Короносната кула

Глава 9

Ейдриън остана пет дни в Колнора, които посвети главно на отспиването си. През останалото време се разхождаше по улиците и се отбиваше из кръчмите, търсейки познатата качулка. Така и не се натъкна на нея, но не преставаше да вижда лицето на Вивиан пред очите си.

Спомените му оставаха единствените доказателства от случилото се. Ако не беше кобилата, той с основание би могъл да определи случилото се за кошмар. Отслабването на дъжда го зарадва неимоверно — то позволяваше продължаване на пътуването. Последното от своя страна щеше да му позволи да се отдалечи колкото се може повече от поредните неприятни спомени.

Той бе успял да замени кобилата си за друга, далеч по-подходяща за езда — стройна дама на име Танцьорка с бели задни крака и звезда на челото. И освен това се бе сдобил с лелеяните нови топли дрехи — вълна и кожа. С тях капризите на времето преставаха да го притесняват.

Ейдриън пътуваше вече от два дни, вдигнал качулка и свел глава, но въпреки това не можеше да се отърси от неприятното усещане.

Градът бе останал далеч зад него; сега го обгръщаха обработваеми земи. С напредването на север пръснатите из тях плевни ставаха все по-занемарени, докато не изчезнаха съвсем. На третото утро боецът навлезе в гъста гора. Дъбовите дървета стояха на стража край пътя, застлан с червени и златни листа. Големи листа, сливащи се красиво с черната кал. Дъждовната влага успяваше да подчертае най-добрите отсенки. Валежът бе потъмнил клоните и караше пътниците да гледат надолу, за да оценят листната красота.

На едно място Ейдриън спря коня си и зачака. Той пътуваше сам, но се чувстваше преследван.

Лесът бе изпълнен с мълчание. От клоните се отронваха капки, кобилата дишаше дълбоко и леко тръскаше глава. Спирането не й харесваше. Тя също се чувстваше неспокойна.

Именно така започваха страшните истории, разказвани край лагерни огньове или оплискани с бирена пяна маси. Младият герой навлизаше дълбоко в гората сред привидно спокойствие. Обграждаше го тишина. И тогава… Развитията бяха стотици, до едно лоши. Може би героят виждаше светлина в далечината и се отправяше към нея, за да открие гибелта си. Или пък долавяше звука от приближаващ се звяр, несъмнено човекояден.

— Бас държа, че ме смяташ за луд — обърна се Ейдриън към кобилата си. — Шериф Малет от Колнора със сигурност би те подкрепил.

В отговор на лекото сръчкване животното отново се отправи напред. Едновременно с това боецът различи движение. То не бе породено от падащ лист — движеше се нещо много по-голямо и тъмно, за момент разместило фона зад листата.

Блекуотър се извърна, за да се вгледа по-добре. Виждаше единствено дървета.

— И ти ли видя? — прошепна той.

Танцьорка продължаваше да трополи по пътеката.

Продължителното взиране се оказа безплодно. А и скоро той се отдалечи прекалено, за да може да различи нещо. Въпреки това боецът продължи периодично да извръща глава. В историите преследвачът можеше да бъде някакъв полувълк, трол или истински призрак. А ако ставаше дума за история, разказвана от калайджията Пакър, злодеят щеше да бъде гоблин със скъпа жилетка и цилиндър. Въображението на Блекуотър можеше да бъде не по-малко плодовито в това отношение, не и без съдействието на множеството ужаси, които бе съзирал. Поне можеше да изключи гоблините от списъка с възможности. Най-вероятно ставаше дума за крадец. Самотен ездач като него, още повече облечен с видимо нови дрехи, определено би представлявал изкусителна цел.

Макар да оставаше нащрек, той нито чу, нито видя нещо подозрително.

Скромните си познания по география Ейдриън Блекуотър дължеше на вечерите край огнището, посветени на Пакъровите разкази, или на собствения си ратнически опит. И в двата случая те се изчерпваха до Колнора. В момента той все още се намираше в Уорик, кралството на Етелред, близо до северния му край. Шеридън се намираше на север от кралство Уорик — поне това боецът знаеше със сигурност. Той нямаше представа за разстоянието — единствено за посоката — и не бе сигурен, че ще се натъкне на някакъв знак, който да сочи пътя към учебното заведение. До този момент бе подминал няколкото отклонения, преценявайки, че един университет ще бъде разположен близо до най-натоварения път.

Пакър бе споменавал, че на север от Шеридън се намирала земя на име Трент — планинска земя, населявана от жестоки люде. Ейдриън не смяташе, че ще пропусне целта си и ще се озове сред въпросните земи, но пък през живота си бе вършил и по-глупави неща.

С напредване на утрото пътят му го отведе в малко селце — непретенциозни къщи със сламени покриви, лъкатушещи огради и ръчно разчистени ниви. Боецът възнамеряваше да почука на някоя врата с молба за упътване, когато забеляза един от местните да поправя количката си.

— Как се нарича това село?

Запитаният повдигна глава бавно, с което създаде впечатлението, че тази част от анатомията му е необичайно тежка. Ейдриън веднага можа да разчете жестовете му, защото достатъчно често се бе натъквал на тях. Те издаваха страх. Ако този мъж и количката му можеха да побягнат в отговор на инстинктивната си реакция, щяха да го сторят.

Нито една от многото армии, в които Ейдриън бе служил, не се бе поколебавала да настани войниците си в някое село. Офицерите винаги присвояваха най-добрата къща, чиито обитатели скоропостижно се озоваваха на открито. Без одеяла. Само на красивите дъщери бе разрешено оставане. И ако се случеше бащата да възрази на тази разпоредба, следваше бърз и безмилостен бой (бой, ако командирът се случеше в добро настроение; само че пълководците рядко бяха в добро настроение).

Ейдриън не помнеше някога да е отсядал конкретно в това село. Всички подобни места се бяха слели в съзнанието му, за да оформят един смътен и обобщен образ. Но той знаеше, че подобен страх бива усвоен. И реакцията на селянина говореше, че по-рано е имал неприятни срещи с конници.

Затова боецът слезе от коня си и продължи по-меко.

— Простете, не исках да ви стресна. Просто минавах през селото ви и се надявах да ме упътите.

Мъжът се осмели да хвърли бърз поглед към лицето му.

Ейдриън се усмихна.

Поуспокоен, селянинът се усмихна на свой ред.

— Уиндъм.

— Това вашето име ли е, или името на селото?

Мъжът леко се засрами.

— Селото, сър. А аз съм Прат.

— Приятно ми е да се запознаем, Прат. Коя е тази река?

— Галевир, сър.

— А кое кралство?

— Провинция Чадуик, кралство Уорик.

— Това също влиза в границите на Аврин?

Селянинът изглеждаше изненадан от въпроса.

— Разбира се, сър. От отсрещния бряг започва кралство Меленгар.

— Пак в Аврин?

— Да, сър. — Той отпусна количката и обърса лице с ръкава си. — Към Трент ли пътувате?

— Не, поел съм към Шеридън. Яздя от няколко дни и започнах да се притеснявам, че съм го подминал.

— Че сте подминали Шеридън? О, не, сър. Остава ви още половин ден път.

Ейдриън погледна към сивото небе, което все още сълзеше.

— Прекрасно. Можете ли да ми кажете нещо по-специално за оставащия път?

— Не съм пресичал реката, сър.

— Някакви военни действия между двете кралства?

— Не. Етелред и Амрат поддържат мирни отношения от години. Откакто се помня, на моста никога не е имало пазачи. Не ми се е налагало да прекосявам. Грънчарят Биб е ходил оттатък. Той продава съдовете си в Медфорд, два пъти годишно. Това е столицата на Меленгар. Все натам. — Прат посочи леко вляво от моста. Ейдриън можеше да види единствено дъждовна мъгла. — Зиме, когато опадат листата, замъкът Есендън се вижда. А като настъпи Зимният фестивал, камбаните на катедралата се чуват. Биб всеки път се връща със сол и пъстри дрехи. И жена си намери при едно от пътуванията си. Макар че — мъжът снижи глас — тя и пръста си не повдига, мързеланата. Отказва да готви. И още по-добре, викам аз, понеже тя хич не умее да готви. Биб здравата го е загазил покрай нея.

— В такъв случай не знаете пътя до Шеридън?

— Зная го. Не съм бил там, обаче много хора минават и в двете посоки. Малцина са толкова учтиви като вас, но все пак… Чувал съм, че малко отвъд реката пътят се раздвоява на две. Ни знак, ни дявол. Биб казва, че лявото разклонение отвеждало към Медфорд. Туй било кралският път. Вие трябва да продължите надясно. Биб нито веднъж не е тръгвал по другия път, нали ходи само в Медфорд, обаче други са ми казвали, че школата се намирала край десния път. Малко на изток.

— Благодаря ви… Прат бяхте, нали?

— Да, сър. А вие откъде идвате, сър?

— От Колнора.

— И за нея съм чувал. Страшно голям град. Аз самият не проумявам защо им е на хората да живеят тъй близо едни до други. Не е нормално. А после тези хора тичат насам, когато гневът на Марибор ги връхлети. Точно така стана преди шест години, когато започна да вилнее чумата. Сума ти свестни хора погинаха. Ако не беше монсеньор Мъртън, всички щяхме да сме изпукали. Как са нещата в Колнора сега?

— Странни. Мокри и странни.

Към свечеряване на слънцето се беше удало да пробие облаците и наглите снопове заливаха долината Шеридън. Изглеждаше, че самият Марибор проявява благоволение и го излива от небето. На Ейдриън му се искаше да приеме това за знак, че лошият му късмет най-сетне е на път да приключи, но не се надяваше особено.

Пристигането на писмото бе положило началото на поредица нещастия. Същинско чудо представляваше фактът, че посланието бе успяло да го намери сред дивите източни земи. Чудо — или пък проклятие. Ейдриън все още се затрудняваше да осмисли случилото се.

Писмото го бе намерило дълбоко в сърцевината на Калис, в град Мандалин: тамошната арена с високите кули привличаше най-добрите тълпи. Въпросната вечер Ейдриън бе участвал в три битки, макар да помнеше само последната. Може би щеше да се чувства отвратително дори и ако не бе прочел писмото. Това предположение му помагаше да смали усещането, че е виновен за смъртта на баща си. Идеята беше нелепа, но понякога точно този тип идеи се оказваха най-добрите. Той не беше отговорен, но и не беше невинен.

Допълнителните напътствия, които Прат му бе дал на сбогуване, се оказаха правилни. В мига, в който Ейдриън зърна камбанарията в далечината, той разбра, че е достигнал целта си. Долината имаше изключително приятно излъчване. Университетските сгради, обгръщащи средата й, му напомняха на каменните монолити от джунглите Гур Ем. Въпросните светилища бяха притежавали същото мистично излъчване на святост. Но тукашните постройки бяха много по-големи.

В средата им се издигаше огромна статуя, която държеше меч в едната си ръка и книга в другата. Може би това бе основателят на университета. А може би не бе никаква статуя, а гигантът, построил огромните сгради и на свой ред превърнал себе си в камък. Това би обяснило наличието на постройките. В продължение на мили Ейдриън не бе зърнал никакви скали, а тукашните градивни блокове изглеждаха огромни. Десет товарни коня биха трябвали за поместването само на един. А вместването им в четириетажни сгради… Освен гигант, Ейдриън не се сещаше за друго обяснение.

С приближаването си той можа да различи десетки младежи, облечени в тоги. Те крачеха оживено по алеите и внимаваха да не цапат одеждите си из все още задържащите се локви. Неколцина от по-близките се загледаха в Ейдриън, с което предизвикаха смущението му: той нямаше представа накъде да поеме. Бе напредвал насам със смътната представа, че университетът ще представлява неголяма сграда, където бързо ще може да намери професора. А намираше същинско градче.

Край една пейка той слезе от кобилата си и я привърза за облегалката.

— Да не си дошъл да следваш тук? — попита го едно от по-възрастните момчета.

От сбърчения му нос Ейдриън остана с впечатлението, че обучаемият не одобрява присъствието му. Освен това последният говореше с дързък тон, който не подобаваше на нищожния му актив години и липсата на оръжия.

— Търся някой си Аркадиус.

— Професор Аркадиус е в сграда Глен.

— Коя от тези постройки е…

Извън седлото, стъпил на земята, сградите се извисяваха още по-внушително.

— Голямата — отвърна момчето.

Ейдриън едва не се засмя. Никъде около себе си не виждаше дребни постройки.

Студентът все пак го улесни, като посочи сградата с камбанарията.

— Благодаря.

— Ти не ми отговори. Да следваш тук ли си дошъл?

— Не, вече съм завършил.

Младокът го изгледа сепнато.

— Шеридън?

Блекуотър усмихнато поклати глава.

— Друга школа. Лесно се влиза, но завършването е чисто убийствена работа. Би ли наглеждал кобилата ми? Но внимавай — хапе.

Той остави момчето и тримата му спътници да се дивят край пейката и се отправи към указаната му сграда.

Вътрешността й се оказа не по-малко смайваща. Ейдриън бе прекарал по-голямата част от времето си из военни лагери, които като цяло ограничаваха фона си до палатки, огньове, гори и поля. Бе виждал и няколко замъка, предимно от перспективата на нападател, но от тях не си спомняше много. Стотиците люде край него, размахващи заточен метал, и прелитащите стрели затрудняваха желанието за разглеждане на архитектурните особености. Най-близо по мащаб до сегашното му обкръжение представляваха арените — онези, из които се бе сражавал към края на престоя си отвъд. Огромни амфитеатри, чиито стъпаловидни пейки бяха изпълнени до пръсване с трополящи крака и пляскащи ръце, това бе запомнил от тях. Но сравнението им удържаше само по отношение на мащабите, а когато дойдеше дума за качество, университетът си приписваше категорична победа. Блекуотър почти се чувстваше съвестно, че стъпва с ботушите си сред такова величие.

Таванът във фоайето бе откраднал височината на три етажа. От него висеше свещник с две дузини фитили, запален излишно: високите прозорци хвърляха широки отрязъци светлина върху мраморния под. Откъм стълбище, достатъчно широко да позволи едновременното слизане на петима, долитаха гласове.

С потракващи стъпки Ейдриън започна да се разхожда колебливо. Единственото лице, което зърна, принадлежеше на портрет в естествен ръст — необичайна практика.

Звънът на камбаната заглуши тържественото мълвене, за да бъде надвикан на свой ред от масово раздвижване и развълнувани гласове. Купища младежи започнаха да се изливат надолу по стълбището. Някои от тогите побързаха да излязат навън, други се отправиха към страничните коридори. Ейдриън трябваше да се притисне към една от стените, за да не бъде понесен от живия поток.

— Не. Професор Аркадиус каза, че зорницата е светещият камък — заяви някакъв висок хлапак, очевидно преждевременно издължен или пък ветеран сред другарите си.

— Магнезия — упорито настоя другарят му. Той притискаше някаква книга към гърдите си. Заради клечовидното му тяло Ейдриън в първия миг го бе помислил за момиче.

— Не съм съгласен.

— Готов ли си да се обзаложим? — Книгоносецът спря и хвана другия за ръката, с което двамата се превърнаха в живия еквивалент на речен камък. — Един месец почистване.

— Аз съм синът на барон. Не мога да бърша подове.

— Можеш. Ще те науча. Дори и един син на барон може да се научи.

Другият само се подсмихна.

— Хубаво — продължи другарят му. — Тогава какво ще кажеш, Ангдън, да си разменим храната?

— Да не си се побъркал?

— Какво, не ти предлагам отрова.

— За мен би било. Нямам представа как изобщо ядеш тази помия.

— Страх те е, защото знаеш, че съм прав.

Баронският син блъсна другия и се усмихна важно:

— От нищо не ме е страх. Ще сториш добре да запомниш това. — Той се обърна рязко, подготвящ драматично оттегляне. И щеше да е успял в ефекта, ако Ейдриън не се бе оказал на пътя му. Ангдън едва не се сблъска с него. — Гледай къде ходиш, глупако.

— Не, аз съм Ейдриън. — Блекуотър предложи ръка и усмивката си.

Ангдън го изгледа остро.

— Не ми дреме кой си. Разкарай се.

— С радост. Би ли ми казал как да стигна до кабинета на професор Аркадиус?

— Не съм ти слуга.

В очите на хлапака личеше гняв. Но Ейдриън бе по-висок и по-възрастен. Към това се прибавяха и мечовете, които благородническият син несъмнено бе забелязал. Очевидно той бе по-умен от онова момче край пейката, защото предпочете да се оттегли.

— Зорница беше — подвикна Ангдън през рамо, докато се отдалечаваше.

— Магнезия — промърмори другото момче.

— Той приятел ли ти е? — Ейдриън помогна на блъснатия да се изправи.

— Ангдън е благородник — отвърна момчето.

— А ти не си?

Студентът го погледна изненадано.

— Шегуваш ли се? Моят баща е търговец на платове. Коприна, сатен, кадифе и прочие. И като стана дума за плат — той тъжно потупа одеждата си, — тогата ми хубаво обърса пода.

— Аз съм Ейдриън. — Боецът отново протегна ръка, този път в поздрав.

— Бартоломю — представи се момчето, отказало се да почиства дрехата си. — Мога да те заведа при професора, ако искаш.

— Страшно мило от твоя страна.

— Никакъв проблем. Ела.

Бартоломю преодоляваше по две стъпала наведнъж. На втория етаж той сви в един коридор, сетне пое по друг, за да спре пред врата в самия му край. Там потропа с пестник и обяви:

— Имате посетител, професоре.

Подир кратка пауза вратата бе отворена. В процепа изникна лицето на възрастен белобрад мъж с очила. За сравняване на този образ с Ейдриъновите спомени не можеше да става и дума, защото последните бяха съвсем смътни и схематични: някакъв непознат, отбивал се да посети баща му. Гостът винаги се бе появявал неочаквано, бе престоявал няколко дни и бе напускал също тъй неочаквано, често без да се сбогува. Ейдриън бе запомнил не толкова лицето на посетителя, колкото магиите, с които последният бе веселил селските деца: бе създавал цветя от нищото и запалвал свещи с едно движение на ръката. А веднъж си бе приписал заслугата за завалелия дъжд, макар че въпросният ден още от утрото се бе оказал дъждовен.

Блекуотър винаги се бе радвал на тези посещения, защото гостът се бе държал много по-топло от баща му. Малко след смъртта на майка му (тогава Ейдриън бе на шест години) Аркадиус бе направил последното си посещение. Двамата с Данбъри бяха разговаряли до късно през нощта. Благият старец така и не се бе появил повече. А ковачът не бе отварял дума за него.

Ейдриън пристъпи напред:

— Здравей, аз съм…

Аркадиус повдигна ръка в призив за мълчание и се възползва от жеста, за да поглади брада, притиснал език към зъбите си.

— Ние, старите, се променяме бавно, почти незабележимо. Прибавяме бръчки, както дърветата прибавят нови пръстени. А младите се превъплъщават рязко, от гъсеници в пеперуди. Съвсем за кратко време се променят. — Той кимна сред зараждаща се усмивка. — Колко си пораснал, Ейдриън. — Подир това се обърна към момчето. — Благодаря ти, Бартоломю. И верният отговор е Зорница, само че бяла, а не червена.

Момчето го погледна изумено и понечи да каже нещо.

— Хайде, върви — пропъди го професорът. — Бъди така добър да затвориш вратата след себе си.

Ейдриън пристъпи вътре, но трябваше да спре, стъписан от неочаквания хаос. Макар че хаос бе прекалено слабо казано. Изглеждаше, че в кабинета е вилняла вихрушка, ограничена единствено до рамките на помещението и за сметка на това изляла цялото си ожесточение тук. Стаята можеше да бъде определена като малък склад за чудатости.

Най-голямо пространство заемаха книгите. Техните лавици се простираха от пода до тавана. Площта им не се бе оказала достатъчна за библиофилията на стопанина, затова оставащите книги бяха струпани една върху друга в допълнителни колони. Някои от тях бяха рухнали върху пода — дебели томове, градивни блокове от някаква отдавнашна руина. Сред бъркотията личаха бутилки, буркани и стъкленици с най-разнообразен размер. Различни минерали, пера и сушени растения заемаха най-разнообразни места. В един от ъглите бе окачено изсъхнало гнездо на оси. Под него бе положена клетка с опосуми. Из кабинета имаше и други клетки, осигурили дом на птици, гризачи и влечуги. Помещението се изпълваше със съответстващите им звуци.

Тъй като не видя скрития маршрут, по който Аркадиус се добра до бюрото си, Ейдриън бе принуден да се оправя сам. С внимателни крачки той се отправи към катедрата.

Настанилият се на висок стол професор свали очилата си и започна да ги почиства с някакво парче плат, навяващо подозрения, че някога, на младини, е изпълнявало ролята на чорап.

— Виждам, че си получил писмото ми.

— Да, макар да не проумявам как ме е намерило. Бях в Мандалин.

— Древната столица на Източната империя. Как е там? Предполагам, че градът все още не е изчезнал.

— Поне отчасти.

— Да отговоря на въпроса ти: изпратих Трибиан Дивол да те намери. Той е изключително упорит и е родом от източните земи.

— И пак не виждам как е могъл да ме намери. И откъде си знаел, че се намирам в Калис.

— Магия.

— Магия?

— Баща ти не ти ли е обяснявал за способностите ми?

— Баща ми никога не говореше за теб.

Професорът понечи да каже нещо, но се отказа и кимна.

— Предполагам — рече той и отново се върна към почистването на очилата.

— Щом си магьосник, защо не излекуваш очите си?

— Сторено е. — Аркадиус върна очилата върху носа си. — Ето. Това е вече друго нещо.

— Но не е точно магия.

— Нима? Ако прострелям жабока Пинхас в клетката зад теб, това магия ли ще представлява?

— Не.

— Но ако щракна с пръсти и клетият Пинхас погине, можем ли да говорим за магия?

— Мисля, че в този случай можем.

— И каква е разликата между двата хипотетични случая?

— Нормалните хора не са способни да убиват жаби с едно щракване на пръсти.

— Близо до отговора. Същинският отговор: магия е, защото не знаеш как съм убил жабчето. Ако му бях дал отрова точно преди ти да дойдеш, а после щракнех с пръсти към него, действието ми пак ли би представлявало магьосничество?

— Не.

— Нека те попитам следното… По какъв начин очилата ми помагат да виждам по-ясно?

— Не зная.

— Магия! — Старецът се усмихна лъчезарно и надникна изпод очилцата си. — С напредването на възрастта започвам да виждам по-трудно. Не светът се е променил, а очите ми. Аз просто се възползвам от особеностите на извитото стъкло да изменя светлината. Именно това представлява магията. Наблюдения, съчетани с логика, знание и разсъждаване. Тези четири неща позволяват на магьосниците като мен да разбират природата. А това разбиране на свой ред им позволява да използват особеностите й. — За момент професорът замълча, сякаш заслушан в нещо. — Спокойно, Пинхас, нямам намерение да те тровя.

Ейдриън се обърна назад. Зад него действително имаше жаба в клетка. Междувременно професорът се бе заел да намества стола си.

— В твоя случай — продължи той — трябваше единствено да долепя ухо до земята и да се ослушам за слухове за велик воин. Познавах обучението, дадено ти от баща ти. А и след напускането ти самият той бе ми разказал за намеренията ти. Не беше трудно да заключа, че тези ти умения и желания биха гарантирали известността ти. Оказа се лесно да преценя местоположението ти.

Ейдриън кимна. Чувстваше се глупаво заради неразбирането си.

— Искам да ти благодаря за писмото и за това, че си се погрижил за бащините ми дела в мое отсъствие. Радвам се, че той е разполагал с човек, на когото може да разчита. Притеснявах се, че между двама ви е възникнало някакво неразбирателство.

— Двамата с баща ти бяхме стари приятели. Запознах се с него още преди ти да се родиш, някъде по времето, когато той се установи в Хинтиндар. С течение на времето възрастта започна да затруднява посещенията ми. Когато прекосяването на коридора се превърне в предизвикателство, дългите пътувания стават немислими. Така е… времето лети незабелязано.

— Как научи за смъртта му?

— Миналата година все пак се отбих да го посетя, за да си припомним някогашните времена. Данбъри беше много болен. Можех да видя, че времето му изтича, затова уредих да бъда известен, когато неизбежното се случи.

— Впоследствие посещавал ли си Хинтиндар отново?

— Не. И не мисля, че някога ще го посетя.

— Но нали каза, че си имал някакви вещи на баща ми, които трябва да ми дадеш.

— Вещта е само една. При последната ни среща баща ти ми заръча да ти я предам.

Заради обгръщащия го хаос Ейдриън не се надяваше да открие наследството си с поглед, особено ако ставаше дума за нещо сравнително дребно. Оптимистичният му оглед откри бухал, настанен на перваза, плъзна се още веднъж по сбирката книги и сандъци и отбеляза почти пълния човешки скелет, увиснал от васарианско копие, потънало в стената.

Забелязал опита му, Аркадиус се усмихна и свали амулет от врата си. Сега Ейдриън веднага разпозна медальона: баща му го бе носил през целия си живот, без да го сваля дори когато се къпе. Сега, отделен, видът на медальона пораждаше неуместно усещане у Ейдриън, като отрязан пръст. Именно в този миг боецът осъзна напълно знанието, че никога вече няма да види баща си.

За момент пред очите му отново изникна окървавеният тигър, поемащ последен дъх, с гаснещи вторачени очи, в които личеше питане.

Защо?

— Искаш ли да седнеш? — меко попита професорът. — Мисля, че някъде тук трябва да има още един стол. Още пет, ако трябва да бъда точен. Или пък да ти отстъпя моя. И без това седя прекалено дълго.

Ейдриън побърза да обърше очи.

— Добре съм.

Аркадиус протегна кърпичката, с която бе почиствал лещите си, но боецът отказа.

— Той каза ли нещо за мен?

Изправилият се старец отново седна, оставяйки медальона пред Ейдриън.

— Разказа ми за оттеглянето ти. Сбито спомена някакво скарване. А аз не настоях за подробности.

— Нарекох го страхливец. Това беше най-обидното нещо, което можех да измисля. И последното нещо, което му казах.

— На твое място не бих се тревожил толкова. Наричали са го и много по-лоши неща.

— Но не е чувал подобни думи от сина си. От единствения останал му близък. — Ейдриън отпусна ръка върху медальона. Сребърният кръг бе малко по-голям от монета, оформен от извивки. — Каква е историята на това украшение? Майка ми ли му го е дала?

— Не. Подозирам, че става дума за родова реликва, предавала се сред поколенията. Много е ценна. Дядо ти бил заръчал на баща ти никога да не я сваля, никога да не я продава и да я даде на сина си. Тази заръка представляваше и първата част от предсмъртното желание на баща ти.

Ейдриън взе верижката. Медальонът се залюля под пръстите му.

— А втората част?

— Ще стигнем и до нея, но по-късно. Прекарал си дълго и изморително пътуване. Дрехите ти са още влажни. Мисля, че не би отказал възможността да ги изсушиш, да се изкъпеш, да се нахраниш вкусно и да се наспиш хубаво. За съжаление мога да ти предложа само три от тези неща: тази вечер менюто включва месен пай.

— Благодаря ти. Малко съм… — Ейдриън можа единствено да свие рамене.

— Разбирам. — Аркадиус погледна към вратата. — Бартоломю!

Пантите проскърцаха.

— Сър?

— Бъди добро момче и се погрижи Ейдриън да получи вечеря и легло. Ако не се лъжа, Винсънт Куин отсъства, така че в северното крило ще има свободно легло.

— Разбира се — заекна момчето. — А откъде знаехте, че съм тук?

— Магия. — Възрастният човек намигна към Ейдриън.

— Пикълс! — Ейдриън просия при вида на момчето.

Бартоломю бе отвел повереника си в спалното помещение — дълга стая, изпълнена с редици оправени легла. Всички те бяха празни. Без едно.

Чул името си, сиракът веднага скочи и се усмихна на свой ред.

— Успях. През целия път бързах, защото се страхувах, че ще ви изпусна. А се оказа, че съм пристигнал два дни преди вас.

— Натъкнах се на известни проблеми и трябваше да прекарам известно време в Колнора. Имаше късмет, че не се качи на онзи шлеп.

Ейдриън стисна ръката му. Двамата се познаваха съвсем бегло, но и бяха обединени от обща история. Макар да бяха прекарали заедно само няколко минути, и то прекарани в бърз преход сред мизерен град, в този момент Пикълс бе негов най-скъп приятел.

— Още веднъж простете, сър, задето се оставих да бъда арестуван, наместо да ви бъда от полза.

— Не е нужно да се извиняваш за нещо подобно. И престани да се обръщаш към мен толкова учтиво. Наричай ме Ейдриън.

Пикълс го погледна шокирано.

— Аз съм ваш прислужник. Не мога да се обръщам към вас на малко име.

— А пък обръщения като сър ме карат да се чувствам неловко. Хората може да си помислят, че съм рицар.

Пикълс смръщи чело в размисъл. Подир миг усмивката се върна.

— Тогава ще ви наричам господарю Ейдриън.

И това не отговаряше на желанието на Блекуотър, но пък беше за предпочитане.

— Това място е удивително, господарю Ейдриън. Никога не съм виждал нещо подобно. Толкова е чисто. И изобщо не мирише на конски изпражнения или риба.

Споменаването на коне го накара да се сети за нещо. Танцьорка. Ейдриън съвсем бе забравил за нея.

— Трябва да подслоня кобилата си.

— Зная къде се намират конюшните — гордо заяви Пикълс. — Веднага ще се погрижа. Овен това трябва да върна тази книга.

Блекуотър забеляза изненадващо голям том върху леглото.

— Можеш да четеш?

Пикълс поклати глава.

— Не, но тази книга има много картинки. Професорът ми разреши да разглеждам всички книги от библиотеката, стига после да ги връщам обратно. Веднага отивам. Къде сте оставили коня си?

— Ще ти покажа.

— Не е нужно. Аз съм ваш слуга. Вие останете тук да си почивате.

Но Ейдриън нямаше подобно намерение. Тази зала прекалено много приличаше на казарма.

— Достатъчно мързелувах в последно време.

Слънцето бе изчезнало зад хълмовете и бе оставило единствено сиянието си. Някакво момче с дълга стълба под мишница се бе заело да запалва фенерите. Пикълс непрекъснато местеше книгата, която бе прекалено тежка за него.

— Да ти помогна ли? — попита Ейдриън.

— О, не! — Пикълс побърза да ускори хода си, за да докаже, че всичко е под контрол. А може би да достигне целта си преди ръцете му да са отказали.

Библиотеката се намираше в съседство със сградата, от която бяха излезли. Отърсилият се от първоначалното смайване Ейдриън бе започнал да установява, че различните сгради се отличават по височина.

Самата библиотека не беше особено голяма, но пък стените й бяха изцяло посветени на съхраняването на книги. Последните се оказаха много по-малко, отколкото Ейдриън бе очаквал; сред лавиците имаше множество празни места. Изглежда в момента студентите ги четяха.

Пикълс отпусна книгата си върху централната маса, където тя се приземи със звучен плясък.

— Готово! — изрече той с гласа на умиращ герой и на свой ред се отпусна върху плота. — От мен учен няма да излезе. — Пикълс бавно се изправи и погледна към Ейдриън. — Не проумявам как се справяте да носите тези мечове. Сигурно са много тежки.

— Лошите мечове тежат.

— Има лоши мечове?

— Също както има добри и лоши хора.

— Наистина ли? — Пикълс все още не изглеждаше уверен.

— Лошите мечове са излишно тежки, а добре изработените са леки и с добър баланс.

— Въпреки всичко се съмнявам, че бих могъл да повдигна меч.

Ейдриън изтегли късия си меч и протегна дръжката към него.

Момчето огледа оръжието със съмнение.

— Този меч не ми изглежда особено добър. Простете, господарю Ейдриън. Изглежда ми захабен.

— Видът често лъже.

Пикълс се усмихна още по-широко, посегна и обви ръце около дръжката. Когато боецът пусна оръжието, острието рязко отхвърча нагоре: Пикълс се бе напрегнал прекалено.

— Лек е. Не като перце, но много по-лек от очакваното.

— Малко повече от килограм.

Пикълс отдръпна едната си ръка и задържа оръжието само с десницата.

— Дори и това не се усеща.

— Заради баланса, за който ти споменах.

— А трябва ли да има тежест?

— За разкъсването на кожата не е нужно много. Бързината е за предпочитане.

Момчето направи няколко пробни размаха.

— Почти се чувствам като герой с това оръжие в ръка.

— Обичайно.

Пикълс протегна меча напред, за да погледне по протежение на острието му.

— Значи това оръжие е било изработено от майстор?

— Аз го направих.

— Вие, господарю Ейдриън? Наистина ли?

— Баща ми беше ковач. Отраснал съм край наковалнята.

Младият слуга бе придобил смутен вид.

— Моля да ме извините, господарю. Съжалявам за предишното си изказване.

— Мечът наистина е захабен. И грозен — грозен инструмент с грозно предназначение.

— Но този меч не е. — Пикълс посочи към огромното оръжие върху гърба на Ейдриън.

— Този не е моя изработка.

Блекуотър си взе оръжието обратно и го плъзна в ножницата, където то се прибра с рязък звук.

Двамата отново излязоха на двора, където Ейдриън се зае да прибира багажа си от седлото, а Пикълс се нагърби със задължението да отвърже кобилата. Там наместващият раницата си боец зърна нещо, което въобще не бе очаквал.

От последния прозорец на третия етаж на сградата с камбанарията надничаше качулата глава. Ейдриън се нуждаеше от миг, за да осмисли съзряното. А непознатият отстъпи назад и се стопи в мрака.

— Видя ли го? — попита Ейдриън.

— Кого?

Боецът посочи.

— От онзи прозорец току-що надничаше качулат човек.

— Не, господарю Ейдриън. Нищо не виждам. Кой прозорец, казвате?

Блекуотър посочи по-ясно.

Пикълс поклати глава.

— Сигурен ли сте? Кой би носил качулка на закрито? Вътре е много топло.

— Нямам представа — промърмори Ейдриън. — Наистина ли не си видял нищо?

— Нищо, сър. Простете… Нищо, господарю.

За пореден път днес Ейдриън се почувства глупаво. Не беше възможно това да се окаже той. Сигурно беше някакъв ученик.

— Да изтичам ли да потърся човек с качулка? — продължи момчето.

— Не. Погрижи се за кобилата.

Въпреки това Ейдриън още веднъж погледна към онзи прозорец.

След настаняването на животното двамата се отправиха да настанят себе си. Макар от предишното влизане на Ейдриън да бе изминало малко време, атмосферата тук бе помръкнала значително. Свещникът и факлите върху стените не смогваха да осветят огромните коридори. Сградата приличаше на пещера, мрачна и бездънна.

— Професорът каза, че по всяко време можете да посетите трапезарията — обясни Пикълс. В момента Ейдриън поставяше мечовете и раницата си върху предоставеното му легло.

— Ти няма ли да дойдеш?

— Аз? Аз ще остана тук, за да пазя нещата ви от любопитни очи и още по-любопитни пръсти.

— Това е учебно заведение, Пикълс. Кражбите са забранени.

— Във Вернес също, но няма да повярвате колко неща изчезват всеки ден.

— Тук е различно. Мислиш ли, че някое хлапе ще поиска да открадне дългия ми меч? Къде ще го скрие?

Пикълс се замисли над тези думи, хвърли един поглед към огромното оръжие, тъмнеещо върху леглото, и каза:

— И въпреки това моя отговорност е да пазя принадлежностите ви, за да не бъдат откраднати.

— Настоявам да дойдеш.

— Но…

Ейдриън строго скръсти ръце.

— Кое е по-важно: вещите ми или собствената ми особа? Хубаво е да разнасям оръжията си със себе си, но те не биха ме предупредили за неочаквана атака.

Тези думи му спечелиха любопитен поглед от страна на младия събеседник.

— Струва ми се, че лошо се пише на онзи, който сглупи да ви нападне, господарю Ейдриън.

Блекуотър се навъси и продължи с разясненията.

— Нужен си ми, за да ми пазиш гърба. Едно предупреждение би могло да ми спаси живота.

— Да. Това е така. — Ентусиазмът на Пикълс бе прекалено усилен, за да се ограничи до обикновено кимане. — Вие сте прекалено доверчив. Нужен ви е един зорък поглед.

Боецът се отправи към изхода. След няколко секунди Пикълс го догони: той се бе забавил, за да натъпче Ейдриъновите вещи под матрака.

— Така никой няма да тършува из вещите ви — ухили се момчето.

— Хайде, води.

Столовата, в която го отведе Пикълс, представляваше голяма зала с дълги маси, отрупани с хранещи се. Няколко флага се спускаха от тавана, с което украшенията се изчерпваха — всичко вътре бе изработено от дърво, камък и калай. Вътре имаше около стотина обучаеми, но с посудата си те съумяваха да вдигнат шум като за хиляда.

Пикълс бе придобил унесен вид на одобрение.

— Това място е прекрасно. Просто влизаш и ти дават храна. — Той грабна два месни пая от кухненския прозорец и се отправи към края на една от дългите маси. Двамата с Ейдриън веднага се набиваха на очи, защото бяха единствените, които не носеха тоги.

Макар да бе умрял от глад, боецът замислено се взираше в своята порция. Отново бе започнал да мисли за надничащата от прозореца качулка.

Не може да е той. Какво ще прави той тук?

Ейдриън бе свидетел на убийствата; единственият, който можеше да разобличи виновника.

Какъв свидетел? От шлепа, бижутерите и Вивиан няма и следа.

Бе го зърнал само за миг. Може би бе забелязал някаква игра на сенките. Та нали Пикълс бе стоял до него и не бе видял нищо.

Невъзможно е да ме е открил чак тук. Не помня на борда на шлепа да съм споменавал за Шеридън.

А може би беше споменавал. Не можеше да си спомни със сигурност. И търговците, и Вивиан непрекъснато бяха задавали въпроси. Така че беше възможно качулатият да е дочул. Но как се бе озовал в университета?

Или пък това не бе чак толкова невъзможно. Самият Ейдриън бе влязъл напълно необезпокояван, привлякъл вниманието единствено на онези младоци отвън. Ако качулатият бе пристигнал тук, на него биха обръщали още по-малко внимание.

— Вие кои сте? Не сте студенти.

Задалото въпроса лице бе познато на Ейдриън. Ангдън, баронският син, с когото се бяха сблъскали във фоайето.

— Гости — отвърна боецът. — Освен това с теб вече сме се срещали. Аз съм Ейдриън. За малко да се блъснеш в мен преди около час.

— А, да, малоумният пън, който не знаеше как да се отмества.

— Успял си да разбереш толкова много за мен само от едно сбутване?

— Да видим. Ти не се отдръпна, не знаеше къде отиваш… Да, струва ми се, че съм бил изключително прав в преценката си. А кое е това същество с теб?

Ейдриън не изпитваше симпатия към баронския син.

— Това е Пикълс.

— Пикълс? Що за име е това? — рече едно от останалите момчета.

Носителят на въпросното име се опита да се смали.

— Запомнящо се — жизнерадостно отвърна Ейдриън.

— Нелепо е, но е подходящо — отсече Ангдън. — И от чие гостоприемство се възползвате, та подяждате от нашата храна?

— Гостоприемството на професор Аркадиус. Впрочем, ти се оказа прав за Зорницата, само че бяла — допълни Ейдриън.

— За много умен ли се мислиш? Смяташ, че ще спечелиш нещо, като заемеш моята страна?

— Сметнах, че би искал да знаеш.

— Това вече ми е известно. Не ми е нужно мнението на някакъв си селски момък. Още по-малко ми е изтрябвало присъствието ти на тази маса. Така че те съветвам да си вземеш откраднатата храна и Пикльото и да се храните навън, където е мястото на жалки…

Пикълсовият пай полетя към лицето на Ангдън. Отдръпнатата чиния отнесе част от съдържанието със себе си. Останалото се задържа върху бузите на благородника. Случилото се би изглеждало изключително забавно, ако не беше дребната подробност за горещината на гозбата. Студентът изпищя и започна трескаво да чисти бузи.

Лицето на Пикълс също бе почервеняло, но без помощта на притопляне. Той бе скочил на крака, стиснал юмруци. Изглеждаше готов да се нахвърли върху крещящия благороднически син.

Ейдриън взе своята чиния, грабна Пикълс за ръката и се насочи към изхода. Останалите момчета бяха наскачали да търсят кърпи и вода, за да помогнат на приятеля си.

— Не трябваше да правиш това — каза Блекуотър на прага.

— Безкрайно сте прав. Трябваше да го халосам с крака на някой от столовете.

— Нямах това предвид. Ти трябваше да се оглеждаш и да ми пазиш гърба. Битките са мое дело.

При стълбището двамата забавиха ход.

— Няма значение — продължи Ейдриън. — Ще отидем в спалното помещение и там ще си поделим моя пай. И без това не бях гладен.

— Трябваше да ме оставите да го набия.

— Щеше да си докараш неприятности. Той е благороднически син.

— Не изглежда особено благороден.

— А и е по-едър от теб.

Пикълс кимна.

— Но аз съм по-корав от него.

— Той има много приятели.

— Може би. — Момчето спря и добави. — Но аз имам един, който струва повече от всички тях взети заедно.

Ейдриън не можа да сдържи усмивката си.

— Очевидно същото се отнася и за мен.