Короносната кула

Глава 11

Куката се откачи за пореден път.

Стомахът на Ейдриън се сви. Полетът му трая само миг и нямаше дори два етажа, а освен това приключи върху купчина слама, но въпреки това бе болезнен. Боецът остана да лежи по гръб, без дъх.

Сянката на Ройс надникна над лицето му.

— Това беше меко казано жалко.

— Изглеждаш необичайно доволен като за човек, който е искрен в желанието си да ми помогне да се науча.

— Повярвай, искам да подобриш уменията си, за да паднеш от много по-високо.

Ройс обърна гръб на протегнатата ръка и се отдалечи.

— Опитай отново.

— Ако не си забелязал, аз съм по-едър от теб.

— Не съм изненадан, че природата е избрала да те прокълне.

Ейдриън хвърли остър поглед към натрапения му партньор и се претърколи на крака.

По време на многобройните си тренировки Блекуотър се бе научил да разчита движенията на тялото. Подобна способност представляваше ключова част от способностите на всеки опитен боец, защото позволяваше предвиждане. Разположението на тежестта, извъртането на раменете и реакциите на очите говореха много на онзи, който умееше да се вслушва в тях. Освен това подобно разчитане бе полезно и извън битките: позата на човека неизменно разкриваше способностите и увереността; тя бе много по-красноречив индикатор от дрехите. Бащата на Ейдриън бе казвал, че никой не може напълно да скрие същината си. А и повечето хора не се опитваха. Всеки човек представляваше обобщена представа на преживяното досега и способностите си.

През последните няколко дни Ейдриън изцяло промени мнението си за Ройс. На борда на шлепа последният бе оставал неподвижен, без да предостави възможност за преценка. Тогава боецът бе могъл да основава преценката си единствено на ръста на качулатия — не прекалено дребен, но определено не и заплашителен. Евентуалното оръжие, по което един професионален войник също би могъл да разчете много неща за притежателя му, също бе липсвало. Сега Блекуотър можеше да установи, че тази потайност е умишлена. Ройс оставаше прикрита загадка, която не възнамеряваше да предоставя отговора си.

Освен това той бе удивителен.

По време на тренировките им Ройс захвърли вечното си наметало. И в самото начало Ейдриън се бе затруднявал да вярва на очите си. Ако за обикновените тела можеше да се каже, че говорят, движенията на Ройс рецитираха поезия. До този момент Блекуотър не бе виждал подобна плавност. Най-подходящи за сравнение биха били акробатичните изпълнения на катериците. Тъмнокосият мъж умееше да превръща застиналостта си в мълниеносно движение. Той имаше усет за равновесие и способност за мигновена преценка на ситуацията, които Ейдриън охотно би аплодирал. С помощта на шиповете си той можеше да се изкатери до върха на най-високата сграда по-бързо, отколкото Блекуотър би изтичал по стълбището.

Тези умения бяха накарали Ейдриън да осъзнае, че този човек е много по-опасен от издаваното в погледа му. С изострянето на това осъзнаване мечовете му липсваха все по-силно.

Въпросните мечове правеха компания на захвърленото наметало в малката стаичка, която професорът бе заделил за двамата. В нея бе настанен и Пикълс, който прекарваше повечето си време в пазене на вещите и разглеждане на книги. Ройс бе възразил против настаняването им в едно помещение, но магьосникът, за голямо неудоволствие на Ейдриън, бе настоял. И сега на Блекуотър се налагаше да търпи споделянето. Което го караше да се чувства като спящ под острието на гилотина.

Самият Пикълс нито веднъж не коментира Ройс, но личеше, че непрестанно стои нащрек.

Впоследствие се бе оказало, че тази подредба не е чак толкова лоша. Ройс се прибираше късно и си лягаше направо с дрехите, без да обръща каквото и да било внимание на присъствието на останалите двама. На сутринта той изчезваше със същото безмълвие, без дори да се изкашля или протегне. Той не изглеждаше човек.

Следващият опит на Ейдриън също завърши с плачевно рухване от северната стена. Последвалият го имаше по-голям успех: боецът успя да достигне чак до прозореца на третия етаж, където един силен полъх на вятъра наруши концентрацията му и го накара да се подхлъзне. При падането Блекуотър си насини бузата. И за малко да си счупи крака.

— Ти си безнадежден случай — отбеляза Ройс над свития от болка сред сламата. — Короносната кула е висока шестдесет етажа. Ти не можа да изкатериш и три. Никога няма да успеем.

Преди Ейдриън да е успял да се изправи, Ройс бе захвърлил куките си и бе изчезнал.

Боецът се отправи към кабинета на професора, където, очаквано, завари Ройс да крещи:

— Току-що ти казах, че той дори не можа да мине третия етаж. Три дена се занимавам с него, а той не отбелязва никакъв напредък. Зимата няма да го чака. А аз нямам намерение да се изкачвам по покрита с лед кула.

— Влез, Ейдриън — покани професорът. Той разнасяше някакво чувалче и хранеше многобройната си менажерия. — Да не си си наранил крака?

— Паднах лошо.

— Следващия път се постарай да паднеш на врата си — напълно сериозно посъветва Ройс. — Това ще бъде най-безболезнено и за двама ни.

Магьосникът поспря пред клетката на енота, за да надникне през прозореца.

— Ройс, ако Ейдриън си беше счупил крака и ти трябваше да го отведеш до върха на кулата, какво щеше да направиш?

— Нищо. Щях да го зарежа. А ако беше започнал да издава шум, щях да му прережа гърлото и да завлека трупа му някъде, където…

— Да, но ако се налагаше да го отведеш до върха?

Още миг Ройс остана намръщен, а в следващия момент изражението му се промени. От раздразнението не остана и следа. В очите му изникна размисъл. Той се обърна към стената на кабинета и прокара пръсти по каменните блокове.

— Щях да взема въже и някакви ремъци, за да направя сбруя. После щях да закова клинове в камъка, през които да промуша въжето, за да може той да се изтегля.

— Защо тогава не опиташ това?

Раздразнението отново се появи и Ройс рязко се обърна към възрастния човек.

— Защото това отнема прекалено много време. Сам мога да се изкача за около час, най-много два, обаче ако трябва да подготвям пътя за Негово сиятелство, ще са нужни четири часа, може и повече.

— За твой късмет по това време на годината нощите са дълги — усмихна се професорът. — Ще разполагате с предостатъчно време.

— Самият престой на стената на кулата е изморителен. Докато достигна върха, ще съм грохнал.

— Вземи ремъци и за себе си, за да почиваш, докато той се изкачва.

— Това е нелепо. — Възмущението на Ройс нарастваше. — Щом толкова ти е изтрябвала тази глупава книга, остави ме да ти я донеса. За един ден ще приключа.

— Споразумението ни беше друго.

— И защо споразумението трябва да бъде друго? — тросна се тъмнокосият. — Защо е толкова важно да водя и него със себе си? И защо трябва да го изтеглям чак до върха? Не може ли просто да остане при конете? Така поне ще бъде от истинска полза. Затова ли ме измъкна от Манзант? За да се гавриш с мен? Поредното от животните, които държиш из клетките си? Може би ти е забавно да ми завързваш краката и да гледаш как се опитвам да тичам?

Този път в гласа на Ройс личеше истинско ожесточение. На Ейдриън определено не му харесваше начинът, по който мускулите на другия се напрягаха. Този път кучето не само ръмжеше, то бе настръхнало и оголило зъби.

А професорът остави чувалчето и спокойно се обърна към Ройс

— Ще го отведеш до върха на кулата и ще вземеш книгата. Това е сделката.

Ройс заплашително пристъпи напред.

Магьосникът не трепна. Дори не изглеждаше, че диша.

Остани неподвижен, бе казал баща му, когато веднъж двамата с Ейдриън се бяха натъкнали на мечка и малките й. Просто ги остави да се отдалечат. Тя се страхува от теб точно както ти се боиш от нея. Страхът е лош съветник, който те кара да вършиш глупави неща. Пристъпиш ли напред, тя ще реши, че няма какво да губи. Отстъпиш ли, тя ще побърза да се възползва от преимуществото си. Единственият начин да спечелиш: остани неподвижен, принуди я тя да направи първата крачка.

Аркадиус прибягваше до същото. И то добре. Ройс се извърна и излезе.

— Ще продължим, когато ти изработя клуп — рече той на прага. — Нещо, което да е способно да издържа тежестта ти.

Подир това Ройс затръшна вратата, с което си движение съумя да угаси една от свещите.

За момент останалите двама гледаха вратата.

— Той е прав. — С накуцване Ейдриън се приближи до бюрото на професора и приседна на ръба. — Аз само ще му преча. Остави го да отиде сам.

Магьосникът бавно въздъхна; с уморен и оклюмал вид се настани на стола си. Там въздъхна отново и поглади брадата си.

— Как се научи да използваш меч, Ейдриън?

— Моля?

— Когато баща ти започна да те обучава, големия меч ли ти връчи?

— Започнахме с уроците, когато бях на четири години. Тогава още не можех да повдигна къс меч, още по-малко такъв.

— И как си успял? Как си събрал силата да размахваш това огромно парче метал?

Ейдриън си помисли за дървените мечове, които бе използвал, но те не бяха притежавали никаква тежест.

— Чукът — каза той след още малко размисъл. — Веднага щом станах достатъчно висок, за да достигам наковалнята, татко ме впрегна да работя над нея. С течение на времето мускулите на ръцете заякват.

— Именно. Силата не се натрупва сама или чрез прости движения. Нужна е тежест. Съпротивление. Предизвикателство. Баща ти е бил ковач. Сигурно знаеш как се обработва метал?

— Метал?

— Да. Какво правеше той?

— Първо нагряваше метала, а после му придаваше форма.

— А ако искаше да изработи меч? Хубав меч, остър и стабилен? Какво правеше тогава?

— За начало ти трябва добър метал, с точното съотношение на въглерод и желязо. После започваш да го прегъваш.

— Защо?

— Това разслоява желязото и въглерода равномерно. Така се създава устойчивостта, нужна за остър ръб.

— Колко гореща трябва да бъде пещта?

— Много. Освен това металът трябва да остане сред огъня дълго време, докато не получи съвършения златист цвят.

— Ти самият също си изработвал мечове, нали?

— Да, изработвал съм оръжия за себе си.

— Би ли казал, че изработването на хубав меч е приятен процес?

— Приятен? — Ейдриън се замисли. — Не бих казал. Изключително трудоемко е и понякога може да бъде същинско мъчение. Отнема и много време, а човек няма как да бъде сигурен, че е успял, докато не го потопи във водата, за да го закали. Едва тогава проличава колко добре са се съчетали желязото и въглеродът.

— Някога замислял ли си се как се чувства самият меч?

Ейдриън го погледна объркано.

— Мечът? Не.

Професорът отново се върна към храненето на животните.

— Затова е по-лесно да бъдеш ковач.

Минаха два дни, а Ройс все още работеше над ремъците. Но пък Ейдриън нямаше нищо против, защото не бързаше. От работата на натрапения му партньор щеше да зависи собственият му живот, така че Блекуотър в никакъв случай нямаше да настоява за претупване.

Но пък това го бе оставило да скучае. Глезенът му се нуждаеше от почивка, само че времето бе прекалено хубаво, за да бъде прахосвано по такъв начин.

Сега той бе излязъл на двора и разглеждаше огромната статуя. От досегашния си престой бе научил, че тя изобразява Гленморган Първи. Той почти успял да обедини всички човешки владения подир рухването на старата империя. Разположил столицата си в Ерванон, където построил огромен дворец. И освен това се нагърбил с изграждането на университета.

Последното интригуваше Ейдриън: струваше му се интересно, че един завоевател е създал и център на знанието. В момента той оглеждаше лицето му. Смяташе, че би му допаднало да познава такъв човек.

— Можете ли да четете? — попита Пикълс.

Ейдриън отговори утвърдително, все още загледан в статуята.

— Баща ми ме научи — продължи той. — Защо…

Той се обърна към момчето, за да види, че лицето му е подпухнало. Едното му око почти бе затворено, а горната устна се бе подула.

— Ангдън?

— Оказахте се прав за приятелите му. — Пикълс предпазливо се настани на тревата. Там се облегна на основата на статуята и бавно си пое дъх.

— Останалите държаха ли те?

Пикълс поклати глава:

— Определено възнамеряваха, но не се наложи. Той е много по-силен от мен.

— Вижда се.

— Това важи за всички им.

— Благородниците започват да се обучават от малки. — Ейдриън пробно раздвижи глезена си. Не усети никаква болка, само смътно неприятно усещане. — Защо питаше дали мога да чета?

— Бихте могли да научите и мен. Никога не съм виждал толкова много книги.

— Точно сега би се затруднил да четеш. Много ли те боли?

— Нищо ми няма.

— Ама разбира се. Може би ще бъде по-добре да те науча да се биеш, а не да четеш.

— Желанието ми беше свързано с това. — Пикълс опита да се усмихне, но болката му попречи. — Вече съм решил как ще надвия Ангдън.

— Наистина ли?

Момчето съзаклятнически се приведе към него.

— Ако стана успешен търговец, ще натрупам купища злато, ще пътувам в скъпа каляска, ще се обличам в най-скъпа коприна и ще живея в истински дворец. Със собствени усилия ще постигна и надмина онова, което той получава без никакво усилие. Ангдън може и да носи благородническа титла, но аз ще живея благороднически живот. Ако се науча да чета, бих могъл да стана като онези могъщи люде от Вернес.

— Виждам, че си разговарял с професора.

— Малко.

— С него не е възможно да поговориш малко.

— Ще ме научите ли? В замяна съм готов да се откажа от възнаграждението, което сте възнамерявали да ми дадете.

— Разбирам. В такъв случай имам една добра и една лоша новина. Лошата е, че за да постигнеш всичко онова, което изброи, ще трябва да положиш много повече усилия. А добрата: намираш се в едно от най-прословутите учебни заведения.

— Само че тук не биха приели такъв като мен. Този университет е предназначен за синовете на аристократи и богатите търговци, а аз… аз съм нищо.

— Професор Аркадиус има голямо влияние тук, а много скоро ще ми стане длъжник. Скоро ще ми се наложи да отпътувам, а ти ще останеш тук.

— Но…

— Без възражения. Ще останеш тук и професорът ще се погрижи да получиш отлично образование.

— Подобно нещо е много скъпо. Защо ви е да правите това за мен? Вие ме познавате съвсем отскоро.

— Защото не искам да се заемам със задачата му, но излиза, че така или иначе ще я изпълня. Поне един от двама ни трябва да спечели нещо. Пък някой ден, когато натрупаш своите камари злато, може да ме наемеш да ги пазя.

— Разбира се! — Лицето на Пикълс просия отново, въпреки болката. — А какво иска от вас професорът?

Ейдриън отново се загледа към Гленището (както студентите на шега наричаха сградата с камбанарията).

— Да ти призная, Пикълс, и аз самият не съм сигурен.

Същият ден Ейдриън се отправи да търси Ройс.

Кракът му почти се беше възстановил: при отпускането на тежестта върху него усещаше само лек дискомфорт, предизвикващ накуцване.

Той бе оцелял десетки битки, без да бъде ранен, а един следобед с Ройс го бе оставил да куца.

Търсенето му не се бе увенчало с успех и той се отправяше към кабинета на професора, когато бе спрян от някакъв студент.

— Ти трябва да си Ейдриън?

Блекуотър не помнеше да е срещал въпросния младеж преди. Но пък всички обучаеми му изглеждаха еднакво.

— Да.

— Твоят приятел… онзи, който говори странно…

— Пикълс?

— Същият — отвърна студентът подир кратко колебание.

— Какво за него?

Ейдриън бе отвел бития си приятел при професора, който от своя страна го бе изпратил при университетския целител. Блекуотър бе очаквал, че Пикълс ще остане там поне до края на деня, но може би това не бе нужно. В крайна сметка счупвания отсъстваха.

— Той ме изпрати да те потърся. Чака те в конюшнята.

— В конюшнята?

— Каза, че било важно. Трябвало да дойдеш веднага.

Ейдриън поемаше обратно още преди студентът да е довършил думите си. Забравил за болката, той отново се върна на двора.

Макар че вечерта тепърва настъпваше, долината вече бе обгърната в сенки. Конюшнята се намираше в западната страна, мястото, където падаше най-малко светлина. Вътрешността й бе тъмна.

— Пикълс? — подвикна Ейдриън от прага й. — Добре ли си?

Отговор не последва, затова боецът се отправи към преградата, където бе настанена Танцьорка. Той я потупа по хълбока, а кобилата леко удари крак и замахна с опашка. А после извърна глава към него. Може би му се усмихваше.

Ейдриън винаги бе смятал, че боговете са допуснали грешка, като не са предоставили на животните способността да се усмихват и смеят. Всяко живо същество трябваше да притежава това удоволствие.

Но пък като се замислеше, една присмиваща му се кобила не би представлявала особено приятна гледка.

Навлизащата откъм двора светлина трепна. Ейдриън се извърна и забеляза няколко силуета на прага.

— Пикълс?

Не беше Пикълс. При преброяването на петия силует вратите бяха затворени. Проблесна фенер, чиято светлина огря Ангдън.

Благородническият син не носеше тогата си — бе облечен във вълнени панталони и тънка риза. Нещо, което сред аристократите сигурно минаваше за работно облекло. Тези му одеяния веднага обясняваха защо Пикълс е изгубил двубоя: Ангдън бе съвсем малко по-нисък от Ейдриън, а върху раменете и ръцете му се преливаха форми, каквито Блекуотър бе виждал само върху крайниците на преживяващите с тежък физически труд. И върху ръцете на баща си.

— Пикълс няма да дойде, Ейдриън. — Ангдън потропваше с безглава дръжка на брадва по дланта си. Останалите момчета също бяха въоръжени по подобен начин. И освен това споделяха непринуденото облекло на предводителя си. — А ти изглежда си забравил мечовете си.

— Не съм ги забравил. Оставих ги в стаята си.

Ейдриън смяташе, че младежът ще се окаже достатъчно умен, за да разбере загатната заплаха. Ала надеждите му не се оправдаха.

— Ще съжаляваш за това си решение.

— И защо?

Момчетата пристъпиха напред и се разгърнаха, подготвили тояги и заплашителни погледи. Те се усмихваха; за тях сплашването бе най-забавната част, дори по-забавна от самия бой. Побойниците се опиваха именно от тази тръпка. Случващото се на бойното поле не бе много по-различно, просто тамошните методи бяха много по-драматични.

Ейдриън си припомни започването на всяка битка: двете страни се изправяха една срещу друга, безкрайни редици бойци, застанали на не повече от сто крачки разстояние. Враговете заплашително се взираха едни в други и започваха да удрят по щитове с оръжията си. Подир това надаваха вой — без заповед; това поведение изникваше напълно естествено сред люде, подготвящи се за убийство. И двете страни правеха всичко по силите си, за да стреснат другата. В това се състоеше същинската битка. Във всички сражения, в които Ейдриън бе очаквал, балансът на силите бе оставал неизвестен до първото съзиране на врага. И тогава започваше отмерването. По-многочислената група веднага получаваше предимство: никой не обича да стои сред малобройност. Кавалерията бе страховита гледка, която можеше да компенсира известен числен недостатък. Крясъците пък представляваха усилие за накланяне на везните в собствена полза: победител ставаше не онзи, който се сражаваше по-добре, а който успееше да обърне врага си в бягство. Повече от веднъж Ейдриън бе съзирал надделяващи сили да се обръщат и побягват заради погрешната си увереност, че губят битката.

Бързото и ранно установяване на превъзходство (особено за сметка на самочувствието на противника) многократно улесняваше всеки сблъсък. Ейдриън осъзнаваше това много по-ясно от Ангдън. Въпреки това благородникът действаше точно според същите правила, защото те представляваха неосъзнавана последователност. Обикновено ролята на Блекуотър, притиснат срещу множество, би била да трепери, при възможност да се моли за снизхождение.

— Ти си приятел на Пикълс. — Тонът на Ангдън превърна констатацията в обвинение. — И на двамата ви харесва да ме правите за смях. Мислите си, че е страшно забавно да се присмивате на онези, които стоят над вас във всяко едно отношение. Само че вие сте единствените, които си мислят така.

— Видях какво си причинил на Пикълс. Струва ми се малко пресилено заради един пай с месо.

— Просто му дадох добър урок. В крайна сметка това е учебно заведение. Повечето от нещата, на които ни учат тук, са безсмислени, просто думи. Извън тази долина думите не притежават никаква полза и значение. Но аз му преподадох нещо важно: знание, което да му послужи за истинския свят. Подобни уроци остават за цял живот. Впрочем, самият ти скоро ще се убедиш в правотата на думите ми, Ейдриън, защото възнамерявам да демонстрирам същото и на теб. Възнамерявам да ти покажа защо човек трябва да почита онези, които го превъзхождат.

— Оценявам желанието ти, само че аз не съм обучаем тук.

— О, урокът е безплатен. — Ангдън стисна тоягата с две ръце.

Ейдриън леко раздвижи крака, за да уравновеси тежестта си под леко присвити колене. Той не откъсваше поглед от очите на Ангдън и позата му. Студентът щеше да замахне от дясно наляво, насочил удара си към ребрата на противника си: той възнамеряваше да пребива, а не да убива. Шумолене на слама указа приближаването на останалите.

Ангдън се изви и повдигна тоягата си. Мускулите на врата му се издуха в подготовката на замаха, който така и не последва. Някаква сянка изникна зад студента.

С някакво задавено измърморване младият благородник се сгърчи и рухна на колене. В следващия миг се свлече настрани. Върху ленената му риза изникна кърваво петно.

Сянката зад него представляваше черно наметало с вдигната качулка. В отговор на първата й крачка напред останалите побойници хукнаха към вратата, където захвърлиха фенера си. При сблъсъка със земята лампата угасна.

— Това пък защо? — изкрещя Ейдриън и бързо се приведе над момчето.

Без да му обръща внимание, Ройс подбра няколко кожени ремъка и си излезе.

— И преди сме говорили за това, Ройс — кресна професорът. — Няма да нараняваш студентите.

— Ти ми каза да не ги убивам — отговори крадецът. — Ако искаш да избегнеш недоразумения, бъди по-конкретен. Барончето ще оживее. Довери ми се, зная къде да намушквам.

Ройс и Ейдриън отново се намираха в кабинета на магьосника. Блекуотър бе отнесъл ранения при целителя, а после се бе отправил при професора. Последният от своя страна бе призовал Ройс.

Крадецът все още стоеше с вдигната качулка и бе донесъл със себе си ремъците. През цялото време продължаваше да шие невъзмутимо, сякаш е дошъл на седянка.

— Ще има разследване — говореше професорът. — Директорът ще настои.

— Стига да не ми губи времето, нямам нищо против — каза крадецът.

— Боя се, че той може да поиска да те арестуват.

— Много лошо за него.

— Няма да позволя да превърнеш университета във втора Колнора.

— В такъв случай не е трябвало да ме довеждаш тук.

Магьосникът безсилно размаха ръце и се отправи зад бюрото си, където се настани. В този момент изглеждаше с десет години по-стар от обичайното.

— Защо го направи? — попита Аркадиус.

— Опитваше се да ми помогне — каза Ейдриън.

Ройс повдигна очи от шиенето си и се усмихна към професора.

— Той се ласкае. Малките мухльовци се канеха да го пребият. Вече бях видял колко е крехък и знаех, че ще ме накараш да чакам възстановяването му. И понеже не възнамерявам да чакам до другата пролет, намесих се.

— Не ми трябваше помощ — рече Блекуотър.

Крадецът се подсмихна.

— Ама разбира се. Както винаги, ти държеше всичко под контрол. Затова успя да се сдобиеш с петима врагове в рамките на четири дни. Затова се остави да бъдеш подведен по толкова прозрачна примамка. Затова им позволи да те отведат на отдалечено място и да отрежат пътя ти за бягство. Не, ти не се нуждаеше от помощта ми, точно както не се нуждаеше и от нея на борда на шлепа. Ти си хитрец, който ни кара да го подценяваме, като се прави на невъзможно глупав, да.

Впрочем, разгадах замисъла ти. — Ройс се обърна към стареца. — Досетих се защо искаш да го взема със себе си чак до върха. Сключил си някакъв облог. И подозирам, че си заложил срещу мен. Измъкнал си ме от Манзант, за да ме включиш в някакво съревнование. Само още не съм открил кой е партньорът, с когото се надпреварвате. Някой от другите преподаватели? Или някакъв заможен херцог? Или човек, когото познавам лично? — Последните думи бяха изречени с тона на нескрита заплаха и накара професора да се поотдръпне.

— Предупреждавам те, предизвиквали са ме и преди. Именно така започна всичко. Хойт се опита да ме убие именно по такъв начин. И ако не знаеш, Хойт е мъртъв. Той умря по много бавен и болезнен начин, а трупът му представляваше истинско зрелище. Ако търсиш забавление, гарантирам, че ще го получиш.

— Това не е игра — увери го професорът. — И то вече няма значение. Ангдън бе намушкан. Двамата трябва да изчезнете.

Ройс се обърна към Ейдриън.

— Събери си багажа и оседлай коня си. Ще те чакам в конюшнята.

— Не одобрявам онова, което направи — каза му Блекуотър. — Но все пак ти благодаря.

Крадецът поклати глава.

— Ти явно не осъзнаваш, че те отвеждам към смъртта ти.

— Надявам се, че ще те разочаровам.

— Няма да успееш.