Кръвта на мага

39.Планини по зазоряване

Аларон не изгуби време в колебание — пое дълбоко дъх и зарита към повърхността, стиснал здраво металния цилиндър в ръка. С другата си ръка захвърли меча си, за да се издигне по-бързо. Съзря Ким да се върти неистово под него в търсене на мишена. Не е достатъчно тренирана, помисли си той, но тогава усети първата атака на Кол — той развали заклинанието на Ким за дишане под вода, а Аларон все още се намираше на петнадесетина метра от повърхността. Сега следващото му вдишване трябваше да е навън или щеше да се удави.

Той зарита все по-силно в сляпа паника, а в защитите му се разби син огнен лъч и изгори левия му крак. Ако беше изпищял, щеше да изпусне последния си въздух и да умре, но не го направи — явно всички удари, които се бяха изсипвали върху него по време на тренировките в колежа, го бяха калили срещу болката. Трепна в агония, но продължи да рита напред. Отдолу заискряха още светлинни лъчи, но нито един не беше насочен към него. Вече почти можеше да докосне сребристата повърхност…

… и ето той я разцепи с тялото си, вдишвайки ледения въздух на дълбоки глътки. Пред него изникна тъмна фигура: беше статуята на краля на Норос, която Светът бе наредил да издигнат в средата на водния резервоар. Аларон зашляпа към нея, но поредният огнен гносис лъч изпод него го удари право в корема. Той изпищя и едва не изпусна цилиндъра.

Защитите, как ги забравих! Той призова въздушния си гносис и се издигна непохватно от водата в полет, който го запрати към статуята на Крал Файлиъс III. Повдигна се на колене. Водите около него останаха заплашително неподвижни, но от бреговете на около стотина метра по-надалеч се разнесоха викове. Аларон се молеше Мьорин да побеждава в битката, когато на десетина метра от него във водата се чу „цоп!“ и всяка мисъл за случващото се на брега изчезна от съзнанието му.

Ким изскочи на повърхността по лице обвита от черните си коси. От гърба ѝ стърчеше нож, а докато изплуваше на повърхността, кръвта се разля като разцъфващо цвете от раната ѝ. Захвърлил всякакъв здрав разум, Аларон изпусна цилиндъра и скочи във въздуха, устремил се към поразеното момиче. Извади Ким от водата само с гносис силите си и тя се издигна във водопад от тъмна течност, напълно неподвижна.

<Не!> изкрещя той в съзнанието ѝ и я улови във въздуха в ръцете си. <Ким, моля те, събуди се — не мога да те изцеля! Трябва да се събудиш…>

Извърна се да я занесе при статуята, но се закова на място, а всичките му надежди умряха.

Там стоеше Грон Кол, а черната му коса беше прилепнала към жълтеникавото му лице. Поклони се подигравателно:

— Благодаря ви, че ми го донесохте — измърка доволно той, прокарвайки ръка по цилиндъра.

— Не ми пука за него — отвърна Аларон и го помоли. — Просто ме остави да спася Ким.

Грон Кол се изкикоти.

— Нямаш нищо да ми предложиш в замяна — той махна с ръка и по пръстите му лумна гностичен огън.

Повърхността на езерото пламна в огнен порой.

Белоний Вълт пристъпваше внимателно към Ленгстрит, който слизаше болезнено бавно по хълма на няколко метра от него. До него лежеше тялото на Илай Беско. Е, предполагам поне ми спести известни грижи. Огледа се с пророческите си очи за стария генерал. О, Боже, доста си го загазил, а, Яри? Но още не си мъртъв. Но спря да помисли.

Познаваше Ленгстрит, дори сега трябваше да внимава с него… А и вече ни причини достатъчно вреди… Скифът беше унищожен, а пилотът му накълцан на парчета. Пътуването към дома щеше да е доста бавно само със собствените му сили.

А и Сциталата не е тук, това поне вече е ясно. Трябва да се върна преди на Файръл да му хрумнат идеи, надхвърлящи правомощията му. Но първо ти трябва да умреш, стари човече. Осемнайсет години със загадките ти ми дойдоха в повече.

Той оцени оставащите физически и психически сили на Ленгстрит и нанесе удара си, тристранна атака: облак отровен газ, ментална атака в съзнанието му и подсилен с въздушен гносис скок, при който да забие жезъла си в гърдите на противника. Какво казваше Гървон Гейл в такива случаи?

— „Кратката битка е най-добрата битка“.

Ленгстрит съзря неясното раздвижване и талази от отровен газ и с последни сили се изправи на колене, отблъсквайки облака с въздушен гносис. Ха, май не си премислил много добре този път, а, Бел? Две атаки, които могат да се отклонят с един удар. Винаги си си бил маг само по диплома. Генералът се изправи нестабилно на крака, стиснал здраво сърцето си, което биеше още по-лудо в гърдите му. Няма да оцелееш, стари друже, но можеш да вземеш този мерзавец със себе си…

В този миг връзката му с Мьорин изчезна: изцяло, напълно отрязана.

Не!

<Джерис? Отговори ми!>

Но отговор нямаше, а Белоний Вълт се изправи пред него с отмъстителен вид.

Не… Джерис!

Очевидно и Вълт имаше някаква връзка с Файръл, защото наклони глава заслушано.

— Всичко беше напразно, стари човече — прошепна той.

— Не и ако те довърша, червей такъв — изсъска Ленгстрит, а Вълт се хвърли върху него, когато и последните му сили изтичаха от тялото му.

Чувстваше се сякаш пристъпва по вода. Вълт наклони на една страна острието си и го насочи право към противника си, пробивайки защитите му и запращайки го да полети назад. Ленгстрит замахна, докато се препъваше, но не можеше да контролира ударите си. Тогава железният връх на жезъла на Вълт се стовари върху него веднъж, два пъти, като припукваше с енергия, прекалено голяма, за да я понесе. Дърво и желязо се разбиваха в ребрата му и нещо подаде в лявата му гърда и костта се счупи. Не можеше да диша. Усети как краката му прималяват, а Вълт, с обичайната си маска на пълен покой, примесен с животински гняв, блъсна силно жезъла си отново в гърдите му, точно над сърцето, и Ленгстрит усети как то се пръска. Падна назад, небето изпълни погледа му. Провалих се. Всичко беше напразно.

Над него слънчевите лъчи галеха заснежените върхове, а бледорозови и златисти оттенъци се прокрадваха сред тях — сърцераздирателна красота, причината, поради която бе дошъл тук чак от Аргънди, причината, заради която се биеше за тези земи. Подходяща последна гледка, спомни си, че даже го бе казвал на някого, прекрасна и далечна.

Аларон беше прекалено изтощен да отвърне — остана да се носи над водите, стиснал здраво Ким в ръце и зачака да умре. Съзря ликуването в очите на Кол, докато събираше енергията за фаталния си удар…

… но гностичният му огън се разпадна преди да успее да ги достигне.

— Разкарай се от сина ми!

В червена роба на боен маг, Тесла Анборн се спусна от сенките — обезобразеното ѝ лице бе открито, а празните ѝ очни орбити искряха с блед гностичен огън. Съсипаните ѝ ръце бяха вдигнати напред, за да обезвредят огъня на Кол.

Грон Кол изръмжа и захвърли огън по нея, но тя го пропусна покрай себе си и отвърна с камшичен светлинен удар, при който защитите на Кол пламнаха и изпращяха. Той изскимтя и тялото му се изви назад, а цилиндърът падна от ръката му.

Майката на Аларон се понесе към сина си, сложи ръка върху ножа в гърба на Ким и го издърпа. Оръжието се освободи и тя го втъкна в колана си, след което постави длан над раната и я затвори със силен пламък, при което Ким изпищя и почти не се изхлузи от ръцете на Аларон.

Тесла докосна рамото му с обгорелите си, твърди като нокти пръсти, и го придърпа до себе си, за да се понесат над водата отново към статуята.

<Не позволявай да я ранят отново. Хайде насам!>

Грон Кол лежеше, разтърсван от конвулсии на земята под статуята, на броени метри от водната повърхност. Когато водният му щит срещна огъня на Тесла, парата го заля като вряла течност — водната защита беше добро решение срещу огнени атаки, но не и когато противникът ти е по-силен от теб. В този случай даже беше пълна лудост. Кол бе напълно смазан — всеки сантиметър от оголената му кожа беше обгорен и покрит с мехури, под които лъсваше аленочервена плът, с рани, от които сълзеше бледа течност.

Аларон се загледа към бреговете на дигите.

<Мьорин…?>

Тесла изсумтя снизходително:

— Храбрият капитан Мьорин е общо взето жив. Явно си мислеше, че може да се изправи лице в лице с Дарий Файръл и да го победи.

— А той…? Какво стана?

— Губеше. Дойдоха някакви негови подчинени, но умряха в опит да го защитят. Тогава се появих аз. Файръл не ме очакваше.

— Мъртъв ли е?

— Файръл е некромансър, миличък. Като въшки са — копелетата оцеляват в почти всякакви условия. Но известно време няма да го виждате наоколо — в гласа ѝ сякаш имаше нотка на недоволство. — Наистина ли мислехте с приятелчетата ти, че няма да разбера за малките ви заговорчета, синко? Да не мислехте, че съм глуха и глупава, като съм сляпа? — тя хвърли поглед към Грон Кол. — Този е от отрепките, с които учеше заедно, нали?

Аларон също сведе поглед, но от агонията на съперника му му се доповръща.

Тесла изглеждаше несмутима.

— Добре, нека тогава да се помъчи още малко — тя вдигна цилиндъра. — Е, това ли е?

Аларон се опита да изхвърли гледката на Кол от съзнанието си. Ким въздъхна леко и той я остави да легне на земята. Ким, моля те, бъди добре!

Тесла погали цилиндъра:

— Сциталата на Кориний. Значи заради това е било всичко тогава, през 909-та… С целия патриотизъм и празни приказки, заради които измряха половината ни мъже. Открадната, изгубена и сега отново намерена…

Кухите ѝ очни орбити пламнаха в емоция, а раменете ѝ се разтресоха, но гласът ѝ си остана обичайното дрезгаво грачене, когато проговори отново:

— Какво ще правите с нея, сине?

— Вече ми е все тая, мамо. Трябва да вървя. Рамон…

— Все още дишаше. Бях при него около минута, след като бяхте тръгнали. Направих необходимото — тя размаха Сциталата. — На теб може и да ти е все тая какво ще стане с това нещо, но на целия останал свят не му е. Съдбата на цели нации, Аларон: може да се предопредели от това нещо тук. Какво планираше старият Яри?

— Нов Орден, посветен на мира.

— Така ли? Колко мило — изведнъж тя въздъхна отпаднало и се олюля леко.

— Мамо! — Аларон я хвана навреме. — Какво става? Ранена ли си?

Тя поклати глава:

— Ще ти разправям после. Хайде, трябва да тръгваме. Джерис Мьорин е с подчинените си, те ще се погрижат за него. Знам едно безопасно място наблизо — тя подаде на Аларон ножа, който извади от гърба на Ким. — Аз ще наглеждам момичето, Аларон. Ти се погрижи за малкия досадник в калта там.

Той втренчи поглед в нея, а тя махна с ръка, вдигна Ким и се понесе над пъстрите вълнички на езерото. Някой се провикна от другия край на водата — някакъв стражар. Тесла не му обърна внимание.

Аларон пристъпи обратно към Грон Кол. Момчето лежеше напълно неподвижно, а дишането му бе учестено и тежко. Погледът му се спря върху Аларон.

<Моля… милост…>

Каква милост? Да пощадя врага, за да може да тръгне отново срещу мен?

Спомни си какво му казваше леля Елена, когато беше още малък: „Ако вземеш оръжие в ръце, трябва да си готов да убиваш с него — това ни говорят по време на тренировките с оръжие, Аларон. Но при нас маговете цялата ни същност е оръжие. Дори изцелителният гносис може да се използва за убиване… Вземаме в ръце силите си всеки ден и ги използваме. Ние сме убийци по природа.“

Тогава думите ѝ му прозвучаха ужасно грешно. Не сме ли и щитове, бе отвърнал той, не можем ли и да защитаваме хората?

Тя го бе погледнала замислено и бе отговорила: Може би сме, момче. На следващия ден бе заминала за Джавон. Тогава я видя за последно.

Сега Аларон придоби несмутим вид и насили погледа си към развалината, в която се бе превърнал младият му съученик, а нещо в стомаха му се надигна, когато се вгледа добре в откритите кости, които проличаваха там, където кожа, плът и сухожилия бяха преварени или изгорели. Тогава осъзна, че милостта има само една форма сега. Той клекна и постави върха на острието върху гърдите на Кол. Това е милост.

След това го прокара през плътта му, а Кол изхриптя:

— Проклет… да си… Мърсър…

Очите му се замъглиха и изгубиха фокуса си. Главата му се отпусна назад и чертите на лицето му се разкривиха в празно изражение. Аларон се наведе над него, но бунтуването в стомаха му стана още по-силно и той се изправи. Зората милваше планините, а слънчеви снопове светлина се разливаха по небето. Той извърна очи от току-що стореното и прелетя по въздуха, плъзгайки се по водната повърхност след майка си.

Белоний Вълт се запрепъва надолу по хълма, провиквайки се с последните си остатъци от гносис в търсене на отговор:

<Файръл… Файръл, отговори ми! Кол… къде си? Отговорете ми!>

Той се спъна отново, претърколи се по един хлъзгав, тревист наклон, а глезенът му се стовари върху нещо и той проплака. В този миг се спря на място, прегърна окървавените си колене и за миг се почувства отново като малко момче, върна се в годините преди да развие гносиса си, когато беше изтърсакът на детските ясли и жертвата на по-големия си брат.

Сподави стоновете си. Глупак такъв, почини си, възстанови се — Ленгстрит е мъртъв, а Файръл и Кол или също са мъртви, или не ти отговарят, а ако се изтощиш напълно, нищо няма да промениш. Почини си час-два. Пак ще възтържествуваш: когато искаш нещо достатъчно много, цялата Вселена ще ти съдейства да го получиш. Сциталата ще е твоя.

Все още си губернатор. Все още си магистър. А наоколо няма врагове.

Но в тялото му не изплува нова енергия. Бе достигнал пределите си, скъсени от почти две десетилетия в пълно спокойствие и охолен живот. Няма да стане кой знае какво. Само няколко минутки почивка. Няколко минути сън.

Сън: Аларон жадуваше преди всичко за него, докато носеше Ким на ръце през разбуждащите се улички, а майка му се подпираше на рамото му — изтощила гносиса си, тя отново се превърна в една безпомощна сляпа жена. Случайни минувачи ги заглеждаха втренчено, но никой не ги доближаваше, дори стражите явно се възпираха при вида на бойните одежди на Тесла и разбития ѝ външен облик.

Тя ги поведе по една странична уличка и надолу по прашно стълбище. Потаен мъж с бели мустаци целуна ръката ѝ и ги отведе до груба дървена врата.

— Това ли е малкият Аларон? — измърмори той почтително. — Служех на леля ти Елена по време на Бунта. Казвам се Парс Логън. Припомни на леля си за мен, като я видиш — той хвана Тесла за ръката. — Насам, милейди.

Логън ги прекара надолу по много стълби, дълбоко под земята, където щяха да са в безопасност от гностично проследяване. Ким беше пребледняла и дишаше плитко, а Тесла се олюляваше, но скоро стигнаха до стая, в която възрастна жена, явно съпругата на Логън, наглеждаше някого на легло. Аларон почти избухна в сълзи, когато видя, че този някой беше Рамон. Занесе Ким до съседното легло и се свлече до него, като краката му сякаш се превърнаха в желе.

Рамон дишаше тежко, но изгарянията му вече бяха почти излекувани от по-ранната помощ на Ленгстрит. Аларон прошепна благодарностите си, но се замисли къде ли бе старият генерал сега.

Ким стисна здраво ръката му, когато той се извърна и се наведе над нея, а очите ѝ изведнъж се отвориха широко, изпълнени със страх.

— Аларон?

— Аз съм. Всичко е наред — в очите му напираха парещи сълзи.

— Къде е? — прошепна тя. — Къде е Сциталата?

— В мама — отвърна в шепот и той. — Всичко е наред, в безопасност сме.

— Ами Мьорин? А генералът?

— Мьорин е жив, но не е тук — той преглътна мъчително. — Не знаем за генерала — погледат му се отмести към другото легло. — Рамон е тук. И раните му заздравяват.

— Добре, че беше майка ти да ни измъкне задниците от огъня, а? — промърмори тя, а Аларон кимна безмълвно. — Върви при нея. Остави ме да поспя.

Той се наведе и притисна устни в нейните, а тя се опита да се извърне както винаги, но този път не продължи да упорства. Вкусът ѝ бе тръпчив и хладен и на Аларон му се прииска да остане вечно в този миг.

— Обичам те — прошепна той.

Тя сбърчи вежди:

— Идиот. Разкарай се — тя се усмихна тъжно, в очите ѝ се криеше единствено съчувствие.

Аларон се извърна, за да прикрие изражението си и избърше сълзите си. Обичам я, а тя чувства единствено съжаление към мен. Сърцето му сякаш се разби на парченца в гърдите.

— Почини си — прошепна пресипнало той и се оттегли.

Намери майка си в малка стаичка в дъното на коридора, седнала в едно от двете кресла близо до малко огнище. Парс Логън накладе огъня и им остави по един бокал червено вино. Тесла се извърна при звука от стъпките му, присвивайки се отбранително както винаги, когато не използваше гносиса си. Цилиндърът със Сциталата лежеше неотворен в скута ѝ.

Аларон я целуна по челото, коленичи и я прегърна.

— Благодаря ти, мамо.

Тя изсумтя тихо:

— За това са майките, нали? Да оправят бъркотиите на децата си.

— Къде е татко?

— Затлачил се е в едно тресавище, дълго поне петнадесет километра, по пътя към Верелон заедно с цялата ни преносима собственост. Мъж идиот — тя погали Аларон по главата. — И син идиот. Късметлия си, че не съм умряла все още.

Той си спомни по-ранното ѝ прилошаване.

— Ти добре ли си, мамо?

Тя въздъхна леко:

— Все още съм жива, Аларон — но няма да е за дълго. Имам рак. Един немаг щеше да е умрял още преди години, но почти всичките ми сили отиват в борбата с него — тя сбърчи чело. — Остават ми може би около две седмици. Не повече.

— Съжалявам, че те завлякохме в това. Трябваше да си пазиш силите.

— Глупости. Винаги съм искала да натупам добре онова лайно Файръл. Жалко, че и Вълт не беше там. Може и да е чистокръвен, но като нищо щях да му покажа откъде изгрява слънцето. Никой не може да се подиграва с един Анборн — в гласа ѝ отекваше всичката горчива войнственост, която Аларон помнеше добре. Тя го погали по лицето. — Животът е борба, Аларон. Трябва да бъдеш силен и да отстояваш своето — тя размаха Сциталата. — А сега и това е твое.

Той кимна безмълвно и Тесла прокара обгорелите си пръсти по лицето му, проследявайки формата на носа, устата и брадичката му. — Знаеш ли, никога не съм те виждала със собствените си очи, а само чрез гносиса, което не е същото както с истинско зрение — тя го хвана за тила и го придърпа, притискайки го към шията си. — Сигурно можех и да съм по-добра майка, но не е лесно, когато си такава изгоряла развалина. Накрая се предадох. За теб и баща ти беше много трудно. И съжалявам за това.

Той прегърна здраво слабото ѝ тяло и проплака:

— Обичам те, мамо.

Тя изсумтя гърлено:

— Знам, момче. Сега върви да спиш. Все още ще съм тук на сутринта.

Тя целуна челото му със студените си устни, а съзнанието ѝ помилва грубовато неговото:

<Лека нощ, сине. Гордея се с теб.>

На вратата той се спря и извърна леко, но тя все така галеше Сциталата, потънала в мисли. Логън стоеше пред вратата. Заведе Аларон в друга неприветлива стая с дюшек в единия ъгъл. Момчето се запрепъва напред и се свлече върху него. Всичкият доскорошен ужас и обзелият го адреналин избледняваха бавно. Беше му дошло малко в повече.

Невъобразимо дълги часове по-късно, Парс Логън го разтърси от съня му, като мърмореше:

— Млади господарю, трябва да дойдете. Майка ви…

Аларон се вдигна залитайки от дюшека.

— Колко е часът? Какво е станало?

— Почти пладне, момко — Логън го заведе обратно във всекидневната, където Тесла все още седеше свита в креслото.

Аларон очакваше да извърне глава, незрящите ѝ празни кухини да се вгледат право в него. Но тя не помръдна.

— Дойдох да я видя — промълви Парс, — но видях, че не диша.

Аларон преглътна напиращите сълзи, пристъпи на пръсти към нея, сякаш се страхуваше да не я събуди. Ръката ѝ беше студена, а обезобразеното ѝ лице не помръдваше отпуснато. По него се изписваше необичайно спокойствие. Използва всичко, което ѝ бе останало, за да ме спаси и това я уби. Той падна на колене и прегърна силно студеното ѝ тяло, борейки се с преливащата в него мъка.

Обгорелите ѝ пръсти бяха стиснали здраво одеялото. Погледът му се смъкна към скута ѝ и след това обходи цялата стая. Нямаше и следа от цилиндъра със Сциталата на Кориний. Сърцето му заблъска силно.

Парс Логън му подаде някакъв хартиен плик.

— Това лежеше върху одеялото ѝ, господарю. Името ви е изписано върху него.

Беше почеркът на Ким. Аларон разкъса плика.

Той вдигна поглед към Парс Логън.

— Тръгна си, нали? Римонското момиче.

Парс провеси нос.

— Съжалявам, момко. Сигурно се движи като призрак. Като лъч лунна светлина.

— Като лъч лунна светлина — повтори глухо Аларон.