Кръвта на мага

4.Цената на ръката на дъщеря ти

Дори да беше сляп и глух, Испал Анкшаран пак щеше да отгатне къде точно на пазара Аруна Нагар се намира само чрез обонянието си. Всеки аромат му бе познат — подправките и кафето, чаят, но и урината, и потта на това най-голямо тържище в Баранаси, Съкровището на Лакх. То беше поклонническо място, завой на реката, в която някога стоял Слонът Ган и разпръсквал вода от свещения си хобот, за да напълни коритото ѝ, като така се родил и поток, който все още пълноводен течеше бавно през червенопочвените долини до непроходимите морета. Тук Испал купуваше и продаваше всичко, за което смяташе, че ще му донесе печалба. На тази сцена той премерваше находчивостта си с купувачи и продавачи, създаваше си приятели и врагове, живееше и обичаше. Това беше домът, в който се смееше и плачеше и заради който благодареше на хилядите божества на Омали за прекрасния си живот.

Защото Испал Анкшаран имаше всичко: чудесно обкръжение, обичта на боговете си, вярна съпруга и многобройна челяд, която да продължи фамилията му и да се моли за духа му, когато си отиде от този свят. Домът му се намираше в близост до свещената река Имуна. Не беше толкова богат, че да си заслужи завистта на властимащите, но не беше и толкова беден, че да постави семейството си в нужда. Щастлив живот си живееше, въпреки че се бе сблъсквал с войната и смъртта отблизо.

Той отвори очи и се вгледа в мъгливата светлина на есента. Утринният студ се разсейваше бързо от ярките слънчеви лъчи. Тази сутрин беше довел семейството си и кръвния си брат Раз Макани при реката, въпреки че Раз вярваше в Амтех. Той и двете му деца наблюдаваха докато домочадието на Испал отправяше молитвите си за благодат на Вишнараян, Сивраман, и разбира се, на Слона Ган. Ган отговаряше за късмета — благо, не толкова всемогъщо като тези на по-великите божества, но и нещо, без което никой не може.

След това съпругата на Испал, Танува, поведе децата към дома, докато двамата с Раз споделиха една лула и си поговориха за добрите стари времена. За тези, които не го познаваха, Раз беше като създание от някой кошмар — изгарянията по кожата му изглеждаха отвратително, дори и след двадесет и две години. Беше изключително мълчалив човек. Двамата се срещнаха през 904-та, когато Испал беше тръгнал на север, дочул, че може да припечели много от търговията с белокожите феранги в Йебусалим. За пръв път бе напуснал Баранаси, а какво остава за Лакх, и какво пътешествие бе само — пустини, планини, реки, какво изживяване! Но и какъв кошмар: защото ферангите бяха изпратили войници вместо търговци и Испал бе загубил всичката си стока и едва не бе загубил живота си. А беше мирен човек.

И все пак, той бе оцелял и бе спасил живота на свирепия воин от Кеш — Раз Макани, който бе толкова лошо обгорен, че едва ли щеше да оживее. Когато войната свърши, той доведе Раз и съпругата му на юг и сега двамата бяха братя, двама души, срещнали се очи в очи със смъртта и оцелели. Съпругата на Раз бе останала с него, въпреки че бе обезобразен от огъня, и му бе родила две деца, преди да почине. Двамата, Испал и Раз, бяха преживели много заедно, а сега синът на Раз бе разменил обети с дъщерята на Испал, за да се затвърди връзката между приятелите, по угоден на боговете начин.

Както обикновено, и тази сутрин той остави Раз на любимото му място, да се любува на реката от сянката. Остави му и един къс тютюн за дъвчене, смесен доволно с ганджа, и една манерка с арак. Други приятели често навестяваха Раз, прекарваха време заедно с него. Можеше и да е страховит на външен вид, но беше близък познат, част от общността.

Испал се разходи из пазара, вдишвайки мириса на новата стока. Пристигаха килими от Локистан, а носачи ги разтоварваха под зоркия поглед на Рамеш Санкар. Той съзря Испал и му подвикна:

— Испал, стари мошенико, няма ли да си купиш един килим?

— Днес не, Рам, може би утре. Как е качеството, а? Този път безопасни ли са? — двамата се засмяха, тай като при предишната пратка със стока за Рам, в един от килимите се беше свила кобра. Намери се змиеукротител, който успокои изплашеното животно и го прибра при себе си, така че историята свърши добре за всички.

Заедно двамата наблюдаваха разтоварването и на другата стока. Нито един от тях нямаше свой магазин — търгуваха на едро със складовете наблизо — но тъкмо тук се сключваха сделките. Събираха се още търговци, мъже, които се познаваха като братя, за да разглеждат всякакви стоки, които пристигаха, да се пазарят за каквото ги заинтересоваше: подправки или чаени листа от Юга, естественото им ухание на земя се носеше из топлия въздух. Чували с люти чушки с парлива миризма, кардамон и канела бяха разпръснати на одеяла на земята пред жени със слънчев загар. Маже печаха фъстъци на димящи мангали. Човек не се разхождаше тук, той прескачаше от място на място. Все повече и повече хора прииждаха. Това бе люлката на живота; какофонията насищаше въздуха, по-плътна дори и от пушека на огньовете за готвене. Свиреше музика, маймуни изпълняваха различни номера, чуждите за града хора гледаха с удивление: лесни мишени за непочтените, а такива имаше в изобилие.

Пазарът днес беше оживен; утрешният ден бе последният от свещения месец на Амтех и неговите поклонници — около една-четвърт от населението на Баранаси — отдаваха сетна почит на Ахм в последния ден на въздържание, в който не слагаха в устата си нито храна, нито вода, докато слънцето бе на небето. Утрешната вечер обаче щеше да е невъобразима: питиетата ще се леят, храната ще се приема в огромни дози, хората ще пеят и танцуват, за да отбележат Айид, празника на благодарността, а търговците печелеха добро състояние, продавайки ресурсите, които осигуряваха това човешко щастие.

— Испал! Испал Анкшаран!

Испал се извърна и съзря Викаш Нурадин, който му махаше с ръка, проправяйки си път към него. Викаш бе строен мъж с къдрава коса и сравнително бледа кожа за човек от Лакх. Беше му по-скоро съперник, отколкото приятел. Испал си взе довиждане с Рамеш и предпазливо поздрави Викаш.

— Здравей, Викаш, с какво мога да помогна?

Викаш хвърли поглед към Рамеш и придърпа Испал по-близо до себе си, слабото му лице изглеждаше още по-превъзбудено отвсякога.

— Приятелю, нося новини за сделка, която би те заинтересовала. Едно изключително предложение.

Испал повдигна вежди в удивление. Викаш Нурадин не беше от хората, които споделяха информация за някакви сделки с хора като него.

— За каква сделка става дума? — попита Испал с любопитство.

Викаш го погледна прямо:

— Сделката на живота ти, Испал — и само ти и аз можем да я осъществим — Викаш вдигна пръст към устните си и не проговори, докато не се бяха отдалечили значително по тесните улички, до една сенчеста арка, където не можеха да ги подслушват. Притисна се още по-близо до Испал. — Приятелю, в града дойде един чуждоземец. Търси нещо, което само ти притежаваш.

Испал наклони глава настрани в недоумение:

— Че какво пък имам аз, което никой друг няма?

— Съпруга, която винаги ражда по две или три деца наведнъж, която е дъщеря и внучка на жени, които всеки път са раждали по две или три наведнъж — Викаш се наведе по-близо. — Този чуждоземец желае точно такава съпруга: много е богат и се нуждае спешно от нея. Говорих с посредника му. Исканията му са конкретни.

— Това някаква шега ли е? — Не знаеше дали да се засмее или да се ядоса: — Съпругата ми си е моя и нямам намерение да се разделям с нея, дори и омалситкият закон да разрешаваше развода, а все още нямам такива сведения.

Викаш поклати глава. Беше необичайно да се поти така: Испал го помнеше винаги уравновесен и елегантен.

— Не, става дума за дъщеря ти, Испал: Рамита — този чуждоземец, този богат чуждоземец най-вероятно ще прояви интерес към нея. Посредникът му подчерта, че работата е спешна и трябва да е напълно дискретна. Обеща ми огромни суми пари — огромни! — той избърса челото си.

— Но Рамита вече е разменила обети със сина на моя кръвен брат. Ако този твой чуждоземец може да изчака една-две години, все някоя от по-малките ще е прокървила и…

— Не, Испал, трябва да е дъщерята ти, която е на възраст за женене, или ще изпуснем възможността. Той иска да се ожени още този месец. Не може да си позволи да чака.

Испал поклати глава:

— Викаш, това е безумие! Бракът е нещо свещено: той е обвързване пред боговете. Не даваме дъщерите си на някакви чуждоземци току-така — той се извърна да си ходи. — Благодаря ти за предложението, Викаш, но отговорът ми е не.

Викаш го сграбчи за ръката:

— Почакай, Испал… този мъж е много, много богат. Моля те, поне поговори с него…

— Не, Викаш, сериозно, не ставай смешен.

— Моля те, Испал — посредникът ще ми плати хиляда рупала, само ако те представя, а много повече, ако сключим сделката. Помисли си само, колко ли ще ти плати на теб…

Испал се закова на място, изумен. Хиляда рупала само за посредничеството? В името на Лаксими — колко ли заплащаше този богат прахосник на хората, които вършеха истинската работа? Разколеба се, потънал във внезапни фантазии за мраморни палати и прислуга в изобилие, за войници под негово командване и огромен керван от товарни коли. В името на всички богове, само като се замисля за цял няколкоетажен магазин, пълен с най-различни изделия, който самият Махараджа ще посещава, за да прави щедрите си покупки…

Викаш го погледна настоятелно:

— Нищо няма да ти стане просто да поговориш с този човек, нали, приятелю?

Погледите им се срещнаха. Испал пое дълбоко дъх, чувствайки се леко замаян, и кимна.

Викаш Нурадин изпроводи Испал през един стар хабели палат с резбовани дървени порти, които се разпадаха, към западналите градини отвъд. Снопове от благоуханни пръчици горяха в мангали, за да замаскират миризмата на изгнило. Запустял фонтан зеленееше от тиня, а верандите тъмнееха под ярката слънчева светлина. Седнаха на едни стари столове под сянката на дърво и прислугата им донесе леденостуден чай. Викаш отпи глътка и проговори:

— Испал, мой приятелю, такъв шанс идва веднъж в живота. В тази сграда чака рондиец на име Лоуън Граав — познаваш ги рондийците, разбира се, Испал; бил си се с техните войски, нали? Е, този човек Граав е посредникът на един богат феранг. Този феранг си търси съпруга — много плодовита жена; жена, която със сигурност ще му роди близнаци или повече деца. Жена, като твоята дъщеря — той се засмя. — Всички добре знаем за жените от рода на съпругата ти, Испал: носи се като градска легенда. Горкичкият Испал, обичаме да казваме, такова проклятие — с всяко раждане му пристига цяла армия.

Така ли казвате? Аз винаги съм си мислил, че е благословия, помисли си той.

— Богатият феранг е от далечния север — Викаш приглади косите си, сниши глас и прошепна, — от Йебусалим.

Испал се олюля, замлъкнал. Йебусалим: родното място на Пророка Амтех, мястото, където той самият бе загубил всичко и почти не бе загинал. Там, където бе спасил Раз Макани от сигурна смърт. Вишнараян да ми е на помощ.

Вътрешните му терзания най-вероятно си проличаха и на лицето му, тъй като Викаш започна да го увещава:

— Испал, този човек обещава кралски откуп за ръката на дъщеря като твоята. Кралски откуп — замисли се; не мечтаем ли всички тъкмо за това? Едничката огромна сделка, която да промени съдбата ни завинаги…

— Но защо дъщеря ми…

— Дъщерята е просто поредната стока, Испал — отвърна Викаш с упрек. — Да, може и да говорим за бракове по любов и вечно щастие, но истината е, че дъщерите се омъжват по задължение, за благото на семейството си.

— Така е, но тя вече е дала обета си — той замълча, онемял от видения за власт, място сред силните в града, макар че знаеше, че понякога по тези размирни земи е най-добре да останеш в безопасност и незабелязан. — Може би няма лошо просто да поговорим с него — каза той в крайна сметка, мразейки се за думите си.

Викаш влезе в палата и скоро се завърна със светлокож мъж на средна възраст, рондиец. Брадата му бе изрядно обръсната, но имаше буйни сиви мустаци и бе облечен в кешска носия. Беше плувнал в пот, въпреки че беше прохладно — но пък родните му земи бяха много по-студени от тукашните.

— Господин Граав е търговски посредник от Верелон — каза Викаш, произнасяйки тромаво чуждите имена, — работи в Йебусалим.

Граав говореше на леко развален лакхски със западен акцент, но му се разбираше лесно. Разпита за семейството на Испал, кимайки одобрително, когато той го увери, че откакто се помни всяка бременност на жена му и нейните прародителки е довела до раждането на повече от едно дете.

— Сигурно сте голямо семейство — отбеляза Лоуън Граав, — много момичета в рода.

Испал се намръщи:

— Не сме толкова много; изглежда, че тази особеност не се предава на мъжете в семейството, така че на братята на съпругата ми не им се раждат такива дъщери. А и последователното износване на няколко деца наведнъж не е леко за жените. Съпругата ми имаше шест сестри; три от тях са мъртви. Една живее в селце, недалеч от тук, но се омъжи късно и децата ѝ са още малки. Дъщерите ѝ няма да прокървят поне още шест или седем години. Другата сестра роди само момчета, а сега е безплодна, след като пометна веднъж.

— Ами вашето семейство?

Испал се подвоуми за кратко доколко беше разумно да разказва подобни неща на един чуждоземец, но Викаш му се усмихна насърчително.

— Омъжих се за съпругата си Танува, когато навърши петнайсет, след като се върнах от първото си пътуване до Йебусалим по време на това, което вие, ферангите, наричате „Първия поход“. Първо ни се родиха заедно най-големият ми син Джай и мъртвороденият му близнак. Това нещастие е единственото, което сме имали. На следващата година се появиха близначките Джая и Рамита. Две години по-късно ни се родиха момченца близнаци, преди да ме повикат в моголската войска, когато отново ми се наложи да тръгна на север. Това се случи по време на „Втория поход“, както го наричате. Каква бъркотия беше само! Моголите и султанът не постигнаха единодушие, така че нямаше място и за сътрудничество. Дори не успяхме да стигнем до Йебусалим, преди да ни свършат храната и водата. Спасиха ме единствено предишният ми опит и общественото ми положение. Когато се завърнахме, хората си помислиха, че сме привидения, толкова отслабнали и неугледни, толкова изгорели от слънцето бяхме — той потупа закръгленото си коремче. — Отне ми години да възстановя формата си.

— Вторият поход беше през 916-та — рече замислено Лоуън, — трудни години за търговците. А след това?

Испал изпи чая си и се огледа за друг. Викаш направи знак на прислугата.

— Докато бях далеч от дома, удари чума — както винаги последваща войната. Злочестата Джая бе покосена, както и двете ни малки момчета, така че известно време живяхме само четирима. Но с Танува си родихме още: две момчета и три момичета. Треска погуби едно от момиченцата след две години. Сега Джай е на седемнайсет, а Рамита наскоро навърши шестнайсет. Момчетата близнаци са на десет, а останалите две момиченца са на осем — общо шест деца и мисля, че са ни достатъчни — засмя се той, — а и бедната Танува хвърля толкова много усилия!

Граав се приведе напред:

— Значи тази дъщеря, Рамита, е единствената ви на възраст за женене?

Беше очевидно, че Лоуън Граав е решен да сключи сделката и да се прибере на север. Много добре. Разумният човек никога не се пазари на бърза ръка.

— Очевидно, сахиб Лоуън — потвърди Испал. — Но тя вече е обещана на друг: синът на кръвния ми брат. Работата е уредена от известно време и тя и момчето са много щастливи — в интерес на истината, те се обичат — той се усмихна добродушно, грижовният баща, който бе угодил на дъщеря си в брачните договорености.

Викаш Нурадин се намръщи, беше повече от ясно, че иска от Испал да отстъпи и да сключи тази сделка, а не да се прави на трудно достъпен.

Испал не му обръщаше внимание.

— За кого работите, сър? — попита той — Как се казва уважаемият?

Лоуън каза с примирение:

— Клиентът ми е възрастен мъж с несметно богатство — родом от Юрос. Наскоро синът му, единственият му наследник, почина. Това, което му е необходимо, са деца, не се интересува от каква раса или вяра е майката, но преди всичко иска да е плодовита — изведнъж той се ухили, — позволи ми да предам, че за мъж на неговата възраст, всяка стрела е от значение. Това са думите му. Господин Анкшаран, дъщеря ви е най-подходящото момиче, на което попадам до сега. Пътувахме надлъж и нашир, но никъде не срещнахме момиче с подобно родословие.

Добре, още една вратичка за пазарене в моя изгода. Испал се изпъна напред, сякаш ще отправи някакво напълно теоретично предложение:

— Нека за момент да предположим, че бих разбил сърцето на дъщеря си и разтрогнал годежа ѝ с момчето, което обожава. Да предположим, че дори за миг бих решил да я изпратя на север и най-вероятно никога повече в живота си да не я видя, нея, незаменима светлина в жалкото ми съществуване — в действителност, той би признал пред всеки бог, Рамита бе истинско щастие, най-преданата дъщеря на света. — Да предположим, че бих рискувал да отнеса тежко физическо наказание от собствената си жена, защото съм разбил мечтите ѝ — и за какво? Не знаете ли, че Великият събор се обяви за шихад? Моголите се произнесоха: Смърт за ферангите — смърт за всеки, включил се в Похода! Навсякъде се свикват за войска последователи на Амтех, а и много от тези на Омали. Кръвният ми брат сега е като изсъхнала люспа, заради един от онези проклети магове. Какво би ме накарало тогава да се занимавам с вас? Защо просто да не изляза на улицата сега и да събера петдесетина яки младежи, които искат да си осигурят преднина в убиването на ферангите, а? Отговорете ми!

Лоуън Граав придърпваше нервно мустаците си.

— Всичко това е самата истина — съгласи се той, — но клиентът ми ви моли да обмислите предложението му: в замяна на един напълно дискретен брак, вие ще получите една крора предварително, по един лак всяка година до края на живота ѝ и по един лак за всяко дете, което тя роди — ще бъдат изплащани, дори след смъртта ви, на живите ви роднини.

Испал Анкшаран се отдръпна рязко в изумление и старият стол не можа да го издържи. Дори не осъзна как падна в калта, завладян от видения за рупали, обсипващи го като звезди. Една крора беше равна ни десет милиона рупала! А един лак — на сто хиляди — всяка година! Всяка. До края на живота му. И след това, повтаряйки се като припева на песен, отново и отново…

Бива си те в преговорите, Испал Анкшаран! Остави Викаш да му помогне да се изправи. Лоуън Граав стоеше безмълвен като огромна бяла жаба, опитвайки се да не се засмее. Задъхан, Испал седна на друг стол. Една крора и по един лак всяка година от живота на дъщеря ми. Дори само един лак бе повече, отколкото се бе надявал да изкара през целия си живот. Една крора надминаваше всички мечти. С такова богатство можеше да си купи диаманти и перли, злато и коприна от Индрабад и палат близо до реката. Можеше да си подсигури разкош, прислуга и малка армия от войници: благосъстояние, с което да засенчи всекиго освен принцесата от Баранаси. Невъобразими пари — този феранг е полудял!

Поизтупа дрехите си, в отчаяни опити да мисли трезво. Това е или някаква много добра измама… или е самата истина.

— Да разбирам ли, че сте поне малко заинтересован? — попита Лоуън Граав, в гласа му се прокарваше нотка на забавление.

Испал Анкшаран пое много дълбоко дъх и затвори очи.

Мисли, Испал, мисли! Действително ли е това предложение? Би ли го приел, ако е? Парите са си пари, но хората ще задават въпроси. Трябваше да се извърши изключително дискретно — да изглежда, че просто е извадил късмет, една голяма комисионна от сделка с много богат търговец от севера, например. Една правдоподобна история — и ще подсигури благоденствието на семейството си завинаги. Дори мога да оженя Джай за някоя принцеса!

Испал знаеше, че няма да се размине без сълзи, заради жертвата, която Рамита ще трябва да направи — но нали за това са покорните дъщери, за да направят каквото е необходимо за добруването на семейството им, да бъдат ключов фактор при спазаряването на доходоносни сделки. Трябваше да го поднесе много внимателно на Раз Макани и на неудържимия му син Казим. Той обичаше страстно Рамита. А Танува — тя щеше да вдигне буря от сълзи, надминаваща и великото тръбене на Ган — щеше да изплаче нова река.

Но в крайна сметка нямаше ли да е за добро? Нямаше ли след време всички да погледнат назад и да се съгласят че е било за добро? Че с такова богатство, можеха да посещават Рамита всяка година, стига да искат. Нямаше да я загубят безвъзвратно. Клиентът на Граав изглежда бе стар човек; със сигурност не би могъл да издържи дълго? Достатъчно дълго, колкото Рамита да му роди няколко деца. Той облиза устни, потръпвайки от вълнение.

Граав се усмихна.

— Ще трябва да се срещна с клиента ви, преди да дам съгласието си. Искам уверението му, че ще се отнася подобаващо с дъщеря ми. Искам да получа достоверни свидетелства за състоянието и благонадеждността му. Искам да знам името му.

— Разбира се — Граав погледна към една паянтова врата, която се отвори рязко и висока фигура излезе от палата. Слънчевите лъчи се отразиха в огромен рубин, прикрепен на челото му. Испал притаи дъх. Няма как да е…

Новодошлият беше слаб като вейка, но много висок, повече от един и осемдесет.

Тези феранги, всичките са гиганти. Беше много блед, с пепелявосива брада и сплъстени тънки коси, но одеждите му определено бяха богати — тъмносини, поръбени със златна нишка. Рубинът на челото му обаче приковаваше вниманието ти: с големината на нокът, прикрепен от обков с филигранно злато, безценен. Пулсираше като човешко сърце: беше амулет — което означаваше, че този човек е маг.

Обзет ненадейно от страх, Испал му се поклони ниско.

Гласът на възрастния мъж беше дрезгав и слаб, но в него отекваше неизмерима власт. Изглеждаше сломен от годините, но все още бе забележителен човек. Очите му бяха мъдри, с тъмни кръгове около тях, очи, присъщи на някой бог, древен бог, който е надживял поклонниците си.

— Испал Анкшаран — прошепна той, — аз съм мъжът, който иска ръката на дъщеря ви. Казвам се Антонин Мийрос.

Челюстите на Испал отказваха да се отделят една от друга и той не можеше да обели и дума. Страхът го обездвижваше, както през всички онези години в Йебусалим. Сърцето му биеше толкова яростно, сякаш гръдният му кош щеше да се пръсне. Чувстваше, че може да умре от страх. Трябва да му падна на колене. Или да извадя нож и да го забия в сърцето му…

Старият мъж се пресегна и докосна ръкава му:

— Не се страхувайте — каза любезно той. — Няма да ви нараня. Предложението ми е искрено. Моля, седнете тук с мен.

Испал остави да го изпроводят обратно към стола му. Мийрос седна до него, а Лоуън Граав и Викаш Нурадин се отдръпнаха назад. Мийрос говореше лакхски свободно — нормално, за човек живял толкова дълго и направил толкова много. Очевидно някак бе дочул предишния им разговор. Та той е маг, разбира се, че ще ни е чул.

— Но как? Защо?

Мийрос добре разбираше изумлението му.

— Убиха сина ми — светлината на живота ми. А аз съм стар човек, много, много стар. Ние, маговете, рядко успяваме да създадем поколение — може би това е нашето наказание за заграбените божествени сили на Урте… Но имам още толкова много да направя преди да умра, неща, които един баща може да завещае единствено на детето си, дете от собствената му кръв. За това ми е необходима съпруга, плодовита жена. За мен не е от значение дали тя е от Лакх, Ронделмар или Римони, или е дъщеря на някой номадски нашественик, важно е единствено да е плодовита.

Мислите на Испал препускаха. Това не можеше да се случва… Той се ощипа по ръката, но не се събуди.

— Жените от рода на съпругата ми винаги са се радвали на множествена бременност, господарю — каза той пресипнало.

Мийрос кимна със сериозен вид:

— Ще помоля за документирането на този факт — доказателства, удостоверения, ако такива могат да се подсигурят.

Викаш Нурадин вдигна пръст:

— Аз мога да се погрижа. Съществуват документи в архивите на принца и аз мога да ви ги осигуря. Но мога да ви уверя, че Испал казва истината.

Мийрос кимна:

— Усещам искреността в думите му — каза той, а амулетът му блещукаше, при което устата на Испал пресъхваше. Възрастният маг се наведе напред с напрегнато изражение. — Опишете ми я, Испал Анкшаран, но не като баща, описващ дъщеря си; за мен не е важен външният вид или елегантността ѝ, искам да знам повече за характера ѝ. Изрисувайте ми я, както бихте описали търговец, с когото искате да преговаряте.

Испал премигна с недоумение. Жените не се занимават с търговия. Но не посмя да го каже на този феранг, чийто разбирания бяха съвсем различни от неговите. Замисли се за образа на дъщеря си и подбра думите си много внимателно:

— Тя е добро момиче, господарю: честна, но не се предоверява. Може да преговаря и знае кога да каже не. Не се хихика и бърбори, както повечето момичета на нейната възраст. Отговорна е и могат да ѝ се поверят пари и деца. Щастливец съм да имам такива синове и дъщери.

— Така е, както казва Испал, господарю — добави Викаш с ентусиазъм, — смята се за много добра партия от всеки млад мъж в Аруна Нагар. И макар да твърдите, че не е от значение за вас, е сладурана, господарю.

Испал се усмихна с благодарност.

— Все още обаче не разбирам, господарю — обърна се той дръзко към Мийрос, — живели сте с векове — със сигурност имате пред себе си цялото време на света?

— Де да го имах, господин Анкшаран — въздъхна Мийрос. Испал го погледна с очакване, но той замълча.

Значи все пак е смъртен…

— Всяко мое дете ще наследи богатствата и властта ми — заяви Мийрос накрая. — Те ще притежават Кръвта — магьосническата кръв, предадена им от един от Първонаследниците. Аз обичам мира, Испал Анкшаран, въпреки всичко, което сте дочули за мен. Ако говорите искрено и ми позволите да се омъжа за дъщеря ви, аз ще се грижа добре за нея. Ще спазя обещанията си.

Ето ме и мен, помисли си Испал, Испал Анкшаран, син на магазинер, пия арак с най-презрения мъж по всички земи — Антонин Мийрос, име което събужда страх и ненавист у млади и възрастни. Мъжът, който свърза два континента, разделени от непроходими морета, с най-великия мост, създаван някога, и след това остави войските на Похода да преминат. Чудотворецът, мит, превърнал се в плът — и е тук, за да поиска ръката на дъщеря ми! Струваше му се като история от светите писания, разказ за демонични крале, примамващи добрите хора. Ръцете му трепереха. Успокой се, сърце мое, не изскачай от гърдите ми!

— Да приемем, че документите ще подкрепят твърденията ви — каза Мийрос. — Имаме ли сделка? Мога ли да се оженя за дъщеря ви?

Испал се прибра разтреперан вкъщи. Налагаше му се често да посяда, за да поуспокои световъртежа си. Викаш Нурадин беше развълнуван, по-развълнуван от самия него. Колко злато ли са ти платили, Викаш? Не можеше да мисли за това сега; толкова много други неща имаше на главата си. Как да каже на Раз Макани и да не го загуби като кръвен брат. Как да сподели на Танува и все още да е добре дошъл в собствения си дом. Как да каже на Джай, който обожаваше сестра си. Как да каже на Казим и да остане жив.

Как да кажа на Рамита.

Един блед, тресящ се Испал щеше да нахлуе в малкия щастлив дом, за да разруши радостта му завинаги. Дочу как съпругата му пее заедно с малките деца, докато готви. Джай и Рамита щяха да са на пазара до мръкване. Той стисна дръжката на вратата, отблагодари се на Викаш с прегракнал глас и го отпрати. Викаш заподскача, кипящ от енергия, но Испал беше изтощен, сякаш беше прекосил отново пустинята с оскъдни вода и храна, а хората му измираха около него. Накрая тъкмо този спомен му даде кураж. Избягах от смъртта и през двата похода, всичко е имало смисъл. Всичко е било заради този ден.

Той пое дълбоко дъх и повика съпругата си.