Кръвта на мага

29.Пратеник

Рамита седеше на ниско дървено столче и наблюдаваше оживлението в централния двор на Дома Мийрос. Хурия седеше на земята до нея и следеше също толкова зорко мъжете, които се суетяха като маймунки върху едно бамбуково скеле, завързваха дебелите прътове един към друг, за да издигнат временна шатра. Търговци пълнеха кухнята на двореца с месо, подправки, леща, маслини и брашно. Във въздуха се носеше богат аромат на изпечен хляб и къкрещо на бавен огън месо с подправки. Суматохата продължаваше вече седмици, но днес най-сетне бе настъпил Денят. Съпругът на Рамита се завръщаше у дома и щеше да доведе видните си гости — ферангските пратеници. Тя бе облечена с чисто нов небесно син салвар — цветът, който Мийрос харесваше най-много. Въпреки че вече изпитваше сутрешно гадене, бременността ѝ все още не личеше външно.

Но съвсем, скоро коремът ми ще започне да расте, също както на мама, и ще се превърна в слон…

Някой се провикна отдолу и бледо жълти и бели копринени завеси се спуснаха от двете страни на шатрата, за да предпазват от слънцето. Музиканти се приготвяха и настройваха инструментите си в единия ъгъл. Олаф раздаваше кресливи нареждания, размахвайки ожесточено ръце — стресът явно му идваше в повече.

Рамита не бе виждала Казим вече няколко седмици и споменът за онази лудост и страстно желание избледняваше. Съпругът ѝ беше олицетворение на самата добрина и нежност и тя се питаше как въобще бе пожелала друг мъж. За какво бе рискувала толкова много — заради няколко обезумели акта на страст ли? Беше нелепо, чисто самоубийство…

Измъчваше се, че все още няма и следа от разцвет на гносиса. Колко ли щеше да се мине преди съпругът ѝ или дъщеря му да заподозрат измамата ѝ? Присъствието на Мийрос у дома можеше и да е спорадично през последните няколко седмици, но Юстина все повече се навърташе наблизо, проверяваше лично всеки търговец или слуга, който влиза в двореца, подплашвайки ги с грубото си държание и неприкрито демонстриране на гносиса си, докато им рови в съзнанието. Дори Хурия се беше отказала да води вече Казим и Джай в двореца.

За нейно учудване, на Рамита ѝ липсваше компанията на Мийрос. Не можеше да каже с увереност, че го обича, но той ѝ създаваше едно усещане за безопасност. А и все повече жадуваше за животинската разгорещеност на съчетанието — може би бременността ѝ я превръщаше в едно по-земно същество. Съпругът ѝ не беше мечтаният ѝ любовник, но я удовлетворяваше, а и поне когато си лягаше с него, не рискуваше да я убият с камъни.

— Трябва да избягаш оттук — повтаряше всеки ден на Хурия тя, но осиновената ѝ сестра отказваше и обещаваше, че ще е до нея без значение какво ги очаква.

И така минаваха дните ѝ, в отчаяна надежда, че някак Мийрос ще се окаже бащата на децата, които носи. А и страхът я обездвижваше до неузнаваемост.

Усещаше погледът на Юстина все по-често върху себе си. Преди дори не ѝ обръщаше внимание, но сега я следеше постоянно. Може би ѝ завиждаше за бременността? Не че се държеше по-мило с нея: никога не я викаше да споделят следобедния чай или да присъства на пъстрите ѝ партита в личната ѝ градина, където се събираше с тълпа от жени магове, танцуваха и пееха на музика от двата континента. Рамита и Хурия винаги оставаха настрани да умират от скука в стаите си, но пък винаги ги държаха под зорко око.

Рамита откриваше единствена утеха във вярата си — всеки ден тя отправяше дълги и ревностни молитви към Сивраман и Парваси: за семейството си у дома в Баранаси, за Джай и Казим, за които се надяваше, че са проявили разум и са напуснали града, за разцвета, който да докаже, че бащата на децата ѝ е Мийрос. Най-неудържимо обаче се молеше собствената ѝ смърт да е бърза и безболезнена, ако измяната ѝ бъде разкрита. Не знаеше обаче дали боговете я чуват.

— Рамита, ето те и теб — Юстина Мийрос пристъпи откъм арката зад тях, безупречното ѝ лице бе покрито с качулка. — Трябваше вече да си вътре, ела — нареди заповеднически тя и ги поведе нанякъде. Момичетата я следваха по петите, докато си проправяха път към шатрата. Заеха местата си на хладно под завесите тъкмо навреме. Рамита седна най-отпред вдясно от главното място, отредено за съпруга ѝ. Вляво от него щеше да седне почетният му гост, някакъв рондиец на име Белоний Вълт. Столчетата им бяха масивни и красиво изваяни, покрити с възглавнички и копринена жълта и синя драперия. Изведнъж Рамита се изпълни с ужас, че тя, момичето от пазара на Баранаси, ще обядва заедно с подобни високопоставени люде. Не бяха изминали и дванайсет месеца, откакто напусна дома си. Беше направо плашещо колко бързо може да се промени животът.

Йос Клин въведе почетния гост в шатрата, а когато съпругът ѝ се появи зад стражите, Рамита усети леко вълнение и облекчение. Очите му потърсиха нейните. Изглеждаше изморен, но бодър. Голото му теме блестеше на меката светлина, процеждаща се в шатрата, а късата му брада беше оформена, точно както тя последно я бе подстригала. Рамита се принуди да се усмихне любящо. Това е съпругът ми, този, когото любовникът ми иска да убие. Само мисълта накара ръцете ѝ да затреперят и тя я зарови надълбоко в съзнанието си.

Зад Мийрос пристъпваше грациозно мъж със сребристи коси, добре поддържана брада и страни, гладки като кожата на дете. Държеше се с неизмеримо изящество. Имперската му лилава роба беше богато украсена с позлата. Очевидно това беше имперският легат, Белоний Вълт. Зад него се задаваше друг мъж — навъсен и бдителен, с увиснала двойна брадичка, който, Рамита предположи, трябваше да е губернаторът Томас Бетилон. Хурия казваше, че е имало няколко опита за убийството му; беше дочула истории на пазара, че този мъж отвличал деца от улиците. Всички тук обаче му отдаваха предпазливо почит.

Следваха ги още дузина мъже: осем магове от Ордо Коструо и четирима рондийски магове, съветници на губернатора или на имперския легат.

Рамита се изправи на крака, а Мийрос се приближи и я целуна по бузата:

— Съпруго, изглеждаш ослепително — прошепна ѝ той.

Целуна и Юстина и се зае да представи рондийците.

— Лорд Белоний Вълт, позволете ми да ви представя настоящата си съпруга — Рамита.

Тя си пое дъх, поклони се учтиво и със сведен надолу поглед подаде ръката си. Усети студен допир на кожа и устни върху нея.

— За мен е чест, лейди, приемете поздравленията ми за предстоящото ви майчинство — гласът на Вълт беше мек и приятен.

Тя вдигна очи и съзря как той я отмерва с поглед едва доловимо.

— А това е дъщеря ми, Юстина Мийрос — продължи с представянията Мийрос.

Вълт се извърна да поеме ръката на Юстина, но за голямо учудване на Рамита, тя не си я подаде. Вълт се престори, че не се е случило нищо.

— Лейди Юстина, удоволствие е да ви видя отново. Наистина ли изминаха вече дванайсет години?

— Да, от последния Поход, лорд Вълт: спомням си, че последно се опитвах да спра хората ви да не ограбят лечебниците ми — тонът ѝ беше хладен.

— Помня добре. Войната е ужасно нещо, лейди. Такава невъобразима загуба.

— Да, винаги е било по-лесно да разграбваш необезпокояван — след това Юстина се обърна към Бетилон. — Познавам губернатор Бетилон. Не се нуждаем от представяне — погледът ѝ беше също толкова смразяващ, колкото тонът в гласа ѝ.

Бетилон изсумтя презрително и я подмина незаинтересован. Загледа се с любопитство към Рамита, но не я поздрави.

Антонин Мийрос пренебрегна неловкото положение и направи знак на всички да заемат местата си. Сервираха се питиета — Рамита си поръча шербет, но Юстина не споделяше тези задръжки за алкохола и си наля заедно с мъжете. Разговорите се въртяха около словоохотливия Белоний Вълт, който не спираше да сипе забавни истории: за рондийската непоносимост към подправки, за качеството на дхаските бижута, за наближаващото прибиране на винената реколта, за проблемите с насрещните ветрове, когато прелитали над океана и за всякакви други неща от ежедневието, като се обръщаше към Мийрос, Юстина и Бетилон. Антонин несъмнено намираше компанията му за приятна и дори Юстина някак стана по-приветлива.

Бетилон, от друга страна, се тъпчеше отвратително и се наливаше обилно. Почти не следеше разговора. Погледът му се отместваше разсеяно към гърдите на Юстина, а понякога и към Рамита, но не се държеше открито грубо. На останалата част от масата също се водеха приветливи разговори и само Рамита, приклещена между Антонин и Юстина, почти не се обаждаше и хапваше скромно. Най-сетне Белоний Вълт се обърна към нея с усмивка:

— Е, кога очакваме щастливото събитие, лейди Рамита?

— В началото на следващата година, господарю — отвърна тя, развълнувана, че са я забелязали.

— Тогава значи вече са минали два месеца, така ли? — отбеляза Вълт и се обърна към Мийрос. — Впрочем, Антонин, вярно ли е онова, дето разправят за съпругите на Първонаследниците и разцвета при бременността им?

Антонин се усмихна гордо:

— Скоро очакваме първите симптоми. Могат да се проявят във всеки момент.

Вълт наклони глава с интерес и отново погледна Рамита:

— И готова ли сте за разцвета, лейди Рамита? Готова ли сте да се превърнете в маг?

— Не мисля, че една жена би могла да се нарече готова за подобно нещо, милорд — отвърна тя предпазливо, а Мийрос кимна одобрително за думите ѝ.

Зад него тя съзря изкривеното в презрение лице на Бетилон, без съмнение недоволен от мисълта, че поредният чуждоземец ще се сдобие с гносис по такъв начин.

Мийрос пое и отклони останалите въпроси, отправени към нея, след което я отпрати, за да могат мъжете да заговорят по работа. Юстина също се оттегли, като отдаде чест на Вълт и баща си с леко кимване с глава.

Хурия посрещна Рамита отвън.

— Как беше? — прошепна ѝ тя.

Рамита хвърли поглед към Юстина.

— Мисля, че мина добре.

Юстина я изгледа студено:

— Прилично беше — изглеждаше отвратена. — Мразя да ми се налага да споделям един и същ въздух с онзи нещастник Бетилон — заяви тя и закрачи устремено нанякъде без дори да се обърне.

Хурия подшушна на Рамита:

— Всеки ден става все по-кисела.

— Мисля, че е тъжна — сподели Рамита.

— Мисля, че просто си е кучка — намуси се пренебрежително Хурия. — Може би любовникът ѝ я е зарязал.

— Кой любовник? — попита Рамита. — Никой не я е посещавал.

Хурия сбърчи нос.

— Кой знае? Има си собствена къща в Дома Коструо. Среща се с някого, сигурна съм — или поне се е срещала.

Рамита си спомни как Юстина се появи с Рашид Мубарак на приема в Дома Коструо и преглътна горчиво.

— Госпожата не желае да я безпокоят в момента — съобщи Олаф.

— Не ме е грижа, трябва да говоря с нея — тросна се Рамита.

Тя избута дворцовия управник и нахлу в двора на Юстина. От гледката на шадравана, при който Алиса я учеше на рондийски, докато заграбва спомените ѝ, по кожата ѝ изби хладна пот. Позвъня на камбанката, окачена в градината и потърси сенчесто място, на което да изчака. Въздухът беше сух, сушата пъплеше от югоизток по целия град. Нищо не се движеше вече между пладне и залез; хората спяха или лежаха на сянка в опит да не помръдват. Дори тлъстите лилави мухи летяха сънливо и бавно.

Юстина се появи — изглеждаше сякаш тъкмо става от леглото, въпреки че беше ранен следобед. Намачканото ѝ наметало изглеждаше отвратително, а краката ѝ бяха боси. Тя прокара пръсти през заплетените си като след сън коси, прозя се и попита:

— Е, какво искаш?

Рамита я изгледа умоляващо:

— Юстина, имам нужда от съвета ти, моля те. Вече минаха два месеца, а все още няма и следа от този „разцвет на гносиса“, за който говорите. Съпругът ми е постоянно зает и така и не намира време да ми каже за какво всъщност става дума. Трябва да знам, притеснявам се ужасно.

Юстина Мийрос извъртя очи с досада, но седна на каменната пейка отвън и покани Рамита да седне до нея. Отблизо от косата ѝ се носеше аромат, познат на Рамита от задните улички на Аруна Нагар. Опиум. Зениците ѝ бяха разширени, а движенията ѝ — мудни.

Рамита сбърчи нос и стана да си върви.

— Съжалявам, господарке, явно сте заета. Ще си вървя.

Юстина я хвана за ръката и я издърпа обратно на пейката. Рамита осъзна, че под халата си, Юстина беше гола, и мирише на пот и възбуда. Отдръпна се настрани, искаше ѝ се да не беше идвала.

— Не, така или иначе ме прекъсна вече — отвърна Юстина завалено. — Според старите ръкописи, разцветът може да се случи по всяко време през първото тримесечие. Първо ще ти се стори, че се разболяваш или че ти се причуват гласове, след това ще се случи нещо — някакъв дребен инцидент, обикновено свързан с елемента, който ще се изяви най-силно у теб: като например да запалиш нещо, да прокараш ръка през стената. Подобно нещо се случва с тийнейджърите, когато проявяват за първи път гносиса си. Аз, например, в пристъп на ярост запалих един молитвеник, когато бях на дванайсет. Нещо подобно ще се случи и с теб — тя се изтегна и се облегна на стената.

Рамита се изправи в желанието да си върви.

— Благодаря ти. Съжалявам, че те притесних.

Юстина я изгледа с искрящ, подозрителен поглед:

— Ако приемем, че си бременна от баща ми, разбира се — добави тя с неприкрита враждебност. — Защото другата причина, поради която все още нищо не е станало, може да е, че всъщност нищо няма и да стане, защото двете с жалката ти прислужничка се чукате със стражите или прислугата зад гърба на останалите.

Тя изгледа Рамита с дръзкия преценяващ поглед на пияния човек.

Сърцето на Рамита прескочи и тя едва успя да събере сили да се извърне и изгледа гневно Юстина, сякаш предложението ѝ не заслужава вниманието ѝ.

Антонин Мийрос се прибра за постоянно две седмици по-късно, в края на майсенк. Рамита масажира стъпалата му. Усещаше корема си по-опънат и забелязваше, че започва да се издува. Майка ѝ винаги наедряваше бързо и тя очакваше да се случи същото и с нея.

— Две или три мислиш, че ще са? — усмихна се Мийрос и докосна нежно корема ѝ.

Съзнанието на Рамита гъмжеше от притеснения: за Юстина, за децата ѝ и кой беше баща им, за Казим и Джай, за отказа на Хурия да си тръгне и да я остави. Но тя запази мислите си тихи и спокойни. Усмихна се и го попита как е минал денят му.

Мийрос беше някак навъсен след преговорите:

— Бетилон е свиня. Самото му присъствие подкопава авторитета им. Вълт твърди, че императорът иска да възстанови мира и търговията с нови граници и свободен пазар на неутралните територии. Би звучало правдоподобно, ако Йебусалим беше техен, ако рондийската имперска хазна не беше затънала в дългове и ако нямаше вече около четиридесет легиона от войските им, струпали се в Понтус. Няма да спазят думата си.

— Какво ще правим ние? — попита Рамита разтревожено.

— Ще се преместим в Дома Коструо. Нито една от силите на Урте не би могла да отнесе крепостта ни без помощта на маговете. Приоритетът за нас е безопасността на семействата ни и на моста.

— Не можете ли да спрете рондийците да не прекосяват моста този път?

Мийрос въздъхна тежко:

— Инквизицията контролира Саутпойнт и Нортпойнт, мила. Късно е вече да ги спрем — той потри гладко избръснатото си теме с разкаяние. — Толкова много рондийци вече са се установили тук, а повече от половината хеби са влезли в директни търговски отношения с тях. Шихадът грози всички им. Дори и да можех да затворя моста, армиите на Салим пак ще се развилнеят: ще изколят всеки, който някога е имал вземане-даване с онези. Ще настъпи кървава баня. Не можем да позволим да се случи подобно нещо. Трябва да го предотвратим, да защитим, когото успеем, и да се молим накрая да се установи мирна търговия, когато всичко приключи.

— Хората забравиха какво е направил Ордо Коструо за тях: строежи, акведукти, изцеление на болни и ранени, търговия. Мостът трябваше да бъде най-значимото средство за добруването на това място, а благодарение на него и в Юрос се стекоха много пари. Крайно време е император Констант да осъзнае, че с тези походи прерязва гърлата на гъските, които им снасят златни яйца. Самият Вълт призна, че тези нашествия почти са довели империята им до пълно разоряване. Сигурен съм, че ще се вразумят и ще потърсят мира — знам, че ще стане така — той погали твърдото ѝ коремче. — А децата ни ще застанат начело на този мир, мила моя съпруго.

Тя се насили да се усмихне. Надеждите на съпруга ѝ ѝ изглеждаха напразни, но все пак, какво разбираше тя от държавно управление? За миг, гладко избръснатата му глава ѝ заприлича на череп. Тогава той се прозя широко и отпусна глава върху гърдите си. Сепна се и сведе поглед към нея:

— Съжалявам, мила, заспивам. Ще ми помогнеш ли да си легна?

Тя го заведе до леглото му, но когато той се дръпна в единия му край, за да легне тя до него, Рамита се извини, че не се чувства добре и му пожела лека нощ — не че не искаше да остане, идеята да се свие под крилото му, преструвайки се, че всичко е наред даже беше много примамлива. Но все пак ѝ се струваше като предателство: към него и към нея самата.

Това е човекът, когото любовникът ми иска да убие…