Короносната кула

Глава 6

В продължение на две години Гуен бе съзирала полуразрушената постройка насреща си, но по-рано никога не бе прекрачвала прага й. За разлика от мнозина други: когато настъпеше зима и студът започнеше да лъха студения си присмех връз нощуващите на улицата, отчаяните неизменно подирваха подслон сред руините. За мнозина от тях той се оказваше последен. Не минаваше година без Итън да изтегли поне един замръзнал труп изсред рухналите греди. Долният квартал на Медфорд защитаваше името си не само в географско отношение, а улица „Капризна“ представляваше самото дъно. Колко ли време щеше да е нужно, преди тинята на въпросното дъно да погълне безвъзвратно Гуен и останалите?

Две от стените на постройката все още се държаха, третата се беше наклонила навътре, извита по чудат начин, а последната се стараеше да се смали все повече и повече. Вторият етаж бе отчасти рухнал, плагиатстващ в това отношение от покрива. Поне бе красиво: през дупките в тавана се виждаха стелещи се облаци. Три дръвчета, едно от които почти с човешки бой и с дебел колкото палец ствол, бяха впили корени в пода.

— Не е чак толкова зле — обади се Роза.

Гуен се огледа, но не я видя. По призрачен начин момичетата се бяха изгубили сред руините.

— Къде си?

— Малко ми е трудно да кажа. В… в салона?

В салона? Гуен едва не се засмя. Не само заради нелепото звучене, а и заради безгрижния начин, по който Роза бе изрекла думите. Джолийн обикаляше около рухналото стълбище, обвила ръце около себе си, свела глава. Двете с Гуен се спогледаха и се усмихнаха, докоснали се до една и съща мисъл. Само Роза би могла да види салон сред тази разруха.

Жените се отправиха подир Розиния глас и откриха единственото помещение с четири стени. По пода бяха пръснати останки от стари мебели: там те си правеха компания с дебел слой прах, мръсотия и животински изпражнения. Сред гредите се виждаше лястовиче гнездо, обитавано. Но в най-голяма атракция се превърна камината. За разлика от външните стени, рухнали пред времето, коминът на огнището бе запазил каменната си структура. Дори и на фона на обграждащата го развала той изглеждаше елегантен.

— Вижте какво открих в един от ъглите! — Роза им показа щипците, които бе намерила. — Ще можем да си запалим огън.

До този момент Гуен бе почти сигурна, че е направила грешка с напускането си.

В деня, когато тя най-сетне бе успяла да постигне мечтата на майка си и бе пристигнала в Медфорд, Гуен се бе смятала за щастливка. Не само бе постигнала успех, а и си бе намерила работа още същия ден — като слугиня в „Противната глава“. Грю й бе предоставил стая и храна. Не самостоятелна стая, разбира се, затова тя бе скрила парите си под дъските в малката стаичка отсреща — една от стаите с единично легло. Тогава не беше осъзнала, че стопанинът на пивницата не я е назначил просто от добросъвестност. Никой от местните не бе проявявал подобна добрина към нея. Колкото повече се бе отдалечавала от родните земи, толкова по-остро отношение бе срещала.

Когато бе открила същинските задължения, свързани с работата й, тя се бе опитала да избяга.

И Грю я беше пребил.

Подир това той не бе я изпускал от очи. Едва седмици по-късно бе проявил небрежност — бея оставил сама зад бара — и Гуен се бе възползвала от възможността да избяга. Монетите й бяха останали в онази стаичка, но пък самата тя беше свободна. Или поне така си бе помислила.

Тя бе започнала да обхожда града, дирейки работа и милостиня. Бе се натъквала единствено на безразличие, а в някои случаи и на ненавист. Насреща й бяха запращани хули, в чието значение тя не бе сигурна, но знаеше, че са обиди, отправяни към калианците като нея. Подир една седмица — не бе могла да определи точното време — прекарана с прехранване от отпадъци, Гуен бе открила, че не може да се задържа на крака от слабост. Подобно на Хилда, тя бе потърсила други публични домове, но също бе отхвърлена. По тази причина знаеше, че слуховете за въпросната са истина.

Тогава Гуен се бе ужасила. И бе осъзнала предстоящата си смърт. Беше настъпил моментът да използва монетите — трудно можеше да измисли по-неотложни обстоятелства.

Само че тя не бе разполагала с парите.

Гладът я бе накарал да се върне. Тя трябваше да опита. За промъкване не можеше да става и дума. Тя очакваше, че Грю ще я бие отново. Може би дори щеше да я убие. Но тя нямаше избор. Другата й алтернатива бе единствено смърт.

За нейна изненада Грю не я уби. Дори не й посегна. Просто бе поклатил тъжно глава и я бе изпратил да си ляга заедно с гореща супа и хляб. Тогава Гуен бе си казала, че ще вземе монетите при възстановяването си. Така времето бе започнало да тече. Останалите момичета наминаваха да я посетят, да я прегърнат и да изразят радостта си от завръщането й. За пръв път от смъртта на майка си тя бе усетила нечия близост.

Накрая Рейнър Грю се бе появил отново.

— Не бях длъжен да те прибирам. Знаеш това, нали? — бе казал той, изправен над нея, скръстил ръце. — Ти си млада и глупава, но предполагам, че вече си видяла какво те чака навън. Никой няма да ти помогне. Никой не дава пет пари за теб. Ужасните неща, които си мислиш за мен или си чувала за мен — повечето от тях са истина. Аз съм лош човек, но не лъжа. Лъжите са за напудрените перуки, които си пазят репутацията. На мен не ми пука какво си мислят хората за мен. Затова ще ти кажа, че не бих пролял и сълзица, ако пукнеш, както не ми дремеше, когато избяга. Но истината е, че с теб бих могъл да спечеля повече, отколкото без теб. И това ме прави единствения човек на света, когото го е грижа за жалкия ти задник. Повече няма да те заключвам или да те пазя. Ако искаш да си вървиш, никой няма да те спре. Пълзи и умри на улицата.

На излизане той се бе обърнал.

— От утре се връщаш на работа.

Онази нощ Гуен не бе могла да заспи. В онзи момент никой не би й попречил да вземе монетите и да се махне. Но прекараната на улицата седмица й бе показала, че всички останали врати в Медфорд са затворени за нея. За да оцелее, тя трябваше да поеме обратно на юг. Четири златни монети биха били предостатъчни за едно пътуване до Вернес, дори и Калис. А веднъж озовала се сред родните си земи, тя можеше да натрупа цяло състояние с уменията си.

От нея се бе искало единствено да забрави желанието, което майка й бе отправила на смъртния си одър.

Нещо, което не би трябвало да представлява проблем. Каква тежест имаха думите на една мъртва жена пред заплахата от робство? Може би ако майка й бе знаела…

Но точно в това се коренеше проблемът.

Повечето хора се отнасяха към пророчествата с насмешка и не вярваха в тях. За Гуен и майка й важеше нещо съвсем различно. Илиа се бе отказала от дома си, от семейството си и живота си, за да се отправи към Медфорд. И Гуен знаеше защо.

Майка й действително бе знаела. Върху ръката на дъщеря си Илиа бе разчела всички предстоящи страдания. И въпреки това я бе накарала да обещае. Ако Гуен не можеше да разчита на собствената си майка, кому й оставаше да се довери?

После идваше и онзи човек, посетил я след смъртта на майка й. В неговите очи тя бе съзряла истината. На всяка цена трябваше да остане в Медфорд и да оцелее. Това беше единственото, което имаше значение, робствата и достойнството й не значеха нищо. Четирите златни монети не бяха предвидени само за храна.

Трябваше да ги използва единствено в най-наложителния момент.

Сигурно той бе имал предвид нещо от рода на настоящата ситуация. Но пък есента не беше време за обявяване на независимост. Гуен трябваше да е започнала да планира по-отрано, да проведе известно проучване, да се сдобие с подходящо място, а не с тази купчина отломки. Ако не бяха се махнали, имаше опасност Стейн да убие Джолийн. Но сега имаше опасност тя да докара смъртта на всички им.

Роза отново заговори с напевния си глас.

— Не е ли красива? — Стиснала щипките като меч, тя сочеше към камината. — Ще бъде страхотно.

Гуен погледна към жизнерадостното й лице и не можа да сдържи сълзите си. С няколко крачки се озова до девойката и я прегърна силно.

— Благодаря ти — прошепна тя.

При отдръпването си Гуен можа да види обърканото изражение на младата жена.

— Това са обикновени щипки.

— И това е начало. А огънят няма да ни остави да измръзнем.

— А какво ще ядем? — обади се Аби, смръщено загледана в мръсотията върху пода.

— Ще купя храна — отвърна Гуен.

— Грю няма да ни продаде — каза Джолийн. — И може да накара всички от квартала да откажат да ни обслужват.

Гуен кимна.

— Тогава ще пазаруваме в търговския квартал. — Тя се огледа. — Ще ни трябват одеяла и инструменти.

— Инструменти?

— Трябва да започнем да стягаме мястото.

— Какви инструменти? — изфъфли Ета с разтревожен вид. Може би очакваше, че Гуен ще ги накара да срутят цялата сграда и да започнат изграждането наново.

— Една метла е сред първите кандидати. Поне аз не бих искала да спя сред тази мръсотия.

— Но ние не можем просто така да се настаним тук — каза Джолийн. Тя бе сложила ръце на хълбоците; нямаше и следа от усмивката, която само преди мигове бе споделила с Гуен.

За момента калианката все още не бе решила нищо. Не се бе замисляла за нещо по-дълго от една нощувка, но думите на Джолийн — а може би начинът, по който въпросната ги изрече — я накараха да вземе решение.

— И защо не?

— Те няма да ни позволят.

— Кои са тези те? — уточни Гуен.

— Градът. Тази постройка не е наша.

— На кого принадлежи?

— Не зная. Но зная, че няма да ни позволят да останем тук.

— Аз не просто възнамерявам да оставам тук. — Гуен започваше да се ядосва. Беше й омръзнало навсякъде да се натъква на задънени улици. Може би другата жена беше права, но пък самата тя нямаше намерение да се отказва, не и когато най-сетне изглеждаше, че нещата са започнали да се подреждат. Следващите й думи бяха изречени по-скоро напук, отколкото като разсъждение. — Грю си докарва отлични пари от нас. Нищо не ни пречи да правим същото, да задържаме парите за себе си и да не ни се налага да се разхождаме в парцали. — Тя сведе поглед към босите си крака. — И да си вземем обувки!

Джолийн подбели очи.

— Никой не използва това място — продължаваше да ги убеждава Гуен, макар че никой не й противоречеше. — От години никой не се е сещал за него. Защо сега да е различно?

— Това няма значение. За тези неща си има правила.

— Какви са те?

Джолийн сви рамене:

— Аз съм обикновена проститутка. Как бих могла да зная?

— На мен пък ми е омръзнало от правила! — кресна Гуен. — Искаш да се върнеш? Хубаво, върви! Обзалагам се, че Стейн все още чака. Явно си забравила, че той си е платил за теб. Сега можех да слушам как твоята глава петни дъските с кръв. Това ли искаш да станеш — поредното петно, което Грю трябва да скрива от клиентите си? Това ли?

Джолийн не отговори.

— Аз съм тази, която рискува парите си! Освен това Грю обеща да ме пази от Стейн. Но за вас не е обещавал нищо подобно. И не би се поколебал да ви продаде. А и защо не? Погледнете какви пари му донесе смъртта на Ейвън. Нови курви винаги ще се намират. Аз се опитвам да помогна на всички ни, а за благодарност получавам единствено оплаквания.

Долната устна на Джолийн бе започнала да трепери; тя дишаше учестено, а в очите й проблясваше паника. Тъкмо по тази причина жената бе възразявала толкова настоятелно. А въпросната паника бе породена от качеството й, от което Гуен се бе надявала да получи съдействие: Джолийн бе най-разумната от всички тях.

За да я успокои, Гуен взе ръката й между дланите си.

— Всичко ще бъде наред. Но ще трябва да ми се доверите.

— Но и не знаеш как да започнеш бизнес. Дори не знаеш дали е позволено.

— Да си призная, започвам да се изнервям от това, което е позволено — изръмжа Гуен. — Позволено е да ни бият и убиват, да ни държат като робини и да извличат печалби от нас, от които ние не получаваме нищо. Омръзна ми да ходя боса и облечена в парцали. Смъртта е за предпочитане пред такъв живот. Всички ние многократно сме чували, че ни бива само за едно, така че ще продължим да се занимаваме с него, поне за момента. И ще го направим в Медфорд, защото вече познаваме мястото. Вече имаме познати клиенти и само един враг. А иначе ти си права. Все още не знаем нищо за процедурата, която се налага да изпълним, но и това ще стане. Ще се обърна към търговците за съвет. Те ще знаят.

— Ще струва пари, Гуен. Много пари. Дори не мога да си представя колко.

Гуен си помисли за златните монети, почиващи между гърдите й. Винаги бе смятала, че те представляват цяло състояние и притежават почти магическа сила да превръщат желанията в реалност. Но дали наистина щяха да се окажат достатъчни?

— Защо не отидем да проверим?

Град Медфорд бе разделен на четири части — пет, ако човек броеше и замъка, разположен в средата, само че той бе безполезен като кост в пържола: дворецът бе непристъпен за жителите на Медфорд. Кварталът на благородниците бе разположен край северната порта на града. Въпросните благородници се отбиваха да пазаруват в търговската част на града. Кварталът на занаятчиите представляваше родно място на много от предлаганите от търговците стоки, а бедняшкият квартал концентрираше в себе си местната утайка.

Гуен не бе имала възможност да обхожда останалите части на Медфорд. Във всеки случай разликата между търговския квартал и нейното обиталище бе видима: тук улиците бяха много по-широки, гъмжащи от товарни коли, коне и носачи. В гълчавата се преплитаха виковете на животни и настойчивите гласове на пазарящите се. Всеки бързаше. Никой не обръщаше внимание на парцаливите жени без обувки, които се придвижваха бавно и се оглеждаха с видимо колебание. В случаите, когато все пак някой ги забележеше, към тях биваха отправяни погледи на свъсване или подигравка.

Но жената в магазина за вълнени платове не ги изгледа злобно. Тя дори не удостои Гуен с поглед.

— Бих искала седем одеяла — каза калианката.

Жената продължаваше да не й обръща внимание.

— Онези там ще свършат работа — продължи Гуен и посочи към една купчина, за която се надяваше, че е приютила най-евтините стоки.

И този път думите й останаха без отклик.

— Имам пари — промълви тя, започнала да осъзнава, че и тази реплика ще бъде напразна. С наведена глава тя напусна магазина.

— Дай ми кесията — заяви Джолийн и влезе обратно вътре.

— Какво ще обичате? — усмихна се жената.

— Колко струват тези одеяла?

— Седем медни всяко. Ако вземеш две, ще ти ги дам с отстъпка — един сребърник.

— Давам три сребърни за седем одеяла.

— За три сребърни не мога да ти дам повече от шест.

— Три сребърни и три медни за седем — отстъпи Джолийн. — Звучи добре, не смяташ ли?

— Три сребърни и шест медни ми звучи по-добре.

— Не бих дала повече от пет.

Жената кимна и приготви одеялата, а Джолийн извади една от златните монети, с което значително стъписа търговката. Докато последната отброяваше ресто, Джолийн подаде кесията обратно на Гуен, а одеялата връчи на момичетата.

— Нима тя има злато? — Търговката удивено посочи Гуен.

— И още как. Направи грешка, че се отнесе толкова грубо с нея. Моята господарка възнамерява да си тръгне с пълна кола стоки от днешното си пазаруване, само че няма да я напълни от твоя магазин. Може би това ще те научи да не прибързваш толкова с преценките си. Моята господарка редовно се преоблича като беднячка, за да изпита същината на хората. Тя е изключително щедра към онези, които осъзнават, че истинската красота е невидима за окото. И не по-малко сурова към хората с черни сърчица и невзрачни умове, които…

— Джолийн! — сряза я Гуен.

— Виждаш ли? Господарката ми няма търпение да се махнем от този магазин и да потърсим друго място, където присъствието ни ще бъде оценено.

— Но аз… — заекна търговката.

— Аз се държах като кучка? — учтиво довърши Джолийн. — Пълно съгласие от моя страна.

С тези думи тя напусна магазина.

Гуен и останалите момичета я последваха с одобрителен смях. Скоро подир това те се разделиха по задачи: Джолийн и Аби бяха изпратени да купят провизии, а Мей и Роза се отправиха да търсят метла. Останалите останаха да изчакват в сянката на един грънчарски магазин.

Мей и Роза се върнаха първи, изключително горди от покупката си: не можаха да се сдържат и изпробваха метлата още на улицата. Може би това бе първото нещо, което купуваха за себе си.

Джолийн и Аби донесоха хляб и сирене.

— Това ли е всичко? — попита Гуен.

— Не знаех дали ще можем да си позволим друго — отвърна Джолийн.

— Нима храната е чак толкова скъпа?

— Не става дума за това. Говорих с пекаря и той каза, че трябва да закупим разрешение от краля.

— Разрешение за храна?

— Не, за започване на бизнес. Наричало се сертификат, разрешително или нещо от сорта. Ако започнеш търговия без него, арестуват те.

— И как може човек да се сдобие с един от тези сертификати?

— Издавал ги градският асесор. Но били скъпи.

— Колко скъпи?

— Пекарят не знаеше. Каза, че за всеки тип бизнес било различно. Май имаме проблем.

— Нека не обявяваме още непроведения опит за провален. Да се връщаме в странноприемницата — заяви Гуен и с отвращение додаде: — Освен ако няма закон, който забранява на седем жени да ядат хляб и сирене на територията на изоставени сгради.

Пазаруването бе погълнало почти целия им ден: те се завърнаха по здрач, когато мразът бе започнал да се прокрадва по улиците.

На дневна светлина изоставената странноприемница бе изглеждала отвратително; мракът й бе придал съвсем ново противно излъчване. Тази част от града оставаше тъмна нощем — улични фенери почти нямаше. На улица „Капризна“ единствената светлина долиташе от прозорците на „Противната глава“, които хвърляха ъгловати ивици. Гуен се ядосваше, че е забравила да включи фенер в списъка на днешните покупки, но още утре щеше да поправи тази грешка.

Откъм кръчмата долиташе подрънкването на чаши, съпроводено от свирнята на гайдаря Дизи. Глухата музика приветстваше свободата им — или може би беше прогонване? Още бе рано да се каже.

Дори и сред руините вятърът продължаваше да се усеща: той шумолеше сред сухи листа и трополеше със забравени кепенци. Вътрешността на салона бе осветявана единствено от лунните лъчи, промъкнали се през многобройните пролуки. Вихърът се възползваше от същите процепи, за да подхване своя собствена мелодия.

Аби и Ета се заеха с разпалването на огъня, коленичили като съзаклятнички пред камината. Интересно по каква причина Грю не бе изгонил двете, особено Ета, която не бе лягала с клиент в продължение на почти година? Може би помощта им в кухнята покриваше разходите по издръжката им? Само че Гуен не разполагаше с подобни пари. Замисляното от нея начинание не позволяваше изхранването на гости. Бе размисляла над възможността да не взема Ета, но се бе отказала, разбирайки, че това би породило неразбирателство. Впоследствие щеше да измисли някакъв начин, по който и грозните сред тях да допринасят.

За да оцелее, тя трябваше да бъде силна. Гуен се загледа към светлините на кръчмата.

Мъжът със златните монети не беше единственият, в чиито очи тя бе надникнала. Нужна й беше известна концентрация, но това бе постижимо и с други. Въпросното вглеждане разкриваше части от насрещния живот — рядко приятни — и я изтощаваше. Често й се случваше впоследствие да я спохождат кошмари. Но за двете години, прекарани в „Противната глава", тя нито веднъж не се бе вглеждала в очите на Грю. Не защото се страхуваше от злото, което щеше да види, а защото можеше да открие причината за тези злини.

Жените разполагаха с предостатъчно дървени отломки, сухи листа и клонки, така че поддържането на пламъка нямаше да представлява проблем. Но те не го подхраниха, защото скоро след зараждането му помещението започна да се изпълва с дим. Това бе първият им повод да оценят множеството пролуки в стените.

— Какво стана? — долетя гласът на Мей.

— Коминът е задръстен — глухо отвърна Ета. — Гнезда и листа. Няма тяга.

— За момента ще го оставим така. Иначе ще се наложи да спим на улицата — каза Джолийн и се задави в потвърждение на думите си.

Те вечеряха на тъмно. Дотук с надеждите на Гуен за весело пращящ огън и гореща храна. Тези неща биха превърнали странноприемницата в нещо като дом, макар и временно. Наместо това седемте жени се бяха скупчили в най-безветрения ъгъл и се хранеха мълчаливо, заслушани във въздишките на вятъра.

— Смяташ ли, че ще успеем да заплатим нужното? — тихо попита Джолийн. По гласа й Гуен усети, че другата жена се надява на положителен отговор.

— Все още разполагаме с много пари. — Калианката откъсна парче от самуна.

— Само че ще трябва не само да закупим разрешение, а и да ремонтираме мястото. Как ще успеем с всичко това? — попита гласът на Аби.

— За начало да видим колко ще струва разрешителното. — Сиренето бе подадено в ръцете на Гуен.

Течението бе отнесло дима, но миризмата на изгоряло все още се задържаше. Фученето на вятъра се усилваше, може би предвещаващо буря. А и въздухът определено бе придобил онази студена влажност, подир която започваше дъжд. Калианката се обърна към тавана. Само това им липсваше. Седемте се скупчиха още по-близо и се увиха в одеялата.

— Какво е било това място? — попита Мей. Тя бе омотала своето покривало и около главата си, превръщайки го в пашкул. Седеше близо до Роза: двете дребни момичета приличаха на близначки, само че Мей имаше руса коса, а Роза кестенява.

— Странноприемница — обясни Джолийн.

— И какво му се е случило?

Раменете на Джолийн за миг изникнаха на пътя на един лунен лъч.

— Аз съм чувала да казват… — поде Аби.

— Нищо не си чувала — прекъсна я Джолийн.

— Но…

— Нищо не си чувала.

— Защо? — поинтересува се Мей.

Роза, започнала да се унася, се раздвижи и също погледна любопитно.

— Това са само слухове — рече Джолийн.

— Какви слухове? — Сега беше ред на Роза да отправи питане.

Джолийн отправи мълчаливо извинение към Гуен.

— Някои казват, че бившият стопанин убил жена си. А после духът й се върнал, за да мъсти.

Останалите се огледаха — доколкото можеха да видят нещо сред накъсания от луната мрак. От горния етаж долиташе трополене, за което Гуен знаеше, че идва от капак на прозорец. И въпреки това ударите му й напомняха за ритмичното хрущене, с което главата на Ейвън се бе разбивала в дъските. Освен това се чуваше някакво слабо дращене, мишка или катерица. Или ноктите на мъртва жена…

— Много добре е направила! — неочаквано и високо заяви Роза, с което сепна спътничките си. — Може би Ейвън ще стори същото с Грю и Стейн.

Джолийн погледна към Гуен и се усмихна.

Тъмнокосата жена отвърна на усмивката й.

— Може би.