Кръвта на мага

31.Любовници

Непосредствено след края на Бунта, рондийските легиони тръгнали от град на град из цял Норос, за да издирят по-изтъкнатите от въстаниците и да ги накажат със смърт за назидание на цялото население, въпреки че повечето от тях вече били помилвани. Елена помнеше един такъв случай: палачът спря невъзмутимо за миг, с надвиснала над жертвата си брадва. Момчето, положило глава на голям каменен блок — да, беше още момче, сигурно нямаше и деветнайсет, хлипаше тихо в очакване на смъртта. Нямаше основание за това кратко прекъсване: беше преднамерено и жестоко, а главорезът се наслаждаваше на момента на представлението си пред тълпата под слънцето.

Сега тя разбираше добре как се бе чувствало това момче. Брадвата на Гървон тегне над всички ни. Чувствам го.

Това усещане застигаше всички. Сейра се отдръпна: постоянно заета, тя престана да си споделя с Елена, с което ѝ напомняше за подобния си труден етап, през който бе преминала преди няколко години, когато започна да шпионира хората около себе си. За известно време стана потайна, а поведението ѝ беше долно и непристойно, докато Елена не я върна към здравия разум.

Тимори все по-често плачеше и измъчваше до смърт Борса. На Елена ѝ се искаше да прекарва повече време с детето, да си играят както едно време, но беше прекалено затрупана с работа и винаги изморена. Дори Лоренцо се държеше странно, очите му винаги пълни с копнеж, а в обичайното му спокойно поведение се прокрадваше несигурност.

Как ми се иска просто да се кача на кон и да избягам — но къде да отида?, чудеше се тя.

Мара отново бе нападнала — този път един от приближените на Мустак, и след поредното безуспешно издирване на жената анимаг, Елена се прибра с наведена глава в стаята си. Тарита нареди на двама здрави мъже от прислугата да донесат кофи с вода, за да напълнят старата изтърбушена каца за вино, която Елена използваше за вана. Сама затопли водата с последни гностични сили и се потопи в нея с въздишка.

— Гладна ли сте, господарке? — попита Тарита.

— Май че не — осъзна Елена и поля отново главата си, потапяйки се в удоволствието на влажната топлина. — Би трябвало да съм, но ми е прекалено изморено да ям сега. Ще закуся обилно на сутринта.

Тя се изправи и пое кърпа от Тарита.

— Имате страхотно тяло, господарке — отбеляза тя. — Силно и атлетично.

— Но не и много женствено — отвърна Елена, докато се изтриваше с кърпата.

— Мисля, че формите ви биха задоволили всеки мъж — каза Тарита с обичайната си смущаваща искреност. — Лоренцо ди Кестрия не харесва ли тялото ви?

— Тарита!

Елена я изгледа с досада, уви се в кърпата и седна на леглото си, чудейки се какво да облече за вечерта.

— Тактичността май ти е чужда на теб, а? На колко си години?

— Не знам със сигурност, но мисля, че съм на петнайсет. Прокървих вече — тя подсмръкна зачудено. — Защо?

— Просто питам — но една натрапчива мисъл изплува в съзнанието ѝ. — Тарита, а ти как се озова в онази ракла, когато Горгио започнаха да избиват джафи прислугата?

— И преди сте ме питали, господарке: видях какво се случва наоколо и се скрих там.

— Къде? Със сигурност не си стояла в онзи долап цял ден, нали?

— Че защо не? Войниците влязоха в стаята само веднъж и изглежда бързаха да излязат. Изплаших се, че ще ме открият, но някакъв офицер дойде и ги отведе с него. След това всичко утихна.

Елена най-сетне си спомни мисълта, която я глождеше оттогава.

— Кой те заключи в онази ракла, Тарита?

Изражението на момичето застина, а Елена инстинктивно се обгради със защити, в случай, че Тарита станеше нападателна. Страховете ѝ не се оправдаха, защото вместо това момичето изхлипа и заотстъпва назад.

— Няма да те нараня, момиче, но трябва да ми кажеш истината — добави Елена с твърд глас.

Тарита се свлече на колене на пода:

— Моля ви, господарке — щях да ви кажа, когато се уверях, че е безопасно, кълна ви се — тя пое дълбоко дъх и погледна Елена в очите.

Под тъмния тен на кожата ѝ лицето ѝ бе пребледняло.

— Беше Порша, господарке.

— Порша ли? Порша Толиди? Сестрата на Фернандо? Че защо ѝ е да прави подобно нещо?

— Защото с Фернандо бяхме любовници — прошепна тя.

— Какво?! — Елена се изправи и надвеси над момичето, което се присви на пода. — Какви казваш сте били? А Солинда…?

Нов поток от въпроси изплува в главата ѝ. Тарита трепереше на пода, а очите ѝ бяха пълни със страх.

— Фернандо накара Порша да му обещае, че ще ме пази, господарке. Моля ви, щях да ви кажа, но близките ми ще ме убият, ако разберат, че съм си легнала с някого от Горгио.

Елена отново седна на леглото си, мислите ѝ препускаха.

— Защо Порша не те отведе на север?

Тарита я погледна, както винаги, когато правеше някой глупав ход на табула.

— Защото Горгио избиваха всички от прислугата — ако ме откриеха сред тях на север, просто щяха да убият и мен. Порша ме пощади заради брат си.

Елена се пресегна, хвана момичето за брадичката и се вгледа в очите ѝ:

— Няма да издам тайната ти, Тарита. Заклевам ти се — но мислите все още бушуваха в главата ѝ. — А какво стана с Фернандо Толиди?

— Беше убит около седмица преди да дойдете вие и Горгио да си тръгнат.

— Бил убит ли? От кого?

— Принцеса Солинда го уби — отвърна Тарита без колебание.

— Пресвети Кор! Солинда ли? Да не ме лъжеш?

Момичето вирна брадичка предизвикателно и повтори:

— Принцеса Солинда го уби.

Елена я гледаше с недоумение:

— Сигурно се бъркаш…

Тарита се вгледа в очите ѝ с несломим поглед:

— Ако искате ми вярвайте, господарке.

— Не разбирам…

Тя си спомни настървеното и озлобено създание, с което се сблъска, когато издърпаха принцесата от руините на Лунната кула, и как безуспешно се опита да го свърже с усмихнатото и жизнерадостно момиче, до което бе прекарала цели четири години. Пресвети Кор!

Тя потупа по дюшека до себе си:

— Ела седни, Тарита. Моля те, разкажи ми как се случи всичко.

Тарита се изправи грациозно на крака и свенливо седна до Елена, като внимаваше да не се докосне до нея.

— Господарке, сър Фернандо беше помощник на посланика на Горгио. Ухажваше принцеса Солинда, но както знаете, нямаше шанс да е с нея — тя сякаш вирна горделиво глава. — Аз вече не бях девствена и той ме хареса, а когато се прибра превъзбуден в покоите си след танците, имаше нужда от жена. Искаше мен.

Елена изгледа момичето. Тогава трябва да е била на колко, четиринайсет? Боже мой, в какъв свят живеем.

— Тогава вие заминахте за Форенса с кралицата, принцеса Сейра и принц Тими. Дворецът кипеше от подготовка за пристигането на пратениците на султана. Тогава магистър Сордел уби добрия крал Олфъс и Горгио нахлуха в града. Нахълтаха хиляди войници и изнасилваха жените навред, но Фернандо ме защити — момичето сведе поглед към земята. — Каза ми, че ме обича.

И може би наистина те е обичал, помисли си Елена. Той самият беше само на осемнайсет. Няма да е и първият, влюбил се в момиче от прислугата, нито пък първият, престорил се, че обича някое наивно младо момиче, само за да се наслади на хубавото му тяло.

— А ти обичаше ли го?

Тарита се смути.

— Харесвах го. Но ние не прекарвахме много време заедно, господарке. Правехме секс и веднага след това се връщах към задълженията си. Може би с времето щяхме да се обикнем.

— А какво стана между него и Солинда?

— Принцесата беше много разстроена, баща ѝ беше мъртъв, а тя — затворничка. Видях я веднъж, плачеше. Фернандо се опитваше да я успокои, но тя го удари — видях и отпечатъка от ръката ѝ върху кожата му.

— Той ядоса ли ѝ се?

— Не, натъжи се. Той беше добър човек, господарке. Съжаляваше я, казваше, че просто е ядосана на цялото му семейство, но не и на него. Дълго време държаха принцесата заключена. След това пристигна лейди Вейдия, но дори не разрешаваше на прислугата да припари до стаята на Солинда. Тогава след няколко седмици Алфредо Горгио съобщи, че Солинда и Фернандо ще се женят и двамата започнаха отново да се срещат, сякаш не се бе случило нищо нередно. Всички ги виждахме да се разхождат заедно и изглеждаха щастливи.

Така значи, остава насаме с Вейдия, а след това отношението ѝ се променя.

— Продължи — нареди мрачно Елена.

Трябва да заповядам да доведат отново Солинда тук, за да я разпитам.

— Разнесе се слух, че Солинда и Фернандо ще се омъжат тайно на следващия свещен ден от седмицата и още същата вечер Фернандо ми потвърди. Каза ми, че вече не мога да съм му прислужница, но накара Порша да обещае да се грижи за мен — тя се намръщи. — Поне не ме остави с дете. Но въобще не ми беше приятно.

Елена сложи ръка на рамото ѝ.

— Съжалявам за това.

Тарита присви нацупено устни, но вдигна рамене:

— Все някога щеше да се случи, предполагам — изведнъж тя се наведе по-близо до Елена. — Тогава всичко се обърка ужасно. Посред нощ се разнесоха ужасни викове — целият дворец вдигнаха на крак! Двамата си крещяха отвратителни неща, ужасни обиди, когато изведнъж отекна писък и един от стражите разби вратата им. Гърдите на Фернандо плуваха в кръв, а от тях стърчеше нож!

— А Солинда?

— Беше закрила очи с един чаршаф. Казваха, че е крещяла с някак странен глас…

— Странен ли? В какъв смисъл странен?

Тарита сви рамене:

— Просто странен. Звучала… ами, различно, с глас, различен от този на принцеса Солинда… не изговаряла думи, просто виела, като на някакво погребение — тя потрепери. — Беше забивала ножа си във Фернандо много, много пъти. Магистър Сордел дойде и изгони всички от стаята.

— Не е дошъл Гървон?

— Магистър Гейл не беше тук — всичко това се случи малко преди да се върнете вие и да убиете злосторниците — напомни ѝ Тарита. — Магистър Сордел разпространи версията, че Фернандо е нападнал принцесата, а тя се е опитала да се защити. След това я заключи в Лунната кула — за нейно добро, както твърдеше.

Елена повдигна вежда:

— Защитил е Солинда ли? След като е убила един от Горгио?

Тарита изглеждаше отвратена.

— Сигурно е била по-ценна за него от Фернандо — предположи горчиво тя. — Но както и да е, след няколко дни дойдохте вие и ги избихте всичките. Лейди Сейра трябва да върне сестра си тук и да я накара да си плати — добави тихо тя.

Елена въздъхна тежко.

— Да беше ми казала всичко това преди да изпратя Солинда на юг.

Тарита се присви:

— Не можех да кажа на никого — тя се пресегна и стисна ръката на Елена в нейните. — Мъжете няма да ме разберат. Та аз спах с един от Горгио! — прошепна тя с дрезгав глас. — Не искам да ме наранят.

— Няма да издам тайната ти, Тарита, обещавам ти. Благодаря ти, че ми я довери.

— Вие сте добра господарка — отвърна свенливо тя и след това изведнъж добави. — Ще помолите ли лейди Сейра да оправдае Фернандо?

— Да, ще говоря с нея — отвърна ѝ Елена и стисна ръката ѝ в отговор.

Първо обаче ще трябва да изровя тялото му, за да го попитам няколко въпроса с надеждата, че въобще ще мога поне малко да разбера какво, по дяволите, се е случило.

Много от проявленията на некромантията бяха забранени из цялата Рондийска империя и то поради основателни причини. Създаването на немъртви чрез приклещването на душите им в собствените им тела или в нечии други влизаше в разрив с всякакъв здрав разум и бе не просто ежесекундно мъчение за тези души, но те се превръщаха и в опасност за живите: притежаваха тела, неусещащи болка и се превръщаха в смъртоносни създания, нуждаещи се да се хранят с други души, за да оцелеят в тази си полужива форма.

Като страна, в която в миналото не са живеели магове, в Джавон нямаше подобни забрани върху некромантията, но въпреки това, Елена не възнамеряваше да бъде разкрита току-така.

Фернандо Толиди бе набързо заровен в една от подземните гробници на двореца, намираща се под разрушената Лунна кула. Като благородник, Фернандо заслужаваше прилично погребение, но засега се предполагаше, че когато отношенията с Горгио се нормализират, тялото му ще бъде изпратено на север. Затова междувременно го бяха натикали в един ковчег и без никаква церемония го бяха заровили в гробницата на някаква отдавна заличена династия, оставяйки го пренебрежително да изгние.

Гносисът щеше да е ключът и осветлението на Елена по пътя. Тя провери дали Сейра е заспала, а Тарита — притихнала, и дочу как Борса вече хъркаше от съседната стая, преди да се измъкне към настоящия вечен дом на Фернандо. Катинарът се отключи в ръката ѝ без много усилия, с помощта на гносиса тя заглуши и скърцането на отварящата се врата, след което я затвори внимателно и запали една главня. Останала сама в студените подземия, Елена тръгна на лов за гробове. Под двореца им лежаха вечните жилища на шейхове, емири и проповедници от близо петстотин години насам — същински лабиринт от джафи мъртъвци, чието пълно разучаване щеше да ѝ отнеме часове. Но Елена се насочи направо към римонските гробници, лесно разпознаваеми по изваяните ангели и гравираните образи на Сол и Луна върху редиците от каменни саркофази. Докато преминаваше между тях тя прошепна тиха молитва за душите на мъртвите. Не беше трудно да си въобрази как духовете се взират в нея, а сенките се прокрадват в мрака по стъпките ѝ. Когато някоя душа не преминеше спокойно в отвъдното, се случваше вечният ѝ сън да се наруши и тя да остане да обитава около собствените си тленни останки. Понякога тези духове ставаха животозастрашаващи. Но сега около Елена се усещаше само студената, гниеща влага на гробовете — достатъчно неприятна, но не и опасна.

Фернандо бе положен в каменен саркофаг, а името му бе набързо гравирано отгоре. Тя остави главнята си в една от поставките на стената и започна да повдига капака, настръхваща от вонята на смърт под него. Спря, за да увие носа и устата си с шал, пое дълбоко дъх и отвори ковчега.

Не бяха положили ни най-малко усилие да подготвят тялото за погребението. Трупът на Фернандо Толиди, в напреднал стадий на гниене беше потресаващо подут от газовете, отделяни при разлагането на органите му, почти двойно по-едър от нормалната му фигура. Ноктите на ръцете и краката му и косите му бяха продължили да растат, но лицето му бе хлътнало, плътта му — прилепнала към черепа под нея. Очите му зееха отворени: изцъклени бели орбити, загледани невиждащо в небитието. Езикът му се бе подул и устата му се разкривяваше открита, а под нея и под очите му личаха засъхнали яркочервени струйки, сякаш от тях се бе стичала демонична кръв. Но това беше нормален резултат от разлагането.

Нищо чудно, че легендите за живите мъртви се носят много преди гносисът да ги превърне в реалност, замисли се Елена. Едва се сдържаше да не повърне — това, което ѝ предстоеше да стори, не бе никак лесно и всъщност доста опасно. Щеше да използва тялото на Фернандо като връзка към душата му — некромантско призоваване на духа обратно в тялото. Шансът да се провали беше голям: некромантията не ѝ бе силна страна, а и беше възможно духът му вече да се е разпръснал или да е преминал в отвъдното. Но още по-лошото бе, по този начин можеше да предизвика нещо много по-опасно.

Лилава светлина — цветът на некромантията се процеди през пръстите ѝ върху мъртвешки студената кожа на Фернандо. От него не бе останало нищо друго освен един труп, един отминал спомен за съществуването му, задържал се в разлагащо се тяло. Елена го улови и започна призоваването — един безмълвен вик в човешкия свят, но импулс сред душите, вибрации по невидимата паяжина, привикваща паяците по нея. Тя обаче се опитваше да не си го представя по този начин.

Фернандо Толиди… Фернандо Толиди…

Загубила представа за потока на времето, тя продължаваше да го зове, усещайки капките пот, избили по челото ѝ като мъниста, и леките докосвания до съзнанието ѝ, докато най-накрая не започнаха вълненията, като че ли нещо огромно се носеше покрай нея в дълбоките води, нещо, изтъкано от сенки и далечни съскащи отгласи, и тогава…

Аз… съм… бях… Фернандо… Толиди…

Тя долови образ или по-скоро проекцията в съзнанието си на образа на млад мъж с грубо лице. Полупрозрачната му фигура се понесе към нея, а по лицето ѝ бе изписан страх. Той се надвеси над другия край на ковчега си.

Не гледай надолу, Фернандо, погледни мен, нареди му тя, но той вече свеждаше очи, съзирайки изгниващото си тяло, и изпищя в ужас и тъга. Призрачните му очертания започнаха да се размиват.

Тя заобиколи ковчега му, докато той продължаваше да се отдръпва. Фернандо, гледай само мен, заповяда тя.

Той извърна неохотно и ужасено лицето си към нея. Какво сте ми направили?

Трябва да ми кажеш кой те уби.

Той я погледна безпомощно, с ужас в очите. Хвана се за гърдите, сякаш усещаше забитото в тях острие. Не си спомням… Защо не мога да си спомня собствената си смърт?

Елена се опита да го успокои. Нормално е. Разумът умее да заличава болката и сътресенията на съзнанието. Ненадейно, тя усети пъплене по сетивата си, докато около тях се струпваха други души, наблюдаващи ги съсредоточено. Трябваше да приключи възможно най-бързо. Стой мирно, каза тя на духа на Фернандо и протегна ръка, лумнала в лилава гностична светлина, прокарвайки я през призрачния му череп. Тръпка премина по безплътното му тяло и образите започнаха да се стичат в съзнанието на Елена:

Младо момиче — Солинда стои гола върху него, а ръцете му я държат здраво, докато тя го е възседнала страстно; насладата му се покачва, довежда го до кулминацията… Когато той вдига поглед към нея, а тя свежда очи към него…

Това не е Солинда!

Следват изумление и ужас; той крещи — несвързани думи на отвращение и страх, избутва я от себе си… слабо, бяло тяло се просва на земята и извръща лице с викове към него, а един кинжал проблясва във въздуха…

Удар след удар се изсипват върху гърдите му, постепенно започва да настъпва изтръпване и е толкова странно, защото вече не усеща нищо, а кръвта шурти навсякъде. Все още вижда кльощавото лице, кръвта е изпоцапала бялата му кожа, носи се парлив дъх на кръв. Мракът се спуска отгоре му като устремени води, издърпва го на дъното…

Елена се освободи от видението, докато избледняваше пред очите ѝ.

— Благодаря ти, Фернандо — каза тя на глас към света на духовете. — Почивай в мир.

Широкото му лице сведе взора си към нея и той се протегна да я докосне — дали за да я нарани, или да ѝ благодари, Елена не успя да разбере, защото някакъв невидим вятър накъса образа му и отвя душата му в небитието.

Ясната картина изпъкваше ярко в съзнанието на Елена: слабо, момчешко на вид лице с къса червена коса. Лице, което виждаше за първи път…

Подземният мавзолей сега изглеждаше дебнещ, осезателен. Призоваването на един дух неизменно бе привикало и други. Тя заотстъпва назад, замахвайки с главнята около себе си — вече ясно съзнаваше, че страховете ѝ не са безоснователни: знаеше, че съществуват създания, които обичат да се спотайват в мрака и прошепна прогонващи заклинания. Отекващата тишина сякаш ѝ се присмиваше в лицето и въпреки че наистина нямаше нищо около нея, тя се почувства в безопасност, едва когато стигна в стаята си.

Не можеше да заспи дълго след това, искаше ѝ се да поговори с някого — добре де, искаше този някой да е Лоренцо, но беше късно, а главата ѝ вече гъмжеше от прекалено много мисли.

Когато най-сетне успя да заспи, сънува, че подутото тяло под каменната плоча бе нейното.

— Е, лейди Елена, как върви животът? — Пита Розко се разположи до Елена, докато останалите членове на регентския съвет заемаха местата си.

Съставът им изглеждаше някак изменен в последните дни — сър Лука Конти бе тръгнал на север, където да приклещи Горгио. Граф Пиеро Инвейльо обаче все още беше сред тях, все така изтънчен и вежлив и все още използващ всяка възможност да предложи синовете си на Сейра. Настойчивостта му се бе превърнала в добродушна шега, но с един сериозен оттенък в нея. Дон Франческо Пердонело се бе присъединил към съвета като пръв представител на „Сивите гарвани“ и съветник по въпросите, засягащи публичната администрация. Винаги водеше със себе си свита от експерти и се бе превърнал във важна фигура в съвета. Двамата с Пита Розко постоянно влизаха в спорове по финансовите въпроси.

— Пита, по-добре отвсякога — излъга приветливо Елена.

Пита повдигна вежда подозрително, но не постави под въпрос отговора ѝ.

Лоренцо се появи и Елена веднага намери някаква важна работа в ъгъла на стаята, докато той се шегува с Пита за някакъв облог помежду им.

Сейра доведе и последните членове на съвета: Луиджи Гиновиси, все още разпоредник на семейните приходи и все така намусен, проповедник Акмед ал-Истан, който продължаваше с опитите си да накара съвета да предприеме стъпки в полза на аметхианските искания, и Йосип Янус — новият представител на соланската вяра и старши друид спрямо Иван Прато. Янус създаваше строго и мрачно усещане и спореше дори и за най-незначителни неща сякаш са на живот и смърт. Регентският съвет вече имаше цели трийсет членове, а всеки от тях си водеше своя свита поддръжници. Елена продължаваше да повтаря на Сейра, че това са прекалено много хора. Опитваше се да я убеди да създаде по-малък Висш съвет, а сега поредната досадна среща на постоянни разногласия трябваше вече да я убеди да го стори.

Сейра седна и всички заеха местата си. Елена застана на обичайното си място близо до нея, но кралицата-регент дори не я удостои с погледа си, а пристъпи към откриването на срещата:

— Господа, искам да знаете, че всяка една минута ни е ценна, и че вече ми дойде до гуша да поставям такси на пътищата или квоти за сол, докато тук не ни остава време да обсъдим шихада. Представям ви факти, не ви каня да дадете мнението си. Ясна ли съм?

Всички вече я познаваха достатъчно добре, за да кимнат благоразумно и да се съгласят с нея. Елена беше чула неколцина от тях да се превъзнасят по старите времена, „когато Олфъс поне ни даваше думата“. Но беше чувала други да се заявяват единодушно, че Сейра ръководи добре съвета и като цяло ѝ бяха пламенно предани. Елена се изпълваше с един непринуден прилив на гордост от своята принцеса. Всички безсънни нощи, в които я възпитаваше в политиката и ръководството, сега даваха плодове, много по-богати, отколкото би могла да си мечтае.

Макар че ми липсва момичето, което някога беше…

Сейра обобщи накратко ситуацията им: агентите им в Кеш съобщаваха за безкрайни колони от мъже, виещи се на запад към долината Хеб. Един търговец докладваше, че Томас Бетилон е въвел насилствено наложен вечерен час в Йебусалим. Белоний Вълт бил изпратен от рондийците на дипломатическа мисия към Ордо Коструо. На север Горгио били тихи, но строели високи дървени козлови кранове, от онези използвани за пристанища на въздушни кораби. Носеше се слух, че Доробон се завръщат. Дори Джавон да избереше да пренебрегне Похода, войната така или иначе щеше да ги застигне. Но тези новини вече бяха на няколко дни или седмици — без мрежата от доносници на Гървон Гейл, всяка нова информация сега беше ценна.

Разискваха нашироко относно шихада, но не успяха да достигнат до единодушно решение. Да изпратят войските си на юг, когато Горгио очакваха подкрепление от Доробон, граничеше с лудостта, но да отхвърлят напълно исканията на султан Салим би било равносилно на самоубийство. В крайна сметка гласуваха в полза на шихада само с един глас разлика — решителният глас на Сейра. Елена забеляза, че Лоренцо гласува „против“ и това не се хареса на Сейра.

Срещата се проточи дълго и дори най-заядливите съветници вече искаха да си ходят, когато Сейра повдигна един последен въпрос:

— Елена ме помоли за разрешение да доведем обратно Солинда от Крак ди Кондотиори — заяви открито тя.

Думите ѝ накараха всички да прекъснат приповдигнатите си от мисълта за края на събранието шеги и да се вторачат в нея.

— И с каква цел? — попита най-сетне граф Инвейльо. — Върху нея все още има обвинения в измяна, а така и не я поставихме на съд. Можем ли да допуснем един публичен процес в сегашното си деликатно положение?

Пита Розко вдигна пръст с възражение:

— Ще я използваме като пример — така ще покажем на хората, че сме решени да се изправим лице в лице с този проблем…

Сейра го прекъсна:

— Елена иска само да я подложи на разпит по отношение на събитията около смъртта на Фернандо Толиди. Ще я придвижим без много шум. В зависимост от отговорите, които получим, ще решим и дали да я изпратим отново на юг.

— Тогава защо доня Елена не си отиде сама на юг и ни спести грижите по това толкова сложно и опасно предвижване на затворничката? — измърмори Пита.

— Защото няма да я пусна — отвърна категорично Сейра. — Просто ви осведомявам, не подлежи на обсъждане — но след това гласът ѝ поомекна. — Солинда все още е моя сестра и аз също искам да я видя. Искам да знам дали наистина поставя Горгио пред семейството си. Ако е така, няма да има милост за нея — в гласа на Сейра се прокарваха глухи, призрачни нотки. — Но това ще го обсъдим друг път — тя се изправи рязко. — Това е всичко, господа.

Когато мъжете се разотидоха, Сейра дръпна Елена и я помоли да повърви с нея — изключителна рядкост в последно време.

— Елена, част от мен не би се и замислила да остави Солинда завинаги в подземията на крепостта — призна си тя. — Вече не знам какво да правя с нея.

Елена отвърна със съчувствие:

— Ще я разпитам възможно най-бързо и ще я изпратим отново там. Няма нужда дори да я виждаш.

— Има, Елла — разбира се, че трябва да я видя — Сейра изпъна гръб, съзнанието ѝ вече препускаше напред. — Другата седмица пристигат пратениците на султана. Какво ще им кажем?

— Че ще се радваме да потанцуваме заедно, но вече програмата ни е пълна?

Сейра се усмихна сдържано:

— Това май наистина е всичко, което можем да им кажем. Съмнявам се обаче, че Салим ще е въодушевен. Или пък джафите. Ако Доробон се върнат, не мога да си позволя армиите ми да са в Хеб — тя се прозя унило. — Лоренцо ди Кестрия гласува против участието ни в шихада — отбеляза тя. — Изненада ме.

— Май Лоренцо смята, че е редно да се занимаем само с един проблем. А и твърди, че съюзът между Доробон и Горгио поставя пред нас неотложни проблеми, с които трябва да се справим.

Сейра се намръщи:

— Ди Кестрия винаги са ме подкрепяли — измърмори тя и погледна Елена. — Мислех, че си го обучила по-добре.

— Ако това трябваше да е някаква шега, не беше смешна, Сейра.

Тя си мисли, че спя с него. А и кой ли още друг?

Сейра отвърна студено:

— Само казвам, че обикновено сте единодушни по повечето въпроси. Няма нужда да се обиждаш.

Елена се сепна:

— Извинявам се, Ваше Величество. Уморена съм.

Уморена до смърт. Достатъчно уморена, че да правя глупави грешки.

Тя се поклони, съзнавайки, че неколцина от съветниците бяха дочули разговора им.

— Моля да ме извините — тя побърза да си тръгне, разтърсвана от мислите: Какво се случва с моята принцеса? Къде е момичето, което познавах?

Качи се немощно по стълбите, подвоуми се дали да си вземе вана, но избра медитацията вместо това. Отиде в стаята си за тренировки в кулата и преди да разчисти оръжията и свали мантията си, кимна извинително към Бастидо, когото напоследък пренебрегваше често. Вдигна капаците на прозорците и остави огненочервените лъчи на залязващото слънце да я изкъпят в светлината си, преди да свали панталоните си и връхната си туника, да разгъне тънката постелка, която държеше навита в ъгъла, и да започне тренировката си. Изкуството на йога поначало бе възникнало в Лакх, но след отварянето на моста Левиатан било разпространено и сред много магове от Юрос, които го намерили за полезно не само за тренирането на тялото, но и на духа.

След половин час, тя вече започваше да се изпотява, вглъбена в упражненията си, но изведнъж звукът от отварянето на врата я върна обратно в реалността. Очите ѝ се стрелнаха към меча ѝ. Поуспокои се, когато видя, че натрапникът беше Лоренцо ди Кестрия, но въпреки това настръхна при мисълта да е насаме с него.

— Доня Елла, мога ли да ви прекъсна?

Тя сведе поглед към дрехите си — прилепнало от пот бельо, и след това вдигна очи към него:

— Лори, нали знаеш, че ако нахлуеш така в стаята на някоя жена, тя най-вероятно би се разкрещяла?

Той се плъзна покрай нея и отиде до прозореца.

— Знам. Съжалявам. Надявах се на добрата ви воля — той се извърна, залезът озаряваше лицето му, и протегна ръка към нея. — Казахме, че ще говорим отново, когато се върнеш от кръвната кула. Е, върна се, и аз искам да проведем този разговор сега.

Ох, боже…

Тя го остави да я издърпа на крака. Коленете ѝ поддадоха, а влажната топлина на тялото ѝ се стече по корема ѝ. И по-надолу.

— Трябва да се облека — измърмори разсеяно тя.

Той я спря само като застана зад нея и обви ръце около тялото ѝ. Бяха здрави и топли, силни като крепостни стени. Тя потъна почти неволно в прегръдката му.

— Харесва ми да те гледам. Движиш се с такова изящество — прошепна той в ухото ѝ, — като водата — нежно, той я обърна, така че и двамата се изправиха пред прозореца. — А тук, в тези сухи земи, тя е скъпоценна.

Заедно двамата се вгледаха отвъд морето от тухлени къщи, към пустинния хоризонт и голите форми на планините на запад. Елена се опита да си спомни как изглеждат горите, но не успя. Не можеше да мисли трезво за нищо друго, освен колко добре се чувства в ръцете му, обвити около нея.

— Разкажи ми за Индрания — побърза да попита тя в опит да си спечели време за размисъл.

Той се усмихна нежно.

— О, но хората там използват името Лакх, а не Индрания. Може би е най-странната земя на света. Червени почви, зелени дърветата, минарета, издигащи се над червените покриви на къщите. Жизнерадостни хора и цветове. Човек не би могъл да твърди, че познава цветовете, преди да стъпи на някой лакхски пазар. Жените носят най-ярките и наситени червени и зелени тъкани, най-искрящо жълти или оранжеви, блестящи в позлатена бродерия или украсени със скъпоценни камъни. С изкусни шарки и невероятен детайл — той погали ръцете ѝ над лактите. — Някой ден ще те заведа там, ако пожелаеш.

Мечта за свобода и пътувания: надежда, която да я крепи.

— Разбира се, че искам, Лори. Звучи прекрасно.

— Движението е свобода. Пътят те зове и ти загърбваш всички грижи, оставил се да те отведе далеч, където мечтите ти те очакват.

Тя въздъхна и потъна в прегръдката му. Той я целуна по лявото, а след това и по дясното ухо, а тя потрепери с наслада. Сгушил се в шията ѝ, попита:

— Бих ли могъл да си получа целувката си сега, Елла?

Тя се извърна в ръцете му и го погледна в очите, само на няколко сантиметра от нейните. Въздъхна леко и безпомощно:

— Би могъл.

Тя притисна устни в неговите и отпи жадно от целувката му. Имаше вкус на кафе. Тя усети как защитите ѝ се разпадат и се оставя да я поведе до постелката за йога, нежно поставяйки я да легне по гръб, обсипвайки с целувки шията ѝ, а леко наболата му брада се отъркваше в нея и в бузите ѝ. Ръката му се плъзна под потната ѝ туника и погали лявото ѝ зърно, след което нежно я разкопча. Веднъж започнали, тя усети вътрешен натиск да приключи по-скоро, но той нямаше никакво намерение да бърза и вместо това забави движенията си, проточи ги във времето, целувките му станаха още по-нежни, по-малко настойчиви, а докосването му — по-закачливо, възбуждащо.

Съблече дрехите ѝ внимателно, обсипвайки я с нежни нашепнати думи и се плъзна надолу по тялото ѝ.

— Съществува едно лакхско писание, наръчник в изкуството на любовта. Първата му книга описва начините да задоволиш една жена без да проникваш в нея — обясни той, целуна венериния ѝ хълм и прокара език през отвърстието ѝ така деликатно, че я накара да застине на място.

Тя вплете пръсти в къдриците му, докато той остана там сякаш с часове, стимулирайки я с уста, играейки си с език и засмуквайки, докато не я доведе до вихър от бурни последователни кулминации, а сподавените ѝ викове увиснаха влажни във въздуха.

Когато тя се посъвзе, той се плъзна върху тялото ѝ.

— Втората книга разказва за проникването в жената — каза ѝ той, докато се плъзна в нея.

Тя се сгърчи под него и започна да тресе бедрата си, но той я укроти и ѝ прошепна:

— По-бавно, amora, винаги бавно.

Усещаше го огромен в себе си, а когато най-сетне се задвижи по-бързо сякаш отне целия дъх от тялото ѝ. Вкопчиха се един в друг, с всяко движение насладата се покачваше, сетивата ѝ се изпълваха с него: с въздишките, с допира на кожата му, с аромата и с движенията му: всепроникващи и божествени. От присъщата ѝ резервираност не остана и следа и тя започна да стене, останала без дъх, когато най-сетне той се тласна силно в нея и с рев като на бик свърши в конвулсиращото ѝ тяло. Отне ѝ цяла вечност, докато се опомни. Слабините ѝ плуваха в телесни течности, а кожата ѝ — в пот.

— Беше невероятно.

— Благодаря ти — той се усмихна бавно, някак непонятно сериозно, почти преценяващо.

— За какво си мислиш? — попита тя учудено.

— Че си едно удивително създание. Маг, способен на всякакви чудеса — той се измъкна внимателно от нея и легна на една страна, с лице, притиснато към нейното, — но преди всичко си жена.

— Не, не съм. Аз съм Героят на кралицата-регент, преди всичко друго.

Той я погледна в очите:

— За мен първо си жена — целуна я преди да успее да отговори, и я притисна покровителствено в обятията си.

Тя го целуна по бузата, внезапно обзета от свенливост сега, когато неотложната ѝ нужда бе задоволена. Или поне засега. Сложна плетеница от надежда и страхове закипя в нея. Въпреки че инстинктът ѝ подсказваше да се отдръпне и да прецени размера и същността на случилото се, то беше невероятно — по-добро от всичко, за което бе мечтала.

— Е? — попита закачливо тя. — За какво искаше да говорим?

Той изсумтя:

— Жени! Винаги, когато са в леглото, трябва да приказват ли, приказват, приказват… — той се засмя, но в крайна сметка той запълни настъпилата тишина с разкази за местата, по които бе странствал. Стаята се изпълни със сенки, когато нощта започна да се спуска, но Елена дори не забеляза — съзнанието ѝ следваше думите му, пътешестваше по местата, които той ѝ описваше.

— Пътуването звучи страхотно — промълви тя, когато Лоренцо замлъкна за миг накрая.

— Невероятно изживяване е — съгласи се той, — но може да бъде и много самотно. Никога не си сигурен дали ще те посрещнат сърдечно навсякъде, където отидеш. Едно малко недоразумение или несъзнателно изречена дума може да те запрати отново сам на улицата с нищо друго, освен да продължиш напред. Някои градове са крайно негостоприемни. Но други разтварят обятия, за да те приветстват.

Обзалагам се, че теб те приветстват, помисли си тя, вглеждайки се в красивото му лице.

— Сигурна съм, че с чара си ти лично си успял да се измъкнеш от всяка опасна ситуация, господинчо.

Той се усмихна с крайчеца на устата си:

— Разбира се, екзотичните чуждоземци винаги имат един определен чар, не мислиш ли? Както и вие самата, доня Елена: всички мъже са запленени от вас.

Тя го изгледа скептично:

— Ужасени или потресени: може би. Когато пристигнах в началото, всички рицари бяха разярени, че чужденец — и при това някаква си жена! — е счетена за по-способна от тях да защитава кралските деца. Използваха всеки удобен случай да ме упрекват, да ме унижават и да се опитват да ме превъзхождат — а някои дори имаха нахалството да ме свалят!

— Сигурно ти е много трудно тук, така както не показваш признаци на благоразположение или привличане към някого, за да не допуснеш той да те притежава.

— Именно: когато някой мъж спечели една жена, той я е извоювал. Излязъл е победител, триумфирал е над нея, докато жената в същото това време е съсипана и омърсена. Мъжът си ляга с някое момиченце от двора и всички вече гледат с по-добро око на него: доказал е мъжеството си. Но онези млади момичета са покварени от това свое отдаване.

— Значи и други мъже тук са се опитвали да те съблазнят? — попита той, отклонявайки темата на разговора.

Тя реши да си признае:

— Някои — най-самонадеяните от тях. Но повечето ме мислят за някакво изчадие: боен маг, но жена. Като някакво извънземно същество съм за тях. Ако успееха да ме победят в дуел или да ме вкарат в леглото си, щяха да ме вкарат в дребните си заповеднически схеми. През първата ми година тук бях под постоянна обсада.

— Звучи много изморително — отбеляза Лоренцо след някакво време.

Елена го погледна, опитвайки се да подреди чувствата си. Той беше чаровен и честен. Не беше маг и може би затова никога нямаше да я опознае напълно, но пък с него тя можеше да се отпусне както с друг маг. А сексът им беше наистина божествен. Сякаш той беше някакъв магнит, привличащ кожата ѝ като метал към себе си. Гласът му беше нисък и гърлен, точно от този тип, който обожаваше. Фантазии за плътски удоволствия започнаха отново да изпълват съзнанието ѝ.

— Е, имаш ли си един от тези индрански наръчници за секс? — попита тя дяволито.

Той се ухили и облегна назад:

— Разбира се! Може да осигури много добро вдъхновение да оживиш нещата в някоя мудна вечер. Базира се на четирите принципа на удоволствието — той вдигна ръка, за да отброи. — Първи: всяко едно тяло може да отдава и да получава удоволствие. Втори: докато не открием собствените си желания нямаме достъп до пълната наслада от удоволствието. Трети: удоволствието е преходно, но ни дава възможност да надзърнем във вечното щастие на дома Божий. И четвърти: ключът към удоволствието не се намира в тялото, а в ума. Писанието се основава най-вече на този четвърти принцип и групира мирядата от съчетания, която описва в четири най-важни стъпки. Създават се четири етапа на любовното съчетание и се обвързват с цикъла на луната. Доста е живописно. Амтехианите осъждат книгата, но въпреки това може да се намери лесно, дори в предполагаемите амтехиански градове. Разбрах дори, че някакъв скриптуалист я пригодява към амтехианските обичаи. Тук, в Ахмедхаса, хората се наслаждават на удоволствието, докато рондийците, доколкото съм забелязал, са сдържани и превзети — той повдигна саркастично вежда.

Тя сведе примирено глава, припомняйки си кратките моменти на любов, на които се отдаваха преди с Гървон — по-скоро, за да утолят нуждата си, отколкото да се насладят на празника от удоволствието.

— Значи аз съм поредното ти завоевание? — отбеляза тя.

— Е, разбира се, имам много опит с жените — той отвърна, без много извинение в гласа.

Тази мисъл обаче не я отблъсна никак:

— Тогава значи, че съм в добри ръце — изрече тя с усмивка.

— Така и трябва — отвърна той самоуверено. — А като казваш ръце…

Той плъзна ръката си по корема ѝ, обхвана с длан венериния ѝ хълм и започна отново да я стимулира.

Тя изстена леко и се предаде още веднъж.

Сейра Нести се научи да се промъква още като малка в игрите на криеница с брат си и сестра си. Умееше да се движи безшумно, знаеше кога да спре за миг и да тръгне отново или кога да застине напълно неподвижно и да остане така известно време. Сега вече ѝ беше в кръвта. И бе видяла достатъчно.

Високо на стената имаше тясна пролука за наблюдение, откриваща гледка точно към леглото на Лоренцо ди Кестрия. Започна да го следи, когато той реши да я ухажва, за да провери дали ѝ е верен. След като му бе отказала обаче, в продължение на седмици той се отдаде на разврат. Беше ѝ някак смътно забавно да го наблюдава с различно момиче всяка нощ.

Но този път в стаята на рицаря се вмъкна Елена и нещо дълбоко в душата ѝ се изпепели. От видната им интимност ставаше ясно, че не им беше за първи път. Когато въздишките и неконтролируемите стенания на любовното им съчетание прогориха слуха ѝ, тя се отдръпна, а парещи сълзи започнаха да напират в очите ѝ.

Гейл ще каже, че това доказва заговора им срещу мен…

Спалнята ѝ се долепяше до стария кабинет за четене на баща ѝ, от който се спускаше цялата мрежа от тунели и проходи, преминаващи през двореца. Сейра влезе препъвайки се в стаята си и се срина на дивана, хлипайки безгласно, а раменете ѝ се тресяха неконтролируемо от усилието да заглуши мъката си. Гърчеше се в пристъп на тъга, която постепенно се превърна в гняв.

На прозореца ѝ се появи сянка. Тя се олюля към него и го отвори със замах.

— Бяхте прав за тях!

Проекцията на Гървон Гейл кимна.

— Мъчно ми е за теб, Сейра — отвърна простичко той. — Елена не зачита никого другиго освен себе си. Верността ѝ към теб никога не е била нищо повече от хитър ход да си подсигури независимостта от мен и нов пенсионен план за старини.

Искаше да удари с все сила нещо. Да крещи. Пред нея се разкриваше мрачно бъдеще: за това как се събужда и съзира Елена да притиска възглавница в лицето ѝ, докато Лоренцо пробожда с нож Тимори и застава на трона — всички Нести биваха изклани, а Ди Кестрия заграбваха властта. Елена и Лоренцо правеха любов в собственото ѝ легло като кралица и крал на Джавон.

— Как бих могла да се спася? — въпросът се изплъзна несъзнателно от устните ѝ.

Гървон срещна погледа ѝ:

— Трябва да действаш много внимателно, Сейра. Опиташ ли се да ги задържиш, ще си навлечеш големи неприятности. Положението ти е деликатно, но не и напълно безнадеждно.

Тя преглътна мъчително. Правя това за семейството си.

— Ще предприемат действия, когато доведат Солинда. Сигурно си забелязала, че Елена си измисли някакъв предлог, с който да те накара да я върнеш обратно? Защото иска да я убие заедно с теб и брат ти. Ако я оставят в крепостта, където върховна власт имат Ордо Коструо, тя може да се превърне в обект на идеята за обединение. Но когато я доведат отново тук, те могат да подготвят напълно преврата си.

Тя потрепери:

— Не се бях замислила за това. Ще отменя заповедта…

— Не, остави да я доведат. Така ще ускориш освобождението си — той вдигна ръка към нея с отворена длан. — Сейра, имам план, но трябва да ми се довериш.

Тя притаи дъх. Той е Гървон Гейл. Той уби родителите ми. Как въобще стигнах до тук? Но тогава споменът за изпълненото с наслада лице на Елена, докато се натиска с Лоренцо ди Кестрия, заличи всички съмнения. Rukka Hel, мразя ги тези магове! Тя срещна отново погледа на Гървон. Но изглежда трябва да се доверя на някого от тях…

— Какво трябва да направя?

— Първо, изпрати Лоренцо ди Кестрия да доведе Солинда от крепостта — задължително трябва да отиде той. След това повикай тайно Харшал али-Асам…

— Харшал ли! Искате да кажете, че…

— Не, не казвам, че той е от агентите ми — не е. Но той има много познати сред джафите, включително и човек на име Гхуджат из’Ко, който…

— Но това е харкунско име!

Гейл въздъхна отегчено:

— Да, принцесо, точно така. Ще ме прекъсвате ли на всяка втора дума?

Сейра обви ръце около себе си и поклати глава.

— Чудесно. А ето какво трябва да кажете на Харшал…

Всеки знаеше, че днес е денят, в който щеше да се реши дали Джавон ще се присъедини към шихада, затова и Елена наблюдаваше със свит стомах как всички от съвета заемат местата си около масата. Емир Ийлан Тамадхи, Харшал али-Асам и скриптуалистът Акмед ал-Истан седнаха от едната страна, а граф Пиеро Инвейльо, сър Лука Конти и Пита Розко се наредиха от другата. Конти заместваше Лоренцо, който бе заминал да доведе Солинда. Йосип Янус седеше в дъното на масата.

Трябваше да си тук, Лори. Ти поне знаеш как да намираш компромиси.

Но Лоренцо препускаше на юг, за да прибере Солинда. Липсваше ѝ и тялом, и духом.

Сейра пристигна изнервена и със зачервени очи. През последните седмици разговаряше все по-малко с Елена, беше студена и строга, затворена в себе си — очевидно в душата ѝ бушуваше някакво противоречие, което тя не склоняваше да сподели с нея.

Никой сякаш не забелязваше промяната в нея — вече не я вземаха за малко дете или жена, дори напротив: спореха, шегуваха се и отстъпваха пред нея с охотата, с която го правеха и пред Олфъс.

Това обаче не означаваше, че винаги се съгласяваха с нея, а шихадът беше най-спорната тема от всички. Времето им изтичаше: очакваше се пратениците на Салим, султанът на Кеш, да пристигнат по всяко време в рамките на една седмица, когато те трябваше или да се съгласят да участват в шихада, или самите те да се превърнат в мишени.

Скриптуалистът Акмед обясни наложителността от шихада:

— Трябва да проумеете, че само един орган би могъл да се произнесе от името на всички амтехиани и това е Великият събор. Шихадът е нашето свещено задължение да поведем война. Никога не сме се обявявали против Кор. Първият поход ни свари неподготвени, а враждата между Кеш и Лакх не позволи свикването на Велик събор за Втория поход. Още щом се обяви началото на Третия поход обаче, всеки боеспособен мъж в Кеш, Дхаса, Гатиох и отвъд тези земи ще хване оръжието си и ще се присъедини към армията на Салим. В това число влизат и моите хора — джафите. Подчинението им на трона е отделен въпрос, кралице, тук става дума за задълженията ни към самия Ахм!

Ийлан Тамадхи побърза да закима одобрително:

— Признаваме, че римонците изповядват соланската вяра, Ваше Величество. И джафите никога няма да тръгнат с оръжие срещу вас и хората ви за това, но просто не можете да застанете на пътя на този призив за мобилизация. Много млади мъже вече потеглят на юг по своя собствена воля.

Беше вярно: от Крак ди Кондотиори — изходен портал от Джавон пристигаха вести, че стотици млади джафи напускат страната, за да се присъединят към армията, сбираща се в долината Джаси.

— Но истинската опасност ни грози тук — обади се Пиеро Инвейльо с умерено раздразнение. — Почти сигурно е, че Доробон ще пристигнат в Хийтел с поне един легион войска. Смятаме ли да ги оставим да опустошат Джавон?

Акмед разпери ръце:

— Моите хора смятат, че с Горгио е свършено. Не мислят, че Доробон ще се завърнат. Кралицата-регент сломи всички им.

— В това ли вярвате наистина? — изръмжа Лука Конти. — Какво казвате тогава на хората си в храмовете Дом ал-Ахм?

— Че Великият събор се е произнесъл и нямаме друг избор, освен да се подчиним — отвърна язвително и предизвикателно Акмед.

Елена се намръщи. Зад думите му всъщност се крие идеята: „Аз контролирам хората, не ти.“

— През 904-та Доробон превзеха Джавон само с един от легионите си — припомни граф Инвейльо. — Успяхме да ги отблъснем, едва когато станаха прекалено небрежни и съумяхме да отровим Луис Доробон и половината от маговете му. Вече няма да са така лекомислени. Искате ли земите ви да бъдат унищожени, докато хората ви са далеч от тях, хвърлили се в клането в Йебусалим, проповеднико?

— Отиваме в Йебусалим по Божията воля — повтори упорито Акмед.

Четиримата римонци удариха ядосано по масата.

— Какво искате? — попита ядно Пита Розко. — Ще се споразумеем. Сложете си картите на масата, по дяволите!

— Не можете да се пазарите с Ахм!

— Да бе! Не можем да се спазарим с теб — намеси се Лука Конти възмутено.

— Не смейте да се подигравате с един свещен човек! — отсече Ийлан Тамадхи и погледна свирепо римонските лордове. — Вижте: добре се познаваме, подкрепям ограничението, поставено от проповедник Дев и обичам тези земи. Не сме глупаци: знаем, че включването на Джавон в шихада би коствало скъпо на страната. Опасностите са ни известни — но като говорите така открито против Събора, ще си навлечете недоволството на народа и ще се самоунищожим още по-бързо.

— И все пак поставяте скъпоценната си вяра над добруването на народа си — отбеляза хапливо Пита Розко.

— Да, вярата ми ми е „скъпоценна“ — озъби се Акмед. — Тя заема централно място в живота на всекиго или поне така би трябвало да бъде…

— С това и аз съм съгласен, макар и само с него — изрева Йосип Янус.

— Господа — изкрещя Сейра, удряйки по масата. — Всичко това е непристойно. Искам от вас ясно решение.

— Очевидно не можем да постигнем решение — изрече грубо граф Инвейльо. — Те ще си потеглят към смъртта или славата, а римонците ще трябва да се изправят сами срещу Доробон — той извърна поглед към Ийлан Тамадхи. — Или може би предлагате нещо друго?

— Онези, надигащи глас против Великия събор, отварят пътя на смъртта сред нас — отвърна Ийлан с безизразно лице.

— Да не би да заплашвате нашата кралица-регент? — изръмжа Лука Конти и на Елена отново ѝ се прииска Лоренцо да е тук.

— Не — намеси се Акмед, — не бихме могли. Всички от нас обичат кралицата-регент. Шихадът не застрашава никой от вас, римонците, освен ако не се обявите против него. Но с Горгио ще трябва да се справите сами.

Разискването продължи с часове — разбунтувано море от думи, чиито вълни се разбиваха в повелята на Събора и се разпръскваха. Елена се страхуваше от пълен разкол, но Сейра продължаваше да ги настървява. Поне прояви разума да ѝ нареди да разкаже за способностите на един рондийски легион.

— Доробон са рондийци от Севера — започна Елена. — Притежават богатства — повече, отколкото бихме могли да си представим, и съизмерима с тях арогантност. Близки са с императора и се ползват с неговото благоразположение — вдовицата, бившата жена на Луис, когото сте отровили, често се съветва със самата Императрица майка Лучия Фастерий. Ще ни обкръжат с въздушните си кораби още преди края на годината. И това не е просто предположение. Легионите на Доробон са изключително добре екипирани. Макар пет хиляди души да не ви се струват много, много от тях най-вероятно ще пристигнат на гърба на гностични твари, създадени за бойното поле. С тях ще пристигнат крилати коне и поне дузина бойни магове — от най-различни кръвни рангове, но повечето ще са по-силни и от мен. Подобна сила би могла да унищожи и армия, превъзхождаща я десет пъти по численост.

Докато останалите все още размишляваха върху току-що чутото, Сейра попита:

— Ами ако армията е двайсет пъти по-голяма?

Елена премигна учудено. Всички погледнаха слисано.

— Ами — започна тя, — ако се държат заедно, ако не се смутят от лошите загуби, които могат да понесат — а дори и чистокръвните магове се изморяват и гностичните създания могат да бъдат унищожени… но такава армия не съществува, не и тук в Джавон.

Сейра веднага възрази:

— Напротив, съществува.

Всички насочиха смаяни погледи към нея.

— Племето харкун — отвърна тя на безмълвните им въпроси.

Всеки мъж в стаята освен Харшал али-Асам скочи на крака, а израженията им варираха от пълно изумление до презрение и гняв, но Сейра дори не потрепна.

Когато най-сетне поутихнаха, позволиха на граф Инвейльо да изрази общото недоволство.

— Кралице, племето харкун и джафите са във война от векове. Носят се легенди за варварщината им — дори по мое време трябваше да се бием с тях по южната ни граница. Спомените от сраженията все още ме преследват в кошмарите ми. Те измъчват заловените до смърт и поробват жените ни. Дори и кешите не се разправят с тях — те са животни, кралице!

Сейра извърна поглед към Харшал и Елена загледа с интерес. Той очевидно бе очаквал предложението ѝ, Елена се запита какво ли още бе уговорено предварително. И защо не са ме включили в обсъждането си?

— Харшал, чувала съм, че имате познати сред племето, така ли е? — попита Сейра. — Разкажете ни за тях.

Харшал поглади гладкия си череп:

— Свързах се с харкун чрез един мъж със смесена кръв. Казва се Гхуджат из’Ко и е добре известен във всички по-големи номадски лагери. Харкун навлизат по южните ни територии през планинските проходи стотици километри на изток от крепостта Кондотиори. Те са непроходими през зимата обаче, затова харкун прекарват лятото тук, в по-хладния север, а зимата на юг в Кеш. Отдадени са на амтехианската вяра, но не признават властта на Великия събор и не са се заклели в съюз с Кеш или Гатиох. Неоспоримо независим и изключително воински настроен народ.

— Тъкмо за това става дума! — възкликна Пита Розко. — Воински настроени и непризнаващи закони, не отдават преданост на никого — ако ги пуснем в земите си, ще се развилнеят както си искат!

— Единствено висините на рифта Педрани и укрепленията, издигнати върху него, ги държат далеч от джавонските земи — добави Инвейльо. — Без тази естествена граница досега да са нахлули в страната ни.

— Да, да — побърза да уточни Харшал. — Всички добре знаем това. Но хората от харкун не са безмозъчни варвари. И те са амтехиани и се придържат към предписанията на Пророка. И те живеят в нашия свят. Търговията ни с тях е безценна. Срещал съм един от вождовете им, който можеше да говори, пише и чете достатъчно грамотно.

Граф Инвейльо изсумтя незаинтригуван:

— И въпреки това, защо трябва да се бият заедно с нас? Биха ли успели да се въздържат от грабежи, докато са по нашите земи? И как ще ги накараме да си тръгнат след това?

— Като им дадем това, което искат — отвърна Сейра равнодушно.

— И какво е това нещо? Земите ни, за да ги опустошат и децата ни, за да ги превърнат в роби?

— И това бихме могли да им предложим, ако въобще има някакъв смисъл да предлагаме каквото и да е — отвърна тя. — Харкун ще престанат да са проблем за нас в мига, в който ги пуснем първи срещу Доробон.

Думите ѝ натежаха във внезапно притихналата стая. Елена хвърли слисан поглед към момичето, а сърцето ѝ се сви като ледена буца в гърдите. Пресвети Кор, малкото ми момиче ли каза това?

Дори Акмед остана без думи, но бързо се опомни:

— Ще изпратите мъжете на един цял народ на сигурна смърт, само за да отслабите Доробон преди да ги унищожите? — той премигна с изцъклени очи.

— Времената са тежки, господа — отвърна Сейра, гласът ѝ беше лишен от емоция.

— Никога няма да се съгласят на това — отвърна Пита Розко с разтреперан глас. — Ако наистина са толкова интелигентни, колкото Харшал твърди, ще знаят, че едно директно сражение срещу рондийски легион граничи със самоубийството.

Харшал поклати глава:

— Чували са много истории за рондийците, но не им отдават голяма значимост. За тях кешите си измислят, за да оправдаят загубите си в битки.

— Значи ще се втрещят още повече, когато се сблъскат с реалността — обади се Елена. — Още щом крилатите гностични зверове прелетят над главите им и бойните магове ги обсипят с огън и светкавици, ще се разбягат като обезумели.

— Не мисля: харкун израстват, обучени в изкуството на меча от деца. В битка показват единствено съвършено безстрашие — отвърна Сейра, застанала твърдо зад Харшал.

— Защото не са се изправяли срещу магове! — възпротиви се Елена. — Помниш ли какво стана с вашите мъже, когато Доробон дойдоха тук последния път? Повярвай ми, по време на Бунта в Норос с всички наши магове ние се изправихме лице в лице срещу рондийците. От бойните полета останаха пустеещи земи години наред! Това няма да е по силите на номадите — ще си помислят, че Раят и Адът са настъпили на Земята и ще се спасяват кой както може без дори да им мигне окото. Ще си помислят, че е настъпил краят на света.

— Ще се бият — заяви Харшал и извърна поглед към Сейра. — Гхуджат из’Ко твърди, че ще подготвят армия от над сто хиляди воини.

— А нашите джавонци ще са почти също толкова на брой — добави Сейра. — Достатъчно мъже, които да довършат започнатото след като бойните магове на Доробон са изтощили силите си срещу мъжете на харкун — тя огледа хората около масата. — Няма значение какво ще обещаем на харкунците, няма да ни се наложи да го изпълняваме. И ще се справим с два проблема с един удар.

Толкова студена и пресметлива — план, от тези, които само Гървон може да забърка. Елена сведе примерно глава. Но все пак на това я учих и самата аз.

— Дори и да успеем да осъществим всичко това, какво ще кажем на пратениците на султана? — попита намръщено Ийлан Тамадхи. — Шихадът дали ще го приеме?

Сейра сви рамене:

— Така мисля. А и за това си имам план…

Два дни преди края на майсенк, кралицата-регент Сейра Нести седна на трона си, а около нея се събраха регентският ѝ съвет и останалите царедворци, за да посрещнат пратениците на султана на Кеш, Салим. Пристигна Фарука от Маал, чичото на султана, придружен от именития амтехиански учен — проповедник Баръх Шуок. Двамата се надпреварваха да я умоляват да подкрепи шихада.

— Присъединете се към праведния път да освободим света от нашествениците, Ваше Височество — сигурни сме, че кръвта във вените ви стене за отмъщение, защото част от нея е римонска, а римонците единствени на Юрос не скланят глава пред рондийския император. Но вие сте също така и джафи: изпитали сте тежестта на потисничеството им тъкмо тук, в Джавон. Познали сте бича на техните магове — душата ви неизменно е с нас, кралице, за това оставете и тялото ви да се присъедини, да се обединим в една обща цел.

Фарука разгъна флага на шихада — на преден план изпъкваха лунният сърп и звездите, обрамчени от четири извити саби, изобразяващи четирите края на света. В центъра му бе избродиран замък и едно име: Йебусалим, заветната цел на шихада.

— Лакх е с нас, цяла Антиопия се надига като едно. Не допускайте джафите да не получат своето отредено място в този свещен съюз.

Елена наблюдаваше притаена в една ниша, тъй като откритото ѝ присъствие щеше да бъде взривоопасно. Във всеки случай и тя самата не желаеше да присъства, не се чувстваше като част от този въпрос. След последната среща на съвета каза на Сейра, че планът ѝ е манипулативен, измамнически и пагубен, но Сейра смяташе, че е под достойнството ѝ да приема критика от охраната си:

— Ти си външен човек, а и освен това не си предложила никакво друго решение — беше заявила тя с груб и презрителен тон. — Не ме подкрепи, а само ни обсипа с ужасяващи истории за мощта на собствения си народ. Сигурно ще си по-щастлива, ако се върнеш сред тях.

След това бе излязла демонстративно от стаята и не бе проговорила повече на Елена, освен ако не трябваше да ѝ даде директна заповед.

Отчуждеността на Сейра я ужасяваше, а и така, както Лоренцо го нямаше, Елена се чувстваше самотна и уплашена. Борса се суетеше около Тимори, за да го подготви за церемониалната му роля по посрещането на пратениците. Единствено компанията на Тарита я утешаваше.

Само ако всичко не изглеждаше така безнадеждно. Тя помнеше разрухата, която бойните магове могат да посеят след себе си: съсипаните тела, изгорени до неузнаваемост, подутите лица на мъже, удавени на сушата, човешките трупове, разкъсани от гностичните твари със злокобни сили. Каква надежда имаше за Джавон, дори и ако Сейра продадеше душата си, за да спечели племето харкун на тяхна страна?

Най-сетне кешите приключиха призивите си с прекрасно инсцениран завършек, при който Фарука се озова на едно коляно, развявайки флага на шихада, докато проповедникът стискаше здраво Свещената амтехианска книга и сочеше с дясната си ръка към небесата. Елена и целият двор притаиха дъх, втренчили погледи в осемнайсетгодишното момиче, което държеше в крехкия си хват съдбата на земите им.

Сейра проговори, а гласът ѝ зазвуча отчетливо:

— Лорд Фарука, проповедник Баръх, чух вашия глас. Чух също така и гласовете на народа на цял Джавон — от северен Хийтел, където Горгио все още се опълчват на справедливите владетели на Джа’афар, до крепостта върху висините на рифта, предпазваща ни от нашествията на племето харкун; от Либис, където земевладелците радеят за мир, до Бароз, който жадува за война.

— Всички мъже говорят за справедливостта на шихада, никой не иска земите му да бъдат омърсени от ферангите. Чувам тези думи и подемам отзвука им, но точно както на бойното поле, човек трудно може да свали поглед от противника пред себе си, за да се изправи пред далечната надвиснала опасност. Така и ние в Джавон не можем просто да обърнем гърба си към Горгио. Трябва да ги унищожим, да обединим народа си отново.

— Но не можем и да позволим границите ни да бъдат престъпени. Добре знаем, че в миналото южните ни крепости са играели ролята на предел между независимостта и поробването на кешите. Не бих могла да помоля сляпо султан Салим: „Изпратете ми войските си, за да смажем Горгио“. Дори във времената на шихада, подобно доверие е недопустимо, колкото и да ме боли от този факт. Но мога да ви помоля следното: позволете ми да издигна флага на шихада тук в Джавон: един по-специален флаг, благословен от проповедник Баръх, с надписа „Хийтел“. Нека да въстанем на шихад срещу Горгио и Доробон и когато ги премахнем от земите си, ще приемем флага на Йебусалим.

Елена наблюдаваше шепнещата тълпа, заслушана в плана на Сейра — опит да убеди кешите, че битката на Джавон срещу Горгио и Доробон е достатъчно оправдание за вдигане на война, с което да умилостивят Събора. Тайните преговори преди официалната среща не бяха довели до резултат.

Тя притаи дъх като всички останали в очакване на отговора на посланиците.

Фарука се допита до проповедника и се обърна отново към Сейра:

— Кралице, чухме вашата молба. Признаваме благоразумието ѝ и любовта, която засвидетелства тя към двата ви народа и към мира, към Ахм и Неговия Рай. Султан Салим ме упълномощи с известна свобода за решението ми в спогодбата ни. Предложението ви ми предоставя много възможности в тази насока.

Залата притихна напълно, уловила се за думите на пратеника.

— Лейди Нести, Салим Велики ще разгледа исканията ви с благоразположение. Но също така ме предупреди да отбележа, че това би се противопоставило на волята на Великия Събор, който призовава всички войни на шихада към сраженията в Йебусалим — той замлъкна многозначително, за да остави думите му да отекнат в съзнанията им. — Могъщият Салим обаче също така отбеляза, че Съборът е отредил единствено и само на него водачеството на шихада. Това не му отнема правото да желае да брани своето.

Кое пък е негово? Елена се наведе леко напред от своето скривалище. Какво трябва да означава това?

Фарука се поклони на Сейра.

— Салим е пламенен почитател на куража и интелекта ви, милейди. Слушал е много за храброто ви и победоносно опълчване срещу предателите Горгио и злосторниците Доробон. Чувал е за нежността и красотата ви. И смирено желае да поиска ръката ви.

Сейра зяпна с отворена уста.

— Ако сте негова невеста, скъпа лейди, той ще получи правото да ви защити, точно както брани собствения си дом. Така ще може да изпълни молбата ви без да се противопоставя на шихада.

Сейра сложи ръка на сърцето си.

— Емир Фарука, изумена съм. Толкова нищожно същество като мен — един обикновен регент за срок докато по-малкият ми брат не навърши пълнолетие, без никакво право да се изкачи на трона, е недостойно за вниманието на Салим Велики.

Колко добре казано! Елена едва не запляска с ръце, така ѝ се искаше сега да е до нея. Припомни им, че той не може да сложи ръка на Джавон просто като се ожени за теб!

Емирът се поклони, с невъзмутимо спокойствие:

— Милейди, Салим няма претенции към трона на Джа’афар. Желае единствено да подсигури северните си граници. Не очаква нищо друго освен правото да постави свой представител сред съветниците ви, докато брат ви поеме властта. Не изисква дори вашето присъствие сред вътрешния си двор, докато не приключи войната.

— Мили боже, султан Салим е наистина щедър — прошепна Сейра с пресипнал глас.

— Приемате ли тогава предложението му? — попита сърдечно Фарука.

Сейра се огледа.

<Поискай време да помислиш. Преговаряй!> насърчи я безмълвно Елена.

Сейра я чу, извърна глава и погледите им се срещнаха. След това бавно се обърна обратно.

— Приемам великодушното предложение на султана — измърмори тя.

Джафите в залата избухнаха във възторг, а римонците застинаха слисани.

Когато най-сетне настъпи отново тишина, Фарука се поклони:

— Вън от себе си от радост сме, скъпа лейди. Позволете първи да отдам почестите си на бъдещата си кралица.

Той коленичи пред нея и докосна челото си към пода. Придружаващият го пратеник, свещен човек, повтори същото. Всички джафи легнаха на земята, докато римонците наблюдаваха все по-неловко.

Фарука се изправи на крака и се провикна с величествен жест:

— Представям ви проникновеността на Салим Велики!

Един от помощниците му разви друг флаг, подобен на първия, и из залата се разнесе усилен шепот.

Беше флаг на шихада като първия, но в центъра му беше избродирано „Хийтел“, името на крепостта на Горгио. Султанът бе предвидил, че Сейра ще приеме предложението му.

— Нека този флаг ви води по пътя ви към завладяването на Севера, а след това нека се присъедините и към войната в Йебусалим. А след победата: и сватба!

Сейра се изправи:

— Благодаря ви, господа. Но преди да поема по този път трябва да се допитам и до народа си. Моето съгласие не е достатъчно. Трябва да получа съгласието и на тези, които управлявам.

Самодоволните им усмивки застинаха, когато Сейра се обърна към залата:

— Народе мой, ако от тук присъстващите някой е против шихада в Хийтел или съгласието ми за това предложение за брак, приканвам ви да излезете сега, без да се страхувате от порицание.

Настъпи тишина, която се проточваше тягостно, а Елена кършеше пръсти, неспособна да определи дали ходът щеше да им донесе славна победа, или огромен погром. Гървон щеше да знае… По дяволите! Не можеше да разгадае всички нюанси, а просто стоеше и наблюдаваше, докато тишината се стелеше протяжно, а хората пристъпваха неловко от крак на крак.

Най-сетне граф Инвейльо пристъпи напред.

— Бих искал да кажа единствено следното — той извика с пълен глас. — Да живее кралицата-регент и смърт за Горгио!

Той падна на колене пред Сейра и изведнъж цялата зала го последва. Сейра стоеше посред тях, онемяла от изумление.

— Да живеят Нести! Да живее Джавон! Смърт за Горгио!

Застанала в нишата на балкона над залата за приеми, където сега кралицата-регент даваше празничен банкет, Елена ровичкаше храната си и наблюдаваше Сейра. Седнала до проповедник Баръх Шуок, който рядко се усмихваше, тя изглеждаше смутена. Елена също беше неспокойна: страхът, че тази вечер ще завърши с пролята кръв, не я напускаше. Искаше ѝ се просто да отведе Сейра горе в защитената кула, далече от потенциалните убийци.

Висока фигура, загърната в роба, пристъпи в нишата ѝ.

— Сал’Ахм.

Елена се изправи припряно на крака:

— Сал’Ахм, лорд Фарука. Как така поздравявате едно от изчадията на Шайтан? — попита тя саркастично.

— Вярата ми е силна. Знам, че мога да устоя на вашите примамки — отвърна чичото на султана с лека иронична усмивка. — Как бих могъл да се обръщам към вас?

— С „доня Елена“ е достатъчно. Предполагам си мислите, че упражнявам някакво зло влияние върху кралицата-регент и се чудите как така съм позволила днешните събития да се случат — отбеляза тя и го покани да седне на стола до нея.

Фарука седна и задържа бокала си за вино към един слуга, за да го напълни отново. Проповедникът не си позволяваше алкохол, но Фарука очевидно нямаше проблем с пиенето.

— Признавам, че ми мина през ума, доня Елена.

— Един план вече не изглежда толкова добре, когато врагът ти го одобри, а? — Елена го погледна в очите. — Учудвам се, че си позволявате да говорите с някого като мен.

— Доня Елена, срещал съм се с неколцина магове от Ордо Коструо. Мъже и жени, които работят за хората, за да превърнат Йебусалим в прекрасна градина. Срещал съм обаче и мъже като Томас Бетилон, които изменят на сключените споразумения и злосторничат. Как така всички магове са слуги на Шайтан и в същото време действат по толкова различни начини продължава да изумява здравомислещите хора като мен.

Елена се усмихна сдържано:

— Размишленията ви ви правят чест, поне в моите очи.

— Очаквахте ли предложението на Салим? Одобрявате ли съгласието на вашата кралица? — попита той.

— Смятам, че така или иначе щяхте да ни дадете онзи флаг — отвърна предпазливо Елена.

Фарука поклати глава:

— Отказът ѝ на това предложение, отправено пред толкова много хора, щеше да прекрати всички преговори на мига, а с това и надеждата за дружба. Недопустимо е да се отказва публично на султана, доня Елена.

О, Сейра. Знаела си за това, нали? И те са те хванали в капана си. Тя запази благоразумно мълчание.

— Ще тръгнете ли на война под флага на шихада, доня Елена? — запита я той.

Погледът на Елена срещна неговия:

— Ако кралицата-регент тръгне на война, аз ще бъда до нея, под флага на Нести.

— И защо така, доня Елена? Вие сте феранг, мястото ви не е тук.

Елена предусещаше, че този ѝ отговор ще достигне чак до ушите на самия Салим.

— Защото обичам тези хора, тези земи и своята принцеса. Дадох свещен обет да служа на Нести и смятам да удържа на думата си. Тук сега е моят дом и всеки, който посегне на кралицата-регент, ще трябва да мине първо през мен.

Фарука наклони заинтересовано глава.

— Ясно и разбрано, доня Елена — той вдигна бокала си към нея и глътна останалото вино на един дъх. — Благодаря ви за отделеното време. За мен беше удоволствие. Сал’Ахм в земите райски.

— Сал’Ахм — отвърна Елена, а чичото на султана се изправи, поклони ѝ се и си тръгна.

През идния ден ги очакваха публични изявления, развяване на флаговете на шихада, още празненства. Но тази нощ се стелеше студена и самотна пред нея. Без съмнение Сейра щеше да продължи да я пренебрегва, а Лоренцо все още беше далеч оттук.