Короносната кула

Глава 17

Различно е.

Втория път всичко се оказваше различно. Не че Ройс имаше навик да повтаря. Но в онези редки случаи, в които обстоятелствата наложеха това, той никога не успява да пресъздаде пълната последователност от действия. Короносната кула не правеше изключение. Сега всичко бе различно. Нямаше как да бъде другояче, разбира се, предвид онзи пън, когото трябваше да влачи със себе си. Само че в случая усещането не се дължеше на него. Пънът все още се намираше зад него. А усещането се намираше пред него.

Различно е.

Пътуването до Ерванон също демонстрираше впечатлението му за неизменна уникалност. При предишното пътуване той бе останал незабелязан, без произшествия. Некадърните серети дори не се брояха, защото бе оставил Ейдриън да се оправя с тях. А сега пътят бе гъмжал от ездачи. Естествено, боецът не бе забелязал. Той никога не забелязваше нищо, дори и собствената си глупост, която покорно го следваше навсякъде. Кражбата на книгата бе вдигнала цял Гхент на крака; търсенето продължаваше и в този момент. Поне войниците, дори и тези на църквата, се подчиняваха на навика: спяха нощем и издирваха денем. Избягването им бе представлявало лесна задача, но и симптом на проблем, отсъствал при предишната кражба. До този момент Ройс Мелбърн не се бе завръщал на местопрестъпление само дни след дадено дело. Подобна постъпка определено получаваше преимуществото на неочакваното, ала непредсказуемостта не всякога бе похвална.

Той бе подготвил задачата внимателно. Бе разучил навиците на слугите и патрулите, търговските кервани и дори обичайните маршрути на пияндето Мосли, което всяка нощ се размотаваше около кулата. По тази причина бе уверен, макар да не знаеше какво го чака на върха. За това не бе имало как да събере информация. Говореше се, че в алабастровата част на кулата живее самият патриарх, глава на нифронската църква. Единствено архиепископът и най-висшите стражи получаваха привилегията да се срещат с него.

Макар че от земята върхът на кулата бе изглеждал малък, Ройс бе преценил, че короната не заема само един етаж. В тази част от плана бе помогнал професорът. С помощта на донесените му измервания старецът бе изчислил, че алабастровият участък е приютил четири етажа — или два с високи тавани. Огромната ширина на кулата надминаваше централните сгради на повечето замъци. Това загатваше за купища слуги и собствено светилище, библиотека, впечатляваща приемна зала, разкошна спалня и кабинет. Според слуховете върхът на Короносната кула съхранявал съкровището на Гленморган и църквата, така че някакъв склад също трябваше да се очаква: Ройс бе склонен да вярва на тези слухове. Бе смятал, че е нужно да открие стаята с най-голямата ключалка.

За ключалката бе грешал. Бе открил книгата в неохранявана, отключена стая, изпълнена с всякакви чудати оръжия, брони, книги, потири и бижута, натрупани напълно небрежно. Поне книгите се бяха оказали малко, а дневникът бе разпознаваем още на пръв поглед. Само за минути крадецът бе изпълнил задачата си и вече се бе спускал обратно, без да разгледа горните етажи (въпреки любопитството си). Този път, тъй като знаеше къде точно трябва да отиде, възнамеряваше да приключи още по-бързо. Ейдриън оставаше единствената неизвестна.

Ройс погледна надолу и видя, че глупакът все още се поклаща на края на въжето. Професорът му бе натрапил пълен малоумник.

За разлика от Ейдриън, професорът не беше идиот. И крадецът не можеше да проумее мотивите му в това настояване. Но пък всичко, което Аркадиус правеше, бе объркващо. Той бе платил за освобождаването на Ройс — за което така и не бе изтъкнал причина — и му бе предоставил стая в университета, където бе започнал да го обучава. В началото това не се бе сторило странно на крадеца. Очевидно професорът имаше някакви стари сметки за уреждане и бе сметнал за най-уместно да си купи асасин. Подобен замисъл действително показваше наличието на забележителен ум. Спасеният от сигурна смърт убиец се поддаваше на определено опитомяване. Кой не би отказал да си има собствен асасин?

Но начетеният професор явно не познаваше етиката на убийците. Или бе сгрешил в преценката си с Ройс. Последният нямаше никакво намерение да се оставя на опитомяване.

Ройс бе знаел да чете и пише, което бе изненадало професора и му бе позволило да премине директно към историята и философията. Изборът на тези дисциплини бе поредната от много мистерии, за които Аркадиус бе отказал да предостави обяснение.

Всъщност, професорът никога не отказваше открито. Той винаги отговаряше, просто не и по очаквания начин. С тази си хлъзгавост преподавателят отрано бе издал интелекта си. Смятам, не всеки трябва да притежава образование. Невежеството е най-голямата чума на нашия свят. Знанието донася разбиране. Ако хората разбират разликата между правилно и грешно, те ще постъпват правилно. Подобни нелепици изръсваше той и оставяше Ройс да умува над същинските му мотиви. За двете години, прекарани заедно, крадецът така и не бе ги открил.

Месеците минаваха. Ройс бе очаквал да получи списък с имена, които да елиминира, но въпросният списък така и не идваше. Професорът дори бе приел малкия му отпуск, по време на който крадецът се бе погрижил за определена недовършена работа, и не бе отправил никакви въпроси — нито преди заминаването, нито подир завръщането. А впоследствие нито веднъж не бе повдигнал темата, дори и на шега. Това бе убедило крадеца, че Аркадиус отлично знае по какъв начин са били прекарани онези месеци. Възрастният преподавател бе опасно интелигентен и абсолютно неразгадаем. Глупостта с кулата бе първото нещо, което той искаше. И подхвърляше на Ройс ключ към свободата. Но защо? Ако ставаше дума за всеки друг, крадецът щеше да предположи, че мисията е обречена предварително. Но защо? Защо му бе на професора да го откупва от затвора, за да уреди смъртта му впоследствие?

Различно е.

Задачата бе напълно нелогична — обосновката, целта, глупавите условия. Манипулацията беше очевидна; само че Ройс не можеше да определи начина и причината.

Искам двамата да станете екип, бе казал професорът. Ти ще му повлияеш добре. Ейдриън е отличен мечоносец. По-точно, той умее да борави с всяко оръжие. Никой не може да го надвие в честен бой, но ме тревожи фактът, че не всичките му противници ще постъпват честно. Той все още живее в измислен свят, вярвайки, че всички хора са добри и доблестни. Подобно отношение го превръща в лесна плячка за онези, които биха поискали да се възползват от значимите му таланти. Ти можеш да му помогнеш да се осъзнае, да съзре истинския свят. Свят, който ти познаваш до болка. Ейдриън ще ти бъде от голяма полза. Един умел меч никога не е излишен.

Това несъмнено беше лъжа. Макар че на два пъти се бе доближавал до смъртта, Ейдриън нито веднъж не бе изтеглил някой от трите си меча. Да не говорим, че той бе сглупил да влезе невъоръжен в прозрачна засада. Освен това пънът не притежаваше инстинкта на убиец. Той беше непростимо мекушав. Оръжията му представляваха обикновен костюм, излъчване на заплаха, което да му осигурява безопасност. Защо професорът бе заделил толкова много усилия? Какво всъщност целеше?

Различно е.

Ройс намести въжето за бягство, приближи се до ръба и надникна. Очакваше идиотът отдавна да е пукнал. Настойчивостта, с която той се бе вкопчил в живота, бе доста дразнеща. Но в този случай упоритостта му щеше да бъде от полза.

Крадецът пъхна ръка под наметалото си и изтегли кинжала.

Много пъти ти казвах, той няма да успее да се изкачи. Така щеше да рече на професора. И в тези думи нямаше да има лъжа.

Въжето бе завързано за един от зъберите и потрепваше с люлеенето на Ейдриън. Ройс протегна ръка. Острието на Алвърстоун улови блясъка на луната и засия ярко. Кинжалът беше добър — дори отличен — но в този момент крадецът би го заменил за каквото и да е.

Той раздразнено поклати глава. Обещах единствено да не убивам стареца. Но тази мисъл не променяше яркия блясък на острието. Ройс бе сключил сделка с единствения човек, който бе имал значение за него. Това бе глупаво. Той бе мъртъв. Нямаше смисъл да пази обещанието към един призрак.

Крадецът бе успял да погребе повечето си спомени от затвора Манзант, но така и не се бе разделил с кинжала — прощален дар от мъжа, който бе спасил живота му и в замяна бе поискал съвсем дребна услуга. С това белезникаво острие Ройс бе прерязал десетки гърла, без да се замисля нито веднъж. А сега не можеше да разсече нишките на едно глупаво въже.

— Не забравяй обещанието си, Ройс. Така бе казал професорът.

— И това е всичко? Щом приключа, отървавам се и от двама ви?

— Ще изпълня думата си. Но ще настоя да се отнасяш към него справедливо и да му предоставиш възможност да се прояви. Никакви саботажи.

Ройс въздъхна, прибра кинжала и се надигна.

Когато книгата отново се върне на мястото си, отново ще стана свободен.

Смръщването му бе заменено от усмивка. На връщане щеше да изпрати Ейдриън да слезе пръв и щеше да развърже въжето. С малко късмет някой щеше да чуе предсмъртния вик на пъна и да привлече внимание към тялото. Самият Ройс щеше да се спусне от другата страна на кулата и да се стопи в нощта. Разбира се, най-добре щеше да се окаже, ако дневникът бъдеше намерен в тялото. Крадецът се укори за допуснатата грешка.

Когато себеукоряването му омръзна, а Ейдриън все още не се бе изкатерил, Ройс бе принуден да поседне и да оцени гледката. Той обожаваше покривите. Колкото по-високо, толкова по-добре. А по-висока сграда трудно щеше да намери. Тук въздухът бе удивително свеж, луната изглеждаше по-близо, а човечеството бе значително по-далече. Той се облегна на зъбера и се заслуша в изкачващото се сумтене. В небето звездите продължаваха да проблясват, макар и бързо скривани от задаващи се облаци. Наближаваше буря. Още по-добре. Бурята означаваше по-тъмна нощ. Ройс не бе свикнал да има късмет, но тази нощ Новрон изглеждаше благосклонен към него.

Обичта му към високото иронично се съчетаваше с досегашния му живот, по-голямата част от който Мелбърн бе прекарал в калта. Но всичко това щеше да се промени. Градовете му бяха омръзнали. Вече нищо не го задържаше там. Той не просто бе изгорил мостовете зад себе си: беше ги изпепелил с чутовен размах. Оставаше една-единствена нишка, която щеше да прекъсне още тази нощ. По някаква екстравагантна причина той изпитваше не само удоволствие, а и съжаление. Отново щеше да стане самостоятелен, но щеше и да остане сам.

Най-добре работя сам.

Искаше му се да вярва в това. Но дори и след всичко случило се, Мерик продължаваше да му липсва.

Бе срещнал Мерик в ранните си колнорски дни. Тогава и двамата бяха новопостъпили членове на Черния диамант — страховита гилдия на крадци. Мерик бе поел в живота далеч по-добре от Ройс (макар че това само по себе си не беше голямо постижение). Той имаше заможни родители. В онзи момент те бяха престанали да му говорят и дори не искаха да чуят за него, но в годините преди това те бяха предоставили отлично обучение на сина си с надеждата, че последният ще последва бащиния пример и ще стане магистрат. Но Мерик Мариус бе избрал друго поприще.

Гилдията бе сложила Ройс да работи заедно с Мерик, за да може първият да опознае града. А тъй като вторият бе изключително амбициозен младеж, той си бе поставил за цел да усъвършенства новия си партньор във всяко едно отношение. От него младият сирак се бе научил да чете и пише, а също и бе придобил знание за бързо придвижване из града и най-тайните скривалища. Пак от него бе придобил любимото си вино — бутилката Монтмърси, поделена върху един покрив, се бе оказала решаваща не само за алкохолните предпочитания на Ройс, а и за слабостта му към високите места.

Тогава Мелбърн не бе знаел нищо за света и с готовност бе попивал уроците на своя наставник. Оказа се, че двамата си приличат както в мотиви, така и в отношение. Мерик се бе превърнал в негов брат.

Двамата и днес щяха да тормозят улиците и покривите на Колнора, ако Мерик не бе предал Ройс и не бе го изпратил в тъмницата. Това предателство бе показало, че никому не може да се има доверие. Всеки се грижеше единствено за себе си. Дори и най-малката постъпка криеше известна полза за онзи, който я извършваше. Дори добрината произтичаше от желанието за издигане в очите на останалите. Това бе един от поредните уроци, които Мерик бе преподал на Ройс. А Мерик знаеше всичко. Когато ножът опреше до кокала, всеки се грижеше първо за себе си.

Тези му мисли бяха прекъснати от някакво разтърсване на дъските под краката му. То не бе произтекло от Ейдриън: той все още се катереше.

Може би вятърът?

Възможно, но малко вероятно. Ройс бе циник и знаеше, че боговете обичат да подхвърлят малко късмет, за да подсилят ефекта от подготвяния удар. Воят на вятъра, който бе сметнал за евентуален виновник, не му позволяваше да чуе нищо, а Ейдриън избра точно този момент, за да изникне и да се строполи задъхан. Крадецът свали ремъците си и му направи знак да стори същото, а после посочи надясно — посоката, в която щяха да поемат. Прозорецът, през който бе влязъл предишния път, се намираше на половин обиколка път. От Ейдриън се искаше единствено да го следва.

Тъй като се тревожеше заради доловеното потрепване, Мелбърн пое веднага. Не се затича, макар да му се искаше. Ако вибрацията бе породена от нечии стъпки, той нямаше намерение да известява собственика им за присъствието си. Той се придвижваше бързо, но предпазливо, вперил напрегнат поглед пред себе си.

Различно е.

При предишното му посещение на върха не бе имало патрули. Трябваше да се очаква, че кражбата е породила вземането на мерки. Дали конете бяха открити? Дали някой в града бе забелязал Ейдриън да се тътрузи по улиците? Дали бяха забелязали носеното от него въже и бяха направили връзката? В този момент несъмнено щяха да са отгатнали начина, по който крадецът се е промъкнал. Несъмнено бяха предприети мерки.

И въпреки това Ройс се нуждаеше от минути.

Прозорецът отново се оказа отворен. Това добър или лош знак е? Той бутна крилата и влезе. Тъмно, но не изцяло тихо: можеше да чуе нечие дихание. Стаята се оказа празна, също като преди; дишането идваше от коридора.

Ройс продължи напред и се натъкна на свещеник, който дишаше тежко, приседнал на пейка. Стълбите бяха недалеч, а издутото расо показваше, че въпросният не е свикнал да се изкачва.

Той представляваше само дребна пречка. Бе се настанил с гръб към вратата и дишаше толкова шумно, че просто си просеше прерязване на гърлото. Ройс изтегли кинжала си и започна да се промъква напред.

В следващия миг Ейдриън влезе шумно. Свещеникът се обърна и изпищя.

Ройс сложи край на писъка му още в следващия момент, ала и краткият рев бе достатъчно пронизителен.

— Остави книгата и бягай към въжето — каза крадецът. — Приключихме. От този момент продължаваш сам.

С тези думи той вече излизаше обратно навън, още преди Ейдриън да е отговорил. Не че боецът щеше да отговори с нещо различаващо се от едносрично съгласие.

Блекуотър извади дневника, постави го на пейката (свещеникът любезно се бе съгласил да я освободи и в момента лежеше на пода сред растяща локва кръв) и се изкатери обратно през прозореца. От спътника му нямаше и следа. Ейдриън нямаше представа за посоката, в която бе изчезнал Ройс. А и в момента това не беше важно. Боецът се затича надясно — обратно в посоката, от която бе дошъл.

Крадецът със сигурност нямаше да го чака: нямаше основания да жертва бързината и ловкостта си, за да изчаква нежелан партньор. Сигурно в този момент той пълзеше надолу по стената.

Вятърът ревеше в лицето му. Тъй като все още бе изморен от изкачването, Ейдриън забави ход, за да си поеме дъх.

Вихърът не бе единственият източник на рев; фученето му биваше насичано от гневни крясъци. Самото им разположение боецът не можеше да определи. Знаеше единствено, че е останал сам на върха на кула, където му предстои да понесе последиците от действията на крадеца. Защо ли това му се струваше познато? Той скръцна със зъби.

Тишината и вятърът непрекъснато се редуваха: каменните зъбери накъсваха стихията. Звезди проблясваха от лявата му страна, от дясната личеше камък. Пред себе си той можеше да види въжето и ремъците.

Представи си, че двадесет войници с остри мечове тичат към теб. А други двадесетима те обстрелват с арбалети. Твоята задача е да се спуснеш: не просто преди да са те наръгали, а преди да са осъзнали, че от тях се изисква единствено да замахнат към въжето.

Ейдриън спря край ръба и взе своята сбруя.

Колко ли време ми остава? Секунди?

— Защо изобщо свалих проклетията? — продължи да размишлява той, този път гласно. И в следващия момент престана да нахлузва ремъците. — Защо сбруите са две?

Боецът надникна над ръба. Въжето се поклащаше лениво, изоставено. От Ройс нямаше и следа. Колкото и бърз да беше той, нямаше как да е достигнал до земята за толкова малко време без ремъци, освен ако не бе паднал.

В далечината виковете продължаваха да се носят. По дъските се усещаха вибрации. На върха на кулата имаше пазачи.

Тъй като върхът бе кръгъл, затичването във всяка посока щеше да отведе до въжето. При излизането си от прозореца Ейдриън бе поел надясно, обратно по същия път. А Ройс бе продължил наляво.

Когато имаше насреща си само двама противници, Ройс смяташе оцеляването за възможно. Трима означаваха сигурна смърт. А сега той имаше насреща си петима. Всички те бяха обикновени войници, а не серети. Но мечовете им пак си оставаха дълги, което им даваше значително предимство. Притиснат в тясното пространство между двете стени, крадецът разполагаше с малко място за маневри и никаква способност за скриване.

Той погледна през рамо. От Ейдриън нямаше и следа, но пък това се очакваше: боецът бе тръгнал в другата посока. И двамата имаха еднакъв шанс, само че Ейдриън се бе оказал късметлията. Тъй като не се бе натъкнал на стражи, нищо не бе му попречило да достигне въжето и спокойно да се спусне надолу. След няма и пет минути той щеше да е достигнал земята и да се отправя към конете. След още десет вече щеше да е възседнал кобилата си и да я пришпорва. Ейдриън бе сторил точно това, което той бе възнамерявал да причини на него. Само че в случая на боеца се бе оказало случайно.

Войниците пристъпиха напред, а Ройс отстъпи.

Наоколо имаше и други врати и прозорци, само че той не смееше да си послужи с тях, очаквайки, че вътрешността на кулата ще гъмжи от хора, готови да го убият.

Все пак крадецът имаше един шанс. Можеше да побегне към въжето. Ако беше достатъчно бърз, щеше да се прекачи отвъд и да се спусне на известно разстояние, преди войниците да прережат нишките. Ако успееше да си нахлузи катераческите ръкавици, слизането бе възможно. Но и това не гарантираше бягство. В подножието на кулата щяха да го чакат други войници. И все пак нищо друго не му оставаше.

Интересно беше, че войниците не се хвърлят в атака. Те настъпваха бавно, с размахани мечове. Никой от тях не правеше опит да го нарани сериозно. Приличаха на група старици, прогонващи катерица с метли. Обичайно подобни телохранители не бяха толкова плахи — освен ако вече не го познаваха, което не беше вероятно. Не, той пропускаше нещо.

Времето не беше на негова страна. Едновременно с обръщането си той забеляза зад него да излизат още двама пазачи. Войниците го бяха заобиколили от двете страни. А несъмнено щяха да изникнат и още.

Ето какво са чакали.

Войниците нанасяха удари мълчаливо. Отсъстваха нареждания да хвърли кинжала, да вдигне ръце, да се предаде. Изглежда църквата бе отредила строги наказания за онези, които дръзнеха да осквернят дома на пресветия й владетел. Възможностите пред Ройс се бяха свели до две: смърт от меч или смърт от падане. Той долепи гръб до стената, за да види коя от двете групи ще се хвърли най-напред. Един от войниците отдясно, с къса брада, се усмихна.

Ройс леко присви крака, готов да скочи. Най-голям шанс щеше да има да се гмурне под първия нанесен му удар, да замахне към гърдите на въпросния нападател и да продължи с атаките си. Войниците стояха близо един до друг. Той можеше да събори двама, да наръга трети, преди…

Някой изпищя.

Писъкът се разнесе зад него, но Ройс нямаше време да се обръща, защото брадатият избра точно този миг, за да замахне. Крадецът избегна удара и се засили насреща му, замахвайки с кинжала си към подмишницата му. Острието на Алвърстоун веднага сряза съпротивата на месото; онзи простена и залитна назад. Войникът зад него също бе повален от удара.

Другарят им се оказа по-бърз от очакваното и замахна надолу. Крадецът се претърколи към стената, с което принуди ударът да се вреже в бедрото на един от повалените войници, който изквича. Мелбърн се възползва от объркването на третия и заби кинжал в крака му. Болката накара въпросния да се отърси от сепването си и да атакува отново. Атаката му отново бе избегната. Подир това пазачът се оттегли с накуцване, заменен от оставащите двама.

Във всеки един момент Ройс очакваше дълго острие да прониже гърба му: той не можеше да се сражава и в двете посоки. Учудваше го мудността им.

Тогава крадецът дочу звъна на метал, последван от нов вик. Този път той се обърна назад, за да види поне четири трупа, задръстили пътеката. Сред тях, стиснал по един кървав меч във всяка ръка, стоеше Ейдриън.

Подобно на останалите оцелели войници, Ройс се взираше удивен. Прекалено много невъзможни неща прелитаха из мислите му. В първия момент той отказа да повярва, че това е Ейдриън. Несъмнено ставаше дума за някой друг. Може би това бе самият Новрон, чул мисълта му за непоследователността на боговете и решил лично да го накаже. Войниците просто бяха се оказали на пътя му. Тази версия му изглеждаше по-вероятна от онова, което съзираха очите му.

Дали пък идиотът не е успял да намери въжето?

Ейдриън прескочи труповете и се приближи до спътника си.

— Застани зад мен.

Ройс не се ограничи само с това. По някаква причина боговете бяха решили да му предоставят втори шанс; той нямаше намерение да го пропилява. Той мина зад Ейдриън и се втурна към въжето.

То не беше далече, само че крадецът не успя да го достигне — други двама войници бяха запречили пътя му. Само че тези двамата не приличаха на предишните противници. Не приличаха и на серетите. Не приличаха на нищо, което Ройс бе виждал преди.

Двамата носеха златни нагръдници, под които личаха одежди на червени, пурпурни и жълти райета с огромни ръкави. Панталоните им също бяха необичайно широки и под коленете продължаваха в чорапи, също подобно раирани. Върху главите си носеха златни шлемове, украсени с крила. Лицата им не се виждаха, скрити зад непрозрачна метална мрежа. Оръжията им също бяха необичайни: дълги алебарди с извити и украсени остриета в двата края. Бойците ги бяха притиснали успоредно на телата си, прегънали десници пред гърдите.

Ройс се колебаеше дали да бяга, или да се смее: тези противници изглеждаха нелепо. Но освен това бяха и значително едри, а скритите лица определено представляваха тревожен знак (точно той разбираше от тези неща).

Двамата, от своя страна, не се поколебаха. В техните движения нямаше никаква нерешителност. Те се впуснаха напред с ожесточена решителност, бързо спомогнала за предприемането на действие и от страна на Мелбърн.

— В името на Марибор! — възкликна Ейдриън, когато дребният му партньор отново притича край него. — Сега пък какво те гони?

— Не зная, но не ми харесва.

Блекуотър се обърна, отново поставил Ройс зад гърба си. Двамата позлатени войници се приближаваха един след друг — без да бързат, но и без да се поколебават.

— Къде са останалите войници? — попита крадецът.

— Убедих ги да отстъпят.

— Браво на теб.

Ейдриън се възползва от кратката почивка, за да обърше челото си с ръкав. Дъските потреперваха под стъпките на пъстроцветните войници.

— Щом се сблъскам с тях, бягай към въжето и слизай.

И сам Мелбърн възнамеряваше да стори точно това. Той направи стъпка назад и се накани да се обърне, но бе спрян от сторила му се безсмислена гледка.

— Сложил си си ремъците.

— Почти бях слязъл. Имаш късмет, че осъзнах положението ти.

Златните бойци се приближаваха.

Ейдриън леко присви крака, стиснал мечове.

— Тичай.

Самият той се хвърли напред, за да пресрещне противниците. Под удивения поглед на Ройс спътникът му с плавно движение посрещна алебардовата дръжка и замахна с другото оръжие. Изглеждаше, че замахът е насочен под нагръдника, само че върхът отскочи. Златният блъсна Ейдриън назад, който едва не събори спътника си.

— Казах ти да бягаш!

— Това правя.

Ейдриън атакува отново. Този път войникът замахна с острието си. Блекуотър блокира с лявата си ръка, при което мечът му се оказа разсечен.

Ейдриън трябваше да приклекне под следващия удар, извлякъл искри от близкия каменен блок. Без да спира, телохранителят замахна нагоре с острието в другия край на оръжието си. Блекуотър отрази със строшения меч, но това само предостави на златния възможност за нов удар надолу. Явно това бе краят. Ройс бе присъствал на достатъчно битки, за да знае, че те протичат бързо. Рядко биваха разменени повече от няколко удара, и то само ако и двете страни спазваха правилата на фехтовката. Позлатените бойци дори не използваха мечове.

Насоченият надолу удар бе едновременно бърз и силен.

Разнесе се метален трясък.

По някакъв неразбираем за Ройс начин спътникът му успя да вдигне втория си меч, за да предотврати разсичането си. Същото не можеше да се каже за оръжието: то се строши и отхвърча отвъд стената. Самият Ейдриън избегна съдбата му, падайки на колене.

— Бягай! — кресна той.

Крадецът бе видял достатъчно, затова се обърна и побягна към въжетата. На няколко пъти му се наложи да прескача тела, а веднъж едва не се подхлъзна.

Телата бяха осем, седем от тях мъртви.

Близо до въжетата той се натъкна на друг златен телохранител. Само един, но пък видяното досега показваше, че и това е прекалено много. А колко ли такива търчат нагоре по стълбите?

В следващия миг той осъзна, че това е вторият от противниците на Ейдриън. Самият Ейдриън най-вероятно вече бе убит. Сигурно и другият бързаше насам.

Нямаше смисъл от битка: Ройс трябваше да се промъкне. Ако успееше да избегне една атака и да се хвърли напред, имаше шанс да успее да достигне въжето.

Крадецът се затича напред и направи подвеждащо движение наляво, хвърляйки се в противоположната посока. Златният шлем реагира с удивителна бързина — ударът му пропусна на косъм левия крак на Ройс. Последният се възползва от инерцията си и се хвърли в пролуката между стената и златната броня. Твърде късно си спомни острието в другия край на алебардата.

Металът се вряза в тялото му. Ройс бе възнамерявал да се приземи върху десния си крак, за да продължи да тича, само че въпросният крак бе променил намеренията си и отказа да издържи тежестта му. Крадецът падна и се плъзна по дъските, смазвани от собствената му кръв. Останал да лежи по гръб, той гледаше как телохранителят се подготвя да разсече гърдите му.

Не успя — оръжието му бе блъснато към стената, където то отсече къс камък. Ейдриън отново бе изникнал в последния момент. Този път той бе изтеглил големия си меч.

Със завъртане Блекуотър стовари оръжието си над рамото на противника. Явно не бе успял да уцели врата, защото телохранителят не се оказа обезглавен, а само блъснат в стената, където шлемът му отвори нова хлътнатина в стената.

Ейдриън продължаваше да обсипва противника си с удари, за да го принуди да отстъпи. Ройс се надигна с мъка. Раната му бе дълбока; туниката му бе започнала да подгизва от кръв. Със същото затруднение той започна да пълзи към въжето. Болката едва не го накара да припадне.

Междувременно телохранителят рязко прекрати отстъплението си и контраатакува.

Опреният на лакти Ройс осъзна опасността, но нямаше време да предупреди спътника си. Ейдриън навлезе сред кръвта и се подхлъзна.

Блекуотър успя да отрази задаващия се удар, стискайки меча си с две ръце. Въпреки това инерцията го изблъска към стената, а за разлика от противника си, Ейдриън не носеше шлем.

Дори и това не попречи на боеца да спре удара на второто острие, макар и не напълно ефикасно — с вик на болка той рухна край Ройс.

Телохранителят издигна оръжието си над двамата. Въпрос на шанс беше кой ще умре пръв.

Само че Ейдриън не беше приключил.

Противникът им също бе навлязъл върху оплискания с кръв участък. Надавайки рев, породен колкото от болка, толкова и от гняв, Ейдриън стовари върха на меча си точно в средата на златния нагръдник. В първия миг Ройс сметна това за жест на отчаяние, но после осъзна, че спътникът му не се опитва да пробие бронята. Боецът тласкаше телохранителя към празнината между два зъбеца. Каменният праг блъсна коленете на врага им, който залитна назад, подпомогнат от алената хлъзгавина. Напълно беззвучно той изчезна отвъд ръба.

Ейдриън се отпусна обратно на земята. Двамата с Ройс се загледаха към небето. Облаците изцяло бяха скрили звездите.

— Можеш ли да се спуснеш? — попита крадецът.

— Мисля, че ще се справя.

— Тогава върви.

— Ами ти?

— Аз ще остана. — Може би не бяха само облаците. Всичко му изглеждаше по-мрачно от обичайното. Откъм периферното му зрение настъпваше неясна мъгла. — Или умирам, или ще припадна. Поне един от нас трябва да оцелее.

Сърцето му биеше оглушително, прекалено бързо за един лежащ по гръб. Край него Ейдриън се надигна.

— Защо го направи? — каза Ройс.

— Кое?

— Защо се върна? Ти беше в безопасност, беше достигнал въжето. Защо се върна?

— По същата причина, поради която няма да те оставя тук.

Ройс чу стържене на метал — спътникът му вдигаше меча си. В следващия момент той бе повдигнат. Острата болка ускори прилива на чернота.

Крадецът отвори очи сред пълна безсмислица. Лицето му бе притиснато към гърба на Ейдриън и двамата летяха. По-точно, забавяха ход. Ройс усети опъна на ремъците. Той се огледа и видя, че в момента се намират по средата на кулата. Улицата под тях приличаше на сива ивица, тясна като конец.

— Какво правиш? — попита крадецът.

— Добре дошъл отново.

— Ти си идиот.

— В несвяст ми харесваше повече. — Ейдриън отново отпусна въжето.

При следващото забавяне на скоростта Ройс усети болката да го прорязва. Някакъв стегнат натиск около кръста му затрудняваше дишането.

— Просто искам да се убедя, че разбираш глупостта си. Никога няма да успееш да избягаш, ако ме влачиш със себе си.

— Трябва да ти кажа, че по-рано не оценявах мълчаливостта ти. Но сега виждам, че тя е най-голямата ти добродетел. — Сега те висяха неподвижно, защото Ейдриън се прехвърляше върху друго въже. — Не се движи.

Последният коментар би накарал Ройс да избухне в смях, ако не беше притеснението за евентуално изпаднали вътрешности. Затрудняваше се да се оглежда, затова трябваше да се осланя главно на слуха си.

Блекуотър изсумтя, раздвижи се встрани, отново изсумтя.

Рязкото раздвижване накара главата на Ройс да подскочи; бузата му се удари в кожената ножница на големия меч.

— Беше прав за оръжията — отбеляза крадецът. — Наистина са ти нужни три.

— Звучиш пиян.

— И така се чувствам. Мразя това усещане. Нищо не е обичайно. Освен това започвам да се държа глупаво… като теб.

— Трябва ли да ти напомням, че в момента се опитвам да ти спася живота?

— А аз трябва ли да ти напомням значението на думата глупост?

При следващото раздвижване ремъците се опънаха. Двамата отново се понесоха надолу.

— Късите ти мечове се строшиха като пилешки кости — отбеляза крадецът.

— Не проумявам как така това се случи.

— Но големият остана здрав.

— Да.

— Защо не си направил и останалите си оръжия като него?

— Защото него не съм правил аз.

— Тогава излиза, че ти не само си глупав, но и изключително некадърен ковач?

— Бих могъл да освободя ремъците ти.

— Но наистина си адски добър боец. Дъртият Аркадиус се оказа прав. Само как го мразя.

Подир още едно прекачване и няколко спускания двамата достигнаха земята. Дочуваха викове, но те долитаха от далечната страна на кулата. Ройс се огледа, но никъде не видя златното момче. Явно Ейдриън го бе блъснал далеч.

— Марибор ми е свидетел, ти си неоправдано тежък — изръмжа Ейдриън, заел се да развързва въжето.

— Не съм. Просто ти си ранен. — Дрехите и на двама им бяха наквасени. — Кървим като прерязано гърло.

— Ти кървиш по-силно от мен — отбеляза боецът.

— И това те прави щастлив?

— Всъщност, да.

С привързания към гърба му Ройс той започна да залита по улицата. Дочуха затръшване на врати и още викове, но до този момент никой не бе ги видял.

— Сега какво? — попита крадецът.

— Защо питаш мен? Аз съм идиотът. Ти си геният. Какво ще посъветваш? Да се върнем при конете?

— Никога няма да успеем.

— Нали казваше, че измъкването нямало да представлява проблем.

— Да, ако можех да ходя и не оставяхме кървава диря като някакви охлюви. Наистина нямаме шанс.

— До този момент не съм впечатлен от гениалността ти.

— Признавам, че мисля по-добре, когато не кървя до смърт.

Ейдриън се шмугна между две каменни къщи. Някъде тръбеше рог — неизвестно къде, защото близките стени непрекъснато препращаха звука.

— Ами реката? Видях я по време на изкачването. Съвсем близо е, нали? — Ейдриън продължи сред постройките. Наистина, скоро достигна до стена, следваща протежението на лъкатушеща уличка. Отвъд и под нея течеше реката. — Нищо не ни пречи да скочим.

— Да не си се побъркал?

— Течението ще ни отнесе. Така няма да ни се налага да се тревожим за кръвта.

— Ще се удавя.

— Не можеш ли да плуваш?

— По принцип мога. Също както по принцип мога да ходя. Просто не съм сигурен, че ще мога да го сторя и същевременно да удържам вътрешностите си. Освен това реката се намира на известно разстояние под нас. Ще припадна при гмурването.

— Нали си прикачен към гърба ми. Аз ще ти държа главата над водата.

— Тогава и двамата ще се удавим.

— Може би.

Ейдриън се приведе над ръба. Отново звучеше умноженият зов на рог; започна да бие камбана.

— Добре.

— Какво добре?

— Добре, да скочим в реката.

— Сигурен ли си?

— Да. Стига да скочим заедно. Така ще зная, че и ти ще умреш заедно с мен.

Долетя смехът на Ейдриън.

— Дадено.

Боецът направи крачка назад. При това му движение Ройс получи възможност да огледа уличката и видя счупен сандък.

— Почакай.

— Отказа ли се?

— Вземи ей онази отломка.

Ейдриън се извърна.

— Нея пък как видя?

Нови камбани и тръби се присъединяваха към нощта — сякаш бе настъпил полунощ в Зимния фестивал. Грабнал сандъка, Ейдриън се покатери на стената и за момент залитна.

— Защипи си носа и се опитай да не изкрещиш. Ще боли.

— Най-вероятно само за миг. — Крадецът прихна. Вече бе престанал да се притеснява. Оставаше му единствено абсурдът.

— Оптимист до последно.

— Няма ли да скачаш вече?

— Готов ли си? Едно… две…

— Може ли преди да съм умрял?

Ейдриън изсумтя. Ройс усети как полита. Обгърналият го въздух блъсна косата му назад. После всичко изчезна.