Короносната кула

Глава 19

Езерото Морган би описало зората като сива, защото в момента я виждаше точно в такива багри. Единствено тихият плисък на водата и крясъците на гъските насичаха покоя, настъпил след спирането на дъжда. По-рано дъждовните капки бяха затруднявали погледа на Ройс. А и реката не бе спирала да плиска вълни в очите му, принуждавайки го да мижи. Плуването сред дъжд имаше поне едно предимство: отсъстваха притеснения от намокряне. Двамата с Ейдриън бяха се носили по реката през цялата нощ, вкопчени в строшения сандък като отчаяни плъхове. Постепенно трясъкът на камбани бе заглъхнал зад тях. В един момент и двамата бяха заспали или припаднали — трудно беше да се определи. Реката бе ги тласкала напред със сносна бързина, но изгревът ги бе заварил сред спокойни води, застлани с мъгла.

— Жив ли си? — поинтересува се боецът.

— Ако бях мъртъв, надали щях да виждам гъски. — Ройс наклони глава, за да проследи делтовидното ято, отправило се на юг. — Освен ако това не са зли гъски.

— Зли гъски?

— Кой знае какво става в света на водните птици? Може би приживе тези са били шайка, крадяща яйца.

— Виждам, че имаш треска. — Ейдриън се огледа, а следващите му думи съдържаха щастлива изненада. — Това е езерото Морган. Кръчмата, в която бяхме неотдавна, е някъде на брега.

— Ето я там. — Ройс посочи към сградите, струпани на брега от лявата им страна. Лекото движение го накара да се сгърчи от болка.

— Аз не виждам нищо, само мъгла — присви очи боецът.

— Като се върнем ми напомни да кажа на професора да ти даде очилата си. Освен това не бива да отиваме в пивницата, ако това замисляш.

— Дугън ще ни помогне.

— Не чу ли камбаните снощи? Пътищата ще преливат от войници. Защо си мислиш, че ще подминат кръчмата?

— Тогава бихме могли да отидем в дома на лорд Марбъри. Той и без това ме покани последния път. Той ще ни помогне, защото мрази църквата.

— Къде се намира въпросният дом?

— Не зная. Дугън трябва да знае.

— Забрави за кръчмата.

— Ще се отбием само за минутка, колкото да попитаме. А и толкова рано няма да има посетители.

— Отново проявяваш глупостта си.

— Както когато се върнах за теб? Когато те спуснах до земята и настоях да скочим във водата?

— Да, както тогава.

— Трябва да те отведем на някое сухо място, за да те превържа хубаво.

— С колана си ли си ме пристегнал като вързоп?

— Без него нямаше да изкараш нощта.

— Почти не мога да си поема дъх.

— Това е за предпочитане пред кървенето до смърт.

Раменете на Ейдриън бяха покрити единствено с ленената му риза.

— Превързал си ме с плаща си?

— С част от него — отвърна Ейдриън. — Виж, ако искаме да оцелеем, ще се нуждаем от храна, сухи дрехи и удобно място, където да ти сменя превръзката. Освен ако не знаеш друго подходящо място, където можем да намерим всичко това, отиваме в пивницата.

— При нормални обстоятелства сам бих си откраднал нужното. Само че тогава щях да съм способен да вървя.

— Започваш да се повтаряш.

— Просто ми харесва да мога да ходя.

— Дръж се. — Ейдриън започна да плува, вкопчен в сандъка. Всяко движение пораждаше остра болка в стомаха на Ройс. Поне водата не изпитваше желание да му позволи да потъне, а го задържаше на повърхността. Той се отпусна и остави краката си да разорават езерото. Спътникът му продължаваше да пори водата.

Селото изглеждаше напълно притихнало. Единствените звуци долитаха от някаква плевня, където блееха овце и самотно издрънчаваше кози звънец. Ейдриън изникна на брега точно срещу пивницата. Беше светло, двамата се намираха на открито, на един хвърлей от селския площад. Всеки, който погледнеше от прозореца, улицата или някой от околните хълмове, можеше да ги види.

— Май няма да мога да те пренеса — каза Ейдриън. — Така че се надявам да можеш да вървиш и сам.

Той разкопча обединявалите ги ремъци и бавно изправи Ройс на крака. През цялото време бяха плавали сред студена вода, но въздухът им се стори още по-мразовит. Крадецът потръпна, с което породи нови вълнички на болка. Главата му за пореден път се замая. Но въпреки прокрадването на мрака той успя да се задържи за Ейдриън. И в съзнание. Краката му се влачеха безсилно, често задиращи с върховете на ботушите. Почти цялата му тежест беше опряна на Ейдриън, който от своя страна внимаваше да стъпва предимно на левия си крак.

Най-сетне двамата достигнаха пивницата и боецът бутна вратата.

— Заключено е.

— Ако ме подпреш до вратата, ще се погрижа за това.

— Не. Не сме дошли да крадем, а да търсим помощ. — Блекуотър тихо потропа с юмрук. Докато чакаха, той опря Ройс на рамката и потропа отново. Зад тях се разнесе крясъкът на гмуркач. Ейдриън изви глава към езерото. — Чух, че рибата тук е отлична.

Ройс го погледна.

— Ти си много странен човек.

— Казва човекът, който бърбореше за зли гъски.

На прага изникна гурелив Дугън, който ги оглеждаше сънено.

— Нужна ни е помощ — каза Ейдриън.

Пивничарят бързо погледна зад тях и им направи знак да влизат.

— Трябват ни бинтове, игла и конци, храна и евентуално някакви сухи дрехи — продължи боецът. — Ще ти платя за всичко.

Ейдриън издърпа Ройс до най-голямата маса — дълга, с четири стабилни крака — и го положи върху нея. В кръчмата бе значително по-топло, но Ройс не можеше да спре да трепери. А главата му отказваше да се проясни.

Дугън, облечен само в нощна риза, потърка очи и се прозина.

— Какво сте направили този път?

— Откраднахме съкровището от Короносната кула — каза Ройс и си спечели смаян поглед от Ейдриън. — Но всичко е наред, върнахме го обратно.

Кръчмарят се усмихна.

— Ти си бил веселяк!

— Такъв е — увери го Ейдриън. — Трудното е докато го опознаеш.

След като бе лишен от наметало, Ройс остана сам. Гласовете на Ейдриън и Дугън долитаха от друга стая — двамата търсеха плат и игла за шиене. Някъде наблизо капеше вода; може би покривът течеше… Едва след няколко секунди замаян размисъл крадецът осъзна, че източникът е самият той: огромна гъба за баня, напоена с кръв, захвърлена върху масата…

Според погледа на Ройс стаята около завърналия се Ейдриън се въртеше подозрително.

— Да видим сега… Може да заболи.

Крадецът усети раздвижването на пристягащия го колан. Усещането почти се доближаваше до самото пробождане и за момент Ройс остана объркан: струваше му се, че още плава сред езерото, защото дробовете му определено се давеха. Тогава го обгърна мрак.

Болка.

Той отново бе изгубил съзнание. Нямаше представа колко. И не се интересуваше. Осъзнаваше будността си единствено по грубата болка, насичаща тялото му. Беше сигурен, че и най-малкото помръдване ще влоши многократно нещата, затова той не помръдваше, а оставаше да лежи със затворени очи. Сетивата му не долавяха нищо. Можеше да се намира където и да е, когато и да е. В Манзант, в колнорския плевник, в стаичката в Шеридън, някъде по пътя, в ковчег. В момента нито една от тези възможности не изглеждаше по-малко вероятна.

Край на отгатването сложи завърналият се слух, доловил проскърцването на стол.

— Как се чувстваш? — попита Ейдриън.

Той пък откъде знаеше за свестяването му? Може би бе задавал този въпрос часове наред? Или най-вероятно промяната на дишането бе уведомила боеца.

Ройс не си направи труда да отваря очи:

— Сякаш някой се е опитал да ме убие, като разпори стомаха ми, а после друг се е опитал да довърши започнатото, като ме удави. Как съм?

— Не беше толкова зле, колкото се опасявах. Раната не е много дълбока. Острието е разкъсало мускула и е ударило реброто ти, но не го е счупило.

— Само това ли е? — саркастично попита крадецът.

— Сигурен съм, че боли.

— Не думай.

— Кръвозагубата е най-голямата опасност. От значение е и шокът. Сложих малко сол под превръзката. Така раната се изсушава и няма опасност да загнои.

— Да не би да си и лекар?

— След пет години сражения човек научава много неща за раните. В самото начало ми се налагаше да гадая. Трябва да се радваш, че не си от първите, на които съм помагал. Скоро ще се почувстваш по-добре. Би трябвало, след тридесет и седем шева.

— Трогнат съм, че си броил. Нямаше да се успокоя, ако не знаех точната бройка.

Още първата изречена от Ейдриън сричка бе помогнала на Ройс да се досети къде се намира, но картината далеч не бе подредена; парчетата й пристигаха с различна бързина. Той си припомни чакането пред вратата на пивницата, където Ейдриън бе похвалил тукашната риба. Споменът за езерото донесе със себе си мисълта за реката. А в следващия миг крадецът осъзна причината за трудното припомняне: понастоящем той бе облечен в суха ленена туника, а не мокрите дрехи, които бе очаквал да открие. И освен това бе покрит с одеяло — няколко, ако съдеше по тежестта.

— Има супа — обяви Ейдриън. — Трябва да ядеш.

Този път Ройс отвори едно око и откри, че Ейдриън стои край него, подхванал димяща калаена купичка с помощта на кърпа.

— Махай се.

— Гади ли ти се?

— Всеки миг съм готов да повърна.

— Понякога е така. Но те съветвам да не го правиш, за да не си разкъсаш шевовете.

Трудно бе да се хвърли остър поглед с едно око, затова крадецът отвори и двете.

— Ама разбира се, точно това е причината, поради която не бива да го правя. Не бива трудът ти да отива на вятъра.

— Просто се опитвам да помогна.

Само дето не се справяш! Ройс зина да каже това, но не изрече думите. Не беше вярно. Истината бе, че в този момент щеше да е умрял три пъти, ако Ейдриън не бе рискувал собствения си живот, за да го спаси. Едно от тъмните ъгълчета на съзнанието му бе недоволно от това — със същото недоволство, което изпитваше заради раната си, може би дори по-силно. Случилото се го объркваше не по-малко от болката. Но защо го прави? Този въпрос бе започнал да дълбае съзнанието му още от първия миг, в който бе зърнал, че Ейдриън носи ремъците на сбруята. Глупав вече не бе подобаващо определение. Никой не беше чак толкова глупав. Освен това боецът бе проявил достатъчно разсъдък да го превърже, да се спусне по цялата кула с друг човек, привързан на гърба му, и да достигне Ибертън по реката. Не, той не беше глупав. Може би луд, но не и глупав. Дали професорът го е накарал? Дали всичко това не е било планирано? Възможно ли е…

Не.

Дори и в най-параноичното си настроение и с най-голямо усилие върху богатото си въображение Ройс не би могъл да определи случилото се като заговор. И двамата за малко не бяха умрели. Подобна орис все още не бе изключена. Никой не се интересуваше от замисли и вярност, когато животът му се окажеше застрашен. Крадецът още помнеше начина, по който мечовете на Ейдриън се бяха оказали строшени. Помнеше как боецът се бе подхлъзнал в кръвта му и бе отнесъл рана в бедрото. Това не бе преструвка.

Тогава защо?

На това Ройс не можеше да отговори. Двамата почти не се познаваха. И определено не се харесваха. Мелбърн дори би заявил, че се мразят. И въпреки това… В постъпките на Ейдриън не бе имало никакъв смисъл. Със сигурност крадецът знаеше едно: в този момент той трябваше да лежи мъртъв.

— Благодаря ти.

Ейдриън повдигна глава.

— Какво?

Ройс се намръщи.

— Чу ме.

— Може би усилията да изречеш тази дума са причина за гаденето ти.

Крадецът отново се навъси, без да казва нищо. Може би в това имаше известна истина. През досегашния си живот бе благодарил само два пъти. С настоящия случай ставаха три. Той бе запазил лоши спомени от всички тези прояви: думите бяха предшествани от проява на слабост.

— Как е кракът ти?

Ейдриън погледна към ленените ивици, прозиращи през разкъсания крачол.

— Бива.

Вече не се намираха в залата на кръчмата. Ройс лежеше върху креват в малка, простовата стая.

— Това къщата на лорд Марбъри ли е?

Спътникът му поклати глава.

— Спалнята на Дугън. Той много ни помогна.

— А ще отидем ли в къщата на старчето?

— Дугън каза, че лордът бил арестуван.

— Кога?

— Преди два дни.

— Къде е Дугън?

— Отиде да налее вода.

— Сигурен ли си? Колко му е да прекоси улицата до езерото и да се върне?

— Кладенецът бил в селото.

— Кладенец?

— Дугън каза тъй — отвърна Ейдриън.

— Трябва да си вървим. Веднага.

— Веднага? — Боецът го погледна смаяно. — Можеш ли да вървиш?

— Помогни ми да стана, за да разберем.

Болката бе остра, но поносима. Много по-добре от… да, беше се случило снощи. Крадецът се оттласна от леглото като лодка и се надигна.

— Виж, по-добре съм — процеди през зъби той. — Да вървим.

— И защо е това бързане?

— Дугън ще ни предаде. Вероятно е отишъл при най-близкия патрул или е застанал на пътя, за да привлече вниманието на някой от войниците.

— Откъде знаеш?

— Според теб кой е отговорен за арестуването на лорд Марбъри?

— Защо точно Дугън да е виновникът?

— Да виждаш наоколо останалите, които бяха тук онази вечер? Те са избрали да те подкрепят, а сега ги няма. Останал е единствено Дугън.

— Това не доказва нищо. Дугън живее тук, останалите бяха клиенти.

— Аха. А помниш ли, че при предишното ни идване тук Дугън се хвалеше как всички черпели вода направо от езерото, защото тя била толкова чиста, че нямало нужда от кладенци?

— Отивам да взема багажа.

Ейдриън напусна спалнята и започна да се суети около тезгяха. Ройс го последва предпазливо, без да прави резки движения. Той напредваше бавно, опрян на ръцете си. Когато рамката на леглото вече не бе в състояние да му предоставя опора, замени я рамката на вратата и впоследствие стената на коридора. Боецът се появи обратно, пъхнал вързоп под мишница. Огромният меч отново стърчеше над рамото му. Той протегна ръка на спътника си, подир което двамата с накуцване излязоха навън.

Слънцето се бе издигало високо; в далечината долитаха звуците на оживилото се село: тропане на врати, смях, скърцането на някакво колело. За Ройс най-силен бе звукът на собствения му пулс, който шумеше в главата му. Тялото му не бе останало във възторг от надигането; бе му се понравило да лежи на мек матрак под дебела завивка. И не се свенеше да изрази възмущението си.

Напредваха изключително бавно, с провлачване на крака наместо вървене. Боецът влачеше Ройс като котва. Те се отправиха по селския друм, а близо до южната част на езерото продължиха успоредно на брега. Къщите се бяха струпали край водата; единственият начин за избягването на хора се състоеше в отправянето на югозапад, по нанагорнището и сред храсталаците.

Според крадеца напредването им отнемаше часове — бавен, но неспирен ход сред тревисти хълмове. В един момент той действително повърна. Рухнал на колене, той остана да се гърчи няколко минути, стенещ в агония.

— Какво ще кажеш да останем да лагеруваме тук? — попита Ейдриън.

Спътникът му все още стоеше на колене, вторачен в тревата и плюещ.

— Звучи ми добре.

Ройс се отдалечи на няколко крачки от мястото на повръщането и се отпусна по гръб, където се загледа в тъмнеещото небе. Ейдриън се настани до него. Двамата останаха да лежат задъхани от умора и болка.

Крадецът обърса уста с ръкава си.

— Какво стана с онова насмолено покривало, което обеща да ми направиш?

— Забравих.

— За нищо не мога да разчитам на теб.

— Така е. Ще те изоставя при най-малката неприятност.

Ройс извърна глава към него и зачака другият да стори същото.

— Знаеш, че аз бих го сторил — призна той. — Бих те оставил да умреш. В действителност дори се опитах.

— Зная.

Крадецът се втренчи в него.

— И въпреки това се върна?

— Мда.

— Защо?

— Аз съм глупак, забрави ли?

Ройс извъртя глава, за да се изплюе.

— Не, питам сериозно. Защо?

Ейдриън се загледа в небето.

— Защото си мой партньор.

Крадецът прихна да се смее, а подир това възкликна задавено:

— Повече не ме карай да се смея, боли! — Той помълча около минута, докато се успокои. — Сериозно ли говориш?

Боецът не отговори. Двамата продължиха да лежат неподвижно, загледани в първите изникващи звезди.

Преди много време Мерик се бе опитвал да му показва съзвездията. Ройс бе запомнил единствено Владетеля — поредица от звезди в северната част на небето, които трябваше да изобразяват седнал на трон човек, наложил си корона. Някои наричаха въпросното съзвездие Новрон, твърдейки, че императорът е бил наполовина бог и се е въздигнал в небесата. Първите звезди на короната вече проблясваха.

От Мерик той бе научил почти всичко, което знаеше — да чете и пише, да смята, да разпознава звездите — но ако на върха на кулата се бе намирал заедно с него, Мерик щеше да го остави да умре.

— Явно не си разбрал, че в мига, в който ти остави книгата, партньорството ни приключи — каза Ройс.

— Да, прав си. Трябваше да те оставя да умреш.

— Каква е истинската причина? Точно преди да тръгнем ти заяви, че възнамеряваш да ме убиеш след като приключим. Щеше да ми покажеш как се използва големия меч.

— Сторих го. Ти не видя ли?

— Видях, но тогава ти възнамеряваше да го използваш върху мен.

— Това вече бях забравил. — Ейдриън уморено повдигна ръка към дръжката на меча си. — Може ли по-късно? В момента съм се настанил удобно. — Той отпусна десница обратно върху тревата.

— Защо се върна? Защо просто не ме остави?

— Това не ти дава покой, нали?

— Да. Така е.

Блекуотър внимателно размести крак и простена, а после въздъхна.

— Върнах се, защото съм такъв. — След кратко мълчание боецът добави: — Предполагам ти не можеш да разбереш това, нали?

— Това не е причина.

— Ето ти причина тогава. Избягах от дома си, избягах от Аврин, избягах от Калис. И непрекъснато убивах. Вече се уморих.

— От убиването ли?

— От всичко. Точно сега дори и дишането ми е омръзнало. Наречи го отчаяние. Просто се уморих да бягам. А още повече се уморих да оставям хората да умират.

— За онова хлапе ли говориш? Пикълс? Онова, чиято смърт причиних?

— Не ти си го убил. Може би аз също нямам вина за станалото. Но ми се струва, че всеки път, когато побягна, зад мен остават трупове. Както казах, ето ти причина. Може би просто съм се уморил да бягам.

Двамата останаха да лежат мълчаливо върху склона на хълма. Ройс се намести и изсумтя от болка.

— Сигурно си наясно, че за връщане в Шеридън не може да става дума.

— Наясно съм.

— Сега трябва да продължим на югозапад, а аз не познавам тези земи. Вероятно ще се изгубим или ще се натъкнем на някой патрул.

Ейдриън погледна към ребрата му.

— В момента ти отново кървиш, аз също, така че има голяма вероятност да умрем още преди зазоряване. Но пак можеше да бъде много по-лошо.

— Как?

— Можеха да ни заловят в кръчмата. Или да се удавим в реката.

— Тогава също щяхме да умрем. В този момент подобна орис ми изглежда по-примамлива от настоящото ни състояние.

— Винаги има по-лошо — увери го Ейдриън.

Над тях облаци започваха да засенчват звездите. Ройс чу капките, преди да ги усети.

Той отново се обърна към Блекуотър:

— Започвам да те намразвам.

Ройс се събуди сред същото шумолене, сред което бе заспал. Хладната влага, заменила плата на наметалото му, го бе принудила да изостави опитите си за сън.

С недоволно изсумтяване той внимателно се надигна на лакти и надникна изпод качулката си. Завесата на дъжда бе скрила всичко; светът бе станал безцветен като труп. По склона на хълма се стичаше вода, а тъй като крадецът се бе настанил край скривана от тревата цепнатина, образуваната рекичка се натъкваше на тялото му и се разделяше в обход.

Двамата се бяха настанили да почиват близо до подножието на тревист хълм, обрасъл с бодливи храсти. Някъде под тях личаха пoлусрутени каменни стени — стърчащи от поляната зъби. Планините — ако тук изобщо имаше такива — не се виждаха от дъжда. Ройс нямаше представа къде се намират. Не си спомняше нищо от бягството, а мрачното небе правеше невъзможно определянето на посока. Можеше да види пътища: нито една от тези сивкави ивици не му бе позната, но във всеки случай те гъмжаха от ездачи: яздещи по двойки конници с развети наметала. Виждаха се и по-големи групи, пешаци. Освен това долитаха камбани. В началото крадецът реши, че това е дело на измъчения му ум, ала долитащият от всички посоки звук го разубеди. Различният ритъм донесе разбиране: във всички околни населени места биваше обявена тревога.

Ейдриън също се бе надигнал. И той, и спътникът му бяха бледни. Приличаха на мъртъвци, изненадани от продължаващото си обитаване.

— Какво имаме за ядене?

Спазмите в Ройсовия стомах бяха изчезнали и гладът бе получил възможност да се прокрадне.

Ейдриън погледна нагоре към склона.

— Някои от тези храсталаци ми приличат на къпини.

— Питам какво си взел от кръчмата.

— Нищо. Нямах време да поискам нещо от Дугън.

— Да поискаш? — Удивлението накара Ройс да преустанови надигането си от обгърналото го езерце. — Защо просто не взе нещо? Какво се суетеше зад тезгяха?

— Прибирах дрехите ни. Там бях ги сложил да се сушат.

Крадецът погледна към одеждата си.

— Слава на Марибор, че си изсушил дрехите.

— А какво трябваше да направя, да крада?

Ройс закима енергично.

— Аз не съм крадец.

— Напротив. По-добре свиквай бързо.

— Трябва да откраднеш нещо, за да бъдеш обявен за крадец. Аз върнах книгата обратно.

— Кажи го на онези юнаци. Сигурен съм, че ще помогне.

С нова гримаса Ройс се премести по-нагоре. Мускулите му бяха сковани, раната все още напомняше за себе си, а движенията продължаваха да пораждат със себе си болка. Той се чувстваше още по-зле, което не беше изненадващо за човек, пренощувал в студена локва. Сред течния студ дори повдигането на ръце бе изтощително.

— Чуваш ли камбани? — попита боецът.

— Да.

— Това няма как да са онези от Ерванон.

— Не са.

— Може би е някакъв празник?

— Не е.

— Лошо. — Ейдриън завъртя глава, за да опита да се огледа.

С прилепнала към главата коса и бледо лице, той изглеждаше надвит. Ройс познаваше този поглед. Той винаги му напомняше за прозорците на улица „Хералдова“ след чумата.

В град Ратибор, където Ройс бе израснал, болестта се явяваше всяка зима, но веднъж нахлу в града посред лято. Подобно нещо се случваше за пръв път и бе взето за зла поличба. А последвалото надмина дори лошите очаквания.

Улица „Хералдова“ бе едно от малкото сравнително добри места в Ратибор. Ройс обичаше да се разхожда по нея в особено мрачни моменти, за да почерпи от красивите къщи някакво ободрение, което и сам не можеше да обясни. Но въпросното лято улицата бе изглеждала различно. Обичайно заради горещината прозорците бяха отворени, но сега стояха залостени и със спуснати завеси. Бледата дантела зад зацапаното стъкло придобиваше особен оттенък на сивото, избелял оттенък на безнадеждност, който неизменно спохождаше времето на удължила се трагичност. В този момент очите на Ейдриън изглеждаха точно като онези прозорци. Имаха същия цвят, същата празнота, същото примирение.

— Как е раната? — В гласа на боеца пролича колебание, зачатък на страх.

— Малко по-добре от вчера — излъга Ройс, без да знае защо. Имаше ли значение? — Казваш, че там имало къпини?

Ейдриън се обърна към храстите едва няколко секунди по-късно, като човек, чул думите със закъснение. Той се надигна бавно и рязко си пое дъх заради наранения крак. Подир това се отправи към храстите, където остана неподвижен.

Ройс изчакваше. Ако щеше да се случи, щеше да се случи сега.

Самият Ройс бе преживял много по-тежки моменти. Никога през живота си не се бе смятал за неоправдана жертва на боговете: предпоставката за подобно мислене би била идеята, че той е достатъчно важен, за да бъде забелязан от тях. Не, той бе поредният живот, продължил по-дълго от предвиденото. И просто бе прекалено упорит, за да се отказва, а с течение на годините се бе озлобил прекалено, за да отстъпи. Но той не знаеше нищо за Ейдриън. Бе чувал, че е войник, но какво от това? Сигурно бе прекарал малкото си зрели години върху хубав кон, заобиколен от провизии, и бе убивал невъоръжени пехотинци иззад защитата на бронята си. Нима някога се бе почувствал сам и изоставен пред лицето на смъртта?

Ако тежестта щеше да се окаже непосилна за него, Ейдриън щеше да се прекърши точно в този момент. Малцина се огъваха в самата нажежена обстановка. Това винаги ставаше впоследствие, когато имаха време да размислят. Тогава прозорците биваха затваряни и завесите биваха спускани.

Ройс изчакваше мълчаливо. Вчера би подразнил Ейдриън, би се опитал да го предизвика. Но сега просто изчакваше. Не изпитваше съчувствие, защото никой не бе изпитвал съчувствие към него самия.

Сред застиналото време Ейдриън стоеше пред храстите, вторачен в нищото.

Тогава той се приведе и откъсна плод.

След няколко минути боецът се завърна с пълна шепа.

— Боровинки — заяви той и отново приседна на склона. Ройс опита една. Беше кисела. Освен това бе принуден да осъзнае, че стомахът му още не се е възстановил.

— Е, какъв е животът ти? — попита Ейдриън.

— Какво?

— Историята ти.

— Нямам такава.

— Знаеш ли кои са родителите ти?

— Не. Най-ранният ми спомен — Ройс се замисли — включва ожесточена битка с някакво куче, с което си оспорвахме отпадъци.

— На колко си бил тогава?

Другият сви рамене.

— Дори не зная на колко съм сега. Бях в някаква работилница, където държаха сираци. Избягах. Сигурно съм бил на пет или на шест. Тъй като вече крадях храната си, започнах да се храня много по-добре. И бързо се забърках в неприятности.

— Градската стража?

— Вълци.

Ейдриън го погледна объркано.

— Какви вълци?

Ройс опита второ плодче. По-сладко.

— Детска банда. Най-добрите джебчии под дванадесет. В Ратибор гъмжи от сираци. Конкуренцията е съкрушителна. Над петнадесет групи си оспорваха територия. А аз бях сам, без да се съобразявам с никого. Нямах никакъв шанс. Но пък бях по-добър в кражбите. Вълците ме забелязаха. Не им допадна, че се подвизавам в територията им, затова ми предложиха сделка. Да ме удавят в цистерната, да напусна града — което за човек на моите години тогава си беше чиста смъртна присъда — или да се присъединя към тях.

— Как бяха те?

— Като всички останали в града, само че още по-подчертани. Добри, докато не се сдобиеш с нещо, което те искат. Заради тях останах жив. — Той си взе поредна боровинка. — Ами ти? Къде си се научил да се сражаваш така?

— От баща ми. Той започна да ме обучава още откакто проходих. Без почивни дни, дори Зимният фестивал не правеше изключение. Вярно е, че в Хинтиндар забавленията бяха малко, но старецът беше като фанатик. Битката за него беше религия. Прецених, че за това си има някаква причина. Очаквах, че той ме подготвя за армията. Може би възнамеряваше да ме изпрати в близкото имение, където да започна като пазач. Там бих получил възможност да се проявя, ако лорд Балдуин бъдеше призован да служи. Имаше вероятност, макар и малка, да се сдобия с рицарско звание. Поне това смятах, че си мисли баща ми.

— А какъв е бил замисълът му в действителност?

Ейдриън бавно поклати глава и се загледа към далечното езеро.

— Не зная. На петнадесет го попитах кога ще може да отида в имението на местния феодал. Повечето момчета започват като пажове много по-млади. Петнадесет е възрастта, в която се записваш за оръженосец, ако си благородник, или войник, ако не си. Баща ми каза, че нямал намерение да ме изпраща в имението, Акуеста или където и да било. Той искаше да заема мястото му зад наковалнята.

— Тогава защо те е обучавал толкова усилено?

— Така и не ми каза. — Ейдриън погълна последната боровинка.

— И тогава си избягал.

— Не. Бях влюбен в едно от местните момичета. Или може би не влюбен, а нещо подобно. Щях да се оженя за нея.

— Какво ти попречи?

— Сбих се със съперника си. Едва не го убих.

— Е, и?

— Той беше моят най-добър приятел. И двамата бяхме влюбени в едно и също момиче. Хинтиндар е малко място, в което нямах бъдеще. Прецених, че за всички ще бъде най-добре, ако се махна, включително и за мен. Затова напуснах селото и постъпих в армията. Оттогава не съм спрял да се сражавам.

Далеч под тях, на две или три мили, Ройс забеляза десетина души да напредват по пътя. Едни от тях яздеше кон и бе облечен в черна броня с червен плащ. Останалите му спътници вървяха пеш, някои стискаха пики, други бяха въоръжени с лъкове. Пред тях вървяха няколко хрътки.

— Какво има? — попита Ейдриън, забелязал втренчването му.

— Водят си кучета. Мразя кучета.

— За кого говориш?

— За ей онзи патрул. — Ройс посочи към долината.

Ейдриън се взираше напразно.

— Какъв патрул?

— Онези там.

Боецът отново присви очи и сви рамене.

— Около десетина са — каза му Ройс. — С тях има и рицар с черна броня. Може да се окаже някой от серетите, които си срещнал в кръчмата. И като стана дума за нея, не си оставял нищо там, нали?

— В смисъл?

— Какво направи със старата превръзка, с парчето от наметалото си? Там ли я изхвърли?

— Не видях смисъл да вземам кървав парцал.

— Проклятие.

— Заради кучетата ли? — сети се боецът. — Водят ловджийски кучета?

— Именно.

— Дъждът няма ли да им попречи?

— Вероятно. — Ройс не знаеше със сигурност, но му се искаше да е така.

— Сега какво правят?

— Просто вървят.

— Къде?

— Точно под нас.

Но точно в този момент кучетата напуснаха пътя и завиха сред храстите.

— Лошо — проточи крадецът.

— Какво?

Храсталаците скриха преследвачите от поглед. Но миг по-късно кучетата започнаха да лаят.

— Чуваш ли нещо? — попита Ейдриън.

— Откриха ни. — Ройс се изправи на крака, което накара главата му да се завърти.

— Явно дъждът не ги спира.

— Явно.

Крадецът започна да залита нагоре по склона. Струваше му се, че някой е пъхнал нагорещено острие в стомаха му.

— Надали ще успеем да им избягаме — отбеляза боецът.

— Дори и здрави не бихме могли.

Лаят зад тях се сля с шуменето на дъжда и звука на камбани.

Ейдриън първи достигна върха на хълма.

— Виждам ферма!

— Има ли коне?

— Не. Дори магаре няма.

Ройс се извърна назад и видя патрулиращите да приближават хълма. Рицарят вървеше точно зад кучетата. До този момент преследвачите още не бяха ги забелязали, но много скоро това щеше да се промени.

— Бихме могли да се укрием във фермата.

— Интересно какво ли добиват из тези земи — каза Ройс.

— В случая не можем да си позволим претенции към укритията.

Камъните бяха пръснати из околната земя, напомнящи останки от скална градушка. Напредването сред тях определено представляваше труден процес.

Не беше изненадващо, че къщата, плевнята и хамбарът бяха построени от камък. Неравна стена бе обгърнала малко стадо овце, а няколко пилета сновяха сред локвите.

Сред сламения покрив стърчеше комин, а от въпросния комин се издигаше пушек. Двамата се отправиха към вратата, където Ейдриън поспря да почука, а Ройс направо влезе. Възрастен мъж седеше край маса, а до огнището се суетеше жена. И двамата домакини се сепнаха при влизането.

— Не мърдайте или ще умрете — процеди Ройс. Трябваше да стиска зъби, за да се задържа на крака. Но пък стискането на зъби придаваше към заплашителността му.

— Простете за нахълтването — извини се последвалият го Ейдриън.

Някакво десетгодишно хлапе изникна от другата стая и спря удивено. Възрастният мъж го сграбчи за китката и го дръпна към себе си. Той бе с бяла коса и оплешивяващ, но се движеше далеч по-бързо от полагащото се на вида му. Явно не беше чак толкова възрастен.

— Кои сте вие? Какво искате? — попита мъжът.

— Просто прави каквото ти се казва — тросна се крадецът.

— Аз съм Ейдриън, а това е Ройс. Просто ни трябва място, където да се подслоним от дъжда.

Боецът говореше меко и се усмихваше — не злобно, подигравателно или налудно, просто весело. Ако беше куче, в момента щеше да размахва опашка.

— И двамата сте ранени — каза мъжът. — Вие сте онези крадци, които търсят.

Ройс изтегли кинжала си и позволи на светлината от огнището да докосне острието. Това винаги имаше ефект. Алвърстоун не приличаше на останалите оръжия.

— Освен това сме въоръжени, опасни и както сам можеш да си представиш, отчаяни. — Крадецът пристъпи по-близо, с което накара мъжа да се надигне от стола и издърпа сина си зад себе си. Зад гърба му надникна плахо любопитно око. — Много скоро тук ще пристигне рицар, водещ патрул войници. Те ще питат дали си виждал двама ранени непознати. Ти ще отречеш. Ще ги убедиш, че не сме тук и ще се погрижиш да напуснат колкото се може по-бързо, без да влизат в къщата.

— И защо ми е да правя това?

— Защото ние ще бъдем отзад с жена ти и момчето ти. — За по-ефектно Ройс замълча и погледна към детето. — И ако войниците влязат или те чуя да шепнеш, ако решиш да се правиш на хитрец, ще им прережа гърлата.

— Нищо подобно — каза Ейдриън.

— Напротив — натърти Ройс и хвърли раздразнен поглед към спътника си.

— Вижте, ние не сме направили нищо лошо — каза боецът. — Стана недоразумение, имаше битка и ние се защитихме. Сега ни преследват, затова бихме оценили помощта ви.

Домакините просто се взираха в него.

Ройс поклати глава и отново го изгледа остро.

— Те не се интересуват от това. За тях сме натрапници; които трябва да се махнат. Не можеш да се разбереш с такива хора. Те смятат, че техните войници идват да ги защитят. Няма да се застъпят за нас.

— Лорд Марбъри го стори — възрази Ейдриън.

— Заради което са го арестували — каза Ройс.

Къщата нямаше прозорци, но през пролуката между рамката и вратата се виждаше достатъчно добре: кълвящите земята пилета и част от главния път. Още нищо.

Ейдриън седна и внимателно разтри крака си над превръзката.

— Познавате лорд Марбъри? — попита фермерът.

Блекуотър кимна.

— Добър човек. Неотдавна пих с него.

— Кога?

— Преди четири или пет дни.

— Къде?

— В Ибертън, в пивница край езерото.

Мъжът се спогледа със съпругата си, която оставаше намръщена.

— Мълчи — изръмжа Ройс.

— Ние сме дошли в дома им и търсим помощ — отвърна Ейдриън. — Ако не друго, поне бихме могли да разясним.

— Поне?

Някаква тенджера заклокочи.

— Погрижи се за яденето, жено — каза фермерът. — Ще изкипи.

Съпругата му се поколеба.

— Защо? Те така или иначе ще го заграбят.

— Наистина не бихме отказали малко храна — призна Ейдриън. — Не сме яли от… — Той се поколеба.

Мъжът кимна.

— Сипи им.

— Ти си глупак — каза фермерката. Тя бе трътлеста, с двойна брадичка и пухкави пръсти. Интересно как добиването на камъни й бе позволило да трупа мазнини.

— Под този покрив не отказваме храна.

— Те не са гости.

— Но пак се намират под моя покрив — изтъкна той, обръщайки се към нея. Мъжът не приличаше на фермерите, които Ройс бе виждал. Десетилетията зад плуга превиваха тялото по точно определен начин. А фермерът бе висок, широкоплещест, с мощни ръце и изправен гръб. — Няма да допусна да ме обвинят, че съм негостоприемен.

Гласът също не се вписваше, прекалено горд. Ройс познаваше малко фермери, а от тукашните нито един, но подобна гордост със сигурност бе неочаквана.

— Те са престъпници, които бягат от църквата.

Стопанинът я изгледа остро.

— Лорд Марбъри не е престъпник, но това не попречи на арестуването му. Сипи им.

— Тези двамата не са лорд Марбъри. Не бива да им помагаш. Ще се забъркаш в неприятности.

— И преди съм имал неприятности.

— Но сега ще докараш неприятности на нас. Помисли за мен. Помисли за сина си.

Мъжът помълча за момент, а после придърпа момчето пред себе си, за да го погледне в очите.

— Можеш да правиш онова, което е правилно, или онова, което е безопасно. През повечето време човек избира безопасното, защото всичко друго само ще докара безпричинна смърт. Но има времена, в които безопасното също ще те убие. Само че с различна смърт, бавна, която разяжда човека и превръща самия живот в мъчение. Разбра ли?

Момчето кимна, но Ройс знаеше, че то не е разбрало. Може би не това бе целта. Фермерът знаеше, че един ден момчето ще си припомни деня, в който във фермата им са нахлули крадци. Може би тогава то щеше да открие смисъла в тези думи. А може би щеше да поклаща глава и да си мисли, че баща му е бил глупак.

Жената го изгледа остро, въздъхна и грабна няколко дървени купички.

— Как се казваш? — обърна се Ейдриън към фермера.

— Том. Том Перото. А това е синът ми. Артър.

— Приятно ми е да се запознаем. И ти благодаря за гостоприемството.

Купичките бяха раздадени. Ройс се настани да яде край вратата, придърпал си пейка. Той искаше да остане да бди, но не можеше да се задържа прав.

Дъждът продължаваше да тропосва локвите и да се стича от покрива. Как така кучетата успяваха да надушват следи и в такова време? Небеса, само как мразеше тези създания. И все пак водата трябваше да е затруднила разчитането. А и винаги съществуваше вероятността някоя животинка да пресече следите. Освен това времето щеше да се отрази на преследвачите. Някой рицар, свикнал да наблюдава бурите през прозореца на замъка си, надали оставаше във възторг от перспективата да броди из каменисти поля. Защо трябваше да си дава зор в търсенето?

Жената му бе сипала агнешка яхния, богата и на месо, и на зеленчуци. Гозбата бе умело подправена с мащерка и сол. И всички продукти бяха пресни. Това беше най-вкусната храна, която бе ял от месеци насам. Нещо не се връзваше. Ройс бе очаквал, че животът на един земеделец е мизерен, скучен, пълен с убийствен труд и болезнено зависим от капризите на времето. Но може би във времената на добра реколта те си живееха царски.

Далечният лай го накара да застине със затаен дъх. Звукът се повтори, по-изразително.

Кучетата.

Крадецът притисна чело към вратата, за да надникне през процепа. Този път сред пътя се забелязваше движение.

— Идват.