Короносната кула

Глава 12

Грю се бе настанил край единствения що-годе чист прозорец на кръчмата си. Някой бе плиснал чашата си върху стъклото и последвалото обърсване бе отнело кръг от мръсотията. А може би някой ентусиаст бе почистил стъклото с език — подобна постъпка не би се сторила обидна за някои от клиентите на „Противната глава". Ако притежаваха достойнството, нужно да ги възпре от подобна постъпка, те не биха посещавали това заведение.

През кръгчето сравнително чиста прозрачност Рейнър Грю се взираше към отсрещната страна на улицата.

Намиращата се там постройка някога представлявала прекрасна странноприемница, процъфтявала години наред под различните си стопани. Някои казваха, че някакво отвратително убийство станало причината за западането й. Други твърдяха, че съпругата на последния съдържател избягала с друг мъж, заради което изоставеният рогоносец се отказал да поддържа заведението си. Самият Грю знаеше със сигурност, че покривът на странноприемницата се бе срутил в годината, в която самият той бе навършил дванадесет години. През всичките последвали години никой не бе обръщал внимание на западащата руина — с изключение на онези, които оглозгваха дъските й, за да ги използват за подпалки. С течение на времето развалината бе придобила съвършения цвят на сиво отчаяние, което прекрасно се вписваше в атмосферата на бедняшкия квартал. А за съвсем кратко време курвите бяха започнали да я обгръщат с яркост.

Трополенето бе започнало преди седмица — неравномерни удари на чук, долитали на различни отрязъци. Една от стените бе повалена, сетне друга. Те бяха внесли вътре и легло: самият той бе видял матрака. Бяха започнали да се навъртат работници, понесли дъски. Изглежда те бяха дърводелци от занаятчийската част на града. Никой от бедняшкия квартал не би им помогнал, не и без негово разрешение.

Подир дъжда тропането бе зачестило. Това дразнеше Грю. Оживлението бе напуснало кръчмата му, за да се премести от другата страна на улицата. По-рано той не бе осъзнавал, че е привикнал с тропота на боси крака и ритмичното проскърцване на легла. Тишината винаги бе пораждала недоверие, тя загатваше за нечие удушаване.

Скоро пресните дъски започнаха да обгръщат фасадата на руината, лишени от сивата патина на времето. Днес дърводелците бяха започнали работа върху втория етаж под погледа на мнозина зяпачи. Четирима от последните бяха се настанили край конюшнята, двама бяха спрели на улицата, а трима бяха заели позиция на собствената му веранда, загърбили кръчмата. Грю не бе ги прогонил, защото все още бе сутрин и толкова рано рядко се явяваха клиенти. Самият той никога не пиеше преди мъглата да се е вдигнала от полята. Някакъв свещеник му бе казал веднъж, че противното представлявало обида към боговете. А може би това бе куплет от някаква забравена песничка? Какъвто и да бе произходът на този съвет, Грю го следваше. И не се доверяваше на люде, които не го следваха. Но сдържането му се ограничаваше единствено до доверието, не и до готовността да им продаде алкохол. Щом Марибор отреждаше еднакви слънчеви лъчи за всички, нима той, Рейнър Грю, трябваше да съди кой може да пие?

Но ако онези тримата не си купеха нищо до пладне, щяха да продължат зяпането си от улицата, като останалите.

— Остъкляват прозорците — обяви стържещият глас на Уилърд. Той нямаше вина за звученето на гласа си: дразнещото звучене бе по-скоро възприятие на самия Грю, пил прекалено предишната вечер. За трета поредна нощ той бе заспивал върху масата си. Може би самият Рейнър бе плиснал алкохол към прозореца. Даже започваше да си спомня някакъв едностранен спор, в който двамата с него бяха влезли снощи. Нещо, свързано с упоритата мръсотия на стъклото.

Той бе очаквал, че по това време курвите ще са се върнали.

Бе смятал, че те ще се помотаят навън ден или два, където ще си подбият краката и здравата ще изгладнеят. После, когато слънцето залезеше и изникнеше наистина студеният вятър, глупавите кокошки бързо щяха да се струпат пред вратата му и да зачакат със сведени глави и подути от плач лица. Грю бе възнамерявал да ги накара да пренощуват на прага. Някои уроци трябваше да бъдат усвоени по трудния начин. Веднъж обучен, конят не се нуждаеше от припомняне, но с курвите се налагаше често да опресняваш знанията им. Особено вреден бе навикът им непрекъснато да следват нея.

През получистия прозорец можеше да види Гуен, която бе застанала върху счупената кола и важно ръкомахаше. Това не му харесваше. Тази свобода щеше да й завърти главата и да затрудни обратния й път. И без това тя винаги си бе неразбрана. Още в първия миг, в който я бе видял, Грю бе усетил, че с нея ще си има големи главоболия. Дори окъсаната рокля, която бе носила тогава, не бе могла да отнеме от смайващия й вид: тъмнокожа, тъмноока, с дълга черна демонска коса и с поглед, който влудяваше мъжете. Той й бе предложил работа и тя бе приела. А после се бе престорила, че не е разбрала същината на заетостта си. Коланът му трябваше да играе три пъти, за да я вразуми.

— Хубаво стъкло — продължаваше Уилърд.

— Бъчвите пълни ли са? — Собственият глас на Грю прободе главоболието му.

— Почти.

— Никакво почти!

Уилърд беше едро момче, чиито длани почти можеха без проблем да обхванат капака на бъчвите, само че бе мързелив като камък. Една вечер Грю го беше открил да спи в бара, бездомен. Тогава хлапакът бе работил на пътя, пропивайки надницата си и сръчкван сутрин от колегите си. Бе се оказало, че Уилърд не е в състояние да си плати вересията, затова кръчмарят го бе принудил да изплати дълга си. Сега, две години по-късно, изплащането все още продължаваше.

Рейнър отново се загледа към улицата. Уилърд беше прав; стъклата наистина бяха хубави: тънки, равни и големи. Сигурно бяха стрували цяла кесийка сребро.

Как ли е успяла?

Сигурно бе работила допълнително, скришно от него, изцяло за себе си, макар че той не виждаше как това е възможно. Грю държеше всичко под око, а и самите клиенти го познаваха достатъчно добре, за да не си помислят да го заобикалят. Всеки от работещите в „Противната глава" знаеше как работят нещата.

Грю ръководеше цялата улица.

Това не беше кой знае какво постижение, но въпреки това той се гордееше с него. Повечето от сградите бяха обикновени складчета, пълни с боклуците на хора, които живееха и работеха на по-добри места. Улица „Капризна“ (понякога обявявана за последната улица на Медфорд) изпълняваше ролята на вододел между тези, които нямаха нищо, и онези, които не представляваха нищо. По ирония на съдбата единственият друг печеливш бизнес принадлежеше на Кеньон Чистия. Прозвището си той дължеше на избраната за придобиване на прехрана дейност: варенето на сапун. Специфичната миризма, отделяна при процеса, го бе принудила да се оттегли в тази част на града, където тя нямаше да прави впечатление никому. Останалите тукашни работеха на половин ден и пиеха по цял. Ковачът Мейсън Грамън бе образцов пример; той отваряше своята работилница единствено в редките си моменти на трезвеност.

Тъй като Рейнър Грю охраняваше извора на живителен алкохол, това го превръщаше в негласен владетел. Той не само притежаваше единствената пивница във въпросната част на квартала (двамата с Уилърд варяха пивото направо долу в мазето): кръчмата му служеше за местна игрална зала. А допреди седмица — и като публичен дом.

По някакъв начин Гуен бе закътала пари. Много пари. Разрешителното да се нанесе в тази сграда сигурно бе струвало поне една златна монета. Разбира се, тя все още не бе утвърдила тамошната си позиция. А Грю, като всеки владетел, не изпитваше склонност да се разделя дори с едно късче от кралството си. Той не беше диктатор, просто прагматичен човек. И реши да докаже това.

— Като се върна, бъчвите да са пълни — заяви той. — И да не забравиш да поставиш подложките правилно. Омръзна ми да местя бъчви, които се оказват още пълни. Вчера едва не се изгърбих с една.

— А ти къде отиваш?

Внезапният Уилъров интерес му напомни за любопитно куче, душещо подир стопанина си.

— Никъде. Захващай се за работа.

Вън слънцето грееше по-силно от очакваното. Неотдавнашният дъжд бе загатнал предсрочно пристигане на зимата, но изглежда боговете бяха решили да се шегуват. Не можеше да се каже, че Грю е страстен последовател на нифронската църква, но това не означаваше, че той не е религиозен. Напротив, той се считаше за много по-набожен от всички останали, защото вярваше в десет пъти повече божества. Всеки ден той се молеше на бога на светлата бира (и смяташе, че е един от малцината осъзнаващи разликата между въпросния бог, брат му, повелител на тъмното пиво, и безскрупулната им сестра, винената богиня). А неотдавна му бе хрумнало, че богът на комара, когото той свойски наричаше Уолтър, по съвместителство отговаря и за климатичните прояви: издаваше го същата непроницаема произволност. Днес Уолтър се намираше в отлично настроение. Това идеше да покаже, че двамата с Грю често се намираха на противоположни полюси.

Грю прекоси набраздената от засъхващи коловози улица и се приближи до Гуен, която все още оставаше с гръб към него, покачена върху двуколката. Роклята й изглеждаше нова и чиста.

Жената се обърна неочаквано и се сепна при вида му, с което прекъсна и неговите размисли — а те засягаха произхода на парите, отишли за закупуването на въпросната одежда.

— Грю! — изненадано възкликна тя. Сякаш присъствието му пред собственото му заведение представляваше някакво необяснимо събитие.

— Да не си ме смятала за мъртъв?

— Не, разбира се. — Тя се отдръпна назад, опирайки се в другата ритла на колата. Бе закупила място точно срещу него, а сега се опитваше да се отдалечи.

— Какво строиш, момиче?

— Публичен дом.

Тя изрече думите тихо, с леко колебание и засрамен глас. Като дете, готвещо се да влезе в пивница с откраднатата щастлива монетка на баща си.

— Откъде си намерила толкова пари?

— Спестявания.

— Разбирам. — Грю кимна и пристъпи край количката, за да огледа строежа. Сякаш не бе го наблюдавал от прозореца си в продължение на дни. — Изглежда ще стане прекрасно място.

— Благодаря ти — с видимо усилие изрече тя.

— Как така не се отби да ме попиташ за моето мнение?

— Не мислех, че е необходимо.

— Нима? Сметнала си, че един бардак срещу моето заведение не би представлявал грижа за мен?

— Мислех, че би одобрил. — Тя лъжеше; личеше по тихия и изпълнен с надежда тон. Та нали самият той някога, преди много години, се бе оправдавал със същия глас. — Подобно място би привлякло повече посетители насам. А ние ще се погрижим те да остават жадни. Това би се отразило добре за бизнеса ти.

Дразнеше го, че трябва да извива глава назад, за да гледа към нея от ниското. Освен това наглият Уолтър бе разположил слънцето точно зад главата й, за да го накара да присвива очи, непривикнали към незацапана дневна светлина.

— Виждам, че имаш големи идеи. Но ти пак си оставаш курва, моята курва, а това е моята улица. Нищо не се случва тук без моето одобрение. А в случая аз не съм го давал. Хубаво е, че ти и останалите си починахте, получихте възможност да разгледате града. Наистина смятам, че имахте право да постъпите така. Действително бе добре, че се отдалечихте от станалото с Ейвън. Почивката се отрази добре на всички. Но е време тази глупост да спре. Аз съм търпелив човек, само че вие ми струвате пари. И прахосвате пари за глупости. Сега искам да изпратиш дърводелците да си вървят по пътя и да събереш момичетата обратно в „Главата". Днес се чувствам уморен, така че, ако действаш бързо, ще проявя голяма склонност да забравя станалото. И дори може да ти позволя да задържиш онова, което си заработила върху новичкото легло. Но ако продължаваш да ме караш да чакам, ще те запозная с новия си колан.

— Никога няма да се върнем, Грю.

Тя каза това по-високо, с нов глас, който не звучеше като нейния.

— Не ме предизвиквай, Гуен. Харесвам те. Наистина те харесвам. Но няма да позволя една от курвите ми да се надува. Или ще правиш каквото ти казвам, или ще се случи нещо, което ще накара Ета да изпитва съжаление за теб. И слез от проклетата двуколка.

Гуен не помръдна, което само го вбеси още повече. Той се опитваше да се държи мило, да си затвори очите за глупостта й. А наместо да осъзнае жеста му и да изпита благодарност, тя му се опълчваше насред улицата, право пред проклетите дърводелци. Но Грю нямаше намерение да търпи повече унижения. Той й бе предоставил шанс. Всъщност не си бе взел нов колан, но когато приключеше с нея, определено щеше да му се наложи да си вземе един.

Кръчмарят понечи да се покатери вътре, но нечия здрава ръка го сграбчи за тила и го запрати назад. Грю се стовари по гръб, при което здравата хласна махмурлийската си глава на пътя.

— Това е моята кола, Рейнър. Пипнеш ли я още веднъж, ще ти извия вратлето.

Макар Уолтър отново да му блестеше в очите, Грю успя да различи силуета на Диксън.

— Това се отнася и за товара й — продължи онзи.

Рейнър Грю се изправи на крака и се поизтупа. Гърбът му мокрееше: беше се натъкнал на локва.

— Току-що направи голяма грешка, коларю.

В отговор Диксън направи крачка напред. Грю отстъпи.

— Вече знаеш, че предложих да се разберем човешки. Бях склонен да забравя всичко, но ти беше тази, която отказа — каза Грю на Гуен. — Запомни това.

Дърводелците бяха спрели да работят и го наблюдаваха. Останалите курви също надничаха навън.

— Всички запомнете това — продължи пивничарят.

Девет часа по-късно Рейнър Грю все още изпитваше болка от натъртването. И откриваше нови и нови места, където калта бе съумяла да се просмуче по време на краткия му престой на улицата. Той отново се бе върнал в пивницата си — мечката се бе оттеглила в пещерата си, за да оближе рани и наточи зъби. През цялото това време той бе размишлявал.

Бе се разположил на маса близо до тезгяха и се стараеше да не поглежда към вратата. Налагаше си тази забрана по подобие на онзи принцип, според който сложената да кипне вода никога не го правеше под очакващия поглед. Освен това всяко движение пораждаше болка. Грю вече не беше първа младост, а всяко падане носеше известен риск. Бе извадил късмета да избегне евентуални сериозни травми. Но репутацията му оставаше пострадала.

Станалото бързо щеше да се разчуе из града, да се разтече с готовността на пикоч. Грю вече не коли и беси на „Капризна". Позволява на някакви си жени да го унижават. Собствените му курви го блъскат в калта и му се смеят в очите. Самият той не си спомняше нечий смях, дори усмивки не бе забелязал. Гуен дори бе изглеждала ужасена при падането му, но това нямаше значение. Впоследствие сигурно всички се бяха присмивали. А дори и да не бяха, слуховете неизменно щяха да им припишат подобно действие, а в този случай слуховете се равняваха на истина и дори я надвишаваха.

В отговор Грю би могъл да събере хората си. Уилърд познаваше двама докери — Гризли и Брок — едри мъжаги с още по-едри пестници. Тримата лесно можеха да смелят Диксън на кайма. А нищо не му пречеше и да се обърне към Стейн: въпросният си беше побъркан и бе готов да свърши абсолютно всичко в замяна на една бутилка и една нощ с някоя мърла.

Но Грю имаше други планове. Диксън щеше да си плати, определено, само че по-късно. Други неща бяха по-важни.

Свещта върху масата трепна, с което привлече погледа към калаената поставка — последната, запазена за специални случаи.

И понеже Рейнър все така не си позволяваше да свръща поглед към вратата, той се загледа към картината над тезгяха. По-рано през деня често бе поглеждал към нея, тя го успокояваше. Цялата кръчма бе построена от материали, задигнати от околните сгради. Това я правеше истинско чедо на бедняшкия квартал: захвърлено дете на десетина родители. Вратата, към която той отбягваше да поглежда, произхождаше от същата улица и все още си оставаше най-добрата врата тук. Прозорците — двата големите на фасадата — бяха дошли от някогашна шивачница. Легендите гласяха, че малкият прозорец бил откъртен от корпуса на кораб, разбил се долу край доковете. Пивницата представляваше своего рода музей, въплътил в себе си историята на квартала.

Точно по този начин Рейнър Грю обичаше да гледа на нея. Той имаше склонността да подбира фактите — така животът ставаше по-лесен. Можеше да гледа на себе си като на стар негодник, който живее сред мизерия и се изхранва от чуждите слабости, а можеше да бъде и достоен бизнесмен, обгърнат от история, който се грижи за отдиха на честно трудещите се. И двете определения бяха истинни по свой собствен начин. Но самият Грю предпочиташе второто. Отчасти той наистина вярваше, че предлага на съгражданите си нещо стойностно, отчасти защото знаеше, че животът му не би могъл да се промени в нещо по-добро.

Той бе само един от многото съдържатели на „Противната глава"; в много отношения кръчмата представляваше мистерия. Също като онази картина, която висеше над бара. Изрисувана върху правоъгълно парче дърво, тя бе потъмнявала с годините и понастоящем приличаше на нощен пейзаж. Грю бе прекарвал часове от живота си във взиране към нея, размишляващ за произхода й и начина, по който се е озовала тук. А по-често си представяше себе си като част от нея, разположил се на брега на изобразеното езеро. Имаше и случаи, най-често след шестата чаша, в които той можеше да чуе мълвенето на водата и крякането на майсторски загатнатите гъски. Тази картина бе само една от стотиците тайни, които пивницата криеше. С течение на годините Рейнър също бе прибавил към тях — наследство за следващия стопанин. Калаената поставка за свещ бе една от тези тайни. Една вечер той бе закупил десет от тях от някакъв пътуващ калайджия. Девет бяха изчезнали — изпокраднати. Поставката пред него бе последната. Той я бе изровил от скривалището й с надеждата, че тя ще придаде по-почтителен вид на мястото.

Тропотът на копита, примесил се с конско изпръхтяване, предизвести появата на очаквания гост. Никой от петнадесетината постоянни клиенти на заведението не яздеше кон.

— Уилърд — подвикна Рейнър. — Върви да донесеш бутилката от ковчежето и онези двете чаши от най-горната полица.

Отварянето на входната врата пропусна вътре полъх хладен есенен въздух, накарал фитила да се сгърчи. Реджиналд Лимпуик пристъпи вътре сред шумоленето на наметалото си, което загръщаше, за да не го защипе на вратата. Носеше обичайната си широкопола шапка, пристегната под брадичката, и кожени ръкавици, които се зае да сваля още на прага. Краткият му оглед веднага го насочи към Грю.

— Сър. — Кръчмарят побърза да се надигне и да се поклони пред потракването на приближаващи се ботуши.

— Рейнър — отвърна Реджиналд, без да протяга ръка. Грю и не очакваше подобен жест.

Уилърд изникна с бутилката и чашите.

— Няма да оставам — продължи Лимпуик.

— Нощта е студена, още повече за езда. Това е най-малкото, което бих могъл да направя за вас — рече Грю и се зае да налива в чашите. Нищо не му пречеше да си изпие виното сам. А ако Реджиналд не се вслушаше в молбата му, на Грю определено щеше да му потрябва алкохол.

— Предполагам, че нямате представа защо се свързах с вас. Но това няма значение, нали? Вие не ме харесвате и дори идването тук ви е раздразнило. Сигурно сте ми теглили поне десетина благословии.

— Подценяваш се с определянето на толкова ниска бройка.

Грю се усмихна. Поне бе прав в преценката си.

— И по време на прекосяването на града сте преценявали дали няма да ви изгубя времето.

— Определено бях спохождан от подобни размишления.

— Вие сте способен да ми създадете големи неприятности, стига да поискате, сър. Не бих искал да утежнявам положението си допълнително. Заповядайте. — Той посочи към бутилката. — Това е най-доброто, с което разполагам. Купих го от някакъв колнорски търговец преди дванадесет години. Имаше красив етикет с гола жена, но той се обели преди няколко години. Предполагам, че подобно уиски би се понравило дори и на вашия вкус. То ще оправдае идването ви дори и да сметнете, че действително съм ви изгубил времето.

Реджиналд контешки защипа чашата с два пръста и я приближи до носа си, за да вдъхне аромата на алкохола, а после отпи. Изражението му си остана непроменено, което подразни домакина. Уискито бе отлично, поне това можеше да похвали.

Макар да не каза нищо, Реджиналд смъкна шапката и наметалото си и се настани удобно.

— Е, какво е толкова важно, та да оправдае идването ми в това жалко подобие на пивница?

Грю потропа по прозореца с ръба на чашата си.

— Наскоро вашият началник е издал сертификат за мястото отсреща.

Реджиналд извърна глава и кимна.

— Преди седмица някоя си Гуен Деланси кандидатства за одобрение. Публичен дом, ако не се лъжа.

— Бардак, управляван от курва, и то чуждестранна курва. Това струва ли ви се подобаващо?

Лимпуик повдигна рамене.

— Необичайно, но не и безпрецедентно. Но мога да се досетя, че ти не си особено щастлив от този развой на събитията.

— И още как. Онези мърли работеха за мен. — Грю прогори гърлото си с цялата чаша, подир което наля отново. — Аз си докарвам печалба от три неща: пиво, комар и жени. Една трета от приходите ми, ако не и повече, избяга от другата страна на улицата. В последно време залаганията не вървят.

Това беше лъжа, но пък той нямаше намерение да признава успеха си пред Реджиналд: Грю не обичаше търговската гилдия и нямаше намерение да помага на нейните предатели в определянето на данъците. Реджиналд беше местният районен инспектор, колкото по-малко знаеше той, толкова по-добре.

— Говори по същество.

— Приключихте ли с изработването на доклада си за мястото?

— Още не съм го посещавал. Онези, които посещавам за подновяване на лиценза, получават предимство пред онези, на които тепърва предстои да получат одобрение.

Добри новини. Грю отпи отново, този път задържайки алкохола в устата си.

— Мен това ме устройва. Всъщност, бих искал да забавите огледа си допълнително.

— Защо?

— Сам видяхте. Курвите възнамеряват да издигнат там същински дворец. Два етажа, нови дъски, остъклени прозорци… Дори чух слухове, че възнамерявали да пребоядисват. Колкото по-дълго чакате, толкова повече работа ще са извършили.

Реджиналд на свой ред отпи дълга глътка, размести устни и присви очи, за да попита бавно:

— И това какво те касае?

Рейнър Грю повдигна чашата си към свещта, за да се наслади на медния цвят на течността.

— Искам да изчакате докато мястото стане почти изцяло готово, а после да отхвърлите молбата им. На следващия ден аз ще кандидатствам за същото място, а вие ще ме одобрите.

— И защо бих сторил това?

— Защото ще ви отстъпя половината от печалбите си… преди данъците.

Следващите няколко мига бяха решаващи. Грю изучаваше лицето на инспектора. Нищо. От Реджиналд би излязъл прекрасен комарджия, но кръчмарят го надминаваше в това отношение. В случая нищото бе нещо. Лимпуик не бе отказал. Нищо не би му попречило да скочи възмутено или да блъсне масата в израз на същата възмута. А посетителят изобщо не бе помръднал. Дори веждите му не бяха трепнали. Или осмисляше предложението, или изчакваше да чуе още. Може би и двете. Това предоставяше шанс на Грю.

— Ще ми повярвате ли, ако кажа, че не съм бил искрен в декларирането на доходите си, които ми изкарват момичетата?

Рейнър можеше да си позволи това признание: ако Реджи не се съгласеше, Грю така или иначе щеше да изгуби възможността си да печели от проституция. А ако инспекторът се съгласеше, двамата щяха да станат партньори и Лимпуик щеше да се грижи добре за защитата на бизнеса му. Най-добре беше да признае сега и да се възползва от честността. — Те ми докарват много повече от пивото. Огледайте се. Знаете ли как те плащат за всичко това? С едно легло. Само с едно! И този едничък матрак плаща за цялата кръчма. Сега те възнамеряват да привлекат клиенти от търговската част на града. Очакват се големи приходи. Когато те приключат с потягането на мястото, там ще започнат да се стичат посетители от цял Медфорд. Като прибавим още няколко момичета и още няколко легла, с подобно уиски ще си правим гаргара сутрин.

Беше почти незабележимо, но устните на Реджи оформиха лека усмивка.

— Вие сте честен човек; зная, че не бихте си помислили да сключвате подобно споразумение с друг от хората в района си. — Грю не бе сигурен, че това е истина, но пък той рядко бе сигурен в каквото и да било. — И въпреки това не получавате достатъчно пари, които да отговарят на труда ви. Какво ще правите, когато остареете и не сте в състояние да обикаляте като сега? Не би било зле да разполагате със свое собствено предприятие, което самичко налива пари в кесията ви.

Реджиналд бе престанал да поклаща чашата си; той я изпразни на един дъх и я наклони в очакване.

— Не е нужно никой да узнава — продължи Грю, за пореден път изтеглящ тапата. — И двамата предпочитаме това ни споразумение да си остане между нас. Аз трябва да пазя репутацията си: хората трябва да вярват, че аз контролирам тази улица. Най-добре би било да изглежда, че аз сам съм надвил предизвикалите ме курви. От вас се иска единствено да не бързате, да почакате още няколко дни, а после да им съобщите лошата вест. През това време аз ще съм приготвил кандидатурата си. Когато я одобрите, с останалото отново ще се заема аз.

Инспекторът се огледа с непринудеността на мечок, озовал се в чаен салон.

— Какво ще кажете?

Реджиналд усмихнато повдигна чашата си. Грю леко тропна своята в нея.