Короносната кула

Глава 1

Ейдриън Блекуотър не бе съумял да направи и пет крачки на сушата, преди да бъде обран.

Торбата — единствената му торба — бе отскубната право от ръката му. Той дори не можа да зърне крадеца. Сред осветения от фенери хаос боецът различаваше единствено безлична тълпа, която се блъскаше в противоположни посоки из кея. Подобно обстоятелство се превръщаше в предизвикателно дори и за привикналите към люлееща се палуба крака.

Току-що слезлите пристъпваха колебливо и предизвикваха задръстване. Голяма част от стоящите на брега протягаха вратове в дирене на приятели и познати и не се задоволяваха само с надничане, а крещяха, подскачаха, размахваха ръце и тропаха с крака. Други проявяваха по-професионално отношение, вдигнали факли и оповестяващи предложения за нощувка и работа. Един плешивко с глас на бранна тръба се беше покатерил на щайга и обещаваше, че в кръчма „Черната писана" се предлагало най-силното пиво на най-достъпни цени. На няма и двадесет крачки конкуренцията му се бе разположила върху бъчва и го обвиняваше в лъжа. И не само това — заявяваше още, че в „Щастливата шапка“ овнешкото било наистина овнешко, а не кучешко.

Ейдриън не обръщаше внимание на обгръщащата го гълчава: той искаше единствено да се измъкне от тълпата и да открие крадеца. Но няколко минути му бяха достатъчни, за да осъзнае, че това е невъзможно. По тази причина Блекуотър примирено се задоволи да притиска кесията си с ръка и да се утешава с мисълта, че в крайна сметка е излязъл късметлия: не беше изгубил нищо ценно, само дрехи.

Утешаването също се провали: през есента във Вернес ставаше доста студено; колкото и да не му се искаше да признае, кражбата щеше да представлява известен проблем.

Тъй като не разполагаше с алтернатива, боецът последва потока телеса. Превъзхождащият ръст му предоставяше поглед над повечето глави. Кеят проскърцваше и стенеше под тежестта на бягащите от водата пътници. Всъщност те не бягаха от нея, а от нестабилната плаваща клетка, която бяха принудени да обитават повече от месец. Все пак и това им бягство си имаше един недостатък: седмиците свеж морски въздух бяха заменени от настойчивата воня на риба, дим и катран. Издигнали се високо над мъждивото пристанище, светлините на града създаваха илюзията за звезден мир.

Ейдриън последва четирима тъмнокожи калианци, понесли дървени клетки с екзотични птици. Последните не изглеждаха доволни от преноса, изразявайки неудоволствието си с крясъци. Зад него вървяха бедно облечени мъж и жена. Мъжът носеше две торби: една метната на рамо и една под мишница. Очевидно никой не проявяваше интерес към техните принадлежности. Ейдриън осъзна, че не е трябвало да слиза на сушата с такива дрехи. Източните му одеяния не само бяха болезнено тънки — в земята на груба кожа и вълна белият ленен тауб и поръбеното със злато наметало недвусмислено крещяха заможност.

— Насам! — Едва различимият глас бе поредният участник във вихрушката крясъци, скърцащи колела, камбани и изсвирвания. — Насам! Да, вие! Елате!

Достигнал края на дъските, където вече имаше по-голяма свобода на движение, Ейдриън зърна жилаво хлапе. Облечено в парцаливи дрехи, то изчакваше под сиянието на олюляващ се фенер. На всичкото отгоре държеше чантата на Ейдриън, а на лицето си бе залепило огромна усмивка.

— Да, вие. Елате — викна той, махвайки със свободната си ръка.

— Това е моята торба! — кресна Ейдриън и започна да си проправя път към него, макар и силно затруднен от тълпата.

— Именно, именно. — Хлапето се ухили още по-широко. Очите му блестяха от ентусиазъм. — Имате късмет, че ви я взех, иначе някой със сигурност щеше да ви я открадне.

— Ти ми я открадна!

— Не. Не. Нищо подобно. Взех я, за да ви я пазя. — Младежът така изпъна гръб, че Ейдриън едва ли не очакваше отдаване на чест. — Човек като вас не би трябвало сам да си носи багажа.

Блекуотър се промуши край три жени, спрели да утешат плачещо дете, но на свой ред бе спрян от някакъв дъртак, повлачил огромен сандък. Гърчавият белокос старчок бе блокирал тесния провлак, който вече биваше запълнен с планината багаж, лудешки хвърляна на сушата от кораба.

— Човек като вас? Какво искаш да кажеш? — кресна Ейдриън над сандъка на пъхтящия старец.

— Вие сте славен рицар, нали?

— Не, не съм.

Момчето го посочи.

— Трябва. Погледнете колко сте едър. И носите три меча — три. Пък и онзи на гърба ви е огромен. Само един рицар би носил подобни оръжия.

Ейдриън въздъхна, тъй като старчокът нагло съумя да заклещи сандъка. Обявеният за рицар се приведе да помогне, за което си спечели горещи благодарности, изречени на непознат език.

— Видяхте ли — продължи момчето. — Само един рицар би помогнал на непознат в беда.

Още торби се приземиха на купчината край мнимия рицар. Една се търколи надолу и цамбурна в тъмните води. Ейдриън пое напред — както да си възвърне откраднатото, така и да се предпази от някой торбест снаряд.

— Не съм рицар. Сега ми върни торбата.

— Аз ще ви я нося. Казвам се Пикълс. А сега ме последвайте.

Момчето гушна чантата му и закрачи бързо с босите си мърляви нозе.

— Бързо, бързо! — отвърна то в отговор на подвикването му. — Не трябва да оставаме тук.

— Защо е това бързане? Защо не бива да оставаме? И накъде си ми понесъл багажа?

— Имате голям късмет, че попаднахте на мен. Аз съм отличен водач. Познавам всяко кътче от града. Мога да ви намеря всичко, което ви интересува. Най-доброто на най-добра цена.

Ейдриън най-сетне го настигна и грабна торбата си. Заедно с нея повдигна и хлапака, който все така я беше прегърнал.

— Ха! Видяхте ли? — ухили се младокът. — Никой няма да отскубне чантата ви от моите ръце!

Ейдриън спря за миг, за да си поеме дъх, а после бавно каза:

— Не ми трябва водач. Няма да оставам тук.

— Къде отивате?

— На север. Далеч на север. Място, наречено Шеридън.

— А, в университета.

Това изненада Ейдриън. Пикълс не изглеждаше да е от начетените. Хлапето приличаше на изоставено куче — от типа, някога притежавало нашийник, а понастоящем притежаващо единствено бълхи, броящи се ребра и изключително изострен усет за оцеляване.

— Значи ще ставате учен? Поднасям извинения, ако съм ви обидил. Вие сте умен, така че от вас ще излезе прекрасен учен. Заради тази грешка вече не заслужавам бакшиш. Но пък нещата се подреждат дори още по-добре. Зная къде трябва да идем. Има шлеп, който отива нагоре по река Бернум. Да, шлепът ще бъде идеален. Тъкмо тази нощ тръгва един. Следващото пътуване е чак подир няколко дни, а вие не бихте искали да оставате в такъв отвратителен град. За нула време ще се озовем в Шеридън.

— Озовем? — подсмихна се Ейдриън.

— Ще ме вземете със себе си, нали? Аз не познавам само Вернес. Цял Аврин ми е познат — пътувал съм много. Аз ще бъда ваш прислужник и ще ви пазя нещата от крадци, докато вие учите. Сам видяхте, че се справям отлично, не е ли тъй?

— Не съм студент, нито възнамерявам да ставам. Просто отивам да посетя приятел. И не ми е необходим прислужник.

— Естествено, че не ви е необходим, щом няма да ставате учен. Ала в качеството си на благороднически син, току-що завърнал се от Изтока, несъмнено ви трябва паж. От мен ще излезе чудесен паж. Ще се грижа нощното ви гърне да е винаги изпразнено, камината да е добре натъпкана през зимата, а през лятото ще ви вея с ветрило, за да ви пазя от мухите.

— Пикълс — твърдо каза Ейдриън, — не съм благороднически син и не ми трябва паж. Аз…

Боецът замлъкна, защото видя, че вниманието на Пикълс е привлечено от друго, а ликуващата му физиономия бе заменена от страх.

— Какво има?

— Казах ви, че трябва да бързаме! Трябва да се махнем от пристанището веднага!

Ейдриън се обърна и видя някакви мъже със сопи да крачат по кея. Тежките им стъпки разклащаха дъските.

— Вербовчици — каза Пикълс. — При всеки нов кораб се навъртат наоколо. Новопристигналите — като вас — като нищо могат да се свестят в търбуха на някой кораб далеч сред морето. О, не! — простена младежът. Един от сопаджиите ги бе забелязал.

Подир изсвирване и указващо потупване по рамото четиримата се отправиха към тях. Пикълс трепна. Той премести тежестта си, готов да се стрелне, но погледна към Ейдриън, прехапа устна и не помръдна.

Решителната крачка на онези с тоягите неочаквано се забави: бяха забелязали мечовете на Ейдриън. Те спряха и за около миг го оглеждаха объркано.

Четиримата страшно си приличаха и можеха да минат за братя: еднакви небръснати лица, мазни коси, почерняла от слънцето кожа и гневни лица. Явно често им се случваше да се мръщят.

Най-предният от главорезите, чиято парцалива туника бе отчасти лишена от един ръкав, попита:

— Рицар ли си?

— Не, не съм рицар — подбели очи Ейдриън.

Друг от тях се изсмя и сръга скъсания ръкав.

— Тъпак, не виждаш ли, че не е по-дърт от хлапето до него.

— Не ме бутай, мухльо мазен! — Мъжът отново погледна към Ейдриън. — Не е толкова млад.

— Защо пък да не е рицар — рече трети. — Кралете вършат какви ли не тъпотии. Чух, че веднъж един дал рицарско звание на кучето си. Нарекъл го сър Петньо.

Четиримата се изсмяха. Ейдриън се изкушаваше да се присъедини към тях, но ужасеният израз върху лика на Пикълс го спря.

Онзи с раздрания ръкав направи крачка напред.

— Поне оръженосец трябва да е. В името на Марибор, гледайте само какво желязо. Къде е господарят ти, хлапе? Някъде наоколо ли

— И оръженосец не съм — отвърна Блекуотър.

— Нима? Тогава защо си помъкнал тая стомана?

— Това не те засяга.

Мъжете се засмяха:

— Костелив орех, а?

Те се разпръснаха, стискайки сопите си. Един от тях бе промушил кожен ремък през дупка в своята, който бе намотал около ръката си. Вероятно е бил особено горд от тази си идея, помисли си Ейдриън.

— По-добре ни оставете на мира! — каза Пикълс с треперещ глас. — Не знаете ли кой е това? — Посочи към Ейдриън. — Това е прословут мечоносец, роден убиец.

Смях.

— О, нима? — рече най-близкият, като поспря, за да се изплюе през раздалечените си предни зъби.

— Да! — настоя Пикълс. — Той е същински звяр. Много е избухлив и много опасен.

— Този бозайник бил кръвожаден, викаш? — Мъжът втренчи преценяващ поглед в Ейдриън и сви устни. — Едър е, признавам, ама още му се стича млечице по брадичката. — Той се обърна към Пикълс.

— А ти си от ония мърляви плъхчета, които съм виждал да се бият из уличките и край пивниците за жалки трошици. Само че, момчето ми, съвсем скоро ще поемеш на нова кариера в морето. По-добро нещо не би могъл и да намериш. Ще те хранят и ще се научиш да работиш — здравата. Ще станеш истински мъж.

Пикълс понечи да избяга, но пънът го сграбчи за косата.

— Пусни го — каза Ейдриън.

— Както ти сам каза… — изкиска се онзи, който държеше Пикълс. — Това не те засяга.

— Той е мой слуга.

Онези отново се изсмяха.

— Нали каза, че не си рицар?

— Работи за мен — това е достатъчно.

— Не, не е. Предстои му да направи кариера по море. — Той метна мускулеста ръка около врата на Пикълс и го принуди да сведе глава. Друг от вагабонтите вече се приближаваше с въже, което бе откачил от колана си.

— Казах да го пуснеш — повтори Ейдриън, този път по-заплашително.

— Дрехите ти са прекалено гиздави, за да си плъх като него, но не достатъчно, за да си благородник — озъби се скъсаният ръкав. — Така че не ни давай нареждания, хлапе. Теб не вземаме, защото ти си нечия собственост; някой ти е окичил три меча и може да се разсмърди, ако изчезнеш. Такива проблеми не ни трябват. Обаче не си насилвай късмета, защото тогава трошим кокали. А ако се престараеш, и теб ще метнем в трюма.

— Много мразя тези като теб — каза Блекуотър, поклащайки глава. — Току-що слязох от проклетия кораб. Един месец плавах — цял месец! Толкова дълго пътувах, за да оставя зад себе си подобни неща. — Отново поклати глава отвратено. — И тогава изниквате вие четиримата. И ти. — С последните си думи Ейдриън посочи към Пикълс, чиито ръце в момента бяха връзвани зад гърба. — Не съм ти искал помощта. Не съм искал водач, помощник или паж. Сам си бях добре. Но не, трябваше да ми задигнеш торбата. И най-лошото, не избяга. Може би си прекалено глупав, за да осъзнаеш какво се случва. Обаче нямаше как да не видя, че ти остана, за да ми помогнеш.

— Съжалявам, че не се справих по-добре — тъжно го погледна Пикълс.

Боецът въздъхна:

— Ето пак. По дяволите.

Ейдриън отново погледна към нехранимайковците. Вече знаеше как ще свършат нещата — как се развиваха винаги — но въпреки това направи един последен опит:

— Вижте, аз не съм рицар. И оръженосец не съм. Но тези мечове са мои и макар Пикълс да си мислеше, че си съчинява, за да ви сплаши, аз наистина…

— Млъквай. — Онзи със скъсания ръкав пристъпи напред и замахна, за да блъсне Ейдриън със сопата си. Върху хлъзгавите дъски за последния бе лесно да наруши равновесието на противника си. Той улови ръката на мъжа, изви китката и лакътя и строши костта. Разнесе се приятен звук, напомнящ строшаването на орехова черупка. Подир още едно рязко движение изревалият соподържец полетя към водата.

Сега Ейдриън имаше възможност да изтегли мечовете си — и рефлексът почти го накара да го стори — ала той си бе обещал, че нещата ще са различни. Пък и разполагаше с тоягата на мъжа, която бе съумял да изтръгне от ръката му — яко парче орехово дърво с диаметър около два пръста и почти един лакът дълго. Дръжката бе загладена от дългогодишна употреба, а другият край беше покафенял от пропивалата се в дървото кръв.

Оставащите трима бяха престанали да връзват Пикълс. Един остана да го държи, а двама се втурнаха към Ейдриън. Той гледаше краката им, преценявайки тежестта и инерцията. Това му позволи да избегне замаха на първия атакуващ, да спъне втория и да придружи падането му с удар в тила. Подир звучната среща на череп с дърво онзи рухна върху дъските и остана да лежи неподвижно.

Междувременно първият противник вече замахваше отново. Един бърз удар по пръстите го накара да изкрещи и да изпусне оръжието си. Тъй като това бе онзи, прокарал ремък в дръжката, сопата остана да виси на ръката му. Ейдриън се постара да му покаже, че тази идея не е била тъй блестяща, като грабна тоягата му, изви я, огъна ръката му и дръпна. Костта не се счупи, но рамото изскочи. Треперещите крака на мъжа показваха, че и той вече няма да представлява проблем, затова Блекуотър блъсна и него на земята — да прави компания на другаря си.

Сблъсък с четвъртия нямаше — когато Ейдриън се обърна, за да се занимае и с него, видя само разтриващия врата си Пикълс. Впрочем сопаджията също се виждаше, макар и все по-дребен, защото спринтираше с все сили.

— Дали храбрецът ще се върне с още дружки? — попита Ейдриън.

Пикълс не каза нищо. Само се взираше в него със зяпнала уста.

— Не виждам смисъл да оставаме, за да проверим — отговори си сам боецът. — Сега… къде е въпросният шлеп, за който говореше?

Улиците на Вернес също гъмжаха от народ. Пристанищната блъсканица все още оставаше ненадмината, но пък тук къщите бяха притиснати близо една срещу друга, с почти докосващи се балкони. Фенерите бяха рядкост. Някои от притихналите улички изобщо не разполагаха със светлина и Ейдриън се радваше, че разполага с Пикълс за гид. Отърсил се от вцепенението, плъхът изпълняваше по-скоро ролята на ловджийско куче. Крачеше бързо из лабиринтите на града, прескачаше локви с отпадна смрад и ловко се промушваше сред простори и скелета.

— Тук живеят корабостроителите, а ей там е спалното на докерите. — Последните си думи Пикълс придружи с посочване към една мрачна триетажна сграда край пристана. — Повечето пристанищни работници живеят там или в една подобна постройка в южната част. Пристанището е изключително важно за града. А виждаш ли онзи хълм там? Това е Цитаделата.

Ейдриън повдигна глава и можа да различи силуета на крепост, осветена от факли.

— Не е точно замък, по-скоро е нещо като седалище на търговците. Трябват им дебели и високи стени заради златото, което е струпано вътре. Там отиват всички пари от търговията. Всичко друго тече от хълма надолу, но златото тече към Цитаделата.

Младокът заобиколи една съборена кофа, с което подплаши два огромни плъха, стрелнали се към по-плътните сенки. Преминавайки покрай един праг Ейдриън осъзна, че това, което бе взел за купчина парцали, всъщност е приседнал възрастен мъж. С оръфана сива брада и диплещо се от бръчки лице, той не помръдваше. Боецът го бе забелязал в последния момент, едва когато бездомникът бе дръпнал от лулата си, карайки я да засияе в оранжево.

— Мръсен град — обърна се назад Пикълс. — Радвам се, че се махаме. Тук има прекалено много чужденци — прекалено много хора от изток идват всеки ден. Сигурно мнозина са дошли с твоя кораб. Странни хора са тези калианци. Страшно затворени. Стотици живеят из хълмовете. Нощем се промъкват да крадат. Мъжете им са все крадци и убийци, а жените са вещици. Градският епископ се опита да ги разкара, обаче те винаги се връщат. Какво да се прави? Хората вече са свикнали с тях. Те са като онази купчина боклуци или плъховете — част от града. Някои дори мислят, че те са част от това, което прави Вернес специален. Казват, че неотдавна херцогинята ходила при някаква калианка да й гледа на ръка. Аз обаче мисля, че е най-добре да не знаеш какво те чака. На север няма да се тревожим за такива неща. В Уоррик зиме се отопляват с вещици. Поне така съм чувал. — Пикълс рязко спря и се обърна. — Как се казвате?

— Най-сетне реши да попиташ? — засмя се Ейдриън.

— Ще трябва да зная, за да ви запазя място.

— Сам ще се погрижа за това. Стига, разбира се, действително да ме отвеждаш към шлепа, а не към някой тъмен ъгъл, където ще ме тропнеш по главата и ще се постараеш да ме обереш по-обстойно.

Пикълс изглеждаше обиден.

— Не бих сторил подобно нещо. На глупак ли ви приличам? Първо, видях какво сторихте с хора, които се опитаха да ви тропнат по главата. Второ, вече подминахме поне дузина идеални за целта ъгълчета. — Пикълс отново разцепи лицето си с усмивката, която Ейдриън определи като съдържаща равни части пакостливост и гордост и двойна част радост от живота. На това боецът не можеше да отвърне нищо. Освен това не помнеше кога за последно се бе чувствал по подобен на Пикълс начин.

Онези главорези бяха казали истината — новият му спътник бе най-много четири или пет години по-млад от него. Пет, реши боецът, той е пет години по-млад от мен. Той е аз, преди да напусна. Дали тогава и аз съм се усмихвал така? От колко ли време младокът живееше на улицата? И дали и подир пет години щеше да има същата усмивка?

— Ейдриън. Ейдриън Блекуотър.

Момчето кимна.

— Хубаво име. Много добро. По-добро е от Пикълс — но пък това не е голямо постижение, защото почти всяко име е по-добро от Пикълс.

Излязоха от лабиринта и се озоваха на по-широка улица. Бяха навлезли в по-висока част на града: пристанището и корабните мачти сега се намираха далеч под тях. Кейовете все още тъмнееха от солидна тълпа — хора, търсещи място за нощувка или багажа си. Ейдриън си припомни торбата, търколила се в морето. Колко ли хора щяха да се озоват с празни ръце в непознатия град?

Някакъв внезапен звук — лай на куче или рязък смях — накара Ейдриън да се обърне. Стори му се, че съзира движение в тясната уличка, но не бе сигурен. Само една лампа се грижеше за осветлението, останалото бе поверено на лунната светлина. А тя бе предоставила само сиво-сини късчета — тук квадратно, там триъгълно — които не позволяваха да се види нищо. Плъх ли се беше стрелнал? Сянката бе изглеждала по-голяма. Той зачака, гледайки напрегнато. Не, нищо не помръдна.

При повторното си обръщане напред можа да забележи, че Пикълс е прекосил по-голямата част от площада. Отвъд въпросния, за голяма радост на Ейдриън, имаше друг кей. Тук се намираше огромната река Бернум, превърната от нощта в ширнала се течна тъма. Боецът хвърли един последен поглед към тесните улички. Все така нищо не помръдваше. Привиждат ми се призраци. Това беше всичко — призраците на миналото му го преследваха.

Ейдриън вонеше на смърт. Не ставаше дума за типа миризми, които останалите можеха да подушат или водата да измие, а за онези, които се задържаха в него и оставаха да го преследват — както миризмата на алкохол следва прекаралия нощ в пиене. Само че тази миризма не идваше от алкохол, а от кръв. Не от пиене — макар да бе познавал и хора, изпълняващи подобна процедура — а от обливането с нея.

Но вече всичко бе свършило и бе останало зад него. Или поне така си казваше той с увереността на отскоро трезвия. Онова беше друг Ейдриън, по-млад, когото той бе оставил на другия край на света и от когото още бягаше.

Осъзнавайки, че торбата му още е у Пикълс, боецът затича да го догони. Още преди настигането видя, че младежът отново има неприятности.

— Негова е! — викна Пикълс, сочейки към Ейдриън. — Избързах напред, за да му запазя място на шлепа.

Момчето бе наобиколено от шестима войници. Повечето носеха ризници от метални брънки и квадратни щитове. Застаналият в средата, с изящно перо върху шлема си, носеше нагръдник от плочки. Именно с него говореше хванатият от двама стражници Пикълс.

Всички извърнаха глави към приближаващия Ейдриън.

— Твой ли е този багаж? — попита офицерът.

— Да, и той казва истината. Той е мой спътник.

— Бързаш да напуснеш прекрасния ни град?

— Така е. Нямам нищо против Вернес, просто имам работа на север.

Офицерът наклони глава, оглеждайки го зорко.

— Как се казваш?

— Ейдриън Блекуотър.

— Откъде си?

— Първоначално от Хинтиндар.

— Първоначално?

Ейдриън кимна.

— Няколко години бях в Калис. Току-що пристигнах от Дагастан с онзи кораб.

Началникът погледна към пристанището, сетне към тауба, широките памучни панталони и куфията на Ейдриън. Приведе се леко към него, подуши и сгърчи лице.

— Несъмнено си бил на кораб, а и облеклото ти е калианско. — Той въздъхна и се обърна към Пикълс. — Но този не е помирисвал кораб. Казва, че ще те придружи. Така ли е?

Боецът хвърли поглед към младока и видя надежда в очите му.

— Да. Наех го да ми бъде… слуга.

— Чия идея беше, твоя или негова?

— Негова, но той ми беше от голяма полза. Не бих намерил шлепа без него.

— Току-що си стъпил на твърда земя — рече офицерът. — Струва ми се странно, че си толкова нетърпелив отново да стъпиш на борда.

— Всъщност не съм, но Пикълс ми каза, че нов курс ще има подир няколко дни. Това истина ли е?

— Да — отвърна офицерът. — И ти предоставя изключително удобно оправдание.

— Мога ли да запитам какъв е проблемът? Има ли някакъв закон, забраняващ да наемеш водач и да му платиш да те придружи? Или поставящ задължителен период за престой на сушата?

— Не, обаче наскоро в града се случиха неприятни неща. Много неприятни. По тази причина ни интересуват всички, които бързат да напуснат. — Погледна красноречиво към Пикълс.

— Нищо не съм направил — каза хлапакът.

— Може да не си, а може и да си или пък да знаеш нещо. И в двата случая би се старал да драснеш. Хитро би било да се вкопчиш за някого, който не е подозрителен.

— Нищо не зная за убийствата.

Офицерът се обърна към Ейдриън.

— Ти си свободен. И върви бързо, защото шлепът вече се кани да потегля.

— Ами Пикълс?

Командирът поклати глава.

— Не мога да го пусна. Надали е виновен в убийство, но може да знае нещо. Бездомните виждат много неща, за които гледат да си мълчат, освен ако вече няма накъде.

— Нали ви казах, че не зная нищо. Дори не съм бил на хълма.

— Тогава няма за какво да се притесняваш.

— Но… — Пикълс почти беше на път да се разплаче. — Той щеше да ме отведе на север! Щяхме да ходим в университета.

— Последно повикване за пътниците! Шлепът за Колнора! Последно повикване! — изрева глас.

— Слушай… — Ейдриън отвори кесията си. — Ти ми направи услуга и е редно да ти платя. След като приключат с разпитите, ако все още искаш да работиш за мен, можеш да използваш тези пари, за да дойдеш в Шеридън. Вземи следващия шлеп или използвай пътна кола. Ще остана там около месец. Или поне две седмици. — Боецът постави монета в ръката му. — Питай за професор Аркадиус: това е човекът, с когото ще се срещам. Той ще ти каже как да ме намериш. Съгласен ли си?

Пикълс кимна, изглеждаше малко по-добре. Сведе поглед към монетата и се ококори, а характерната му усмивка изникна отново.

— Разбира се! Считайте, че съм тръгнал. Можете да разчитате на мен. Сега вървете, да не изпуснете шлепа.

Ейдриън му кимна, взе си чантата и затича към кея, където някакъв мъж изчакваше на подвижния мост, отвеждащ към дълга плоска лодка.