Кръвта на мага

37.Под повърхността

Ужасеният вик на Аларон отекна, когато защитите на Мьорин затрептяха и той полетя извън огнения порой с разтърсвания от конвулсии Рамон на ръце. Ленгстрит вдигна ръце и изрева, а около него проблеснаха вериги от изумруденозелена светлина и се строшиха с оглушителен трясък, който всеки маг в обхват от петнадесет километра от тях сигурно бе усетил. Аларон залитна от ударната вълна, но се запрепъва напред, за да стигне до Рамон, докато Ким вече беше при него. Мьорин запечата изходния капак със защити от синя светлина, тъкмо когато енергийни струи започнаха да отекват от него.

Ким издърпа задушаващия се Рамон от ръцете на Мьорин и се провикна към него да стои мирен и само да се държи. За да помогне на Ким, Аларон сля собствения си гносис с нейните изцелителни сили, като се стремеше да поддържа чист потока на енергията си. Отчаянието даваше яснота на съзнанието му и той прихвана Рамон под мишниците, като гледаше да сдържа гаденето си от вонята на опърлено месо, вторачил се в щракналата от корема на най-добрия си приятел стрела и обгорената около нея кожа. Дишай, Рамон, само дишай. Рамон потрепваше немощно в ръцете му, а сърцето му биеше колебливо.

Мьорин стоеше над тях и се напрягаше с все сили да поддържа бариерата на входния капак непокътната. Пулсиращата светлина и отблясъците около защитата говореха за мощта на силите, срещу които е изправен, но устойчивостта му им печелеше ценни секунди. Яриус Ленгстрит побутна Аларон да се мръдне настрани.

— Дай на мен, момче.

Старецът постави внимателно Рамон да легне на камъка и вдигна над него ръце, от които започнаха да се стичат бисерни капки течна енергия — това бе самата освободена от окови сила на Първонаследника, той сам бе развалил оковаващата руна над себе си. Кървавата арбалетна стрела се разпадна и в раните се изля течна светлина, успокоявайки обгорялата кожа. Рамон изстена и най-сетне се отпусна неподвижно, а Ленгстрит го обви с мрежа от гносис, защитни и предпазни заклинания.

След това генералът се обърна към Аларон:

— Трябва да вървим, момче.

— Рамон е още жив — трябва да го вземем с нас!

Погледът в очите на Ленгстрит остана спокоен, въпреки напрежението наоколо. Зад него Мьорин издърпваше Ким на крака, без да откъсне очи от капака.

— Не можеш да му помогнеш повече. Ще оживее, стига да не понася още наранявания, но и аз не мога да направя нищо друго сега. Не бива обаче да го местим, а трябва да тръгваме или Вълт ще ни спипа всички. Ако искаш остани или ела с нас да се биеш. Съжалявам.

Аларон се сепна от вглъбения си унес и погледна безпомощно към Рамон.

— Но не можем просто да го оставим на Вълт…

— Ако всички други тръгнем, Вълт ще ни последва. Ако възтържествуваме като победители, ще се върнем за него. Но ако остане и само един от нас и двете възможности ще ни бъдат отнети.

— Баща ми казваше, че никога не бихте оставили ранен мъж на бойното поле!

Ленгстрит трепна:

— Така е само в народните песни и поезията, момче. Във войната всеки избор е пагубен.

Над тях земята се разтресе и от тавана се посипаха малки камъчета и прах.

— Сър, трябва да вървим — извика Мьорин изпод капака. Гласът му бе напрегнат, а ръцете му изплитаха нови защити.

Над него закипя искряща светлина, която хвърли ослепителни отблясъци из мазето.

— Горе има поне четирима магове.

Ким сграбчи Аларон над лакътя:

— Хайде, Аларон — лицето ѝ бе непоколебимо, твърдо като от диамант. — Рамон за сега е вън от играта. Идваш ли с нас, или не?

Той издърпа рязко ръката си, чувствайки се като разкъсан на две. Един истински герой щеше да знае какво да направи: щеше да остане с приятеля си, ако това бе правилният избор, или щеше да доведе приключението си до самия край, ако така бе редно. Но щеше да знае.

— Не знам… — той се загледа в пространството.

— Rukka mio, Аларон, решавай! — извика Ким.

Подът се разтресе отново и Мьорин проплака. Ленгстрит хвана Ким и Аларон за раменете.

— Ето какво ще направим. Ще използвам земния си гносис, за да се измъкна оттук. Ще подведа Вълт на юг — той ще си помисли, че тръгвам да бягам към мястото, където съм скрил Сциталата и ще ме последва. Вие, двамата, останете тук с Джерис и намерете Сциталата. Следващата седмица ще се срещнем в Босис, при параклиса „Блекуотър“. Не се бавете повече от седмица, ясно?

Ким кимна, хвърляйки пронизващ поглед на Аларон.

— Да! — сопна се тя и после викна към Аларон. — Да тръгваме!

Вгледал се в светлинния пашкул около Рамон, Аларон извъртя поглед и срещна разярените ѝ очи.

— Добре — каза той най-накрая.

Ленгстрит го погледна със съчувствие:

— Вървете с Джерис. Сбогом!

Лицето му придоби сериозен вид, докато концентрираше силите си. Въздухът около него се завихри, докато генералът се озова в центъра на малка буря от енергия. Той погледна Мьорин и се ухили, вдигна лявата си ръка право нагоре и изправи дясната настрани. Разнесе се разтърсваща мощ и от двете и генералът се издигна, изстрелвайки се през почвата над себе си, сякаш пронизваше хартия. Енергийната експлозия, пронизала земята, ги замая, а над тях се чуха крясъците на поне трима души. Генералът изчезна, а силуетът му се отдалечаваше като комета в ярки пламъци от гносис.

Мьорин посочи към северната стена, където дясната ръка на Ленгстрит бе пробила проход към друго помещение отвъд, и изкрещя:

— Насам, елате!

Ким хвана здраво Аларон за ръката и го издърпа след себе си, но той продължаваше да гледа назад към Рамон и да прошепна молитва, без да има идея към кого я насочва: Пази го. Пази го. Моля те, пази го.

Мьорин затвори прохода след тях с болезнени усилия, в пълен контраст с непринудено избухналата мощ на генерала Първонаследник. Можеше и да е герой от Бунта, но си оставаше само получистокръвен… А ние вероятно ще се изправим тъкмо пред чистокръвни, мислеше си с ужас Аларон.

В лявата ръка на Мьорин заблестя гностична светлина и освети новата стая: тясно мазе, пълно с изпочупени бъчви, окичени доволно с паяжини. Капитанът съзря стълбище в единия ъгъл и се втурна нагоре по него. Взриви ключалките на капака на върха им и нахлу в къщата, без да обръща внимание на втрещените писъци на обитателите ѝ, а тримата с Ким и Аларон хукнаха през задната врата към двора.

Мьорин заговори в главите им, докато прескачат ниската ограда и се втурват надолу по улицата.

<Вълт едва ли е тръгнал с голямо подкрепление, тъй като не би понесъл да разделя наградата си с много хора. Да се надяваме, че всички са тръгнали след Яри. Да вървим!>

Аларон долови някакво движение през рамото си, но преди да го осъзнае, то вече бе изчезнало. Поеха по друга улица към малък площад, озарен от изпълнената наполовина луна, а краката им затрополиха по облите камъни на откритото пространство. Изведнъж изсвистя арбалет и на милиметри от рамото на Ким прелетя стрела. Мьорин хвърли гносис лъч по улицата зад тях и не след дълго се увенча с писък. Той посочи към улицата насреща им и изрева:

— Тичайте!

И те се затичаха.

Когато Съветът в Норостийн нареди да разширят водохранилището край езерото Тусери, някои се отнесоха изключително нескопосано към работата, или пък нарочно си оставиха ръцете — в зависимост на чия версия човек избереше да повярва. В едно пролетно утро на 887-ма, седемдесет разнебитени къщурки на северозападния край на езерото бяха пометени, когато дигите на водохранилището поддадоха под първия приток на разтопяващите се снегове откъм най-новия акведукт. Повече от двеста души загубиха живота си. Като причина посочиха грешка в изчислението на притоците откъм върха, но никой от инженерите не беше уволнен или дори порицан. Беше просто случайно съвпадение, че Съветът се бе опитал да изгони същите тези загинали жители от домовете им, но бе срещнал съпротивата на съдилищата. Въпреки слуховете за конспирация, Съветът все пак си извоюва разширението на водохранилището, и скоро бяха издигнати нови диги. Когато човек застанеше върху дигите и водата беше сравнително бистра, се отличаваха ясно разлагащите се сгради под повърхността ѝ.

Аларон и Ким тичаха задъхани към бреговете на езерото и едва не припаднаха, когато стигнаха. Учестеният им дъх се издигаше на облачета от устите им. Появи се и Мьорин, на когото пробегът от километър и половина му се бе отразил доста по-леко. Спряха само веднъж по пътя си, когато се натъкнаха на патрул на Стражата, но Мьорин отпрати подчинените си с някаква измислена история за крадци в Стария град.

Десетата камбана на нощта заехтя из града. Лунният сърп преваляше на запад, повърхността му започваше да порозовява, а източното небе се избистряше от зората. Върху дигите имаше пешеходно пространство, на което се издигаше статуя на самия Яриус Ленгстрит, застанал така, както го помнеха от Бунта: раздаващ команди, вдигнал меча си.

Ким я потупа за късмет.

— Оттук ли трябва да влезем? — попита тя, взирайки се в тъмните води.

От тях се излъчваше хлад. По лицето ѝ се изписваше ожесточен хъс и Аларон започна да се плаши — коравосърдечието ѝ отхвърляне на тежкото състояние, в което оставиха Рамон, също го притесняваше. Сега за нея само наградата е от значение.

— Откъдето и да е ще е все едно и също — отвърна Мьорин, вдигнал поглед към статуята на Ленгстрит.

Аларон се запита дали генералът беше все още жив. Беше Първонаследник, но също така беше стар и врагът го превъзхождаше по численост.

Ким дръпна Мьорин над лакътя: от улиците отсреща изплуваха силуети с големината на дребни коне — черни фигури, които отразяваха лунната светлина, докато се приближаваха през ливадите към тях. Аларон ахна, когато съзря по-ясно формата им.

Бяха пет на брой и се носеха с подскоци и конвулсии. Имаха форма на хрътки, но телата им бяха като коруби и от тях се подаваха по шест крака. В главите приличаха изцяло на насекоми, с тази разлика, че от огромните им пасти се подаваха зъби, дълги по няколко сантиметра. Вместо опашки, от задните им части се подаваха жила, които се люшкаха като висящи крушки над главите им. Главите им достигаха поне до гърдите на човек, а по размери сигурно надминаваха ръста му три пъти.

— Гностични създания — изруга Мьорин и Аларон свъси вежди: гностичните създания на анимаговете представляваха извратени рожби на природата, които човек не можеше да прогони както някой дух, например. Трябваше да ги убиеш. — Обзалагам се, че са дело на Файръл — добави Мьорин, вливайки гносис светлина в острието си. — Стойте зад мен.

Едно от създанията се движеше много по-бързо от другите и Мьорин пристъпи напред да го посрещне. То издаде писклив звук и останалите отвърнаха като се вдигнаха на задни крака и закрачиха необичайно, а предните им дълги, членести крайници с остри и завити нокти бяха готови за нападение.

Аларон и Ким потрепериха, а тя прошепна нещо в молитва.

— Вървете и двамата — извика Мьорин, а фигурата му се разми, когато се хвърли в действие. — Тръгвайте веднага!

Аларон зяпна изумен как капитанът замахва с ръка и плътна огнена завеса залива влажната трева и обгръща нападащите същества. За миг си помисли, че това ще ги спре, когато две от тях паднаха възпламенени, а от тях се процеди пронизително квичене, което едва не проглуши тъпанчетата му, но едно от тях бе успяло да прескочи отвъд пламъците и сега се приплъзваше към тях по влажната трева. То се хвърли с оголени зъби към Мьорин, но капитанът се сля със сенките. Челюстта на създанието изщрака в празното пространство и то изви глава в объркан бяс. Тогава погледът му се спря на Аларон и очите му светнаха.

Мьорин изскочи от мрака. Заби меча си странично в създанието и го завъртя — разплиска се тъмна кръв и съществото се просна настрани, а призрачният му писък прониза нощта. В този миг останалите две също прескочиха огнената ограда и се стрелнаха в нападение. Едното тръгна към Мьорин, а другото се насочи право към Аларон.

— Във водата! — изкрещя като обезумял Мьорин и в следващия миг се търкаляше, за да избегне пробождане от опашката-жило на хръткоподобното. Създанието ги последва и се приземи върху него, а капитанът изрева. Вдигна меча си нагоре право в отворената му паст и създанието се олюля, но преди да се свлече, опашката му замахна и се заби право в гърдите на Мьорин, пронизвайки го със смъртоносната си отрова.

Миг по-късно другият звяр достигна Аларон.

Хайде, трябва да можеш да го направиш!, той изрева на себе си мислено, като запрати ограничаваща руна към хрътката. Вложи всички сили в заклинанието си, но разбра, че се е провалил още преди създанието да премине през руната му. Хвърли се отчаяно на земята, усещайки как съществото замахва с жилото си на сантиметри от крака му и го забива в земята. Аларон се извъртя и замахна на сляпо, в случай, че нещото бе тръгнало след него, но уви, не беше: вместо това то се устреми право напред, хвърляйки се към Ким, която се носеше на около тридесет сантиметра над дигите.

— Ким! — изкрещя в ужас Аларон.

Създанието полетя, изщрака с челюсти и замахна с нокти, а фигурата ѝ се отмести размивайки се вляво, като зад нея се откри статуята с насочен право напред бронзов меч. Устременият скок на хрътката завърши със страховит тъп звук, когато се набучи точно на стърчащото бронзово оръжие. Острието му се вряза право в гърдите на създанието и излезе откъм гърба му. То се замята безсилно, а от него шурна черна кръв и след малко застина неподвижно.

<Добро попадение, генерале!> Аларон дочу Ким да ликува.

След това се огледа за Мьорин, който се изправяше с мъки на крака, със затруднено дишане и очукан нагръдник, покрит със зловонни течности.

— Мьорин — викна Аларон, — то не ви ли…? Нали не сте…?

— Здрава норосийска стомана — отвърна задъхано стражарят, потупвайки пробитата нагръдна броня. — Но ще трябва да я занеса на ковач.

Той се извърна да запрати още огън към двете горящи създания и те изквичаха като свине и се замятаха неистово напред-назад, докато не застинаха напълно неподвижни, присвити като мъртви мухи.

— Вие двамата, добре ли сте?

Ким кимна.

— Генералът се справи с онази — посочи тя към хрътката, забучена на статуята.

— Надявам се и истинският Яри да се държи — въздъхна Мьорин. — А сега е крайно време да чуете какво ви се говори. Влезте в проклетата вода и намерете онова нещо. Аз ще пазя нищо да не припарва към вас.

— Елате с нас — подкани го Аларон. — Докато все още има време.

— Няма време — отвърна той мрачно и посочи към мястото, откъдето се бяха задали хрътките. Към тях вървеше мъж — Дарий Файръл. Магистърът от Арканума им щракна с пръсти и двете горящи тела на създанията му внезапно се изправиха в пламъци от лилава гностична светлина, а очите им заискряха, търсейки Мьорин.

— А сега тръгвайте! — извика капитанът.

Аларон зърна със сковаваща безнадеждност как пламтящите гностични създания се олюляха и изправиха на крака, а от очите им се изливаше лилав некромантски гносис. Ким го хвана за рамото.

— Стой мирен — изсъска тя и го плесна през устата и носа с ръка.

Той усети как се изпълват с течност и едва не изпищя, преди да осъзнае какво му беше направила тя. Заклинание за дишане под вода… Той се задъха и едва не се задави. Rukka, помисли си той, трябва да дишам, под вода или ще се удавя тук! Той се втурна отчаяно към ръба на дигите и се хвърли в тъмните води. Още щом се потопи, дочу повторен плясък и отвори очи, пред които премина бледа фигура във водовъртеж от балончета — лумна гностична светлина, разкривайки Ким, която събу обувките и издутата си пола и се спусна към дълбокия мрак.

Добра идея! И Аларон усещаше собствените си обувки и дрехи невъобразимо тежки. Изхлузи ги и успя да завърже на примка колана си, на който да закачи през рамо меча си. Все още не смееше да си поеме дъх, но не можеше и да го отлага, затова вдиша от водата, изпълнен със страхове за най-лошото. Но заклинанието на Ким работеше и в гърлото му нахлу единствено въздух.

<Благодаря ти, златна си!>, изписка той тихо, а студена вода изпълни устата му, превръщайки се във въздух: беше някак неестествено, но поносимо. Направи си гностична светлинка като я пусна да върви пред него като блуждаещо огъне, осветяващо пътя му към дълбоките води на езерото.

Тежестта на меча го дърпаше надолу и му помогна бързо да настигне Ким. Краката ѝ се открояваха бледи в тъмната вода, а дългите ѝ черни коси и бялата ѝ блуза потрепваха вълнообразно, докато плуваше. И пред нея се носеше кълбо гностична светлина. Докато се спускаха, около тях се стрелкаха риби в сребристи проблясъци. Из дълбините се мержелееше тъмен масивен силует — покривът на една от потъналите колиби. Ким се спусна покрай нея по нещо, което преди явно е било уличка.

<Насам!>, прошепна тя в съзнанието му.

Аларон хвърли поглед към трептящата повърхност над тях, опитвайки да заглуши страха си. Колко ли надълбоко сме вече? Дали Мьорин ще успее да задържи Файръл?

Богаташките приятели на Белоний Вълт обичаха да говорят за „безрискови инвестиции“, но Вълт знаеше добре, че подобно нещо не съществува. Риск имаше във всичко и колкото по-голяма бе печалбата, толкова по-голям беше и рискът.

Но тази мисъл не го притесняваше. Всеки избира своите битки, а той избягваше глупавите сред тях, като тази при Локхазан, и атакуваше най-слабото място на противника, когато везните се наклоняваха в негова полза. Никога не се свиваше пред опасностите, не и когато можеше да извлече някаква ценна изгода. Определено винаги имаше рискове, но добре отчетени — неизвестните рискове срещаха глупците, зашеметени от наградата.

Но сега това е за най-великата награда от всички.

Ленгстрит изригна от земята и се изстреля в небето като огнено гюле от обсадно оръжие. За късмет, Вълт беше предвидил, че може да се стигне до гонитба и беше подготвил скиф специално за такова развитие. Той махна на Беско да го последва и остави Файръл и обкръжението му да се погрижат за останалите. Пилотът — млад маг, стоеше приведен до румпела с готовност в очите. Вълт скочи до него с гностично подсилена грациозност, а Беско се качи след него и скифът се издигна, понесен от вятъра. За секунди вече се извисяваха над Турм Заубърин, над южната стена и към Алпите.

Плячката им — Ленгстрит — се носеше пред тях, разперил ръце като птица, но те го застигаха бързо. Летенето само с гносис беше трудно, а скифът изискваше много по-малко енергия и летеше по-бързо. Ще те спипаме скоро, Ленгстрит, мислеше си Вълт. Няма да издържиш дълго, нищо че си Първонаследник.

Замисли се срещу кого се изправяха: Първонаследник е, но без никаква екипировка и е отвикнал да използва силите си — вече изгаря гносиса си в невъобразими количества. Възрастен човек е и въпреки голямата си мощ, е крехък след всички тези години, в които го държахме под ключ и оковаваща руна.

— Накъде е тръгнал? — попита задъхано Илай Беско.

Вълт трябваше да прикрива ненавистта си към дебелия самозванец, но Беско знаеше добре какво залагаха на карта сега, беше неизбежно. Вълт обаче не планираше Беско да оцелее, за да види победата им. За миг му се прииска с тях да беше и Гървон Гейл, но и това си имаше своите рискове — ако Гървон бе наоколо, той трябваше да си пази много добре гърба. Поне при Беско нямаше опасност от предателство.

— Има две възможности, Илай: първата е да е изоставил съучастниците си и сега да отива право към заветната награда. Втората е да се опитва да отклони вниманието ни, докато съучастниците му отиват да вземат наградата.

— Със сигурност е първата, тогава — заяви веднага Беско. — Прекалено много е заложено на карта, за да поема подобен риск.

— Може би, но за него е обичайно да се доверява на подчинените си, а и той самият вече е Първонаследник. Може да си позволи да тръгне в другата посока. Дори в най-лошия случай, той пак ще си остане Първонаследник. Не можем да изключим напълно втората възможност.

Беско се намръщи, обмисляйки идеята, че Ленгстрит има съучастници, на които може да разчита, докато Вълт можеше да си мисли, че той самият няма такива.

— Можете да ми имате пълно доверие, губернаторе — заяви подчертано той.

Така ли било? Ще видим тогава…

— Радвам се, да го чуя, Илай, но сега говорим за Ленгстрит — личностните му качества биха довели някои до заключението, че втората възможност е по-вероятна, а това означава, че всъщност трябваше да тръгнем след Мьорин и малките му приятелчета. Въпреки това, както забелязваш, аз все пак избрах да последваме Ленгстрит на юг.

Беско се замисли.

— Ако го оставим да ни се изплъзне, ще рискуваме много. Ако в действителност той е тръгнал да вземе Сциталата, то ние никога няма да си я върнем, ако Ленгстрит изчезне. А ако съучастниците му са се заели със задачата, то Файръл ще ги унищожи или пък ние можем да тръгнем по петите им веднага щом Файръл потвърди, че е така.

— Правилно, Илай, Файръл е много по-силен от Мьорин, а Мърсър и приятелчетата му не стават за нищо. Но истинското предизвикателство е пред нас: какво да правим с Яриус Ленгстрит?

Беско преглътна мъчително, спомняйки си как се измъкна на косъм от сигурна смърт, когато Ленгстрит взриви улицата и излетя през камъните.

— Възможно е дори да не разполага с настроен амулет.

— Така е, но не можем да разчитаме на това. Какъв ти е планът да го победим, Беско?

Беско сбърчи чело, не беше свикнал да мисли толкова усилено.

— Ами, той е чародей, господарю. Най-голямата му сила е в елементите, но е слаб към атаките в съзнанието.

— Точно така — Вълт проследи мислено яркия пламък енергия пред тях. — Не забравяй възрастта, Илай, той е доста възрастен. Пази си силите и когато битката започне, помни, че е по-икономично да се защитаваш, отколкото да нападаш. Ще го оставим да атакува и да се изтощи. А ако Файръл се свърже с нас, че Мьорин е нашата цел, ще тръгнем натам незабавно.

Илай процеди подозрително през зъби:

— Ами ако Файръл ни предаде, господарю?

— Тогава ще го убием. Не се притеснявай, Илай. Няма да се превърне в Първонаследник веднага щом се докосне до Сциталата — това е само мит. Говорил съм с Първонаследници. Отнема часове. Можем да си позволим да стигнем втори до Сциталата, стига да не се забавим прекалено много.

Вълт наблюдаваше как Беско започна да се пита колко безопасна беше собствената му роля. Чуди се колкото искаш, Илай, няма и да разбереш откъде ти е дошло. Той върна вниманието си към Ленгстрит и забеляза, че магът започва да се забавя. При летене гносисът изстискваше страшно много енергия, а и с опитния им пилот през цялото време те се приближаваха все повече и повече. Вълт се усмихна вътрешно. Още малко.

Сърцето на Яриус Ленгстрит се сви, когато магът съзря как въздушният скиф се издига над планинския хребет зад него. Не можеше да си позволи да лети надалеч без да се лиши напълно от способността да се бие, когато го хванат. Подбра едно неравно дере, където теренът щеше да му е от полза и се подготви да се опълчи на врага. Разполагаше с по-малко от трийсет секунди. Хълмът бе покрит с туфи трева и множество скални блокове. С част от съзнанието си той проследяваше Мьорин: стражарят все още тичаше, когато десетата камбана зазвъня на километри оттук в града, но звукът ѝ се разнесе през редкия въздух на алпийските предпланини. Хвърли поглед надясно, където слънцето щеше да изгрее до един час.

Е, стари човече, готов ли си за още една битка?

„Не точно“ беше правилният отговор. Ленгстрит не успя да настрои амулета си, когато Мьорин му го даде в бързината и сега всяко заклинание му костваше три пъти повече енергия, отколкото обикновено. А освен това и всеки път беше съпътствано от болка — свиване в гърдите и усещане за празнина в червата, което въобще не му харесваше. Беше доста сериозно извън форма — заклинанията му бяха пресилени и необмислени, а това можеше да му струва скъпо. Плувнал в пот, той трепереше на студения въздух. Само да стои изправен му костваше страшно усилие, а битката дори не бе започнала.

Утешаваше се, че ако в някоя от нощите след разпитите на Вълт някой бе дошъл в клетката му с предложението да се бие, той щеше да приеме. Беше загубил толкова години от себе си, толкова време от живота си: цели осемнайсет години! Бавното освобождаване на спомените му от кристала беше като събуждане от дълъг полузапомнен сън. Но отчаяната му схема, замислена преди толкова много години, най-накрая беше разшифрована. Отново беше на себе си и скоро щеше да достигне целта, заради която се беше пожертвал.

Но първо трябваше да се справи с преследвачите си, а се чувстваше слаб и ужасяващо изтощен. Наблюдаваше как скифът се приближава все повече. На борда имаше трима мъже и един от тях със сигурност беше Белоний Вълт.

Да видим на какво съм способен… Той призова въздушния си гносис и запрати яростна вятърна вълна, която подхвана скифа и го запрати в скалите по-надолу. Очевидно Вълт беше подценил възможностите му и на пътя на удара му не застана никакво контразаклинание или защита. Двама мъже се измъкнаха от кораба, докато падаше, но другият остана вътре, когато се разби на парчета в каменистия хълм. Един вик замря на мига и вина обзе Ленгстрит, но той си напомни, че Вълт не наема невинни хора. С един по-малко.

Той хвърли огнено кълбо на повече от сто метра надолу — обхват, които беше далече отвъд способностите на всеки обикновен маг, и обгърна разбития скиф в пламъци. Ето това е чувството да ти подрежат крилете, Вълт. Но така със сигурност вече бяха разбрали местоположението му.

Той се раздвижи, накуцвайки неестествено и вдиша редкия, планински въздух на големи глътки, докато дробовете му се бореха с голямата височина. Сърцето му го стягаше в гърдите. Кой ли е с теб, Вълт? Дали е някой, когото познавам?

Ъгълчето на лявото му око улови потрепване и той захвърли вълна от огнен гносис в негова посока, но съумя да опърли само отсек свежа трева. Илюзия значи… бил е другият маг, а не Вълт. Илюзиите никога не се вписаха в предразположеностите на Вълт, въпреки общото впечатление на хората за него. Вълт всъщност беше абсолютен реалист, прагматик, който обичаше да знае фактите и след това да ги манипулира. Така че сега явно бе изправен срещу придружителя му.

Щом искаш да си играем с илюзии, незнайнико, опитай от това. Ленгстрит изпрати своя проекция да се разхожда по ръба на хребета, докато той самият обикаляше из сенките. Накара въображаемото си друго Аз да стигне до върха на хребета и да огледа цялото дере от там. Хайде де, да те видим! Той чакаше нетърпеливо върху проекцията му да се стовари светлинен лъч и да разбере къде се укрива врагът му, но нищо не се случваше.

Значи искаш да се дебнем. По дяволите. Нямам много енергия за това.

Илюзорната му форма се присви и оттегли бавно, избледнявайки в сумрака, за да не похабява от силите му. В този миг той долови лекото докосване на чуждо съзнание, опитващо се да намери неговото. Ето това очаквах, Белоний: по-малко и от теургията. Ленгстрит прикри аурата си, спотаявайки се от търсещото докосване и се покачи на един куп от потрошени скални блокове. Натрапващото търсене на Вълт го измъчваше и принуждаваше да заздравява защитите над съзнанието си. А контролът му над него се стопяваше бързо без настроен амулет. Той потрепери в ледения студ, всяка глътка въздух го смразяваше все повече. Гърдите му го стягаха, пулсът му беше прекалено ускорен. Прекалено е студено тук… прекалено трудно се диша.

Едва доловимата му връзка с Мьорин изведнъж лумна ярко: капитанът на Стражата се биеше с някого или с нещо и то сериозно. По дяволите… Кор да те пази, Джерис — Кор да пази всички ви! Не съжаляваше за решението си да се разделят: Ако им се бяхме опълчили там на улицата, всички щяхме да умрем. Ако бях тръгнал за Сциталата, Вълт пак щеше да ми диша във врата. Постъпихме правилно. Само нека да съумея да оцелея след това…

Изкачи се на върха на възвишението, усети някакво раздвижване и запрати огнени пламъци по посоката му — нещо изквича и умря в съскането и пукота на лумналата влажна трева. Заек. По дяволите, какво прахосване — страшно съм глупав!

Откъм ръба на хребета заискри син огън, удари се в защитите му и се отдръпна. Той отвърна на удара към неясна фигура, пристъпваща към него, която изчезна при допира с огъня му. Поредната проклета илюзия — беше толкова трудно да ги различиш в този предутринен мрак. Мътните ме взели, хвърлям се върху сенките и капаните им!

Мьорин е ранен. Ленгстрит усети внезапната болка и сви юмруци в безпомощна ярост. Трябваше да остана с него. Усети как ритъмът на сърцето му се ускорява, а кръвта пулсира във вените му. Трябва да се върна при езерото — мамка му…

Той изтича обратно към мястото, откъдето бе дошъл, влетя зад една скала и се натресе право в Илай Беско.

Значи си бил ти, гъзолизец такъв!

Дебелият мъж изквича, бързо вдигайки защитите си в суматохата тъкмо навреме, за да отклони лъча енергия на Ленгстрит и двамата залитнаха, застанали на няма и няколко метра един от друг. Ленгстрит вдигна ръце, за да излее пламъците си в противника си, но Беско направи нещо напълно неочаквано: скочи върху генерала, а масивното му тяло се разби в защитите му и го запрати в една скала. Въздухът му се изби от дробовете, а главата изхрущя върху назъбения камък. Беско изрева нещо с маниакално изражение и Ленгстрит бе издърпан и отново захвърлен върху скалната маса. Зрението на генерала се замъгли, гърдите му сякаш щяха да избухнат и за миг той се олюля на ръба на мрака. Ненадейно обаче той изръмжа и от устата му изригнаха пламъци, сякаш беше някой дракон от шлесенските легенди.

Беско изпищя, а кожата му започна да се свлича от лицето, когато целият лумна като факла, но Ленгстрит нямаше милост. Генералът усещаше лепкавото мокро петно в задната част на главата си, а пулсиращата болка в гърдите му този път надделя. Той се свлече на земята, разкъсван в агония. Лявата му ръка стисна безсилно гърдите му…

Сърцето ми!, проплака той. Съзнанието му бе пренаситено, всичките му сетива се лутаха. Видя как Беско се стоварва по лице, а пламъците обгръщат тялото му и се опита да освободи ума си от агонизиращата болка в гърдите си. С двама по-малко…

Но и аз съм обречен…

Понечи да се изправи, но болката беше непоносима. Той се свлече отново — като риба на сухо устните му се бореха за въздух и той се да опита влее кислород в дробовете си с въздушен гносис, но усилието учести пулса му още повече и той отчаяно зарови нокти в пръстта. Получаваш сърдечен удар, глупак такъв. Стой мирен и мисли!

Усещаше как Вълт планира внимателно дребните си набези, преценява силите и оценява слабостите му.

<Ела ми само, Белоний!>

Врагът не отговори, но върху хълма се разля блед зеленикав облак. Пушек ли? Или отрова? Ленгстрит го отблъсна, а сърцето му заби по-силно и по-силно. Не, няма да я бъде тая…

Още от зеления дим се разливаше по хребета — бяха отровни пари. Добре обмислен и умен ход — много по-лесен за изпълнение, отколкото за контриране. Някъде в Норостийн Мьорин бе жестоко ранен и Ленгстрит усети болката му, сякаш раната бе прорязана в собствената му кожа. Но още по-лош беше разкъсващият тътен в собствените му гърди, изстъргване, което сякаш го разцепваше на две… Той се разтресе неконтролируемо, докато утринното небе притъмняваше; със сетни сили дълбоко в себе си, той се надяваше на един последен шанс.

Някъде високо на хребета, все по-близо отекваха стъпки от ботуши.

Един последен шанс…

Аларон зарита неистово с крака след Ким, задвижван от страха да остане сам назад. Момичето погледна през рамо, със съсредоточено и ожесточено изражение и се спусна към пресечката покрай поредните, потопени под водата, улици.

<Знаеш ли накъде отиваш?>

<Разбира се, че знам много добре накъде отивам — за разлика от теб аз слушах генерала, когато ни даваше насоки>, гласът ѝ прозвуча язвително в съзнанието му. <Като хлапе в непознати гори си, Аларон.>

Тя изрита с крака към мрака на дълбините.

<Какво ти става? Рамон сигурно умира там…>

<Чу добре какво каза генералът: не можехме да му помогнем повече от това. А сега ме интересува повече бъдещето на целия свят.>

Аларон вдигна поглед нагоре разтревожено: за кратко в трептящата сребриста повърхност се отрази силует.

<Ким… има някого във водата.>

<Rukka… стига, вече почти сме там… Мисля, че това е мястото.>

Той доплува до нея, задъхвайки се на големи преливащи се балончета и повдигна меча на рамото си.

Тя извърна поглед към него с широко отворени, настоятелни очи.

<Виж това.>

Гностичната ѝ светлинка се спусна напред и освети порутените останки от каменен постамент. В основата му лежеше статуя, покрита със зеленикав мъх, а около нея бавните течения на езерото полюшваха бледозелени водорасли.

<Сигурна ли си, че това е мястото?>

<Разбира се.> Ким вдигна постамента в ръце и го изчисти от водораслите. <Сциталата трябва да е вътре. Сега си ти наред, със земния си гносис.>

Изведнъж той се почувства напълно зашеметен.

<Наистина ли е това?>

<Rukka mio, просто действай, Аларон!>

Той зарита в ледената вода, борейки се със студа с топлината на гносиса си, и грабна постамента. Изискваше се земен гносис — нещо, което му бе по силите. Подводните сгради се издигаха като черни силуети под сребристата повърхност на езерото. Наоколо нямаше риби. Може би двамата с Ким ги бяха подплашили — или пък някой друг.

<Да започваме.>

Аларон освободи земния си гносис, макар и да не бе толкова лесно под водата, и бавно прокара ръката си през каменния постамент — на един сантиметър, на два, три, четири сантиметра, докато пръстите му попаднаха в малка кухина в камъка. Вътре той напипа студен метален цилиндър и сърцето му заби още по-лудо, щеше почти да спре. Извади цилиндъра.

<Ето го!>

Ким подаде очакващо ръка.

<Аз ще го взема, плувам по-бързо.>

Той го издърпа към себе си и я погледна. Очите ѝ пламнаха, присвиха се леко и Аларон усети как студената вода се прокрадва в душата му. Нещо грозно се движеше в очите ѝ, но гласът в съзнанието ѝ остана спокоен и разсъдлив.

<Аларон, аз ще го взема. Бъди разумен: та ти едва дишаш тук.>

<Това заплаха ли трябва да е?>, попита той изумено.

Тя го изгледа втренчено, а по лицето ѝ се прокрадна гняв.

<Не, не е заплаха, а логично мислене, по дяволите! Защо просто не ми го дадеш?>

<Да> изкикоти се гласът на Грон Кол в главите и на двама им. <Защо просто не ѝ го дадеш, Мърсър? В крайна сметка ти си този, който едва диша тук долу…>