Кръвта на мага

32.Призракът на едно куче

Белоний Вълт не получи тържествено посрещане по завръщането си в Понтус след две нощи пътуване с въздушен кораб над океани. Чрез ясновидство той изпрати инструкциите си предварително: Не казвайте на никого че пристигам, дори на Корион. Трябват ми скиф и екипаж, готови да отпътуват за Норостийн в рамките на един час след пристигането ми.

Беше принуден да си тръгне по-рано от дипломатическата си мисия в Йебусалим — не че имаше значение, вече бе провел по-важните си срещи: с Мийрос и Бетилон и тайния прием с емир Рашид. Сега имаше по-неотложни задачи, към които да обърне вниманието си, а именно да разбере кой бе нахлул в личния му палат. Кой смееше?

Не можеше да повярва, че някой би си позволил да се заеме с него. А и как е знаел къде да търси? Да не би онзи безподобен негодник Грон Кол да е решил да обере господаря си? Не, нямаше как да е той. Някой изключително могъщ маг е неутрализирал контра-защитите му. Беше на път да разкрие самоличността на крадците, можеше да го стори дори през океана, но някой развали напълно заклинанието му за гадаещо проучване. Силата на удара все още го притесняваше. Беше усещал подобна сила единствено от църковните инквизитори.

Когато кацна в Понтус, въздушният скиф, който бе поръчал по-рано, го очакваше и за по-малко от час той отново беше във въздуха. Скифът беше специално олекотен, с максимално издути платна, изграден, за да достига висока скорост, а двамата млади магове, които го управляваха, щяха да получат допълнително заплащане, за да го закарат в Норостийн до фригтък вечер. Белоний седна близо до мачтата и се загледа в бавно настъпващото утро, заменящо нощния мрак; вятърът биеше силно в лицето му, а мислите в главата му препускаха. Щеше да успее да се свърже с Файръл след ден или два. Спорно беше колко щеше да успее да му каже той, но определено трябваше някой на място да се заеме тихомълком с разследването. Чудеше се кои ли досиета бяха откраднати — може би всички? Много от тях разобличаваха лично него в престъпление, но голяма част от тях щяха да навредят повече на други хора, които той се стремеше в момента да предпази. Каквото и да беше откраднато, наложително беше то да се възстанови.

Кой, по дяволите, е посмял да ме обере?

— Какво си направил?! — Рамон скочи на крака и се втренчи в него със свиреп поглед.

Аларон сведе глава:

— Трябваше да знам! — отвърна той в своя защита.

В момента, в който осъзна, че най-вероятно е подписал смъртните присъди и на трима им, реши, че трябва да си признае.

Рамон продължаваше да ругае и кълне, докато Ким извърна поглед встрани, като че ли пресмяташе колко време им остава докато разкрият, че липсва досието на Аларон Мърсър и някой тръгне да го издирва. Или пък преценяваше как точно да го убие собственоръчно.

— В името на Кор, Аларон! — извика Рамон. — Всички знаехме, че провалът на дипломирането ти беше нагласен — всеки дори с половин мозък можеше да се досети! И, както се предполага, губернаторът би трябвало да одобри съответното решение! Не ти трябваше да крадеш проклетото досие, за да разбереш, че е така!

Аларон гледаше виновно в краката си. Нямаше смисъл да спори. Рамон беше прав.

— Така, когато Вълт се прибере, ще открие, че липсват два свитъка: първо, досието на Ленгстрит и второ: досието на Аларон Мърсър. След това ще му трябват, ами, около две секунди, за да изпрати военен отряд насам. Да ме вземат мътните — да не си някакъв пълен идиот? — Рамон сви яростно юмруци.

— Съжалявам — измърмори той. — Наистина толкова много съжалявам. Не мислех…

— Не, ти никога не мислиш! Просто действаш и след това зяпаш като онемял глупак поразията, която си надробил — Рамон се тресеше от гняв. — Заедно скалъпихме един от най-великите грабежи на века и поне веднъж — този един-единствен път — ти в действителност постъпи адски умно. А сега ни казваш, че след това все едно си хванал и написал имената и адресите ни, като си си тръгнал — Рамон вдигна ръце разгневено и излезе троснато от стаята, като че ли се страхуваше от това, което може да направи, ако остане.

Аларон зарови лице в ръцете си, зачудил се междувременно какво ли си мисли майка му за всички тези крясъци. Ким се приближи, клекна пред него и постави ръце върху неговите.

— Кълна се в кръвта на Кор, Аларон, такъв глупак си — измърмори тя със съжалителен поглед в очите. — Какво ще правим сега?

И той си бе задавал същия въпрос цяла нощ. И ѝ беше благодарен, че не му се разкрещя и тя.

— Ами, мисля, че имаме два избора — започна той. — Можем да избягаме достатъчно надалеч, където няма да може да ни открие, но се съмнявам, че сме способни на подобно нещо. Другият вариант е да разнищим загадката в следващите няколко дни. Според картите от Йебусалим до тук са повече от осем хиляди километра. Дори и Вълт не би могъл да измине това разстояние за по-малко от седмица. Предполагам, че разполагаме с времето до първи юнисис, когато той ще се върне и ще ме убие.

— Това звучи правдоподобно — отвърна тя, щипвайки го по бузата. — Наистина си пълен идиот, знаеш ли. Но е забавно около теб. Трябва ни план. Ще отида да усмиря Рамон.

Той се опита да ѝ благодари, но тя просто махна с ръка и го остави сам в стаята — очите му бяха пълни със сълзи, а гърлото му — така свито, че му беше трудно да диша, докато си мислеше: Не съм много умен, но съм късметлия да имам тези приятели.

Върнаха се след няколко минути, Рамон все още стискаше юмруци и сдържаше гнева си, а Ким пристъпваше авторитетно. Аларон я погледна с благодарност.

— Рамон, Ким, наистина много съжалявам. Но единственият, към когото ще отнесат влизането с взлом, съм аз и вината е моя, затова ще си понеса последствията. На ваше място ще избягам и ще се оставя да се справям сам.

— Точно обратното — обади се Ким. — Ще останеш и ще помогнеш, както ще направим и ние. Може и да си идиот, но си верен приятел до сбъркване.

— Доста голямо сбъркване, мен ако питаш — изсумтя Рамон.

Все още изглеждаше отвратен, но Ким постави успокоително ръка на рамото му.

— Вълт няма да си дойде поне няколко дни — каза тя, — така че ще сме разгадали мистерията дотогава. След това ще те скрием някъде, докато не решим какво да направим. Няма да те изоставим току-така.

— Колкото и много да си го заслужаваш — измърмори Рамон и изгледа кръвнишки Аларон, но се принуди да му се усмихне мрачно. — Е, вместо да разполагаме с достатъчно време да разрешим загадката, сега имаме около четири дни преди легендарният чистокръвен маг да се нахвърли върху жалките ни задници. Така че нека се залавяме на работа.

— Сериозно ви говоря — настояваше Аларон. — Ако си тръгнете, аз няма…

— Да, да схванахме идеята — отвърна саркастично Рамон. — Сега млъкни и се съсредоточи. Реално погледнато, така или иначе щяхме да имаме около седмица да разрешим случая, преди да ни се наложи да се върнем към обичайния си живот, така че освен, че привлякохме вниманието на най-могъщия мъж в Норос, нищо друго не се е променило, нали? — той протегна ръка. — Къде е онзи проклет доклад за арестуване?

Известно време поумуваха над доклада на Стражата, изписан с плавния почерк на цивилния служител Дарий Файръл, напастта в ученическите им години. Файръл бе изготвил подробен доклад върху ареста, схватката която го е последвала и състоянието на генерала, което отговаряше напълно на настоящото: дезориентиран, без спомени и съзнание за самоличността си. Отбелязваше, че по китките и до лактите на ръцете си Ленгстрит е имал скорошни рани, сякаш е бил измъчван или е участвал в битка, в която е попаднал насред гностичен енергиен взрив.

Файръл бе изготвил и списък на завареното в параклиса:

Генерал Ленгстрит, облечен в простонародни дрехи, заедно с амулета си (изумруд, окачен на верижка около врата му);

Манерка гностично приготвен серум на истината, употребен в известно количество, и доловим в дъха на генерала;

Купичка мляко, почти изпита, съдържаща смъртоносна отрова с бързо действие;

Мъртва едра ловджийска хрътка, разпозната като любимото животно на генерала, загинала наскоро при приема на вече споменатата отрова;

Вързоп хартии, съдържащи надписи от Свещените писания и евентуални закодирани записки;

Издълбан надпис на пода, както следва: „Я.Л. 824: Аргъндън ти Брий“.

Остатъкът от свитъка съдържаше листовете от Писанието, споменати в петата точка: страници от кориански Скрипториум с религиозни текстове, в който някои букви са подчертани с червено. Имаше и няколко листа с бележки, изписани с друг почерк, най-вероятно на Вълт, които изглеждаха като опити да разгадаят кода на генерала. Доколкото виждаха от множеството драсканици и все по-разкривения почерк, явно не бяха довели до нищо. Последната страница изглежда даже беше смачквана няколко пъти, преди Вълт да реши да я задържи. Върху нея имаше сложна таблица от числа, букви и черти, които извеждаха решения. Последният ред изглежда съдържаше собственото му решение — дълга прекъсната линия, върху всяка чертичка от която имаше буква. Вълт бе запълнил почти целия ред, но бе спрял. „Решението“ му беше следното:

Когато го видя, Рамон се изсмя с глас:

— Значи старият генерал е надхитрил Вълт — браво на него!

— Но ако Вълт не е успял да го разгадае, какво остава за нас? — попита разтревожено Аларон.

Рамон сви безразлично рамене:

— Аз мога да разгадая всичко — макар и все още да клатеше недоумяващо глава щом погледнеше към Аларон, обичайното чувство за хумор на Рамон бавно се връщаше.

— Заради разследванията по разните убийства в Силация е — отбеляза язвително Ким. — Умът им се изостря.

— Умът ми винаги е сечал като бръснач, Ким, amora — смръщи вежди Рамон. — Да предположим, че Белоний е прегледал всичко достатъчно подробно. Това означава ли, че в тези листове наистина се съдържа някаква следа, или са просто някакъв ребус, който Ленгстрит е оставил, за да дразни Вълт?

— Или и двете — добави Ким.

— Или и двете — съгласи се Рамон. — Така, значи Файръл разбира, че Ленгстрит се е появил в града. Пристига със стражите си, разбива няколко глави и го арестува. Ленгстрит с изгубил паметта си и има няколко следи от изгорено. В параклиса също има отровено умряло куче и остатъци от серум на истината. Какво можем да заключим от това?

Аларон започна пръв:

— Как ви се струва следното: някой се е опитал да измъкне информация от Ленгстрит. Заплашили са го да убият кучето му, но тъй като само заплахите не помогнали, го убили. Изтезавали са го с маги-огън, следователно са магове. Дали са му от серума, той им е казал каквото са искали да чуят, затова са разбърникали ума му и са оставили другите глупости, за да дразнят Белоний.

Рамон поклати глава:

— Не, не, ние поне знаем какво със сигурност не се е случило, защото разкрихме нещо, което Файръл и Вълт изглежда не са успели: Ленгстрит си е причинил сам това на мозъка. Сигурен съм, че Вълт не е видял руната, която ние разчетохме, така че те са се мъчили да разгадаят случая с предположението, че е бил замесен и друг човек, който е изтрил паметта на Ленгстрит. А на нас това ни дава съвсем друга насока за размисъл, нали?

Ким кимна в съгласие:

— Това означава, че Ленгстрит е направил и останалото сам: погълнал е серума, изгорил се е. В името на Сол и Луна, дори е отровил собственото си куче — но защо му е да прави всичко това?

— Знаело е прекалено много — изкикоти се Рамон, но вдигна ръка в извинение. — Лоша шега, съжалявам.

— Може би означава, че… — започна Аларон предпазливо. — Ленгстрит е скрил Сциталата и е искал да остави следа за приятелски настроените очи. Ако не бяхме видели руната, и ние щяхме да мислим, че някой друг е замесен.

— Вълт сигурно се ужасява при мисълта, че някой ден този човек може да се появи и да изисква обяснение — за Локхазан и за други подобни неща. Как ли въобще успява да спи? — зачуди се Ким на глас.

— Трудно, надявам се — отвърна Рамон. — И така: защо Ленгстрит би пил от серума на истината, ако е решил сам да си затрие паметта?

Аларон придоби сериозен вид:

— Не ми идва и една добра причина на ум, освен ако не е просто поредният начин да отвлече вниманието от истинските следи.

— И аз така мисля — каза Ким. — Има смисъл от серум на истината, само ако са го измъчвали, не ако сам си го е причинил. Подвеждаща следа е.

Рамон потри нос замислено.

— Добре, възможно е.

— Но защо да убива собственото си куче? — недоумяваше Аларон. — Няма никакъв смисъл в това.

И тримата замълчаха за известно време.

— Ами това: „Я.Л. 824: Аргъндън ти Брий“? — попита най-сетне Рамон. — Тази година има ли някакво значение за генерала?

Аларон разлисти „Генерали от славния бунт“, но не откри нищо там. Намери необходимото в една от другите книги на майка си.

— Роден е през 824-та! — отбеляза той развълнувано. — И дълго време е бил женен за жена на име Брийта, също маг. Ааа, не се ли наричаха аргъндинците, „аргъндънци“?

— Да — отвърна Рамон. — Но защо му е да го пише на пода в някакъв параклис?

Отново настъпи дълга тишина.

Ким се наведе напред:

— Кой или какво го е изгорило, ако е бил сам? Или и това е сред опитите му да насочи всички към погрешна следа?

Рамон вдигна пръст срещу нея:

— Много вероятно — но пък така е щял да унищожи и жалките останки от онзи параклис — той издърпа листа с изрисуваната руна, която бяха изучавали толкова време. — Вижте — помните ли онази завъртулка от руната, която не можехме да си обясним? Би могла да е магически сигил за „неконтролируема енергия“ — заключи той самодоволно. — Това означава, че си е направил белезите собственоръчно и съвсем преднамерено. Ленгстрит е знаел, че други магове ще разследват случилото се, затова е покрил следите си.

Аларон се поизправи оживено, предусещайки, че имат напредък.

— Е, какво следва?

— Нека да помисля — Рамон погледна строго Аларон. — Не мисли, че не помня какво пишеше Вълт в онова писмо: заповядваше на Гавий и Мьорин да не се намесват, ако те видят да използваш незаконен амулет. А това е крайно необичайно. Вълт е искал да имаш амулет.

— Все пак е пророк. Може би е предрекъл нещо.

— Много е възможно. След като е чул дипломната ти, сигурно се е запитал: „Кое е това момче? Дали пък не е право?“ Сигурно е скубал косите си, докато се е мъчил да разбере какво пропуска. И тогава Ленгстрит е избягал, където и да са го държали заключен…

— Чудех се, дали сам не е изпратил Ленгстрит при мен — размишляваше Аларон. — Ако не е намерил дълго време изход от разследването си, сигурно си е помислил, че ние можем да му поднесем решението?

Рамон си подсвирна тихо:

— Възможно е, amici — но, малко вероятно. Не, мисля, че просто е предрекъл, че може би си на прав път и е решил да ти даде едно рамо.

— Искате да кажете, че така го отвеждаме право към Сциталата? — Ким ги изгледа втрещено.

— Или поне той така си мисли — намръщи се Рамон. — Но какво можем да направим сега?

— Да имаше само някого, на когото да можем да се доверим и който да ни помогне… — заяви Ким. — Все трябва да има един човек в този град, който не би ни предал на момента на Вълт или не би ни подмамил, за да използва информацията за себе си.

— Така би трябвало да бъде — съгласи се Аларон. — Но всъщност не се сещам за никого. Не вярвам на Църквата, а да не говорим за Стражата. Според онова писмо дори въпросният герой Джерис Мьорин е затънал до шията в тази работа.

— Не непременно — възрази Ким. — Може въобще да не знае какво се случва и просто да следва нечии заповеди.

— Ти просто си му хвърлила око — ухили се Рамон и когато Ким се изчерви по момичешки, извика. — Ха! Знаех си!

— Приятел е на татко — заобяснява Ким смутено. — Винаги се е държал подобаващо със семейството ми.

— Не можем да си позволим да му разкриваме каквото и да било — настояваше Аларон, засегнат от реакцията на Ким и тя се съгласи неохотно.

И тримата трепнаха, когато от съседната стая Тесла се разкашля лошо за пореден път.

— Не ми харесва кашлицата на майка ти — каза тя тихичко на Аларон. — Не е толкова здрава, за колкото се мисли.

Поредният повод за притеснения — нещо, което определено не им трябваше сега.

Долините на Източен Верелон са напълно наводнени, отбеляза мрачно Белоний Вълт, докато скифът му прелиташе над тях. Многократните манипулации на въздушните магове над времето, докато легионите преминаваха по Величествения път, бяха довели до пълно опустошение: бури, порои и яростни вихри се спускаха над земевладения и села, съсипваха реколти и домове. Половината дървета бяха изтръгнати от корените си от силни ветрове и урагани, а домашни животни плаваха безжизнени в насъбралата се с километри придошла водна маса. Във въздуха се носеше смрад на гниещи тела и кални води, нагорещявани от жаркото лятно слънце — цялата земя се разстилаше като възтопла помийна яма. По продължение на целия Императорски път точещи се с километри кервани затъваха в кълчищата на това тресавище.

Каква невероятна загуба на време и пари, мислеше си той.

Летяха цяла нощ, като спряха за малко само по зазоряване, за да си починат пилотиращите магове. Самият Вълт едва успяваше да спи, обзет от нестихваща тревога за това, което го очакваше в Норостийн. Поне на следващия ден градът щеше да попадне в обсега на ясновидските му способности и той щеше да успее да задвижи някои неща. Междувременно трябваше да обмисли още няколко въпроса. Той освободи съзнанието си…

Какво ли правеше Гървон? Дали вече беше нападнал Елена Анборн, или двамата играеха някакви заплетени игрички, за да държат императора в ръцете си? Може би трябва да се отдръпна повече от тази работа? Преди година очертахме план за покушение на императора: дали все още е в сила? Дали събитията в Джавон ще провалят всичко? Можем ли да се доверим на този Рашид Мубарак, от когото зависят толкова много неща? Антонин Мийрос просто един изкуфял старец ли е, или е една коварна змия? Защо се е оженил за онова момиче от Лакх — коя ли е тя всъщност?

Мисълта за най-лошото го обсебваше: че някой друг се е добрал до Сциталата на Кориний… Къде, по дяволите, се беше дянал Яриус Ленгстрит? Как въобще един безпомощен старец със затрити спомени бе успял да се измъкне от ареста? И защо пророчествата му постоянно сочеха сина на Тесла Анборн като важен фактор? Тесла бе сестра на Елена — дали тази връзка имаше някакво значение? Кой действаше като скритата ръка: магът, който бе изтрил съзнанието на Ленгстрит и след това се бе изпарил ли?

Какво ли ме очаква у дома?

Тирник премина без никакво значително откритие и тримата се впускаха все по-отчаяно в търсенето на нови следи. В одиняда Аларон посети последната жива роднина на генерал Ленгстрит, вдовицата на сина му Ардън. Живееше в църковната община Катрамийл, бедна област в близост до езерото. Ардън Ленгстрит бил маг, но се оженил по любов за доячка от Кнеб на име Кира. Бе участвал в Бунта, но при Локхазан го заловили в плен и лошите условия в затвора съсипали здравето му. Към края на войната той вече изглеждал по-стар и от собствения си баща.

— Значи ти си синът на Ван и Тесла? — попита Кира Ленгстрит, втренчила се в Аларон през кухненската си маса. — Виждам по малко и от двама им у теб. Баща ти се ползва с добро име сред всички ни — добави тя.

Сред косите ѝ се прокрадваха сиви кичури, а лицето ѝ излъчваше тъга. Когато Аларон и връстниците му се записаха в Турм Заубърин, директор бе Ардън Ленгстрит, но след като Вълт стана губернатор, на негово място сложиха Люсиен Гавий. Скоро след това Ардън се обеси, оставяйки Кира без никакъв доход, като освен това тя не притежаваше нито привлекателна външност, нито изисканост, а само една постоянна бдителност на селското момиче към шарлатани. Постепенно тя бе продала имотите на съпруга си, за да може да оцелее, а сега живееше под наем в собствената си къща, вкопчила се отчаяно в ежедневието без надежда за по-добър живот. Беше само на четиридесет и четири години, а вече беше мъртва.

— Какво си спомняте за генерала? — попита я Аларон, чудейки се дали не си губи времето. Да, животът ѝ не е бил лесен, но все пак…

— За стария Яри ли? Дори не знам дали още е жив — а и никой не може да ми каже. Преди четири години щеше да навърши сто. Разбира се, той е маг, а те живеят по-дълго от нас, неблагословените люде. Искаше ми се да имам деца, но моят Ардън ми бе отнет прекалено рано… — гласът ѝ стихна, а от очите ѝ потекоха сълзи.

— А генералът? — настояваше учтиво Аларон.

— О, той винаги се държеше мило с мен. Знаеш ли, че имаше куче? Прекрасна стара животника. Чудя се какво ли е станало с него — Ний, така му казваше. Беше интересно кучето, вярно до смърт. Да, обичаше стария Яри, няма съмнение, а и Яри го обичаше много. Развеждаше го всеки ден, дори по време на обсадата, долу към Стария град, през моста „Минт“, та чак до площада „Пордавин“. Казваше, че ако пусне стария приятел, и с вързани очи, ще мине по тоя път.

Аларон извъртя очи с лека досада.

— Генералът споменавал ли е някога Белоний Вълт?

— Кой?

— Губернаторът — генералът в Локхазан?

Тя поклати глава:

— Не ме търси мен за тези мъжки работи, Ардън се занимаваше с тях. Искаш ли още бисквити?

Аларон се прибра, за да докладва пълен провал.

— Беше истинско мъчение — изстена той пред останалите. — Не спираше да бръщолеви за каквото ѝ скимне… Не знае нищо за генерала, дори за собствения си съпруг. Не знаеше дори, че са го уволнили от колежа! Сигурно още оттогава е била такава кукувица!

Денят не беше сполучлив. Успяха да отхвърлят няколко възможни варианта, но не чувстваха, че са постигнали някакъв напредък. Аларон бе на ръба да започне да умолява приятелите си да го оставят и да се спасяват. Не беше честно да ги държи до себе си на огневата линия, когато Вълт се върнеше или Мьорин дойдеше у тях да разпитва.

Само още един ден и ще трябва да бягаме оттук…

Белоний Вълт разтегли кълбото светлина в по-широка сфера, забули го в илюзия, така че пилотите му да не могат да подслушват, и затърси със съзнанието си.

<Дарий, отговори ми!>

На мига лицето на Файръл се появи в кълбото от светлина: черна брада, извит като клюн нос и тънки устни.

<Магистър Вълт! Как мога да съм ви полезен, господарю?>

<Някой е влязъл с взлом в резиденцията ми, Дарий. Разпитай Грон Кол. Бъди непреклонен, доколкото се наложи. Но не влизай в дома ми, ясно ли е?>

<Влизане с взлом ли казвате? Но кой би посмял, господарю?>

<Кой наистина, Дарий? На този етап искам да задаваш само въпроси, не предприемай нищо според отговорите, които ще получиш. Ще пристигна във фригтък.>

<Но това е след два дни, не сте ли в Йебусалим?>

<Чуваш ли ехо от усилвателен скиптър, Дарий? В момента летя над Верелон. Ще се срещнем на пристанищната платформа във фригтък. Ще те предупредя, когато наближим. Очаквам подробен доклад още щом пристигна.>

Той прекъсна връзката и остави кълбото от светлина да се разпръсне. По принцип можеше да се разчита на Файръл, но, разбира се, не можеше да му вярва — амбициите му бяха прекалено завишени. Вече смееше да се оплаква от позицията си в колежа, искаше повишение и то скоро. Но за момента, той беше най-доброто, с което Вълт разполагаше.

Но като се замисля, Кол го наеха по препоръка на Файръл… Да не би и ти да си замесен в тая работа, Дарий?

Този следобед беше ред на Аларон да намокря челото на майка си — треската ѝ се влошаваше и той повика лечител. Времето да разрешат загадката им бе на привършване, затова Рамон и Ким се заеха с въпроса как да скрият Аларон от Белоний Вълт.

Тесла едва успяваше да заспи, а в обезобразеното си лице приличаше на скелет. Баща му пазеше нейна картина отпреди да замине за Понтус в онази масова кланица на Първия поход. Там тя беше прекрасна, с непоколебим поглед и коси като огромна червена грива. Сестра ѝ Елена също се виждаше на портрета — кльощава и намусена. Картината сега бе прибрана надълбоко. Аларон се запита на глас къде ли е леля му Елена сега.

— Търси си неприятности, няма съмнение — отвърна дрезгаво Тесла.

Тя се намръщи и потърси пипнешком чашата си с вода.

— Елена е в центъра на нещата, винаги е обичала да се навърта там. И да създава проблеми на всички нещастници. Не се заблуждавай от думите на Беско, момчето ми. Щом той казва, че е „предателка“, разбирай го по-скоро, че е осуетила нечии планове. Може пък дори да ѝ е дошъл акълът в главата. На какви неща ставаме свидетели вече.

— Никой не може да се ебава с леля Елена, нали?

Майка му се подсмихна, а стържещият ѝ смях прерасна в кашлица.

— Внимавай с изказа си, момче — предупреди го тя след това. — Е, какво правите с приятелчетата ти, че настава такава голяма истерия?

— Просто се опитваме да помогнем на генерала, мамо — отвърна предпазливо Аларон.

— Изглежда това изисква много караници и крещене и тичане насам-натам — отбеляза Тесла сухо. — Напредвате ли? Все още ли сте приятели?

— Не съм сигурен.

— За кое от двете?

— За напредването. Иначе да, все още сме приятели.

Майка му се извърна и кухите ѝ орбити се съсредоточиха върху него:

— Забъркал си се в неприятности, нали, сине?

— Не, не… няма такова нещо…

— Толкова ли е зле?

Аларон сведе примирено глава:

— Трябваше да открадна нещо. И сега е много възможно да разберат, че съм бил аз.

Тя потръпна едва доловимо.

— Глупавото ми момче. Не се ли научи на нещо от леля ти или от онзи силациански хлапак? Никога, ама никога не трябва да оставяш улики. Кого обра?

Не можеше да излъже майка си.

— Губернатора.

Тя се вцепени, а Аларон забеляза как на върха на пръстите ѝ проблеснаха огънчета. Бързо, той се пресегна и стисна двете ѝ ръце в своите. Бяха болезнено горещи на допир.

— Губернатора ли каза? Обрал си Белоний Вълт? — тя издърпа ръцете си и го приближи до себе си. — Трябва да отидеш при Джерис Мьорин, той ще те предпази. Двамата с Ван се биха заедно. Отиди при Мьорин…

— Не мога, мамо. Мьорин е замесен с Вълт.

— Невъзможно — гласът ѝ беше равен и категоричен. — Двамата се мразят в червата.

— Истина е. Заговорници са в някакви тъмни работи. От семейството на Ким ни казаха за едно мазе в стар склад долу при пристанището на Стария град, което е достатъчно дълбоко в земята, че да не може да се открие дори с гностично гадаене. Можем да се скрием там, докато изчакаме да отмине. Рамон подготвя мястото, занесе вода и храна. Хората на Ким ще ме наглеждат, а аз ще се грижа за генерала. Те помнят доброто, което е сторил за тях по време на Бунта. Всичко ще е наред. А Ким ще се грижи известно време за теб, докато мога да изляза отново оттам.

— По-добре да избягате в Силация, макар че вече трябваше да сте тръгнали — тя оголи пожълтяващите си зъби. — Защо Вълт все още не е дошъл?

— Не е в Норос, мамо, но ще си дойде всеки момент.

Тя го обгърна с грубите си, изгорели ръце и го притисна в кокалестото си тяло.

— Ох, глупавото ми момче.

Аларон не си тръгна, докато майка му не заспа. Освободи се от хвата ѝ и се върна във всекидневната, където си наля студен лимонов чай и седна загледан в купчината бележки. Рамон се бе захванал с надписа „Я.Л. 824: Аргъндън ти Брий“, но бе стигнал единствено до бележките: „анаграма?“, „код?“, „цитат от Писанията?“, сред които и поредица от драскулки.

Мразя подобни загадки. Защо му е на някой да убива любимото си куче и след това да затрие собствения си мозък? И какво общо, по дяволите, има с всичко този глупав надпис?

Когато по-късно Рамон и Ким се върнаха, Аларон все още стоеше над бележките. Бе забравил да пие от чая си, но се тресеше от вълнение. В стаята беше тъмно като в гроб и Аларон едва разчиташе листовете около себе си. Генералът хъркаше в едно кресло.

Ким дръпна пердетата.

— Ще ослепееш в тази тъмница.

Рамон се зададе след нея, понесъл торби със зеленчуци.

— Какво става, Ал? — попита той. — Изглеждаш сякаш самият Кориний те е споходил.

— Просто ми хрумна нещо.

— Предполагам, това е доста зашеметяващо за теб.

Аларон направи неприличен жест. Бе стоял и прехвърлял мисълта в главата си вече повече от час.

— Мисля, че разгадах мистерията около кучето — заяви той, стараейки се да прозвучи равнодушно.

Двамата го изгледаха с очакване.

— Е?

— Гледах онзи надпис — „Я.Л. 824: Аргъндън ти Брий“. Може и да ви прозвучи глупаво, а и ако човек не знае името на кучето не би се досетил, а дори тогава трябва да му е известно, че Ленгстрит е убил сам животното, което Вълт не е знаел, но…

— Аларон, дай по същество — обади се нетърпеливо Рамон. — Изплюй камъчето, amici, какво си разкрил?

— Ох, съжалявам! Помните онова число 824, нали? Забелязах, че всяка цифра отговаря на броя на буквите съответно във всяка дума от „Аргъндън ти Брий“, нали? И ако вземем осмата, втората и четвъртата буква от всяка от тях — съответно „н“, „и“ и „й“, се получава Ний — името на кучето му.

Ким го погледна учудено:

— И на това му казваш следа?

Рамон беше по-ентусиазиран.

— Знаеш ли, може би си прав! Не е кой знае колко съвършено измислено, но може и да означава нещо. Нещо друго, Ал?

— Ами — започна Аларон, — отровата, която е използвал върху кучето, ми напомни за нещо, което учихме по некромантия. Била е направена от петнисто качулатче, което има свойството да увеличи възможността след смъртта на тялото, духът да остане да кръжи близо до него. Имахме цяла лекция за това, не помниш ли? Такива отрови се наричат сенчести.

— Вълт не би ли се досетил за това? — попита Ким със съмнение.

— Само ако е некромансър — отвърна Рамон. — Но в описанието в „Генерали от славния бунт“ не се казва такова нещо. Некромантията е част от магьосничеството, което очевидно не му е сила, а освен това е обвързана със Земята, а неговият елемент е Въздухът, пълната противоположност.

— Тоест, казваш, че Аларон вероятно е разбрал нещо, което Белоний Вълт не е успял? — зяпна учудено Ким.

— Като го поставяш така, наистина звучи малко невероятно — съгласи се Рамон, смигвайки на Аларон.

— Ще си продължа и няма да ви обръщам внимание — заяви Аларон. — Петнистите качулатчета са достатъчно разпространени: хората ги използват, за да унищожават най-вече плевели, а не животни. Но ако човек иска да създаде призрак, би използвал тъкмо тях.

— Призрак на куче ли? — отбеляза с насмешка Ким.

— Призрака на Ний — уточни Аларон. — Куче, което собственикът му развежда всеки ден долу към Стария град, през моста „Минт“, чак до площада „Пордавин“ и параклиса, където са открили и Ленгстрит.

Рамон мигаше на парцали:

— Мислиш, че призракът на кучето му може да ни отведе към следващата следа от загадката?

Аларон сви рамене:

— Възможно е.

— А Ленгстрит некромансър ли е?

— Земен маг е, а некромантията е свързана със Земята, така че предполага някаква предразположеност. Трябва да огледаме параклиса отново, но през нощта. Аз, самият имам предразположеност към некромантия, макар и въобще да не ме бива. Работи по-добре през нощта обаче и ще трябва да се подготвя.

Рамон му стисна ръката:

— Добра работа, Аларон Мърсър, може и да успеем да ти спасим задника.

Рамон ги поведе през виещите се улички на „Продавин“, избягвайки без усилия патрулите на Стражата. Беше мрачнолуние и отблясъците на първата зора все още бяха бледи, а пустеещите улички все още тъмни. Всички носеха тъмни дрехи и за тяхна радост бяха увили дебели шалове около шиите си — Норос се намираше високо над морското равнище и нощите му винаги бяха студени. Все още оставаха два камбанени звъна до изгрева. Аларон почти не беше мигнал, но мисълта за възможното откритие му даваше сили.

Вмъкнаха се незабелязано в параклиса на „Продавин“ и с облекчение откриха, че вътре не се спотайват просяци. Наводненият под бе изсъхнал само на места, заради което и бездомниците все още не влизаха вътре. Застоялата вода вонеше отвратително. Рамон направи чевръст жест към Аларон:

— Е, Аларон, сцената е твоя. Така де, локвата е твоя, така да се каже.

Ким затвори входната врата, за да не се стича светлината им на улицата. Аларон се настройваше за предстоящото, докато прецапваше от главния параклис към страничната му част, където бяха открили и тялото на кучето преди толкова много години. Той извърна поглед към Рамон в търсене на подкрепа.

— Ще се справиш, Ал — прошепна му той. — Имай самоувереност.

Самоувереност… Аларон кимна и притвори очи. Припомни си малките неща, в които бе успявал в колежа и загърби провалите си. След смъмрянето на Рамон в странноприемницата той не бе спирал да си повтаря, че е способен да прескочи трудностите, пред които досега винаги се е провалял. Но некромантия… охх! В колежа некромантия им преподаваше Файръл, а Аларон мразеше всички лекции с него, така че никога не се бе справял добре. Но най-много не обичаше усещането: некромантският гносис беше непоносим — извличаше се като хладна лилава енергия, подобна на слуз, която се процежда през пръстите му. Мразеше и да е близо до трупове — мъртвата им плът беше като отвратително студено желе, а втренчените погледи на безжизнените им очи го ужасяваха.

Стегни се, повтаряше си той. Сега нямаш друг избор. Или това, или Вълт ще те накълца на парчета.

Гносисът се стече болезнено, изсмуквайки топлината от тялото му. Докато изпращаше призива си, усети как милиони плъхове с мъртва плът по зъбите си се извръщат към него и изсъскват злобно. В ушите му се разнесе шепот на едва доловими гласове — шепотът на умрелите тук души. Той ги пропъди от съзнанието си и се съсредоточи върху призива си.

<Ний! Хей, Ний… ела тук, момче!>

Зрението му се замъгли и той съзря тъмни сенки, прокрадващи се откъм ъглите, приплъзващи се по стените: едва доловими лица, изгубени души, налитащи като нощни пеперуди на светлина.

<Ний, предана хрътко, Ний…>

Той извика в съзнанието образа на кучето, което бе видял в книгата с илюстрации и го прибави към призива си.

<Ний…>

— Аларон? — гласът на Ким прозвуча раздразнено.

Изведнъж тя отдръпна бързо ръката си от стената, върху която се бе подпряла и където се пропука нова цепнатина.

От някаква отвъдна дълбочина се процеди хладен глас:

<Кой вика? Кой се осмелява?>

Ким заотстъпва назад от стената, когато върху нея като някакво мокро петно се очертаха линиите на човешка фигура. Без да се замисли, Аларон вдигна ръка и измърмори заклинание, пропъждащо мъртвите. Разнесе се писък — нечовешки стон и фигурата изчезна.

Уау, аз го направих!

— Какво стана? — изпъшка Рамон.

Ким запристъпи назад към вратата.

— Аларон, не знам дали е добра идея…

— И на мен не ми харесва особено — призна си Рамон. — Хайде да приключваш по-бързо, а?

Аларон призова отново името, съсредоточавайки се върху образа на кучето. Искаше му се да е срещал на живо Ний, но разбира се по онова време дори не беше роден. Беше виждал кучета от същата порода поне — може би това щеше да помогне?

<Ний, ела тук, момче!>

Влажно космато тяло се отърка в краката му и той изпищя, като едва не се удари в тавана. Препъна се и падна на задните си части, а огромна ловджийска хрътка пристъпи откъм сенките с увиснал от устата език и сплъстена козина, обкръжена в бледа лилава светлина. Дъхът на Аларон секна.

Останалите двама също се сепнаха, щом видяха хрътката.

Аларон се пресегна неуверено:

— Ний, ти ли си? Ний, ела тук, момче, ела…

Призрачното куче пристъпи и зарови муцуна в него, безплътният му нос беше ледено студен. Смесено чувство на умора, облекчение и блажено усещане за постижение изпълниха Аларон. Успях! След като постоянно го взимаха на подбив в часа по некромантия, сега той собственоръчно разреши загадката, която бе убягнала на Файръл и Вълт и приемаше аплодисменти. Какво ще кажете сега, нещастници такива?!

Той се извърна към Рамон и му се усмихна, леко замаян от умората, а дребният силацианец му се ухили одобрително и прошепна:

— Добра работа, amici.

Кучето продължаваше да го души, сякаш се опитва да запомни миризмата му. Аларон го погали колебливо и се засмя, когато животното завъртя опашка и го побутна, с което отново го събори на земята. Внимателно той свърза съзнанието си с душата на кучето и го освободи от призоваващата техника. Животното остана призрачно, но вече изглеждаше достатъчно плътно да го докоснеш.

— Здравей, Ний, радваме се да те видим, момче.

— Той те хареса, Аларон — засмя се Ким, клекна и гушна огромната хрътка.

— Хъъ. Призрачно куче, което харесва некромансъри… — отбеляза саркастично Рамон. — Май вкусът му е доста подозрителен? Е, какво ще правим сега?

— Не знам — отвърна Аларон.

Козината на Ний стоеше някак безплътна, като че ли направена от дим. Обзе го страховитото чувство, че ако пожелае, може да прокара цялата си ръка през тялото на животното. Продължи да го гали, но много леко.

— Имате ли някакви предложения?

— Да го попитаме него — предложи Ким, когато Ний се насочи към вратата, махайки с опашка.

Докато вървеше, нито водата на земята потрепваше, нито се чуваше някакъв звук.

— Да не би да говориш кучешки, Ким? — изсмя се Рамон. — В Силация обичаме да казваме, че кучетата и римонците произхождат от едно и също семейно дърво — заяви той хапливо.

— Също както силацианците и плъховете — побърза да не му остане длъжна Ким. — Просто го погледни, глупако: виж, че иска да излезе навън. Не ти трябва да си маг, че да го разбереш. Иска да ни покаже нещо. Хайде, момче, ще излезем ли на разходка? Ще вървим ли?

Призрачната хрътка стоеше пред затворената врата и скимтеше тихо в очакване. Рамон отвори вратата и се вгледа навън.

— Все още е тъмно — съобщи той. — Какво ще правим?

— Не съм сигурен, че ще мога да го задържа в нашия свят, щом слънцето изгрее — каза Аларон. — Мисля, че трябва да пробваме да го пуснем навън. Ако някой ни види, аз ще остана с кучето, а вие двамата ще се опитате да отвлечете вниманието му, става ли?

— Ха! Точно в стила на Роблър — значи скъпото ти образование не е било напразно все пак — Рамон му се поклони. — Водете, генерал Мърсър.

Ким издърпа вратата докрай. Ний излая силно и се спусна през площада, обръщайки се на всеки няколко метра, да провери дали го следват. Аларон се обви в илюзорна сянка и затича след него, а другите двама го последваха по петите. Прекосиха площада, следвайки бледия отблясък на хрътката. За щастие, пътят, през който ги прекарваше Ний, преминаваше през оживените пътища, където войниците рядко патрулираха. Когато все пак усетеше, че има някого наблизо, животното се сливаше с тъмнината толкова плътно, че Аларон се притесняваше, че ще го изгубят, но когато подрънкването и пламъкът на главнята се отдалечаваха, Ний се появяваше и изджавкваше тихичко, приканвайки ги да побързат.

Прекосиха моста „Минт“ над реката Лил, а Аларон започна да си мисли, че разговорът му с Кира Ленгстрит все пак не е бил чак такава загуба на време.

— Преминава по пътя, по който стопанинът му го е развеждал всеки ден. Ленгстрит го е научил на този маршрут — отбеляза развълнувано той.

Наложи им се да избегнат поредния патрул близо до Роял Минт, преди да започнат да се спускат към Стария град и езерото. Ний се промуши енергично под акведукта, пренебрегвайки гърмящата вода над главите им, и пое по странична уличка през сребърния пазар, като слиса глутница диви кучета, които заотстъпваха назад, ръмжейки изплашено, преди да избягат надолу по улицата.

Навлязоха в един неголям площад на Стария град, и докато приближаваха кучето, то вдигна крак и изпусна призрачна струйка урина към една врата, докато махаше весело с опашка.

Рамон едва сдържа смеха си:

— Вижте, маркира ни я — подсмихна се той. — Великолепен е!

Разгледаха вратата, водеща към стара каменна гробница, от онези, които благородническите семейства издигаха сред градските си имоти. Загледаха се в гербовете и ангелите на Кор над нея. Сивият камък беше поолющен от времето, но заключената входна порта беше прясно боядисана в зеленикав цвят, характерен за входовете на криптите. Името на рода също личеше — Де Савиок, видна династия, една от последните преки наследнички на Благословените Триста. В града имаше няколко подобни постройки, все така свещено неприкосновени, макар самите магьоснически родове да се бяха разпаднали.

— Де Савиок — Аларон се извърна към другите. — Никога не съм ги чувал.

— Ти си единственият местен тук, Ал — отбеляза Рамон.

Ний притича отново при Аларон и вдигна очакващ поглед към него. Първите слънчеви лъчи се процеждаха над планините на изток и обагриха сивото небе в бледо синьо. Ний изскимтя: внезапно животното започна да става прозрачно.

— Ще се върнем довечера — каза Аларон и побърза да добави. — Ще го изгубим… — той плесна по крака си и го подкани. — Хайде, момче!

Той се извъртя и затича към вкъщи.

Бягаше по целия път, а Ний подскачаше жизнерадостно до него. Отвори несръчно вратата, кучето подуши наоколо, излая и се хвърли вътре, а Аларон го последва плътно.

Яриус Ленгстрит спеше в креслото до студената камина, но се разбуди, когато Ний се затича към него, джавкайки весело, а по лицето на генерала се изписа разпознаващо усещане. Хрътката вдигна лапи в скута му и игриво завря муцуната си в него, а старецът го гледаше втренчено, но изведнъж започна да разрошва козината му с ръце, а по безизразното му лице започнаха да се стичат сълзи.

— Ний — прошепна той. — Ний!

Това бяха първите му думи, откакто го бяха открили.

Сърцето на Аларон сякаш подскочи. Другите двама изтопуркаха зад него задъхани — потупаха го по раменете и се вгледаха в мрачната стая. Изумените им въздишки последваха веднага, щом дочуха генералът да повтаря отново и отново името на кучето си, докато го прегръщаше силно. Животното мяташе оживено с опашка.

Може би това ще го излекува, замисли се Аларон, но когато слънцето се издигна на хоризонта, кучето започна да избледнява. С жално скимтене, то се извърна и избяга, втурвайки се към някое тъмно място, в което нямаше преградни стени, а последният му лай бавно изчезна в тишината. Генералът стоеше загледан след него, по бузите му се стичаха сълзи, а устните му се разтеглиха в загадъчна усмивка.

Не успяха да измъкнат нищо друго от Ленгстрит и им се наложи да убият поредния ден в трескаво нетърпение. Рамон се разходи до хълма Бейконтор да провери дали Вълт е пристигнал, излизайки под претекста, че ще се запише за прехода си към Понтус — трябваше да се присъедини към легиона си след броени седмици. Вече се събираше малка флотилия от въздушни кораби и кипяха приготовления за изпращането на маговете, които щяха да се присъединят към Похода.

Междувременно Аларон се зачете за рода Де Савиок в една от книгите на майка си. Изглежда се бяха прославили единствено с отегчителността си.

— В свят, в който отрепки като нас се захващат да търсят велики съкровища на империята, тези тук са успели да си осигурят бележка под линия в наръчник за отглеждане на коне — разказа той на Ким. — Единственият забележителен сред тях е последният им родственик. Убили го в дуел, заради дългове от хазарт. Последните му думи били: „Дали и този път ще уцеля десетката?“ — той се подсмихна саркастично.

През остатъка от деня, двамата събраха всички досегашни бележки от издирването им в един сандък — в готовност да ги пренесат към мазето, което бяха подготвили като скривалище за Аларон. Рамон се върна от приземителните площадки. Все още нямаше вести за Вълт.

Ким се съгласи да остане при Тесла и генерала, докато момчетата се върнеха при гробницата на Де Савиок. Тръгнаха по здрач. В Стария град богаташите живееха зад високи дувари и заключени и добре охранявани порти. Улиците винаги бяха притихнали и Аларон и Рамон стигнаха без проблеми до криптата. Рамон отключи вратата с отработени движения и приложение на гносиса и след няколко секунди двамата вече бяха вътре, затваряйки вратата след себе си. Аларон запали една главня.

Разликите между това място тук и параклиса бяха отличителни. Всички саркофази, с изключение на един, бяха мраморни, и то от скъпите разцветки: червени, зелени и черни. Единственият каменен саркофаг принадлежеше на злополучния комарджия Робен де Савиок, последния от рода.

— Е, какво търсим тук? — зачуди се Аларон на глас.

Рамон се загледа в надгробния камък на Алво де Савиок, бащата на Робен.

— Това — отвърна той след няколко секунди.

Мраморът беше износен и напукан, а проникващият из цепнатините мъх заличаваше семейния герб — комплект ключове и думите: JEUNE ETERNAL3: завинаги млад.

— Какво?

Рамон посочи надписа:

— Виж, първата и последната буква са протрити: „Я“ и „Л“.

Аларон преглътна:

— „Я“ и „Л“ — Яриус Ленгстрит.

Рамон кимна. Извади амулета си и заоглежда саркофага.

— Ха! Видя ли това? — той изтърка мъха точно под двете букви. — Ето, виж…

Аларон се вгледа отблизо. Върху камъка беше надраскано нещо: Voco Arbendesai. Умът му веднага превключи.

— Това е вещерство — „Voco“ означава „призоваване“.

— Ами Арбендесай?

— Трябва да е име — всички духове имат имена, с които се призовават — той хвана Рамон въодушевен за рамото. — Почти го разгадахме, Рамон.

Над Алпите се спускаше здрач. Вълт усещаше високите ветрове, вдишваше свежия, хладен въздух. Най-сетне бе успял да заспи, докато колебливо докосване в съзнанието му не го разбуди отново.

<Отговорете, магистър Вълт!>

<Да, императрице?>

Вълт облиза устни.

<Къде сте, магистре?>

<Летя обратно към Норос, Ваше Величество, мога да обясня…>

<Много хубаво. Защото не съм свикнала пратениците ми просто да оставят задълженията си без обяснение. Носи се слух, че сте се изплашили и сте тръгнали незабавно, заради застрашило ви нахлуване в дома ви. Тук в Палас постоянно се споменава Локхазан. Моля ви, обяснете ми какво се случва, магистър Вълт.>

Докато говореше, хватът ѝ над съзнанието му се затегна и той изпита вледеняващия страх, че тя може да се пресегне от кулата си в Палас и да разкъса главата му отвътре. Той заздрави защитите си, издигайки нова преграда в съзнанието си, но без да нарушава нейния контрол, а просто като подготовка да посрещне последвали опити за настъпление. Едва тогава можеше да започне да мисли с разсъдъка си.

Трябваше да измисли нещо близко до истината, но не и да ѝ каже самата истина — това бе недопустимо. Залозите бяха прекалено високи.

<Имало е пробив в сигурността на губернаторския дворец в Норостийн, императрице. Възможно е да е била открадната жизнено важна информация за империята.>

Тя отвърна с равен, но загрижен тон:

<И каква е тази информация, магистре?>

<Все още не е установено. Усетих нахлуването и се опитах да го проследя. Почти бях уловил нарушителите с гностичното си гадаене, но някой прекъсна връзката.>

<Значи тези крадци са доста талантливи, магистре. Сигурно сте разтревожен.>

<Притеснително е, Ваше Величество. Малцина биха били способни на подобно нещо.>

<Има ли заподозрени?>

<Докато не кацна в града и не чуя доклада за ситуацията, не.> Той очакваше недоволство от нейна страна, но когато тя отново заговори, тонът ѝ остана отчетливо приветлив.

<Норосийците сигурно са ми слабост, магистър Вълт. Простих на колегата ви Гейл вече два пъти, а сега правя същото и за вас. Очаквам подробен доклад. Дръжте ме в течение по въпроса. Списъкът с имената на способните на подобно безчинство може и да не е дълъг, но предполагам, че присъствието на определени хора в него е притеснително.>

<И аз съм подобаващо притеснен, императрице.>

Тя се засмя.

<Сигурна съм, че сте. Нека това притеснение задвижи стремежа ви да разрешите проблема възможно най-бързо. Но държа да отбележа, магистре, не съм много щастлива, че изоставихте задълженията си по този начин. Разтревожили сте гарнизона в Йебусалим, а изплашените мъже често вземат лоши решения. Няма да забравя случилото се. Открийте крадците и разрешете проблема. Дръжте ме в течение.>

<Да, Ваше Величество> отвърна той, но тя вече си бе отишла.

На следващата сутрин Аларон закусваше сам по-рано от обикновеното. Ким все още спеше, а Рамон отново бе отишъл към пристанищните кули, но Аларон едва бе преполовил кашата си, когато приятелят му връхлетя в къщата с думите:

— Трябва да вървим, Аларон, очаква се губернаторът да пристигне довечера. Незабавно трябва да ви отведем с генерала в онова мазе…

Неизбежността се стовари върху Аларон като удар в корема, но Рамон не му остави време за размишления. Явно бягството в последната минута беше разпространена практика при силацианците.

— Хайде, Ал, да действаме!

По мръкване Аларон вече беше на четири метра под земята, в тайно мазе под изоставена порутена барака. Седнал на купчина чували, той вече се питаше как, по дяволите, ще оцелее през настъпващата нощ на това място — дълбоко под земята, единствено с генерала и няколко книги за компания. Поне с помощта на гностичен огън успя да се отърве от бълхите наоколо. Оттук насетне обаче животът вероятно щеше да е доста безнадежден.

Капакът на тавана се отвори рязко и облечен в тъмни дрехи, Рамон се зададе с тропот по стълбите. Генералът го изгледа с незаинтересован и бездеен поглед. Той подуши въздуха и сбърчи нос.

— Смърди на помия.

— Благодаря — намръщи се Аларон от бабунестото си легло от чували с брашно. — Ти какво очакваше, кралски покои ли?

— Не, но поне по-малко мръсотия и изгнило.

— Благодаря, че го отбеляза. Ще наредя на прислужницата да почисти, а не почакай, май нямахме прислужница…

— Стига си се мусил, Аларон. Баща ти е преживял и по-лошо по време на Бунта.

— Да, но неговото е било патриотично — измънка кисело Аларон. — А как е стаята ти в странноприемницата — удобна, а?

— Не е зле — отвърна Рамон. — Благодаря, че попита.

— Хмпф. Е, за какво си тук, да ми помогнеш или?

— Да помогна, както винаги — Рамон му подаде глинен съд. — Сребърна смес, за кръга за призоваване.

И двамата знаеха как се случва на теория, но Рамон нямаше предразположеност към вещерство, затова отново честта се падна на Аларон да се захване със сили, които винаги го бяха плашили, и то доста. Чрез вещерството маговете призоваваха душите на мъртвите, които обитават земята като слуги, и установяваха връзка с тях. Помежду си, безплътните привидения се свързваха в огромна мрежа, която се обновяваше постоянно, когато някой преминеше отвъд или друг умреше, но сред тях съществуваха души, все още суеверно наричани „даемони“. Смяташе се, че са обитавали земята с хилядолетия, а най-старите сред тях притежават огромна мощ — това беше добре дошло за вещерите, защото когато веднъж наименува някой даемон, магът можеше да го призовава и контролира.

Един вещер би могъл да призовава даемони без да чертае кръгове, но само някой умопобъркан би се наел да призове непознат даемон без кръг. Кръгът за призоваване заключваше даемона, докато магът не го подчини на волята си, но можеше да бъде пригоден и към специфичните сили на познатите на мага души, изготвен, за да прикрие самоличности или предотврати разкриването на самия заклинател, или за да създаде илюзорни образи и капани — всичко това бе част от изкуството на вещерството. За начертаването на един пълен вещерски кръг обикновено бяха необходими часове.

Също както некромантията, вещерството ужасяваше Аларон. Изпитите за постъпване в колежа можеха и да показват, че съзнанието му е аналитично, борави добре с логиката и е предразположено към подобни магически учения, но истината беше, че идеята за всички мъртви души и даемони преобръщаше червата му от страх и само беглата мисъл, че съзнанието му може да бъде унищожено, ако не успее да подчини призованото създание, го преследваше във всички кошмари. Беше се надявал никога повече да не му се налага да използва вещерство през живота си, но явно надеждите му нямаше да се оправдаят.

Справих се с некромантията онзи ден… мога да се справя и сега, повтаряше си окуражително той.

Въпреки че двамата се сработваха добре, внимателното очертаване на кръга и подготовката му за призоваване им отнеха цяла нощ. Малко преди зазоряване, Аларон реши да активира пробно кръга и вля съвсем леко гносис в него, а щом отвътре се издигна искрящ полупрозрачен лъч, от гърлото му се процеди доволна въздишка. Сребърният прах се втечни и сля ведно. Аларон обиколи, за да провери за пролуки, след което го деактивира отново, за да не се изхабят важните му съставки.

— Готово е! — съобщи той и на момента се почувства невъзможно изтощен, готов да спи вечно, но въпреки това развълнуван.

Преди няколко месеца щях да се срина само при мисълта за това, през което преминаваме. Но сега знам, че мога да се справя, мислеше си той. Той показа на Рамон завършения кръг.

— Вътрешният е за даемона, а външният — за мен, та ако се оплескам, да не достигне до вас. Изглежда добре. Мисля, че сме готови.

— Тогава ще го направим още тази нощ — Рамон се вгледа в Аларон. — Трябва да поспиш, amici. Умът ти трябва да е свеж, щом ще се заемаш с даемон, нали?

Аларон бе учудващо уверен:

— Ще се справим — настояваше той. — Ей, какво мислиш, че ще каже генералът, ако успеем да го оправим?

Рамон се подсмихна.

— Може би нещо в този дух: „Кои пък сте вие, клоуни такива?“

Аларон искаше да задържи лекия тон, но не успя.

— Представи си да си толкова отчаян, че да съсипеш собствения си мозък и да се надяваш, че някой ще те открие и ще ти го възстанови.

Рамон отвърна със сериозен тон:

— Мда… може би е по-откачен и от нас — той се вгледа в спящия Ленгстрит. — Трябва да вървя. И двамата се нуждаем от сън за тазвечерното призоваване.

— И може би за битка с необуздан даемон, ако се проваля — добави Аларон притеснено.

— Или пък за сражение с Вълт, Файръл, Мьорин и половината Стража — безгрижно заключи Рамон.

Аларон го погледна обезнадеждено:

— Съжалявам, Рамон. Не трябваше да взимам онзи свитък, знам…

— Стореното-строено, Ал. Оттук насетне трябва да сме по-внимателни — Рамон се изправи и го потупа по рамото. — Не се втрещявай, amici. Почти успяхме. Тази нощ!

Аларон го издърпа в груба прегръдка:

— Благодаря ти, приятелю, благодаря за всичко. Без теб вече щях да съм мъртъв.

Рамон го изгледа раздразнено:

— Не ме разплаквай, Ал.

Аларон го прегърна отново:

— Не се шегувам, Рамон. Ти си най-добрият ми приятел.

— И ти на мен, Ал. Но си оставаш пълен глупак — Рамон го бутна от себе си. — Какво ли говори това за мен?

Аларон се опита да се отърси от чувството за клаустрофобия, когато капакът се затръшна над него. Настани се в тъмнината, сам с притихналия генерал. Замисли се за Ким, която се грижеше за майка му и им изпрати любовта си. Ненавиждаше Църквата и щеше да е лицемерно да се моли, но истинският ужас за това, какво ще се случи с любимите му хора, го поставяше на прага да прекрачи предубежденията си.

Пазете се всички. Моля ви, пазете се…

Понесен от суровия северен вятър, Вълт пристигна в Норостийн преди изгрев. Изправи се замаяно и изпъна крайници, докато корабът кацаше на павираната тераса над града. Въздушните магове, които бяха поели пилотирането без продължителни спирки от Понтус до тук, се изтърколиха по гръб на палубата и изстенаха — облекчението им не можеше да се опише с думи. Бяха задоволили очакванията му, дори ги бяха надминали. Блясъкът на звездите се отразяваше в заснежените склонове на Алпите, възправящи се на хиляди метри над тях — преградата към юга, към трона, който надвисваше отгоре им, неумолимо като самата Императрица майка.

Вълт подхвърли торба със злато на палубата и си тръгна. Нека да се избият за него — така управляваше той подчинените си. Нека вълците да се разкъсат един друг, а победителят щеше да му служи. Така бе открил и Гървон Гейл, и Дарий Файръл. А ето сега Файръл го очакваше послушно.

— Господарю! — поклони се той.

— Дарий — той постави ръка на рамото му, след което се отдръпна леко. — Разкажи ми, приятелю. Какво обяснение ти даде Грон Кол за това безумие?

— Почти никакво, господарю. Твърди, че е препил и е проспал всичко — обясни подигравателно Файръл.

— Така ли било?

Файръл се намръщи:

— Спомените му са подправени, сигурно никога няма да разберем какво е правил наистина. Трудно е да се възстанови истината след пренаписване на съзнанието.

Вълт присви очи:

— Кой го е направил?

— Някой достатъчно умел, че да покрие последиците от действията си. Страхувам се, че следата е избледняла.

Вълт прочисти раздразнено гърлото си. Както и очаквах и все пак много неприятно.

— Заведи ме в резиденцията ми. Трябва да установя какво е откраднато.

В безвременната тъмнина на скривалището си, Аларон усети опита да го открият чрез гностично гадаене. Докосването беше едва доловимо, а земната маса над него блокира заклинанието. Умението на ясновидството произтичаше от въздушния гносис и затова Земята можеше да го неутрализира — най-простият начин за един немаг да избяга от зрението на мага беше да се скрие под земята. Римонците не го бяха осъзнали навреме, за да се спасят, но със своите естествени планински крепости, силацианците се учеха бързо, а тях ги последваха и други. Ако не можеш да се предпазиш — копаеш.

Върнал се е… Белоний Вълт е тук… Пристъп на страх разтърси Аларон, но той го потисна. Бяха стигнали далеч — бяха една крачка напред в играта, оставаше им само да запазят самообладание. Сега му оставаше единствено да чака и да си почива, надявайки се, че останалите са в безопасност.

Ким беше в кухнята, когато някой заблъска по вратата. Тесла спеше на горния етаж, а Тула бе излязла на пазар. Ким отвори вратата, хванала амулета в другата ръка зад гърба си в готовност да избяга или да се бие.

На стълбите стоеше тълпа от стражари. Висок мъж със строго изражение, диплещи се къдрици и хладнокръвен поглед пристъпи напред. Ким познаваше добре това лице: Джерис Мьорин и баща ѝ бяха дългогодишни приятели.

— От Норостийската стража сме — обяви Мьорин. — Имаме заповед да арестуваме Ала… — замлъкна той, осъзнал със закъснение кой стои пред него. — Кимбели ди Реджия, това ти ли си? Какво правиш тук? Къде е младият Мърсър?

— Няма го — отиде с баща си в Понтус. Наеха ме да гледам майка му — излъга съвършено Ким, тайно шмугвайки амулета си в джоба.

— Баща ти знае ли, че си тук?

— Разбира се — по лицето ѝ се изписа престорено извинение. — Съжалявам, но вкъщи няма никого, освен госпожата, а тя в момента спи. Можете да наминете пак по обед, когато ще съм изкъпала и нахранила госпожа Тесла. Понякога е изключително раздразнителна рано сутрин — случва се да подпалва хората около себе си — тя изгледа многозначително останалите войници. — Знаете колко откачени могат да бъдат бойните магове.

Тя съзря как останалите потрепериха при думите ѝ.

Джерис Мьорин се засмя рязко:

— О, знам, и още как! — след това се обърна към подчинените си. — Добре, момчета: Джейсън, ти ще останеш пред вратата им. Никой да не влиза или излиза — той се извърна и се поклони към Ким с навъсен поглед. — За ваша безопасност, госпожице Ди Реджия. Убеден съм, че ще проявите разбиране.

Ким се намръщи в опит да се измъкне от положението.

Мьорин отново погледна подчинените си:

— Останалите тръгвате да го търсите от врата на врата.

Той изчака войниците да се изтеглят и затвори вратата след себе си. Ким усети, че се изчервява.

— Е, малка Кимбели, ще трябва да си поговорим надълго и нашироко с теб — заяви той с тон, който не допускаше упорство.

Белоний Вълт гледаше с недоумение човека зад бюрото си.

— Как така не можете да го намерите? — той се наведе напред. — Сигурен съм кой е нахлул в офиса ми, капитан Мьорин — бил е Аларон Мърсър и искам главата му на тепсия!

Известно облекчение обзе Вълт, когато успя да събере две и две: липсваше досието на Ленгстрит, което беше притеснително, но единственото друго липсващо нещо беше досието на Аларон Мърсър, а това бе интересно.

Предрекох разни работи за теб, момче. За теб и за Сциталата на Кориний…

След като изслуша дипломната работа на момчето, която отразяваше много точно самата истина, Вълт бе предрекъл, че съществува много по-голяма вероятност да открие Сциталата, ако остави това момче да я потърси, ала като провален, но свободен маг — вероятността беше малка, но беше по-добра от нищо. Сега отново се разтърси из бъдещето, когато разбра кои свитъци липсват. Момчето действаше добре. Освен това се случваше нещо ново, някакъв заплетен заговор относно липсващата Сцитала — задаваше се неповторима възможност.

Не мога да подмина нищо с лека ръка, мислеше си той, наблюдавайки мъжа срещу себе си. Мьорин беше бивш боен маг от редиците на Ленгстрит, един от несломимите воини, борили се докрай. Беше стоял редом с Роблър по алпийските склонове преди войската му да се предаде. Без съмнение познаваше Ванатон Мърсър. Познаваше и Мерчелос ди Реджия, прословутия римонски разбойник, който подпомагаше Бунта. Вероятно не беше просто съвпадение, че са открили дъщерята на Ди Реджия в къщата на Мърсър. Не мога да имам доверие на Мьорин, никога не съм ту вярвал… От години Вълт се опитваше да премахне Мьорин, но капитанът на стражата се назначаваше от краля, а не от губернатора.

Никой не е недосегаем, не си и ти, Джерис Мьорин, каза си наум той, преди да добави уравновесено:

— Добре, капитане. Искам да ускорите издирването на момчето. Аз сам ще разпитам номадското момиче. И майката.

Мьорин отвърна равнодушно и категорично:

— Съжалявам, губернаторе. Разпитът на заподозрените е задължение на Стражата.

Вълт изгледа Мьорин кръвнишки:

— Тогава ще присъствам на разпита — изсъска той през зъби.

— Съжалявам, губернаторе — повтори Мьорин по вбесяващ, заучен по учебник учтив начин. — На разпита не присъстват външни хора без изрично нареждане на капитана на Стражата.

— Тогава го наредете, капитане на Стражата.

— Съжалявам, губернаторе, не виждам причина, поради която да ви дам разрешението си — той се изправи, отдаде поздрав и излезе от стаята, докато Вълт кипеше от гняв.

За кого, по дяволите, се мислиш, а, Джерис Мьорин?! Та аз съм губернаторът, за бога!

Той изръмжа в безсилие и се върна към отегчаващите усилия и безуспешните досега опити да открие Аларон Мърсър. Де да си спомняше момчето по-добре… Той се сепна. Не беше ли Грон Кол съученик на Мърсър? Дойде време онзи мазен младеж да се отплати за провала си от нощта на кражбата.

Ако Файръл е благоволил да го остави жив и психически стабилен…