Кръвта на мага

38.Немъртва

Не беше мъртва. Не още. Мисълта взе превес в съзнанието на Елена, дори над отчаяните ѝ многократни опити да се изцели, докато Сордел стоеше над нея и наблюдаваше как потъва разтърсвана към забвението. Беше първостепенно: нуждата да оцелее се сля с подтика да отвърне на удара.

<Бастидо! Cinque!>

Вдясно от Сордел, Бастидо изскърца и се съживи, а едва доловим звук накара Сордел да се извърти навреме да блокира дървената летва, насочена право към корема му. Но Рът Сордел не беше боец и в смущението си вложи всичките сили на защитата си в една-единствена точка, оставяйки незащитен от други удари. Верижното млатило на Бастидо го шибна в лицето и той се завъртя замаяно, а през това време от другата страна боздуган се заби в слепоочието му и тялото му отскочи от земята, запратено настрани: разплиска се кръв, Сордел описа дъга през стаята и се удари в стената с унищожително хрущене. От черепа му остана мокро петно на стената, докато се плъзгаше надолу към земята. Смъкна се по гръб, и главата му застана леко повдигната към стената. Изражението му беше отпуснато и сякаш лишено от съзнание. Отне ѝ около половин секунда.

И тогава тя осъзна какво бе направила. Лоренцо! От разбития му череп започна да блика кръв. Не!

Тя изпълни машинално собствената си рана с изцелителен гносис — всичкия, който ѝ беше останал, вдиша въздух през прореза и го запечата. Повръщаше кръв и поглъщаше жадно кислород, а зрението ѝ се замъгляваше и избистряше. Силите ѝ стигаха само да лежи и наблюдава трите тела около себе си.

Гървон се бе изсмял, когато разбра, че един от най-смъртоносните убийци сред Сивите му лисици е също така и изцелител. Така съм още по-трудна за убиване, бе изрекла тя гордо в отговор. И продължавам да се връщам отново и отново.

<Бастидо, достатъчно> заповяда тя на тренировъчната си машина и тя отново застина на място, като че ли подсмихвайки се самодоволно.

Нищичко не бе останало вече на Елена. Можеше само да пълзи. И тя запълзя.

Завлачи се по пода първо към Лоренцо, макар и да знаеше, че вече е прекалено късно. Устата му се отвори и от нея изпълзя черен скарабей с големината на юмрук, като бързо се измъкна и скри в сенките. Сордел отново беше избягал.

Убих Лори… мамка му!

<Сейра!>

Никой не се появи.

Трябва да потърся помощ или ще умра. Тя изстена и продължи да се гърчи по пода, докато достигна началото на спираловидните стълби. Краката ѝ все още бяха безсилни да се изправят. Тя започна да пълзи надолу с главата напред, а съзнанието ѝ се размъти, едва смогващо да задържи духа и тялото ѝ в едно.

<Сейра!>

С всеки миг рискуваше раните ѝ отново да се разтворят. Глезенът я болеше адски много, лопатките ѝ стържеха в агония, а гърлото ѝ пламтеше, въпреки усилията ѝ да го заздрави. Продължаваше да кашля кръв и да не може да си поеме чиста глътка въздух, но не се спря, гърчейки се през хаос от болка, губейки съзнание — неразумна, но и немъртва.

Някак успя да достигне до площадката на първия етаж и да избута вратата.

<Сейра! Има ли някого?>

Вратата се отвори и някой се наведе над нея. Позна, че е Сейра само по уханието ѝ.

— О, Елла — въздъхна тя, — не трябваше да си жива — лицето ѝ бе объркано, но тонът ѝ остана уравновесен. — Съжалявам, но ти трябваше да си кракът, който лисицата си прегризва сама, за да се освободи от капана. Наистина съжалявам. Направих сделка. Размених твоя живот за нашите с Тими.

Елена се отпусна и светът се изплъзна от сетивата ѝ.

Разбуди се върху легло с ленена драперия, полугола, завита с чаршаф и превързана с бинтове. Шията ѝ бе увита с парче плат, както и рамото, и глезена ѝ. Ръцете и краката ѝ бяха затегнати с вериги. Водеше битка да си поеме дъх и война срещу болката, смазана под огромната тежест на падението. Опита се да достигне нещо мислено чрез гносиса си, но съзнанието ѝ остана празно. Сложили са ми оковаваща руна.

Вратата се отвори. Не ѝ трябваше да поглежда, за да разбере кой влиза.

— Здравей, Елена — поздрави Гървон Гейл и седна на леглото. — Заклевам се, по-трудна си за заличаване дори от хлебарките.

Той издърпа чаршафа. Тя се сви от болка, но веригите я държаха неподвижно. Бившият ѝ любовник прокара студен поглед по тялото ѝ и се спря на очите ѝ.

— Замислих се, дали все още ще те желая въпреки всичко случило се. Но не чувствам абсолютно нищо.

Тя обгради със стени съзнанието си, макар и оковаващата руна да я оставяше с малък шанс за защита, но Гейл не я нападна с гносис, а с думи.

— Никога не си имала и най-нищожния шанс, Елена. Всички избори са в ръцете на нападателя. Защитникът може само да реагира. Младото ти протеже бързо го осъзна — той се усмихна едва доловимо. — Благодаря ти, че ме отърва от Таргон, макар че императорът няма да е много доволен.

— Дано те накълца на парчета заради това — изсъска тя с пресипнал глас и сама се стресна от отвратителния му отзвук.

— Не се опитвай да говориш, Елена — предупреди я Гейл. — Раната на гърлото ти е все още отворена.

Тя изкашля кръв и я изплю към него, но не го уцели за няколко сантиметра.

Гейл я погали по челото замислено.

— Добре си обучила малката си принцеса, Елла. Когато настъпи моментът на истината, тя знаеше как да съкрати загубите си. Колко иронично само, а? Онази, която я научи как да бъде разумна и егоистична, сама се превърна в изкупителната ѝ жертва.

— Върви по дяволите, Гървон — скръцна със зъби тя.

— Докато Мара те разиграваше да я преследваш в сенките на каналите, аз обработвах принцесата, отравях съзнанието ѝ с мисли против теб и Ди Кестрия. А когато ти така услужливо започна да се чукаш с Лоренцо, ѝ даде последното доказателство, което ѝ трябваше — оттогава и двамата бяхте обречени. Тя сама изпрати Лоренцо в капана, който му бяхме устроили по пътя обратно от крепостта. Причаках го да се появи.

Тя потръпна при спомена за Лоренцо. Той ме обичаше и това го уби. Видях, че Сейра се променя… трябваше да се досетя…

— О, не се обвинявай така жестоко, Елена — отбеляза с присмех Гейл. — Справи се великолепно, ако разбиването на всичките ми планове може да е критерий за великолепие. Но не можа да устоиш. Изкара голям късмет като заключи Койн, без да осъзнаваш коя е, но това само ти спечели малко време — Гейл замлъкна и се усмихна леко, когато огромен черен скарабей изпълзя от джоба му. — Рът също те поздравява.

Скарабеят пропълзя по ръката му и падна на корема ѝ.

Пристъп на отчаян ужас обзе Елена.

— Разкарай го от мен!

Гейл се усмихна, докато скарабеят пълзеше по тялото ѝ, а краката му стържеха остро по кожата ѝ. Тя се сгърчи в опит да го махне от себе си, но веригите не ѝ позволяваха да помръдне.

— Моля те, Гървон! — започна да го умолява тя, с истински ужас в очите.

Бръмбарът се спря върху лявата ѝ гърда и закачи зърното ѝ с щипците си. Тя изкрещя:

— Моля те, Гървон!

— Елена, истината е, че в момента съм изключително затруднен от недостига на работна ръка, а има прекалено много за вършене, за да изпълним запланувания си удар.

Тя разтърси безмълвно глава, а скарабеят се покачи на ключицата ѝ.

— Не се бъркай, Елена, аз и ти сега сме смъртни врагове. Ти ме предаде и аз никога няма да ти го простя. Но аз съм практичен човек и бих могъл да понеса дори да те виждам отново на крака, стига да си под мой контрол — лицето му придоби суров вид. — Искаше ми се да те убия, но Джавон има нужда да вижда героичния защитник на кралицата си жив и здрав до нея — това би им дало сигурност, когато Сейра започне да води преговори с Горгио, за да си издейства мир с тях — той вдигна ръка и скарабеят на Рът Сордел пропълзя по опакото на дланта му. — А и, разбира се, на Рът му трябва ново тяло.

Тя сключи здраво челюсти.

<Не!>

Той стисна брадичката и носа ѝ и с отработено движение разтвори устата ѝ. Скарабеят се плъзна по ръката му и спря на бузата ѝ.

— Разбира се, Рът би предпочел някое мъжко тяло, но окаяните няма как да подбират, нали? Ако иска да се сдобие с тяло, способно да управлява гносиса, ще трябва да е доволен на твоето.

<Моля те, Гървон, недей!>

Погледът на Гървон стана суров.

— Знаеш ли, Елена, ако не се беше чукала с онзи Ди Кестрия, не само че Сейра щеше да ти остане вярна приятелка, но и аз щях да изпитам някакво съжаление към теб сега. Но вече не чувствам абсолютно нищичко. Сбогом, Елена, завинаги.

Некромантският скарабей на Сордел изви глава да надникне в дясното око на Елена, размаха антенките си и защрака трескаво с долната си челюст. След това се завъртя и пропълзя в устата ѝ.

Последва остра болка и отвратително усещане на ровичкане в небцето ѝ.

А след това абсолютно нищо.