Кръвта на мага

21.Изчезнал и издирван

Ван Мърсър бе успял да отмени решението за конфискуването на имението Анборн, но без редовната парична помощ от Елена те въпреки това трябваше да продадат наследствения дом. Ако не друго, поне щяха да получат печалбата от продажбата. Аларон работеше по имението и по скифа, когато му оставаше време, и откри, че изпитва удоволствие да наблюдава как старият му дом започва да си възвръща част от предишното си великолепие. И все пак му ставаше тъжно при мисълта, че къщата, в която бе израснал, скоро вече нямаше да е семейна собственост.

Дните му сякаш бяха безкрайни. Лесно можеше да си внуши, че на света съществува само това място тук и сега. Пролетта разцъфтяваше бавно и изящно. В дългите треви, някогашни добре поддържани ливади, се прокрадваха цветчета. Вятърът, понякога поривист и студен, понякога лек и игрив, никога не замлъкваше напълно. Снеговете най-сетне се разтопиха и поточетата се препълниха от ледените стичащи се води, ала Алпите останаха побелели. Гретчен лъскаше, готвеше и чистеше, а съпругът ѝ Ферди си правеше само каквото той си знае, което включваше много усърдни планове, но не много свършена работа.

Освен това уединението позволяваше на Аларон да използва незаконния си амулет, докато бавно поправяше въздушния скиф. Момчето не се открояваше със силванистичния си гносис или умението да управляваш дървесата и растенията, но с постоянната практика определено задобряваше. Сега обаче за Аларон се появи друга значителна грижа: мистериозният старец. След първоначалната суматоха, Гретчен го сложи да спи и го задържа на легло няколко дни, обгрижвайки го с топла пилешка супа и бабини лекове. Той се възстанови бързо физически, но все още изглежда не можеше да говори. Можеше да ходи сам до тоалетната, но не можеше да общува по никакъв начин, с говор или с писане, а и имаше необичайния навик да изчезва внезапно, когато наминаваше някой случаен посетител.

Аларон започна да провежда едностранни разговори с него, докато работеше върху скифа, разказваше му какво е сбъркано на този свят. Беше убеден, че старецът е маг, нямаше как просто да си е представил онова леко вълнение от непознат гносис в първия ден, когато го видя, макар че след това не го усети нито веднъж отново. Този възрастен мъж беше някой важен човек. Но Аларон нямаше ни най-малка представа кой.

Вече беше изминал повече от месец, откакто не бе виждал Ким, когато един следобед през мартроа тя се появи ненадейно в конюшнята, която му служеше за работилница — топлият бриз полъхваше зад нея, а Аларон си пееше на висок глас „а момичето целуна роооо-зааа-таа…“.

— Ух, Аларон, да не си глух? Пееш ужасно…

— Ким! — затича се към нея и се спря на половината път, осъзнавайки, че тя може би нямаше да иска да го прегърне, и остана да стърчи на място. — Аа, заповядай, влез.

— Че аз съм вътре, идиот такъв — тя пристъпи към него и го прегърна небрежно, а погледът ѝ се спря на въздушния скиф. — Трябва ли ти помощ? Ха, какъв тъп въпрос. На теб винаги ти трябва помощ.

Преди Аларон да успее да отговори, тя вече заглаждаше корпуса с шкурка, справяйки се три пъти по-бързо от него. Изглеждаше пораснала, по-зряла: беше вдигнала косата си с фиба, бялата ѝ блуза изглеждаше по-изпълнена в деколтето, а надиплените ѝ поли с кръпки се развяваха излишно, докато вървеше.

— Как си, Аларон? Справяш ли се?

— Разбира се! — той се усмихна искрено. — Тук ми харесва. Е, поне засега, де.

— Радвам се, че си намерил добро приложение на подаръка ми. Научи ли се вече как да управляваш скифа?

— Ами, прочетох доста, но няма как да се упражнявам, докато не го вдигнем във въздуха отново — беше много щастлив да я види, но с присъствието ѝ тук, осъзна колко самотен бе всъщност. — Виждала ли си Рамон?

— Мне. Сигурно силацианският хитрец вече е оглавил селските гангстери. Чух че онази Уебър се е сгодила за някакъв от Брича. Виждаш ли, животът продължава. Освен тук.

— Животът продължава и тук — възрази той в своя защита.

— Не, не ме разбра — хубаво е да се завърнеш тук, където не се случва нищо. Целият останал свят се разпада — мъжете се готвят за война, хората гладуват след тежката зима и лошата реколта, въобще обичайното. Така че има много по-гадни места, на които можеше да си сега. Дори по малко можеш да използваш и гносиса си — тя огледа работилницата му. — Между другото минах през баща ти. Взел е майка ти в къщата ви, изглежда вече се нуждае от постоянни грижи. Каза ми да ти предам, че съвсем скоро ще трябва да продаде имението, за да има как да плати за лечението ѝ.

Аларон се умърлуши:

— Трябваше да съм при него сега.

— Не, и той си мислеше, че ще реагираш така. Каза да си останеш тук, а той ще ти се обади, ако нещата се променят. Мисля, че всъщност му беше много добре отново с нея. По-стабилна е от преди, или поне той така казва — изведнъж тя се загледа зад рамото ми Аларон и се стъписа. — Кой е онзи?

Аларон се обърна, а старецът пристъпи от сенките. Кой знае от кога се спотайваше там.

— Ох, не знам.

— Как така не знаеш? — Ким не можеше да откъсне поглед от стария човек.

Аларон сви рамене:

— Той просто дойде тук преди около месец. Не може да говори, а и не знам дали въобще разбира какво му казваме.

— Преди месец? — Ким се запъти към стареца, който проследи стъпките ѝ с празно изражение. — В последните три седмици Стражата на Норостийн върви от врата на врата, търсейки някакъв старец, висок около метър и осемдесет, с бяла коса и брада — тя огледа преценяващо възрастния човек от глава до пети. — Казват, че човекът е загубил паметта си. Има обявена и награда за него.

— Да не ми предлагаш да го предам, за да ми дадат наградата? — попита учудено Аларон.

Ким го изгледа така, сякаш току-що бе пръднал.

— Не, в името на Сол и Луна! Ако онези глупаци го издирват, значи е по-добре за него да не попада в ръцете им. А още повече и щом предлагат награда за него, ’щото най-вероятно това означава, че идиотът, който го е изгубил, го чакат големи неприятности. Грижиш се добре за него, нали?

— Разбира се, но…

— Тогава всичко е наред. Остави бедния човечец да се порадва малко на свободата. Сигурно тъкмо е избягал от някоя мизерна тъмница след години тормоз.

Тя махна с ръка пред лицето на стареца, за да привлече вниманието му, след което го поздрави на римонски и на шлесенски, но не измъкна никакъв отговор от него. Когато обаче се върна към кораба и призова силванистичния си гносис, старецът се взря в светлината, струяща от ръцете ѝ.

— Я виж, това му привлече вниманието.

— Удивява се от гносиса — обясни Аларон, тъй като и преди го беше забелязвал. — Стражата спомена ли как се казва изчезналият мъж?

— Не, това е другото странно нещо: не се споменаваха никакви имена — тя погледна Аларон. — Обещай, че ще го скриеш, ако от Стражата дойдат да го търсят?

— Разбира се, но те не биха дошли до тук.

Същата вечер Ким напразно продължи да опитва да изтръгне нещо от устата на стария човек. След неуспеха, те отново се съсредоточиха върху книгата за пилотиране на скифове, след което наредиха няколко стола един до друг и се заливаха от смях, докато симулираха движението на рула и платната в управлението на скифа им. Накрая Ким съобщи, че иска да си ляга и се измъкна бързо, преди Аларон да събере кураж да я целуне за лека нощ.

Едва успя да мигне тази нощ, разтърсван от ясното съзнание, че Ким спи в съседната стая, и сякаш тамън затвори очи, когато откъм вратата се разнесоха силни удари на метални юмруци. Стомахът му се сви от страх и той грабна облегнатия до вратата си меч, преди да се запъти по коридора. Навън слънцето тъкмо изгряваше, а Гретчен стоеше по нощница до вратата на кухнята, кършейки пръсти.

— Кой е? — извика Аларон, като се опита да прозвучи властнически.

— Норостийнската стража. Отваряйте!

Устата му пресъхна и той се зачуди къде ли се бе дянал старецът.

— Почакайте малко! — той се увери, че амулетът му е добре скрит под блузата и отвори вратата с меч в ръка, но не го вдигна към тях.

Сержант с широка челюст сведе очи към острието, а след това ги вдигна към Аларон. До него стояха още трима стражари с отегчени физиономии.

— Да не би да очакваш неприятности, момче? — попита провлечено сержантът.

Аларон се изчерви.

— Далеч сме от града, сър. Всеки може да се престори на стражар.

Мъжът изсумтя.

— Така е. Но ние за беда сме стражари и търсим изчезнал стар човек, който избяга от лудницата. Може да е доста опасен.

Сърцето на Аларон прескочи, но лицето му остана спокойно.

— Сър, не съм го виждал.

— Не съм казвал, че е мъж — отбеляза съмнително сержантът. — Креб, огледай конюшните. Толтиър, а ти — обиколи отзад. Може ли да вляза, младежо?

— А, разбира се — Аларон се отдръпна назад, умът му препускаше.

Старецът обикновено спеше в конюшнята, а и скифът беше там… незаконният скиф. Не му идваше нищо наум за оправдание.

Сержантът пристъпи вътре.

— Можеш да оставиш тоя меч, момче. Не сме някакви разбойници. Добро утро, госпожо — кимна той към Гретчен, която изглеждаше бясна, че в дома ѝ смеят да влизат въоръжени мъже.

След това сержантът се загледа по коридора и се сепна.

— Коя е тази?

Той се загледа встрани от Аларон, където Ким се зададе от стаята си, облечена в някаква рокля на Тесла — сигурно я бе навлякла в бързината. Косата ѝ бе разрошена.

— Стариа ди Биаккио — отвърна тя с равен тон. — Аларон, скъпи, какви са тези мъже?

— Ти да не си синът на Ван? — попита сержантът. — Какво правиш тук, момче? — в този момент погледът му пробягна разбиращо към Ким. — Като се замисля, по-добре не ми казвай. Сега разбирам защо си така изнервен — ако двамата не сте женени, по-добре се моли техните да не разберат — след това се обърна към Ким. — Вашите хора дали са виждали един луд старец да се мотае наоколо, принцесо? Обявена е и награда за него.

Ким поклати леко глава.

— Ще разпитам, ако парите си струват.

— Сержанте — някой се обади откъм конюшнята, — елате да видите нещо.

Аларон изпъшка вътрешно и двамата с Ким последваха сержанта. Спогледаха се тревожно, когато стражарят, който бяха нарекли Креб, бутна вратата към конюшнята. Старецът стоеше точно до преобърнатия скиф.

Сержантът премина точно покрай възрастния мъж, сякаш не го забелязваше, и прокара ръка по корпуса на скифа.

— Я какво имаме тук — въздушен скиф ли? Но аз дочух, че ти… — той замлъкна и погледна Аларон многозначително.

— А това ли! — Ким се приближи с приятна усмивка. — Аларон само изсича дървото. Един приятел в града се занимава с истинската работа, нали разбирате… — тя замахна с ръка, сякаш прави магия.

Сержантът кимна, сякаш нямаше друго по-логично обяснение от това. И продължи да се държи, сякаш старецът не беше там до тях.

— Е, нищо интересно тук, а и виждам, че няма нужда да претърсваме къщата — той се подсмихна и смигна на Аларон. — Не ми се иска да знам колко още малки сладурани си скрил там, нали?

Той бутна вратата на конюшнята и я затвори след себе си, след което изведнъж се извърна към Аларон и попита:

— Там огледахме ли вече?

— Ам, да. Току-що.

— А, добре. Е, да вървим тогава.

Сержантът изглеждаше някак замаян, както и останалите двама с него — беше ужасно странно, а за две минути вече бяха изчезнали надолу по пътя.

Краката на Аларон поддадоха от напрежението и той се подпря на вратата.

— Ти ли го направи?

Ким поклати леко глава:

— Нищо не съм правила.

— Преминаха покрай стареца, като че ли не го виждаха, приеха налудничавата ти история за скифа, без да се усъмнят, а след това сержантът дори не помнеше къде е оглеждал. Някой си играеше доста сериозно с мозъците им — но Ким продължаваше да клати глава, когато Аларон повтори въпроса си. — Ти беше, нали?

В този миг двамата се обърнаха и се вгледаха във възрастния мъж. Той отвърна на погледа им и сякаш много смътно се усмихна.

Аларон извърна очи към Ким.

— Кой е този човек?

Ким остана за още една седмица и двамата довършиха скифа. Аларон вече свикна с присъствието ѝ наблизо, но все още не можеше да спи добре, тормозен от копнежа, от силното желание да събере куража и да почука на вратата ѝ посред нощ. Героят от старите народни приказки щеше веднага да отиде право при нея и да ѝ подкоси краката, но Ким най-вероятно щеше да го убие, ако дори бе опитал подобно нещо.

Тогава пристигнаха римонците, а Ван Мърсър яздеше заедно с техните фургони, пушеше лула и си приказваше с Марчелос ди Реджия. Бащата на Ким премери с поглед двама им, когато се показаха заедно от конюшнята, и Аларон изпита неловкото усещане, че само ако бе докоснал и с пръст момичето през последните две седмици, сега щеше да съжалява извънредно много, без значение дали беше маг, или не. Номадският предводител подръпна замислено мустак и най-сетне кимна, а Ким го прегърна с любов, докато номадските момчета продължаваха да зяпат Аларон с нескрита заплаха в погледа си.

Този път пробният полет премина много по-гладко: успяха безпроблемно да прелетят покрай къщата и дърветата в двора и макар и да не удържаха скифа напълно под контрол, поне не се разбиха и накрая кацнаха безопасно. Размениха се пари, а Ким целуна Аларон по бузите и го прегърна преди да се присъедини към хората си. Когато си тръгваха, чернооките млади римонци вече гледаха Аларон с повече уважение.

— Много добра работа, сине — каза баща му след това. — Във всички аспекти — срещнал озадачения поглед на Аларон, той поясни. — Че не се изложи с момичето. И че завърши скифа и го вдигна във въздуха без да се разбиеш — той го потупа по рамото. — И то в тази последователност. А сега, как върви ремонтът по къщата?

Аларон се ухили:

— Добре. Ела, ще ти покажа всекидневната. Сложих нов прозорец и така нататък…

Разговаря с баща си до късна вечер, но някак съвсем забрави да спомене за стареца. Зърна го, застанал до конюшнята, когато с Ким летяха над имението, но римонците сякаш не го бяха забелязали, а докато кацнат, той отново бе изчезнал и не се появи до вечерта. Аларон си мислеше да повдигне въпроса пред баща си, но темата постоянно му убягваше.

На следващия ден двамата отключиха библиотеката на майка му. Вече бяха събрали книгите, но имаше други оставени неща: стари монети и медали, навита карта от Бунта с ръчно написани бележки относно положенията на войските и една стара извита кешска сабя, паднала зад бюрото. Отне им почти цял ден да разчистят. След това се насладиха на една последна вечеря заедно с Гретчен и Ферди и се сбогуваха със стария си дом. Имението беше продадено, а новият му собственик, Джостин Уебър, бащата на Джина, щеше да пристигне в новия си имот още утре.

— Иронично, но Уебър можа да си позволи да го купи, само защото омъжи Джина за някакъв търговец на вино от Брича. — Ван се подсмихна и се вгледа в Аларон. — Нали не си разстроен от това? — Аларон просто сви рамене. — Не би и трябвало, макар че все пак няма как да не се замислим да те оженим на някакъв етап. Това че не можеш да използваш законно силите си, не означава, че не можеш да създаваш магове — все още си добър улов, момче.

Аларон реши да не обръща внимание на тази забележка.

Джостин Уебър дойде на следващата сутрин да вземе ключовете. Обеща да остави Гретчен и Ферди на работа и така всички бяха доволни. Аларон се радваше, че Джина не бе дошла с него.

След като Уебър си тръгна, Аларон хвърли още веднъж поглед в конюшнята, за да се увери, че е събрал всичките си инструменти. Това място ще ми липсва, както и Ким, и скифа. Въобще всичко тук…

Нечия ръка го хвана за рамото и той едва не подскочи до тавана.

Старецът стоеше до него, с празно изражение и с очи пълни с потайност. Как можах да забравя за него? Сърцето на Аларон препускаше в гърдите му.

— Тате! — извика той. — Тате, ела!

Аларон не отдели очи от стария мъж, за да не изчезне отново нанякъде, в момента, в който мигне.

Когато Ван дойде и видя стареца, ченето му увисна, а лулата от устата му падна някъде на земята. Никога до сега Аларон не бе виждал баща си така смаян. Ван гледаше сащисано, докато протягаше ръка към стария човек сякаш се опитваше да достигне някакво привидение, но когато усети докосването на ръката му, падна на колене и я целуна през сълзи.

— Командире… о, командире…

Старецът сведе очи към Ван, след което ги вдигна към Аларон, а погледът му бе все така блуждаещ.

— Тате, какво става?

Та баща му плачеше.

Ван избърса очи, продължавайки да гледа с благоговение възрастния мъж.

— Аларон — прошепна той, — това е Големият Яри, този човек е Яриус Ленгстрит.

Годишнината от Възнесението, или познатото още като Саможертвата на Кориний, беше най-значимото религиозно събитие в корианството, но през 928-ма, когато Третият Поход се задаваше все по-близо, празникът прие още по-голяма значимост. Повечето от легионите вече се бяха отправили към изградените в Понтус лагери: войници, снабдители, пратеници и десетки хиляди други пъплеха по артериите на континента в масивно течение на изток. Чужда намеса във времето навън поддържаше сухи източните пътища, но довеждаше до силни бури и порои навсякъде другаде на континента. Насъщни посеви биваха напълно унищожени от проливни дъждове, неестествено силна градушка и ненавременни снежни бури, а земеделците проклинаха и ридаеха, когато младите магове прелитаха над главите им на своите скифове, напълно нехаещи и безразлични. Сред лагерите също се случваха нещастия, където тесногръдата гордост налагаше насилствено уреждане на сметките. Целият Юрос бе потънал във всеобщ смут.

Въпреки всичко, по изгрев на осемнайсетия ден от мартроа или Саможертвения ден смълчани тълпи от хора се събираха във всеки голям и малък град или село, стичайки се накуп в църкви и катедрали, за да се помолят и да отдадат своята благодарност към Възнесението на Кориний и към Благословените Триста. Магове в бели одежди, спазвали бдение още от залез-слънце на предния ден, излизаха навън за шестчасовата церемония, докато слънцето изгряваше на небето. Насред звука от огромна камбана се упоменаваха гласно имената на всеки един от Благословените Триста, а при всяко име напред пристъпваше потомък на Първонаследника и повеждаше молитвите. Никой от Благословените Триста не биваше забравен, маговете се грижеха винаги да си „присвояват“ всяка родова линия, сметната за вече изчезнала, така че винаги имаше кой да излезе зад всяко име. Само едно име обаче биваше заклеймявано: ужасната Селена или „Кориния“, невярната сестра, чието острие бе пронизало жестоко Кориний.

Последно, разбира се, беше отзовано името на Кориний. Молитвите се поемаха от най-старшия присъстващ маг, като в Палас това бе самият император Констант, а след това Императрицата майка Лучия приемаше двадесет и едно коленичения, както според богословите подобаваше за една жива светица.

Церемониите приключваха по пладне, след което се отдаваше ред на най-голямото улично празненство за годината, на което местните властници раздаваха подаяния на бедните — хора като губернатор Белоний Вълт не бяха в позиция да пренебрегват с лека ръка добрата си репутация, въпреки другите нужди на държавната хазна, и така честванията в Саможертвения ден винаги бяха великолепни.

Аларон растеше с очакванията, че един ден и той ще участва в бденията, застанал до майка си и леля Елена пред всички, когато се прочете името на Бериъл, прародителя им сред Благословените Триста. Поредната отдавна изгубена мечта…

— Сигурен ли си, че няма да дойдеш с нас, сине? — баща му се спря на вратата, за да попита за последно.

Облечена в червена мантия с качулка и покрила лицето си с газен шал, майка му го бе хванала под ръка. Аларон се радваше да ги вижда заедно, въпреки че винаги постоянно се караха.

— За да гледам как някакви глупаци възхваляват онези самодоволни влечуги ли? По-скоро не, татко.

Отпрати ги засмяно с ръка, след което си напълни чайника, свари си чай и го качи в салона на горния етаж, който сега бе пълнен със старите книги на майка му. Тук сега си прекарваше дните и Яриус Ленгстрит, като четеше поезия. Опитаха да му разкажат истории за Бунта, с надеждата, че ще събудят у него някакъв спомен, но той не показа никакъв интерес. Аларон успя да разубеди родителите си да викат маг-лечител, който да прегледа генерала.

— Ако от Стражата му мислеха само доброто, нямаше да го търсят така потайно — отбеляза той. — Щяха да обявят, че е изчезнал национален герой и да помолят за съдействие в издирването му, а вместо това, те се промъкват наоколо сякаш пазят някаква нечиста тайна.

Майка му го подкрепи и така и не извикаха лечител.

Тесла говореше с часове на генерала. Не успя да го накара да проговори, но пък така имаше с кого да се занимава — беше се вглъбила в него така, както Аларон никога не я бе виждал.

Ленгстрит си седеше на обичайното място и Аларон наля чай и на двама им, взе една случайна книга с поезия и започна да чете на глас. Генералът си потупваше с пръст в ритъм и издаваше звуци на неудовлетворение, ако не харесаше някое стихотворение. Не се впечатляваше от военни поеми като „Щурмът над Ретън“, но се развеселяваше от старите провинциални любими като „Градини на Сол, градини на Луна“ или „Любовта изтича като вода през пръстите ми“. Аларон почти се бе примирил, че той няма да си спомни нищо.

Разнесе се камбанен звън: очевидно церемониите бяха приключили. Аларон се изправи и се взря през зацапаните прозорци тъкмо навреме, за да съзре на около четиристотин метра от него през покривите отпред гледката на огромно ято гълъби, разпръскващи се в небето откъм Площада на катедралата. За миг му се прииска да бъде там: като малък обожаваше Саможертвения ден. Джобът му беше пълен с пари, във въздуха се носеше ароматът на сладкиши, можеха да се видят най-добрите улични изпълнители и забавления, приятелите му бяха до него — а сега само мисълта да се появи там, той, отритнатият отхвърлен, тръгнал покрай тълпата, криейки лицето си, за да не го разпознае някой, превръщаше тези скъпи спомени в чиста отрова. Вълна от злощастие премина през него и той се умълча.

Някой го докосна по ръката и Аларон осъзна, че Ленгстрит го гледа. Старецът му сочеше поемата върху отворената страница, където бе спрял да чете.

— Извинявай, старче… или генерале, ако наистина си ти. Просто ми се иска…

Възрастният човек потропа по страницата раздразнено, тъкмо върху реда, на който бе спрял да чете.

— Добре де, разбрах…

В ранния следобед, Аларон се разбуди от дрямката си от силно почукване по вратата. Старецът не помръдна, а той се провикна:

— Идвам! — след което слезе на долния етаж, отвори вратата… и замръзна на място.

Кимбели ди Реджия се бе облегнала на касата на вратата.

— Честит Ден на Кориний, Аларон — тя го целуна по бузата и се вмъкна неусетно покрай него.

Носеше обичайните си римонски дрехи: бяла блуза и цветна ефирна пола, но си бе закичила още повече гривни, а златните ѝ обици бяха по-големи. Дългите ѝ, черни като абанос коси, се стелеха свободно до кръста като копринен водопад. Докато вървеше на глезените ѝ подрънкваха звънчета. Беше очарователна.

— Изглеждаш напрегнат — отбеляза ведро тя. — А, и остави вратата отворена — добави тя.

— Защо?

— За да мога да вляза и аз — Рамон надникна иззад вратата, ухилен жизнерадостно.

Беше облечен с черно-сребрист кадифен жакет с кожени маншети. Изглеждаше някак пораснал с тънките си черни мустачки.

— Рамон! — извика Аларон. — Какво правиш тук?

— Да, и аз се радвам да те видя. Търсим си къде да останем, дали ти се намира резервна стая? — Рамон се ухили и го прегърна.

Двамата бяха донесли храна и напитки, и то много, и замъквайки Аларон към всекидневната, заговориха един през друг.

— Рамон, изглеждаш сякаш си… някак богат — отбеляза объркано Аларон.

Мъчеше се да възприеме приятеля си облечен в нещо по-различно от старите захабени дрехи, подарени му от някого.

Рамон се подсмихна доволно:

— Разбира се, че съм богат! Аз съм единственият римонски маг в обкръжение от осемдесет километра в която и да е посока от селото ми, така че мога да изисквам каквито си реша суми. Храня всички в махалата си. Животът е хубав, ако не се впечатляваш от малко параноя понякога.

Изглеждаше понапълнял в лицето и имаше някакво елегантно самочувствие, което никога не бе проявявал в колежа. Спомни си, че Ким му разказа, как Рамон ѝ е предложил да се оженят — тогава не му отдаде внимание, но сега разбираше как Рамон бе събрал куража.

— Трябва обаче да се присъединя към някой от глупавите легиони за Похода, все пак — отбеляза Рамон с примирено раздразнение. — Но освен това, всичко друго е супер. Е, ами ти, Ал? Ким ми каза, че гледаш да се криеш в сенките, след онова, което никаквиците ти сториха.

Аларон въздъхна. Собственият му живот изглеждаше толкова смотан в сравнение с този на приятелите му.

— Ами, просто няма как да използвам гносиса на публично място, затова поостанах в имението известно време, където заедно с Ким построихме един скиф — добави той, като натърти на частта „заедно с Ким“.

Рамон се засмя.

— Чух, че сте влетели през някакъв прозорец и едва не сте изравнили къщата със земята.

— Това беше само първият път — побърза да поясни Аларон.

— А какво се случва с онзи старец? — попита той. — Чух, че са обявили награда от хиляда крони за него.

Толкова ли много? Божке! Аларон го погледна сериозно.

— Пазим го в тайна — той просто се появи отнякъде в имението — и той разказа на Рамон останалите подробности, като добави накрая, — в момента е горе.

— Знаеш ли вече кой е той? — попита Ким.

— Елате горе и ще ви кажа — заяви Аларон.

Тримата застанаха около възрастния човек и той се събуди внезапно и се вгледа в тях. Устните му се раздвижиха леко, но в следващия миг отново спеше.

— Почувствахте ли го? — обърна се Рамон към останалите, като потриваше слепоочията си. — Току-що ми прерови мозъка, използва мистицизъм или хипнотизъм, и след това просто ме остави, но можеше като нищо да направи каквото си реши с мен, защитите ми сякаш хич ги нямаше — той се вторачи в Аларон. — Кой е този?

Аларон затвори вратата и прошепна:

— Татко казва, че е генерал Яриус Ленгстрит.

— Той не би ли трябвало да е мъртъв? — попита намръщено Рамон. — Или побъркан, или изкуфял, или нещо подобно?

— Татко казва, че е сигурен, а той няма как да греши, бил се е заедно с генерала по време на Бунта. Може и да не говори, но използва гносис без дори да осъзнава реално, че го прави. Татко иска да съобщи на Стражата, но засега поне го разубедих.

— И защо? — попита Рамон.

Аларон им направи знак да седнат.

— Мислех си доста за това. Помните ли разработката ми? В нея изказвам предположението, че Ленгстрит е обвързан по някакъв начин с изчезването на Сциталата…

— Пак ли почваш с тази проклета дипломна! — Рамон извъртя очи с досада.

— Но ако съм прав…

— Това ще да е едно голямо „ако“, Ал!

— Да, знам, но нека да предположим, че съм прав, а и капитан Мьорин каза… въобще казах ли ви за него? Добре, ей сега ще ви обясня, но във всеки случай, ако предположението в разработката ми е правилно, всичко ще си дойде на мястото: Ленгстрит е единственият оцелял сред генералите от Бунта. Но има амнезия или нещо подобно. И тогава, ако вярвахте, например, че той крие Сциталата, не бихте ли го скрили някъде, докато не се съвземе, за да ви каже къде да я намерите?

— Но защо са го оставили жив? Нямаше ли да е по-лесно просто да го разкостят още в Палас?

— Може би са се опитали, но не са успели? Може би са го довели тук, с надеждата, че познатата обстановка ще му помогне да си спомни? А може би местните тук са го запазили в тайна и в Палас дори не знаят за него?

— Но… — дори и да приемем, че налудничавото ти обяснение е вярно — как въобще се е измъкнал, щом не помни нищо? И защо му е притрябвало да идва тъкмо при теб?

— Не знам, може би някой го е спасил, а след това го е изгубил? Или пък силите му са се върнали изведнъж и той просто си е тръгнал, без дори да осъзнае, че се укрива досега? А може и да е някакъв експеримент, за да се провери какво би направил той по собствена воля и сега го проследяват някак… — гласът му секна. Това не беше хубава мисъл.

— Ако го проследяваха, щеше да има някаква руна за разпознаване върху себе си — Рамон размаха блещукащ абаносовочерен камък на сребърната си верижка. — Харесва ли ви амулета ми? Предишният му собственик го беше загубил, можете ли да повярвате? — той им смигна и след това се обърна отново към стареца.

Вдигна амулета си и се съсредоточи.

— Не, мисля, че е чист, освен ако руната не му е поставена от някой доста по-опитен в илюзиите от мен.

— Значи по-голямата част от света — обади се Ким, но също погледна стареца и поклати глава. — Ще трябва да се съглася с Хитреца, човекът е чист.

Вратата на стаята се отвори и тримата застанаха в готовност за нападение. Ван Мърсър се изсмя на групичката от непоколебими изражения и извика:

— Предавам се, имайте милост! — след това погледна Аларон. — Обсъждате госта ни, нали? Надявам се всички да остават за вечеря?

— Всъщност, тате, те ще останат за малко по-дълго, ако не е проблем?

Ван Мърсър се усмихна любезно:

— Разбира се, че не е.

Компанията на приятелите му беше като балсам за самотната душа на Аларон. Дори и майка му изглеждаше щастлива, докато пееха заедно песни и пиеха предоволни дози греяно вино. Аларон завиждаше на приятелите си за свободата им, но получи обещанията им да го посещават по-често и дори си направиха въображаеми планове как ще отиде на гости на Рамон в Силация.

— Аларон, недей да ходиш — каза през смях Ким. — Ще те оберат преди да си се усетил.

— Ей, все пак съм маг — запротестира Аларон. — Мога да се грижа за себе си.

— Ти си най-наивният зелен младок на цял Урте — подхвърли му с насмешка Ким. — Силацианците направо изяждат с парцалите такива като теб.

— Не всички силацианци са крадци — обади се в своя защита Рамон. — Като римонците например!

— Ха! В името на честта на народа ми, това е: предизвиквам те на дуел! — заяви Ким с искрящ поглед в очите.

Аларон им подвикваше насърчаващо, докато Рамон и Ким защитаваха собствените си парчета торта от вилицата на противника, направлявайки я чрез гносис. Приборите се сблъскваха, отскачаха и маневрираха, докато Ким не спечели двубоя и започна да ликува злорадо и да танцува из стаята. В ъгъла до прозореца Ван и Тесла рецитираха по памет стихове на поета Колиани на унасящия се генерал, а тримата млади магове демонстрираха гносис номера за баланс, които с всяка чаша вино ставаха все по-упорити и все по-неуспешни. За Аларон това беше най-щастливата вечер от години насам.

Накрая всички помогнаха на Ленгстрит и Тесла да си легнат, след което се разотидоха по стаите си. Двете момчета се настаниха в конюшнята в задната част, оставяйки стаята на Аларон за Ким. Говореха си за какво ли не, докато очите им започнаха да се затварят: за колежа, за Похода, за Ленгстрит или просто мълчаха. Рамон си призна, че у дома си има момиче, което топли завивките на леглото му, при което Аларон се почувства като последния девственик на Урте. След това се заговориха за Ким, размишлявайки дали скоро ще я омъжат за някого.

— Мислех си, че вече би трябвало да е омъжена, а не да скитосва и да си прави каквото иска — отбеляза Рамон. — Обикновено римонците са още по-строги, отколкото нас, когато стане дума за женене, омъжват момичетата си още щом прокървят — той сръчка Аларон в ребрата. — Може би е казала на баща си, че чака да ѝ предложиш ти, amici.

Беше приятна мисъл, с която да приключи тази страхотна вечер. Но не и такава, в която да повярва съвсем.

Картината се измени напълно обаче вечерта на един фригтък, две седмици след Саможертвения ден. Рамон започна да мрънка, че е хубаво да се прибере у дома, преди да му се наложи да си възвръща наново авторитета в собственото си село. Отдавна не бяха чували нищо за издирването на генерала и Аларон се надяваше, че са го прекратили. На долния етаж родителите му се счепкаха относно подготовката по отпътуването на Ван за търговия към Понтус и тримата млади се качиха горе да четат на Ленгстрит, дори след като старецът вече бе заспал. Ким откри книга с римонска поезия и зачете високо и изящно на родния си език и, въпреки че само тя и Рамон го разбираха, всички се наслаждаваха на пламенното ѝ изпълнение на лирическия текст. Тъкмо беше преполовила „Et il Lune Sequire“, или „И луната ни следва“ — елегия за загубена любов, когато изведнъж гърлен звук се присъедини към звънкия глас на Ким.

Всички се извърнаха и зяпнаха.

Яриус Ленгстрит ги гледаше, а устните му повтаряха стиха отново и отново.

— Бързо, извикайте татко! — изсъска Аларон, без да сваля поглед от стареца, но преди някой да успее да помръдне, генералът падна на колене, втренчил се в ръцете си, които започнаха да блестят с гностична светлина. Пред него лумна огън, извивайки се в причудливи форми във въздуха. Тримата ахнаха и пристъпиха назад, а Ким грабна едно перо от бюрото, потопи го бързо в мастилницата и започна да драска с бързи движения, без да сваля поглед от огнените символи.

Всяка глътка въздух беше видимо болезнена за генерала, сякаш се измъчваше да произнесе някоя дълбока тайна, а погледът му се плъзгаше по лицата им, като че ли ги разпознаваше — и в този миг, също толкова внезапно, изпълнилата го енергия угасна и очните му ябълки се извъртяха навътре към главата. Изпадна в безсъзнание още преди да се строполи на пода. Тримата скочиха до него, тъкмо когато искрящите символи избледняха и изчезнаха от поглед.

Аларон опря ухо в гърдите му.

— Все още диша, викнете татко…

Но Рамон вече тичаше надолу, викайки Ван да се качи.

Измина цял мъчителен час, докато старецът дойде отново на себе си. Сложиха го на легло и се струпаха около него, а Ким изливаше вода на малки лъжички в устата му. Изведнъж той се задави и отвори внезапно очи. Приличаше на някое приклещено животно.

Ван пристъпи по-близо и го хвана за ръка.

— Сър, добре ли сте? Боли ли ви нещо? Кой ви стори това?

Генералът изръмжа и зарови глава в завивките. Колкото и да опитваха, не успяха да изтръгнат нищо друго от него, а Рамон реши да отложи завръщането си у дома.

— Никъде няма да ходя при всичко това, което се случва тук — каза той на Аларон.

Когато тримата останаха сами, Ким им показа рисунките си на формите, които се появиха при пристъпа на Ленгстрит. Образуваха сложна плетеница, много по-заплетена от руните, които учеха в колежа. Руните представляваха символи от първобитната йотическа азбука. Маговете ги използваха, за да предизвикват различни гностични ефекти, но за тях те бяха просто вид стенографско писмо, задействащо спомени, и сами по себе си не съдържаха магически сили.

Рамон се обади:

— Само дечурлигата и Сет Корион използват руни при заклинанията си… но аз лично не съм виждал някога толкова сложна руна.

Аларон се взря в очертанията.

— Мама има книга с руни някъде из библиотеката — в нея те са доста повече от тези, на които са ни учили в колежа. Ще отида да я потърся.

След няколко минути, той се върна с малка книга в ръце. Не успяха да намерят формите, който Ленгстрит бе прогорил във въздуха, но се изпълниха с нова решителност и целеустременост. Нещо определено се случваше и те бяха част от него.

Навън камбаната отбеляза полунощ, възвестявайки последния ден на апрафор. Оставаха точно два месеца до Лунния отлив.