Кръвта на мага

33.Саутпойнт

Рондийският имперски пратеник Белоний Вълт бе отлетял за дома страшно разярен. Преговорите между рондийците и Салим обаче продължаваха без участието на Ордо Коструо, което безпокоеше Антонин Мийрос. Междувременно губернатор Бетилон губеше контрола над недоволстващия народ по улиците. Домът Мийрос вече не можеше да изолира звука от стъпките на маршируващите войници или далечните викове, понякога по стените му отекваха удари от камъни. Въздухът ставаше все по-душен, а грабливите птици в небето — все по-многобройни.

В края на джумада, Мийрос съобщи на Рамита, че има изненада за нея.

— Има нещо, което искам да видиш, съпруго, докато все още можеш да пътуваш. Приготви се да тръгнем рано сутринта, няма да ни има целия ден и ще нощуваме навън. Трябват ти само дрехи, аз ще се погрижа за всичко друго.

Рамита се озадачи, но и развълнува — беше невероятно, че ще може да излезе от Дома Мийрос. Цялото домакинство се подготвяше за евакуация към Дома Коструо, което означаваше, че сегашният им дом вероятно щеше да бъде разграбен скоро след това, но дори съпругът ѝ не можеше да подсигури безопасността им щом войната избухнеше. Вероятно на някакъв етап организирана атака щеше да пробие защитите на палата им.

Въпреки това, когато дойде в двора ѝ на следващата сутрин, Мийрос изглеждаше почти безгрижно. Подухваше лек бриз, а Луна потъваше на западния небосклон, под розовата целувка на изгряващия Сол. Рамита облече червено-жълт салвар и си сложи сребърна обица на носа, рубинени пръстени на ръцете и гривни на краката. Косите ѝ се спускаха сплетени надолу по гърба ѝ. Коремът ѝ вече леко се закръгляше, но като цяло се чувстваше добре.

— Готова ли си, съпруго? — попита сърдечно Мийрос. — Ела в долните градини.

Хурия подхвана Рамита над лакътя, не защото ѝ трябваше помощ, а защото се притесняваше да я пусне с него.

— Ами ако това е някакъв номер, с който да те отведе и заключи някъде, където смята за безопасно?

— Сигурна съм, че не би направил подобно нещо, а и във всеки случай ще настоявам да си заедно с мен — Рамита целуна Хурия по челото. — Каза, че ще се върнем утре.

В централния двор я очакваше странна гледка: стар килим, цели шест метра на дължина и два и половина на ширина, бе постлан върху камъните. Дълбоките му кестеняви, бели и черни краски бяха избелели, но все още красиви. На единия му край на малък куп бяха струпани одеяла и кошници. Олаф тъкмо поставяше последна бутилка вино в една от тях. Йос Клин се подпираше на стена наблизо, а по грубото му лице бе изписано недоволство.

— Скъпа моя, заповядай, седни — Мийрос подкани Рамита и я заведе до купчина възглавнички в средата на килима.

Рамита се настани объркано върху тях, все още недоумявайки какво се случва. Тук, в двора, ли щяха да си правят пикник? Изглеждаше доста необичайно. Мийрос седна до нея и я потупа по коляното, а развълнуваното младо момче у него пролича в набразденото му от възрастта лице. За миг тя зърна образа на детето, което някога е бил и предвкуси как ще изглеждат децата, които носеше… ако са негови.

— Е, съпруго, готова ли си?

Тя кимна, все още объркано, а той вдигна ръка, хванал здраво непознат за нея скъпоценен камък. Рамита усети леко разтрисане и вълнообразно движение, при което килимът внезапно се издигна във въздуха, понесъл двама им заедно с всичкия им багаж. Тя ахна и стисна здраво корема си в ужас.

— Съпруже! — изпищя тя, а нещо в стомаха ѝ се преобърна, докато се отдалечаваха от земята.

Хурия вече беше на няколко метра под тях, зяпнала нагоре с ококорени очи и отворена уста. Мийрос се засмя с истинска наслада, завъртя камъка в ръката си и изведнъж те се понесоха стремглаво нагоре и надалеч.

— Не се тревожи, нищо опасно не може да ни се случи — провикна се той.

Рамита се вкопчи в него и стисна здраво очи, но в крайна сметка събра смелост и ги отвори. Носеха се невъобразимо високо, но тя едва усещаше полъха на вятъра, сякаш бяха обградени от голям невидим щит. Килимът едва се поклащаше, купчините от одеяла и кошници не помръдваха и единствено яростното потрепване на пискюлите му издаваше, че въобще се движат. Над тях града се разстилаше в невероятни детайлни картини, които се отдалечаваха стремглаво с всяка изминала секунда.

Изглеждаше, че се насочват към северните склонове, които бяха в пъти по-нависоко, отколкото се движеха в момента. Рамита най-сетне събра кураж да се отпусне от здравия, сигурен хват на съпруга си и да се огледа по-добре. Беше както великолепно, така и ужасяващо, но когато погледна отново към Мийрос и съзря съсредоточеното, но щастливо изражение на лицето му, страховете ѝ се изпариха и тя започна да се наслаждава на усещането. Връхлитаха светкавично върху ята птици, които се разпръсваха изумени. Покрай тях прелетя орел с писък и Мийрос отвърна на неговия зов, а огромната птица се извърна сякаш отвратена. И двамата се засмяха.

— Втората ми съпруга ми подари този килим — обясни Мийрос. — Еда беше въздушен маг, за разлика от мен. Тя направи този свързващ скъпоценен камък — той извлича чиста енергия и я превръща във въздушен гносис. Подобни изобретения са доста неефективни, но вършат работа. Понякога го използвам, за да полетя малко насаме.

— Сигурно ви е обичала много — отбеляза Рамита въодушевено.

— В добрите дни — засмя се той. — Беше като фурия: с буен нрав и неусмирим характер. Можеше да се сърди с месеци, след което внезапно да забрави и прости, но беше готова на всичко за мен. Не мога да кажа, че не беше изтощително обаче — той се усмихна. — Нямаше нищо общо с теб, доколкото мога да кажа.

Как въобще ли е поискал да се ожени за мен след съпруга като нея? Учудена от себе си, Рамита изпита прилив на ревност. Та аз никога не бих успяла да даря когото и да е с толкова великолепен подарък.

Мийрос я погали по рамото.

— Тя почина много отдавна. А ти носиш още по-голям подарък в утробата си, моя мила съпруго.

Рамита се усмихна предано, но споменаването на децата ѝ я наведе на други мисли, прекалено плашещи, за да спира съзнанието си върху тях. Тя заключи ума си и се съсредоточи върху пътуването им.

Летяха на северозапад, носейки се по-бързо от галопиращи коне, а Мийрос понасяше килима върху въздушните течения и го изстрелваше напред през тесните долини. Пастири, излезли със стадата си по сухите каменисти земи, вдигаха изумени погледи към тях, а търговци на камили зяпваха с отворени усти, докато животните им преживяха мудно. Понесоха се през проход измежду скалистите хълмове към обширна полегата равнина, а Рамита долови оглушителен бумтеж, който се приближаваше като далечна буря. Пред очите ѝ проблесна бледосиня звезда и тя най-сетне осъзна: Мийрос я водеше към легендарния океан и моста Левиатан!

Тя отново стисна ръката му, а той насочи летящия им килим над просторен път, по който пъплеха дребни фигури на кервани с камили, фургони, пратеници, понесли се в тръс — всички устремени към бялата кула, която се издигаше пред погледа им. Докато направляваше килима, Мийрос започна да ѝ обяснява, наставляващ както винаги:

— Мостът използва концентрирана енергия, извлечена от два източника, за да противостои на бурните води. Първият източник е самата земя. Колкото повече се приближаваме, толкова по-малко растителност ще забележиш наоколо, а птиците съвсем ще изчезнат. Но по-голямата част от енергията идва от слънцето. Във всяка от кулите са втъкани огромни снопове кристал, който улавя слънчевата енергия. В действителност той извлича енергията от всяко живо същество, затова никой не може да остане задълго наблизо. Маговете от Ордо Коструо, които охраняват моста, работят на смени, за да са уверени, че всички са в безопасност. А имперските инквизитори ни наблюдават — добави с горчива нотка той.

Блещукащата бяла кула с внушителната си височина от близо километър и половина изглеждаше нереална. Ужасяваше изумената Рамита. Но я изпълваше и с радост, че може да види това чудо на епохата им. Тя стисна силно ръката на съпруга си, благодарна за това пътуване, което ѝ подаряваше, за присъствието му, което ѝ даваше сигурност.

Мийрос се потеше обилно.

— Камъкът на Еда обаче изгаря енергията ми в големи количества. Почти пристигнахме.

Той ги поведе към кулата и започна да ги снишава със спираловидно движение. На една от терасите почти на върха стояха магове в мантии и махаха към тях. Мийрос се провикна за поздрав и те отново се спуснаха стремглаво напред, прелитайки покрай рампата откъм северната страна на кулата и право в стена от влажна мъгла. Рамита се притисна в него с тревожен писък, докато ревът от преди малко се усили десетократно. Тогава мъглата се разсея и тя едва не изпищя отново. Бяха над океана.

Тя се вгледа в непреклонните вълни на Океанус, разбиващи се в стените на сушата. Гледката я изпълни със стаен ужас и страхопочитание: извисяващите се скали оформяха укрепителен насип срещу кипящите води — плътна черна стена, която се издигаше там от цяла вечност. Но океанът блъскаше безспирно по укрепленията, а навсякъде личаха следите от разрушителната му сила: срутени скали, издълбани бразди, уронени рифове.

Очите на Мийрос светеха от наслада, той вдигна ръка, за да посочи:

— Океанът успява да отнеме от сушата само по няколко метра на година, а и ние успяваме да възстановим скалите. Докато сме достатъчно бдителни, водите му не ще погълнат кулата.

След това се спусна стремглаво, описвайки поредната внезапна дъга, при която почти докоснаха върховете на бурните вълни, и се понесоха отново нагоре над океана. Той ѝ посочи към очертанията на тъмен силует под вълните — стоеше на стотици метри под нивото на водата, но когато вълните се разпръснеха, фигурата изпъкваше видимо.

— Ето го и него — провикна се Мийрос, гласът му изпълнен с неподправена гордост. — Мостът Левиатан се издига над дълбините. Натискът, на който устоява под водната маса, би изравнил планини със земята. Но силата на гносиса и умелата архитектура го поддържат несломим.

Рамита наблюдаваше с отворена уста. Та аз съм просто едно момиче от пазара в Баранаси. Как така се озовах тук?

— Мостът се издига над океана за две години на всеки дванайсет — надвикваше рева на вълните Мийрос. — Небесната ни луна има непостоянна орбита и заедно с други силни влияния, които все още не познаваме добре, оказва по-силно или по-слабо напрежение върху земното кълбо и притеглянето във водите на океана. На всеки дванайсет години това притегляне предизвиква осезаеми отливи в региона, при които мостът изплува на повърхността.

— Какво е „кълбо“? — попита Рамита.

— Кълбото е сфера. Урте има формата на кълбо.

Тя повдигна съмнително вежди.

— Не е вярно, Урте е плосък като диск. Проповедник Дев ми го каза. Всеки го знае.

— Вашият проповедник трябва да дойде някой път в Ордо Коструо, за да получи по-добро образование — засмя се Мийрос. — Светът ни е сферичен, а Луната обикаля около него.

— И Слънцето ли? — смръщи се объркано Рамита.

— О, не, ние обикаляме около Слънцето.

Тя не намираше никакъв смисъл в думите му.

— Вярвай ми, съпруго, тези цикли са строго установени. По моста може да се преминава в продължение на две години, като през всяка една от тях от едната или от другата му страна настъпва пълен отлив — обясняваше Мийрос, докато насочваше килима обратно към сушата.

— Защо? — попита Рамита, надявайки се, че въпросът ѝ не е глупав.

— Много добър въпрос — той я погали с любов по рамото. — През 700-те години потребността от въздушни кораби надхвърляше значително производството им — за построяването бяха необходими години, а поради малката им вместимост, преносът на товари също беше ограничен и съответно цените скачаха главоломно. Търговците монополизираха занаята си и притискаха всички ни. Държаха се като самовластници.

— Започнах да изучавам възможността за построяване на мост, но се сблъсках с много проблеми: самите умения и техника бяха трудни за набавяне, но политическата страна на въпроса беше още по-сложна. Търговците на въздушни кораби не искаха конкуренция, а и двата континента не одобряваха създаването на подобна връзка по суша. Но аз успях да убедя Висшия съвет в Понтус и султана на Хеб, че и двете страни ще спечелят от това. Разбира се, исках да построя моста по-високо от нивото на водата и при най-високия прилив, за да може да се преминава постоянно по него, но когато направихме известни изчисления, установихме, че това не е възможно. Мостът трябваше да се поддържа от земен гносис, което означаваше, че трябва да е застопорен за земята. Ако искахме той да е отворен през цялата година, трябваше да изградим подводни стълбове, високи до дванадесет километра на места, но това не беше по силите ни, не и за да ги направим достатъчно здрави и гъвкави, за да удържат на водното напрежение. За да могат да извличат достатъчно сили от земята, опорните стълбове трябваше да са по-къси. Това означаваше, че трябва да строим само по време на пълния отлив на дванайсет години. Използвахме пет огромни снопа кристал, за да черпим енергия, а това поддържа моста здрав насред вълните. Подводен риф свързва Понтус и Дхаса — без него нямаше да е възможно да го построим. Изградихме и още три кули на една малка група острови на грубо половината разстояние от тук дотам. Висшият съвет и султанът бяха доволни дори с мост с ограничен достъп и наземните търговци бяха силно развълнувани. Търговците на въздушни кораби не бяха много въодушевени, но техният бизнес вървеше добре и без това. Така че в крайна сметка, мостът Левиатан беше компромисно съчетание между техника и политика.

Рамита не разбра всичко, но се радваше да го слуша. Достатъчно ѝ бе, че успя да види кулата Саутпойнт и тъмния силует под вълните, стигаше ѝ да слуша изпълнения му с гордост и бащинска обич глас. Опита се да потисне вътрешната борба в себе си — чувстваше се разкъсана между любовта си към Казим с неговата страстна буйност и нарастващата привързаност към младеещия си стар съпруг и чудесата, които ѝ показваше. Коя беше тя — Рамита Анкшаран, че да се разхожда из залите на Дома Коструо или да наблюдава моста Левиатан от летящ килим? Какво право имаше да разговаря с рондийски пратеници и да споделя живота си с една жива легенда? Но все повече се бореше с нарастващото чувство, че вече няма да може да се върне към простичкия живот на съпруга в Баранаси.

Изведнъж тя се ядоса на себе си. Увличаш се по богатства и чудеса, глупачке! Този старец те искаше само за разплод, а истинската ти любов е Казим… О, моля ви, богове, нека вече да е на хиляди километри оттук, да е отпътувал заедно с Джай… Тя се сгуши в ръката на съпруга си и се опита да задуши напиращите сълзи.

— Съпруже, може ли да се върнем вече на земята? — попита тя с тих глас.

— Не ти ли харесва да летиш, съпруго?

— Мисля, че би ми допаднало много — призна си тя, — но засега ми е достатъчно.

Той се усмихна съчувстващо и завъртя килима обратно към скалите.

Навлязоха на около километър и половина на сушата — близо три километра от кулата Саутпойнт и кацнаха внимателно. С одеялата Мийрос нахвърля набързо островърха палатка на килима, с отвор от едната страна и изглед към пясъците. Над главите им кръжаха чайки с искрящи на слънцето черни очи и озвучаваха навред с постоянните си крясъци. И постепенно под зова им и бумтенето на вълните Рамита се унесе и заспа.

Когато се разбуди, той клечеше до нея и я разтърсваше леко за рамото. До съвсем скоро тя щеше да се изплаши до смърт от надвесилата се над нея фигура на съпруга ѝ, но сега дори не се стресна. Здрачаваше се и светлината бавно се топеше в мрака.

— Съпруго, ела, трябва да направим нещо.

Тя се повдигна и протегна, а той я издърпа на крака.

— Какво има, съпруже?

Той ѝ се ухили като младо момче и ѝ смигна заговорнически.

— Искам да ти покажа нещо — той посочи с глава към островърхия силует на Саутпойнт. — Нещо, свързано с кулата.

Той я заведе малко встрани и след като огледа някак крадешком наоколо, махна с ръка, а Рамита ахна, когато пясъкът и камъните се разпръснаха от лек повей на вятъра. След това едва не изруга, когато съзря капака на люк на около тридесет сантиметра под пустинната земя. Тя извърна поглед към Мийрос, докато той усмиряваше ветровете.

— Какво е това?

— Една тайна.

Той изчисти и последния пясък от пътя им. Капакът беше дървен, резбован с линии филигранно сребро. От лявата му страна имаше деликатно изваяна обла дръжка, която ѝ напомняше на дръжките на вратите в Дома Мийрос.

— Тук започва тунел, който стига до Саутпойнт. Инквизиторите все още не знаят за него — той хвана дясната ѝ ръка, все още ненаранена от мерките за сигурност на Дома Мийрос. — Съжалявам, ще те заболи, но вече познаваш чувството.

Тя кимна, подготви се и сама постави ръка на топката.

Пареше ужасно, но тя не помръдна, докато Мийрос не отмести нежно ръката ѝ. Този път не ѝ даде мехлем, а я излекува със силите си и дланта ѝ изтръпна, а раната заприлича на белег от поне няколко седмици.

— Огледай се, съпруго — прошепна ѝ той. — Запечатай това място в съзнанието си. Може да настъпи момент, в който да се наложи да дойдеш тук сама.

Сама ли?

— Защо, господарю?

— Не мога да ти кажа със сигурност, но чувствам, че е важно да знаеш това място. Под Саутпойнт се намира помещението, от което се контролира потокът на енергия към моста. В него има една сребърна сфера, която извлича слънчевата енергия от кулата и я превръща в земна, с която се захранва мостът. Само един Първонаследник може да устои на мощта на онази стая. Само човек с моята кръв може да измени потока на енергията в нея — той се усмихна мрачно. — Дори инквизиторите не могат да нарушат връзката.

За да го знаят децата ни ли ми казва всичко това? Да не би да си мисли, че няма да може да им го каже сам? Тя потръпна смутено при мисълта, но не се осмели да ѝ даде глас. Вместо това попита смирено:

— Нещо свързано с пророчеството ви ли е?

Той я погледна преценяващо.

— Разказах ти, че предвидих как децата, родени от нашия съюз, играят незаменима роля във възстановяването на мира и справедливостта. В предсказанията ми — не бих казал пророчества, а просто предчувствия за бъдещето — познанието за тази стая под кулата Саутпойнт изглежда от огромно значение. Но не знам защо.

Без да разбира нищо от думите му, Рамита кимна покорно.

Той я погали с любов по главата.

— Мислиш ли, че ще можеш да запомниш това място?

Тя се огледа и кимна енергично и уверено:

— Аачаа!

Той се усмихна и махна с ръка, за да разпръсне отново дебелия слой прах и камъните обратно върху капака, за да го покрият.

— Тогава работата ни тук засега приключи. В кулата сега има инквизитори и не ми се иска да разкривам тунела или теб пред тях — той хвана ръката ѝ. — Да отидем да хапнем, огладнях след всички тези заговори и тайни истории!

Върнаха се в палатката си и той я остави да поспи отново, докато се погрижи за храната. След няколко часа тя се разбуди от миризмата на печено агне, което се въртеше само във въздуха над буен огън. Ухаеше чудесно. Мийрос отпиваше от чаша вино, загледан в кулата. Беше последната седмица от месеца — мрачнолуние и звездите блещукаха на безлунното небе като хиляди диамантени песъчинки.

— Да ви помогна, съпруже? — попита тя и се надигна.

Той се извърна към нея, изглеждаше по-отпочинал отвсякога.

— Мисля, че всичко е готово.

До огъня бяха наредени чинии и чаши, а завити ги чакаха и малки плетени кошнички с плодове, салати и сирена.

— Ела и седни при мен.

Тя се загърна с един шал и седна до него. Говореха си за незначителни неща, като любими ястия от детството им, и наблюдаваха звездите.

— Виждаш ли колко са ярки, когато Луна е на другия край на кълбото? — попита я той.

— Не, не, луната е тъмна, защото Парваси изпива светлината ѝ, за да заискри косата ѝ.

— Така ли прави? А коя казваш беше тази Парваси?

— Казвала сам ви вече — смъмри го тя добродушно. — Парваси е богинята на плодородието и предаността, а аз се молех на нея и Сивраман за деца.

Мийрос чукна леко чашата ѝ със своята.

— И молитвите ти бяха чути.

— Разбира се. Парваси винаги чува молитвите на верните съпруги — отвърна тя по навик, преди да се сепне вътрешно.

Може би тези деца бяха наказанието на Парваси за измяната ѝ — но как един нов живот би могъл да бъде наказание? Моля те, Парваси, позволи ми да отгледам тези деца, който и да е баща им!

— А Парваси такава нежна богиня ли е като добрата ми съпруга? — запита Мийрос закачливо.

— Парваси е добродушна, но когато усети опасност се проявяват други нейни ужасяващи качества. Когато над земите тегне зло, тя приема формата на жената-воин с множество ръце, пълни с оръжия — Дарикха, възкачила се на тигър. Тогава е направо безпощадна — тя вирна леко брадичка. — Лакхските жени са предани, но са и смели, също както страхопочитаемата Дарикха.

Той се вгледа в лицето ѝ.

— Да, у теб има безпощадност — не се откроява лесно, но понякога сама я разкриваш. Устременост. Смелост. Притежаваш много качества, които ще ти служат много добре, когато станеш маг.

Тя потрепери при мисълта и Мийрос усети уплаха ѝ.

— Не бива да се страхуваш. Гносисът е част от нашата същност и ти също ще се научиш да го приемаш, уверявам те — той я погали по ръката. — Когато се загърнеш с мантията на маг, ще те науча как да бъдеш и като Парваси, и като Дарикха.

Тя преглътна мъчно и извърна поглед. Прекалено много чувства я изпълниха отвътре.

Защо ви уважавам толкова много, дори се привързвам към вас, когато обичам Казим и копнея така за него? Как ще понеса всичко, което предстои?

— Изглеждаш ми тъжна, Рамита.

Тя вдигна поглед към него. Нарече я Рамита, не просто „съпруго“ както винаги, а Рамита. Тя преглътна буцата от чувства в гърлото си.

— Не съм тъжна, аз просто… съм объркана. Толкова много неща се случват — децата, непознатите земи. Понякога не знам дори къде започва и къде свършва денят ми.

Той я придърпа към себе си и я целуна по челото.

— Рамита, ти се превърна в много скъп човек за мен. Гордея се с теб, с това как успя да се приспособиш толкова бързо. Знам, че ти е трудно да си толкова дълго сама и заключена в палата. Обещавам ти, че когато Лунният отлив приключи, двамата с теб ще заминем с децата ни за Баранаси, за да се срещнем със семейството ти. Ще се разходим по безопасните земи, където ще вървиш свободно. Знам от колко много неща се отказа заради този брак. Всички други около теб спечелиха от постъпката ти, а само ти изгуби и въпреки това ми даде толкова много. Знам, че е прекалено за такъв старец като мен да очаква любов от младо момиче като теб, но те моля, повярвай ми, щом ти кажа, че ще те защитавам и ще се грижа за теб до деня на смъртта си. Държа на теб повече отколкото можеш да си представиш, скъпа моя.

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя премигна, за да ги отмахне.

— Месото е готово — обяви тя с пресипнал глас.

Вечеряха и си легнаха в палатката. Тя се сгуши в него, а той я прегърна — тялото му беше най-топлото нещо в хладната нощ, ръката му лежеше на корема ѝ, а дъхът му я галеше по врата. Той заспа, дишаше леко и равномерно. Тя се запита какъв ли е бил като млад или дори на средна възраст: сигурно мъдър и силен, всяващ страх у всички крале.

Харесвам го. Мислех, че никога няма да мога, но го харесвам. А и той се грижи за мен. Дали би ми простил, ако разбере, че съм му изменила? Защото се заклевам, ако ми прости, никога повече няма да го направя, дори с Казим, който ми донесе само моментна страст и ме остави с пълна утроба. Как ми се иска никога да не беше идвал, Казим, любов моя.

Закусиха в късна утрин с яйца, хляб и лук. Крайбрежната пустиня тънеше в покой, необитаема, с изключение на няколко птици, а непрестанният тътен на буйните води заглъхваше в далечината. Той я придърпа близо до себе си и под откритото небе двамата правиха любов, сгушени точно както бяха спали предната вечер — легнал зад нея, той я изпълни с бавно, продължително удоволствие.

— Лечителите казват, че раждането е по-лесно, ако интимните взаимоотношения продължат през бременността — увери я той. — Или поне им плащам, за да го казват — добави той подсмихвайки се.

В този миг спокойно можеше и да е на трийсет. Прииска ѝ се да останат така по-дълго.

Но трябваше да се прибират у дома. Летяха цял следобед под жаркото слънце, борейки се с насрещния вятър, но все пак препускайки по-бързо и от коне в тръс, и скоро долината Хеб се разстла под тях. Мийрос ѝ посочи навъсено шест въздушни кораба, наредени пред градските порти.

— Шест рондийски военни кораба. Бетилон си има подкрепление.

Той ускори летящия килим, понасяйки ги на юг към искрящата, извисяваща се тънка като игла кула на палата му. Във въздуха над града се носеше миризма на застояло, като от задимени отходни шахти и Рамита сбърчи нос с отвращение. Пустинният въздух беше толкова по-чист!

Кацнаха в двора точно преди залез и тя осъзна как се изпълва с дълбоко съжаление, че са се прибрали. За една нощ и един ден животът ѝ бе почти съвършен, а светът на маговете се изпълни с повече чудеса, отколкото с ужасии. Той я целуна по устните, а тя го прегърна силно в отговор.

Той погали челото ѝ и изрече с извинителен тон:

— Съжалявам, Рамита, но трябва да се върна в Дома Коструо, за да разбера причината за настъплението на тези военни кораби. Хапни добре и се наспи. Ще се видим на сутринта.

Хурия я заля с въпроси, но Рамита искаше да остане сама тази нощ и в крайна сметка Хурия разбра намека и си тръгна нацупена. Скоро след това Рамита дочу как вратата ѝ се затваря след като приема някого в стаята си, най-вероятно Клин. Но Рамита не можа да заспи, разкъсвана от вината за измяната си с по-младия любовник и копнежа за сигурността на обятията на възрастния си съпруг, към когото изпитваше повече от привързаност.