Короносната кула

Глава 8

Гуен и Роза бяха наквасени порядъчно по време на чакането си пред кабинета на градския асесор. И все пак трябваше да признаят, че в благородническия квартал дори и дъждът изглеждаше красив. Улиците бяха изградени с почти незабележим наклон, който отвеждаше водата към канала. Никъде не се виждаше кал; всичко бе застлано с павета. А околните постройки лъщяха сред валежа.

— Така ли ще изглежда? — попита Роза. Заради дъжда косата й бе прилепнала назад като козината на видра. А ръката й бе насочена към една от постройките от другата страна на улицата: великолепна светлосиня сграда с огромен декоративен прозорец във фронтона. Ъгловата кула се издигаше от едната й страна и цял един етаж над покрива. Верандата бе покрита, с бели перила. Къщата приличаше на нагиздена дама.

— Ако успеем да превърнем странноприемницата в нещо подобно — отвърна Гуен, — ще бъдем обвинени във вещерство.

— Можем да го направим. Зная, че можем.

Гуен леко се усмихна.

— Ще видим. Поне сме още живи.

По-голяма утеха за момента тя не можеше да предложи. Времето със сигурност не предразполагаше: подир цяла нощ, прекарана в зъзнене, на сутринта жените бяха възнаградени с очаквания проливен дъжд.

И макар те да трепереха, посинели, Гуен ги впрегна на работа. Мей се бе заела да премита пода с новата метла, макар и със съмнителен успех. Оживлението им бе накарало доставчиците, отбиващи се в кръчмата отсреща, да спират и да се заглеждат в тях. Макар че работата им бе нелепа, тя им позволяваше да се сгреят. И предоставяше на Гуен възможност да се залисва, защото в противен случай щеше да закрещи.

Тя бе оставила Джолийн да ръководи почистването, а самата тя бе взела Роза със себе си и се бе отправила към благородническия квартал. Сдобиването с разрешително притежаваше най-висок приоритет в дневните й задачи — в противен случай шерифът не би се поколебал да ги изгони. Поне в това отношение дъждът помагаше: заради лошото време Итън нямаше да избързва с обиколките си.

Гуен нямаше представа за изискванията на сертификата. Единствено се надяваше, че той няма да й струва прекалено.

— Следващият! — Някакъв мъж с тежко наметало потропа с жезъла си.

Гуен сграбчи Роза за ръката и я издърпа вътре.

Светът около тях притихна. Тропотът на дъжда се превърна в приятно шумолене; звуците на преминаващите коли останаха отвън. В помещението бе тихо. Възрастен мъж в скъп жакет с колосана яка седеше зад голямо бюро. Зад гърба му четирима много по-млади помощници се суетяха около пергаменти и книги.

За посетителите столове нямаше.

— Виждам, че дъждът още не е спрял — каза възрастният човек.

— Да, сър. — Гуен се постара да изпълни реверанс, както майка й я бе учила. Почувства се нелепо, защото не бе упражнявала това движение от години.

— С какво мога да ви помогна?

Въпросът му я изненада. Гуен се бе настроила за посрещане с презрителни обиди — в най-добрия случай, ако изобщо й бъдеше обърнато внимание. Именно по тази причина бе взела Роза със себе си: бе смятала, че никой не би засипал с хули големите й очи. Но чиновникът изобщо не гледаше към девойката.

— Става дума за една неизползвана постройка на улица „Капризна“, срещу кръчма „Противната глава“. Ние…

— Почакайте. — Старецът се облегна в креслото си и обърна глава. — Бедняшки квартал, четиринадесети район — нареди той. Един от младежите бързо се приближи до лавица с пергаменти.

Гуен отново понечи да продължи, но асесорът повдигна ръка.

— Първо искам да видя за какво става въпрос. Градът е голям — не познавам наизуст всяко ъгълче. Особено онези в бедняшкия квартал. С тях рядко ми се налага да се занимавам.

Гуен кимна. По челото й се стичаше вода, която капеше в очите й. Тя се постара да я отстрани с премигване, тъй като смяташе, че обърсването би било сметнато за неприлично. До този момент не бе осъзнавала, че капещите рокли могат да вдигат такъв шум.

— Вие не сте тукашна — предположи чиновникът.

— Родена съм в Калис.

— Вижда се. Как се казвате?

— Гуен Деланси.

— Коя е дамата с вас? Съмнявам се, че ви е сестра. — Той се подсмихна.

— Не. Това е Роза.

— А вие откъде сте?

Роза се усмихна невинно — точно според ролята, заради която Гуен я бе взела със себе си.

— Родена съм в Колд Холоу. Намира се между кралския друм и…

— Известно ми е.

— Ние двете сме… — Гуен се поколеба. — Съдружнички.

— Нима? Не са много младите момичета, заели се със собствен бизнес.

— Ние сме изключение.

— Забелязвам.

Помощникът положи няколко пергамента на бюрото, което асесорът се зае да разлиства.

— Говорите за парцел 4-60-8, странноприемница „Капризният пътник“.

— В момента не е странноприемница, а купчина руини.

Чиновникът кимна.

— Това обяснява защо данъците му не са плащани от осем години, седем месеца и шест дни. Защо ви интересува въпросното място?

— Бих искала да го купя.

— Да го купите?

— Да.

— Това е невъзможно.

Категоричността на думите му не оставяше място за съмнение.

— Но мястото стои неизползвано.

— Това няма никакво значение. Цялата земя в кралство Меленгар принадлежи на Негово величество. Освен ако не разполагате с армия, с която да защитите претенцията си над парцела, той ще си остане собственост на краля.

— Ами кръчмата от другата страна на улицата? Тя е собственост на Рейнър Грю.

Старецът поклати глава и въздъхна.

— Току-що ви казах, цялата земя в Меленгар принадлежи на краля. Рейнър Грю не е собственик на — той отново направи справка със скиците — парцел 4-60-7. Само е получил привилегията да разположи пивница на това място.

— Привилегия? Разрешително?

— Да. Сертификат, удостояващ го с разрешението на краля.

— В такъв случай бих искала да получа такъв.

— Какъв ще бъде вашият предмет на дейност?

— Публичен дом.

Чиновникът повдигна глава и ги погледна.

— Разбирам.

— Това проблем ли е?

— Имате ли някакви близки? — обърна се той към Роза.

— Майка ми — отвърна тя. — Погребах я миналата година.

— А баща ви?

— Ако имах баща, още щях да имам и майка.

Възрастният човек бавно кимна и погледна към Гуен.

— Ами вие?

— Моите родители също са мъртви. Затова търся начин да си изкарвам прехраната.

Мъжът сви устни и поклати глава.

— Сертификатът струва два златни тенента. За попълването ще трябва да заплатите още осемнадесет медни монети. Разполагате ли с толкова пари?

— Да… Да, разполагаме.

Само две златни монети!

Чиновникът изглеждаше леко изненадан. Той взе някакъв пергамент, потопи перото си и започна да пише.

— Ще ви бъде начислен данък, определен според приходите ви. Ако не отбележите никакви постъпления в рамките на първите шест месеца от издаването на разрешителното или не успеете да платите данъците до месец след възникването на съответното задължение, привилегията ви ще бъде отнета, без възстановяване на парите. — Той говореше бързо, рецитиращ познати неща. — Носите ли нужната сума със себе си?

— Да. — Гуен измъкна кесията от пазвата си.

— Сертификатът е валиден за срок от една година. След изтичането на този период трябва да го подновите.

— Но можем да се нанесем там още сега, нали?

— Можете да правите каквото пожелаете, стига то да бъде в рамките на закона, да не заплашва сигурността на града или кралството, да предоставя облагаем доход и да остане одобрено от краля.

— Кралят ще мине на оглед? — втрещено попита Гуен.

Чиновникът се засмя.

— Не. Негово величество няма да минава на проверка. Но представител на търговската гилдия ще го стори.

— И ако той даде одобрението си, ще имаме право да задържим мястото? — Тъмнокосата жена протегна парите.

— Ще имате право да го използвате — поправи асесорът. — Имайте предвид, че подобренията, които внесете, остават притежание на краля. И че той може да анулира сертификата ви по всяко време и без предупреждение.

Гуен отдръпна ръка.

— Какво означава това?

— Ако Негово величество пожелае, може да ви прогони.

Калианката не скриваше тревогата си.

Старецът се приведе напред:

— Бъдете успешна, но не прекалено успешна.

Тя кимна, макар да не бе разбрала съвета му, и пусна монетите. Изпитваше облекчение и ужас. Бе осигурила дом за всички тях. И освен това току-що бе дала по-голямата част от парите им в замяна на потрошен коптор.

— Получихме разрешително — каза им Гуен, когато двете с Роза се върнаха.

Продължаваше да вали, но дъждът вече не представляваше дразнител, изместен от вълнението. А и беше добре, защото щеше да държи хищниците настрана, докато мишлетата стегнат мястото. (Защо тя непрекъснато оприличаваше останалите жени на животинчета? Кученцата, котките, патетата и мишлетата бяха сладки, но също така представляваха и тежест.)

— До няколко дни ще дойде човек, който да огледа. Ако той одобри, цялата сграда става наша.

— Цялата? — кисело каза Джолийн.

През цялото време, в което Роза и Гуен бяха чакали на дъжда, останалите бяха съумели да почистят съвсем малка част от боклуците. Със запушването на дупките бяха постигнали сравнително по-голям напредък — дъждът и вятърът бяха прогонени извън салона — но въпреки това мястото продължаваше да изглежда руина.

— Ще стане по-добре — увери ги Роза. — Просто трябва да го спретнем.

— Предстои ни още една студена нощ — каза Мей. — Никакво метене няма да промени това.

Гуен кимна.

— До смрачаване трябва да сме успели да почистим комина. Неизползваемите отломки ще хвърлим в огнището: едновременно ще разчистим и ще се сгреем. Останали са ми достатъчно пари, за да закупим дърва за огрев, но въпреки това ще е добре да пестим.

— Ние не разбираме нищо от дърводелство — каза Ета. — Никога няма да успеем да оправим къщата.

— Двете с Аби се опитахме да отместим някои от по-големите греди. — Кристи посочи някаква укрепваща греда, рухнала върху стълбището. — Дори не можахме да ги помръднем.

— Ще ни е нужна помощ. — Гуен отново започваше да оглежда развалината, този път с очите на стопанка.

— Никой няма да ни помогне — каза Джолийн. — Никой не се интересува от шепа курви, избягали до другата страна на улицата.

Гуен получи поредна възможност да оцени дъжда: на фона на неговото шумолене мълчанието не изглеждаше толкова тягостно.

Бе настъпил моментът за същинско решение. Предишният ден бе минал под знака на страха. Никоя от тях не бе могла да разсъждава спокойно. Снощните слепи приготовления също не бяха предразполагали към размисъл. Същото можеше да се каже и за треперенето във влажната нощ.

Гуен с нищо не бе им вдъхнала увереност или надежда — единствено бе избрала място за спане, бе им предоставила малко храна и по едно тънко одеяло. А от другата страна на улицата се издигаше познатата им кръчма, която нашепваше за топла храна и топли легла. Гуен разполагаше с идеи, но тяхната абстрактност отстъпваше пред плътността на топлия юрган.

— Нужен ни е някой силен — каза Роза. — Който няма да взема много.

— Или ще работи безплатно — рече Гуен, за пореден път умилена от невинността й.

— Направо търчат насам. — Джолийн приседна на стълбището, което отвеждаше към нищото. — Ако ще се надяваме на това, да вземем да започнем да се молим. Също толкова вероятно е да получим отговор на молитвите си.

— Ще видим — каза калианката. — Започнете да разчиствате комина и огнището. А аз ще се опитам да направя нещо.

— Гуен възнамерява да превърне къщата в дворец — каза им Роза. Ако не беше искреният й тон, думите й биха прозвучали като шега, и то от жестоките шеги. — Видяхме една прекрасна къща и ще направим мястото да изглежда досущ като нея. И то каква къща беше! Дори кула имаше.

Гуен се усмихна тъжно. Онази къща най-вероятно принадлежеше на някой барон или заможен капитан; вероятно бе струвала цели сандъци златни кюлчета и най-вероятно известни услуги към висшите благородници. Седемте жени разполагаха с оставащата златна монета на Гуен и със собствените си спестявания — жалки медни монети. Хубаво беше да се мечтае, но тази цел бе неизпълнима. Роза бе не само невинна, но и наивна.

— Това ще бъде Медфордският дом — рече Роза.

— Какво? — попита Джолийн.

— Така ще наречем мястото. Може ли, Гуен? Това ще бъде най-прекрасният дом в града.

Никой не се изсмя, макар това да се очакваше. Джолийн би трябвало да рита от смях. Но тя не го стори.

— Така да бъде — съгласи се Гуен. — Сега да се захващаме за работа. Трябва да отворим колкото се може по-скоро.

— С колко време разполагаме? — попита Мей.

— Не зная. — Гуен се загледа към улицата. Заради неспирните удари на капките локвите изглеждаха като кипнали. — Помогнете на Джолийн да разчисти. Аз ще се върна след малко.

Калианката отново изникна навън и тръгна сред поройния дъжд.

Долният квартал не можеше да се похвали с канализация: и най-малкият дъжд превръщаше улиците му особено „Капризна“, в тресавища. А ако въпросният дъжд се окажеше не чак толкова малък, по улиците се понасяха отпадъци.

Тъй като цялата беше подгизнала, Гуен не си правеше труда да подбира пътя си или да предпазва коси. И докато пристъпваше сред локвите, разплискваща вода, тя се чувстваше добре. За пръв път вървеше по улицата спокойно, без да изпитва отврата от предстоящото. Тежаха й само задълженията, които тя сама си бе определила. Можеше да отиде където си поиска и да остане колкото си иска. С неочаквана усмивка тя се насочи право към средата на най-голямата локва и нагази в нея.

Достигнала кладенеца, калианката не спря, а се отправи към счупената кола. Диксън се бе настанил край нея, подпрял брадичката си с ръце. Той седеше неподвижно, със стичаща се по лицето му вода. Приличаше на статуя.

Гуен се настани до него, право в една кална локва. Подир минута, в която бе споделяла взирането му напред, тя каза:

— Хубав ден за зяпане.

Диксън се извърна към нея. От ръба на шапката му се спускаше малък водопад.

— Тъй е.

— Не искам да ти губя времето, затова ще говоря направо. Виждаш ли онази постройка? — Тя посочи. — Аз и останалите момичета от „Противната глава" ще я постегнем.

— Така ли? Чудех се какво сте се засуетили там. Смятате ли да правите нещо?

— Ще отворим публичен дом.

— Радвам се за вас.

— Много скоро ще обядваме. Възможно е храната да е топла, ако успеем да отпушим комина. — Тя сви рамене. — Не става дума за много, но пак е нещо.

— Добре звучи.

— Бихме искали да те поканим.

— Мен ли? — изненадано попита той.

— Не си разпалвай надеждите. Дори хлябът е наквасен.

— Точно както го обичам.

— Значи ще дойдеш?

Той сведе глава, при което изля водата, събирала се в извитата част на шапката му.

— Нямам пари, Гуен. А ако имах, щях да хвърля една от монетите, за да избера какво да си купя: храна или пиене. Второто ми се струва много по-подходящо. Храната само би удължила мъката ми.

— Не ти искам пари. Още не сме отворили. Просто те каня да се нахраниш с нас. — Гуен отмести един прилепнал кичур от лицето си. — Всъщност, не е само това. Бих искала да ти предложа работа.

— Каква работа?

— Физическа. — Тя не виждаше причина да лъже. — Останали са ни малко пари за храна. Ако успеем да постегнем мястото, да приготвим няколко стаи, да внесем легла, ще започнем да изкарваме пари. — Подир миг тя се засмя. — Роза се е въодушевила да издигаме дворец. Влюби се в една от къщите, които видяхме край площада. И иска да наречем мястото Медфордския дом, защото това щял да бъде най-добрият публичен дом в града.

— Става дума за старата странноприемница, нали? Онази, към която току-що посочи, дето се е килнала като пияница?

— Същата.

— Ще ви трябва сертификат, а той струва…

— Вече имам.

Мъжът премигна насреща й.

— Така ли?

— Именно. — Тя притисна ръка към гърдите си, където нейното копие бе скрито до кожата й. — Преди няма и час градският асесор ми издаде разрешително. — Този път Гуен си позволи да се усмихне. — В този момент сградата не прилича на нищо, а и надали някога ще стане както Роза го описва, но пак е нещо.

— А аз за какво съм ви?

— Виждал ли си Мей?

— Дребничката?

— Същата. Тя прилича на врабченце. Да си виждал врабченце да нарамва греда?

— Признавам, че не съм.

— Няма и да видиш. — Гуен докосна ръката му. — За такава работа е нужен вол.

— Искаш да ви помогна да построите къщата?

— Искам да ни помогнеш да построим Медфордския дом.

Диксън се усмихна насреща й.

— И фактът, че в продължение на седмица не съм успял да стегна колата, не те притеснява?

— Ако познаваш дърводелец, склонен да работи за къшей подгизнал хляб, бъди така добър да ме насочиш към него. В противен случаи силният ти гръб ще ми е достатъчен.

— Поне това имам.

— Да кажа ли на останалите, че ще ни гостуваш?

Диксън хвърли към количката поглед, полагащ се на мъртвец.

— Ако имате въже, ще помогна за комина.

— Мога да намеря.

— Недей да купуваш. Вземи назаем от Хенри от южните докове. Днес няма да му трябва. Кажи му, че е за мен. Ще го намериш в кръчмата… — Той я погледна и се засмя. — Всъщност, по-добре да ида аз.

— Както прецениш.

— Не ми се струва умно да изпращам жена като теб в западнала кръчма. — Диксън я погледна и поклати глава.

— Какво?

— Ти си красива жена, Гуен.

— Благодаря ти, Диксън.

— Исках да кажа, че никой не бива да те взема за мъж.

— До този момент не си спомням да ми се е случвало подобно нещо.

— Ако продължаваш да се държиш така, може да ти се случи. За момент ме заблуди с тази решителност.

— Това не е добра новина за жена с моята професия.

— А как според теб се чувствам аз? Получих нова работа и едновременно с това узнавам, че съм слепец.

— Стига да не си глух и глупав, няма проблем.

— Не обещавам нищо. Наемаш ме такъв, какъвто съм.

— И това ще свърши работа.

Двамата постигнаха компромис, като заедно се отправиха да търсят рибаря Хенри. Той се прехранваше с помощта на лодката си — от нея хвърляше мрежи и обхождаше капаните, които бе залагал из река Галевир. По-голямата част от парите от продадената риба той пропиваше в „Трите пердета": пивница, разположена недалеч от реката.

Ако въпросната кръчма се бе намирала близо до „Противната глава", двете биха се конкурирали. И първата би спечелила, защото бе с една класа над конкуренцията: нещо, което дори противната моряшка клиентела не можеше да промени. Стените, таванът и подът бяха варосани. И редовно почиствани; при влизането си Гуен долови миризмата на луга.

— Съдържателят е бивш капитан — вметна Диксън. Личеше, стените бяха покрити с щурвали и мрежи. — По-добре изчакай отвън.

— Опитваш се да ме защитиш от покварата на кръчмарския живот?

Диксън се усмихна.

— Не. Но да вляза с теб би било като да седна на бара и да извадя собствена бутилка. „Пердетата“ си имат собствени жени.

Гуен остана на прага, загледана в посетителите. „Противната глава“ никога не бе съзирала подобно оживление, нито в дъждовните, нито през останалите дни. Всички лица й бяха непознати. Не че самата тя се беше старала да запомня лицата на клиентите си — с изключение на малцината постоянни, повечето се бяха превърнали в смътен спомен. Малцина от клиентите на бившето й заведение идваха тук: пристанището се намираше прекалено далече, за да оправдае биенето на толкова път. Прекалената дистанция щеше да затрудни и пияното прибиране.

Гуен веднага можа да различи лодкарите: обгърналата ги миризма на риба представляваше предостатъчен признак. По отношение на облеклото рибари и докери се обличаха в сходни вълнени дрехи и можеха да се похвалят със загрубели като шкурка длани.

За да постигне успех със собствения си публичен дом, тя трябваше да се старае да привлече клиенти извън бедняшкия квартал, от места като това. Макар че Грю се бе опитвал да крие сумите, срещу които отдава жените си, тя имаше добра представа за тарифите. И освен това знаеше, че за различните момичета се плаща различно — още една причина, поради която съдържателят бе запазвал ценоразписа в тайна: за предотвратяване на дрязги между работничките. Тази му мярка изглеждаше разумна. За Рейнър Грю важаха множество лоши неща, но никой не можеше да го обвини в глупост. Но пък не беше и успешен бизнесмен. Да, справяше се, може би повече от сносно, само че в качеството си на единствена кръчма на цялата улица заведението му трябваше да печели много повече. Гуен нямаше представа къде отиват парите. Във всеки случай не и за поддръжка на условията. Грю бе преценил, че клиентите му не се интересуват дали подът под краката им е пръстен или мраморен. В това отношение той бе прав. Но не му беше хрумнало, че стягането на мястото би привлякло и нови клиенти — такива, които обръщаха внимание на условията, защото бяха достатъчно платежоспособни да си позволят придирчивост.

Жената се обърна, за да разгледа улицата. Доковете край реката можеха да се похвалят с репутацията на едно от най-западналите места на града, но пък Гуен не виждаше нищо, което да изглежда по-зле от улица „Капризна“. Макар че вонята на риба бе малко по-силна от тамошното зловоние, видът на местните я убеди, че това място с нищо не се отличава от бедняшкия квартал. Нейното заведение имаше потенциала да се справя не по-зле от „Трите пердета“.

Някакъв мъж крачеше, понесъл дъски под мишница. По-натам вървеше момиче с един топ плат. Един зидар остави празната си кофа пред вратата, преди да влезе. В тази част на града, в занаятчийския квартал, Гуен щеше да намери всичко, от което се нуждаеше: работниците за ремонта и клиентите, с чиято помощ щеше да го изплати. Просто се нуждаеше от начален тласък.

Диксън се върна сам.

— Не го ли намери?

— Напротив. Къде другаде би могъл да бъде? Само че той не виждаше смисъл да излиза на дъжда, за да ми даде въжето си. Ще го вземем направо от неговата.

— Той е женен?

— От лодката му.

Гуен се отправи подир придружителя си. Кръчмата се намираше само на две сгради от реката: риболовният хангар и кантората. Най-вероятно рибарите отнасяха товара си в първата постройка, отбиваха се във втората, за да получат пари, и пускаха котва в третата, където да изхарчат спечеленото.

Гуен не бе имала много възможности да разгледа реката. Този път също не й се удаде — малки лодки и платноходки скриваха по-голямата част от гледката, а за останалото се бе погрижила пелената на дъжда. Привързаните съдове се поклащаха върху вълните. Повечето от тях бяха покрити с платнища, а имаше и няколко, които се предпазваха от дъжда обърнати с дъното нагоре. Всяка от лодките носеше собствено име: „Щастливка“, „Сестра Син“, „Клатещата се Беула“.

— Защо всички лодки носят женски имена? — попита тя.

Диксън сви рамене.

— Аз нарекох моята кола Доли по името на кобилата, която я теглеше. А когато крантата умря, името си остана.

Лодката на Хенри се казваше „Лорали“. Докато Диксън тършуваше изпод платнището, Гуен се взираше в корабостроителницата нагоре по реката. Рамото на огромен кран се издигаше над водата. Дори и шуменето на дъжда не можеше да заглуши трополенето на чукове.

— Знаеш ли къде има дърводелски работилници? — попита тя, когато мъжът най-сетне се надигна, нахлузил въжето като шарф.

— Улицата на занаятчиите ми се струва добро място за дирене.

Гуен се усмихна. Трябваше да се досети и сама.

Скоро след поемането обратно жената зърна първото си познато лице. Озлобено лице. Стейн бе придобил изражението на куче, натъкнало се на промъкващ се в двора му непознат.

— Мен ли търсиш? — процеди той, без да обръща внимание на Диксън.

— Не. — Гуен продължи да върви.

Стейн я сграбчи за китката.

— Била си толкова път. Поне би могла да ме поздравиш.

— Пусни ме. — Тя дръпна ръката си. В отговор последната се оказа стисната още по-силно.

— Предишният път си излезе по много груб начин. Да се извиниш ли си дошла?

— Мисля, че не й харесва начинът, по който я държиш — отбеляза Диксън.

— Пръждосвай се — каза Стейн, без да отмести поглед от Гуен.

— Изглежда не разбираш — продължи Диксън. — Кобилата ми умря преди година.

Сега вече Стейн го погледна, объркано.

— Това пък какво общо има?

— Наложи ми се сам да бутам и тегля двуколката си из града.

— И това по какъв начин ме касае?

— Защото ти въобще не си толкова тежък и може да те хвърля прекалено силно в реката. Може да си строшиш нещо. — На свой ред Диксън положи ръка върху неговата десница. Стейн скриви лице и побърза да разтвори пръсти. В следващия миг полетя към стената на рибарския хангар.

— Тук имам много приятели — каза Стейн. — На твое място не бих се навъртал.

— А на твое място аз бих се задържал далеч от нашия квартал, защото никак не ми харесват мъжете, които посягат на жени. И освен това не са ми нужни много приятели, за да те опердаша.

Диксън и Гуен продължиха пътя си.

— Благодаря ти — каза калианката. — Но трябва да внимаваш. Той уби Ейвън.

Диксън се закова на място и с почервеняло лице започна да се обръща.

— Недей. — Тя постави ръка върху неговата.

— Затова ли всички вие се махнахте?

— Да. Грю си прибра парите от обезщетението и щеше да продължи да го допуска до нас.

— Аз не бих проявил такава небрежност.

Гуен се усмихна и плъзна ръка към дланта му, за да я стисне.

— Ти си първият. — Тя отново закрачи. А спътникът й се колебаеше, все още поизвърнат назад. — Остави го. Той вече не представлява заплаха.

— Ако отново си позволи да те притеснява, ще представлява труп.

Всяка от четвъртините на града си имаше добри и лоши части. Улицата, към която двамата се бяха отправили, бе в занаятчийския квартал, близо до бедняшкия, и представляваше тукашния еквивалент на улица „Капризна“. Тя бе приютила редици тесни дюкянчета — достатъчно тесни, за да окуражат стопаните си да извършват по-голямата част от работата на улицата. Обичайно прекосяването й представляваше внимателно промъкване сред дървени магарета, тезгяси, станове и какво ли още не. В случая продължаващият да вали дъжд бе накарал майсторите да се изпокрият по домовете си.

Табелата на една от къщите я обявяваше за свърталище на братята Уилям, строители. Под надписа бяха нарисувани чук и трион.

— Какво ще кажеш за това? — обърна се Гуен към спътника си.

— Не виждам защо не.

Тя поспря под един надвиснал етаж, за да изстиска косата и роклята си, преди да влезе. А влизането й веднага привлече погледите. Заради дъжда дърводелците не работеха — около десетина от тях се бяха настанили на различни места из работилницата. Гуен се отправи сред стърготините, приближи се до мъжа зад тезгяха и каза:

— Искам да ви наема да построите къща в края на улица „Капризна

Никой не отговори.

— Дамата говори на теб — изръмжа Диксън с боботещия си глас.

— Къде виждаш дама, приятелю? — вметна един от работниците, настанен на табуретка. Той бе русоляв, слабоват, с кожена престилка и бе мушнал парче графит зад дясното си ухо.

— Не виждам и приятели — отвърна Диксън.

Гуен издърпа кесията си, извади последната златна монета и я повдигна.

— Какво мога да получа срещу това?

Онзи от табуретката се надигна, взе монетата и я одраска с нокът. Установяването на истинността го накара да повдигне вежда и повиши глас.

— Зависи от типа дървен материал. Какво по-точно те интересува?

— Къща като онази, разположена срещу кабинета на градския асесор на площада. Тя трябва да замени настоящите руини. Два етажа, много спални, просторен салон, приемна и… и два отделни кабинета. И веранда с хубав парапет, която да обгръща постройката.

Дърводелецът се взираше в нея смаяно. Очевидно подозираше, че е вдишвала боя.

— Подобно нещо ще струва много повече от една златна монета.

— И аз самата подозирах същото. Но за момента ще се задоволя с една стая.

— Една стая?

— Да. Искам да ми построите една стая сред развалините. Просто четири стени и врата. А също и да оправите покрива, за да не тече. Материал ще добиете от руините. За това монетата ще стигне ли?

Мъжът се замисли за момент, преди да кимне.

— Хубаво. Когато приключите с това, ще успеем да съберем още пари, за да довършите работата. Споразумяхме ли се?

— Ти си калианската курва, която работи в „Противната глава“, нали?

— Бях.

— Калианка или курва?

Диксън направи крачка напред, но Гуен го спря.

— И двете. Сега съм от Медфорд и започвам собствен бизнес.

Онзи присви очи.

— Какъв бизнес?

— Медфордският дом. Най-добрият публичен дом в града.

— За пръв път го чувам.

— Странно. Точно на теб е възложено построяването му.