Кръвта на мага

18.Лейди Мийрос

Рамита и Хурия се разхождаха из градините на двореца на Мийрос в Йебусалим, мечтаейки си за крила, с които да полетят над стените му. Когато имаше толкова много да се види отвъд тях, те се чувстваха като в затвор в пределите им. Централният двор беше с площ около шейсет крачки. Натрошеният мрамор под краката им блестеше на слънчевата светлина, а изваяните от мрамор релефи на сградите искряха толкова силно, че момичетата покриваха лицата си с газени шалове-забрадки. Небето беше ясно, във въздуха се носеше ароматът на цветните лехи. Миризмите на града някак никога не достигаха до това място. Водата шумолеше мелодично в шадраванчето със статуи на рибки, изригващи от камък, оформен като пяна — само за минута се хабеше повече вода, отколкото семейството на Рамита би използвало за цял ден. Тя си мислеше, че водата е питейна, докато един слуга не отбеляза снизходително:

— Ако на мадам ѝ се пие вода, то тя трябва само да ни каже.

Слугата ѝ бе обяснил, че тази вода не може да се пие, макар че на Рамита ѝ изглеждаше добре, всеки случай много по-чиста от водите на Имуна, които пиеше с пълни шепи у дома. Тук хората явно бяха прекалено изнежени. Наоколо цъфтяха растения, които тя не разпознаваше, а и не можеше да си представи за какво биха могли да се използват, но Хурия се изхихика и ѝ обясни, че растенията са за красота.

За красота ли?

Бяха пристигнали преди четири дни и вече ежедневието им навлизаше в някаква рутина. Момичетата искаха да излязат и да разгледат града, но съпругът на Рамита им забрани. Отвън се чуваха постоянни викове, но стражите не я пускаха да припари близо до огражденията на върха на червените стени, обкръжаващи новия ѝ дом, така че тя не можеше да разбере какво се случва. Казаха ѝ, че дворецът се простира на четири акра площ в центъра на града, и въпреки това тя можеше да стъпва само в собствените си стаи, кабинета на съпруга си и централната градина и това я задушаваше. Гледка към града се откриваше единствено от стаите в кулата, но и там не ѝ бе разрешено да стъпва. Като огромен бял зъб кулата се извисяваше три етажа над стените. Към нея можеше да се отиде само през стаята на съпруга ѝ.

Когато дойде време за уроците ѝ по рондийски и тя го посети в кабинета му, дълбоките бразди вече се бяха върнали по челото му. Беше затрупан от писма и официална кореспонденция и отново изглеждаше изтощен. Оплиташе тънките си коси с неспокойни пръсти. Тя огледа залата, в която чакаха всички молители — смесица от търговци на едро и дребно от Хеб или от Ронделмар, всички с карирани кърпи на главите, сред които имаше и няколко жени в черни бекира-наметала: дреха, която дори рондийските жени носеха на публични места тук. Мийрос я отрази разсеяно и ѝ каза, че дъщеря му Юстина ще поеме обучението ѝ по език оттук насетне. Това се случи преди три нощи. Вечер тя виждаше как светлината се процежда през капаците на стаята му в кулата. Не идваше при нея и тя подозираше, че не е мигвал откакто са си дошли.

Юстина Мийрос не обръщаше внимание на молбите ѝ да я учи на рондийски. Олаф се извиняваше, но въобще не ѝ помагаше:

— Още щом вълненията по улиците утихнат, ще поръчаме да дойдат търговци на платове и бижута за вас, лейди Рамита — предложи той, но не това искаше тя.

За какви ли вълнения става дума?, чудеше се тя.

— Но рондийски говори аз иска! — избухна тя на развален рондийски. — Книга има нужда близо! Близо тук! Nekatchottiya! — беше толкова безнадеждно, а Олаф сякаш не разбираше нищо.

Когато Хурия след това попита Олаф за вълненията по улиците, той отговори просто:

— Заради госпожата са.

Хурия ѝ предаде и Рамита нервно се разсмя — безредици заради нея в този чужд град ли? Хурия сигурно не бе разбрала добре.

На свещения ден от седмицата съпругът ѝ поговори за кратко с нея и тръгна под строга охрана, за да присъства на корианска служба в губернаторския дворец. От прислугата разправиха на Хурия, че за въпросния губернатор — Томас Бетилон — се носели слухове, че яде деца.

— Бетилон е прасе — отбеляза Мийрос с отвращение — и все пак трябва да остана за обяд с него — магът изглеждаше сякаш му се повдига.

— Олаф каза, че по улиците стават безредици заради мен — съобщи Рамита с любопитство, свела поглед към причудливата мозайка на пода.

Мийрос се намръщи:

— Някой е пуснал слух, че съм отвлякъл принцеса от Лакх и съм я заключил в кулата си. Някакви местни от Хеб изгарят чучела с мой облик и призовават да бъда убит с камъни — той се изсмя сухо. — Подобни неща са обичайни тук, съпруго. Не се впечатлявай от тях. Избухват непрестанно и утихват бързо.

— Юстина не иска да ме учи — оплака се Рамита, почувствала се странно пренебрегната.

Мийрос изсумтя и надраска набързо някаква бележка.

— Предай това на Олаф. Без значение харесва ли ѝ, или не, Юстина има задължения към това семейство. Тъкмо ще направи нещо смислено, вместо само да си рисува по лицето и ноктите — той се изправи. — Съжалявам, съпруго, че съм така зает, но следващата седмица трябва да ме придружиш на един прием с мои колеги и трябва да си готова за това.

След закуска, Олаф заведе Рамита в покоите на Юстина. Рамита изчака нетърпеливо, докато Олаф се разправяше нещо с прислужницата на Юстина. Искаше ѝ се Хурия да бе с нея, но на приятелката ѝ бе позволено да излезе с неколцина от прислугата на амтехианско поклонение в града. Хурия не можеше да си намери място от вълнение, че ще види Йебусалим. Рамита помоли Олаф да даде на Хурия някакви пари, за да отиде на пазар, а той съвсем небрежно ѝ подаде толкова монети, че дори очите на Хурия щяха да изскочат при вида им.

Най-сетне се появи един слуга и поведе Рамита към личния двор на Юстина. Близо до един малък шадраван две жени седяха със свити крака на традиционни кешски кожени столчета, ниски и без облегалки. Из хладния въздух се носеше аромат на тамян. Жените бяха облечени със сини пелерини. Погледнаха Рамита студено, щом се появи. Юстина ѝ махна да седне до тях и продължи да си говори с другата жена.

Така Рамита поне можеше за пръв път да огледа отблизо дъщерята на Мийрос. Лицето ѝ бе издължено и слабо, бледо, като от порцелан. Плътните ѝ устни бяха ярко червени. Имаше зряло изражение, но кожата ѝ бе чиста и гладка. Мийрос твърдеше, че дъщеря му е на повече от сто години, но Рамита не можеше да прецени доколко бе вярно. Все пак тя беше маг, кой знае какво можеше да се очаква? По сияйните ѝ черни коси нямаше и следа от побеляване. Бижутата ѝ бяха обикновени, но до едно златни. Ярко червен като устните ѝ рубин висеше на златна верижка около врата ѝ, туптящ като сърце — беше амулет, вид магически скъпоценен камък на маговете. Юстина притежаваше опасна красота, сякаш бе изваяна от нещо, а не родена като човек.

Другата жена изглеждаше далеч по-малко заплашително. Златисти къдрици обрамчваха нежното ѝ, изпъстрено с лунички лице. И тя носеше пулсиращ камък на шията си — огромен сапфир. Усмихна се приветливо:

— Здравей — каза тя бавно на рондийски. — Ти сигурно си Рамита — гласът ѝ бе топъл и предизвикателен. — Аз съм Алиса Дюлейн. Добре дошла в Йебусалим — говореше ѝ сякаш привикваше някоя котка, за да я погали.

Рамита сведе глава и облиза сухите си устни.

— Здравейте.

— Значи все пак можела да говори — отбеляза язвително Юстина.

Рамита схвана същината на забележката ѝ и отвърна:

— Малко рондийски мога говоря. А вие лакхски говорите? — попита тя и вирна леко брадичка.

Алиса се засмя:

— Много добра забележка, Юстина. Ти говориш ли нейния език?

Юстина Мийрос сбърчи нос.

— Не, както и ти, Алиса. Очевидно баща ми очаква да я подготвим да се изправи пред лешоядите на следващия прием на Ордо Коструо. Колко нелепо.

— Какво е нелепо? — попита Рамита, опитвайки се да прикрие неприязънта си.

Юстина я погледа надменно.

— Не-ле-по. Означава смешно. Знаеш ли смешен?

— Не съм смешна — отвърна Рамита раздразнено.

Юстина въздъхна:

— Не съм ти казвала, че си. В името на Кор, Алиса, какво ще я правя?

Красивата жена се засмя кротко.

— Ами, защо не ми я оставиш за малко? По-добра съм от теб в тези неща — тя се усмихна на Рамита, която изведнъж се изплаши от тази привидно добра жена и смисъла зад думите ѝ.

Юстина пресуши малката си чашка и се изправи:

— Да, погрижи се, Алиса. Аз нямам никакво търпение — тя се наведе, целуна Алиса по бузите и след това изчезна към покоите си.

Помислила си, че също е свободна да си върви, Рамита се изправи на крака.

— Не, не, седни — каза Алиса и потупа столчето, от което Юстина току-що бе станала. — Ела, седни при мен.

Тя наля зелен чай първо на Рамита, а после и на себе си, наведе се и обхвана лицето ѝ с нежните си ръце, които ухаеха на розова вода.

— Няма да те нараня. Ще съм много внимателна, обещавам.

Рамита я погледна объркано, а златистокафявите очи на жената маг се впиха в нейните така, както куката на въдица се забива в някоя рибка. Думите ѝ не ѝ говореха нищо, но се носеха като приспивна песен. Рамита се почувства странно, попаднала в състояние между съня и осезаемостта. Дребните неща ѝ се сториха огромни, но сама не можеше да прецени дали в малкия двор имаше някого другиго. Като балончета, издигащи се в шадраван, Алиса извлече на повърхността на съзнанието ѝ отзвуци от уроците на Мийрос и постепенно започна като в поток да добавя нови, напявайки ги в главата ѝ. Рамита усети как потъват бавно в нея и започна да ги подрежда в спретнат вид, като училищни скамейки от думи, плаващи в океана на мислите. Оформиха се връзки между тях с цвят, цифри и действие… Очите ѝ се затвориха с почти осезаемо хлопване…

Ароматни ръце обгърнаха лицето ѝ и леко го разтресоха, а тя замига изплашено.

— Всичко е наред, Рамита — каза Алиса, усмихвайки се със задоволство. — Мина добре, макар че беше доста трудно, докато те накарам да ме допуснеш.

Рамита забеляза учудено, че по челото на рондийската жена лъщи пот. Не бяха ли поседели така само няколко минути?

Тогава я осени мисълта: Алиса ѝ говореше на рондийски и тя я разбираше! Тя се сепна и плесна устата си с ръка. За секунди я обзе обезпокояващо чувство на загуба, но бързо осъзна, че думите на лакхски все още стояха в главата ѝ, готови да бъдат използвани, когато тя пожелае.

— Ти на мен научи рондийски? — попита тя с висок глас.

Алиса се изхихика:

— Ти ме научи на рондийски? — поправи я тя. — Да, малко, но ще трябва да продължим така до края на месеца, за да можеш да започнеш да разбираш езика безпогрешно. Засега единствено ти заложих малко по-сложна граматика и някакви думи — тя посочи към малкия парцел небе над тях. Слънцето преваляше далеч на запад. Зашеметяваща вълна от умора изпълни Рамита, а Алиса обясни:

— Чака ни още много работа, Рамита Анкшаран-Мийрос. Още много, много работа.

— Защо не съпруг прави това? — прошепна Рамита.

— А, ами предполагам, че Антонин не би си позволил, особено, когато ще пътува. Свързването на съзнанията може да бъде всепоглъщащо и ако те нападнат, ще си общо взето безсилен. А сигурно си е помислил и че ще се уплашиш, аз все пак съм доста по-малко страшна от него. Откакто се върнахте, той е много зает. Но на мен ми е приятно — жената джадугара се изправи нестабилно на крака. — Ще ти трябват седмици, за да говориш свободно, но се надявам, че когато дойде време за приема, ще можеш да си разговаряш спокойно с останалите магове — тя прегърна бързо изненаданата Рамита. — Съзнанието ти е красиво, мила, здраво и добро.

Рамита се изчерви от този необичаен комплимент. Измънка нещо и тръгна да се изправя, но Алиса я върна нежно на столчето ѝ.

— Почакай малко, ще ти се завие свят, ако се раздвижиш толкова бързо — каза тя и я остави с дружелюбно помахване с пръсти.

Рамита беше изтощена, но звукът от шадравана я успокояваше. Замисли се дали Хурия вече се е прибрала и тръгна отново да става, но този път Юстина се появи с чайник, от който се вдигаше пара и отсече строго:

— Сядай долу, момиче.

Сипа ѝ някакъв ароматен чай и тикна порцелановата чаша в ръцете ѝ.

— Пийни малко от това, преди да правиш каквото и да било друго — тя седна срещу нея, наполовина скрита в сенките и вдигна качулката си. Изглеждаше като изваяна от мрамор. — Подобна работа е много по-изтощителна, отколкото си представяш.

Рамита отпи една глътка. Чаят беше сладък и силен, точно както го обичаше.

— Благодаря ти — каза тя, а след това дяволито подметна, — дъще.

— Не ме наричай така — сопна се Юстина. — Не съм ти никаква дъщеря, селска езичница такава.

— Баранаси найн село! — изрепчи се тя. — И лакхсите найн езичници! Ти си! — как можеше тази жена да обижда родния ѝ град и народа ѝ?

— Найн ли? Да не искаш да кажеш „не е“? — попита намръщено Юстина. — Я си намери някой речник!

— Какво е „речник“?

— Книга с думи. Алиса май не е свършила много добра работа, а? Или може би ти не си толкова добър ученик — тя се приведе напред. — Не ми дреме коя си и откъде идваш. Не съм съгласна с това, което изкуфелият ми баща ти е причинил и ако имах думата, щях да те върна обратно в дома ти. Ако трябваше едно последно доказателство, че се е побъркал напълно, то сватбата му с една селянка от Лакх е предостатъчна.

— Аз найн селянка, даждугара. Баща ми е търговец на Аруна Нагар.

— Въобще не ми пука дали селският ти баща има едно или две нощни гърнета в повече — изръмжа Юстина. — Сега си в Йебусалим, на прага на войната и ако не заченеш бързо, не струваш абсолютно нищо, без значение колко е платил баща ми на родителите ти, за да може да си легне с теб. Съветът ми към теб е да си затвориш нахалния плювалник и да се разкрачиш като добра малка курвичка и евентуално, може и да оцелееш след всичко.

На Рамита ѝ кипна и тя вдигна юмрук, мислейки си „Ще ти покажа аз!“, но изведнъж цялото ѝ тяло се вцепени, а червеният рубин на Юстина заблестя наситено като кръв.

Студените ѝ очи се спряха на Рамита:

— Никога, ама никога не вдигай ръка срещу маг — изсъска Юстина Мийрос. — Никога, освен ако не притежаваш силата да го убиеш — тя се изправи и закрачи около Рамита, чието тяло стоеше все така сковано на място. — Трябва да се научиш да контролираш нрава си, тъмнокожо момиче, или още първият човек, който те предизвика по някакъв начин, ще си има добро основание да ти размаже физиономията.

Сърцето на Рамита биеше силно и безпомощно, а цялото ѝ тяло потъваше в страх.

— Алиса ще те научи да говориш като нас, а аз ще ти дам няколко насоки с кого да говориш и кого да избягваш, но никога не прави грешката да си мислиш, че си една от нас. Докато не родиш дете, не си нищо повече от една скъпа курва. А сега се махай.

Рамита се затича надалеч, залитайки с омекнали крака, а хладният глас на Юстина се чу подир нея:

— А между другото какво е джадугара, жено?

Рамита се притисна в една колона до вратата, а краката ѝ възвърнаха малко от силата си. Тя извърна глава.

— Провери си го в „речник“, дъще — каза тя отчетливо и побягна.

За нейна изненада, Рамита дочу как зад нея се разнесе внезапен пронизителен смях.

Рамита се довлече до стаята си. Нуждаеше се от Хурия, да ѝ разкаже какво се бе случило, но когато се приближи, за да дръпне завесата на вратата, отвъд нея дочу ритмично думкане и приглушени пъшкания на момиче. Надникна внимателно в стаята и пред очите ѝ изникна косматото туловище на Йос Клин, друсащо се върху дребното, простряно под него телце на Хурия. Хурия извъртя съвсем леко глава към вратата, сякаш знаеше, че Рамита е там. След това изви гръб и тръсна глава с пламенна страст.

Рамита се оттегли в огромното си празно легло. Образът на Казим отново споходи сънищата ѝ.

— Съпруже, Хурия ми каза, че тук в Йебусалим има храм на Сивраман — Рамита гордо изговори цяло изречение на рондийски.

Тази седмица луната нарастваше, а сега тя пиеше кафе със съпруга си. Макар на Рамита да не ѝ бе позволено да напуска двореца, Хурия можеше — под стража през деня и един лакхски търговец ѝ бе казал за малък омалистки храм в града.

— И какво? — попита Мийрос разсеяно, зачел се в някакво писмо. — В Йебусалим има храмове на Кор, на Сол, на Джа’арати и на Амтех — тук можеш да откриеш всяка религия в Антиопия.

— Но това е моята религия, съпруже, и аз искам да се моля там.

Сега и до края на пълнолунието беше плодовита. Мийрос бе дошъл в стаята ѝ за първи път предната вечер, но мъжеството му му изневери и той се затътри навън, оставяйки я недокосната и унижена. Рамита знаеше, че има неща, които жените правеха, за да възбудят мъжете, но нямаше представа какви са и как да ги направи, затова всичко бе в ръцете на боговете — затова и да отиде в храма бе толкова важно за нея.

— Сивраман язди огромния бик, той покровителства животинските сили на плодовитостта — обясни тя.

Той се смути извънредно много, а тя се усмихна вътрешно. Мога да накарам този джадугара да се изчерви!

Най-накрая той отстъпи, но се съгласи единствено пандитът на храма да ги посети и благослови в двореца. На следващата вечер Хурия доведе свещеника, който се наричаше Омпрасад, в Дома Мийрос. Беше толкова слаб, като ходещ скелет. Куцаше като че ли бе обиколил цяла Антиопия, а брадата му се спускаше сива и заплетена до корема. Дрипавата му препаска едва покриваше срамните му части, а единствената му друга дреха бе едно мръсно оранжево одеяло. Вместо пръсти на лявата си ръка имаше само обезобразени съсухрени възли, а и освен това вонеше ужасно.

Рамита погледна Хурия:

— Съпругът ми няма да разреши пандитът да влезе, ако не е чист.

Очите на Хурия светнаха.

— Олаф! — извика гръмогласно тя, с дяволит поглед.

Пандит Омпрасад така се отпусна, когато се потопи в топлата вода на мраморната баня, че Рамита се изплаши да не издъхне на място. Прислугата гледаше сърдито двете момичета, докато го миеха, но те не ѝ обръщаха внимание. Да не би да се мислят за нещо повече от един свещен човек от Лакх?, размишляваше Рамита. По-добре да си вършат, каквото им се нареди.

Накрая, когато вече бе напълно чист, на Омпрасад му дадоха да облече от дрехите на слугите и го нахраниха, докато изчакваха господарят Мийрос да се прибере у дома. Когато възрастният маг пристигна при тях в двора, той погледна свещения човек и кимна примирено:

— Кажи какво трябва да направя.

Рамита грейна от радост и облекчение и стисна ръката на Хурия.

— Той ще ни благослови — обясни тя, изпълнена от вълнение, че бе склонила съпруга си да направи това за нея.

Омпрасад говори дълго, като кашляше постоянно, а гърдите му хриптяха, и те не разбираха много от думите му, но важна сега бе благословията на боговете, важното сега бе, че Рамита държеше ръката на съпруга си и наблюдаваше как той прави нещо за нея. Пандитът прокара ръка през челото ѝ в пуджа знак и тя усети третото око на Сивраман в нея. Ще зачене скоро, сигурна беше. Изпита подновени сили да се изправи пред този кошмар. Докато Хурия изпращаше възрастния човек, давайки му вързоп храна и малко монети, Рамита хвана сбръчканата ръка на съпруга си и го поведе церемониално към стаята си. Но в момента, в който изгубиха от поглед прислугата, Мийрос я издърпа да спре. Очите му се усмихваха, но бяха и тъжни.

— Съпруго, спри. Виж, оценявам това, което правиш. Оценявам положителното ти отношение и готовността ти да изпълниш дълга си, но съм изморен и стар. Вчера се провалих, а тази вечер имам още по-малко сили — изтощен съм.

Тя отказваше да я отхвърлят току-така:

— Тогава позволете ми да ви помогна да се отпуснете, съпруже — каза смирено тя.

Мийрос беше на път да откаже, но в крайна сметка сви рамене в съгласие и тя го поведе по тесен коридор, който свързваше покоите ѝ с малък двор, осветен от наедряващата луна. Рамита нареди да им донесат гореща вода, сапун, бръснач, масла за къпане и ароматни пръчици, накара съпруга си да седне на една възглавничка и коленичи в краката му. Беше го правила за баща си и за майка си, когато бе в кръвната стая или храма, и сега запя нежно, докато пипаше, поливаше топла вода и масла, масажираше със здрави пръсти, подрязваше неподдържаните му нокти, пукаше ставите му. От време на време вдигаше поглед към него и наблюдаваше как обърканата му резервираност се измества от спокойно примирение.

Когато приключи, той въздъхна:

— Благодаря ти, съпруго. Беше много приятно.

Тя се изправи и събра куража да докосне главата му.

— Не съм приключила, господарю.

Имаше план. Започна с притискане на палци в слепоочията му и нежно ги разтри, за да облекчи главоболието му, след което уви главата му с топла кърпа и с цялата си смелост попита:

— Ще ми позволите ли да подстрижа косите и брадата ви, съпруже?

Рамита усети странно гъделичкане в съзнанието си, от което потрепери, но то бързо изчезна и той отвърна грубо:

— Позволявам ти.

Тя намокри брадата му и я натърка със сапуна със сладък аромат и след като преглътна внезапно обзелото я безпокойство, вдигна бръснача. Очите му бяха затворени, лицето му — неразгадаемо. Започна да прокарва острието колебливо, докато не се увери, че може да борави добре с него, след което избръсна бузите и гърлото му с внимателни движения и използва ножици, за да скъси брадата му до близо един сантиметър дължина. Това свали години от лицето му и за пръв път тя успя да види някогашния млад мъж у него — упорито и спокойно изражение, здрава челюст, плътни устни.

След това се зае с косата му — насапуниса добре главата му, пое дълбоко дъх и вдигна бръснача. Дългите, неравни и заплетени кичури прилепваха към скалпа му като изсъхнали плевели — трябваше да се отърве от тях. Започна да работи търпеливо и внимателно, отделяше време да премахне всеки косъм от главата му и се уверяваше, че няма следи от наболи коси. Тогава изми главата му и накрая го масажира с мускусно масло.

Когато приключи, пред нея стоеше нов мъж. Скалпът му бе белязан от годините и начеващата загуба на коса, но сега голата му глава позволяваше да се откроят строгите линии на черепа му. Вече не приличаше на някакъв неподдържан старец, изглеждаше величествено, неподатлив на влиянието на времето. А и гладкият му череп беше като копринен на допир.

Изведнъж Рамита осъзна, че се бе навела над него и го гали по главата. Той вдигна ръка и отметна кичурите ѝ коса, изпаднали от гребенчетата. Тя сведе поглед към него и застина, когато той се пресегна, придърпа лицето ѝ към своето и притисна устни в нейните.

Имаше вкус на горчив тютюн — някак неприятен… но не точно. Никога преди не я бе целувал. Издърпа я в скута си, а тя го обкрачи, и той застина, загледан в лицето ѝ. Започна да гали рамото ѝ и прокара дясната си ръка през салвара ѝ.

— Тази дреха от любимите ти ли е? — попита нежно той.

Хм?

— Не — прошепна тя.

— Много добре — измънка той.

Той махна с ръце, очите му просветнаха с бледосиня светлина и всеки шев по дрехата ѝ се разкъса. Рамита потисна внезапния порив да се отскубне от него — понякога все още забравяше, че той не е обикновен мъж, но не и за дълго, не и когато правеше подобни неща. С всички сили, тя се накара да не помръдва, докато той избута разкъсания плат и прокара устни по лявата ѝ гърда, точно над сърцето ѝ. Рамита се запита дали той усеща лудото му биене. Ръката му се плъзна по гърба ѝ и той издърпа изцяло останките от дрехите ѝ. В смътно замайване тя си каза не мисли, а действай!, отпусна хвата на краката си и възседна възбуденото му мъжество. Вече влажна, тя нямаше нужда от мазила, пое го в себе си лесно и се понесе бавно, леките ѝ движения го поддържаха втвърден, забавяха освобождаването му, а нейните сокове се изливаха все по-сочни и топли. Неволни звуци започнаха да се процеждат от гърлото ѝ, докато нещо тежко и мудно се размърда дълбоко в нея и започна да изплува на повърхността на някакво потайно езеро. И ето сега, почти… беше близо до кулминацията, която понякога изпитваше със собствените си пръсти, но никога досега с него, не все още…

Той сподави силния си вик и цялото му тяло се разтресе в нея, откъсвайки стон от гърлото ѝ и почти отприщвайки онова блажено чувство… почти. Тя изви гръб, разочарована, но ликуваща и отправи молитва към Сивраман и Парваси да благословят тази нощ с дете.

Ръката му, вече топла, погали бузата ѝ.

— Благодаря ти, съпруго.

— Благодарете на боговете, съпруже — прошепна тя благочестиво.

— Единственото божествено нещо тук си ти — отвърна той и я целуна по челото.

Подържа я в обятията си известно време преди да я загърне в един шал и да я остави да се прибере в стаята си. Загледана в луната, Рамита се молеше да зачене, докато не заспа. През цялата следваща седмица той се отнасяше с нежност, а желанието го обзе още два пъти и той я пое в скута си и я остави да се понесе върху него, докато не свърши в нея, но когато пълнолунието отмина, тя отново прокървя.

Очите му не я осъдиха, когато му съобщи, в тях се четеше единствено смирено разочарование и заръката да опитат отново следващия месец.

— И съпруго, ако и когато ти е приятно, винаги си добре дошла при мен в покоите ми.

Някак той вече имаше повече сили, сякаш това, което споделиха в онази нощ, бе запалило искрата на живота у него. Вършеше делата си с повече живина, а вечер в гласа му се усещаше определена борбеност, от каквато преди нямаше и помен. Но тази негова покана, дружелюбна и нежно поднесена, я караше да се чувства виновна: да, компанията на съпруга ѝ ѝ беше приятна, а съчетаванията им — е, почти вече ѝ доставяха удоволствие. Но със сигурност всичко това бе просто бледа сянка на това, което трябваше да бъде животът ѝ, нали? В сънищата ѝ Казим идваше за нея, отвеждаше я на бял кон и препускаха ли препускаха, завинаги…

Както повечето резиденции на Ордо Коструо, така и Домът Мийрос се разполагаше в западната част на Йебусалим. Огромното население на града, наброяващо шест милиона, преди да се спусне мостът Левиатан, бе намаляло сигурно до половината след като започнаха Походите преди около двайсет години. Дхасите имаха по-бледа кожа и меки черти от кешите, а езикът им и традиционното облекло предшестваше кешското, или поне така твърдяха те. Преклоняваха се пред по-умерена форма на амтехианството, наречено джа’артианство, основаващо се на ученията на последователите на Пророка, с по-смекчени и свободни тълкувания на амтехианските канони. Специално място в града бе отредено за амтехианския и джа’артианския свят, не само защото Амтех се бе родил тук, но и защото тук почиваше Бекира, неговата първа и основна жена. В нейна чест огромният Дом ал-Ахм бе наречен Бекира Машийд.

Не повече от шейсет хиляди рондийци обитаваха града, заселили се в околностите на емирския палат. Половината от тях бяха част от цивилната поддръжка на шестте легиона, разположени в района — четири от тях на възвишенията Готан на изток и другите два в самия град. Всеки легион бе в пълен състав от пет хиляди войници и една дузина бойни магове.

Мийрос разведе Рамита с карета из града, отправяйки се на запад към хълма, на който се извисяваше Домус Коструо, дворецът на Строителите. Той щеше да е председател на приема.

Домус Коструо беше постройка с форма на кръст, изваян от черен гранит със златни нишки. Централната зала се разполагаше под масивно кубе от позлата, а във вътрешността ѝ се простираше огромна картина, разказваща историята на построяването на моста Левиатан.

Залата за приеми се разполагаше в западното крило, за да улавя последните лъчи на слънцето. Мраморният под оставаше хладен дори и през най-горещите летни дни. Арканум стражата или легионът, нает в Понтус да охранява Ордо Коструо, изпълваше околностите на двореца.

Рамита надникна към съпруга си с крайчеца на окото. Последните дни бе прекарала затворена в кръвната си стая, в компанията единствено на Алиса и внимателните ѝ, някак неусетно изморителни уроци по рондийски.

— Изглеждате изморен, съпруже — каза тя на рондийски, доволна от напредъка си.

Магията на рондийците имаше и своите добри страни. Мийрос се прозя.

— Да, изморен съм. Инквизицията на Кор изпрати делегация и присъствието им запали искрата на ожесточени разисквания. Още в миналото гадните копелета сложиха ръка на Нортпойнт — кулата в края на Понтус откъм моста — което позволи и да настъпи Първият поход. Без значение дали ни харесва, или не, в момента основна задача на Ордо Коструо е поддръжката на моста за целите на императора. Все стари рани — той погали гладкия си череп, сякаш все още не бе свикнал с него. — Остарявам вече за такива неща, макар че ми казват, че изглеждам по-млад, откакто дойде ти, съпруго.

Тя се усмихна почтително, борейки се вътрешно с опасенията си за предстоящата вечер.

— Лейди Юстина ме предупреди да бъде много внимателна тази вечер, съпруже.

— Юстина обича да внася драматизъм. Стой близо до мен и аз ще се грижа за теб.

— Няма да ви разочаровам.

— Скъпа моя, та ти ще си каймакът на приема — усмихна се той.

Каретата се понесе по дълга улица, обрамчена от палмови дървета. Щом спряха, наоколо зазвучаха тромпети, а стражари в червени сака им помогнаха да слязат. Арканум стражата се бе разположила от двете страни на пътя към входа, докато Мийрос поведе Рамита по стълбите, а тя отбеляза като знак за добрата им дисциплина, че само половината от тях се зазяпаха с отворена уста към двама им. Предполагаше, че никой от тях досега не бе виждал сари. Или пък може би разголения корем на някоя жена на публично място.

Юстина бе заплашила да изгори всичките ѝ сарита, но да не допусне тя да ги облича на публични места, но Рамита бе потърсила и получила разрешението на Мийрос, с което си спечели и превес над Юстина. Сега носеше най-богато украсеното от новите ѝ придобивки, които жената на Викаш Нурадин бе купила с огромно удоволствие в Баранаси.

Прилепналият златен корсаж бе украсен със сини стъклени мъниста, които влизаха в тон с причудливите краски, ушити на ръка върху сарито във формата на благовещаещия Слон Ган, така умело подредени, че всяка тяхна извивка разкриваше нова форма, а всяка форма се разгръщаше в цялото. Рамита бе издърпала една от крайните дипли на сарито върху главата си, с която да покрие лицето си. Златна обица на пъпа ѝ украсяваше плоския ѝ корем. Носеше сватбените си гривни и верижка на носа си, която се прикрепяше към лявото ѝ ухо. Хурия бе поставила бинду скъпоценен камък ни челото ѝ — ален рубин, а една от слугините на Юстина бе оцветила ноктите ѝ с един от лаковете на господарката си. Устните ѝ бяха в тъмно червен цвят. Същата сутрин Хурия бе изрисувала с къна и ръцете и стъпалата ѝ.

— Всеки поглед ще се обръща след теб — прошепна ѝ тя, докато Юстина мрънкаше. — Не слушай какво ти говори тази завистлива дърта чанта.

Мийрос ѝ се усмихна нежно:

— Изглеждаш сияйно, съпруго. Великолепно чуждоземна. И много красива.

Рамита се изуми от благодарността и топлотата, които предизвикаха думите му у нея.

Мийрос я заведе до върха на стълбите, където ги посрещна сивокос мъж на неопределима възраст, който я зяпна с отворена уста. Рамита стигаше до гърдите му — всички белокожи ли бяха такива гиганти? Представи се като лорд Рене Кардиени, хвърли съмнителен поглед към багрите на къната, докато се навеждаше към ръката ѝ, след което я отпусна притеснено. Очите му не спираха да шарят между корсета, кръста и гърба ѝ.

— Ако всички мъже прекарат вечерта така влюбено вгледани в теб, не знам как ще ги накарам да мислят трезво — отбеляза тихо Мийрос, докато преминаваха през масивните врати.

— Не е ли точно такъв планът? — отвърна тя шеговито.

Всеки на Аруна Нагар знаеше, че нюхът за пазарлък на много мъже изчезваше, когато пред тях се изправи красиво лице. Тя самата не беше от най-красивите на пазара, но определено знаеше в кой момент да използва сияйната си усмивка.

Мийрос я погледа с любопитство:

— Изглежда съм те подценил, съпруго — той звучеше доволно. — Но бъди внимателна: не всеки тук е стар перверзник като Рене Кардиен. Не бъди безочлива, разбрано?

Тя кимна почтително, докато пристъпваха в обширна зала. В сноповете тъмнорозова светлина, процеждаща се през високите прозорци, танцуваха прашинки. Стъпките им отекваха, докато се придвижваха покрай изковани от бял мрамор с нишки от смарагдовозелено и аленочервено, изключително реалистични статуи на властно изглеждащи мъже и жени с диплещи се рокли.

— Линийс, първата ми съпруга — посочи той насреща, към статуя на деспотично изглеждаща жена с ръце насочени към небесата. Стори ѝ се мрачна и горделива. — А това е Еда, втората ми съпруга.

— Майката на Юстина ли? — подшушна Рамита.

— Точно така. По всичко се е метнала на нея — каза той жалостно.

Рамита въздържа смеха си, докато той я поведе напред, към мястото, където се бяха сбрали маговете. Изведнъж настъпи тишина и всяка глава се извърна, когато съобщиха пристигането им.

Бяха обсъдили въпроса за поклона при поздрав, трудноизпълним, когато си облечен в сари, затова той ѝ каза въобще да не се покланя.

— Това е рондийски поздрав, съпруго, а дрехите ти очевидно подчертават, че не си рондийка. Остани изправена, така че всички да те видят хубаво. Дай им да разберат, че си чужденка по тези земи. Предизвикай ги да ти се поклонят — помни, ти си моя съпруга и никой не би си позволил да те обиди, защото така би обидил и мен.

„Лорд и лейди Мийрос“ още звънтеше във въздуха, а те спряха, за да може да ги види добре събралото се множество. Мийрос носеше обикновена кремава мантия, а Рамита до него беше като изящна кукла, блестяща по-силно от всяка друга жена в залата. След това той я поведе из тълпата и лица и имена бързо започнаха да се размиват — двойки съпрузи магове, необвързани магове, както мъже, така и жени, немагове, омъжени за магове. Всеки от тях всяваше уважение, впечатляваше с необичайна нотка на гордост, а Рамита си каза: Моят съпруг е най-могъщият човек тук.

Предложиха им чаши с някакво искрящо, очевидно висококачествено вино, но Рамита си взе само от плодовия шербет, както подобава на една добра лакхска съпруга. Изглежда тя единствена не пиеше алкохол тук, спомни си, че баща ѝ ѝ беше казвал, че всички рондийци са пияници.

Това, което я изненада най-много обаче, бе, че почти половината магове бяха от видимо смесен антиопски произход, най-вероятно предимно от Хеб — тъмни коси на фона на бледо мургава кожа, но и някои доста впечатляващи съчетания. Една пищна жена, представила се като Одеса д’Арк, имаше тъмна маслинена кожа и почти руси коси и изглеждаше сякаш възмутена от сарито на Рамита, но го поглъщаше жадно с очи, като че ли планираше роклята си за следващия прием.

— Току-що модните залози се повишиха — прошепна ѝ Мийрос, докато я отминаваха.

До този момент и веднъж не се бяха обърнали към Рамита и тя не бе промълвила и дума. Усети известен прилив на самоувереност, когато пристигна Юстина. Носеше сребърна брошка с формата на змия, увита около жезъл — символа на Ордена на маговете-лечители, който бе основала. Рамита забеляза, че по-голямата част от жените имаха същите. Юстина бе хванала под ръка мъж, чиито дрехи почти засенчваха сарито на Рамита.

Остави го за момент, за да поздрави Мийрос.

— Татко — каза тя и се поклони грациозно.

Мийрос хвърли съмнителен поглед към мъжа с нея.

— Точно него ли, дъще? — попита я той с тих глас.

— О, татко, не ставай досаден. Емир Рашид просто пристигна в каретата след мен и ми предложи да влезем заедно. Бъди мил, татко, все пак сме на прием.

Емирът, който можеше да засрами и паун с искрящото си великолепие, се приплъзна към тях. Юстина му помаха небрежно, сякаш да му покаже нещо, изложено на витрина.

— Рашид, това е новата съпруга на баща ми, Рамита.

Рамита вдигна поглед към мъжа и дъхът ѝ секна.

Костюмът му с цвят на опал, изпъстрен с всевъзможни перли, сред които дори и истински, втъкани в най-фината материя, която искреше като бляскавата кожа на змия; съвършеното му, горделиво и красиво лице, обрамчено от сплетените му коси и елегантна козя брадичка — всички тези неща се допълваха от спокойната му самоувереност и изяществото на танцьор и воин. Очите му — най-проницателните изумруди, искряха под изписаните му вежди. Но преди всичко в естествената му здрава фигура и в сляпата вяра в силата на собствения му чар, Рамита видя отново Казим и за секунда той наистина се превърна в него, пристъпващ из залите на този съвършен дворец. Едва не изрече името му.

Преглътна мъчително, когато студената му ръка улови нейната и устните му докоснаха нежно кожата ѝ.

— Намасте, лейди Мийрос. Слуховете за вас бледнеят пред красотата ви — каза той на лакхски, гласът му бе плътен, а изговорът — съвършен. — Аз съм емир Рашид Мубарак ал-Халли’кут, на вашите услуги.

— О, намаскар — отвърна тя замаяно. — Чудесно е да чуя отново родния си език, емире.

— За мен е удоволствие да го говоря, лейди Мийрос — той се поизправи и напери.

Колко дълбоко е влюбен в себе си, отбеляза наум Рамита.

Дрезгавият глас на Мийрос прозвуча в пълен разрив с богатия тембър на емира.

— Емир Рашид, не знаех, че сте били в Лакх.

— О, аз отивам навсякъде, милорд, рано или късно — той погледна отново Рамита. — Приятна вечер, Антонин, лейди — след това се извърна и понесе да поздрави лейди Одеса с изящен поклон. Рамита се насили да откъсне очите си от него.

След известно време това ново усещане да я наблюдават, но не и да я заговарят, започна да става обезпокояващо. Тя идваше от Лакх, а хората там бяха общителни по природа. Наоколо имаше толкова впечатляващи личности — дори самите легендарни Строители на моста, а на нея ѝ бе позволено единствено да слуша непринудените им разговори, да се усмихва глуповато и престорено. Изпълни я напрежение, а нервите ѝ се стопяваха, потънали в отегчение.

— Ам, къде е клозетът тук? — прошепна тя най-сетне.

Алиса, която обикаляше наоколо, се нае да я заведе.

— Как ти се струва приемът, Рамита? — попита тя, докато я водеше през безкрайните коридори.

— Не е като истинските празненства — въздъхна Рамита. — Няма музика, няма танци — не е истински забавно.

— Събиране за забавление — това е нещо ново — измърмори Алиса хладно. — Обикновено не правим такива тук.

— Никой от вас не изглежда да харесва другите — продължи Рамита. — И си личи — всички се държат толкова официално! У дома, ако не харесваш някого, не го каниш на събиранията си — е, не че после не се появяват всички. Но и ти не си задължен да ги пуснеш у вас, а ако ти създават проблеми, просто казваш на някого от момчетата на Чандра-бай и те се погрижват за него.

— Изглежда вие се забавлявате повече от нас. Всичко тук се свежда до политика: с кого да разговаряш, какво да кажеш, с кого да танцуваш, понякога дори какво да облечеш — тя се подсмихна. — Мисля, че всички жени следващия път ще се надпреварват коя да е по-цветна. Но по-възрастните, разбира се, са възмутени, че ти се вижда коремът.

— У дома това е нормално. Мислиш ли, че направих правилния избор с дрехите си?

— Разбира се: хвана всяко око тук. Дори и на най-привлекателните мъже — тя ѝ смигна. — Смятам, че остави правилното впечатление у всички.

Изведнъж Рамита почувства силен прилив на безпомощност.

— Исках просто да заявя, че съм от Лакх и че имам право да бъда себе си. Нямах никакво желание да привличам каквото и да е друго внимание — тя вирна брадичка. — Жената от Лакх е винаги вярна на съпруга си.

Алиса се усмихна многозначително:

— Скъпа моя, какви прекрасни думи. Но когато си омъжена за един досадник в продължение на половин век, може и да се почувстваш малко по-различно. А съпругът ти е възрастен… някои се чудим дали може все още…? — тя въздъхна съчувствено. — Всички съжаляваме ужасно много за теб, мила моя. Искаме единствено времето ти тук да е възможно най-безпроблемно, преди да те изпратят обратно у дома.

Странно усещане обзе Рамита.

— Да ме изпратят у дома ли? Но аз скоро ще зачена.

Затова ли всички си мислят, че съм просто едно временно развлечение, дори и тази жена тук, която считах за приятелка?

— Ще видите.

— Разбира се, скъпа — Алиса се облегна на стената, по лицето ѝ пробягна лукава усмивка. — Чудя се обаче от кого ли? Толкова много от младите мъже умират за свежа плът.

Рамита почервеня:

— От съпруга си — скръцна тя със зъби.

Наистина ли нямам, никакви приятели тук? Тя изтича към тоалетните и заключи вратата след нея. Постоя за момент сама в опит да запази самообладание. Когато излезе, на стената, до която допреди малко стоеше Алиса, сега се облягаше емир Рашид Мубарак.

— Лейди Мийрос. Или да те наричам Рамита? — попита Рашид сладко на лакхски.

Наложи ѝ се да преглътне два пъти, преди да отвори устата си.

— Господарю — тя пристъпи покрай него, но той сложи ръка върху нейната — нежна, но здрава като стомана.

— Позволи да те придружа, мила моя — предложи той. — Не се намира лесно пътя из този лабиринт.

Ръката му стоеше огромна върху китката ѝ и тя усети как се разтрепери, докато той я поведе през коридори, които виждаше за първи път, и излязоха към един малък двор, изпълнен с богатия аромат на плумерии. Отрупани с листа клончета ги обграждаха, изпълваха малкия двор.

Емирът се обърна с лице към нея — беше толкова висок, че тя стигаше само до гърдите му. Все още стискаше ръката ѝ, а за нея тази близост беше интимна и едва доловимо заплашителна.

— Е, Рамита, сигурно ти е тежко така да те отнемат от любимите ти хора — мелодичният му глас галеше сетивата ѝ. — Семейство, приятели, любовници…

— Не знам какъв е този двор, емире — опита се страхът да не проличава в гласа ѝ.

— Имаше ли млади мъже в живота ти у дома в Баранаси? Някои красиви млади мъже?

За момент светлината се отрази някак особено в лицето му и тя отново виждаше лицето на Казим, отново седеше с него на покрива и той ѝ нашепваше нещо, в една от многото нощи, изгубени в миналото, преди толкова малко месеци, но като че ли в някой отминал живот. Опита се да се отскубне от хвата на емира, но той я държеше здраво.

— Стой, Рамита, не се страхувай. Аз съм тук да ти помогна. Знаеш ли, аз съм си романтик. Искам да видя как заживяваш щастливо завинаги. Имам слабост към младите любовници. Любовници като теб и Казим.

Сърцето ѝ замря. Знае за Казим — и кой знае какво още?

Зад тях се разнесоха стъпки.

— Рашид — гласът на Антонин Мийрос прозвуча грозно след красотата в гласа на Рашид, но за Рамита в този момент той звънтеше като камбанки.

Устните на емира потръпнаха:

— А, Антонин. Открих младата ви съпруга да се лута, очевидно изгубена — той му подаде ръката ѝ, сякаш бе някаква награда. — Връщам ви я. Надявам се за в бъдеще да сте по-внимателен.

— О, със сигурност ще съм, Рашид, със сигурност ще съм — Мийрос пое нежно ръката на Рамита в своята. — Ела, съпруго. Тъкмо ще сервират ястията.

Поведе я бавно отново към залата, но тя едва дочуваше думите му. Умът ѝ препускаше. Как бе разбрал емирът? Тя дори не си бе помисляла за Казим тази вечер…

Тогава я осени отвратителна мисъл: имаше човек, който тя бе допуснала свободно в главата си. Алиса сигурно бе поровила в ума ѝ за забавление. Тръпка пробягна по тялото на Рамита, сякаш пред нея стояха сноп змии, гърчещи се в тъмнината.

— Справи се добре, съпруго — каза ѝ Мийрос, докато се прибираха към двореца. — Беше притихнала, любезна и сдържана — той погледна леко встрани от нея. — Какво се случи с двама ви с Рашид?

Рамита внимателно изпразни съзнанието си.

— Каквото и той ви каза — но се случи, защото Алиса ме остави сама.

— Алиса? Не е обичайно за нея. Сигурно нещо е отвлякло вниманието ѝ.

Или пък някой? Рамита почти даде глас на съмненията си, но се спря. Мийрос познаваше Алиса много по-дълго от нея и очевидно двамата с Юстина я харесваха. Много добре, каза си тя, но ще сложа край на уроците си с нея.

— Приемът успешен ли беше? — попита тя.

Нямаше никакви танци и се дочуваше много малко смях. В нейните очи събитието бе напрягащо и безрадостно.

Мийрос изсумтя:

— Просто продължение на изминалата седмица. Няма за какво да се притесняваш — той отново звучеше изтощен.

— Каквото притеснява съпруга ми, притеснява и мен — отвърна тя непоколебимо.

Той я погледна.

— Добре, щом е така — в действителност открих Ордена, за да призова към миролюбиво използване на гносиса. Но инквизиторите сложиха ръка на Нортпойнт и ме принудиха да избирам между моста и войната. За беда или за щастие, аз избрах моста и оттогава императорските инквизитори контролират успешно Ордена. Позволиха ни да продължим да съществуваме като орден, единствено, за да поддържаме моста, а това пося разделение в редиците ни. Инквизиторите подкупиха някои от членовете ни и сега те са им предани. Други просто са свели глава и правят каквото им се каже. Мнозина от Ордена сега искат да се борят с това, но истината е, че сме били мирно настроени в продължение на векове. Оставили сме средствата на войната, а и сме много малко. С една битка вероятно ще понесем пълно поражение.

— Вие на коя страна сте, съпруже?

— На страната на мира, както винаги, но не е толкова лесно, макар че като основател, аз имам право да налагам вето. Войнски настроените надминават по численост миролюбивите, но са разделени между Похода и шихада. Рашид Мубарак, например, подкрепя шихада. Рене Кардиен оглавява фракцията на Похода. А аз стоя някъде между тях, опитвайки се да поддържам верността на Строителите към изначалните ни принципи на образование, търговия и мир. Само че, съпруго, се провалям неимоверно. Синът ми е мъртъв. Дъщеря ми си пропилява живота. Единствено в пророчеството ми се крие надеждата, че ако ти и аз имаме деца, те някак ще успеят да спасят Ордена — затова и бракът ни трябва да е плодовит, макар и да се наложи да изминат поне двайсет години преди децата ни да са готови да изиграят своята роля. Трябва да оцелеем през наближаващия Лунен отлив, както и през следващия, а надеждата изглежда така изгубена. Но тъй като живях толкова дълго досега, мога да издържа още — той стисна ръката ѝ. — Съжалявам, че слагам такова бреме върху плещите ти, моя прелестна съпруго.

Изглеждаше изгубен, като малко момченце. Рамита разбра само част от това, което той каза — разговорите за политика бяха сложни, а и я занимаваха по-неотложни притеснения. Какво още е научила Алиса от мен? Призляваше ѝ само от мисълта, но за момента отблъсна страха си. Сложи ръката си върху неговата и също я стисна.

Капитан Клин ги съпроводи до дома им и тя последва Мийрос по стълбите. Той я изпрати до вратата на стаята ѝ, но тя го погледна и поклати глава:

— Добрата съпруга трябва да стои до съпруга си, когато е обезпокоен и да облекчи с ласки съзнанието му — отбеляза тя, цитирайки Светото омалистко писание.

Той се усмихна леко:

— Страхувам се, че няма да съм приятна компания, съпруго. Толкова съм изморен — той я целуна нежно за лека нощ и се отдалечи, тътрейки крака.

Тази нощ сънищата ѝ бяха неспокойни — образите на Казим и Рашид се сливаха, объркваха я, повеждаха я в кръгове без изход, докато Алиса наблюдаваше и се смееше безмилостно. Рамита се събуждаше много пъти, а всеки път, щом отвореше очи, ѝ се искаше да не е сама.

С приема завърши и първият месец от годината, януюн. След това отминаха и фебрю и мартроа, а Рамита все така не зачеваше. Отказа се от уроците си по рондийски и накара Хурия да изгони Алиса, когато тя дойде да ги посети веднъж. Все още се страхуваше да сподели съмненията си относно нея със съпруга си, тъй като Алиса очевидно бе много близка приятелка с Юстина. Изведнъж Рамита се почувства застрашена. Чувстваше се самотна, въпреки все по-осезаемата топлота в отношенията със съпруга си и доброто приятелство на Хурия. Когато тръгнаха на север, тя се бе страхувала от всякакви реални и въображаеми заплахи, но никога не се беше замисляла, че ще се моли за избавление от самотата: никой не я посещаваше, а дори Хурия и слугите имаха повече свобода от нея.

Една утрин в края на мартроа обаче балончето на обгърналите я сигурност и самота се пръсна, когато Хурия влетя в стаята ѝ и се хвърли, проплаквайки в ръцете ѝ.

— Мита, Мита! Няма да повярваш, но аз го видях — край сук пазара! И говорих с него!

— С кого си говорила, Хурия? — попита Рамита, разтърсвайки сестра си.

— Джай! Видях Джай, тук в Йебусалим!

— Джай? Моят брат, Джай ли?

— Да, глупаче, твоят брат Джай, тук е, в Йебусалим.

— Тук?!

— Да, тук! — оживеното лице на Хурия бе на броени сантиметри от нейното. — Толкова е хубаво! И Казим също е тук!

Целият свят се срина.