Кръвта на мага

35.Гълтач на души и асасин

Казим коленичеше в молитва, сам в най-големия Дом ал-Ахм в Йебусалим — свел глава пред небесата молеше Ахм за прошка и благословия. Едва сега започваше да осъзнава неизмеримостта на мисията си. Не, никога не го бе мислил като просто игра, но и тренировките не отговаряха на реалността. Съвършеният смъртоносен удар със затъпен дървен меч не можеше да се сравни с прокарването на стоманено острие в сърцето на човек.

В широкото пространство отекнаха стъпки и Казим се обърна, съзирайки Рашид, Джамил и Харун да пристъпват към него по каменния под. Бяха с ботуши, въпреки забраната да се влиза с обувки в свещените амтехиански обители, и малка част от него се засегна от това проявление на арогантност от страна на хадишахистите, но тръпката на безпокойство оставаше по-силна. Сега ли беше моментът?

Чувстваше, че подготовката му бе продължила цяла вечност, че дните му на тренировки, хранене, молитви и спане са част от някакъв кошмарен кръг, който никога няма да спре да се върти. Единственият човек, когото виждаше всеки ден, бе Харун, който му четеше с тих глас слова за саможертва, за нанасяне на необходимия удар, за злото и за неверниците. Дори и сега можеше да ги цитира наизуст: „Един е бог и това е Единственият, който е Ахм. За неверника няма избавление.“ Но това бяха просто думи и единствено това, да убие Антонин Мийрос, щеше да го освободи. Единствено чрез смъртта, той отново щеше да живее, някъде далеч от тук, само той и Рамита, и техните деца.

— Казим — повика го Рашид. — Ела.

Заведе ги в тайно седалище на Хадишаха, дълбоко под къщата на търговец от сук пазара за злато. Приеха ги тихо, без въпроси и проблеми. Тук се намираше цял подземен свят на престъпност и порок: въртяха се търговия на опиум, хазартни игри и пари — всички в служба на Ахм. Хадишахът управляваше този свят, а Рашид управляваше Хадишаха. Казим виждаше страх, примесен с благоговение в очите на онези, които го разпознаваха. Чудеше се каква ли роля играеше този човек наистина — не бе чувал или виждал почти нищо, откакто дойде тук, а хадишахистите не биваше да разпитват за повече, отколкото им се казваше.

Спуснаха се по-дълбоко в земята, отколкото Казим бе стъпвал досега, в мъждиво осветено подземие с колони, дълго не повече от стотина стъпки. Възрастна жена стоеше прегърбена над стойка с отворена книга, поставена върху стар постамент. За свое изумление Казим съзря как Рашид пада на колене пред старицата и ляга на земята пред нея, а другите го последваха. Той побърза да направи същото. Коя ли е тя и защо ли Рашид коленичи така пред нея?

— Най-сетне — каза старата жена.

Дрезгавият ѝ сух глас му беше някак странно познат. Казим вдигна несъзнателно глава и си даде сметка, че в действителност я познаваше — тя беше старата вещица от пазара Аруна Нагар, която му бе предрекла още отдавна, че съдбата им с Рамита Анкшаран е обвързана. На езика му изведнъж започнаха да напират хиляди въпроси, но той ги преглътна плахо, когато погледът ѝ прониза мрака и се спря върху него.

— Сал’Ахм, Казим Макани — прошепна тя със сипкав глас.

Изправи се и му подаде ръка. Останалите, дори Рашид, останаха назад, когато тя го поведе към ниша, която очевидно бе приготвила за него. В нея бяха поставени мангал и няколко артефакта — нож, дребни кристали, които приличаха на едри зърна сол, и чифт изковани медни бокали.

Тя му посочи да се настани върху килима с пищни краски, който покриваше земята, и с леки движения седна сама, подвивайки крака под себе си.

— Казвам се Сабиле — представи се тя.

Казим забеляза, че ирисите ѝ бяха жълтеникави, досущ като кехлибарените очи на чакал.

— Можеш да ми казваш бабо, макар че не обяснява точната връзка помежду ни.

Бабо ли? Той я огледа плахо. Сигурно е поредният маг на Хадишаха. А това е изпитание.

— Рашид беше против срещата ни преди да е извършено делото — обясни старицата. — Мислеше, че ще се изложим на големи опасности.

— Какви опасности? — събра куража да попита той.

— Опасността да се провалиш, ако присъствието ми наруши съзнанието ти по време на разговора ни — гласът ѝ беше хладен и безчувствен. — Съзнавам тази опасност, но успях да го заставя.

Заставила е Рашид. Той кимна нервно.

— Рашид не знае всички залози. Знае какъв си, но не знае всичко, което си — Сабиле се наведе напред. — Няма представа с какво можем да се сдобием, ако изиграем картите си правилно. Избра те за тази мисия, защото смята, че си способен да я изпълниш, защото сестра ти или твоята Рамита ще ти отворят вратите, защото си синът на Раз Макани. Но той не знае всичко и за самия Раз Макани — очите ѝ се спряха изцяло върху неговите. — Не го знаеш и ти. Крайно време е да научиш.

Изведнъж той изпита страх от това, което предстоеше да чуе.

— Раз Макани беше мой потомък — започна Сабиле, — както и жена му Фалима — ненадейно, тя премина към друг въпрос. — Знаеш ли историята за рондийските магове, за Кориний и последователите му?

Казим кимна, Рашид му бе разказал.

— Сдобили се с шайтанските си сили, унищожили Римонската империя и завладели Юрос — отвърна той.

Жената подсмръкна колебливо.

— Бях там — каза тя и Казим усети как по кожата му премина студена вълна.

Очите ѝ го предизвикваха да се усъмни.

— Родена съм в Юрос преди около шестстотин години. Бях една от последователите на Кориний, отпих от амброзията заедно с тях. Но от хиляда само една трета се сдобиха с гносиса и се превърнаха в магове. Другата една трета умряха в съня си. Но имаше и една друга трета група: хора, които не получиха гносис в онази нощ, но и които не умряха. Аз бях сред тях.

— Но…

— Изслушай ме, момче — тя докосна устните му с пръст. — Чуй. Ние, които не придобихме гносис онази вечер, попаднахме в необичайно положение: станахме свидетели на чудото, но не бяхме част от него. Онези, които се сдобиха със сили, ни обявиха за доказано недостойни и щом унищожиха римонските легиони и установиха властта си, се съсредоточиха върху нас. Съртейн и приближените му написаха свещена книга на новата си религия — корианство, в която ни споменаваха като „отхвърлените от Кор“. Първо започнаха да ни преследват, а след това ни обявиха за еретици и ни осъдиха на смърт — говореше с пронизителен глас, изпълнен с горчивината на миналото. — Редиците ни се топяха и ние наистина повярвахме, че сме недостойни. В рамките на едно десетилетие ни изтребиха почти до крак. Малко от нас успявахме да оцелеем благодарение на смелостта си и взаимната си подкрепа.

Тя притихна за доста дълго, сякаш размишляваше върху спомените си. Казим изчака, но не можа да сдържи въпроса си:

— Какво се случи тогава?

Тя вдигна поглед към него:

— Едно случайно откритие: попаднах на един издъхващ маг, когото врагът му явно бе издебнал и оставил да умре. Осъзнах, че дори изцелителният гносис няма да го спаси от раните му и докато стоях наведена над него, той умря. В един кратък миг, в който проверявах дали все още диша, забелязах, че от ноздрите му се издига блещукащ дим и неумишлено го вдишах. Това беше духът му, който напускаше тялото след смъртта — тя махна към мангала с въртеливо движение на ръката и накара пушекът от него да се издигне и извие нагоре, като ефект към разказа си. — Погълнах душата му и се сдобих с гносис. Споделих откритието си с близките си като роднини, приятели и така стъпихме по пътя към спасението си.

Казим гледаше с недоумение. Рашид никога не бе споменавал подобно нещо.

— Така разбрахме, че амброзията не бе подействала на нас, така наречените „отхвърлени“ — или нещо в самата отвара, или в самите нас ни бе попречило да получим гносиса, но се бяхме сдобили с потенциала да го притежаваме. За това ни беше нужен известен тласък: душа, посветена в гносиса.

Умът на Казим препускаше, докато съзнанието му правеше връзки между различни неща, а Сабиле продължи:

— Приближените ми „отхвърлени“ ме последваха в отчаяно търсене да се сдобият с гносис, но умиращи магове не се намираха току-така. Обезверени, някои тръгнаха един срещу друг и колкото и тъжно да бе, се получи: трансформацията се задействаше и при поглъщането на душата на отхвърлен. Човешките души подхранваха силите ни, но не задействаха гносиса. С други думи, трябваше да убиваме, за да печелим силите си.

Казим я наблюдаваше с отвратено очарование. А ми каза да я наричам „бабо“.

— Когато маговете научиха за нас, останаха потресени. Започнаха да ни наричат „доккен“, „гълтачи на души“, „господари на сенките“ и много други подобни имена. Обявиха се за чистка срещу ни и малкото останали от нас трябваше да бягаме и да се крием. Продължаваме и до днес.

— И вие сте моя прабаба, така ли? — попита плахо Казим.

— С още няколко пра– отпред, момче — отвърна тя. — Избягах по тези земи, още когато първите въздушни кораби се появиха тук, преди стотици години.

Стотици години — милостиви Ахм! Казим се принуди да помисли разумно въпреки силните удари на сърцето в гърдите си. Припомни си какво му бяха разказвали за маговете.

— Тогава кръвта трябва да е отслабнала през поколенията…

— При нас е подобно: ти притежаваш една шестнайсета магическа кръв, така че и гносисът ти е слаб, но не прекалено много. Можеш да станеш Господар на сенките, ако имаш волята.

Той изстена и се отдръпна назад.

— Но я нямам — побърза да изрече той. — Не искам шайтанската ви дарба.

Всичко, което исках, бе да съм добър човек, щастлив с Рамита до себе си.

— Ако децата в корема ѝ са на Мийрос, значи и твоята жена вече притежава гносиса.

— Децата са мои!

— Сигурен ли си? — усмихна се тя със задоволство. — Щом получи гносиса, защо ще ѝ е мъж, който не го притежава?

— Няма да го получи, тя ме обича.

— Но се поддава на магията на Мийрос.

— Не е вярно!

Тя го погледна със съжаление.

— Мислиш си, че не се е променила след всичко това, което е видяла и преживяла тук? Вярваш ли, че ако можеше, щеше да се върне обратно на юг? Че е просто негова затворница, докато не я освободиш?

Тя изпъна ръка с дланта нагоре и по нея затанцуваха пламъчета, а Казим се вгледа запленено, питайки се неохотно какво ли ще е усещането сам да прави подобни чудеса, без да бъде прокълнат.

— Не искаш ли да управляваш свой собствен скиф, момче? Или да изсипваш огъня си върху неверниците? Да застанеш начело на този свят като принц?

Казим си припомни насладата, която изпита, когато с Мулмар се извисиха над земята, но и унижението, когато Рашид го смачка от бой на арената. Повече няма да се отнасят така с мен. Ще му бъда равен…

Не можеше да се откаже лесно на така мечтаното предложение.

— Казахте, че трябва да убия маг и да погълна душата му, нали? — попита той, макар само от мисълта да му се повдигаше.

— И да продължиш да поглъщаш души, за да възстановяваш изгубената енергия — поясни Сабиле. — Нещо вътре в нас забавя възстановяването ни по нормален път. Един маг възстановява силите си като отпочине, но ние трябва да се храним с душите на други.

— Ами ние… ние… — определението „ние“ бе най-необичайното в този разговор. — Ние колкото маговете ли сме силни?

Сабиле го изгледа преценяващо.

— Да ти кажа — започна тя, — това зависи от много неща. Искаш ли да разбереш повече?

Той я погледна, едва успявайки да събере мислите си. Силата, която му предлагаше тя, беше мечта, илюзия — но сега с тази сделка с Шайтан можеше да се превърне в реално негово притежание на този свят и в подобни смутни времена той трудно можеше да си позволи да я отхвърли.

Рамита ще ме разбере, каза си той. Правя го, за да стана по-силен, любов моя, за да мога да те защитя.

— Какво трябва да направя? — попита той.

Рамита стоеше сама в двора си. Мийрос отново не беше вкъщи заради поредната извънредна среща в Дома Коструо. Алиса Дюлейн бе извела Юстина на някакъв купон. След онази нощ в Саутпойнт Рамита прекарваше по-голямата част от времето си сама и преживяното тогава вече ѝ се струваше като нещо далечно, случило се на някого другиго. Остана ѝ само Хурия, а тя беше постоянно навън през деня и вечер задоволяваше собствените си различни жажди. Дори сега Рамита чуваше страстните звуци, идващи от към спалнята на приятелката ѝ. Йос Клин беше като опиянен от кеши момичето и постоянно я търсеше. Тя е моя сестра, но имам чувството, че въобще не я познавам вече.

Рамита се молеше Казим и Джай да са вече далеч оттук, достатъчно далече, че да избегнат гнева на Мийрос, ако нещата се объркаха. Оставаха ѝ само две пламъчета надежда — едното: децата наистина да са на Мийрос, или ако не са, той да ѝ прости. Прехвърляше отново и отново в съзнанието си как ще го умолява за прошка, ще се закълне, че следващите ѝ деца ще са негови, ще му каже колко много съжалява, но ще плати за грешката си. Дори само в мислите си звучеше жалка. Мъжете не прощаваха подобни неща.

Вечеряше сама с малко твърдо сирене и хляб и малка чаша сок. Тази седмица маслините разстройваха стомаха ѝ. Бременността караше поносимостта ѝ към храната да се изменя по неясни начини и вече дори не знаеше какво може да сложи в устата си без да ѝ се наложи да тича към тоалетната след това. Настъпи първата седмица от юнисис и дворът ѝ се превръщаше в гореща фурна по пладне, поносим за престой само през нощта. Вечерните часове, наложени в града, почти не се спазваха и отвъд стените на двореца оставаше шумно и по тъмно, дори в спокойния район, в който живееха.

Сърцето ѝ се разтуптя, когато по-късно откъм вратата на стаята ѝ се дочу сипкав глас:

— Будна ли си още, скъпа? — Антонин Мийрос се ухили по момчешки и пристъпи вътре.

Тя вдигна поглед и усети как за първи път от няколко дни лицето ѝ грейва в усмивка.

— Съпруже… — тя се повдигна да се изправи, но той я целуна по челото и накара да остане на място.

— Как си, Рамита?

— Добре. Усещам единствено леко неудобство ето тук — отвърна тя, докосвайки корема си, — но като цяло съм добре. Липсва ми обаче съпругът ми — добави тя смъмряйки го леко.

— Съжалявам, мила. Опитваме се да накараме Салим да се срещне с нас, но Рашид все още не може да го склони.

Тя си спомни тъмният привлекателен емир и потръпна.

— Не му вярвам.

— Рашид може да бъде полезен — Мийрос отиде да си налее плодов сок. — Семейството му е част от Ордо Коструо отдавна и ни дължи много. Останаха верни на Ордена и през двата Похода. Така че и той на практика е обвързан с нас — той я погледна откъм масата. — Не дойдох при теб, за да говорим са неволите на този свят. Дойдох, за да видя прекрасното ти лице и да чуя красивия ти глас. Кажи ми, Юстина обръща ли ти повече внимание тези дни?

— Не… добре де, малко повече. Идва да ме види всеки ден, но само, за да провери дали е настъпил, ъм, разцветът — тя придоби сериозен вид. — Съпруже, възможно ли е да стане нещо, заради което това да не ми се случи?

— Не. Според досегашните писания, винаги се е случвало — той се усмихна приветливо. — Не се страхувай, мила. Знам, че от малко дете си смятала, че гносисът е нещо зло, но те уверявам, че не е — той е просто средство, не по-малко лошо или добро от човека, който го притежава. Душата ти не е застрашена.

По-лесно бе да смята, че това я притесняваше. Все още не бе събрала смелост за съществения разговор.

— Е, да ти помогна ли да си легнеш? — попита той с нотка на желание в гласа.

Тя тъкмо щеше да се съгласи, когато изведнъж червата ѝ започнаха да се бунтуват и стомахът ѝ я сви.

— Само че сега имам нужда от помощ единствено да ида до тоалетната! Съжалявам, Антонин.

Той я погледна учудено.

— По име ли ме нарече?

В този миг тя се осъзна и онемяла пристисна ръка към устните си. Не беше сигурна какво точно означаваше това, но беше някак наистина значимо, а очевидно и той смяташе така. Наклони главата ѝ и я целуна.

— Моята Рамита — въздъхна той.

Нещо в нея сякаш се бе променило: приела новия си живот, тя успя да се сбогува със стария. Съжалявам, Казим, където и да си.

Тя се повдигна да го целуне отново — да го дари с целувка на истинска обич, но тялото ѝ не ѝ се подчини. Коремът ѝ се сви в спазъм и тя изпъшка силно.

— Извинявай, трябва да отида до тоалетната — изстена тя.

Мийрос я пусна с почти шеговито изражение.

— Моля те, мила, ела в стаята ми като приключиш, ако се чувстваш добре. Дори само, за да те прегърна.

Тя кимна и замаяно се запрепъва към банята, където се свлече на земята. Накрая намери сили да се освободи от тежестта в стомаха си и изпълзя от зловонната малка стая с единственото желание да се измие. Имаше малка кофа вода, останала от сутринта.

Хурия трябваше да е тук да ми помага, замисли се раздразнено тя. Изплакна се и хладката вода я посъвзе. Облече си чиста нощница и приседна в малкия си двор, за да дойде на себе си. Влюбвам ли се във възрастния си джадугара?, запита се мислено тя. Забравих ли вече Казим? Антонин е толкова добър с мен — повече, отколкото заслужавам.

Коя съм аз въобще, че да копнея за любов? Аз съм просто момиче от пазара — разменна монета за родителите си, в сделките не се включва обич. Залъгваме се само, за да бъде малко по-поносимо.

„Любовта е нещо просто“, пееше се в песните, „… любовта е несъмнена. Тя пее вътре в теб“. Защо тогава беше толкова сложно? Защо я раздираха съмнения, защо всичко беше толкова объркващо? Любовта ѝ към Казим беше проста, но не и чувствата ѝ към Мийрос. Мощта и възрастта му я плашеха и отблъскваха, но нежността и силата му ѝ носеха сигурност. А изглежда и той се нуждаеше от нея — не просто като майка на децата му, но и като партньор в живота, като съпруга. И в този ужасяващ нов свят тя осъзна, че също се нуждае от него.

Беше опитала да постъпи правилно. Не бе избягала с Казим — как би могла да го стори? Кой на Урте въобще би могъл да се скрие от Антонин Мийрос? С бягството си и двамата щяха да си подпишат смъртната присъда. Но защо бе допуснала Казим да напълни утробата ѝ? Как можа да прояви такава неразумност? Няколко кратки момента на щастие — себично предложени и себично отнети я бяха обрекли завинаги. И сега трябваше да плати цената.

Но ще я платя сама, реши се тя. Ако децата са на Мийрос, ще ги отгледаме заедно двамата. Ако са на Казим, ще се помоля да ми бъде разрешено да ги отгледам, дори в плен, ако трябва. Ще умолявам за втори шанс, но ако съпругът ми ми го откаже, тогава вината ще е единствено моя.

До вратата се дочуха стъпки и се появи едно младо момче от кухнята, което разнасяше съобщенията.

— Госпожо, някакъв мъж пита за вас на входните порти. Не мога да открия капитан Клин, госпожо — той хвърли многозначителен поглед към стаята на Хурия.

Заслужават си да ги прекъсна… Тя въздъхна и отвърна:

— Идвам — тя се изправи тромаво и добави. — Съпругът ми си легна, а капитанът не е на разположение.

Тя прихвана корема си, изправи се болезнено и последва момчето по стълбите.

Долният двор беше тих, осветен от фенери, които образуваха малки поточета от светлина в черната тъма на мрачнолунието. Момчето пред нея пристъпваше жизнено в танц, което я накара да се усмихне отново и да докосне коремчето си с любов. Дано да ми се роди момченце. На пост стояха дългият като върлина млад стражар Мордин и някакъв друг мъж на име Франк — чакаха я пред вътрешните врати, защитени от заклинанията на Мийрос. Само членове на семейството или Клин можеха да допускат някого отвъд защитите след като се мръкнеше. Рамита се вгледа в обгорените белези по дланта си и леко присви юмрук. Кой ли можеше да е?

— Омалисткият свещеник е дошъл да ви посети, господарке — каза Мордин сочейки към пролуката за наблюдение върху вратата. — Спомена нещо за молитви и свещи — изглеждаше някак дотегнато развеселен от случващото се.

Рамита застана до отвора и повдигна капака му. В добре осветената зала стоеше сам мъж, загърнат в мръсна оранжева роба, прегърбен с тояга в ръка, и с прашно лице. Но нея не можеше да я заблуди и за миг: беше Казим. Сърцето ѝ прескочи силно в гърдите и тя ги притисна с ръка.

Това е моментът.

Стори ѝ се че дочува мислите му: надеждата, решителността и устрема в тях. Момчето, което я обичаше, беше дошло да я отведе. Но аз вече не искам да тръгвам оттук…

Почти успяваше да се докосне до пламенната му готовност, до непоколебимостта му, изострена като върха на стрела. Краката ѝ се разтрепериха и тя едва не припадна.

— Госпожо, добре ли сте? — Мордин я хвана под ръка. — Ако не се чувствате добре, ще го отпратя.

Щеше да е толкова лесно, да не се забърква, да се измъкне от вземането на решение. Но не можеше да се отнесе така с Казим. Беше го обичала през целия си предишен живот. Не заслужаваше подобно малодушие от нейна страна.

Трябва да го накарам да си върви — за негово добро, той трябва да си тръгне!

— Добре съм — отвърна най-сетне тя. — Просто ми се зави свят за секунда. Ще поговоря с него.

— Разумно ли е, госпожо? — Мордин сбърчи нос. — Все пак има вечерен час.

— Та той е омалист, Мордин — хвана се, че го оправдава тя. — Какво го засяга шихадът? Той е свят човек. Вижте, онзи млад чейла, който идваше и преди е.

Тя самата осъзнаваше как гласът ѝ трепери и се удиви, че и стражарят не го усети. Пресегна се и завъртя топката на бравата и свали защитите, заключващи вратата. Потръпна при познатата внезапна болка от разпознаващото я заклинание, а вътрешните порти изскърцаха и се отпуснаха едва доловимо, когато задържащите ги сили ги освободиха и позволиха на стражите да ги отлостят и отворят.

— Преминете — каза Франк на Казим. — Оставете жезъла си и вдигнете горе ръцете си.

— Ще поговорим за кратко и ще си тръгне — заяви строго тя, по-скоро към Казим, който пристъпи през вратата и остави тоягата си. След това вдигна ръце.

Невъоръжен е. Какво лошо може да стори? Защо въобще е дошъл?

Мордин се приближи, за да го претърси. Ненадейно очите му заблестяха с гносис светлина и той вдигна разтворената си ръка към Казим. Рамита имаше смътна представа, че Мордин има магьосническа кръв, но никога не го бе виждала да използва силите си, както сега, за да провери внимателно Казим.

— Невъоръжен е и намеренията му съвпадат със заявеното — съобщи той на Франк.

Охранителят се отдръпна настрани и Рамита срещна погледа на Казим. Помежду им изригнаха емоции. Моля те, кажи ми, че си дошъл да се сбогуваш. Моля те, нека да е само това…

Франк също претърси Казим за оръжие и се отдръпна.

— Добре е сложен нещастникът за един свят човек — отбеляза заядливо стражарят. — Виж му само мускулите — той пристъпи назад и погледна Рамита. — Не можем да го допуснем по-навътре без разрешението на капитан Клин — заяви той.

Тя поклати глава.

— Така или иначе не искам да го допускам по-навътре — отвърна тя, без да сваля очи от лицето на Казим.

Виждаш ли — отхвърлям те, а сега си върви!

Казим отвърна мълчаливо на погледа ѝ.

— Е, чейла? — попита тя и след това добави леко развълнувано на лакхски. — Казим, защо си още тук?

— Дойдох за теб — отвърна той с равен тон.

— Моето място е тук — каза тя.

Не последва отговор. Нямаше нищо.

Нещо в нея умря — умря и в него. Малка светлинка в очите му изгасна.

Той не продума, а се наведе за тоягата си, украсена с пера на върха, сякаш се канеше да си тръгва. Рамита почти не припадна от облекчение, но когато той се изправи, тя съзря стоманения отблясък сред перата. Казим се извъртя с ослепителна бързина и прокара острието през дясното око на Мордин. Младият мъж увисна върху тоягата, мъртъв на място, но Казим продължаваше да се движи: краката му се извъртяха като ножици и счупиха с ритник челюстта на Франк, преди да успее да изкрещи. Стражарят опита да вдигне копието си, но Казим се промъкна отвъд защитите му, издърпа собствения му кинжал от ножницата му и преряза гърлото му с него. Притисна го към стената и го отпусна да се свлече почти безшумно на земята. До тях Мордин се бе извъртял на една страна, а от очната му ябълка все още стърчеше тоягата-копие.

Рамита се свлече на колене, потресена от внезапното насилие. Казим се обърна към нея — по гърдите му имаше пръски кръв от смъртоносната рана на Мордин. Детето от прислугата до нея заотстъпва назад, а в устните му се оформяше писък, но Казим се стрелна покрай нея и заби юмрук в лицето на момчето, а главата му изпращя назад. То отскочи и се свлече на камъните, главата му се извиваше под неестествен ъгъл. Не помръдна повече.

Рамита отвори уста, за да изпищи, но Казим заглуши вика ѝ с ръка.

— Да не си гъкнала — заповяда студено той, сякаш бе изваян от камък.

Целуна я свирепо, задушавайки сподавените ѝ викове.

— Отвори портите, Рамита.

Не, не!, крещеше вътрешно тя, но Казим я сграбчи и понесе непоколебимо към вратите, притиснал лявата си ръка към устата ѝ. Той натисна дясната ѝ ръка към бравата и когато портите се открехнаха, тъмни фигури разхлабиха ключалката и влязоха при тях: бяха мъже със свирепи погледи, покрити от горе до долу в черни дрехи. С Казим общо бяха шестима: асасини, дошли, за да убият съпруга ѝ.

Моля те, нека да е някакъв кошмар, замоли се безпомощно тя. Моля те, нека се събудя…

Убийците с празни погледи се движеха като сенки. Един от тях се извърна и я загледа с любопитство. Тя забеляза, че лицето му е покрито с белези, а в следващия миг без никаква емоция мъжът се наведе над детето и поизправи крайниците му.

С приглушени жестове, асасините се отправиха по стълбите. Хватът на Казим все още се заключваше около нея и придържайки я изправена, той ѝ нашепваше гальовни думи и похвали за гордостта и предаността ѝ, сякаш беше някакво животинче, което трябва да успокои.

— Имаме само още една задача, любима, и ще сме свободни от всичко тук, свободни да живеем и да се обичаме вечно — каза ѝ той, а ръцете му се пристягаха като окови върху нея. Беше по-силен от всякога, гласът му — по-дълбок и ужасяващ с неумолимия си тон.

Изкачиха се до горната тераса, където на бледата светлина от един фенер стоеше Хурия, увита с окървавен чаршаф. От нея струеше задоволство: превъзбудата от секса и убийството. Държеше кървав кинжал в ръце. Бавно се олюля към Казим и го целуна, а от нея лъхаше силно металическа миризма на кръв.

— Едрото човекоподобно е мъртво — измърка тя. — Дори не осъзна какво му се случва — изрече тя с кикот — Беше по-хубаво и от чукането.

В очите на Рамита се изписа пълно отвращение, а кеши момичето, забелязало изражението ѝ, се пресегна и я погали с кървавата си ръка.

— О, Мита, недей така. Правим го за теб.

Накарай ги да спрат, умоляваше притихнало тя с ококорени от ужас очи.

— Веднага да отвори вратата — изсъска белязаният асасин.

Казим я прегърна към гърдите си.

— Рамита, любима — прошепна той, — трябва да направиш само това едничко нещо: да отвориш вътрешната врата. Ние ще свършим всичко останало. Ще се погрижим за него и без теб.

Тя усещаше нарастващото му вълнение: напрежението у него достигаше връхната си точка, а главата му пулсираше от мисълта за предстоящата смърт на съпруга ѝ. Съзнанието му бе така осезаемо, че ѝ се прииска да крещи. Дълбините на душата ѝ възнегодуваха срещу кървавите намерения около нея и умът ѝ се разбунтува.

Парваси, помогни ми: използват ме като инструмент в кроежите си. Моля те, велика Богиньо, дай ми сили. Дарикха, майко на страстта, дари ме с огъня си!

Тя издигна стени между мислите на Казим и ума си, използвайки всичко на което Мийрос я беше научил за защитата на съзнанието и събра сили в тишината.

Въпреки че така можеха да я убият, все още имаше нещо, което можеше да направи. Простичък план, към който да се стреми: Ще го захапя за ръката и след това ще изпищя, а съпругът ми ще свърши останалото. Тя се поизправи, а Казим я завлече към бравата, докато зад тях вървяха плътно тъмните фигури с оръжия в ръка. Казим я хвана здраво за раменете. Белязаният постави острието на пътя ѝ — мълчаливо предупреждение, че няма да може да пристъпи през вратата и да я затвори след себе си. Рамита усещаше мислите на всички, освен тези на Белязания: съзнанието му бе заключено и мрачно, кораво като въглен. Повдигаше ѝ се от аурата на убийци наоколо, но сега усещаше и напрежението, и страха им, вече дори съзря блещукащите ограждения от бледа светлина около дома ѝ, издигащи се като огромна паяжина от искрящи линии пред вратите.

Тогава мисълта я осени внезапно като удар: Усещам гносиса — това е разцветът! А след това и още нещо: Това означава, че децата са на Антонин! О, богове, какво да направя…?

Притихналата, спяща енергия около нея стана осезаема — бликаше от водата, от камъните в сградите, от горящите лампи. Усещаше я и в хората около себе си, завладяваше я с мощта си. Но нямаше представа как да я използва.

— Просто отвори вратата и всичко ще е наред — прошепна ѝ Казим.

Белязаният стисна китката ѝ и усещането за тъмно, неумолимо присъствие изпълни главата ѝ, същото като при уроците ѝ с Алиса. Тя се вгледа в очите му. И той е маг!

<Точно така, лакхско момиче.>

Докосването на съзнанието му бе твърдо и завладяващо, а необичайните му жълти очи изгаряха нейните с поглед. Рамита положи всички усилия да изпразни ума си, за да не разкрие той тайния ѝ замисъл. Белязаният изръмжа.

<Хмм, за момент помислих…>

Той я погледна смутено, но неотложността на задачата им отклони вниманието му. Пресегна се, стисна здраво ръката ѝ, постави дланта ѝ върху бравата и Рамита усети парливата болка от снемането на защитите.

Казим едва усещаше присъствието на останалите хадишахисти, разпръснати в двора, притихнали като сенки. Рашид и Джамил бяха сред тях. Не познаваше останалите трима, за него те бяха само едни студени очи, надничащи иззад маските. Държаха арбалетите си в готовност. Рашид държеше извита сабя.

Хурия стоеше отстрани и самодоволно облизваше кинжала си. Сестра ми се е превърнала в ужасяващо създание, помисли си той, придържайки здраво Рамита към себе си. Усещаше как тялото ѝ трепери, чувстваше вътрешната ѝ борба. Пред портите дори не искаше да го допусне вътре. А тази мисъл го изгаряше. Но се успокои мислено: Просто е уплашена. Ще го преодолее веднага щом сме свободни.

— Просто отвори вратата и всичко ще е наред — прошепна ѝ той, но Джамил не искаше да чака: така както я наблюдаваше с любопитство, сякаш го бе изненадала внезапно с нещо, той стисна Рамита за китката и постави дланта ѝ върху защитената брава.

В този миг зъбите ѝ се впиха в ръката на Казим и той се отдръпна от нея от изумление и болка. Тя изкрещя нещо на рондийски и Казим почти изпусна хвата си. Придърпа я отново силно към себе си, теглейки я настрани, когато Джамил се нахвърли върху нея и от устните му се изсипа порой от думи.

— Не я наранявай! — изрева Казим, предпазвайки Рамита със собственото си тяло и в този момент силен пукот разцепи нощта, а вратата към покоите на Мийрос се отвори с трясък, разбивайки се на стотици дървени трески, които обсипаха един от асасините с арбалет най-отпред. Тялото на хадишахиста полетя назад, разкъсано в порой от кръв.

Изсвистя арбалет и запрати стрела към тъмния коридор, но още в полета си тя се разпадна на парчета. Друг хадишахист изникна до вратата и вдигна острието си, а Казим издърпа Рамита настрани от там, когато Мийрос се появи на прага. Асасинът до вратата падна на колене, извъртя кинжала си и го заби в собственото си сърце, стоварвайки се настрани като чувал с брашно. Втори изстрел на арбалет изсвистя, но стрелата се разби със сини искри малко над Мийрос и поредният асасин започна да вие, разтрисан в спазми, докато сърцето му не се пръсна. Джамил нададе боен вик и размаха меча си. Острието срещна мощните защити на мага и хадишахистът полетя назад, разбивайки се в един от стълбовете в другия край на двора.

Мийрос се обърна към Казим и някаква сила притисна черепа му като в менгеме. Той изкрещя до Ахм и падна на колене, изпускайки Рамита от ръце. Мрак проби съзнанието му, разкъсвайки зрението му и той се свлече с крясъци.

Тогава Рашид се размърда и сграбчи Рамита. Мийрос спря на момента атаката си върху Казим и се извърна към мъжа, задържал съпругата му. Емирът свали маската си.

— Спри или ще я убия! — извика той и опря кинжала си в гърлото на Рамита.

Сега Казим успя да разгледа по-ясно Мийрос — не беше грохнал старец, а висок и внушителен, облечен в спалната си роба, а лицето му кипеше от ярост. В един ужасяващ миг той помисли, че старецът не го е грижа и ще остави Рамита да умре. С крайчеца на окото си долови как Джамил се опитва да се изправи, но левият му крак поддаваше. Кинжалът в собствената му ръка изведнъж се извъртя, насочвайки се към лявата му гърда, и той започна да се бори притихнал срещу него, без да възлага надеждите си — знаеше, че единствено уменията, които Рашид му бе дал, държат острието да не се забие в сърцето му.

— Не, съпруже, недей! — изстена умолително Рамита, спряла погледа си върху насочения към гърдите на Казим кинжал.

Тя беше паднала на колене, а Рашид, надвесил се над нея, бе опрял острието си в тила ѝ.

— Ще го вкарам право в мозъка ѝ, Мийрос — изрева Рашид. — Не можеш да ме подредиш, както онези. Ще я убия преди да си ме застигнал и тя и децата ти ще умрат.

Внезапно съзнанието на Казим се освободи и той изхлипа от облекчение, когато кинжалът падна на мраморния плод. Около тях се струпа прислугата, наблюдавайки безпомощно разигралата се сценка пред очите си. Зърна Хурия в сенките, застинала с ужас в очите. Бягай, сестричке!, подкани я мислено той с всички сили.

— Рашид Мубарак — изрева дрезгаво възрастният мъж, — пусни съпругата ми и ще те пощадя, за да се изправиш пред съда.

Рашид вдигна гордо глава:

— Не, Мийрос, тази вечер или тя, или ти ще умрете.

Той опря върха на острието си в гърлото ѝ, готов да го прокара през кожата ѝ. Казим едва сдържа вика си, когато очите ѝ се изцъклиха, а тялото ѝ се скова на място. Тя обгърна корема си, а по лицето ѝ се стекоха сълзи.

— Избирай, Мийрос: още няколко жалки годинки, преди да те спипаме отново или деца, които да носят името и кръвта ти.

Погледът на Казим прескачаше от един на друг между тези двама отвратителни мъже, а сърцето му се бе качило в гърлото.

Кръвта от охлузените колене на Рамита се размазваше по мраморния под, докато момичето клечеше в краката на Рашид Мубарак. Беше притисната безпомощно, а кинжалът му предвещаваше смъртта ѝ, но някак тя усещаше ледените стоманени съзнания на двамата магове: чувстваше се като притисната между два огромни скални блока. Но пред скритата мощ на съпруга ѝ емирът изглеждаше нищожен и двамата добре съзнаваха това. Мийрос можеше да го смачка за секунди, но точно за тези няколко секунди Рамита и неродените ѝ деца щяха да загинат.

<Рамита>, дрезгавият благ глас на Мийрос зазвуча в съзнанието ѝ.

Тя трепна изплашена от гласа му. Интуитивно, тя оформи отговора си в мисъл.

<Какво да направя, съпруже?>

Чу я, можеше сама да усети контакта помежду им. Неусетно в нея пламна искрата на надеждата.

<Открила си гносиса си, великолепна ми съпруго! Гордея се с теб, но мила моя, засега трябва да го скриеш. Зарови го дълбоко в себе си.>

А на глас той произнесе:

— Как бих могъл да съм сигурен, Рашид, че няма да убиеш нея и неродените ми деца, когато умра?

Не знам как да го използвам, стенеше вътрешно тя. Защо не го открих по-рано…

— Че защо ни е да го правим? — отвърна Рашид с равен тон, но изведнъж гласът му изсвистя като камшик. — Спри веднага, стари човече, да не си посмял да докосваш мозъка ми!

Острието му се впи в кожата на Рамита и от тесния прорез бликна кръв, която се стече гореща по шията ѝ.

Казим изстена, а Мийрос вдигна помирително ръка.

— Спрях. Не я наранявай.

<Съжалявам, мило мое момиче, трябваше да опитам.>

Лицето на Рашид беше като изковано от камък. Последвалите му думи прозвучаха като упражнявана дълго победоносна реч.

— Нямаме причина да нараним майката или децата. Тя е невинна, завлечена тук против волята си, заради презрените ти кроежи и извратените ти похотливи намерения. Ще я взема под своя опека. Децата ще знаят кой е бил баща им и защо е трябвало да умре. Ще носят името ти, докато израстват и те намразват още повече за всичко, което си сторил. Ще служат на Ахм по своя воля и желания. В това се заклевам.

Мийрос сведе поглед към Рамита с неразгадаемо изражение, но тя усещаше болката му.

<Толкова много съжалявам, дете мое. Но не виждам друг изход.>

<Не! Моля те, остави го да ме убие. Ти можеш да продължиш напред и…>

<Не, мила, това, което търсех, вече се сбъдна: създадох децата, които предвидих в пророчеството си. Останалото поверявам на теб.>

<Но…>

<Дете, съсипах живота ти, когато се омъжих за теб. И го направих, за да спася творението си — може би го обичам прекалено много, но успях да видя много добро в него, преди да настъпят Походите и направих всичко по силите си, за да върна онези времена. Моля те, прости ми.>

<Моля те, направи нещо, убий го…>

<Прекалено рисковано е. Рашид е много бърз и силен — ще си мъртва, преди да успея да го спра. Изходът, както той казва, е един: ти или аз.>

Гласът в съзнанието му беше смирен, като за някоя погребална реч.

<Предсказанията ми ме насочиха към теб и предрекоха един мирен свят. Не обещаваха, че и аз ще съм жив, за да го видя.>

Тя усети как парещи сълзи напират в очите ѝ.

<Моля те, прости ми, че бях такава лоша съпруга.>

<Ти беше великолепна, мила моя, най-голямото щастие в старите ми години. Ти склони да се грижиш за един старец, когато много други биха се отвратили или ужасили. Обичам те повече от всичко друго, дори от моста Левиатан. А по този начин може би ще успея да спася и теб, и него.>

Той погледна спокойно Рашид и свали ръце.

— Много добре тогава, приемам. Ще защитаваш Рамита и децата ни, сякаш са твоите собствени съпруга и челяд. Приемаш ли?

Рашид се усмихна победоносно.

— Приемам, стари човече — очите му не се откъснаха и за миг от Мийрос. — Убий го, Казим.

Казим се изправи на крака и вдигна кинжала си. Няма милост за неверниците. И той не изпитваше никаква милост, не и към този извратен дърт козел. Подхождаше му да умре в спалната си роба, жалко и позорно. Той усети как силите и волята му се завръщат.

Прекосих пустинята и оцелях набезите на ингаширците. Учих се и се пречистих. Заблудих го и си легнах с жена му. Ще остана в историята като убиеца на Антонин Мийрос.

Възрастният маг се извърна и спря влажните си светли очи върху него с изгаряща сила.

— Значи ти си Казим, за който говореше тя. Дълъг път си извървял, момче.

— Млъквай, джадугара — изръмжа той.

Чу как Рамита изстена и видя как Рашид настръхва от вълнение. Изпита силен порив да се нахвърли на Мийрос, да го постави на мястото му за цялата разруха, която бе предизвикал с отвличането на Рамита, но сега животът им висеше на косъм. Имаше време само за една нападка, едно допълнително острие, което да забие в плътта му.

— Децата в корема ѝ са мои — прошепна той и заби кинжала си под брадичката му, пронизвайки мозъка му. — Винаги е била моя.

Възрастният маг се свлече на пода като огромен бик, забит на кол.

Казим се наведе над тялото му. Сиво-син, едва видим облак дим се издигна над отворените устни на мага и Казим вдиша. В този миг нещо се вля в него — нещо силно и тялото му започна да реагира. Кожата му почервеня, мускулите му се разтрепериха, а сърцето му пламна в огън.

Ние не сме като маговете, беше му обяснила Сабиле. Първата душа, която погълнем, определя възможността ни да поемаме енергия и съответно гностичната ни мощ. А твоята първа жертва ще е най-великият маг в историята.

Ще бъдеш като Бог за нас.

Разнесе се писък — вой на неутешима скръб, който разкъса сърцето му, и той се извърна и осъзна, че беше гласът на Рамита: коленичила в краката на Рашид, по лицето ѝ бе изписана цялата болка на този свят. Той я погледна объркано и пристъпи към нея, но когато тя срещна погледа му, като някоя мощна природна сила омразата и отчаянието в очите ѝ го накараха да отстъпи назад.

В този миг обаче нещо друго връхлетя внезапно върху него: животът, спомените и силите на един Първонаследник. Смазаха съзнанието му и го разтрошиха като стъкло.

Антонин Мийрос се свлече и светът на Рамита се разпадна на парченца. Скръбта ѝ изригна от гърлото ѝ като рев на тигър. Когато Казим я погледна, тя видя срещу себе си един презрян демон на любовта, принц на Шайтан с противно победоносно изражение на лицето, и в този миг цялата ѝ любов към него се превърна в омраза. Искаше всички те да умрат, заради хладнокръвните си манипулации, заради инсценираното прелъстяване, заради насладата им от убийството. Мразеше Хурия, за това, че си играеше така студено с Йос Клин и че след това го уби. Мразеше Казим, че се възползва от наивността ѝ, за да разруши всичко, което бе обичала. А повече от всичко мразеше Рашид, кукловодът на това кърваво представление на сенките.

Тя се опита да се изправи и да докопа някое оръжие от земята — каквото и да е, с което да замахне срещу тях, когато Казим се вцепени и падна на земята, притиснал черепа си с ръце.

Но Рашид се извърна към нея и хвана челото ѝ с ръка.

— О не, няма да стане, мръснородна кучко — озъби се той, а от дланта му с пукот се процеди мрак, който изгори безпощадно челото ѝ, и забвението настъпи в непоносими болки. Светът се изгуби в тъмнина.