Кръвта на мага

6.Думи на огън и кръв

Близо до покрайнините на Баранаси, надълбоко в бедните квартали имаше Дом ал-Ахм от червени тухли, където живееха повечето последователи на Амтех. Как моголите можеха да вярват в Амтех, когато познатите му амтехиани бяха предимно бедняци, беше една от загадките в живота на Казим — но сега пред него стояха по-големи проблеми, с които трябваше да се справи: като например, как така животът му се обърна изцяло наопаки.

Последните четири дни той прекара в храма Дом ал-Ахм, тъй като нямаше къде другаде да отиде. Беше далеч от единственото познато място: много бездомни идваха тук да потърсят подслон за през нощта и храна като подаяние. Кесията му бе празна вече три дни, след като отчаяно бе опитал да забрави случилото му се, да се престори, че не го бе грижа. В танци и песни, и да, в безразборното преспиване с курви. Сега срамът го изгаряше. Как можеше да се прибере у дома така? Не и след всички ужасни думи, които се бяха излели от гневните му уста. Как щеше да погледне Джай в очите? Как щеше да се изправи пред Испал? Ами ако срещнеше Рамита? Какво щеше да ѝ каже, след всичко, което бе сторил?

Испал Анкшаран бе застанал неотлъчно до баща му в битка; той бе измъкнал Раз Макани от бойното поле и го бе запазил жив. Той и Хурия нямаше да съществуват сега, ако не го бе направил. Казим дължеше живота си на Испал. Този човек бе отворил дома си за тях, въпреки че бяха бежанци. Бе празнувал рождението на Казим и Хурия и бе оплакал майка им на погребението ѝ. Казим го бе обикнал като втори баща.

Обикна и неговата нежна, упорита и тиха дъщеря. Рамита беше шест години по-малка от него, но той я чакаше, защото тя беше единствената за него. Когато тя навърши четиринайсет, той поиска ръката ѝ. Всички бяха щастливи, по улиците се вдигаха празненства с дни. Когато Рамита навърши шестнайсет, бе решено, че ще се омъжат. Това бе тази есен. А сега щяха да му я отнемат…

Кой беше този мъж? Защо Испал му бе позволил такова нещо? Бяха замесени пари, нямаше и съмнение, но колко ли бяха, че да принудят Испал да наруши тази връзка с Раз, кръвния му брат? Никой не му даваше отговорите и това го подлудяваше.

Младо момче седна с присвити крака на затоплените камъни до него на пода в Дом ал-Ахм. Беше късна сутрин. За последните двайсет часа, всичко, което Казим бе правил, бе да спи, свит на кълбо. Сега умираше от глад и беше ужасно жаден.

— Гладен ли си, братко? — каза младежът с приветлива усмивка.

Имаше къса, гъста и къдрава брада и тънки мустачки. Носеше бяла, но замърсена курта, а тюрбанът му бе син, изпъстрен с шарки, характерни за долината Хеб.

— Искаш ли нещо за ядене?

Казим кимна мълчаливо. Дали изглеждам, също толкова жалък, както се и чувствам?

— Казвам се Харун. Обучавам се за скриптуалист тук. Ние сме братя във вярата си, Казим Макани.

Знае името ми. Казим усети лека тръпка на любопитство. Харун значи… името звучеше като на някой от Дхаса. Позволи на момчето да го заведе зад храма на опашка от омаломощени, отчайващо изглеждащи мъже, чакащи за храна, ала бе прекалено отпаднал, за да дочака реда си.

Харун му намери стол в ъгъла, като изгони с тиха заповед човека, седнал на него преди това.

— Изчакай ме тук, приятелю — каза той и скоро се завърна с чиния със супа от черен даал, чапати питка и малко студен чай. Казим като нищо щеше да се разплаче.

— Казим Макани, защо си тук? Какво се е случило с теб? — попита грижливо Харун, докато Казим поглъщаше лакомо храната.

След като засити глада си, Казим възвърна част от предпазливостта си.

— Извини ме, братко, но от къде знаеш името ми? Не мисля, че те познавам — макар че сега, когато го огледа отблизо, си спомни, че го е виждал на каликити игрите или да снове из Дом ал-Ахм.

— Аз съм син на Ахм и ученик на Свещеното писание. Стремя се да съм в полза на бога — каза скромно Харун. — Това е всичко за мен, цялата ми истина. Видях, че си в беда, чух за причиненото ти безчестие и скърбях за теб. Търсих те.

— Защо?

— Не е ли желанието за добрина достатъчна причина?

Не и в този свят. Помисли си с подозрение Казим.

Харун се усмихна.

— Имаме големи надежди за теб в нашата общност, Казим. Ти си човек с таланти, с дух, който гори ярко сред останалите хора. Исках да ти напомня, че Ахм те обича. Исках да те отведа у дома.

— Нямам вече свой дом.

— Аз съм тук, за да те отведа у дома, при Ахм — Харун посочи към небето. — Кажи ми, приятелю, какво са ти сторили?

Казим мислеше да не му казва нищо. Трябваше да е с баща си и сестра си сега — дали все още бяха в дома на Испал, или се скитаха по улиците? Той, безполезният син, в собствената си непоносима тъга, не се бе и замислил за тях. Но сега погледна Харун и изпита отчаяна нужда да разкрие болката си. Щеше да помогне, ако споделеше някому…

Беше прекарал страхотен ден. Бяха си устроили игра на каликити срещу момчетата на Санджай от Коши Вихар, по-малкото тържище, на около километър на юг. Санджай бе на годините на Казим и беше раджата, капитанът на отбора от Коши Вихар, точно както Казим ръководеше младежите от Аруна Нагар. Бяха в постоянен сблъсък от години, врагове, съперници и почти приятели — почти, но всъщност никога. Санджай ги бе предизвикал на игра, като бе разчитал, че амтехианските момчета ще са отпаднали значително след целодневните пости от месец насам, но Казим бе погълнал колкото може преди изгрева същата сутрин, сякаш му бе последното хранене в живота, а отборът му бе отбелязал зашеметяваща победа. След това, разбира се, избухнали спречквания — както винаги, но по-късно се помирили помежду си — отново както винаги. Намерили крайпътна дхаба, където продавали бира, повечето от която внос от варварските рондийци, и се развилнели.

Казим и Джай се носели в алкохолното опиянение, но щом се прибрали у дома, Испал Анкшаран ги посрещнал с очакване, нещо необичайно за него. Винаги бе казвал, че двете момчета са вече големи хора и могат да правят каквото си решат, но тази вечер той ги бе изчакал, за да съобщи на Казим новините, които разбиха на парченца живота му.

„Рамита ще бъде омъжена за друг.“

„Всички ще сме богати, повече отколкото някога сме си мечтали.“

„Мъжът е възрастен човек и сигурно няма да е жив за дълго.“

„Не, не мога да ти кажа кой е той.“

„Баща ти прояви разбиране.“

Бе подивял от гняв. Спомняше си, че бе хванал Испал, човека, който му бе дал толкова много, за гърлото и го бе разтърсил като куче. Беше ударил Джай, който се бе опитал да ги разтърве. Помнеше, че бе зовял Рамита многократно, но идвали само мъже, десетки, които го бяха блъскали, ранили, изтръгнали ножа от ръката му, ритали и удряли, след което го бяха изхвърлили в безсъзнание на улицата, на една пресечка след къщата им. Бе се събудил в локва от кравешка пикня, целият в кръв, рани и мръсотия.

Как би могъл да се върне у дома след всичко това?

— Не може да се вярва на омалистите — каза му Харун. — Те нямат вяра, мислят единствено за парите. Не може да им се има доверие.

— Рамита е толкова красива — по-красива и от зората — отвърна Казим. — Тя ме обича. И ме чака — той понечи да стане. — Трябва да отида при нея.

Харун го издърпа отново да седне.

— Не, опасно е. Няма да си добре дошъл там. Ще се боят да не развалиш уговореното — той се приближи до Казим, а гласът му се сниши. — Знаеш ли кой е онзи феранг?

Казим поклати глава:

— Не, не ми казаха име. Нищо не ми казаха.

Харун сякаш се разочарова, а Казим сведе навъсено поглед надолу, нямаше желание да говори повече. Не искаше да каже на Харун как бе прекарал трите дни на Айид, сред най-долнопробните места из бедняшките квартали, в пиене, пушене и блудстване, изхарчвайки и последните си монети. Беше толкова позорно.

Харун го погледна с разбиране:

— Ела, братко — каза той приветливо, — нека се помолим заедно.

Навън се носеха молитвопения, приканвайки правоверните обратно в прегръдката на Ахм. С възстановени сили в тялото си, но с празна душа, Казим позволи на новия си приятел да го отведе на място, където да се изгуби и да се моли, да умолява Ахм Рамита да му бъде върната.

Или да му се даде правото на отмъщение.

Скриптуалист четеше Калистам, от глава на име „Думи на огън и кръв“. Беше написана от някакъв пророк от Гатиох, където безусловната вяра бе вкоренявана още от раждането. Думите се изливаха в поетичен поток, който от незапомнени времена служеше, за да оправдае и възвеличи всяка една водена някога война. Съборът се бе произнесъл и в стария храм от червени тухли отекна ясният призив „на оръжие“, когато бе обявен шихад срещу ферангите. Казим излезе пречистен, вече не бе сам: с него бяха братята му, също толкова гневни на света като самия него, макар техният гняв да бе предизвикан от нещо по-възвишено от една открадната годеница.

— Е, какво разбра сега? — попита Харун, докато пиеха кафе в малка крайпътна дхаба на преобладаващия с амтехиани сук пазар Гешанти и наблюдаваха потока от хора, стичащ се покрай тях. Тук всички мъже бяха облечени в бяло, а жените носеха черни бекира-наметала.

— Смърт за ферангите! — изрева Казим и вдигна малката си чашка с гъсто черно кафе към Харун за наздравица.

Никога преди не се бе замислял за чужденците, не и сериозно. Да, баща му бе от Кеш и бе напуснал родните земи заради ферангите — но сега домът им беше в Баранаси. Хурия дори напоследък не се молеше на Ахм, а се разнасяше като омалистко момиче със сарита и бинду точки и танцуваше лакхски танци.

Харун го погледна снизходително.

— Чуй се само, Казим! Казваш „смърт за ферангите“, но всъщност мислиш единствено за момичето си. Не виждаш ли, че нещастието ти е част от едно по-голямо зло? Ти си млад мъж, храбър, с пламенна решителност. Не се погубвай в отчаянието. Ахм те зове, чака да наостриш уши и да го чуеш. Ахм те желае.

— Защо точно мен?

— Отдавна те наблюдавам. Ти си роден за водач — всеки млад мъж ще те последва. Превъзхождаш мнозина във всяко мъжко занимание: бърз си като вятъра и се биеш като лъв. Ти си истинско чудо, Казим! Ако само оставиш лекомислените си развлечения и се заемеш с преследването на сериозна цел, останалите младежи ще те последват. Това, което ти трябва, е пътеводна звезда. Тази звезда може да бъде Ахм, стига да отвориш сърцето си за него.

Казим бе чувал и преди, че скриптуалистите говорят подобни неща и само си мислеше „Да, може би, но аз мисля да се оженя за омалистко момиче и да си имаме стотици деца.“ И това все още беше мечтата му — дори повече от мечта, това бе съдбата му. Една врачка, възрастна жена, сигурно по-стара и от времето, му бе предсказала, че му е отредено да се ожени за Рамита, така че как бе възможно да му я отнемат? О, да, той ще отиде на сватбата ѝ! И ще я погледне в очите и ще я попита дали го обича, а тя ще каже да. Тогава той ще смаже чуждоземеца и ще си вземе булката, която му се полага по право. Беше го решил тази сутрин по време на молитвите. Любовта щеше да победи. Беше убеден в това.

Най-вероятно Харун бе успял да разгадае някои от намеренията му, тъй като се усмихна горчиво и поклати глава.

— Братко, трябва да се присъединиш към шихада. Трябва да се научиш да се биеш с меч. Трябва да ни помогнеш да привлечем и местните момчета, да се включат във войната. Кажи, че си с нас, братко.

Казим отвърна на настоятелния поглед на младия амтехианин. Може би трябва да се съглася — но моята съдба е Рамита… Той склони глава:

— Нека да помисля. Нямам представа къде са сестра ми и баща ми сега. Пренебрегнах дълга си към тях. А Рамита все още ме обича, знам го!

Лицето на Харун помръкна, но той сви рамене примирено.

— Тогава нека ти помогна, приятелю, и нека всичко се нареди както казваш. Но ако не стане… тогава ще се присъединиш ли към шихада, братко?

Казим преглътна. Ако се стигне до там, къде другаде бих могъл да отида?

В търсене на Раз Макани, Казим и Харун обиколиха всички гхатове — стълбите покрай коритото на свещените реки. Животът и смъртта в Баранаси винаги се стичаха покрай коритото на свещената Имуна. Градът се извисяваше на западния бряг на широката и плитководна река, стичаща се от север на юг, а тъмният ѝ поток бе вече замърсен от неизречените гласно дела, извършени в горното ѝ течение. Сутрин почти целият град се стичаше при водите ѝ, за да се помоли, да се измие и пречисти за настъпващия ден. Малки плетени лодки отвеждаха богаташите навътре в реката, където да се насладят на изгрева, необезпокоявани от простолюдието. За принца на града имаше специална баржа, от която, в името на мира на народа си, който съставляваше предимно омалисти, изпълняваше песнопения на зазоряване по време на свещени събития, въпреки че самият той бе амтехианин.

Към късна утрин мястото на поклонниците и пречистващите се заемаше от перачки, които киснеха дрехите, а след това ги тупаха в каменните плочи преди да ги прострат да изсъхнат на слънце. Жените по наторяването оформяха кравешките изпражнения в сплескани топчици, за да съхнат за гориво. Хора се стичаха и в омалистките храмове по цел ден, биейки тежките им камбани. По продължението на реката, в южния ѝ край, по цял ден горяха погребални огньове, с които кремираха мъртвите. Прахта им се разпръсваше в Имуна, която я отнасяше надалеч.

Слънцето печеше все по-жарко и по-жарко, докато Казим и Харун търсеха Раз по всички негови любими места, но никой не бе виждал нито него, нито сестрата на Казим още от преди Айид. Тогава Харун предложи да потърсят в храма на Деваншри, в който жреците-лечители бяха изградили лечебницата си. Той изчака отпред, докато Казим пристъпи вътре и макар че не бе вярващ склони уважително глава пред излъчващата спокойствие статуя на бога на изцелението. Тихите стенания на болните се носеха провлечено и зловещо. Казим пое дълбоко глътка чист въздух и вдигна шала си около устата и носа преди да влезе в болницата.

Въздухът бе тежък с благовонни миризми, които да отпъждат вредните изпарения и злите духове. Жреци и жрици в оранжеви одежди сновяха чевръсто насам-натам, а млади помощници пренасяха вода от Имуна, за да изкъпят хората, за които се грижеха. Залите бяха осеяни с болни и ранени, с умиращите, със старите. Множество ръце посягаха към него, докато преминаваше през тях. Прилепи се към стената, когато двама мъже преминаха покрай него, носейки на ръце възрастна жена, тялото ѝ се гърчеше в треска, отворените ѝ очи бяха безжизнено втренчени в оня свят. Призля му и се обърна да си върви.

— Казим! Казим! — Хурия притича до него, прегърна го силно, след което го удари през лицето. Той просто я гледаше, бузата му се зачерви, но съзнанието му бе сковано. — Къде беше, безделен лентяй такъв! — крещеше тя. — Намерих татко в пясъците при далечния край на реката. Беше опитал да се удави, но водите там са много плитки, а опиумът така го бе замаял, че дори бе легнал направо в потока — тя уви ръце около брат си. — Той умира! Направи нещо!

Казим я притисна към себе си и я остави да поплаче, след което тя го придърпа към притихналата фигура на баща им, положена върху сламеник в ъгъла. Той спеше, а в ръце бе прегърнал бойния шлем, който бе донесъл от войната в Йебусалим. Беше объл и заострен отпред и имаше изображение на чакал на гребена си. Метална мрежа предпазваше страните му. „Ще бъде твой, когато си достатъчно голям да го носиш.“, беше казал Раз на Казим, когато бе още дете, но след това с години не го беше изваждал.

— Хурия, отпред ме чака скриптуалист на име Харун. Излез и му кажи, че съм открил баща си. Кажи му, че ще го потърся отново, когато приключа с всичко необходимо.

Хурия го погледна с любопитство, но покорно склони глава. Бързо се върна обратно и завари Казим, с плувнали в сълзи очи, да гали баща им по лицето.

— Срещна ли Харун? — каза той без да вдигне поглед към нея.

— Да. Попита ме дали знам за кого ще се омъжва Рамита — отвърна Хурия раздразнено. — Че какво му влиза в работата?

— Той е мой приятел — отговори остро Казим. — Какво казаха лечителите за татко?

С вече изцапан салвар, Хурия седна с присвити към себе си крака на мръсната земя.

— Казаха, че има треска, защото е лежал прекалено дълго в студената вода. Белите му дробове не спират да се пълнят, заради което постоянно го обръщат по корем и го потупват, докато повръща храчки и кръв на земята. А след това аз почиствам. Раните на гърба му също отново се възпалиха — очите му бяха влажни. — Може би този път наистина ще умре.

Казим също мислеше, че е много вероятно.

— Аз ще се грижа за теб — изстреля той без да се замисли.

— Както се грижеше и тези дни ли? Благодаря ти много, батко!

Казим потръпна засегнато. Заслужаваше си го.

— Ще те пазя като очите си, обещавам ти!

— Бре! И сама мога да се грижа за себе си, благодаря ти — вирна тя брадичка. — Ще помоля да отида заедно с Рамита на север, да съм ѝ помощничка. Не ми трябва закрилата ти! — намръщи се тя. — Испал идваше всеки ден да наглежда татко, идваха също и Джай, и Рамита, и Танува. Всички, освен теб.

Изгарящ от срам, той зарови лице в дланите си. Дори и сега, всичко за което си мислеше, бе: Ако остана тук, може би ще видя Рамита.

Дори и това не се случи обаче — Рамита така и не се появи, най-вероятно, защото Хурия ѝ бе казала, че Казим е тук. Дойдоха единствено Джай и Испал, които той дори не можеше да погледне в очите. Лечителите позволиха на Казим да остане да спи на пода, до сламеника на баща си, където постоянно се будеше, за да му помага да изчисти пълните си дробове, и да сменя превръзките на раните му, които загнояваха и воняха. Целият свят бе зловонен, дори сънят му бе прекалено разбит, за да му носи някакво облекчение, а сън и действителност се сливаха в едно. Баща му стенеше, рядко вече ги разпознаваше и често се провикваше за някаква „горяща жена“, докато не успяваха да го усмирят. Много пъти зовеше Испал, а Казим се чувстваше като в клетка за изтезания, където никога нямаше да задоволи исканията на мъчителя си.

Смъртта му бе благословия. Раз се разбуди, отново викайки Испал по име, разтресе се в конвулсия, задъхвайки се като риба на сухо. Преди да успеят да го обърнат по корем, той трепна рязко и остана неподвижен. Казим го прегръщаше, хлипаше и ронеше сълзи така, както не бе плакал от дете в ръцете на майка си.

Когато най-сетне се разбуди, Казим се намираше в море от мрачни лица: лакхски жени и мъже го гледаха втренчено и отместваха поглед, когато ги зърнеше. Жреците от Деваншри минаваха и му повтаряха да премести тялото, тъй като и други болни имаха нужда от легло. Един питаше за пари, с които да платят на двама носачи да занесат тялото на Раз Макани до гхатовете за кремиране — но Раз бе амтехианин и трябваше да бъде погребан. Казим сам щеше да носи баща си. Без да продума или да погледне когото и да е от жреците или носачите, той хвана товара си на ръце. Баща му бе лек като перце, но в същото време тежък като свещена планина. Казим се запрепъва към входа, залитна замаяно и почти не се стовари на земята.

Харун стоеше там и го очакваше, също така изморен, както се чувстваше и Казим: заедно двамата щяха да поделят бремето си, като истински приятели.