита се сви. Толкова много искаше сама да я попита, но мисълта да завлече Хурия на такова ужасно място като Йебусалим беше егоистична и жестока. Сега обаче щом Хурия сама предложи, тя не можа да откаже.

— Разбира се! Страхувах се да те попитам сама.

Двете заплакаха, докато цялото домочадие се суетеше около тях.

Превърнаха тясната кухня в мандап — арка, под която се разменят сватбените обети. Изровиха огнището за готвене и го изградиха в по-удобно за сватбения ритуал. За разлика от всички други сватби, в които Рамита бе участвала — а те бяха много, тъй като бяха и едно от основните забавления в града — сега над цялото приготовление тегнеше едно странно чувство на очакване. Не ѝ бяха казали точната сума, но знаеше, че ще бъдат разменени много пари. Семейството ѝ щеше да се преобрази. Цареше оживление из цялата общност, но в най-тежките моменти Рамита си мислеше, че всичко е само заради златото — и тогава се самонаказваше. Хората в Аруна Нагар винаги се бръкваха по сватби, а и когато някой имаше нужда от помощ; и сега бяха тук, защото на първо място, заедно, те всички са едно семейство.

Джай натовари каруцата с подаръци за жениха, дарени от приятелите на булката. В по-голямата си част това бе храна, най-вече риба, която бе полезна за плодовитост. Рамита се опитваше да не мисли прекалено много за всички тези знаци за плодородие, но те постоянно я връхлитаха и от тях ѝ се повдигаше. Въпреки това тя трябваше да благослови подаръците преди Джай да потегли. Носеше се шеговитото поверие, че рибата в Имуна е толкова костелива, че ако сватбата не получи одобрение свише, женихът ще се задави с рибена кост. А подобни случаи имаше.

Каруцата се завърна по пладне, Джай стоеше до каруцаря, а приятелите му бяха насядали отзад. Водеха ги огромният рондиец Йос Клин и трима от войниците му. По лицата им се четеше подозрение. Мръсен кафяв брезент покриваше товара им. По прозорците се появяваха глави, надничащи през оградите си, когато мъжете се спряха в двора на Анкшаран. Джай и приятелите му качиха в къщата подаръците от годеника на Рамита, щяха да бъдат отворени в утрото на сватбения ден, след което седнаха да пийнат чай, наобиколени от семейството, и заразказваха през смях как господарят феранг е посрещнал каруцата с храна и речна риба.

— Такъв учуден беше! Викаш трябваше да им обяснява на всичките. Въобще как ли се женят там, откъдето идва?

Въпреки че около себе си имаше дузина момичета, сестри, братовчедки и приятелки, последното хранене на Рамита като девица беше белязано от тайната за самоличността на жениха ѝ. Момичетата не знаеха дали да празнуват, или да ѝ съчувстват, и вечерта, вместо изпълнена с веселие, бе неловка и мъчителна. Като че ли вече ги бе напуснала.

След празненството, Испал почука тихо на вратата на Рамита. С Хурия бяха будни, седяха прегърнати и загледани през отворения прозорец към изпълнената на три-четвърти луна, която искреше на североизточното небе. Повърхността ѝ бе покрита с кратери, а светлината ѝ бе пронизваща. Испал седна в края на леглото на Рамита.

— Искам да кажа нещо и на двете ви — изрече той нежно. — За това, какво видях на север, за приятеля ми Раз Макани и как се срещнахме с него.

Разказвал си ни го хиляди пъти, татко, помисли си Рамита, но кимна безмълвно.

Испал се загледа в луната, след което затвори очи. Започна неуверено, но докато разказваше гласът му придоби звучене като на учен, рецитиращ някоя епопея.

— Дъщери мои, разказвал съм ви и преди за пътуването си на север преди двадесет и три години. Присъединих се към група търговци, които на всеки дванайсет години ходеха да търгуват с рондийците в Йебусалим. Натоварих цял фургон с коприна от Баранаси, която купих с всичките си спестявания. Пътуването на север ни отне месеци и бе изпълнено с много преживявания. Най-сетне обаче стигнахме Йебусалим. Градът беше пълен, затова лагерувах извън стените му. Всички бяха превъзбудени, пиеха в чест на Строителите на моста. Бленувахме си за богатствата, които ще изкараме от тези глупави бели хора с пълни със злато кесии.

— Времената обаче бяха рисковани. Не всички кеши приветстваха ферангите и вече бяха ставали спречквания по вина и на двете страни, затова бе пълно с войници. Близо до мен лагеруваха група кеши — от Истабад, с бели роби, сплетени коси и бради. С алкохол и жени на разположение, редиците им бяха разпуснати. Трябваше постоянно да ги гоня от фургона ми — искаха да си лягат с жените си там. — Испал тръсна глава. — Раз бе един от тях. Извиняваше ми се след като си бе свършил работата и ми подхвърляше монета, аз трябваше пак да пера горния слой коприна. Мръсник си беше той!

Хурия вдигна глава от рамото на Рамита и двете се спогледаха. Досега Испал не бе разказвал историята по този начин.

— Ех, моят приятел Раз… беше пълен с живот, един дявол с ятаган. Когато мъжете се сбиваха, той беше най-добрият. Имаше силни рамене, коремът му бе стегнат и мускулест, бедрата — здрави и енергични. И двама или трима да му се изпречиха, пак ги побеждаваше. Останалите гледахме и правехме залози и аз винаги залагах на него — Непал въздъхна. — Фалима, неговата жена, имаше коси до кръста и очи като две луни. Бе най-красивата жена в лагера и всички знаеха, че си е само на Раз — той погледна Хурия. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но такава е истината. Фалима бе момиче, намерено на пътя, а не дъщеря на търговец, както сме ти казвали. Такава е истината, но тя не трябва да напуска тази стая.

Хурия кимна сковано.

— Такива мечти таяхме, за богатства, които ще направим, щом оскубем ферангските търговци, и ги чакахме с притаен дъх — но вместо това, императорът на Ронделмар реши да ни изпрати легионите си. През целия месец, в който ние се събирахме в Йебусалим, войниците му бяха вървели по Великия мост. Казват, че Антонин Мийрос е можел да ги спре, но не го е направил. Императорът си бе осигурил сътрудничеството на Ордо Коструо. Мийрос позволи на армията му да премине и светът бе хвърлен във война.

Испал замлъкна и хвана ръката на Рамита.

— За този мъж ще се омъжиш, дъще, мъжът, който отвори Великия мост за легионите. Някои казват, че не е имал друг избор, но други го презират заради това.

Рамита не отговори. Това бе легенда, в действителност хората не правят такива неща. Хурия гледаше с ококорени очи.

— Да, Хурия, дъще, Рамита ще се омъжва за Антонин Мийрос, а ти трябва да пазиш тази тайна. Заклеваш ли се?

Донякъде в изумление, донякъде в отказ да повярва, Хурия стоеше стъписана. Испал продължи с разказа си.

— Попитах го за това, когато ми спомена за брак. Бях дълбоко решен, че ако този мъж иска да се омъжи за любимата ми дъщеря, трябва да ми отговори преди всичко на въпроса: „Защо го направи?“. Попитах го и го погледнах в очите, за да видя душата му. Исках да зная дали този човек е лош и слаб мъж, или е човек на честта, пред който са стояли само лоши избори.

— Това, което видях, бе болка — истинска и все още осезаема. Нямаше оправдания, злоба или расова омраза, нямаше хитруване, просто една ужасна, обсебваща болка. Видях в очите му, че съжаляваше за този избор, че страдаше всеки ден, заради него. „Мислех, че така спасявам човешки животи“, каза ми той, „За да ги спра, трябваше да разруша моста, нямах друг избор. Сто хиляди души щяха да паднат право в морето и връзката между Юрос и Антиопия щеше да бъде разрушена, може би завинаги. Уверяваха ме, че войските са дошли, за да пазят търговците, но аз се усъмних. А това, което последва — убийствата, поробването — наистина, нямах представа, че са способни на подобни зверства“.

С дълбока въздишка Испал прокара пръсти през изтъняващата си коса.

— Това ми каза той, Рамита, и аз му вярвам. Вярвам, че е попаднал в капан. Той не е лош. Каза ми, че обожава Йебусалим и се е стремял да го превърне в рая на земята. Построил огромни акведукти, прокарал вода от планините и озеленил пейзажите му. Построил болници, в които маговете се грижели за болните. Дарил с дворец от златен мрамор дхаския султан и издигнал внушителен Дом ал-Ахм, най-големия на север. Дъщеря му основала орден от лечители, а синът му — обществена библиотека, по-голяма и от тази на моголите. Неговият Ордо Коструо бил на почит, някои вярвали, че членовете му са ангелите на Ахм. Познавахме обаче само добрата им страна. Не бяхме виждали магове в битка. Е, нещата щяха да се променят.

— Рондийските легиони преминаха по моста, но по въздуха ги изпревариха — въздушни кораби се бяха струпали над морето, отвъд хоризонта. Никой дори не предполагаше, че са там, преди да надвиснат над града в заранта на онзи ужасен ден. Представете си, деца, всичките кораби, виснали от небето, гъмжащи от хора и магове с развяващи се мантии, изправени на носовете, като галиони.

— Първоначално хората избухнаха в овации, мислеха, че това е търговската флота, най-голямата, която бяха виждали, и че богатството ни е в кърпа вързано. И аз си мислех така в началото — стояхме пред фургоните си и махахме към корабите, радвайки се като деца, нетърпеливи за бонбонки.

— Но тогава Раз ме погледна и каза: „Това са военни кораби“, и добави с глас, който никога няма да забравя, „Грижи се за Фалима“, изрече, навлече туниката си и започна да събира войниците си, „Хващайте оръжията си, мързеливци!“ Не разбирах, а може би и не исках. Тогава рондийците ни нападнаха. Катапулти от палубите им изстрелваха горещ катран, който избухваше в нас. Палатки, сгради и фургони лумваха в пламъци, приклещваха пищящи хора в тях. Когато корабите се снишиха, стрелци изсипаха стрелите си в тълпите, а маговете поразяваха капитаните на войските и всеки, който се опитваше да окаже съпротива — бледосини лъчове енергия от небето ги пронизваха като светкавици. Бяхме обречени.

— Спомням си, че хванах здраво Фалима, за да я удържа да не последва Раз. Дърпаше се като малко дете. Раз влезе в палатката си и когато се появи отново, с нагръдната си броня, с малкия си щит и извитата си сабя в ръка, всичко зад него се взриви. Ударната вълна ни изхвърли върху фургона ми и когато зрението ни се възвърна, видяхме, че на мястото на палатката му зее огромна дупка. Сянката на военния кораб тегнеше над нас, а от носа му млад маг изхвърляше огън от ръцете си върху разбягалата се в паника тълпа. Видяхме го как подпали цяла група търговци, които се опитваха да избягат. След това спря погледа си върху мен. Вдигна ръце, а аз издърпах Фалима под фургона и последваха огън и жупел, въздухът пламтеше, точно там, където стоях преди секунда, всичко се топеше до неузнаваемост. Изпълзяхме от другата страна на фургона и този път Фалима ме изтегли, когато с цялата си лудост се втурнах да спасявам коприната си!

— Намерих Раз, коленичил пред кратера, където допреди малко стоеше палатката му, вторачен в овъглените тела в дупката. Въздухът трептеше от крясъците на умиращи и живи. Корабът се насочи на изток към останалите лагери, но други продължаваха да кръжат над нас. Изглеждаше, че е без значение накъде ще поемем, но Раз избра да ни поведе към града. Затичахме се, препъвайки се с други маси от цивилни и войници, отправили се към градските порти. По някаква причина всички мислехме, че ще сме в безопасност отвъд стените.

— Измежду огромните военни кораби летяха и десетки малки, които рондийците наричат „скифове“, а на всеки от тях стояха по един маг и няколко стрелци. Скифовете бяха по-бързи от големите кораби, прелитаха над нас, стреляха напосоки. Някои се приближаваха толкова много, че виждахме ясно лицата на хората в тях. Бяха толкова млади и по детски развълнувани, сякаш бяха на лов за пъдпъдъци за пръв път. Помня как Раз изкрещя: „Това да не им е някакво забавление?“, ожесточено замахвайки с меча си. Улиците бяха така нагъсто претъпкани, че рондийските стрелци трудно можеха да не улучат. Тълпата ни помете главоломно, а шумът около нас ставаше оглушителен, когато изведнъж всички спряха внезапно и до днес помня как смразяващо разтърсване премина по всички ни при гледката на затварящите се пред нас порти. Дочух ужасяващ рев — по пътеката зад мен, спуснал се откъм изгряващото слънце, се задаваше един скиф. На носа му стоеше някой, фигурата му се очертаваше на слънчевата светлина, ръцете му бяха вдигнати във въздуха. Улицата се виеше покрай каменни сгради на по два-три етажа, а ние бяхме притиснати плътно един към друг. Когато скифът се приближи, магът направи нещо, което разтърси земята и стовари сградите от двете страни върху главите на хората. Беше жена, облечена в червено, а устата ѝ зееше, сякаш и тя крещеше, ужасена от действията си. Сгради рухваха зад нея като плочки за игра и премазваха десетки хора, докато тя се приближаваше все повече.

— Бяхме понесени от тълпата, всички хукнаха обезумели, в опит да избягат от тази ужасяваща кралица на разрухата. Някои се спъваха и биваха стъпквани. Държах здраво Фалима, докато се препъвахме в телата им, безпомощно тласкани към затворените порти на извисяващите се пред нас стени на Йебусалим. Раз ни пробиваше път, избутвайки хората встрани, виковете му заглушени от зловещия тътен на срутващи се сгради и писъци на смърт. Изведнъж се хвърли настрани, издърпвайки ни с Фалима от гъмжилото, през вратите на малка крайпътна дхаба. Напливът от хора, устремени право към смъртта си, продължи напред.

Фалима се бе наранила, но нямахме време да спираме. „Ела!“, изкрещя Раз и я преметна през рамо. Преведе ни през заведението, покрай свилите се от страх собственици. „Вън! Вън!“, изрева към тях, без да спира, докато се озовахме в задния двор, където, за наша почуда, едно магаре стоеше спокойно загледано в небето, дъвчейки си фуража. Тогава се разнесе ужасен пукот, сякаш земята под краката ни се разцепи, и дхабата се срути, залитайки към отсрещната страна с оглушаващ трясък. Вълната от удара ме събори право върху магарето, което ме изрита в лявото рамо и усетих как лопатката ми се счупва, най-отвратителната болка. Осъзнало случващото се, магарето се стрелна нанякъде, бог знае къде. Трясъкът се разнесе към следващите сгради поред и наоколо се завихриха облаци прахоляк.

Давехме се безпомощно, докато вихрушката не стихна, разкривайки пред очите ни размерите на ужаса. Целият ред от къщи бе унищожен, срутен от жената маг, понесла се високо на скифа. Нови зловещи звуци се разнесоха: гласовете на хора, затрупани от отломките. Раз клечеше, обвил ръце около Фалима. Погледна ме, „Лакхсиецо, ти си жив!“ и се прокашля. „Ахм да ни пази! Какво е всичко това?“

— Какво беше, наистина! И защо се случваше? Какво би могло да оправдае подобна кланица? Какво толкова искаха, което не могат да получат чрез приятелска търговия с нас? Каква нужда имаше от война? Къде бяха Мийрос и Строителите на моста сега? Къде бяха боговете, че позволяваха да ни сполетят такива злини?

— „Трябва да вървим“, каза Раз, който в онзи момент ми приличаше на полубог, толкова смел и решителен. Почувствах близостта до велик човек и това ми даде кураж. Рамото ме болеше ужасно много, но бях решен да не изоставам. Покатерихме се по отломките, опитвайки се да не мислим за хората, приклещени под тях. Зад нас рондийският скиф се носеше по протежението на градската стена и сипеше светкавици и стрели върху стрелците в крепостните валове. Изведнъж обърна курс към нас и се устреми към друга алея, към която се бяхме запътили и ние. Замръзнахме на място.

— Жената маг в червени одежди стоеше на не повече от сто метра от нас, достатъчно близо за да ни фокусира, и наближаваше стремглаво. Лицето ѝ бе бледо като платно, а косите ѝ ярко оранжеви. Зад нея висок мъж със светли коси крещеше заповеди с несмутимо изражение. Завиха в началото на алеята, точно над къщните покриви и четирима стрелци започнаха да стрелят без да подбират. Уличката бе също така претъпкана, както и нашата допреди малко, но хората все още не знаеха какво ги очаква — нямаха и представа за разрушението, което онази жена сееше. Раз целуна Фалима, каза ѝ да не мърда от мястото си и се затича към алеята, която скифът щеше да унищожи всеки момент. Помислих си, че е полудял.

— Прескочи една невъобразимо висока ограда и се прехвърли с огромен скок през прозореца на първия етаж на една къща. Бях зашеметен — бях чувал за жени и мъже, способни на невиждани дела, когато забравят за ограниченията си, но да го видя със собствените си очи! Раз изхвръкна от къщата, а аз все още не разбирах какво си беше наумил. Появи се върху един покрив, тъкмо когато пореден зловещ пукот привлече погледа ни обратно към началото на уличката, където жената маг бе започнала да срутва поредните сгради. Раз бе застанал на пътя ѝ. Фалима се задърпа да тръгне към него, а със счупеното си рамо едва я удържах.

— Раз Макани стоеше на покрива, докато скифът се движеше стремглаво напред, а сградите покрай него се рушаха една след друга. Екотът на разрухата и ревът на тълпата нападаха сетивата ми. Фалима се бе вкопчила в мен и двамата гледахме Раз. Държеше дървена греда и се бе снишил, а щом сградата до неговата се срути, се оттласна и се затича към скифа, докато той профучаваше право пред него. Покривът, на който стоеше, започна да се срутва. Фалима закри очи.

— Раз беше на раба на сградата и тъкмо когато тя започна да се руши, се изстреля във въздуха — невъзможна гледка: в ръцете си държеше дървена летва, тежка колкото за четирима! И въпреки това, той полетя точно към скифа, видях даже как го удари! Гредата събори целия му екипаж, запращайки ги право в навалицата под тях. Извиках радостно, но вещицата на носа дори и не залитна. Успя да спаси и офицера до себе си. Раз изпусна трупата си и се натресе право в мачтата на скифа. Единствено светлокосият офицер и вещицата биха останали на борда. Раз извади сабята си и с белия мъж кръстосаха оръжия, докато вещицата се опитваше да овладее падащия кораб, който се килваше все по-настрани, променил курс към мястото, където стояхме с Фалима, и се спускаше надолу. Никога няма да забравя гледката — Раз Макани засипва с обезумели удари правия меч на рондийския си противник, а вещицата пищи, докато скифът им се удря във високата стена вляво от нас и с хрущящ звук се отправя право надолу към земята. Корпусът му се разби на хиляди парченца с мощен трясък.

— „Стой тук!“, извиках на Фалима и започнах да се катеря по отломките към разбилия се скиф. Около мен, през останалите незасегнати сгради се стичаха десетки дхаси, хора, които Раз бе спасил с подвига си, грабваха всякакви оръжия — копия, мечове, ножове или парчета дърво, готови на всяка цена да отвърнат на удара. Със силни болки в рамото се покатерих на покрива на един навес и тъкмо намерих добра позиция, когато дхасите достигнаха жената маг.

— Въпреки очевидно големите ѝ болки, тя се изправи на крака, подпряна отстрани на скифа. Бях изумен, когато осъзнах колко млада беше, на не повече от двайсет години. Имаше ъгловато лице, а лунички обсипваха обилно бялата му кожа. Леките ѝ къдрици бяха ярко златисти, с тънки пепеляви ивици. До нея офицерът се изправи на крака и вдигна меча си, тъкмо когато първият от дхасите се опита да се прескочи стената от отломки. Вещицата вдигна ръце и запрати мълния от синя светлина право в гърдите му. Дхасиецът, все още младо момче, въоръжено само с пръчка, беше запратен назад, но след него се появиха други двама и тя отново разпери ръце, като изсипа дъжд от пламъци върху тях, запалвайки ги на място. Единият изрева и падна назад, но другият се спусна в двора при тях, а капитанът го прониза в гърдите с меча си. Бях ужасен, вцепенен от страх да не би зловещите ѝ пламъци да се изсипят след това върху мен, но не можех да отместя очи. Вещицата нададе рев към боговете си, докато вълна след вълна, огънят се сипеше от ръцете ѝ и овъгляваше стичащите се мъже един след друг, но те продължаваха да прииждат, тези дхаси! Сега, когато врагът бе пред тях, лудостта ги бе обзела напълно. Жени също се присъединиха към настъпващата тълпа, размахвайки дървени тояги, и също така загиваха, изпечени до въглени. Изгорелите тела се трупаха около стените на двора. Офицерът посичаше малкото, успели да достигнат до него. Биеше се като приклещен лъв. А тя: виждах всяка опъната жилка на лицето ѝ, и в този момент осъзнах нещо, което ми бе убягнало: тя плачеше, ронеше сълзи, докато убиваше. Дори не виждаше вече хората, които покосяваше; само гледаше втренчено ръцете си, като че ли ужасена от това, което те вършеха. Като че ли не бяха нейни.

— Тогава зърнах Раз! Лежеше като умрял вътре в скифа, но го видях да се помръдва. Дхасите продължаваха да прииждат, катерейки се внимателно по тлеещите тела, изтощени и съпротивляващи се с мисълта за собствената си смърт. Мъже и жени, няколко войници, всички приближаваха като живите мъртви от приказките, атакуваха, въпреки че знаеха, че са обречени. Момичето маг продължаваше да ги избива. Видях, че единият ѝ крак е пострадал, и осъзнах, че огънят ѝ бе отслабнал. Беше изморена, на предела на силите си.

— Тогава Раз скочи срещу тях! В един миг той лежеше, протягайки ръка към сабята си, а в следващия вече бе на крака и замахваше с острието си към врата на вещицата. За момент от секундата тя бе обречена. Дори не разбра за насоченото срещу себе си оръжие, толкова бе вглъбена в зловещото си занимание. Но ударът така и не падна върху нея. Между острието на Раз и младата жена застана мечът на офицера, хвърлил се към тях в последния момент. Той я избута настрани и аз съзрях как пищялът и се прекърши на две, докато дхасите започнаха да се оттеглят. Остана само едно малко момиченце, което се бе вкопчило в майка си, когато се бяха впуснали в невъобразимата атака. От майката сега бе останало единствено овъглено тяло, но момиченцето бе продължило да върви напред, прекалено уплашено да осъзнае какво върши. Вещицата усети движение и изстреля огъня си, но изведнъж очите и се разшириха в ужас и тя отчаяно се опита да оттегли магията си, но вече бе прекалено късно. Появата на детето бе нарушила концентрацията ѝ, а тя се отдръпна, когато най-малко трябваше, и последиците бяха ужасяващи: собствените ѝ ръце избухнаха в пламъци.

— Тя коленичи в пясъка, взирайки се с широко отворени очи в почерняващите си до кокал ръце. Детето изпищя и избяга. Случилото се отвлече вниманието на офицера и Раз го промуши — острието му прониза бронята на мъжа, право през стомаха му и излезе откъм гърба. Раз завъртя и издърпа оръжието си, надавайки ликуващ вик, а мъжът се строполи на земята. Вещицата се извърна с див поглед, ръцете ѝ бяха като угарки. Болките ѝ сигурно бяха неописуеми, но тя събра последни сили от душата си. Ръцете ѝ бяха безполезни, но очите ѝ искряха и тя изстреля огън от тях, две ужасни горещи струи от пламъци, които запратиха Раз назад и подпалиха дрехите му.

Това ме извади от унеса ми. Скочих на крака и запрепусках през оградите, към онази зловеща арена на битка. Вещицата бе превили гръб, навела глава, а раменете ѝ се тресяха. Косите ѝ покриваха димящото ѝ лице. Офицерът се мъчеше да изпълзи до падналото си оръжие, притиснал ръка към корема си. Раз се въргаляше на земята, тупайки се в пръстта. Изтичах при него, като се пазех от офицера. Вещицата чу стъпките ми и вдигна глава, а аз едва се сдържах да не изкрещя: на мястото на очите ѝ сега зееха два черни кратера. Беше изгорила собствените си очи, за да запрати този ужасяващ последен огнен удар. Тя прошепна някакво име през сълзи: Ван. Може би името на офицера, тай като той бе хванал меча си и сега се влачеше към нея.

Насочи го към мен. Заплахата му бе повече от ясна, но аз исках единствено да помогна на Раз. Хвърлих се към него, тупайки горящата му мантия, докато той не спря неподвижен. Когато успях да го погледна, гледката беше смразяваща, но беше жив, беше герой, ако някой можеше да го провъзгласи в този миг. Преобърнах го по гръб и потърсих с поглед нещо, с което да му помогна. До стената имаше корито с вода. Изпълзях до него, загребах вода с шепи, докато болката в лявото ми рамо беше невъобразима, и пренесох няколко капки към него. През цялото време офицерът ме наблюдаваше, обвил едната си ръка около вещицата. Устните ѝ се движеха, а около ръцете ѝ и черните ями на лицето ѝ се заформяха тънки нишки бледа светлина. Помня, че изпитах абсолютен ужас, когато си помислих, че ще се възстанови и ще ме разкъса на парченца, но не стана нищо подобно. Момичето се свлече към рондиеца.

— За мое изумление, той проговори на кеши: „Ето“, каза ми той, свали шлема си и го хвърли към мен. „Вода“. Бях слисан, но го взех, напълних го и промих изгарянията на Раз. Пийнах малко вода и след това, не знам защо, като че ли инстинктивно го напълних отново и го оставих близо до ръката му. Той даде на момичето маг да отпие, а тя промърмори нещо взряна странно по посока на Раз. Каза дума, която не знаех: доккен. По-късно научих, че на техния език означава „тъмен“. Нямах идея какво обаче имаше предвид тя.

— Ако бях повикал за помощ и двамата щяха да бъдат отведени, но аз и Раз най-вероятно щяхме да бъдем убити. Аз не съм герой като него, затова и стоях притихнал като мишка. Единственото, за което ми стигна куражът беше да попитам офицера: „Защо?“ Той просто сви рамене. „Заповеди“. Заповеди. Повдигаше ми се. И те имаха също толкова представа защо ни убиват, колкото и ние самите. Стоях и го гледах втрещен, а той ме погледна, очевидно в ужасни болки — раната на стомаха му беше от онези, които те убиват бавно с часове или с дни. И промълви: „Съжалявам“, и повтори „Много съжалявам“. Тогава вещицата изрече нещо и той отново се обърна към нея. Тя се разтресе неудържимо, но по кожата и лицето ѝ продължаваше да пъпли мрежа от светлина и аз видях, как прорези и охлузвания изчезват, костите на крака ѝ зарастват — беше някак зловещо. Тя докосна корема на офицера и светлината се разнесе. Дишането му се успокои, изведнъж тя се отпусна и светлината изчезна, единствено гърдите ѝ се повдигаха леко, устата ѝ бе отворена, а дъхът ѝ се процеждаше със съскане.

— Рондиецът захвърли шлема към мен и каза: „Още вода. Моля те“. Исках да го захвърля настрани, да го накарам да страда, но вместо това го напълних отново и му го занесох. Ако бях герой, може би щях да изтръгна меча му и да посека и двама им, но не го направих. Помогнах му да отпие и си поговорихме. Той беше капитан Ван Мърсър, син на търговец, беше идвал по тези земи като дете с баща си, за да продават кожи. Попита ме за дома ми. Беше толкова невъобразимо, да говоря с врага за дома си, когато всичко наоколо ни тънеше в разруха, но за момент се почувствахме сами на света, единствените оцелели. Каза ми, че вещицата е едва на осемнайсет и сигурно ще остане сляпа до живот. Тонът на гласа му ми подсказа, че я обича и ще се грижи за нея, въпреки това.

— Накрая над нас падна сянка, появи се друг скиф, и преди да осъзнаем, ни обкръжиха рондийци, отведоха вещицата и капитана в безопасност. Помислих си, че ще ме убият и ще довършат Раз, но капитанът им каза нещо и те си заминаха. Изчезнаха, нависоко в небето.

Рамита и Хурия се спогледаха и взаимно осъзнаха, че плачат. Погледнаха Испал. Разказът му нямаше нищо общо с историята, която те познаваха досега; историята на Раз и Испал бе пъстра, бе забавна. Но зад този разказ прозираше истината.

Испал им хвърли преценяващ поглед.

— За да ви предпазя, ви разказвах различни версии на тази история преди, но това е истината за това как аз и Раз станахме братя. Доведох и двамата на юг, защото колкото и обезобразен от огъня да беше Раз, Фалима никога не го напусна. Омъжи се за него и му роди деца, и тя бе герой, като самия него, Хурия. Любовта между родителите ти беше любов, надминаваща смъртта. Бъди достойна за тях.

— Рамита, казвам ти тази история, за да мислиш с почит за приятеля ми Раз Макани, но също така и за да знаеш какво е причинил на света бъдещият ти съпруг. Не мисля, че той самият е зъл, но е позволил да се случи зло и сега това го изтезава. Търси начини, за да се отплати за стореното. И ти трябва да му помогнеш. Уважавай го, но не се страхувай от него. Помни също причината зад онези коварни безчинства, която капитан Ван Мърсър посочи: „Заповеди“. Дъще, ти ще се срещнеш точно с такива, които издават „заповеди“. Пази се от тях, умолявам те. Хората правят най-големите злини, когато могат да обвинят другите и да не поемат сами отговорност за тях.

— И трето, искам да знаеш, че онези феранги, въпреки силата и загадъчността им, също са хора. Капитанът, а и други, които сам срещал оттогава, таят в себе си добро и зло както всеки друг и тук, в Баранаси. Осъждай злините, но не забравяй, че много малко хора могат да са напълно и само зли; повечето от тях просто следват нечии „заповеди“.

Той поклати глава.

— Надявам се, че този разказ ще ви помогне да разберете света малко по-добре. Едно объркано и сложно място, в което всичко може да се случи без определена цел или поука. Понякога се чудя дали боговете не са слепи до един — той вдигна поглед към луната. — Може би луната ги кара да полудяват — не изрече друго, приведе се към момичетата, благослови ги и двете и си тръгна.

Замаяни от тази нова версия на семейната им история, момичетата стояха смълчани. Останаха притиснати една към друга с часове, но никоя не успя да заспи доста дълго време.

Когато Танува разбуди Рамита, навън все още беше тъмно, но луната грееше от другата страна на небето, а зората започваше да се разпуква на изток.

— Ставай, дъще. Днес е сватбеният ти ден — в гласа ѝ се усещаше празнота.

Хурия хъркаше в ъгъла, главата ѝ висеше свободно, отметната назад. Рамита ѝ завиждаше, беше изтощена от ярки кошмари за вещици с прогорени очи. Испал ги очакваше долу в кухнята и всички се скупчиха край малкия огън, който бе наклал. Близнаците спяха там, увити с одеяла, тай като стаята им бе заета заради подготовката за сватбата. Пашинта влезе откъм задната врата. Танува бе приготвила вода и купичка с извара, в която разбъркваше оризови люспи.

Но първо Рамита трябваше да се изкъпе за последно в река Имуна. Уви се в одеяло и трите тръгнаха през сутрешните алеи, по познатите пътища към гхатовете. Лакх никога не спеше: мъже се олюляваха пияни, прислуга се суетеше по задачи, докато господарите спяха. Търговци спяха по улиците, за да пазят малките си сергии или магазини — от големи здрави постройки или ниши в стените, до прострени на земята одеяла. Крава проследи скръбно как отминават. Улиците бяха димни, изпълнени от сутрешната мъгла, идваща откъм реката.

Към тях се присъединиха и други жени, излизаха от къщите си, когато трите преминаваха покрай тях — приятелки на Танува, дошли да се включат в последните приготовления на булката. Рамита ги познаваше откакто се помнеше, а сега ги обичаше, искаше да е една от тях, да остарее сред тях — но боговете ѝ бяха отредили да замине на север с този странен стар мъж, който бе обрекъл целия свят.

Бяха общо десет жени — число, вещаещо доброто, скупчиха се около нея, докато се съблича, и Рамита пристъпи в Имуна, водите галеха бедрата, корема, гърдите и лицето ѝ. Отмий ме, Имуна, отнеси ме и остави само една обвивка от мен. Остави съзнанието ми непокътнато завинаги, докато една празна черупка изживее живота ми на смъртен. Чуй молитвите ми, о, Свята река. Дори и да я чуваше, Имуна като че ли нехаеше за желанието ѝ. Може би реката слушаше единствено жените зад нея и молитвите им за щастлив и плодотворен брак. Душата ѝ остана приклещена в студеното ѝ мокро тяло, когато излезе от водите и се уви с топло одеяло. Жените напяваха и чакаха да изгрее слънцето, което се надигаше със златни лъчи, прогоряващи мъглата, разстилащо светлината си върху стотиците събрали се хора от двете им страни, всички с вдигнати към небето ръце, в поздрав към зората.

Поне с това се приключваше, нямаше повече ритуали. Въпреки всичките молитви и пости, Рамита се чувстваше вяла, по никакъв начин подготвена за предстоящото. Майка ѝ и Пашинта я хванаха за ръце и изправиха. Лицата им бяха като каменни. Времето не можеше да чака, дори и за нея.

У дома родителите ѝ я нахраниха собственоръчно, а след това Испал я поведе тихо обратно в спалнята, където я очакваше чиста нощница — чисто нова, дори не от останалите от дъщерите на Пашинта. Тя стисна ръката му и го отпрати, свали подгизналата си наметка и нахлузи девственото бельо. След броени секунди спеше дълбоко като Хурия, която дори не бе помръднала.

Когато се събуди отново, вече бе късна сутрин, а Хурия стоеше и я наблюдаваше кога ще отвори очи.

— Сал’Ахм — промърмори тя.

— Сал’Ахм — отвърна Рамита, а на гърлото ѝ заседна буца. Днес е сватбеният ми ден.

Гадеше ѝ се. Сигурно нямаше да може да хапне нищо преди празника. Следващият път, когато сложа храна в устата си, ще съм омъжена за онзи съсухрен старец с мъртъв поглед в очите.

— Да отидем да видим подаръците ти — подкани я Хурия, — и да изберем какво да облечеш.

Колкото и да съчувстваше на Рамита, Хурия нямаше търпение да отиде на север, да обиколи света.

Дори и да можеше, и пръста нямаше да си помръдне, за да спре тази сватба.

Ръка за ръка, те слязоха долу в кухнята, където кипеше оживление. Беззъби лели печаха сладкиши и бисквити и ги изсипваха от тиганите на големи купчини. Бъркаха се тенджери с даал супа, от които се разнасяше ухание на люти чушки и чесън. Джай беше навън с приятели и играеше карти в почивката от задълженията си. В двора музиканти настройваха инструментите си. Испал беше в центъра на събитията, даваше инструкции и заплащаше на помагачите, но в действителност майка ѝ ръководеше нещата като „подсказваше“ на съпруга си от какво точно се нуждаят в даден момент. Всички пееха или си шушукаха, шумът беше така силен, че Рамита се зачуди как бе успяла да спи досега.

Когато родителите ѝ я видяха, и двамата спряха и я прегърнаха.

— Всеки ден е дар — прошепна ѝ Испал, — но днешният ще остане по-ярък от всички други в спомените ти. Наслади му се, мила моя дъще.

Как бих могла? Въпреки това тя запази покорното си изражение и всички се качиха в стаята на близнаците, малко затворено помещение без прозорци, което сега бе отрупано с купчини зеленчуци и камари от пакети — сватбените ѝ подаръци, все още неотворени от родителите ѝ. Испал запали свещ и повдигна одеялото, покриващо един голям куп на леглото. Дъхът на Рамита секна, а Хурия започна да пляска в удивление. Светлината от свещта се отразяваше навсякъде, в позлатени платове, блестящи накити, сребърни чаши и месингови скулптури.

— Дарове — произнесе Испал дрезгаво, — от Антонин Мийрос за бъдещата му съпруга — и обви ръка около дъщеря си. — Ще си най-красивата булка в цял Баранаси.

Рамита стоеше стъписана, безмълвна пред тези богатства, повече отколкото би сънувала някога да притежава.

— Дали са на Викаш Нурадин парите — измърмори Испал. — Отишъл е с жена си в най-скъпите магазини, онези от който пазаруват принцовете, а онзи огромен феранг, капитанът ги придружил. Викаш разправяше, че жена му едва не припаднала от удоволствие. Ела, избери си бижута. Хурия, ти също, и ти си моя дъщеря. Но Рамита, помнѝ, че ще облечеш сватбеното сари на майка си. Тези тук ще използваш за други случаи. Когато посещавате принцове из Йебусалим, най-вероятно — за секунда Испал изглеждаше някак щастлив. След това се обърна и излезе от стаята.

Танува вдигна едно нещо, след това друго, загледана в тях с безжизнен поглед, а след това просто излезе с насълзени очи. Рамита се опита да я последва, но Хурия я дръпна за ръкава.

— Трябва да го изживее сама, сестричке — кеши момичето взе едно колие, погали го жадно и го подаде на Рамита — пробвай това!

Отне им доста време да разгледат всичко. Рамита беше прекалено замаяна, за да осъзнае, че всичко това бе нейно, но се радваше на удоволствието в очите на Хурия, захласнала се по всички тези богатства пред тях. Кеши момичето беше в стихията си и неудържимият ѝ ентусиазъм зарази и Рамита. Започнаха да разделят и подреждат халките за уши и нос, малките обеци за уста, гривните за китки и глезени, пръстените и герданите, докато рубини и диаманти, дори и перли им се сториха така обичайни както зрънцата на нахута и лещата в кухнята им. Прокарваха нежно ръце по копринените сарита, салвари и дупатта шалове, галеха наситената позлата и се дивяха на сложните кройки и ярките цветове. Рамита подари на Хурия нещата, на които тя най-много се бе възхитила, просто за да се порадва на реакциите ѝ.

— Не си ли струва в крайна сметка? — попита Хурия — Той е старец, ще умре скоро, а тогава ще сме свободни и богати!

Откакто ѝ разрешиха да придружи Рамита на север, всичко за Хурия вече стана „ние“ и „за нас“, но Рамита ѝ бе благодарна. Имаше нужда от това „ние“, защото нямаше да се справи сама.

Късно следобед пристигнаха рондийските войници, навлязоха в цветовете и оживлението като бръмбари, изтъкани от стомана. Капитан Клин премина с тежки стъпки през портите, а ченето му висна при вида на крещящата украса и яркото облекло на жените от гхатовете. Докато се оглеждаше наоколо, строгото му лице се отпусна в лека усмивка, но все още беше видно неспокоен от навалицата от хора. Всички го зяпнаха, едно чудновато създание от приказките, но определено вписващо се в представите за свиреп рондийски великан.

Този ден Рамита се бе присетила за Казим само веднъж, когато на улицата настъпи суматоха и ѝ се причу гласа му, викащ я по име, но той така и не се появи. Стражата на Мийрос държеше всички на разстояние, дори уличните здравеняци на Чандра-бай, местния главатар на престъпниците. На Испал щеше да му се наложи вече да наеме охранители, за да се предпазят от кражби — досега не бяха разполагали с такива скъпи вещи. Едва сега Рамита осъзна, че тези нови богатства могат да се окажат нож с две остриета. Как ли принцовете щяха да приемат този наскоро забогатял търговец? Тя започна да хапе устни, докато я връхлитаха мислите за всяка нова трудност, която можеше да ги сполети.

В общата суматоха никой не забеляза колко притихнала бе тя. Някои от по-възрастните мъже и жени танцуваха бавно, а ароматът на готвено привличаше всякакви хора към тях. Парцаливи кльощави дечица просеха на портите им, а всеки път щом тя се появеше, всички спираха погледите си върху нея. Когато ѝ ставаше прекалено неудобно, тя се връщаше обратно в къщата и бавно и неохотно започваше да се подготвя сериозно за предстоящото изпитание на вечерта. Времето сякаш хем бе напълно спряло, хем препускаше напред.

Заедно с Хурия се измиха с кофа топла вода в тесния клозет. Веднага щом се подсушиха, цяла армия от жени се стече в стаята при тях и започна да се суети около саритата им. Тогава видяха и накитите и останаха безмълвни. Рамита видя как по лицата им се изписа прозрението, че колкото и потаен да бе бракът ѝ, зад него се криеха доста сериозни материални изгоди. По някои от лицата се изписа завист, като че ли гледаха Рамита и си мислеха: Защо тя, а не моята дъщеря? Други започнаха да ласкаят Танува, да я хвалят колко добре е отгледала децата си, да ѝ припомнят за стари техни услуги. Усетила промяната в настроението, Танува изгони всички навън, съобщавайки, че момичетата имат нужда от време и място, за да се приготвят. Единствено на Пашинта ѝ бе позволено да остане, строгото ѝ лице бе все така спокойно, докато помагаше да освободят стаята. Танува беше на път да се разплаче, когато извика Джай, за да наглежда подаръците на сестра си.

Момичетата се облякоха смълчани. Единствено Хурия се наслаждаваше на скъпоценностите, които окичваха по нея. Наследеното от майката на Рамита сари имаше богати краски, в кестеняв и златист цвят, най-хубавата — или по-скоро единствената скъпа дреха, която семейството им притежаваше преди днешния ден. Беше семейно богатство и сега щеше да бъде използвано за пети път в последните осемдесет години. Въпреки всичко, то си оставаше най-простоватото сари в стаята, засенчено от всички други, закупени с парите на Мийрос.

Рамита се чувстваше някак странно, окичена с толкова злато и скъпоценни камъни, особено като преди бе носила единствено евтин месинг или шлифован кристал. Огромната халка, прикрепена през лявата ноздра на носа ѝ и захваната в другия си край чрез верижка на ухото ѝ, беше особено неприятна, като че ли щеше да откъсне ухото ѝ всеки миг. Златните и стъклените гривни на ръката ѝ дрънчаха при всяко нейно движение. Пашинта напудри лицето ѝ, начерви бузите и оцвети клепачите ѝ с черен прах. С паста от сандалово дърво в купичка изрисуваха по лицето ѝ шарка от точки, простиращи се от едната ѝ скула до другата — традиционен сватбен мотив. Отне им цяла вечност.

Пашинта я погледна преценяващо.

— Ти си хубаво момиче, Рамита. Женихът ти ще е много доволен — тя, разбира се, знаеше кой е той. Танува ѝ доверяваше тайните си. — Рамита, мила, постъпката ти е смела — прошепна тя, — но не мисля, че този брак вещае добро. Карат те да се целиш прекалено високо. Ние тук сме обикновени хора. Не сме свикнали да носим злато, перли, коприна и скъпоценности или да се разхождаме редом с принцовете. Испал, Викаш и всички други мъже, те мислят само за парите. Моля се да не си тази, която ще заплати цената на алчността им.

— Всичко ще е наред, лельо — отвърна Рамита с най-уверения глас, на който бе способна. — Татко го направи за добро.

Убеждението стоеше някак празно, дори за самата нея. Трябва да повярвам, че правя всичко за доброто на семейството си. Не мога да си позволя да се съмнявам.

Пашинта извърна поглед от нея.

— Ти си добра дъщеря, Рамита. Нека Парваси те закриля — изведнъж отвън се дочу силен звън на тромпети и всички замръзнаха на място. Пашинта погледна през прозореца втрещено. — Велики богове, той е тук.

Рамита седеше на пири столчето си в кухнята, а изрисуваните ѝ с къна ръце стискаха Хурия толкова силно, че кокалчетата ѝ бяха побелели. Чуваше всичко, но не виждаше нищо, докато Пашинта, поела традиционната роля на жена, приятел на семейството, покани жениха ѝ вкъщи. До нея стоеше баща ѝ и се потеше обилно. Под звука на раковини жени започнаха да напяват и разпръсват розова вода върху младоженеца, докато влизаше в двора. Рамита стисна силно очи и започна да се моли. Това не беше сан. Вместо да се омъжи за Казим, както бе вярвала, че ще се случи цял живот, щяха да я дадат на възрастен непознат мъж, който ще я отведе в далечни земи.

— Къде е Казим? — прошепна тя на Хурия.

Приятелката ѝ ѝ подшушна през воала:

— В един Дом ал-Ахм с тялото на татко. Каза ми да ти кажа, че му липсваш, че те обича и че ще е твой завинаги.

Рамита я изгледа през воала си, неповярвала на думите ѝ.

— Какво каза той наистина? — попита тя.

Хурия изрече с въздишка:

— Глупави и необмислени неща — отвърна тя с равен, безкомпромисен тон. — Ядосан е. Има си някакви нови амтехиански приятели и не иска да говори вече с мен — лицето ѝ придоби строг вид. — Щом не съм му нужна, и той не ми е притрябвал.

О, Казим! Не ме мрази. Винаги ще съм твоя, каквото и да се случи с мен.

И изведнъж времето свърши. Майка ѝ я погали по ръката с треперещи пръсти и се качи на горния етаж. Смяташе се за лош късмет майките да гледат как децата им се женят. Хурия подаде на Рамита две бананови листа, по едно за всяка ръка. Тя ги подпъхна под воала си и ги повдигна, за да закрие лицето ѝ. Потисна назряващата у себе си тревога. Няма да опозоря семейството си!

С мрачни лица Джай и приятелят му Багей влязоха в стаята в лъскави бяло-оранжеви одежди. Наведоха се над нея и хванаха по две крачета от пири столчето ѝ.

— Ек, до, тин — отброи Джай и двамата се изправиха.

Рамита трябваше да пусне ръката на Хурия, а момчетата я отведоха непохватно към двора под звука от раковини и оглушително виене. Разпозна осанката на жениха си, стоеше в светли одежди по средата на малкия им двор, наобиколен от стражите си. Джай и Багей я понесоха бавно около него, седем пъти, както изискваше ритуалът. Със скрито дълбоко под качулка лице, Мийрос проследяваше действията им. През воала си, Рамита успяваше да види отделни неща: избилите капки пот по челото на баща ѝ; алчните очи на Хурия, море от напрегнати лица. Най-накрая завършиха и седмата обиколка и я задържаха пред него. Герданът от невен, окичен на врата ѝ, я изпълваше с аромата си. Зачака, скрита зад банановите листа.

Мийрос вдигна ръце и свали качулката си. Цялата тълпа притаи дъх, в очакване най-сетне да разбере кой е потайният жених. Каквото и да бяха очаквали, със сигурност не беше такъв светлокож старец. Рамита дочу въздишки на състрадание и гняв, докато всички сравняваха древния му вид с младата булка пред него и шептяха: „как смее Испал да продава дъщеря си на това бледо старо същество? Чисто оскърбление към природата“. Тя усети как тълпата на двора се нажежи от напрежение.

Пандит Арън пристъпи иззад стражите и постави гирлянда от невени около врата на Мийрос. Рамита се сви зад банановите листа и затвори очи. Усети как Джай и Багей повдигат воала ѝ и го прехвърлят върху главата на Мийрос, а светът се стесни до неузнаваемост. Главните и фенерите хвърляха червеникави отблясъци през дантелите. Чуваше дъха му, усещаше уханието на розова вода. Но той мирише на старо…

Изведнъж се намеси гласът на Викаш Нурадин, обяснявайки на рондийски церемонията на Мийрос.

— Господарю, това е разбулването на младоженката. Трябва да изчакате. Тя ще свали листата, когато е готова да се вгледа в лицето ви. Тогава ще размените гирляндите си.

Нищо не я задължаваше да бърза. За миг си помисли да остане така неподвижно завинаги.

— Е, момиче? — прозвуча сухият му дрезгав глас на лакхски.

Тя преглътна.

— Баща ми не мисли, че сте лош човек — събра тя куража да изрече.

Той се подсмихна леко:

— Малко са тези хора. Предполагам, трябва да съм му благодарен.

— Прав ли е? — осмели се да попита тя.

Въпросът го умълча. Накрая изрече замислено:

— Никога не съм смятал, че човек може да е лош или добър. Делата им може и да са, но хората са сбор от своите постъпки и намерения, думи и мисли. Аз самият винаги съм постъпвал така, както сметна за най-добре — той се засмя горчиво. — Но не всички са съгласни с това.

Рамита отвори очи и се вгледа в треперещите пред тях листа.

— Ще се държите ли добре с мен?

— Ще се отнасям с теб с уважение, достойнство и чест. Ще те ценя като своя съпруга. Но не очаквай любов. Няма останало от нея в мен. Смъртта постави ръка върху хората, който обичах, и пресуши напълно това чувство.

— Татко казва, че сте имали съпруга и син?

— Съпругата ми почина преди много години. Дъщеря ми е безплодна. А синът ми… Синът ми бе убит. Завързали го така, че да не може да използва гносиса си и го измъчвали, докато е бил безпомощен. След това го нарязали на парчета. Изпратиха ми главата му — гласът му загуби равния си тон. Сега бе белязан от чувство на загуба и гняв. Но и те се изпариха и той добави с пресипнал глас. — Съжалявам, че те отвеждам от живота, който си мислела, че ще имаш. Не мога да ти го осигуря сам, но мога да го направя спокоен и изпълнен с хубави неща.

Не искам хубавите ти неща, искаше ѝ се да му каже. Искам само Казим.

— Кой е Казим? — попита той.

Сърцето ѝ прескочи и най-сетне тя осъзна, че този човек е не просто феранг, а истински джадугара — магьосник, който можеше да изважда мислите от съзнанието ѝ. Изведнъж я разтресе силен страх.

— Този, за когото щях да се омъжа — прошепна тя.

— О, съжалявам — в гласа му имаше едва доловимо разкаяние. — Наистина е жалко, че животът ти се обърква така и вместо това се превръщаш в кобилата за разплод на някакъв старец. Не мога да променя този факт. Но мога да ти обещая, че този нов живот също ще има своите възнаграждения, каквито не би могла и да си представиш. Не мога обаче да ти върна мечтите.

Двамата притихнаха. Извън малкия им подслон, притихналите гости, под напрежение наостряха уши, за да чуят притаения им разговор. Би ли могла да го отхвърли? Какво щеше да стане, ако го направеше? Мигът се точеше във вечността.

Най-накрая, някъде дълбоко в себе си, Рамита усети как времето изтече. Казим, прости ми. Бавно, тя смъкна листата и се вгледа във влажните сини очи на джадугара. Бяха чужди, непредвидими. Сивите му коси и брада бяха тънки и рехави. По лицето му нямаше никакви традиционни омалистки символи. Устните му бяха тънки, а изражението му нетърпеливо. Очите му се разшириха леко, когато я съзря.

Как ли изглеждам в неговите очи с моята тъмна кожа, изрисувани лице и ръце, с лъскавите ми накити? Дали се вглежда дълбоко в душата ми с тези си очи на джадугара?

— Защо аз? — прошепна тя — Аз съм просто едно момиче от пазара.

Очите му не се отклониха за миг от нейните.

— Нуждая се силно от деца, а ти можеш да ми родиш много и за кратко време. Предрекох, че най-сигурно за мен ще е да стана баща на децата на жена от Лакх. И когато казвам „сигурност“, нямам предвид своята собствена, а тази на целия свят. Трябва да ни се родят деца, повече от едно наведнъж. Тези деца ще са магове, те ще обединят Ордо Коструо и ще осигурят мира. Търсих дълго, но по тези земи животът крие опасности и поколенията често не оцеляват. Единствено ти имаш необходимите произход и история на рода, а моето време бързо свършва. Ти — и нашите деца — заедно сте възможността да се предотврати бедствието, ако вече не е прекалено късно.

— Аз съм просто кобила за разплод — отвърна тя студено.

— Съжалявам — повтори той. — Нямам разказ за любов, с който да те успокоя. Това е единствената, категорична истина: имаш необходимите генетични и културни черти. Ще се държа достойно с теб, но трябва да се уверя, че ще заченеш бързо, а това може да не е толкова достойно. Ако трябва да призная, изпълнен съм със срам. Никога не съм искал подобно нещо. И аз имам своята гордост. Виждам отвращението в очите ти, когато ме гледаш. Не съм някакъв стар развратник, който жадува за млади момичета, просто нямам друг избор. Повярвай ми, иска ми се да имах — той замлъкна и се усмихна леко. — Момиче, мисля че тези младежи се измориха да те държат.

Сякаш инстинктите ѝ направиха решението вместо парализираното ѝ съзнание. С треперещи ръце, тя свали гирляндата от оранжеви цветове през главата си и се пресегна да я постави непохватно на врата му. След това той повтори същото, спокойно и плавно. Рамита дочу общата въздишка, отпускането на тревожно задържания дъх. Няколко души ги окуражиха радостно, но повечето просто гледаха втренчено. Тогава воалът бе отдръпнат и тя се озова в центъра на море от мрачни лица, бели очи и зъби, искрящи на светлината от главните. Дим и тамян се носеха във въздуха и почти я задушаваха. Рамита усети, че по бузите ѝ се стичат сълзи, но не можеше да ги избърше, защото ръцете ѝ бяха сключени върху гирляндата около врата му, тресейки се неудържимо.

Мийрос бе отведен в кухнята, където ги очакваше запален огън, за да завършат ритуала. Джай и Багей, вече задъхани, я отнесоха и поставиха пред огнището. Докато отминаваха, на вратата Хурия се пресегна и погали Рамита по рамото. Вътре чакаха единствено баща ѝ, Викаш, проповедник Дев, Пашинта и пандит Арън.

— А сега следват обетите, господарю — предаде Викаш Нурадин на Мийрос.

Джадугара се обърна и ѝ подаде ръце. С учудваща сила, той я издърпа да се изправи. Краката ѝ поднесоха, изтръпнали от дългото седене. Потрепери, когато студените му, костеливи пръсти се затегнаха около нейните: неравна бледа кожа, увита около млади тъмнокожи ръце. Гърлото ѝ бе свито на топка и трудно си поемаше дъх.

Смътно дочуваше изговорените думи за вярност, за доверие и другарство, за дълг. Боговете бяха призовани и благословиите отправени. Тогава Викаш прикани Мийрос да обиколи огъня три пъти. Рамита го последва, стъпвайки върху чинии и разбивайки глинени съдове, ритайки свещи и малки чаши с вода, както традициите повеляваха, а пандит Арън напяваше молитви за умилостивяване на боговете. Тогава двамата младоженци отново сключиха ръце и бавно обиколиха огъня отново. Последен кръг. Вече бяха съпруг и съпруга.

Рамита се почувства отпаднала и замаяна и се притисна към ръката на Мийрос, докато хората наоколо се радваха несигурно. Испал повика Танува при тях и Рамита прегърна просълзените си родители. След това и двамата погледнаха неспокойно към Мийрос, а Испал подаде предпазливо ръката си. Мийрос я пое за кратко, а след това наведе леко глава към Танува. Тогава Хурия се втурна да целуне и прегърне Рамита. Изглеждаше така искрено развълнувана, сякаш отдавна очакваше тази сватба с нетърпение.

Ти си единственият наистина щастлив човек днес, помисли си Рамита. Кеши момичето отдаде дръзко почит на Мийрос и застана в поза.

— Музика! — извика тя на барабанчиците и свирците на ситар и те подеха позната мелодия.

Хурия се завъртя, спря с извит гръбнак и гърди, опъващи дрехата ѝ, след което се понесе в танц в тясното пространство — елегантно, с леки стъпки, пъргаво. Завърташе се в грациозни движения с ръце и китки, с жизнено и изразително лице. Беше традиционен приказен танц от Кеш. Рамита видя как стражарите от север до един гледаха жадно извиващото се тяло и тънката снага на Хурия, особено грамадният Клин. На златната обица на пъпа ѝ имаше звънче, което звънтеше, докато тя се въртеше и носеше в танца. Хората запляскаха, барабаните зачестиха, а Джай извика силно и скочи до нея, пляскайки с ръце и подскачайки диво, влязъл в мъжката роля на танца. Рамита за пръв път виждаше брат си така мъжествен и в гърдите ѝ се надигна гордост. В следващия миг всички танцуваха, сякаш бяха на сватба като всяка друга, ден на всеобщо щастие и празник.

Поднесоха се плата с храна и чак сега, след замайването от напрежение и безпокойство, Рамита осъзна колко гладна бе в действителност. Мийрос я отведе до очакващия ги килим и я настани върху няколко възглавнички. Отблизо, въздухът около него сякаш трептеше, на моменти направо я отблъскваше. Усещаше, че настръхва. Той забеляза любопитството в погледа ѝ и се наведе към нея:

— Имам защита — обясни ѝ той. — Против нападение с оръжие. Ще свикнеш с нея.

Защита: още едно проявление на тайнствената му магия. Тя се отдръпна леко, а по кожата ѝ полазиха тръпки.

Мийрос я нахрани от ръцете си, както повеляваше традицията, и тя повтори същото за него. Сега той изглеждаше досущ като обикновен човек: смееше се на треперещите ѝ ръце, които не улучваха устата му през повечето време, но в съзнанието ѝ се въртеше една-единствена мисъл — тя бе вярвала, че на неговото място сега ще е Казим. Къде си, любов моя? Знаеш ли какво се случва тук? Грижа ли те е въобще? Рамита зърна спокойния блясък в очите на Мийрос и успокои ума си, изпълнена със страх. Дали винаги ще трябва да предпазвам мислите си пред него?

— Не, няма да е нужно — каза той, стряскайки я с отговора на безмълвния ѝ въпрос. След това се сепна, сякаш проклел се за стореното, и добави: — Извинявай, не трябва да подслушвам. Ще те науча как да предпазваш съзнанието си. Не е трудно. Но до тогава, приеми извиненията ми.

Рамита потрепери, ни най-малко успокоена от думите му.

Съпругът ѝ — този мъж до мен сега е мой съпруг! — изглежда се наслаждаваше на празника, а когато някой срещнеше погледа му, кимваше подобаващо. Но никой освен нея и семейството ѝ не знаеха истинското му име, заради страха от това, което можеше да се случи. Клин все още се мръщеше на всичко, неодобрявайки огромната тълпа от хора. Явно новият ми съпруг си има опасни врагове.

По традиция танците и песните продължаваха, докато младоженците не си тръгнеха, след което омъжените жени прибираха дъщерите си и се сервираха твърдите напитки и ганджа листата. Комарджиите изваждаха карти за игра. Нощта щеше да е дълга и буйна.

Тази нощ Рамита можеше да танцува единствено със съпруга си, а не ѝ се струваше той да е голям танцьор. Така или иначе, на нея не ѝ се танцуваше.

Луната, почти пълна, бдеше над къщите, къпеше празненството в сребриста светлина, а Рамита прошепна молитва към Праваси: „Пази ме, Кралице на светлината, пази и моя Казим. Изпращай му обичта ми“. След това погледна виновно към възрастния маг и заглуши всичките си мисли.