Кръвта на мага

27.Избледняла следа

Аларон не каза на родителите си за разкритията им. И тримата не искаха да притесняват Ван Мърсър, особено сега, когато се налагаше да замине за Понтус, за да спаси семейството си от пълно разоряване. Освен това се страхуваха и че Ван ще предаде информацията право в ръцете на Джерис Мьорин, а Аларон все още нямаше доверие на капитана. Така запазиха в тайна разкритите си улики.

— Кога тръгваш, тате? — Аларон попита баща си, който се ровеше из купчини от документи.

— Следващата седмица — Ван изглеждаше уморен. — Ти как си, синко? Ще можеш ли да поемеш грижите за всичко тук, когато приятелите ти си отидат у дома?

— Разбира се. Рамон ще остане до края на майсенк, а Ким каза, че при нужда може да остане и повече. А мама ще… е знаеш как е — Аларон потрепна леко. — Всъщност не е толкова лоша. Мисля, че ѝ харесва да е отново тук.

— Какво ще правим с генерала? — баща му прокара пръсти през оредяващата си коса. — Не можем да го държим тук завинаги, дори и да оставим настрана риска, който сме поели. В някакъв момент ще ни се наложи да го предадем на някой човек, който ще може да се грижи както трябва за него. Ще говоря с Джерис Мьорин.

— Не! Мога сам да се грижа за него. От Съвета не му мислят доброто. А и той се подобрява.

За момент Ван сякаш щеше да продължи да спори, но отстъпи.

— Само до края на юнисис, Аларон. Ако не се е оправил дотогава, ще съобщиш на Джерис Мьорин. Обещаваш ли ми?

Аларон се замисли. Би трябвало до тогава да са разгадали вече загадката. Е, ако не сме, татко така или иначе ще е в Понтус по това време.

— Добре — отвърна той, но изведнъж се сети нещо. — Тате, знаеш ли кой е открил генерала в деня след капитулацията? Имам предвид наистина кой го е намерил?

Ван смръщи вежди:

— Не, но Стражата би трябвало да пази архив. Ще попитам Джерис, ако искаш…

— А, не, няма проблем. Благодаря. Не е нещо важно, просто ми беше любопитно — побърза да отговори той, извинявайки се. След това се затича обратно при приятелите си. — Тъкмо попитах татко кой евентуално е открил генерала и той каза, че Стражата пази архив. Това означава да попитаме Мьорин, а аз му нямам доверие.

Рамон махна спокойно с ръка:

— Ще успеем да си намерим очевидец и ще разберем сами. Стига да сме много внимателни — той се ухили. — Особено аз. Никой не вярва на номадите, а Аларон не би могъл да е предпазлив, дори ако животът му зависи от това. Дайте ми само ден-два.

Рамон използваше позицията си в легионите като боен маг, за да ходи в библиотеката на Арканума и всеки ден се връщаше с грижливо преписани записки, върху които се съсредоточаваха заедно. Ако бяха познали правилно руната, това означаваше, че спомените на генерала са заключени в кристал, който е скрит някъде.

— Така че ако открием кристала, ще можем да съберем отново душата и тялото му — отбеляза Рамон. — А иначе аз разбрах кой е задържал генерал Ленгстрит — той се подсмихна като добре охранена котка.

На следващия ден Аларон се срещна с Ханс Лийман — стражаря, който Рамон му бе посочил, в една запустяла кръчма с неподходящото име „Лятна мечта“. Тъмното, малко помещение вонеше на пушек от лула, примесен със смрадта от канала, който преминаваше под отворения прозорец. Бирата беше водниста, а дъхът на съдържателя миришеше на наденички.

Оказа се, че Лийман е бил сержант в Стражата по време на Бунта. Всички мъже били изпратени на бойното поле, а на стража останали само прекалено старите или немощни да се бият — тогава той бил над петдесетте, делели го няколко години от пенсия. Сега беше на повече от седемдесет и въпреки че едновремешната му мускулеста фигура вече тънеше в тлъстини, погледът му беше ясен и той бе щастлив да говори за старите времена. Очите му светнаха при споменаването на името Ван Мърсър и Аларон се изпълни с гордост.

Когато момчето го попита за генерала, Лийман въздъхна:

— Само да затворя очи все още виждам стария Яри през онова утро. Изглеждаше напълно безпомощен. Капитулирането на войската сигурно го беше съсипало.

— Не е ли трябвало по това време да е във войсковия лагер? — подхвърли Аларон.

— Откъде да знам, момко. Труди, чистачката от параклиса, първа го намери…

— Кой параклис? — прекъсна го нетърпеливо Аларон.

— Онзи до големия дъб откъм северната страна на площад „Пордавин“. Яри се скитал в него, когато Труди го открила. Плачел неудържимо, но не отговарял нищо, дори сякаш не знаел името си. Труди изпрати едно момче да ни извика двамата с приятеля ми Роуди. Сложихме го да седне, затворихме параклиса и се чудехме какво да го правим, но някак се бе разчуло, че е там, защото след малко някакви мъже от двореца дойдоха и го отведоха.

— Мъже на краля ли имате предвид или рондийци?

— Мъже на нашия крал, момче, но и те бяха подчинени на рондийците, разбираш ли, рондийците ни бяха окупирали, но тъй като местните ги нападаха, ни оставиха на нас, старците, да обикаляме в центъра на града. Някои от ония, който зацивриха като сукалчета при Локхазан, бяха оправдани — един от тях го сложиха начело на Стражата: едно будно младо момче на име Файръл.

Очите на Аларон щяха да изскочат:

— Дарий Файръл ли имате предвид?

— Тъй, тъй, така му беше името, беше един от онея, които рондийците поставиха да прокарват властта им. Оня приятел, който ни предаде по време на Бунта, също беше замесен.

— Белоний Вълт ли?

Сержант Лийман се изплю на пода.

— Тъй, същият.

— Не го ли вкараха в затвора след случилото се при Локхазан?

— Рондийците го оправдаха. Още оттогава се навърта в губернаторския палат и доносничи на рондийците и после си отнася джобове пълни със злато вкъщи, главата си залагам. Открай време си е хитър, завалията му.

— Тоест Файръл е работил за Белоний Вълт, който пък е работил за рондийците…

— Тъй, тъй, точно така беше. Не им цепихме басма много-много на тия хаймани. Така де, имаше доволен брой пукнати глави, преди Файръл да се добере до генерала, но накрая разтуриха параклиса и го отведоха. Никой не го е виждал оттогава насетне. Струва ми се, че са убили стария Яри. Горкия несретник.

Лийман изгълта бирата си и погледна многозначително Аларон, който разбра намека и махна за още една халба.

— Порядъчно момче си ти, синко, също като баща си.

— А защо хората не знаят тези неща? — попита Аларон. — По всички книги пише, че Ленгстрит се е предал заедно с Роблър.

— Те такива са книгите в днешно време, пълни догоре с лъжи! Генералите ни постоянно враждуваха помежду си, момче, като в кръвна свада между силацианци. Вълт и Ленгстрит се мразиха в червата, а Роблър покровителстваше Ленгстрит. Старият Яри, жилав мръсник си беше той, а Вълт само се надуваше като петел. Зная си аз, че Файръл намери сгоден случай да поднесе Ленгстрит на тепсия на Вълт.

— Какво стана с останалите, които са били там? — продължи да пита Аларон. — С Роуди и Труди?

— И двамата са в гроба, синко. Труди и тогава си беше на възраст, а Роуди го наръгаха с нож при едно сбиване в кръчмата няколко месеца по-късно. Гадничко си беше, умря чак след седмица — изпухтя мрачно той. — Де що всичко младо беше да се бие, а жените не излизаха по улиците, да не ги докопат мръсните му рондийски копелета. Съмнява ме някой под петдесетака да е видял как се разиграва сценката. Повечето сигурно са на оня свят, отдавна беше тая история вече. Сигурно съм последният жив, дето е видял всичко.

Лицето му помръкна.

Аларон му побутна и своята бира и се изправи, а думите му на благодарност се изгубиха във въздуха, докато сержант Лийман гледаше замислено през прозореца, със стъклени, влажни очи.

Аларон и Ким намериха стария параклис на площад „Пордавин“, точно където възрастният стражар беше казал. Сградата беше на повече от шестстотин години и поначало беше солански храм: все още личаха следи от посвещенията на вярата в Сол и Луна. Вратата на входа обаче беше разбита и наоколо се носеше смрад на изгнило и урина. Единствено няколко исторически значими надгробни плочи — последни останки от първите магове заселници в Норостийн, предотвратяваха събарянето на параклиса — беше незаконно да се унищожава каквато и да е собственост на маговете.

Огледаха мястото, но нямаше много какво да се види: подът отдавна се беше протрил, нямаше нищо друго освен голи, олющени и покрити с плесен стени. Всичко тънеше в забрава и запуснатост.

— Тук ли мислите, че го е направил? Тук си е поставил сам всички онези руни? — попита Аларон.

— Кой знае? — номадското момиче спря погледа си върху него. — Ако наистина намерим Сциталата на Кориний, мисля, че трябва да я занесем на Ордо Коструо. Те са се заклели във вечен мир. Какво ще кажеш?

Аларон преглътна мъчително. Не очакваше тя да повдигне въпроса така ненадейно.

— Не знам — отвърна той. — Никой вече не вярва на Антонин Мийрос, нали? Кой би му поверил Сциталата, след като изгуби контрола над моста? Ще вземе да я връчи обратно на императора.

— Била е в ръцете на рондийците прекалено дълго вече. Но ако попадне в Ордо Коструо, те ще я използват, за да си възвърнат моста и да сложат край на войните.

Аларон се вгледа в прелестното лице на Ким, обрамчено от диплещи се като водопад черни коси. Искаше просто тя да е щастлива.

— Може би си права — отвърна обнадежден.

— Ще ти го напомня — отбеляза тя със сериозно изражение, пристъпила измъчващо близо до лицето му.

— Само не забравяй, че и Рамон трябва да се съгласи — предупреди той обезпокоено.

Само ако се наведа малко по-близо, ще мога да я целуна…

Тя се извърна настрани.

— Ще се съгласи, няма къде да ходи — заяви тя.

Фигурата ѝ се очертаваше на светлината, процеждаща се през разбитата врата. Приличаше на ангел, така недосегаема…

— Тук няма да намерим нищо — каза най-сетне тя. — Да вървим.

— И докъде стигнахме? — размишляваше Аларон на глас. — Параклисът е празен. Ако не успеем да разберем какво е взел Файръл от него, оставаме с вързани ръце — той прокара пръсти през косите си. — Двайсет години — прекалено дълго време е. Хората на губернатора сигурно са унищожили всичко. Следата е избледняла.

Рамон се ухили.

— Ако бяхме в Силация, щях да извикам няколко от момчетата и щяхме да си поговорим насаме с Файръл — само че сме в Норостийн и Файръл е магистър, който би могъл да ни изпрати всичките на Луна.

— Файръл сигурно вече няма пръст в тази работа — промърмори Ким. — Трябва ни Вълт.

— Той е в Йебусалим — отбеляза Рамон, — говори се из целия Арканум.

Същата седмица Рамон лично се бе записал за постъпване във войската, а въздушният му кораб към Понтус щеше да лети в началото на юнисис, което беше след по-малко от месец.

— Изпълнява длъжността на посланик на императора.

Аларон потърка чело.

— Но параклисът е празен, нямаме нищо, с което да продължим. В задънена улица сме.

Ким погледа Рамон:

— Той май наистина не схваща как работят нещата при римонците?

Аларон изгледа двама им смутено:

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, доста е очевидно какво трябва да направим — заяви Рамон, облизвайки устни. — Обзалагам се, че Вълт си е мислил, че Сциталата е в останалите генерали и се е ядосал, че е останал по-назад. Когато Файръл му е довел Ленгстрит с изпържения му мозък, Вълт си е помислил, че има някаква връзка със Сциталата и е затрил Ленгстрит. Вероятно е прекарал последните двайсетина години в опит да разреши загадката, с която сме се захванали ние сега. Но съм убеден, че Ленгстрит не е показал онази плетеница от руни пред него, така че Вълт е разполагал единствено с един мъж с амнезия и се е запитал: да го убие ли, или да изчака, надявайки се той да се възстанови? Очевидно е избрал да изчака.

Дотук предложението на Рамон съвпадаше с фактите. Той продължи:

— Вълт е губернатор от години. Досието на Ленгстрит е прекалено важен документ, за да го остави ей така, но и прекалено таен, за да го повери на подчинените си, така че би трябвало да е сред личните му вещи. Следователно, логично е да проникнем в дома на Вълт и да го намерим.

— И двамата сте се побъркали! — извика изумено Аларон. — Говорим за Белоний Вълт: губернатор на Норос, чистокръвен — ще е сложил защити, а най-вероятно и капани, сигурно има и духове-пазачи, гностични създания, а дори не знаем със сигурност, че информацията, която търсим, е там — пълен абсурд!

— О, там ще е, повярвай ми — отвърна Рамон самоуверено. — Помисли само: лични и деликатни сведения като тези трябва да са в резиденцията му, която е напълно отделена от административната сграда. Не е женен, така че след полунощ наоколо ще има само стражари. Един твърдо решен и разумен маг би могъл да влезе доста лесно. А след това просто трябва да открием тайното му скривалище и отново сме в играта.

Аларон удари по масата:

— Това е пълна лудост — дори с най-малката си грешка ще си навлечем стражата на двореца на главата. В момента, в който се прицелим в защитите му, той веднага ще узнае какво се случва.

— Вълт е в Йебусалим — повтори Рамон. — Узнал или не, няма да може да направи нищо по въпроса.

— Не и сам, но със сигурност на момента ще се свърже с някого. Може би със самия Файръл.

— Не, няма да го направи. Аларон, говорим за личните му вещи. Не би ги поверил на Файръл, точно както не би ги поверил и на нас.

Аларон вдигна безпомощно ръце:

— А защо не помислите малко, а? Имаме шанс за успех точно колкото една снежинка, попаднала в Ада, а ако се провалим, сме мъртви или задържани, или и двете. Помислете какво говорите…

Рамон се изправи:

— Че аз мисля много добре! Да не ти се разтрепериха гащите, Аларон?

— Не ми треперят гащите! — Аларон също се изправи и ръгна с пръст Рамон в гърдите. — Има разлика между смелостта и самоубийството, дребен задник такъв. Опитът за влизане с взлом в дома на Вълт граничи с малоумието — той се обърна към Ким. — Нали си съгласна с мен?

— Идеята е самоубийствена — започна тя, — но съм съгласна с Рамон. Това е единственият ни начин да продължим напред. В противен случай си оставаме в задънената улица.

Рамон размаха енергично ръце.

— Просто погледни логично на нещата: разбира се, че ще има охрана, но няма начин да е толкова строга, защото Вълт не би се доверил на никого, освен на собствените си пазачи, а и със сигурност не би желал някой друг освен него да се навърта в личния му кабинет. Освен това ще е на хиляди километри оттук, дори може да не ни усети, а и да ни — няма да може да направи нищо. Лесно ще се справим. Какви магове сме ние, ако не можем да се промъкнем покрай няколко охранители?

— Ами защитите му? — продължи със съмнение Аларон. — Дори едно обикновено заклинание за заключване, поставено от чистокръвен, надминава възможностите на когото и да е от нас — как въобще ще можем да преминем през защитите, поставени от толкова могъщ маг като Вълт?

Ким застана демонстративно и посочи задрямалия в креслото Яриус Ленгстрит.

— Та-дам! Представям ви мага Първонаследник! Притежава достатъчно мощ да унищожи защитите на Вълт, сякаш никога не ги е имало.

Устните на Рамон се разтегнаха в широка усмивка:

— Кимбели, bella amora mio! Гениална си!

— Та той дори не може да си завърже връзките на обувките сам — възпротиви се Аларон. — Как ще го накарате да ни помогне?

— О, знам как — настоя тя, а Аларон я погледна и си седна примирено на мястото.

— Добре, съгласих се. Но какво въобще знаем за влизането с взлом в чужди къщи?

Рамон се засмя високо.

— Не забравяй, че съм силацианец. В кръвта ми е.