Короносната кула

Глава 4

Заради побоя дори тежестта на празните кофи и кобилицата причиняваше болка. Грю не я бе щадил. Все пак отново бе получил възможност да демонстрира богатия си опит: нито един от ударите не бе оставил видими следи. Насинените курви носеха по-малък приход.

При градския кладенец Гуен остави кофите и приседна на ръба, за да си поеме дъх, загледана назад. Все още бе рано — слънцето едва надничаше между извития покрив на кръчмата и кривата подредба керемиди от другата страна на улицата. Ейвън й бе казала, че някога въпросната постройка била странноприемница. Много отдавна. Сега във въпросната къща се подслоняваха единствено плъхове и кучета. Тази западнала постройка отлично символизираше целия бедняшки квартал и особено улица „Капризна — задънена във всяко едно отношение.

Още от съвсем малка Гуен помнеше как майка й бе разказвала за далечен Медфорд, в който един ден двете щели да заживеят. Тогава Гуен си го бе представяла като някакво вълшебно място, по чиито улици трополят каляски, а екотът на колелата им бива отразен от стени от скъп камък. Малката Гуен дори си бе представяла къщата, в която двете ще живеят: прекрасна постройка с фонтан в двора, разположена близо до огромен пазар.

А реалността се бе оказала съвсем различна.

Майка ми имала ли е някаква представа къде се отправяме в действителност?

Майка й бе посветила живота си на една-единствена цел: да достигне Медфорд. В продължение на години бе говорила единствено за този град. Сега Гуен можеше да обърне поглед назад и от позицията на възрастна да огледа с нов поглед случвалото се. Двете бяха пътували сами. Една майка никога не би повела детето си през цял континент, дори и ако разполагаше с неопровержими доказателства, че в края на пътуването я очаква самият рай. Освен това тенкинските жени никога не пътуваха сами.

Странно бе и името, което Илиа бе избрала за дъщеря си: Гуендолин. Традициите на родното й племе — Ованда — налагаха избирането на имената на предци. Само че надали сред въпросните предци бе имало жена на име Гуендолин. Името бе красиво, но не бе тенкинско. Подобни имена носеха красивите дами със сметанова кожа, сини очи и руси коси. Гуен бе видяла русокоса жена едва във Вернес, а дори и в този град такъв цвят на косата бе сравнително рядък. Едва години по-късно бе започнала да среща жени с подобни имена.

Името й не бе спомогнало за добрия прием: навсякъде светлокожите пътници и търговци я бяха оглеждали с презрение.

В Калис светлокожите посетители бяха посрещани със същото подозрение. Въпреки това тенкините бяха склонни да търгуват с тях. Същото не можеше да се каже за северните земи. Дори и във Вернес Гуен и майка й бяха изпитвали затруднения.

Ако не бяха способностите на майка й, двете щяха да са умрели от глад. Но във Вернес имаше много калиански имигранти, заселили се из хълмовете край града. Лагерът с пъстроцветните им шатри приличаше на малко късче от Дагастан. Тамошните предводители умееха да оценят ползите от присъствието на ясновидка. Върху дланите, из които Илиа бе разчитала бъдеще, бяха изниквали достатъчно монети.

Гуен бе наследила таланта й, а майка й се бе постарала да й предаде всичките си знания.

— Не е възможно да разчетеш собственото си бъдеще — бе казала тя. — Също както не е възможно сама да видиш лицето си. Но е възможно да видиш отразения си образ. По същия начин е възможно да съзреш своя собствен път сред ориста на другите.

Тя бе научила дъщеря си да разчита, да вижда съдбата сред чуждите ръце.

— Какво виждаш? — веднъж бе попитала Илиа, обгърнала загрубялата длан на клиента си.

— Кораб. Голям кораб с платна — бе отвърнала Гуен.

— Какъв цвят?

— Сини.

— Това трябва да е миналото.

В отговор Гуен бе погледнала към мъжа, който бе кимнал.

— Вчера пристигнахме на пристанището.

— Неотдавнашните събития се виждат най-ясно — бе им казала Илиа.

В началото Гуен бе успявала да разчита единствено неотдавна случилите се събития и майка й бе помагала с разчитането на бъдещето, за да остават клиентите доволни. Беше й направило впечатление, че Илиа нито веднъж не е предложила собствената си длан. В началото младата жена бе смятала, че кръвната им връзка не би позволила на таланта да се прояви. Но впоследствие, когато уменията й се бяха разгърнали, майка й бе започнала да носи ръкавици.

По-късно двете се бяха присъединили към керван, отправящ се на север. И в един момент им се бе наложило да се отделят, защото Илиа се бе разболяла. Гуен бе отвела майка си в най-близкия град, където дни наред бе дирила лекар, склонен да я прегледа. Но и това не бе помогнало. Предусетила задаващата се смърт, девойката най-сетне бе задала измъчващите я въпроси. Защо напуснахме Калис? Защо си ми дала такова име? И най-важното питане: защо е от такова значение да достигнем този Медфорд?

Майка й упорито бе отказвала да отговори. Бе рекла единствено, че бог бил й наредил така. Когато Гуен бе попитала за кой бог става въпрос, майка й бе отвърнала:

— Онзи, който крачи по света в човешки облик.

Почти всичките им пари бяха се стопили за запазването на малката стаичка, която Илиа така и не бе напуснала жива. В продължение на дни майката бе лежала неподвижно, полуумряла. Една утрин тя се бе раздвижила, за да изрече:

— Обещай ми… обещай ми, че ще продължиш към Медфорд, както възнамерявахме. Обещай ми, че няма да спреш, докато не се озовеш там, а когато пристигнеш, ще се установиш в града. Трябва да сториш онова, което аз не съумях да сторя. Трябва да бъдеш там, когато той пристигне.

Гуен не бе разбрала за кого говори майка й. И така и не бе научила повече за въпросния човек, но въпреки това се бе съгласила. Заради майка си би се съгласила да се омъжи за гоблин и да заживее сред облаците.

Два дни по-късно Илиа бе издъхнала в същата тази невзрачна стаичка, разположена непростимо далеч и от Калис, и от Медфорд. Тогава Гуен бе на четиринадесет.

Предсмъртният престой, който бе осигурила на майка си, я бе оставил без никакви пари. Дори не й бяха останали средства за храна, още по-малко за погребение. Тъй като не бе искала да предаде тялото на стражите — те неизменно се бяха отнасяли грубо към тях — Гуен бе сторила единственото, което бе могла: бе седнала и бе започнала да плаче. Сред риданията си почти бе пропуснала потрепването на вратата.

Посетителят бе висок и слабоват мъж, провесил кожена чанта на рамо.

— Търся Илиа — учтиво бе казал той.

— Майка ми е мъртва. — Гуен бе избърсала лицето си. В онзи момент не й бе останало време да се чуди за начина, по който непознатият е знаел къде да ги търси.

Мъжът бе кимнал разбиращо.

— Моите съболезнования.

А после бе погледнал към леглото, на което Илиа бе лежала, обгърната с любимия й шал, и бе добавил: — Преди време майка ти ми гледа на ръка, а аз не разполагах с пари, за да заплатя. Дойдох да изчистя дълга си.

Той бе изсипал шест монети в ръката на Гуен. Девойката бе трепнала, забелязвайки цвета им. И въпреки това бе поклатила глава:

— Това е прекалено много. Майка ми никога не вземаше повече от три медни монети. А това…

В онзи миг тя не се бе осмелила да изрече гласно мислите си. Златните монети бяха проблясвали върху дланта й като шепа слънчево сияние. Подобно богатство не подобава на толкова мръсни ръце.

— Тя ми каза нещо много хубаво.

Тази среща бе много странна. Непознатият не бе калианец, а доколкото Гуен знаеше, майка й никога не бе гледала на ръка на западняци.

Но той се бе усмихвал топло и дружелюбно.

С течение на годините тя си бе припомняла този момент многократно. И се бе опитвала да осмисли случилото се.

Топлотата на погледа му я бе привлякла. А изгарящото отчаяние, изпитвано в този момент, бе представлявало друг подтик. Гуен бе останала сама и ужасена. Бе издирвала отговори — не само касаещи неговата самоличност, а и за своята собствена съдба. Какво щеше да прави сега, останала изцяло сама? Тези въпроси я бяха накарали да погледне в очите му.

Илиа бе ограничила учението си до линиите върху дланта. Никога не бе споменавала за случващото се, когато тенкинска ясновидка се вгледа в нечии очи. Майка й бе обяснила, че ивиците върху ръката представляват историята на човека, изписана от душата. Те се поддаваха на разчитане. А впоследствие Гуен бе открила, че очите позволяват поглед към самата душа. В този случай не можеше да става дума за разчитане. Това вглеждане й бе напомняло за скок към дълбините на езеро. А в този ден тя бе узнала, че е възможно да се удави.

И именно това щеше да се случи, ако той не бе отклонил поглед. В неговите очи тя бе съзряла вечност. Единствено краткостта на съзерцанието й бе спестило лудост. Но и видяното само за миг бе се оказало достатъчно да я накара да рухне пред него, ридаеща.

Нежна ръка се бе отпуснала върху главата й. Мъжът бе изрекъл:

— Ще намериш сили да продължиш. Използвай една от монетите, за да погребеш достойно майка си. Не пести парите, тя заслужава най-доброто. С втората заплати пътуването си до Медфорд. Останалите четири запази. Живей само с най-необходимото. Не използвай монетите, освен ако не стане абсолютно наложително.

— Защо?

Тя не помнеше със сигурност дали бе изрекла думата, или паметта й сама бе вместила тази реплика, за да придаде диалогичност на спомена. Трудно й бе да си представи, че в онзи момент е била способна да говори, не и след като бе погледнала в очите му.

— В Медфорд ще те потърси един отчаян човек. Той ще се появи през нощта, обгърнат в собствената си кръв и молещ за помощ. Трябва да бъдеш там. Трябва да го спасиш.

За момент непознатият се бе приближил до леглото на майка й.

Когато се бе извърнал обратно, върху страните му бяха проблясвали сълзи.

— Погрижи се добре за нея. Тя беше добра жена.

Всичко това се бе случило толкова отдавна. Четирите монети бяха се превърнали в реликва. Все още лежаха скрити под една чвореста дъска в една от стаите на втория етаж — стаята, чийто креват бе разбила. В продължение на пет години Гуен ги бе пазила, без да издава съществуването им. И често бе отправяла молитви към тях.

— Ах, проклет боклук!

Ругатните на Диксън я сепнаха. Каруцарят сритваше счупената ос на колата си. Последната все още лежеше на една страна, непоправена, като някакво болно животно. Самият Диксън също не изглеждаше особено здрав. Самият той бе як като бик, но бузите му бяха започнали да хлътват. За мнозина тази улица представляваше дъното.

Усетил погледа й, мъжът спря за момент повдигна ръка към шапката си.

Това я накара да се усмихне. Гуен кимна в отговор.

Слънцето бе започнало да се издига над кривите покриви и да позлатява улиците. Облаци бързаха да го закрият, а есенните облаци означаваха студен дъжд. Жената отново погледна към Диксън, този път със съчувствие. Тя поне имаше покрив над главата си и никога не оставаше гладна. Животът й би могъл да се развие много по-лошо.

Сега изглеждаше, че е на път да се влоши — тя зърна Стейн да крачи с няколко дъски под мишница и чук в другата ръка.

— Къде ли е намерил дъските? — обърна се Гуен към Грю. Стейн вече се бе качил на горния етаж на кръчмата.

— Не знам и не ме интересува. Важното е, че ще оправи вратата. Крайно време беше. На всичкото отгоре сигурно ще свърши работата калпаво. Той е риболовец или нещо от сорта, а не дърводелец.

Стори й се странно, че Грю не знае същинската месторабота на Стейн (последният теглеше мрежи на борда на „Лейди банши“). Може би умишлено се преструваше, за да се дистанцира. Той си беше такъв — не беше близък с никого. А може би наистина не знаеше. Все пак той единствено разливаше алкохол. Не му се налагаше да спи с негодника или да слуша бръщолевенето му.

В момента Рейнър се бе заел да почиства тезгяха — излишен труд според Гуен. Никой от тукашните посетители не проявяваше придирчивост към условията. Достатъчно беше алкохолът да тече.

Стиснал парцала, Грю се приближи до стълбището и изкрещя:

— И гледай вратата да се затваря плавно, без да задира!

Отвърна му единствено трясъкът на чука.

— Изглежда е получил заплата.

— Изглежда. — Грю се върна зад бара и разлюля бъчвите, за да провери пълнотата им. — Всички пристанищни работници получават надница при новолуние, а миналата нощ беше много мрачна.

— Колко е получил?

— Откъде бих могъл да зная?

— Повече от осемдесет и пет сребърни?

Грю махна с парцала към нея.

— Тях той вече плати.

— Зная. А сега има повече.

— Е, и? Още по-добре за нас. Има пари да поправи вратата и да плати за пиене.

— И за жени?

— Накъде биеш, повлекано?

— Не можеш да му позволиш да легне с мен, Грю. Просто не можеш.

— Човекът изчисти дълга си. — Рейнър Грю се доближи до дъската, върху която бяха отбелязани длъжниците, и я потупа. Влажните му пръсти оставиха няколко петна сред имената. Стейн вече не се намираше сред споменатите.

— Ако е събрал достатъчно пари, той ще ме убие. Вече знае, че това ще му се размине. Дори знае и точната сума, която трябва да си приготви.

Грю изсумтя.

— Не е вярно. Онова с Ейвън бе просто нещастен случай. Ти изкарваш Стейн чудовище, което убива за удоволствие.

— Точно така е!

Другият се навъси.

— И сама знаеш, че не е така. Няколко пъти е плащал за теб, а ето че си още жива. Той е преспивал с всяко от тукашните момичета поне по десетина пъти. Ти просто не разбираш. Хората като него, които прекарват дните си сред смрадлива риба и нарежданията на малоумни надзиратели, се нуждаят от разтуха. Имат нужда да се почувстват мъже. Затова им харесва да проявяват известна грубост. Когато сграбчат някоя мърла за косите, това им дава усещането за контрол. Това е причината той да идва тук. Същото важи и за всички останали. За да получат шанс поне за малко да се почувстват значими.

Тя скръсти ръце и се размърда.

— Беше инцидент, Гуен. А и нима мислиш, че бих търпял някой умишлено да убива момичетата ми? Подобни неща вредят на бизнеса. Не само трябва да й търся заместница, а и губя клиенти. Да не говорим за нуждата от почистване. Ако смятах, че смъртта на Ейвън е нещо различно от нещастен случай, Стейн нямаше да прекрачи този праг.

— Но той го е правил и преди. Сам ми каза.

Грю подбели очи.

— И защо му е да ти казва това? Още малко и ще го обвиниш, че одира живи кученца. Стегни се, Гуен! Зная, че още си разстроена, но Стейн не е убиец. Освен това аз си поговорих с него. Няма да има повече проблеми. Разбираш ли?

Гуен определено не разбираше, но не виждаше смисъл да изтъква това.

— Казах му, че ако си наеме кон и му счупи крака…

— Кон? — прекъсна го тя. — Сравнил си ни с коне?

Той се подсмихна.

— Това е сравнение, което той е способен да разбере.

Жената бе сигурна, че и разбирането на самия Грю се ограничава до това.

— И той се съгласи да се държи прилично — заключи мъжът.

— Той ще ме убие, Рейнър. — Тя се надяваше, че употребата на малкото му име ще усили значимостта на думите й. Сякаш се обръщаше към стар приятел, а не към сводника си. — Няма да ми прости, задето го издадох на шерифа.

— Трябвало е да се сетиш за това, преди да го издаваш, не смяташ ли?

Гуен не отговори. Какво можеше да отговори на това? Ако тя беше мъж, щеше да даде отговор с юмруците си. Но пък ако притежаваше подобна сила, изобщо нямаше да се е озовала в тази ситуация.

Забелязал лицето й, той поомекна.

— Просто казвам, че ти сама си си виновна. Пък и ако Стейн наистина искаше да те убива, не би си правил труда да идва чак тук. Както и да е, ти няма защо да се притесняваш. Той поиска Джолийн.

— И ти си се съгласил? Възнамеряваш да му позволиш да спи с друга от нас?

— С пиво, комар и жени си изкарвам прехраната. Това е.

— Не го прави! Грю, не разбираш ли? Не го прави!

— Вече ти казах, че той не поиска теб.

— Не ме интересува. Той ще я убие. Не проумяваш ли?

— Той няма нищо против Джолийн.

— И срещу Ейвън също нямаше нищо против. Просто обича да я вижда изплашена.

— Започвам да се уморявам от дрънканиците ти, Гуен. Млъкни.

Грю я избута от пътя си и отново се зае да проверява бъчонките, разклащайки доста по-силно от необходимото.

— Ние не сме твоя собственост.

— Не думай?

— Итън не би ти позволил да ни държиш тук против волята ни. Той трябва да докладва на своя комендант, който от своя страна докладва на краля, а крал Амрат зачита…

— В името на всички богове, какво знаеш ти за крал Амрат и какво зачитал? Ти си една невежа курва, Гуен. И точно затова не е нужно да те принуждавам. Свободна си да напуснеш по всяко време. — Той обви косата й около ръката си и я завлече към вратата, където я изблъска навън. — Ето. Свободна си. Къде ще отидеш сега? Нощите вече са мразовити, а зимата дори не е дошла. Къде ще спиш? Какво ще ядеш?

— Бих могла да продължа да се изхранвам със същото.

— Като предишния път? Като Хилда? Няма да те спирам. Няма да ти преча. Но и няма да те взема обратно, както сторих тогава. Хайде, върви. Може и да оцелееш по-дълго от нея. Хилда изкара две седмици. Но ти си по-умна от нея, би трябвало да изкараш месец. Или пък не. Тя не беше чужденка.

Хилда и Ейвън бяха работили в „Противната глава“ още преди появата на Гуен. Никоя от двете не бе искала да признае от колко време работи там. Хилда бе подготвяла напускането си, пестейки нищожните си бакшиши. Поредното пребиване бе послужило за повод на бягството й. Според слуховете тя опитала да си намери друга работа, но не могла. Затова предложила да постъпи в друг публичен дом, където й отказали, защото знаели, че тя работела за Грю. Останала без алтернативи, Хилда бе започнала да работи на улицата, в уличката зад кожарската работилница. Действително бе оцеляла две седмици: Итън я бе открил удушена и ограбена. Дори не бе подето разследване: всеки можеше да я е убил.

Грю отстъпи назад.

— Искаш да живееш? Тогава ще трябва да останеш тук. А за да останеш тук, ще трябва да правиш каквото ти кажа.

Той потърка брадичката си — редки кичури, които отказваха да се издължат с повече от два пръста.

— Не исках да те плаша — с по-мек тон продължи той, — но дори и аз зная, че не е добра идея да те пускам при Стейн. Затова му дадох Джолийн.

Жената го погледна изумено.

— Значи все пак е поискал да плати за мен!

— Да, обаче няма да получи теб. Не и тази нощ. Не и докато не се уверя, че се е успокоил.

— Това не е нещо, което ще отмине, Грю, става дума за самата му същина. А дори и да не беше, той пак би ме убил, напук. А сега ще убие Джолийн, защото знае, че това ще ме нарани. И ако е сигурен, че ти няма да му позволиш да ме има, ще се задоволи с това.

Рейнър прокара длан през лицето си и я стисна в юмрук.

— Гуен, уморих се да споря с теб. Ти нямаш думата. Щом приключи с вратата, той ще получи Джолийн. Вече съм взел решение.

— Предупреждавам те, Грю…

Той я зашлеви силно, достатъчно силно, за да я накара да залитне, но не и да падне. И въпреки това шамарът се чу дори и на улицата.

— Първо заплашваш да си идеш, после заплашваш мен? Тази калианска кръв някой ден ще докара смъртта ти. Изобщо не трябваше да те приемам. Проблемите, които създаваш, не си струват приходите. Зная, че мъжете те намират за екзотична. Но ако бях знаел колко главоболия ще си навлека с теб…

Рейнър я сграбчи за раменете, болезнено впил пръсти.

— Сега ще ти кажа какво ще искам от теб, а ти ще го изпълниш. — Той я разтърси. — Искам да отидеш да събудиш Джолийн и да приготвиш стаята. Малката. По-добре да не са в онази с кръвта. Няма смисъл да му даваме идеи.

Грю я дръпна навътре и я блъсна към стълбището. Гуен политна към една маса и едва не я събори.

— И не искам да чувам и думица. Нито гък.

Чукът на Стейн продължаваше да кънти.

В стаята си момичетата спяха върху два матрака на пода, свити като кученца. Тяхната работа рядко започваше преди залез, така че те спяха през деня. След Гуен, Джолийн бе най-възрастна. Роза бе най-младата — на около четиринадесет, макар че тя отказваше да съобщи възрастта си. Мей пък бе най-дребна от всички. Гуен винаги потръпваше от отвращение, когато я видеше да се качва заедно с някой от огромните бабаити, които трябваше да се привеждат на влизане. Ета, която и преди не бе могла да се похвали с красота, сега имаше строшен нос и два липсващи предни зъба — последици от побой, оставил я да лежи почти цяло денонощие. Сега тя се занимаваше с почистването. Кристи и Аби много си приличаха и можеха да минат за сестри, само че първата бе родом от Колд Холоу, а другата бе родена на улица „Капризни".

Всички те бяха родени в Медфорд или околните селца. И през живота си не бяха пътували разстояние, по-голямо от две мили. Гуен представляваше единственото изключение — тя идваше от другия край на света.

— Почти съм готов, Грю — извика Стейн сред ударите.

Гуен бе прекосила цял континент. Бе виждала планини, джунгли и огромни реки. Бе стъпвала в столицата на източния свят и в най-големия град на западния. Но в нито едно от пътуванията си не бе съзряла нещо, което да се мери с мащаба на съзряното в очите на човека, отброил шест златни монети в ръката й.

Не използвай монетите, освен ако не стане абсолютно наложително.

— Събудете се! Ставайте! — Тя започна да разтърсва спящите. — Съберете си нещата, бързо!

Жените се надигнаха бавно — вече не бяха кученца, а протягащи се котки.

— Какво става? — смотолеви Джолийн, присвила очи към светлината на прозореца.

— Трябва да се махнем.

— Да се махнем? Как така? — попита същата.

— Вече не може да оставаме тук.

Джолийн подбели очи.

— Не започвай отново, Гуен. Ако си решила да си идеш, върви.

— Не мога да си тръгна сама. Никоя от нас не е способна да оцелее сама, но заедно може и да успеем.

— И къде ще оцелеем? Как ще оцелеем?

— Имам малко пари — каза Гуен.

— Всички имаме малко пари — обади се Кристи. — Само че те няма да стигнат.

— Не, аз имам истински пари.

— Колко? — попита Аби.

Гуен бавно си пое дъх.

— Четири златни монети.

— Лъжеш! — веднага реагира Аби.

— Четири златни? — промърмори Мей. — Това не е възможно. Дори и ако си преспала с всеки мъж в Медфорд, пак не би могла да събереш толкова.

— Не съм ги събирала. Тези пари ми бяха поверени. Не знаех какво да правя с тях… до този момент.

Джолийн кимаше:

— Знаех си, че имаш скътани пари, но не съм и подозирала, че са толкова много. Но дори и това няма да стигне.

— В такъв случай ще заработим още — рече Гуен.

— И какво си намислила? — попита Аби.

Това беше проблемът — Гуен не разполагаше с план. Нямаше си представа. Но бе сигурна, че няма да свърши като Ейвън. Знаеше още, че сама не би могла да оцелее. С останалите жени би имала по-голям шанс.

Тя се приближи до прозореца и се загледа към калните улички на квартала.

— Никой няма да ни вземе на работа — каза й Джолийн. — Никой не би наел момиче без препоръки, дори и за най-долна работа. А гилдиите не вземат жени.

— Тя е права — рече Ета. — Мен със сигурност никой няма да ме наеме. Кой би искал да вижда лицето ми всеки ден? Че аз самата не мога да се гледам.

— Ти знаеш това не по-зле от нас, Гуен. Дори по-добре, защото вече опита веднъж. Нима си забравила Хилда?

— Хилда опита да оцелее сама. Аз също — отвърна Гуен. — И двете с нея бяхме допуснали тази грешка. Но ако го сторим заедно…

— Тогава ще има с кого да си говорим, докато умираме от глад?

— Бихме могли да отидем на някое друго място — колебливо предложи Мей. — Някъде, където никой не ни познава.

Джолийн поклати глава.

— Но и там ще задават въпроси. Никой не наема хора просто така. А и никой не би предпочел да наеме непознат пред човек, когото познава от години.

— Гледах как майка ми умира от глад — рече Роза. — Аз няма да свърша така.

— Прекалено рисковано е да си вървим — заключи Джолийн. — Дори и да имахме достатъчно пари за храна, пак бихме останали без място за нощувка. Колко дълго смяташ, че ще оцелеем на улицата? И нима мислиш, Гуен, че ако имахме някаква друга възможност, щяхме още да стоим тук?

Калианката обърна гръб на прозореца.

— Но нали аз имам злато.

— Радвам се за теб, Гуен. Купи си някаква хубава рокля или нещо друго. — Джолийн отново се отпусна и посегна да се завие.

— Ти не разбираш…

— Много добре разбирам всичко. Ти си тази, която не спира да мисли, че някъде може да ни очаква нещо по-добро. Да, Грю понякога е негодник, но пък има много неща, които са много по-лоши от него. Повярвай ми, говоря от собствен опит. Колкото и да ненавиждам това място, истината е, че ако го напуснем, смъртта ни е почти сигурна. Точно ти би трябвало да знаеш това.

Гуен кимна.

— Права си. — Тя се плесна по бедрата и отново кимна. — Абсолютно права си.

— Не може да бъде. С нея можело да се говори. — Джолийн придърпа одеялото над главата си, за да заглуши тропота на чука.

— Ударите ли те дразнят? — попита Гуен. — Знаеш ли какво е това, Джолийн? Стейн поправя вратата, която аз разбих.

— Е, и? — Другата отново дръпна одеялото, за да погледне към смуглата жена.

— Той има пари, а Грю възнамерява да му позволи да спи с теб.

Джолийн пребледня и бавно се надигна.

— С мен?

— Той ще я пребие до смърт — изфъфли Ета.

— Да. И тя няма да бъде последната убита. Освен ако не си идем — още сега.

— Но ти едва не умря, когато опита, а и Хилда…

— Хилда и аз направихме една и съща грешка, както вече ви казах. Освен това тя беше заделила единствено няколко медни монети, а когато аз избягах, не бях взела златото си… то бе останало скрито тук. С него можем да си осигурим свое собствено убежище. Какво значение има, че никой няма да ни наеме? Грю изкарва добри пари от нас. Хилда бе сгрешила единствено в условията, в които продължи да практикува. Какво пречи да си уредим собствен дом? Сама всяка от нас не би могла да оцелее, но заедно имаме шанс. Определено по-голям шанс от това да се надяваме Стейн да си изгуби работата или да се очовечи.

Гуен се огледа и видя, че останалите премислят думите й.

— Аз отивам да взема парите си. Онези от вас, които искат да дойдат с мен, нека започнат да си събират багажа. Тръгваме още сега.

И тя побърза да излезе от спалнята — не само за да приключи преди Стейн, а и за да избегне допълнителни въпроси. Идеята се бе зародила в ума й току-що; щеше да мине известно време за отлежаването и осмислянето й.

Стейн бе коленичил на прага и заковаваше новата дъска. За момент той спря, за да повдигне глава към Гуен и да се усмихне:

— Почти съм готов. Когато приключа, възнамерявам да се поза…

Гуен пристъпи в отсрещната стая и затръшна вратата след себе си. Няколко мига остана неподвижна, долепила гръб към нея, за да се увери, че той няма да я последва. Долетелият звук от рендосване й показа, че поне за момента е в безопасност. Тази стаичка нямаше резе; това винаги бе изнервяло Гуен по време на проверките на скривалището. До този момент тя не бе го проверявала през деня. А и този път възнамеряваше не само да провери.

Тя прекоси стаята, издърпа масата и повдигна дъската, като през цялото време не спираше да отправя безмълвни молитви. Цяло чудо бе, че е успяла да задържи монетите скрити до този момент. Клиентите плащаха направо на Рейнър, но някои от по-съвестните плащаха и бакшиш. Грю позволяваше на момичетата да задържат тези суми, тъй като последните рядко надхвърляха две медни монети. Но той нямаше представа за малкото състояние, което Гуен крие сред пода. Ако бе знаел, не би се поколебал да я убие, за да вземе парите за себе си.

Кесийката все още си стоеше. Гуен я беше съшила от парчето ръкав, което Гидън Хок бе откъснал в нощта, в която бе погълнал осем чаши наместо обичайните четири. Златните монети си правеха компания с още четиридесет и пет медни. Тази сума представляваше нещо повече от нейните спестявания — тя имаше свято значение.

Жената напъха кесията в пазвата си и излезе.

Стейн пробно раздвижваше вратата, за да се увери, че никой от ръбовете не задира.

— Кажи на Джолийн да си остави косата пусната.

В спалнята момичетата вече я чакаха — всички те се бяха облекли.

— Не зная какво те беше прихванало да ни казваш да си събираме нещата, Гуен — каза Ета. — Сама знаеш, че нямаме никакъв багаж.

— Моля се на Марибор да знаеш какво правиш — прошепна Джолийн.

— Просто ме последвайте.

Всички те бяха боси — Грю не виждаше полза от обувки. Но дори и боси, седем чифта нозе вдигнаха значителен шум при слизането по стълбището. Този неочакван тропот привлече вниманието на съдържателя.

— Какво става тук? — попита той, изниквайки от складчето край кухнята. Гуен тъкмо отваряше вратата.

Тя изведе останалите и се обърна. Котките се бяха превърнали в патета, следващи майка си. Сега Гуен бе застанала между тях и бясното куче.

— Предупредих те. Тръгваме си.

— Ама ти наистина си глупава! Не ти ли обясних току-що, че нямаш къде да идеш. Това е единственото място за вас. Хубаво, вървете. Обиколете града. Когато се уморите, когато се стъмни, стане студено и ви пригладнее, бързичко ще осъзнаете колко хубаво ви е било тук и ще припнете обратно. Само че тогава ще трябва да спрете с глупостите. А ти, Гуен, ще вкусиш колана, защото ми дойде до гуша от капризите ти.

Гуен затвори вратата. Тръпките, обзели ръцете й, бързо плъзнаха из останалата част на тялото й. Тя се притесни, че ще припадне на улицата.

— Къде отиваме, Гуен? — попита Аби.

— Имаш представа, нали? — додаде Джолийн.

— Не ми казвай, че си готова да ни причиниш това — рече Мей. — Да вбесиш Рейнър по такъв начин, без да имаш идея къде да тръгнем?

Роза я докосна по ръката, втренчила големите си очи.

— Моля те, кажи ни. Къде отиваме?

Гуен трепереше, загърбила вратата. Слънцето най-сетне се бе издигнало достатъчно високо, за да прогони сенките, хвърляни от „Противната глава“. От другата страна на улицата все така се издигаше забравената странноприемница.

— Там — посочи калианката

— Ти си луда — каза Джолийн.

— Да речем — съгласи се предводителката им. — Но луда е за предпочитане пред мъртва.