Кръвта на мага

24.Разцвет

Домът Мийрос бе почти погълнат от празнично настроение, когато магът-лечител потвърди бременността на Рамита. Антонин Мийрос свъсен открито се просълзи от щастие и прослави съпругата си като някоя богиня апсара, изпратена му от небесата. Повтори ѝ десетки пъти, че е най-смелата и най-прекрасна съпруга в историята на цялото човечество, а добрината му още повече смекчаваше сърцето ѝ към него.

Но също така и удвояваше чувството на вина и срам у нея и Рамита усещаше как безпокойството я побърква. Изведнъж градът беше изправен пред страха, породен от все по-честите слухове за раздвижването на армиите на кешите, а засилените мерки за сигурност отхвърляха възможността за каквито и да е посещения. Находчивостта на Хурия обаче не стихваше и тя принуди Рамита да се помоли на Мийрос да допусне отново чейла от храма на Омпрасад, който да запали свещи в дома им за мир и сигурност. Така Джай и Казим посетиха Дома както му беше редът, отправиха няколко импровизирани молитви до омалистките богове и седнаха да пият чай във външния двор. Рамита отчаяно желаеше да говори с Казим и едва запазваше самообладание, но Казим очевидно бе изпълнен с друга, по-различна нужда. Той не спираше да хвърля погледи през рамото ѝ към вратите, но прислугата сновеше нестихващо наоколо.

— Успокой се, Казим — изсъска му Хурия на лакхски. — Държиш се като бик в размножителния сезон.

— Че аз съм си бик! — отвърна натъртено той. След това се вгледа в Рамита и изстена: — Как си, любов моя?

— Как мислиш, че съм? Бременна от погрешния мъж, в постоянна опасност да ме разкрият и убият с камъни, в град, в който всеки момент може да избухне война! — истерията заплашваше да я пречупи всеки миг. — Трябва да говорим Каз, а не да се въргаляме в леглото.

— Но, Мита…

Рамита почувства внезапен порив да го зашлеви.

— Чуй ме! Ще родя дете, може би дори повече от едно, ако кръвта на майка ми не изневери на себе си, и когато съпругът ми разбере, че не са негови, ще му се наложи да ме предаде, за да ме убият с камъни. И грешиш, ако мислиш, че няма да тръгне да търси и теб! Може и да е стар, но той е Антонин Мийрос и без усилия ще те разкъса на парчета — гласът ѝ се сниши до тихо съскане. — Трябва да избягаш, Каз — отиди у дома, където и да е, но просто си тръгни оттук.

— Никъде не отивам без теб, Мита. Обичам те… — гласът му отекна достатъчно високо, за да достигне до ушите на прислугата. Хурия му изшътка.

На Рамита ѝ се прииска двамата да не се бяха появявали при тях.

— Каз, моля те, чуй ме: единственият ти шанс да оцелееш е да заминеш далеч оттук, където той няма да те намери. Моля те, върви — нямаш представа колко ужасно е тук. Той е толкова щастлив, а аз се отвращавам от себе си, че трябва да го лъжа и да се преструвам. Всеки миг някоя моя случайна мисъл би могла да ни разкрие. Едва издържам. Единственият начин да понеса всичко това е да знам, че си в безопасност. Следващия път, когато Хурия дойде при вас в храма, тръгнете и тримата. Моля те, ако наистина ме обичаш — тя беше на път да се разплаче.

Казим остана равнодушен:

— Не, Мита, ще намерим друг начин. Имам приятели, които могат да ни помогнат. Не е нужно да те оставяме сама тук.

— Не мога да дойда с вас, Каз. Вас може и да не подгонят, но след мен със сигурност ще тръгнат, без значение чии мислят, че са децата, които нося. Никой мъж не би позволил невярната му съпруга да опетни името му.

— Никой от вас не мисли разумно — обади се Джай с тих глас. — Открих жена, която може да премахне нежеланите деца от майчината утроба. Ако можем да я доведем тук, представяйки я като акушерка…

Хурия го изгледа с насмешка:

— Антонин Мийрос никога няма да допусне някаква улична дърта чанта от източните квартали да припари до Рамита и безценните му бебета, глупак такъв. Има си маг-лечител, който да я наглежда.

— Ами ако доведем жената в храма на Сивраман и Рамита също го посети?

— Да, и стражите просто ще седят и ще наблюдават как някаква си жена завира пръчка между краката на Рамита, нали? И всичко това, ако предположим, че Мийрос въобще ѝ позволи да напусне двореца сега, когато е бременна — Хурия изгледа Джай. — А за какво въобще ти трябваше да търсиш такава жена? Да не би и твоята Кайта да е надула балона?

Джай кимна нещастно, а Рамита се почувства сякаш някой я бе ударил силно в гърлото.

— Вярно ли е, Джай? Че Кайта е бременна? О, милостива Парваси, не мислите ли с главата на раменете си, момчета? — тя се изправи. — Вървете си. Никакви мъже не сте, вие сте още деца.

Казим я хвана за ръката и се огледа. За щастие, слугите си разговаряха помежду си и не им обръщаха никакво внимание.

— Не, Мита, чуй ме. Имам план.

— Имаш план ли? Две последователни мисли, които образуват логическа последователност? Не мисля, че е възможно — какво, по дяволите, въобще видях в теб, глупак такъв? — изсъска грубо тя.

Казим се изчерви.

— Мита, правим всичко това, заради теб — обичам те, знаеш това. Имам план и познавам добри хора, които ще ни помогнат — той се наведе по-близо. — Не губи надежда. Дръж се само още няколко седмици и всичко ще се разреши.

— И как по-точно? Какъв е този твой план?

Казим се приведе по-близо до нея, изражението му беше сериозно.

— Ще го убием.

Рамита усети как пребледнява, а костите ѝ омекват. Не, не — това не е правилно. Невъзможно е. Това е чисто зло. Не…

— Не можеш да го направиш — прошепна тя. — Не може.

Казим поклати глава, неразбрал думите ѝ:

— Не се притеснявай, всичко ще е добре обмислено. Можем да се справим — от гласа му бликаше потиснато вълнение. — Ще го убием и ще се превърнем в герои на шихада.

В надвисващия мрак, съпругът ѝ лежеше зад нея, притиснал тяло в гърба ѝ и увил ръка около нея. В стаята беше топло, въпреки че слънцето бе залязло и единствено сребристият отблясък на намаляващата Майка Луна осветяваше наоколо. Изминаха три седмици, откакто бе видяла за последно Казим и Джай. Трябваше да прокърви тези дни, ако не беше бременна, но това, разбира се, не се случи. Дори отсега коремът ѝ започваше да се подува. Всяка сутрин се събуждаше с гадене, а гърдите ѝ станаха чувствителни. Сигурно нося две, дори три деца, както мама.

Същата вечер, за да отпразнуват, Мийрос донесе прашна бутилка вино и склони Рамита да се наслади на чаша от опияняващата бледокехлибарена течност, чийто вкус се оказа божествен — бяло „шард“, сорт от Брес, беше пояснил той.

— Да пием за зачеването на нашите деца, съпруго!

Беше толкова видимо освободен от грижите и така щастлив, че Рамита осъзна, че започва да се привързва истински към него. След това, преди да проникне нежно в нея, боравейки внимателно с пръсти, той ѝ донесе повече удоволствие, отколкото тя някога бе изпитвала с тялото си. Въпреки вината и страха, които я изпълваха, тя се наслади на дълги мигове на блаженство в съчетаването им.

— Нали няма да нараним децата? — попита разтревожено тя, но той просто се засмя и я увери, че не е възможно.

Изведнъж той се повдигна с решителен поглед в очите:

— Съпруго, трябва да ти кажа нещо.

Тя също се поизправи.

— Какво има? — попита тя угрижено.

Той я погали по ръката.

— Не се тревожи, добри новини са. Изчаквах докато състоянието ти се установи със сигурност, но вече не мога да отлагам. Извинявай, че не ти казах по-рано, но има нещо, което трябва да знаеш, нещо, което се поражда, когато мъж маг се съчетае с жена немаг. Когато майката носи детето в утробата си, помежду им се споделят тъкани и по този начин гносисът разцъфтява в майката. Обикновено е временно и почти незначително, така че не оказва някакъв голям ефект. Но тъй като аз съм Първонаследник, а ти най-вероятно носиш две деца, мисля, че разцветът ще е силен и ще остане постоянно.

Рамита седна и прегърна коленете си.

— За какво говорите, господарю? — прошепна тя.

Не разбра напълно думите му, но изглеждаше като нещо важно за него.

Мийрос сложи ръка върху нейната, като че ли да я успокои:

— Казвам, моя добра и смела съпруго, че след няколко седмици първите проявления на разцвета ще са налице.

— „Разцвет“ ли? Какво означава това?

— Разцвет на гносиса, скъпа съпруго. Ще се сдобиеш с гносис и ще станеш маг.