Кръвта на мага

16.Парче кехлибар

Аларон седеше загледан в пепелта в камината. Почти не бе напускал стаята си за последните три седмици. Дневната светлина се процеждаше през кривите капаци, а от улицата се разнасяха приглушени звуци: навън животът продължаваше, но не и неговият. Нещо в него буквално умря, когато директор Гавий произнесе присъдата си. Чувстваше се сив и студен като пепелта пред него.

Баща му бе опитал да поговори с него, но тогава Аларон се оттегли в стаята си и заключи вратата. Кофата му с пикня бе почти пълна, а силната ѝ смрад изпълваше въздуха. Не се бе къпал с дни, косата му беше мазна и главата го сърбеше, а не можеше и да се храни, въпреки че не му правеше впечатление. Онези последни мигове се превъртаха отново и отново в съзнанието му и той всеки път си задаваше едни и същи въпроси: заради разработката му ли беше, или заради случилото се в къщата на майка му, или пък наистина не ставаше за нищо? Защо не позволяваха на баща му да обжалва решението им? Защо Мьорин се бе намесил по този начин при защитата му и кой бе откраднал записките му?

Беше се насилил на няколко пъти да дойде на себе си, но невъобразимостта на сегашното му положение му идваше в повече: нямаше никакъв път напред. Ограбиха бъдещето му и го направиха обект на смях и подигравки. Вече не можеше и лицето да си покаже навън. Обмисляше да избяга, може би в Силация, където да заживее заедно с Рамон, но не можеше да събере сили за нищо друго освен да спи.

Аларон потрепери. Огънят отново бе угаснал. Застана на колене и започна да загребва угасналата жар с шепи, изсипвайки я в кофа, когато един все още горещ въглен изгори пръстите му. Той изсъска от болка и голям облак прах се разнесе из стаята му. Огънят бе моят елемент, замисли се той горчиво. Щях да стана огнен маг. А сега дори не мога да изчистя камината от въглени, без да се изгоря.

— Аларон? Завинаги ли мислиш да се въргаляш в самосъжаление там вътре или трябва да вляза да те извлека оттам?

Трябваха му няколко секунди, за да разпознае гласа, и в този миг се изправи мъчно на крака. Това Ким ли е? По дяволите! А той, облечен само с мръсна тениска за спане, стоеше в тази покрита с пепел стая, която смърдеше по-гадно и от някоя обществена тоалетна.

— Аларон? — Ким затропа отново по вратата.

— Махай се!

— Не! Отвори ми, безгръбначен глупак такъв!

Той грабна кофата с урина, втурна се към прозорците и вдигна капаците им. Дясната ръка все още го болеше. Задъхан, изля кофата в мръсната уличка зад къщата им, пренебрегвайки прочувствените псувни, излели се по негов адрес, докато затръшваше капаците отново.

— Аларон, отваряй веднага!

— Чакай, аз… Ам, можеш ли да почакаш долу? Моля те?

— Защо?

— Трябва да се измия!

— Имаш десет минути иначе си тръгвам оттук и никога повече няма да ме видиш.

— Ад и проклятие! — изруга той, докато стъпките ѝ се отдалечаваха. — Не си тръгвай! Ще дойда ей сега, обещавам!

Наложи му се сам да си извади вода от кладенеца, тъй като всички помощници от конюшнята бяха тръгнали с Ван към тържищата за кожи в Гайденхайм. За щастие, Ким не се навърташе наоколо. Бос навън в ледения студ и треперещ като лист, Аларон се почувства немощен, като някое дете, докато изливаше кофи чиста вода върху себе си, до момента, в който не усети, че е чист отново. Това донесе и яснота на съзнанието му. Ким е тук! — но нали беше тръгнала обратно на юг? Увил се в мокър халат, той се затича към кухнята, където завари огъня накладен с котле с вода, къкрещо над него. Облечена с обичайните си номадски поли, Ким седеше на кухненския плот, гъстите ѝ черни коси бяха вързани на опашка и прибрани под ярък, шарен шал, а златните ѝ обици блестяха на светлината от камината. Аларон едва не се разплака, когато я видя.

— Изглеждаш направо ужасно — отбеляза тя с равен тон и махна с ръка към огъня. — Стоплих ти вода. Използвай и сапун. И се обръсни — тя се изправи. — Ще изчакам отвън. Нямам никакво желание да гледам недохраненото ти тяло, дори и неволно — тя го погледна право в очите. — Ти си пълен идиот, Аларон Мърсър.

Той побърза да свали халата си и взе чашка, с която да загребва и да излива топлата вода върху замръзналата си кожа. Успя някак да се обръсне набързо, въпреки че ръката му трепереше неудържимо и се поряза на няколко пъти. След това изтича обратно горе, за да си потърси чисти дрехи, ужасѐн от мисълта, че тя ще си отиде преди да се приведе и наполовина в порядъчен вид. Навлече първото, на което попадна, прокара пръсти през мократа си коса и се затича обратно надолу.

Ким стоеше в кухнята. Огледа го отдолу до горе, след което протегна ръка към него.

— Можеш да се приближиш — заяви тя властнически, а той се размърда плахо и се наведе да целуне ръката ѝ, но в този момент тя си я издърпа обратно и бързо като гръм го удари по бузата — парещ плясък, от който му се зави свят.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, глупак такъв? Рамон ми каза всичко! Да удряш градски управник? Да дрънкаш за Сциталата на Кориний пред зала, пълна с рондийски магове — белята ли си търсиш? Да не си си изгубил ума? — очите ѝ искряха.

— Виждала си Рамон? — успя да изрече плахо той, потривайки бузата си.

— Докато преминавахме през Силация с кервана на семейството ми, спряхме в неговото село. Беше страшно притеснен за приятеля си Аларон Слабоумния, който провалил собственото си бъдеще. А сега виждам, че си решил да умреш от самосъжаление.

— Не се самосъжалявам, аз просто… — гласът му бавно замря.

— Не знаех, че си чак такова мекотело, Аларон — особено след седем години, в които се промъкваше да ме обучаваш на магия, рискувайки да те изключат всеки божи ден — мислех, че орехчетата ти са по-здрави от това.

— Но ти не разбираш…

Тя скръсти ръце и го погледна кръвнишки:

— Така ли?

Той се подпря на плота и също скръсти ръце. Чувстваше се безпомощен срещу огъня и жупела, изливащи се от нея.

— Когато те скъсат, това е краят: прецакан си завинаги. Забранява ти се да използваш амулет, съответно и гносисът ти е нищожен, а ако все пак те хванат с амулет, те вкарват в затвора, или по-лошо. За всички ти си отхвърлен от Бога, лесна плячка за… ами, всъщност за всичко и за всеки. И през цялото време ти се напомня какъв си трябвало да бъдеш. Аз щях да стана огнен маг и да се включа в Похода, а сега дори не смея да участвам в легионите като прост войник, защото останалите мъже ще ме разкъсат на парченца. Не мога да помагам на баща си в търговията, както се бе надявал и той, или пък да му построя въздушния товарен кораб, който искаше. Никога няма да мога да му се отплатя за таксите за колежа, а сега и мама ще трябва да напусне имението си. Цялото ни семейство ще бъде разорено. И всичко това по моя вина — той зарови глава в ръцете си и прошепна. — Може би просто трябва да се самоубия.

Ким изсумтя:

— Точно като някое момченце, без никакъв характер. Нещо малко да се обърка и веднага цивриш и решаваш да сложиш край на всичко — тя застана пред Аларон, издърпа ръцете от лицето му и го обхвана с нейните. — Аларон Мърсър, ти и Рамон ми дадохте нещо незаменимо: учихте ме, когато всеки друг в цял Юрос бе отказал. Дори и двамата да бяхте смотани и безполезни учители, които предимно се опитваха да ми зяпат в деколтето. Но аз съм ви задължена. И искам да ти помогна — мога да ти помогна, стига да имаш смелостта да си помогнеш сам. Така че какво мислиш: да отидеш отново в онази мръсна дупка, на която ѝ викаш стая, за да мрънкаш как ще се самоубиеш ли, или да си върнеш обратно живота?

— Не е честно — възпротиви се той.

— Милото момче, животът по принцип не е честен.

Тя дръпна кожената верижка на врата си и извади изпод блузата си меднозлатист скъпоценен камък. Беше грубо изработен, но блещукаше в тъмната стая. Аларон ахна.

— Кехлибарен амулет, който с близките ми задигнахме от един маг в Кнеб — обясни Ким, завъртайки камъка предизвикателно в ръка. — Твой е, ако го искаш.

Той се пресегна, но изведнъж се спря:

— Но… това е незаконно. Ако ме хванат…

Тя го свали през главата си и го разлюля пред него. Той се поколеба, неспособен да мисли трезво, посягаше с ръка и се отдръпваше. Тя въздъхна раздразнено и окачи верижката на една кухненска кукичка.

— Rukka mio, Аларон — тя го хвана за раменете. — Изиграли са те — не чувстваш ли, че трябва да се бориш? Отключи гнева си!

— Не е толкова лесно… не мога просто…

— Не можел просто… вземи този амулет и се превърни в човека, който искаш да бъдеш — тя се обърна и излезе от кухнята, изревавайки през рамо. — Използвай го!

— Ким, почакай! — той изтича до нея. — Как е Рамон?

— Добре си е малкият подлец. Притеснява се за теб. Тъкмо се бе разправил с някакви разбойници, изпратени от местния гангстер, а сега обмисля предложението на споменатия татко фамилиозо да се присъедини към шайката му. Така вървят нещата в Силация.

Аларон се опита да се усмихне.

— Това е хубаво.

— Пф, щом казваш. Малкият никаквец ми предложи да се оженим. Как пък не! — тя се извърна да си ходи.

— Ким — извика Аларон истерично, — ами амулетът… законът…

— Законът — повтори подигравателно тя, — той е нищо повече от настоящото мнение на сегашния властник, няма никакво отношение към това кое е правилно — тя отметна глава настрани. — Амулетът сега е твой, ако ти стиска да го задържиш. До скоро, Аларон.

И в следващия миг изчезна, затръшвайки вратата под носа му. Той изстена и се върна при огъня. Най-накрая взе кехлибарения амулет и се загледа в мъждивата му сърцевина. Загуби се в дълбините му в продължение на часове.

Не разбра кога готвачката Тула се бе прибрала. Но изяде една купичка от задушеното, което бе приготвила.

— Е, как си, Аларон? — попита Ван Мърсър.

Аларон вдигна поглед от огъня, стиснал в юмрука си кехлибарения амулет. Не беше чул баща си да влиза.

— Не знам, тате.

Ван присви устни:

— Дядо ти, Кор да го прости, винаги казваше, че първо трябва да решиш къде искаш да отидеш, а след това да избереш пътя си. Е, какво искаш ти от живота? — Ван се настани на креслото си близо до огъня и зачака отговора му.

— Не знам… едва на осемнайсет съм.

— Повечето момчета на твоята възраст вече са женени с деца, Аларон.

— Е да, ама това вече няма как да стане, нали? — той преглътна мъчително и замлъкна, докато баща му пушеше лулата си, очаквайки търпеливо сина си да продължи. — През целия си живот мислех, че ще бъда маг — не мога да съм нищо друго. Но властите, колежа, според тях не ми е разрешено, не съм бил подходящ. Но аз се справих добре на изпитите, тате, спечелих бронзова звезда, казаха го пред всички — тогава защо не ми разрешиха да завърша! И разработката ми беше добре обоснована, каквото и да разправят — със сигурност бе достатъчно добра, щом ми откраднаха записките…

— Какво? — Ван се поизправи, сепнал се внезапно.

— Щях да ти кажа… някой ми открадна записките към дипломната работа, веднага след официалното представяне…

— Откъде? Защо не ми каза досега?

— Ами… мислех си, че не е от значение, не и след като ме скъсаха…

— Мислил си, че не е от значение, че са откраднали записките към дипломната ти работа по време на изпита? Аларон, това е нередно, напълно погрешно. Трябва да кажем на капитан Мьорин…

— Не, само не на него! — прекъсна го припряно Аларон.

— Как така „само не на него“? Джерис Мьорин е мой приятел и капитан на градската стража. Ако някой въобще може да открие записките ти, то това е той. Може би ще преосмислят решението си. Ще говоря с него…

— Не, тате, моля те… — Аларон разказа на баща си как Мьорин бе омаловажил разработката му, как след това той самият бе ударил Илай Беско, друго нещо, което някак бе пропуснал да му спомене, и думите продължиха да се изливат от само себе си от отворилите му се уста. — Просто исках да стана боен маг и да се включа в Похода, тате. Исках да стана известен, исках уважение. Търпях непрестанни насмешки от онези отрепки с благороден произход през седемте си години в училище — Малворн Андеварион е най-злобното членестоного на цял Урте, а получи проклета златна звезда, Франсис Доробон не може да управлява и стадо овце, камо ли едно кралство, а Сет Корион, той е просто смешка. Защо те имат всичко, когато не заслужават нищо?

В този миг Аларон заплака, горчивите сълзи пареха по бузите му. Усети как баща му го придърпва в прегръдка, точно както когато беше дете, и здрачът премина в нощ докато Аларон, загубил представа за времето, се притискаше в обятията на баща си.

Когато най-накрая се отдръпна и избърса очи, той прошепна:

— Какво да правя, тате? — попита той, вгледан в кехлибарения камък, все още притиснат в дланта му.

Ван Мърсър загледа лулата си, която бе изгаснала, и я постави на полицата над камината.

— Трябва да направиш това, което сметнеш за добре, Аларон. Не разполагам с някаква голяма мъдрост, която да споделя. Аз съм просто един войник, който се влюби в жена маг, нищо в живота ми не ме бе подготвило за този брак или за отглеждането на дете маг. Обичам те, но нямам никаква идея как трябва да изживееш живота си. Това, което знам, е че срещу теб бе извършена огромна несправедливост. Знаех за Беско, Харфт ми каза. Но отгоре на всичко, което ме изумява, онова си е кражба, затова и искам да говоря с Джерис Мьорин. Въпреки всичко, което се е случило на презентацията ти, той е добър човек. Сине, нарушиха твое първородствено право и макар и да нямам властта да променя нещата, ще се боря за теб с всичко, което разполагам. Но междувременно, твоята приятелка ти даде голям подарък, и каквото и да се случи, ще съм горд до живот с теб повече, отколкото можеш да си представиш, заради това, което сте направили за това момиче. А и що за човек би отхвърлил подарък от приятел? Ако искаш да използваш този камък и ако това означава, че трябва да избягаш оттук, искам да знаеш, че винаги ще те обичам, сине мой.

Това му дойде в повече. Аларон заплака отново и продължи да плаче цяла вечност.

Когато се разбуди посред нощ, легнал пред огъня в кухнята, той извади амулета и започна да го настройва. Беше някак особено интригуващо да си нарушител на закона. Когато Ким се върна след няколко дни, го стисна за ръката и му обеща да дойде скоро пак, а Аларон си позволи отново да започне да мечтае.

Изравни. Приглади. Разтрий. Изрежи. Почисти. Беше навлечен с няколко ката дрехи, а ръцете му бяха опаковани във вълнени ръкавици, дъхът му се издигаше на бели облачета от устата, а студът хапеше силно. Нова Година бе отминала почти незабелязано в притихналия им дом. Реката бе замръзнала до лед, а всяка нощ тежки облаци трупаха нови бели преспи. Зимата беше безпощадна, но годината бе 928-ма — годината на Лунния отлив, а това придаваше на изминаващите дни известна тръпка на вълнение.

В къщата на Мърсър пролетта успя да се настани под някаква форма. Аларон си правеше тренировки с оръжие всеки ден на зазоряване, докато слънцето се издигнеше над искрящия скреж. Под блузата си имаше скрит нов амулет, а ежедневието му се изпълни с нова живинка, като всички забелязваха, че приливът на енергия бе най-очевиден, когато на гости им идваше римонското момиче, но тъй като не им влизаше в работата, готвачката и помощниците в конюшнята се стремяха да не ги хващат, че наблюдават.

Аларон имаше нов проект. Изведнъж вече не бе от значение, че въобще не владее манипулирането на дървото или че въздушният му гносис е изключително посредствен. Той планираше да направи въздушен скиф. Не беше най-рационалното намерение, но се бе решил, и всяка сутрин правеше тренировки, за да се раздвижи, след което изравяше инструментите на баща си и започваше работа.

Докато Аларон работеше над дървото, баща му излизаше да събира запаси. Ван бе решил да тръгне към Понтус и заедно с хиляди други търговци, поели риска на войната, да прекоси Моста на приливите и отливите, с надеждата да успее да обмени стока с търговците от Хеб и Кеш. Походът не изключваше всички възможности за осъществяване на търговия, богатствата тепърва ги очакваха.

Майката на Аларон се бе настанила в апартамент в източните части на града, заедно с книгите си и новата си готвачка. Имението Анборн бе обявено за продажба, а старата Гретчен щеше да остане там като прислужница на новото семейство. Аларон посети майка си в новия ѝ дом, макар и да бе болезнено: тя изглежда не разбираше изобщо защо ѝ бе притрябвало да напуска имението, но пък помнеше как бе ударил Беско и се смееше всеки път, когато Аларон идваше при нея, докато и самият той не почувства, че въпреки последствията, все пак постъпката му бе правилна.

Аларон зачукваше един пирон, когато дочу глас, който се надяваше никога повече да не чуе през живота си.

— Мърсър — разнесе се провлечено той, — какво правиш?

Остави чука си преди да му се стори като удобно оръжие, давайки си ясна сметка, че около врата му виси скрит незаконен амулет, и се обърна към новодошлия:

— Кол.

Грон Кол не се беше променил значително през последните няколко месеца. Лицето му все още изглеждаше като развъдник за акне, а косите му бяха все така мазни. Дрехите му обаче сега бяха по-богати. Той приглаждаше пищното си самурово наметало докато крачеше из заснежения двор, подсмърчайки леко.

— Какво падение, а? От мечти за Похода към зачукване на пирони? Прекалено изплашен да пристъпи извън дома — нормално обаче, след като навън го очакват група момчета, които изгарят от желание да видят какво може да направи един провален маг в боя. Абсолютно нищо, очевидно — той се изплю на снега. — Е, как си запълваш времето, Мърсър?

— Размотавам си се — отвърна Аларон, мъчейки се да запази спокойствие.

— Не си се изкушил, нали, Мърсър? Нали знаеш… — той размаха пръсти. — Сигурно е болезнено да ти забранят завинаги след седем години обучение… — той обикаляше в кръг около Аларон, наблюдавайки го със злобен поглед. — Ти си пълна загуба на пространство, Мърсър, по-добре да вземеш да паднеш върху меча си, за да не хабиш повече въздуха, който истинските хора на земята дишат.

Аларон сви юмруци, но остана на място.

— Реших да се отбия, да те видя как си, преди да отида да видя строя. Това правят истинските мъже — строяват се за поход — добре ме чу: истинските мъже, а не педалите като теб, Мърсър, изродски търговски боклук такъв.

На Аларон му причерня и той пристъпи напред. Ръката на Кол се стрелна към собствения му амулет, а очите му светнаха.

Двамата подскочиха, когато някакъв мъж пристъпи в двора и извика:

— Ехо?

— Начукай си го и чакай реда си — подсмихна се Кол и изведнъж, изтеглен настрани като кукла на конци, започна да блъска конвулсивно глава в портите на конюшнята. Устните му се цепнаха и красивите му одежди се изцапаха с кръв, преди да се свлече замаян на земята.

— Извинете, господин Кол, не чух добре какво казахте — каза капитан Мьорин. — Бихте ли повторили?

Аларон се усмихна злорадо, докато Грон Кол се изправи олюлявайки се на крака и се затътри навън от двора.

— Ще съобщя на губернатора за това! — измърмори той изпод подутите си устни, когато се отдалечи на безопасно разстояние близо до входната порта, след което изчезна.

„Ще те изкажа“ беше запазената фраза на Кол в колежа.

Аларон въздъхна бавно, след което се сепна, когато Мьорин се обърна към него равнодушно:

— Приятел ли ти е?

Аларон заклати глава, но бързо се спря, ужасѐн, че капитанът ще забележи амулета около врата му.

— Е, Мърсър младши, как върви?

Аларон пое дълбоко дъх и потуши внезапен пристъп на ярост:

— Добре съм, сър, за такова падение като мен. Макар че може би можех и да завърша, ако не се бяха подиграли така добре с доказателствата на разработката ми.

Мьорин въздъхна и посочи към една пейка в началото на конюшнята:

— Може ли да седна?

Аларон кимна, без да проговори, за да не избухне, но нервите му не издържаха и той изкрещя:

— Как можахте, сър? Проучих всичко за дипломната си работа — проверих фактите, много по-добре от вас, а вие излъгахте пред цялата зала и провалихте живота ми…

Мьорин въздъхна бавно в ледено облаче:

— Съжалявам, че се чувстваш така, хлапе — отвърна той спокойно.

Аларон зяпна в недоумение:

— Съжалявате, че се чувствам така ли? За бога, съжалявате?

Мьорин вдигна ръка, а по лицето му се разля измъчено изражение:

— Тихо, момче! Тихо — той пое отново дъх и допълни. — Да, съжалявам, но твърдението ти бе невъзможно.

— Невъзможно твърдение ли? Едва ли съм първият студент, който представя съмнителни доказателства и предлага своите предположения за тях в тезата си — започна той. — Проклетият Сет Корион тъкмо преди мен в продължение на час се опитваше да защити капитулирането на губернатор Вълт при Локхазан, пред самия него, мръсното членестоного! А вие изправихте ли се пред него, за да заявите пред всички, че доказателствата му са пълни глупости? Същият страхливец сте, като всички останали — Аларон го посочи с пръст. — Баща ми ви прие в дома си, а вие ме унищожихте.

Мьорин въздъхна тежко:

— Аларон, чуй ме, ти не ми остави друг избор. Не можех да те оставя да продължиш, не и пред онази публика — мисля, че направих всичко възможно, но…

— Направили сте всичко възможно ли? Направихте повече от възможното: заради вас ме скъсаха! Дори не ми позволяват да обжалвам…

Мьорин вдигна ръка:

— Аларон, остави ме да довърша: да, ядосан си и имаш пълното право да си, но, моля те, ще спреш ли за миг да ме чуеш? Баща ти ме повика, каза ми, че са ви обрали. Ще ми кажеш ли за какво става дума? Без да се пенявиш?

Аларон го изгледа. Не знам дали бих могъл, помисли си той, след което пое дълбоко дъх.

— Добре, разбрах. Когато се прибрах вкъщи един ден, някой бе ровил в нещата ми. Записките ми по дипломната бяха изчезнали. Нищо друго.

— Защо не съобщи за това?

— И на кого? — отвърна той хапливо. — Ако не са били Грон Кол и приятелчетата му, тогава е бил губернаторът или даже вие — така че на кого по-точно бих могъл да съобщя?

Мьорин отвърна смирено:

— Да, разбирам. Явно наистина съм те разочаровал, за което отново много съжалявам.

— И без друго според вас разработката ми е пълна глупост — измърмори той, а вълна от самосъжаление се изля върху него. — Така че на кого въобще му пука?

Мьорин поклати глава:

— Не, Аларон, точно това е въпросът. Не е пълна глупост, всъщност е прекалено правдоподобна, за да е угодна някому. Аз лично бях напълно убеден, както и много други. Никой не знаеше за задържането на Ленгстрит в Стария град освен самия Вълт и може би още двама-трима, които все още са сред живите. Искаше ми се просто да не си толкова прецизен или пък да стигнеш до погрешно заключение. Но ти изрече на висок глас нещо, което много малко хора с изключително влиятелни познати са си шушнели вече повече от десетилетие, затова и се опитах да те спра. Мисля, че си прав: Сциталата на Кориний наистина е изгубена, тук в Норостийн.

Думите му увиснаха помежду им, а Аларон усети как по тялото му изби пот. Наведе глава и се опита да си поеме дъх.

— Знаеш ли колко струва всъщност подобно знание? — попита Мьорин и поклати глава, давайки отговора на собствения си въпрос. — Не, не знаеш, не знам и аз. Безценно е. Ако Сциталата беше в Аргънди, Палас щеше да рухне. Ако попаднеше у римонците или, в името на Кор, в дхасите или кешите, щяхме да се сблъскаме с езичниците тук в Юрос и щяхме да загубим битката. В цялата империя не съществува достатъчно злато, което може да изкупи Сциталата. Способността да се създават Първонаследници е най-ценната сила на императорския трон, поверявана само на най-доверените служители, защото не може да се допусне рискът който и да било да се превърне в Първонаследник. А сега ти изрече на глас това, за което само броени хора бяха посмели да шептят до сега: че Сциталата е изгубена… Самият император сигурно вече трепери да не би всеки момент да пристигне вест, че някакъв нов заговор на Първонаследници цели да го унищожи. Представяш ли си, Аларон, за какво говорим?

Не можеше. Той промълви:

— Просто си помислих, че е интересна тема за разработката ми… Мислех, че ще изглеждам умен. Нямах и представа, че мога да съм прав…

Замълчаха за известно време, след което Мьорин го разпита за кражбата: кога е разбрал за нея, опитал ли се е да разбере кой го е направил. Не се бе опитал. Бе прекалено съсипан да върши каквото и да е в онзи следобед.

— Ако си спомниш нещо или се сетиш за някого, който може да е обвързан, веднага ела при мен — нареди му Мьорин. Подаде му ръка, а Аларон неуверено я пое. Малка част от него бе започнала да прощава на капитана. — Добро момче. Обади ми се, ако си спомниш каквото и да е. Или ако Грон Кол пак дойде.

След като Мьорин си тръгна, Аларон остана замислено загледан в падащия сняг. Искаше му се Рамон и Ким да са наоколо, за да поговорят, но и двамата бяха твърде далеч, а той беше сам.

Ван Мърсър караше, а Аларон се друсаше болезнено отзад в каруцата. Но Ким седеше срещу него, а заради това можеше да понесе всякакви неудобства. Отиваха към имението Анборн: дневното небе беше сребристо, а дъхът им изпълваше притихналия въздух с мъгливи кълбенца. Запътили сме се да нарушим няколко закона, размишляваше Аларон недоумяващо, докато прокарваше ръка по скифа, който двамата с Ким бяха построили.

Керванът на Ким се бе върнал към средата на фебрю, когато пролетта се пробуждаше в извънградските околности, и сега стояха пред неподдържаната ливада на имението под притеснения поглед на бедната Гретчен. Беше прекарала няколко месеца сама в имението и бе изпитала всичките страхове на извънградските жители от номадите. По ливадата бяха разпръснати шест претрупани фургона, а собствениците им се изтягаха на тревата отпред. Имаше повече деца, отколкото Аларон бе виждал, откакто напусна колежа — всички бяха облечени в цветовете на дъгата и пърхаха напред-назад като пеперудки. Вдигаха оглушителна врява. Римонските мъже бяха облечени с бели ризи и черни клинове и държаха ръка върху дръжките на затъкнатите си ножове. Жените, увити в шалове, наблюдаваха подозрително. Ким бе предупредила Аларон и баща му, че римонците не харесват маговете, но сега се срещаха с тях, за да сключат сделка.

Нетърпеливи ръце помогнаха на Ван да освободи задната част на каросерията си и да свалят корпуса на скифа на земята; после Аларон даде насоки на мъжете да сглобят заедно мачтата и руля, след което се захванаха с окачването на платната, разплитането и закрепването на такелажа. Баща му се присъедини към главатаря на номадите, Мерчелос ди Реджия, бащата на Ким — висок, жилав мъж с диплещи се коси и внушителни мустаци — мъж, който бе преспал с непозната жена маг и имаше дете от нея, очевидно човек, с който трябваше да се внимава. Двамата с Ван заедно посръбваха кафе и като господари, наслаждаващи се на комедийна трупа, се смееха на развиващия се пред тях безпорядък.

Аларон се надяваше, че работата ще е по-сериозна, но дори нямаше да постигне и настоящото, ако Ким не се бе появила в двора им предната седмица, за да предложи помощта си. Тя се справяше по-добре от него във всичко, което вършеха, а в този случай и в поставянето на заклинание върху корпуса на скифа, с което той да може да приема и използва въздушното чародейство. Той погледна към нея: седеше на видно място сред останалите номадки, пренебрегвайки младите мъже с мускулести тела, дълги коси и изглежда, неспособни на усмивка изражения, които кръжаха около нея. Те поглеждаха към Аларон с надменна враждебност. Но вие, момчета, не можете да накарате нещо да полети, мислеше си Аларон. Разбира се, и аз все още не съм сигурен дали мога. Нямаше как да го изпробват в града, така че все още не бе имал възможността да се упражни, но ако всичко проработеше, бащата на Ким щеше да купи скифа за доста пари. Така че най-добре да проработи, мислеше си той.

Най-накрая скифът бе готов. Беше малък кораб с място за двама души и с една мачта, с дълбоко дъно и шест сгъваеми вилки за кацане. Трябваше да признае, че дърводелската работа бе малко груба, въпреки че Ким му бе помогнала, а тя беше що-годе приличен природен маг, какъвто той със сигурност не беше. Тя бе и по-добър въздушен маг от него, но той знаеше теорията и имаше по-добра практика от нея, което му позволяваше да чувства, че все пак проектът бе най-вече негов. Работата с нея беше чудесна, а най-хубавото бе да я хване за ръка, за да ѝ помогне да се качи на скифа пред кръвнишките погледи на номадските момчета. Откъм децата се чуха заинтригувани викове, докато двамата се подготвяха за първия полет.

— Готова? — попита я той самоуверено.

Ким се намръщи:

— Сигурен ли си, че знаеш как да управляваш това нещо?

Аларон сви рамене:

— Не е кой знае какво — всъщност най-вероятно беше, но той помнеше някои неща от обучението в колежа, а и освен това, какво толкова лошо можеше да се случи?

Баща му държеше чаша гъсто черно кафе. Кимна окуражително на Аларон и той му махна обратно, след което съсредоточи вниманието си в полета. Управлението на въздушния гносис винаги му беше трудно, тъй като Аларон беше земен маг, пълната противоположност. Но откри, че има малка предразположеност, а и също че му е приятно да строи скифа, особено когато не му се налагаше да си вади трески изпод ноктите.

Нямаше да успея да го завърша без Ким, но пък и тя нямаше да знае как да започне без мен. Той затвори очи и остави гносисът му да запулсира в корпуса. Летящият плавателен съд се разтресе и повдигна съвсем леко. Двамата с Ким се спогледаха с нестихващо вълнение, а тя изля и своята енергия, изпълвайки бавно кила, докато целият скиф не опъна въжетата на котвите.

— Излитаме! — извика той, а Ким преведе на римонски на мъжете, които издърпаха хлабавите възли на котвите, задържащи скифа.

Той се издигна във въздуха, на половин, един, два, три метра и половина от земята. Всички ахнаха от въодушевление, в който момент внезапен порив на вятъра се завихри в гората и изду платната. Ким изпищя леко, а Аларон хвана румпела здраво.

— Завий! — извика тя, сочейки към дърветата пред тях, а той се разсмя от смущението ѝ, дръпна румпела и се понесе плавно покрай гората. Под тях римонците крещяха радостно, а децата тичаха след тях, махайки ожесточено с ръце. Аларон почувства нарастваща гордост и им махна в отговор. Дори бащите им ги гледаха отдолу.

У него изведнъж процъфтяха всякакви надежди, но когато завиха отново, изгубиха лекия бриз и по-тежкият край на скифа, откъм кърмата, увисна, изправяйки ги срещу порива на вятъра. Това май не е добре, а?, помисли си той, опитвайки се да не се тревожи. Платната изплющяха върху мачтата, след което отново уловиха вятъра, но откъм грешната си страна и те се понесоха бавно назад, а румпелът се оказа безполезен.

Определено не е добре, призна най-сетне той, а Ким изпищя:

— Аларон, направи нещо! — и размаха обезумяло ръце зад тях, където се приближаваше огромният прозорец на всекидневната на майка му.

— Мамка му, трябва да се приземим — изкрещя той, в опит да освободи кила от гносиса си, но той така се бе завихрил във вътрешността на дървото, че не успя да се източи достатъчно бързо. Ким се сви под платното, но така пренесе по-голямата част от тежестта към задната част и скифът се наклони назад. С писък, тя се стовари в скута на Аларон, а под тях номадите закрещяха в ужас, когато върхът на мачтата се удари в един от прозорците на втория стаж.

— По дяв…! Спри!

Ким се стовари с цялата си тежест върху него, а с челото си му нанесе зашеметяващ удар. Скифът се наклони отново, връщайки се в равновесие, но тогава тегленето откъм мачтата го залюля напред и рулят се разби право в прозореца на всекидневната, точно на мястото, където обикновено седеше майка му. Мачтата се отчупи, завлачила се по рамката на прозореца, а платната се разкъсаха от парченцата стъкло, изхвърчали навсякъде около тях. Аларон прегърна здраво Ким, опитвайки се да предпази и двама им от стъкла и дървесина, когато корпусът се плъзна в стаята, разбивайки маслената живопис с образа на лорд Грейсин Анборн по пътя си, и издълба дупка в стената, когато спря насред разтрошените мебели.

Гретчен отвори вратата до тях, изпищя и изчезна. Навън всички бяха притихнали. Аларон зарови лице в косите на Ким и се помоли всичко това да не е истина. Тя миришеше на карамфил и пачули, а тялото ѝ бе стегнато и топло. Може би все пак сънуваше?

— Пусни ме, Аларон, идиот такъв! — изсъска тя. Изтласка се назад и се олюля на крака. — Rukka mio!

Аларон вдигна глава и се огледа. Стаята беше същинско море от развалини. Счупената мачта все още висеше прикрепена към корпуса с въжета, а върхът ѝ стърчеше през разбития прозорец. Навсякъде имаше парчета счупено стъкло.

Ким се свлече на колене, а раменете ѝ се разтресоха. На Аларон му отне известно време, докато разбере, че тя се смееше неудържимо.

Но цялата ни работа… Идваше му по-скоро да заплаче, отколкото да се засмее, но когато най-сетне от гърлото му се отрони някакъв звук, прозвуча като нещо по средата. Той се изтърколи на свобода и легна задъхано насред разрухата.

След броени секунди множество деца се струпаха около прозореца, провиквайки се дружно:

— Ооо!

— Ким? — успя най-сетне да промълви той. — Мислиш ли, че баща ти все още ще иска да го купи?

Сделка, разбира се, нямаше, но се разделиха в добри отношения.

— Дъщеря ми отново ще помогне на сина ви — заяви Мерчелос на Ван. — Това изглежда много по-добро от цирка.

След всичко това, Аларон не се чувстваше чак толкова зле. Да, беше пълен провал, и да, римонците се бяха засмели гръмогласно… но накрая Ким сложи ръка на рамото му и го целуна по бузата.

— Следващия път ще го направим като хората — прошепна му тя на ухо. А това струваше повече от всичкото злато на света.

Аларон седеше сам в конюшнята на имението Анборн и наблюдаваше как вали дъждът. Беше началото на фебрю и Ван отново бе заминал нанякъде. Ким също бе тръгнала на път с роднините си, някъде към низините на север. Вятърът стенеше из стрехите както човек стене от болка, а дърветата се огъваха и клоните пращяха. Вече седмици не бе виждал друг човек освен Гретчен, но не му пречеше, тъй като се бе съсредоточил изцяло върху скифа. Бяха решили да го поправят тук, където не му се налагаше постоянно да внимава някой да не усети гносиса му. Работеше и по къщата, поправяше щетите, които скифът бе нанесъл и следите от разрушителното действие на зимата.

Зачете се доста и за пилотирането. Беше много по-сложно, отколкото си мислеше.

— Може би нямаше да се разбием, ако беше прочел всичко това предварително — отбеляза Ким преди да си тръгне.

— Не така се научаваме мъжете обаче — беше се опитал да обясни той.

Някак опустошителната му депресия вече се бе смъкнала като ненужен товар от плещите му, изхвърлен по време на буря. Активното движение и следването на ясна цел му бяха помогнали, но осъзна, че най-вече дължи промяната на компанията около себе си: хора, с които да споделя, да работи заедно, да се смее, да тъгува. Дори една приятелска чаша чай и медени кексчета, споделени с Гретчен, бяха достатъчни, за да преживява.

Използваше кехлибарения амулет пестеливо и предпазливо. Наблизо тренираха легионери, а хора и муниции се изливаха в столицата в подготовката за великия поход към Понтус. Той щеше да е едно от малкото млади момчета, останали в Норос, когато шестте легиона се отправеха на път, но се чувстваше странно удовлетворен от работата си по поправянето на скифа и леко подклаждаше дребния огън, изграден върху пепелта на живота му.

Пролетните дъждове зачестиха и Аларон нямаше да може да изпробва поправките от този следобед. Постави ръка върху скифа и затвори очи, захранвайки го, нежно вдъхвайки енергия на дървесината. Ако бе отворил очи, щеше да види как гората придобива мек отблясък в приглушената светлина на сенчестата му работилница.

Усетил тласъка на лека вълна от въздушен гносис, преляла от корпуса към него, Аларон се вцепени. Отвори очи и заопипва наоколо в търсене на чука. Някой помръдна в мрака и той замръзна на място, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите.

Някакъв старец стоеше от другата страна на работната маса, вгледан в ръцете си, които докосваха другия край на плавателния съд. Беше висок, но прегърбен, а белите му коси стърчаха напосоки. От избуялата му брада висяха съчки, а погледът му блуждаеше. Изглеждаше като влачен из шубраците. Петна от трева и кал покриваха парцаливите му дрехи, за които Аларон от по-близък поглед установи, че се състояха от една дълга нощна риза. Беше подгизнал, сякаш току-що се бе появил изпод проливен дъжд.

— Да ме вземат мътните на Кор, кой, по дяволите, си ти? — ахна Аларон, по-скоро изумен, отколкото изплашен.

Старият мъж се сви и изломоти:

— Ммнгх — при което се стресна от собствения си глас и отново изстена. — Ммнгх! — той се плесна с ръка през устата и падна на колене.

— Сър? — Аларон грабна едно от конските одеяла и изтича при него. — Ето, нека ви помогна.

Старецът вдигна поглед към него, а очите му се разшириха в ужас.

— Гггнхх!

Очите му се извъртяха в орбитите си и той се свлече на земята в несвяст.

Аларон извика Гретчен за помощ.